Рис Боуен
Писмо до Тоскана (35)

Глава 35
Джоана

Юни 1973

— Е то къде си била — каза Паола, като погледна към мен иззад бобовите стъбла, които привързваше. — Бях започнала да се тревожа за теб. Помислих, че си отишла до селото, но Ренцо дойде да те търси и каза, че не си там.

— Ренцо е идвал? — изпелтечих.

— Да. Търсеше те. — Тя погрешно изтълкува тревогата ми. — Мисля, че си го оплела в мрежите си, мила моя.

Паола се усмихна многозначително.

— Каза ли какво иска?

— Не. Може би просто е искал да се наслади на компанията ти и да те опознае по-добре.

— О, не. Не е това — отвърнах. — Искал е да се уговорим за час, в който да се срещнем, за да ме закара до гарата утре.

— Утре? Значи, наистина ще си тръгнеш толкова скоро?

— Мисля, че би било разумно — казах. — Ако остана по-дълго, се опасявам, че инспекторът може отново да се опита да ме натопи за убийството на Джани. Може също така да реши да те изкара съучастник в това. За всички ни е по-добре да си замина при първа възможност. А Козимо ми каза, че утре синът му трябва да отиде до Флоренция и че ще ме закара до гарата.

— Толкова скоро. — Паола излезе от градината и дойде да ме прегърне. — Ще ми липсваш, малката ми. Ти си ми като втора дъщеря. И Анджелина се радваше на присъствието ти тук. Тя казва, че съм стара и скучна и че е хубаво да поговори с някой на нейната възраст.

— Наслаждавах се на всеки миг с вас. Особено на готвенето ти. Съжалявам, че от мен никога няма да стане истински италиански кулинар.

— Тази вечер ще направя нещо специално, щом ще е последната ти тук — каза тя. — Ризото с гъби може би, след това патладжани с пармезан и със сигурност панакота. Можеш да ми помогнеш да ги приготвим заедно, ако искаш. Ще започнем с кростините. Може би синьор Ренцо също ще иска да се включи.

— Ренцо?

— Да, поканих го на вечеря и знам, че той много обича да готви.

По изражението на лицето й можех да отгатна какво си мисли — опитваше се да ме сватоса с Ренцо. При всеки друг случай щях да приветствам подобна инициатива, но сега знаех какво не искам. Не желаех да имам нищо общо с него. Разговорите помежду ни, както и това, че ме заведе да посетя старата му къща, най-вероятно бяха режисирани така, че да разкрия какво зная и какво не зная. Той просто следва указанията на Козимо. Осмелих се да развия и друг сценарий. Дали Ренцо не бе видял как Джани пуска плика в стаята ми и сега не се стреми да научи какво съдържа той или поне да прочете съдържанието на писмото?

Не можех да попреча на идването му тук, но трябва много да внимавам. Оставих чантата в стаята ми, отново заключих вратата и отидох в градината да помогна на Паола. По-късно реших да си почина, заключих се отвътре, спах непробудно и се събудих освежена. Когато по-късно се запътих към къщата, за да се включа в подготовката на вечерята, се стреснах от появата на Ренцо в близост до вратата ми. Извиках от изненада и неволно отстъпих назад.

— Извинявай, че те уплаших, Джоана — каза той. — Паола ме помоли да набера малко аспержи и да погледна дали има още узрели домати. Дойдох по-рано, за да й помогна за вечерята. Тя предвижда истинско угощение в твоя чест.

— Знам. Каза ми. Толкова е мила.

— Привързала се е много към теб. Мъчно й е, че трябва да си тръгнеш толкова скоро.

— И на мен също, но така е по-добре, нали? — отвърнах аз. — Предпочитам да съм далеч от онзи инспектор. Той май все още смята, че имам нещо общо с убийството на Джани, което е абсурдно. Размених само няколко приказки с този човек на маса, пълна с един куп други мъже.

— Това е нелепо наистина — каза Ренцо. Замълча за миг и после добави: — Аз също съжалявам, че си тръгваш. Много искам да узная истината за баща ти и майка ми. И за красивото момче. Не мога да спра да мисля за това. Ако твоят баща е бил тук достатъчно дълго време, за да имат дете с майка ми, как биха могли да опазят това в тайна? И как той би могъл да скрие дете така, че никой да не успее да го намери, и да й пише за това няколко месеца по-късно?

— Вероятно детето е дадено на някое семейство от околността, за да се грижат за него — предположих аз. — Тя е щяла да си го вземе обратно, но така и не го е сторила.

— Но защо никой не знае нищо за това? Семейството със сигурност би съобщило на някого. Щяха да кажат: „Един британски пилот остави дете при нас. Трябва да открием майка му“. Щяха да плъзнат слухове. Стари спомени щяха да изплуват.

— Да — съгласих се аз. — И все пак се оказва, че никой в Сан Салваторе не знае нищо за никакъв британски пилот. И всички смятат, че майка ти е избягала с германски войник.

— Странно — той се изправи от мястото, откъдето току-що бе откъснал един узрял домат, — но спомените започнаха да нахлуват у мен. Помня, че известно време бях болен. Не зная какво точно ми имаше. Шарка или нещо подобно. Както и да е. Не можех да излизам от къщи, а майка ми трябваше всеки ден да ходи някъде и да търси храна за нас. Гъби, кестени… А веднъж донесе и гълъб. Гледах през прозореца как се изкачва нагоре по хълма с кошницата си. Тревожеше се за мен и не обичаше да ме оставя сам. Но трябваше да ядем, нали?

— Тревожела се е за теб? Ренцо, от всичко, което ми казваш, разбирам, че майка ти те е обичала много. Сигурна съм, че не би те изоставила. Не би избягала така без теб. Убедена съм, че е била принудена да напусне селото против волята си.

— Но всички казаха… — Той се колебаеше. — Винаги са ми казвали, че…

— Знаеш ли какво мисля? Смятам, че някой е предал майка ти и баща ми, може би за пари или от ревност, или просто за да спаси кожата си. И германците са ги отвели.

Осъзнах, че може би с тези думи му причинявам още повече мъка. Ами ако предателят се окажеше Козимо? После се сетих, че Джани беше казал, че е видял как отвеждат британския пилот. Може пък той да е подшушнал на германците за укриващия се англичанин.

— Ти видя ли как тя си тръгва, или когато се събуди на сутринта, нея вече я нямаше?

Той сбърчи чело в опит да си припомни.

— Бях там, сигурен съм. Тя дойде при мен и ме целуна. Каза ми да бъда добро момче и че ще се върне скоро. Плачеше. По бузите й имаше следи от сълзи. После искаше да ми каже още нещо и да ме целуне отново, но войникът й изкрещя и… — Ренцо замълча за миг. На лицето му се изписа изумление. — Това не беше офицерът, който беше отседнал у нас, онзи симпатичният. Беше друг. Огромен мъж. Помня, че беше запречил цялата врата. Крещеше със страховит глас.

— Видя ли? — усмихнах се тържествуващо аз. — Твоята майка и моят баща са невинни. Обичали са се, но са били предадени.

— Да — меко отвърна той. — Може би си права.

— Ще получа ли все пак тези домати преди вечерята? — прогърмя гласът на Паола откъм кухнята.

Ренцо се усмихна.

— Началникът се обади. Ела да ми помогнеш да приготвим храната.

Последвах го по тясната пътека. Бях по-объркана от всякога. Дали Козимо е предал майката на Ренцо, а след това се е почувствал виновен и го е осиновил? Вероятно Ренцо не знаеше нищо повече от мен.

Той се спря, за да ме изчака.

— Мислех си… — подхвана той. — Майка ми винаги се изкачваше нагоре по хълма с кошницата си. Възможно е баща ти да се е укривал някъде в горите или дори в стария манастир. Утре, преди да си тръгнеш, трябва да отидем да огледаме.

— И аз си помислих за стария манастир — отвърнах. — Но ми изглежда като купчина развалини. Възможно ли е някой да се е крил сред тях?

— Ходил съм няколко пъти там като момче — каза Ренцо. — Всичко е заградено и никой не би трябвало да припарва мястото, тъй като има опасност хълмът да се срути. Но разбира се, когато бяхме деца, за нас беше приключение да го правим. В действителност нямаше какво толкова да се види. Стените на стария параклис бяха почти цели, покривът липсваше, а по пода имаше цели камари от отломки. Другите помещения на манастира бяха напълно сринати със земята. Ако баща ти се е укривал там, със сигурност не му е било никак леко.

— Той е бил в британски пансион — отвърнах. — Вероятно е бил свикнал с това да му е трудно.

Ренцо се обърна към мен и избухна в смях.

— Вие, англичаните, с вашите интернати. И твоето училище ли беше такова?

— Аз не спях в училището, за което ти разказах, но със сигурност не беше никак приятно изживяване. Нямах търпение да се махна.

— Значи, и ти си имала нелек път?

— Може да се каже.

Той сложи ръка на рамото ми.

— Може би е време да оставиш миналото зад гърба си и да гледаш напред. Ще станеш богата и известна адвокатка. Ще пътуваш и ще се омъжиш за също толкова заможен мъж. Ще имате две прекрасни деца и ще си живеете щастливо в една от онези огромни, изложени на течение английски къщи.

Вдигнах поглед към него. Ръката му, топла и успокояваща, лежеше на рамото ми.

— Не съм убедена, че искам това — казах.

— Тогава какво искаш?

— Не съм сигурна. Ще знам, когато го открия.

Ренцо ме пусна и застана до мен, като ми направи път, за да вляза в къщата.

— Е, да се захващаме за работа — каза Паола. — С толкова много ястия, ще имам нужда от помощ. Първо ще приготвим гарнитурата на кростините.

— Какво е кростини? — попитах аз.

— Като брускета, но филийките хляб са по-тънки и не се натриват с чесън — поясни Ренцо. — Дъвчат се по-лесно и са по-малко хрупкави. — Обърна се към Паола: — Какво си решила да сложиш отгоре?

— Естествено, пресни аспержи…

— Увити в прошуто крудо, нали? — попита той. — И резене? Виждам, че имаш резене в градината. Да донеса ли една глава и да я нарежа на тънко? И да добавя малко пекорино?

— Това би било чудесна идея — отвърна тя. — А имам и много добра тапенада тук.

— Ще ми позволиш ли да приготвя ризотото? Беше един от специалитетите ми, когато бях помощник-готвач в един ресторант в Сохо.

— С удоволствие — отвърна Паола. — Но трябва да покажеш на младата дама как го правиш. Тя иска да знае всичко за нашата италианска храна.

Ренцо ме погледна с интерес.

— Искаш да се научиш да готвиш? На адвокатите не им трябват такива умения. Те със сигурност могат да си наемат готвач.

— Не и аз — вметнах. — В момента съм само един беден сътрудник и не печеля почти никакви пари, поне не и докато не си взема изпита. А дори и да успея да си намеря добра работа, мисля, че да се прибереш у дома и да си сготвиш, действа много отпускащо.

— Така е — каза той. — Когато готвя, не мисля за нищо друго. Сякаш всички грижи на света остават извън мен. В кухнята сме само аз и храната.

Паола се намръщи и той й преведе какво е казал.

— Би трябвало да говориш на италиански на младата дама — намеси се тя. — Как иначе ще подобри уменията си с езика? Тя вече разбира доста добре.

— Добре, разбрах. В бъдеще, само на италиански, Джоана. Capisci? — засмя се той и ме погледна предизвикателно.

Дадоха ми да нарежа подправките за соса към патладжаните — риган, италиански магданоз — а преди това трябваше да счукам солидно количество чесън. Бях много съсредоточена върху задачата си, когато Ренцо ме изненада.

— Не, така не се държи нож. — Той постави пръстите си върху моите. — С откос. Нагоре и надолу. Движението трябва да е бързо. Ето, виждаш ли?

— Ренцо, разсейваш младата дама, като флиртуваш така — обади се Паола.

— Какво означава тази дума? — попитах.

Когато Ренцо ми я преведе, се изчервих.

— Да флиртувам? Кой флиртува? Исках само да й покажа как се реже магданоз. Ако иска да се научи да готви, трябва да развие правилните умения.

— Говори каквото си искаш — смееше се Паола. — Отбелязвам онова, което виждам. Виж, бузите й поруменяха.

— Но тя не ме отблъсна, значи, сигурно й е харесало — отвърна той. — Сега искам да видя как ти ще го нарежеш, Джо.

Нарече ме с умалителното ми име, с което само двама души в живота ми се бяха обръщали към мен. Едната беше Скарлет, а другият — Ейдриън. Но от устата на Ренцо звучеше сякаш съвсем на място. Започнах да режа, като правех плавни движения. Той ме наблюдаваше. Накрая кимна.

— Бързо схващаш.

— Жалко, че няма да остане за по-дълго време. Двамата с теб можем да я научим на много неща — каза Паола. — Вместо това тя се връща обратно в Лондон и минава пак на нейния режим от печено говеждо и наденички.

— Да, жалко наистина — съгласи се Ренцо.

Бяха прави. Захванах се отново да режа подправките.