Метаданни
Данни
- Серия
- Колекция «Втора световна война» (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Tuscan Child, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Даниела Гамова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Рис Боуен
Заглавие: Писмо до Тоскана
Преводач: Даниела Иванова Гамова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Издателска къща Кръгозор
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Печатница: „Алианс Принт“, София
Излязла от печат: 01.08.2018
Редактор: Соня Илиева
Технически редактор: Ангел Петров
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-954-771-400-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12914
История
- — Добавяне
Глава 24
Джоана
Юни 1973
Вдигнахме глави, когато чухме гласа на Паола.
— Доматите ви, синьор Бартоли. Имате ли количка, за да ги превозите?
— Ще изпратя някой от работниците да ги вземе по-късно — каза Ренцо. — Но ще платя сега. Дръжте ги далече от слънцето, моля.
Той извади портфейла си и й подаде няколко банкноти. Паола засия.
— Много сте щедър.
Обърнах се към Ренцо.
— Благодаря ти за превода. Нямаше да се справя без твоята помощ.
— Не се тревожи — отвърна той. — Сигурен съм, че полицаите знаят, че си напълно невинна за това престъпление. Понякога тези мъже изпитват удоволствие да демонстрират властта си. А може би инспекторът просто е мързелив и се е хванал за най-удобния заподозрян. Но аз ще говоря с Козимо и той ще съдейства за освобождаването ти. Баща ми има много голямо влияние тук.
— Защо според теб този мъж беше убит? — попитах аз.
Ренцо сви рамене.
— Мога да се сетя за няколко причини. Той се беше събрал с неподходящите хора. Пъхаше си носа навсякъде и е възможно да е подочул неща, които не е трябвало да узнава. Може дори да е прибягнал до изнудване. Няма да се учудя, ако е било така.
Казах си, че трябва да си държа устата затворена, но въпреки това продължих.
— Разбрах също така, че е искал да построи собствена преса за маслини. Възможно ли е някой да е искал да попречи на плановете му?
Ренцо поклати глава.
— Това е поредната велика идея на Джани, която никога нямаше да види бял свят. Всички знаят, че пресата на Козимо е най-съвременната и ефикасната в цялата околия. Защо някой трябва да строи друга? Особено човек като Джани, който, без съмнение, би свършил работата през куп за грош и би направил калпаво съоръжение. Изграденото от него щеше постоянно да се разваля, дори и да беше успял да намери първоначалния капитал, който да бъде вложен в начинанието. — Внезапно Ренцо сбърчи чело. — Трябва да се връщам на работа. Вече съм закъснял. Може би ще се видим на празника утре? Трябва да дойдеш. Мисля, че ще ти хареса. Много е различно от всичко, което ти познаваш.
Той се усмихна, след което се запъти по неговите си дела.
Загледах се след него. Толкова привлекателен мъж, помислих си. После си припомних, че е осиновеното дете на Козимо. Твърде възможно е да знае кой е убил Джани. Ако Козимо е искал да попречи на изграждането на нова преса за маслини, със сигурност е разполагал с много мъже, които да се погрижат за това… включително и син. Не бива да забравям, че би могло Ренцо да има пръст в убийството.
Отидох при сергията на Паола. Ренцо се беше спрял да говори с някакви мъже в далечния край на площада. Навярно смъртта на Джани нямаше нищо общо с пресата за маслини, размишлявах аз. Той се беше опитал да поговори насаме с мен. Искал е да ми каже истината за войната, за София. Беше пъхнал плика между решетките на прозореца ми. И някой го беше проследил и после убил. Нещо се е случило тук по време на войната. Нещо, което имаше връзка с кръвта и германските пари.
Останах на щанда с Паола през целия ден, а след това й помогнах да приберем щайгите с малкото останали зеленчуци. Тя изглеждаше доволна.
— Благодарение на Козимо и Ренцо почти всичко е продадено. Сега няма да се налага да ядем само зеленчукова супа цяла седмица!
Прибрахме се заедно вкъщи. Странно наистина, но действително се чувствах, сякаш се прибирам у дома.
— Какъв глупак е този инспектор! — подхвана тя. — Но такива са понякога полицаите по тези места. Не искат да се задълбават в нещо, което им се е сторило твърде заплетено и сложно, затова биха приписали престъпление на най-невинния човек. Вероятно е наясно, че Джани се беше забъркал в незаконни неща, но без съмнение, иска да стои далеч от каквито и да било мафиотски истории. Но не се тревожи. Нищо няма да излезе от това. Скоро ще можеш да си тръгнеш, уверявам те. Междувременно ще те науча как да готвиш вкусна италианска храна, така че бъдещият ти съпруг да е доволен.
Независимо от обстоятелствата, тези думи на Паола ме накараха да се засмея.
— Паола, разкажи ми за войната — помолих я предпазливо. — Имало ли е някакви скандални истории в селото? Хора, които са помагали на германците?
— Нали ти казах, че не бях тук — отвърна ми. — Върнах се, след като германците си бяха заминали. Разбира се, чувала съм какви ли не ужасяващи истории. За изнасилени млади момичета. За цели села, избити по подозрение, че хората са помагали на партизаните.
— Кои точно са били партизаните? — попитах.
— Смели мъже, които са се били срещу окупаторите — каза ми тя. — Не са били истинска голяма организация, а само малки независими групи, които са действали по местата, където са живеели. Някои от тях са били фашисти, други комунисти, трети са били бивши войници, а четвърти — просто добри хора, които са искали да помогнат войната да бъде спечелена. Нападали са камионите на германците и са взривявали железопътните линии. Постъпвали са много смело и много от тях са заплатили с живота си.
— Тук имало ли е партизанска група?
— Да. Докато някой не ги е предал. Германците са ги избили. По това време Козимо е бил съвсем млад мъж. Той е бил един от партизаните. Имал е късмет. Немският куршум само го е одраскал. Но е трябвало да лежи сред труповете на другарите си и да се преструва на мъртъв, докато войниците обикаляли наоколо с щиковете си. Когато на другия ден успял да се добере до дома си, бил целият в кръв, съсипан от мъка. Късмет е, че германците не са избили цялото село, както се е случвало на други места.
— В Сан Салваторе знаело ли се е кои са били партизани? — попитах аз. — Мъжете не са ли пазели в тайна делата си?
— Разбира се, че са се крили. Но хората въпреки това са знаели. Партизаните са разчитали на фермерите да ги укриват, когато се е налагало, да ги нахранят, когато са били далеч от домовете си. Понякога те носели като отличителен знак малка звезда, за да знаят селяните, че са тези, за които се представят. Така че, да, знаело се е.
Хората са знаели кои са партизани, помислих си. И някой от местните е издал тези момчета на германците. Защо? Кой е имал изгода да направи подобно нещо? А може би е ставало дума някой да бъде освободен срещу тази информация. Мислех си за мъжете, които седяха около масата на площада, и се питах как да изкопча от тях онова, което знаят за случилото се по време на войната.
Най-сетне стигнахме до фермата и подредихме празните касетки, след което Паола се отдаде на следобедната си дрямка. Аз също исках да поспя, но бях твърде напрегната. Така че отидох да правя компания на Анджелина, която се занимаваше с бебето.
— Искаш ли да го подържиш? — попита тя внезапно. — Ето.
И детето се озова в ръцете ми. Почувствах мъничкото топло телце, което беше изненадващо тежко. Колко е съвършена, помислих си. Перфектен мъничък човек. Малките черни очички на момиченцето се бяха вторачили с любопитство в мен.
— Здравей — заговорих й аз. — Не се познаваме, нали?
Стори ми се, че долових лека усмивка на бебешкото личице.
— Прекрасна е — промълвих.
— Да, нали? Най-прекрасното бебе на света — каза Анджелина. — Когато се роди преждевременно, ми казаха, че може и да не оживее. Но аз се молих за нея. Умолявах света Ана и Божията майка и те чуха молбите ми. Виж я сега. Наддава непрекъснато благодарение на добрата ми кърма. Когато Марио се завърне, ще бъде толкова щастлив.
Гледах мъничкото същество в ръцете ми. Клепките му се притваряха, скоро щеше да заспи. Нямаше как да се справя с това сама, помислих си. За да отглеждаш дете, имаш нужда от някой като Марио, който да се прибере у дома и да му се радва. И баба, която да се грижи за майката и бебето.
Същата вечер Паола каза, че е изморена и че ще хапнем нещо малко за вечеря. Тя разбърка яйца и ги запържи заедно с останалите от пазара зеленчуци — лук, тиквички и зелен боб. Беше изненадващо вкусно.
— Мисля да си легна рано — каза тя, след като завършихме вечерята със сирене и плодове. — Утре ще бъде натоварен ден. Първо е месата в осем, след това ще има процесия, а после и самият празник. Ще дойдеш ли?
— О, да. Разбира се. Бих искала да видя всичко.
— Твоята вяра е различна от нашата, нали? — каза Паола.
Не ми се искаше да признавам, че не принадлежа към никоя вяра.
— Възпитана съм да почитам Англиканската църква — отвърнах. — Но това е без значение.
— Чувала съм, че в Англия хората не са особено религиозни. Също така, че не почитате и не се молите на светците. Това вярно ли е?
— Така е — отговорих.
Тя ме погледна съжалително.
— Но как тогава ще бъдат чути молбите ви, ако не се уповавате на светците? Бог е твърде зает, за да може да се погрижи за всичко сам.
Помислих си колко мило и простичко звучеше това. След това си спомних за малкия медальон с панделката, който намерих в кутията. Някой му го беше дал, може би София. Питах се кой ли светец беше изобразен на него. За баща ми, който беше типичен англичанин, изглеждаше толкова невероятно да носи медальон, завързан на връвчица. Трябва да я е обичал много, помислих си. Спомних си картините, рисувани от него преди войната. Толкова ярки и изпълнени с жизнерадост. И внезапно осъзнах, че животът за него е приключил, когато писмото му е било върнато неотворено. Питах се колко ли още опита е направил, за да я открие, докато в крайна сметка се е отказал и се е оженил за моята майка, която му се е сторила сигурна и надеждна.