Рис Боуен
Писмо до Тоскана (34)

Глава 34
Хюго

Декември 1944

След като тя си тръгна, Хюго остана неподвижен. Опитваше се да събере мислите си. Беше британски офицер и беше добре обучен. Трябваше да измисли някакъв ефективен план за действие. Разполагаше с шест куршума в револвера си. Можеше да убие първите шестима германски войници, ако успееше да ги изненада. Но след това те щяха да отмъстят на цялото село. София трябваше да открие мъжа с каруцата и да го убеди да й я заеме. Пръстенът беше ценен. Тежко, двайсет и две каратово злато. Струваше много. И най-обикновеният фермер би се изкушил.

После насочи вниманието си към картината с бебето Исус. Трябваше да се погрижи и за нея. Не биваше да допусне германците да я отмъкнат! Едвам я свали от стената. Беше изненадан от тежестта й. Питаше се дали рамката й беше от злато, или беше просто позлатена. Разгледа я отблизо. Детето сякаш искаше да му сподели някаква тайна закачка. Изведнъж силно му се прииска да освободи платното от рамката, да го навие и да го скрие в джоба на якето си или в сака на парашута. Но той самият беше художник. Не би си позволил да стори нещо подобно. Боята щеше да се напука и картината щеше да бъде съсипана. А и бе твърде голяма и тежка, за да я носи със себе си. Трябваше да я скрие, докато германците не се оттеглеха на север.

Върна се обратно при вратичката в стената. Беше изработена от масивен дъб, отделни части от нея бяха резбовани, а ключалката й беше голяма и се отваряше с някой от онези грамадни старинни ключове. Той взе ножа си и се опита да я измъкне. После пробва да изреже част от самата врата, но всичко бе напразно. Дървото бе прекалено солидно, а рамката беше здраво вградена в камъка. Не му се искаше да пренася картината горе, където щеше да бъде изложена на вятъра и капризите на времето. В крайна сметка я скри зад олтара. Поне имаше вероятност да не бъде открита, освен ако някой не претърсеше наистина щателно. После отново се качи горе.

Денят обещаваше буря. От запад нахлуваха облаци и скоро щеше да завали. Хюго огледа околността във всички посоки, но пътят беше спокоен, а околните полета — пусти. Самотен пейзаж, помисли си той. Съответстваше на настроението му. Вторачи се в наскоро образувалото се свлачище надолу към пътя. Ще успея ли да стигна до него, ако София докара каруцата там? питаше се. Вътрешният глас му казваше, че трябва да действа сега и да не излага София на повече рискове.

Върна се обратно при развалините в параклиса, за да види дали не може да намери нещо, което би могло да му бъде от полза и евентуално да му послужи като оръжие. Но стените се бяха срутили още при предишната бомбардировка. Нищо не се беше променило кой знае колко след падането на последната бомба. В действителност вече не бе останало нищо за разрушаване. Навеждаше се трудно и безцелно повдигаше малки парчета мазилка, без да се надява да намери нещо. Внезапно изпод камъните забеляза да се подава голяма желязна халка. Изпълнен с любопитство, той разчисти отломките наоколо и я издърпа. Към халката бяха прикрепени няколко големи ключа. Подържа я в ръцете си, вторачил невярващ поглед в находката. Сърцето му биеше лудо. Нима можеше да е такъв късметлия и да е открил ключа за вратата долу?

Върна се отново в криптата. Движеше се колкото е възможно бързо, като дори не забелязваше болката в ранения си крак. Опомни се едва когато за малко щеше да се изтърколи, докато се спускаше надолу по стълбите. Подпря се задъхан на стената, а след това взе оставащите стъпала малко по-внимателно. Изпробва един по един ключовете в ключалката. Накрая най-големият от тях влезе. Завъртя го и чу шума от прещракването на резето. Натисна вратата, но тя не помръдваше. Трябва да беше заседнала при разместването на стените след бомбардировката. Напъна с рамо и усети как леко поддава, но отново не успя да я отвори. Стисна зъби от отчаяние и напрежение, но опита пак. Най-сетне тя се открехна, като стържеше силно при допира с каменния под. Звукът тревожно отекна из криптата. Бързо посегна за запалката си и надникна зад вратата. После загаси светлинката и въздъхна. Някога там е имало коридор, но сега той беше затрупан с отломки само на няколко крачки от вратата. Мястото беше толкова тясно, че единствено слаб човек като него можеше да се промъкне. Беше отключил врата, която не водеше никъде.

Хюго не скри разочарованието си, но после внезапно му хрумна нещо. Врата към нищото. Промъкна се през тесния отвор и пристъпи до отломките. Коридорът, без съмнение, беше затрупан. Провери задната част на вратата и кимна. Можеше да се получи — най-доброто решение засега. Промуши се обратно и се качи по стълбите нагоре към параклиса, макар кракът му вече да пулсираше от болка. За днес беше свършил доста неща и имаше нужда от почивка.

Със сигурност наоколо беше пълно с вехтории. Разкъртени пейки и столове, изпочупени масички за олтара, резбовани парчета, които някога са били част от самия олтар. Той избра четири сравнително здрави и прави летвички и се постара да извади гвоздеите от тях. Работата беше продължителна и тежка. След това занесе материалите долу в криптата заедно с едно кръгло парче мрамор, което вероятно е било част от статуята на някой светец. Провря се през вратата, като иронично отбеляза колко добре се беше получило, че почти не бе ял през последния месец и поради това бе станал още по-слаб. После се захвана да майстори груба рамка, която да закачи на гърба на вратата и в нея да сложи картината. Той никога не се беше отличавал с кой знае какви дърводелски способности. А и не му се беше налагало, с толкова много слуги, които да вършат всякакъв вид работа. Псуваше и проклинаше, докато се опитваше да забие ръждивите пирони в полираното дърво на масивната врата. Но накрая успя да постигне онова, което беше замислил. Повдигна картината и я сложи в затворената дървена рамка.

— Добре — каза той на висок глас на италиански и английски.

По диагонал заби летвички в ъглите, които стабилно да закрепят картината на място. Дори някой да успееше да отвори вратата, щеше да види само един затрупан от отломки коридор. Красивото дете Исус щеше да бъде на безопасно място до завръщането на София и оттеглянето на германците.

Хюго изпита огромно удовлетворение, докато бавно се изкачваше по стълбите към параклиса горе. Само ако можеше да предпази и останалите творби в малката крипта. Представяше си как германците със задоволство отмъкват останалите големи картини, свалят разпятието и дори светците заедно с другите мраморни фигури от гробниците. После му хрумна още нещо. Вратата на параклиса, която окончателно се беше откъснала от пантите при падането на последната бомба, щеше идеално да покрие отвора, който водеше надолу към криптата. Той си проправи път през нестабилните отломки, където лежеше тя, и се опита да я влачи по пода. Беше огромна и невероятно тежка. Кракът му причиняваше остра болка всеки път, когато се наведеше, за да я дърпа. Скоро челото му се покри с капки пот и му призля. Най-сетне се призна за победен и осъзна, че ще трябва да изчака София, за да му помогне. Но нямаше представа кога щеше да дойде, нито пък колко бързо щеше да му се наложи да тръгне с нея.

Отиде да полегне. Пистолетът и ножът бяха до дясната му ръка. Остатъкът от деня отмина, стана тъмно, а София не дойде. Тревогата го разяждаше. Какво ли се беше случило? Не бе открила фермера с каруцата или пък вражеските войници са все още наоколо и наблюдават? А можеше да е и нещо далеч по-прозаично. Като например че синът й се страхува да бъде оставен сам. Тази мисъл му възвърна надеждата. Трябваше само да прояви търпение и да се моли германците да не са разпознали никого от партизаните.

Навън падна нощта. Хюго беше отчайващо гладен. Напъха в торбата онова, което беше останало от парашута. Коприната можеше да се окаже добра стока за размяна, особено предвид въодушевлението на София от подобни неща. На сутринта щеше да разпръсне всички вещи, които беше изровил от развалините, така че да прикрие следите от престоя си тук. Задряма за момент, но после се разбуди. Стряскаше се при най-малкия шум. Явно все пак беше заспал, защото внезапно осъзна, че София е до него. Меката й коса докосваше бузата му. Отвори очи. Не знаеше дали всичко това е реалност, или отново сънува.

— Уго, мили мой — прошепна тя.

Лицето й беше съвсем близо до неговото.

Инстинктивно я взе в обятията си и усети топлината на тялото й. Жадно я обсипваше с целувки, а натрупалото се желание се смеси със страха му. Но тя му отвръщаше, нежното й тяло се притискаше към неговото. Ръката му повдигна полата й и усети стегнатата плът на бедрото. Той посегна към бельото й и в същия момент усети как тя разкопчаваше панталона му. Той се претърколи до нея. Беше забравил за болката в крака, както и за германците. Не се сещаше дори за войната.

Те лежаха в тишината. Дишаха в синхрон.

— Уго, трябва да стана — най-сетне промълви тя. — Камъните ми убиват.

— Следващия път, когато това се случи, ще бъде в огромна спалня с пухен дюшек — прошепна той в ухото й и й помогна да се изправи. — Ще бъде много по-удобно.

— Ти вярваш, че ще има следващ път?

— Да. Ще избягаме, София. Ти и аз. И ако твоят Гуидо наистина е мъртъв…

Тя постави пръсти на устните му.

— Замълчи. Кой би могъл да мисли за бъдеще сега?

— Ами каруцата? Успя ли да намериш фермера?

— Все още не. Не мога да напусна селото. Ситуацията е много тежка, Уго. Германците няма да ни оставят на мира. Един от тях се настани в къщата ми. Зае най-хубавата спалня на горния етаж.

— В твоята къща? Но това е ужасно, София. За бога, вземи Ренцо, намери каруцата и да бягаме незабавно.

— Исках да отида вчера, но германецът ме попита къде съм тръгнала. Казах му, че репите ми са почти готови за вадене. И че ще ходя до моята градина и ако наистина са готови, ще трябва да взема каруца, за да ги откарам на пазара.

— Това е било хитро от твоя страна.

Тя поклати глава.

— Той отвърна, че ще изпрати един от неговите хора да ми помогне да съберем реколтата. — София замълча и въздъхна. — Казах му, че не е необходимо. Че съм силна и съм свикнала на тежка работа. Но той настоя. Иска да ми се отблагодари в замяна на подслона, който съм му дала.

— Значи, може би е свестен.

Тя извърна глава.

— Кой знае? Може би са ги инструктирали да не изпускат от очи никого от нас. А и не харесвам начина, по който ме гледа. Наблюдаваше ме, докато се изкачвах по стълбите. Усещах погледа му върху гърба си.

— Поела си огромен риск, като си дошла тук — каза Хюго. — Ами ако през нощта провери дали си в къщата?

— Заключих вратата на спалнята си — отвърна тя. — Пренесох Ренцо да спи при мен. Само се моля да не се събуди, преди да съм се прибрала.

Гняв от безсилие обзе Хюго.

— В такъв случай трябва да се върнеш незабавно.

— Опасявам се, че ще успея да ти донеса само парче полента и малко студен боб — каза тя. — Германецът изяде две порции от яхнията, която бях приготвила. Казах му, че нямаме почти никаква храна, а той ми отвърна да не се тревожа, щял да донесе. Каза, че хората му се отнасяли добре с тези, които им помагали. Отговорих му, че нямам избор. Трябва да се грижа за сина си и възрастната си баба. Той се усмихна и рече: „Няма защо да се страхуваш от мен“. Иска ми се да можех да му повярвам.

— Цял ден ли ще бъде в къщата ти, как мислиш?

— Той знае, че трябва да отида на полето. Ако изпрати човек с мен, ще му кажа да продължи да копае, докато аз отида и намеря каруцата за пазара. Дори и да настоява да ме придружи до стария фермер, той няма да разбере какво си казваме, особено пък тосканския ни диалект. Мога да уредя кола дори и в негово присъствие.

Хюго я прегърна.

— Ти си много смела, София. Чувствам се толкова безпомощен и безполезен тук. Би трябвало аз да те предпазвам. Вместо това ти рискуваш всичко заради мен.

— И заради себе си. Осъзнах, че трябва да заведа сина си на безопасно място. Това важи и за мен. — Тя стана, оправи дрехите си и уви шала около раменете си. — Да се надяваме, че ще успея да взема каруцата утре. После ще я натоваря с репи и ти ще се скриеш сред тях. Така ще бъдем свободни.

— От твоите уста звучи толкова лесно.

— Трябва да се уповаваме на Бога. Това е всичко, което можем да сторим — отвърна тя.

Хюго се изправи на крака и застана до нея.

— Преди да тръгнеш, бих искал да ми помогнеш. С онази стара врата можем да покрием входа към криптата и да го замаскираме.

— А картината?

— Скрил съм я, София. Намерих идеалното скривалище за нея. Зад вратата.

— Тази в стената?

— Да, намерих ключа. Ще го взема с нас и ще ти го дам да я вземеш, когато вече е безопасно да се върнеш.

— Толкова си умен, Уго. Нашето красиво момче ще е на сухо и безопасно място там долу.

— Да — съгласи се той.

Отидоха до вратата. София се наведе до него и заедно я влачиха през отломките, докато не я наместиха над отвора към криптата. Легна идеално. Спогледаха се и се усмихнаха заговорнически един на друг.

— Ти тръгвай — каза той. — Ще я затрупам с камъни и дървета и никой няма да забележи, че я е имало.

— Добре. — Тя се приближи до него и го целуна страстно и продължително по устните. — До утре, amore mio.