Мариус Габриел
Дизайнерът (9)

9.

На следващия ден Париж се събуди с улици, облепени в плакати, които призоваваха хората на обща стачка. Плакатите бяха напечатани на евтина хартия с грозно размазано мастило и със същия знак — сърп и чук, символа на комунистическата партия.

Интересът на Копър бе възбуден на секундата. Напомняха й на онези памфлети, които бе виждала да се разпространяват в Ню Йорк по време на Депресията. И след няколко дни се появиха още по-провокиращи плакати. На новите пишеше: TOUS AUX BARRICADES.

„Всички на барикадите!“

Този призив не се бе чувал и виждал откакто нацистите бяха изгонени от града. Барикадите не се появиха на хубавите улици, където живееше Копър, но пък тя чу, че левият бряг на града бил по традиция по-революционната част от Париж и там мъжете, които бяха на нужната възраст, бяха вече призовавани в армия. Това със сигурност трябваше да се отрази.

Копър взе апарата, облече най-старото си палто, обу солидни обувки за ходене (такситата и автобусите изпълняваха нареждането за обща стачка) и тръгна към Латинския квартал. Близо до Сен Мишел попадна на барикада — един обърнат писоар. Копър така и не успя да свикне с гледката на тези метални конструкции по улиците на Париж дори и по най-скъпите и красиви места, които бяха сложени, за да могат мъжете да ходят по нужда, когато си искат. Бяха направени така, че краката им се виждаха отдолу.

Този писоар бе изтръгнат от паважа и поставен в средата на шосето. Така изглеждаше наистина внушителен. Един тон метал запречваше движението в двете посоки. Охраняваше се от около двайсет-трийсет мъже и жени. Копър направи няколко снимки, но се съмняваше, че някой издател ще публикува фотография на обществена тоалетна в средата на шосето, поставена там като израз на политически протест.

— Не можеш да минеш — каза й една от жените пред барикадата и й метна документите и журналистическата карта. — Тук сме, за да спираме пътя на фашистките копелета.

— Но аз не съм фашистко копеле — започна да протестира Копър.

Един мъж с бялата лента на Съпротивата около ръкава и с каска на главата тръгна бавно към нея. В устата му висеше цигара. Лицето му беше неизбръснато.

— Salut, comrade. Помниш ли ме? — каза Копър, разпознала самопровъзгласилия се за лидер на Опозицията Франсоа Жиру, който я беше завел при Кристиан Диор. — Как сте, мосю Жиру?

— Comme ci, comme ça. Работя за революцията, както винаги. — Той дръпна ревера на якето си, за да й покаже черно-бялата лента, закачена на блузона му. — Дадоха ми медал за заслуга за каузата на Опозицията.

Копър забеляза дръжката на револвера му, която се подаваше от колана му.

— Поздравления.

— Трябваше да ми дадат почетния медал на Легиона — отбеляза кисело той. — Но знаят, че съм комунист. Накъде си тръгнала?

— Чух, че днес ще има голяма демонстрация.

— И си мислиш, че е някакво представление, а?

— Аз съм журналист — отвърна гордо тя.

Жиру издиша дима от цигарата си и я опръска със слюнка.

— Журналист, а? Пишеш за онези копелета, които искат по двайсет хиляди за една рокля. С тези пари може да се изхранва цяло работническо семейство в продължение на една година. Това ли наричаш журналистика?

— Е, ако ме пуснеш, днес ще пиша за нещо друго.

— Как мога да съм сигурен, че не си шпионин?

— Много добре знаеш, че не съм — отвърна с достойнство Копър, но той нямаше никакво намерение да се огъне.

— Чух, че мъжът ти избягал от теб. И си в много приятелски отношения с графиня Диор. Как е старият педал?

— Не го наричай така!

Жиру показа оголените си зъби.

— Харесваш тези дегенерирали типове, а? Защо ли?

— Харесвам го, защото е талантлив, любезен и щедър — отвърна тя уверено. — Сега ще ме пуснеш ли да мина?

Той присви очи срещу дима от цигарата.

— Какво си готова да платиш? — Директно си искаше подкупа.

Тя извади две банкноти от по хиляда франка и му ги подаде.

— За каузата на революцията.

Той прибра парите в джоба си, метна цигарата в канавката и й подаде каска.

— Сложи това — каза и й смигна заканително. — Тази сутрин ще има игри и забавления, помни ми думата.

— Благодаря.

— Насам — каза той и посочи с палец през рамото си. — Но си пази главата, другарко. Капиталистическите свине не си играят игрички.

— Нито пък ние — извика една жена след Копър.

Каската беше по-тежка, отколкото изглеждаше, притискаше челото и веждите й надолу. Копър мина през блокадата и влезе в квартала. Тук, както винаги, улиците кипяха от живот, въпреки лекия дъжд. Копър не за първи път съжали, че позволи на Диор да я настани в модерната част на Париж. Вероятно би било много по-забавно да живее тук, сред художници, артисти и революционери. Може и да не беше революционер, нито пък човек на изкуството, но със сигурност не беше и фашистко копеле.

След няколко улици се виждаше все по-малко изкуство и все повече революция. Мъже и жени маршируваха и скандираха. Очевидно всички отиваха към някакъв сборен пункт. Копър се присъедини към тях.

Някъде отпред се чуваше как масите пеят. Сърцето й се разтуптя, спомни си как маршируваше с баща си и с братята си в Ийст Сайд.

Сборното място беше голям площад, опасан с разклонени дъбови дървета. Вече се бяха насъбрали около няколко хиляди души, пееха „Интернационала“ и развяваха знамена. Беше издигната платформа, опасана с червени знамена, където вероятно щяха да се изнасят речи.

Острият дъжд не плашеше никого. В желанието си да направи снимка отгоре на цялото това събиране, тя помоли няколко мъже да й помогнат да се качи на едно дърво. Те се съгласиха, усмихнати до ушите, и веднага се възползваха от шанса да опипат задника й. Копър се настани на един клон и направи снимките.

Когато реши да помоли мъжете да й помогнат да слезе, ситуацията на площада рязко се промени. Тълпата затихна и тогава се чу оглушителен шум от галопиращи по каменистите улици копита. И шумът се приближаваше.

От другия край на площада се появи конна жандармерия, после започнаха да нахлуват и от страничните улици. Бяха десетки. След тях маршируваха цял взвод полицаи. Черните им пелерини блестяха от дъжда. Размахваха палките, лицата им бяха прикрити под тежките каски. През тълпата премина вълна от страх и гняв. Това беше омразната френска полиция по охрана на сигурността, специализирана в потушаване на бунтове. Бяха минали по задните улици, за да избегнат барикадите.

Хората запяха „Интернационала“ и се втурнаха напред към полицията. Един от офицерите започна да говори по мегафона си и да призовава всички да се разотидат, но почти никой не го слушаше, всички ревяха заканително.

Копър не можеше да помръдне, гледаше как първата линия демонстранти достигна до полицията. Завърза се ожесточен спор и веднага след това един полицай стовари палката върху един мъж. Той падна, стиснал главата си. Тълпата изрева злокобно.

Това беше сигнал за яростно нападение срещу полицията.

Демонстрантите размахваха дървените дръжки на плакатите. Един от конете се изправи на задните си крака и после се спусна надолу, прегазвайки попадналите под него хора. Мъже, жени, всички се биеха, крещяха, пищяха.

И изведнъж на площада се разрази кървава жестокост. Хората ту се втурваха напред, ту отстъпваха назад. Копър си помисли, че е на подходящото място, скрита в дърветата, сякаш беше на мачтата на потъващ кораб по време на буря. Не можеше да направи нищо, освен да снима това, което се случваше. Ръцете й трепереха силно, беше убедена, че повечето снимки ще са размазани.

Зарови в чантата си за молив и тефтер и започна да си води записки, да описва всичко, което вижда. Битката в другия край на площада се разрастваше, полицията заемаше все по-голяма територия от площада и си проправяше път напред, като успешно разделяше тълпата на две.

Но жандармерията не владееше изцяло положението. Имаше коне, които се олюляваха и цвилеха от болка, когато ги засипваше дъжд от тухли и камъни. На някои от покривите се виждаха хора, които мятаха експлозиви. Няколко полицаи бяха съборени, конете предизвикваха хаос и плашеха както демонстрантите, така и полицията.

И тогава за всеобща изненада се чу изстрел. Някой бе стрелял с пистолет към полицията. Полицаите отвърнаха с канонада от стрелба. Край Копър хвърчаха гилзи от куршуми и тя се скри възможно най-дълбоко в клоните на дървото, ужасена от всичко, което се случваше пред очите й.

Последва втора силна атака на полицията, този път от всички посоки. Размахваха палките си с дисциплинирана жестокост. От покривите се чу кошмарното тракане на карабина. Ставаше много сериозно.

Тя се държеше за клона и се молеше да не я уцели някой куршум или камък. След ожесточена петнайсетминутна битка демонстрантите започнаха да се огъват. Много от тях бяха с окървавени лица, куцащи, някои си помагаха да се придвижат нанякъде, бягаха от площада, но полицията ги преследваше с палките и ги поваляше.

Това беше истински погром.

Някои успяваха да избягат с писъци, но други лежаха на земята, оставени на милостта на копитата на конете сред разпилените червени знамена. Някои бяха прекалено тежко ранени, за да се изправят, други — напълно неподвижни. И те също бяха отнесени с арестуваните към полицейските ванове.

Стиснала се за клона, сякаш животът й зависеше от това, Копър се надяваше да остане незабелязана. Но имаше и други хора, които се бяха качили по дърветата, и полицията започна насила да ги сваля и арестува. Един по един. Стигнаха и до нея.

— Ей, ти, слизай долу — заповяда й един жандармерист и размаха заканително палката си.

— Аз съм журналист — каза Копър и размаха журналистическата си карта с разтреперани ръце.

— Не ме интересува дори да си Марсел Пруст — отговори мъжът. — Слизай.

— Няма.

Полицаят извика свой колега и я свалиха по най-унизителния начин — разклатиха силно дървото и я принудиха да се пусне от клона. Опита се да се изкатери нагоре, но не можа да се задържи. Двамата полицаи веднага я грабнаха, махнаха каската й и взеха фотоапарата.

— Да не сте посмели да повредите апарата ми — стисна тя мъжа за ръката. — Аз съм американски гражданин.

— Още по-зле за теб — отвърна мъжът презрително. Извади лентата и унищожи всички снимки, които бе направила.

— Копеле — нахвърли се Копър върху него побесняла.

Той подаде апарата на другия полицай и каза:

— Мятай я във вана с останалите.

 

 

Двайсет и осем часа по-късно вратата на килията се отвори и в рамката на тъмния коридор Копър забеляза размазания силует на полицай.

— Къде е американката?

— Тук — обади се Копър.

Той я подкани, като й кимна с глава.

— Идвай.

Тя се сбогува с хората в килията, с които през цялата нощ си бяха разказвали истории за улични битки. Полицаят я побутна да побърза напред по вонящия коридор.

— Да живее революцията! — извика мъж от килиите.

— Къде ме водите? — попита Копър, опитвайки се да звучи спокойно.

— Освободена си — каза полицаят. — Имаш добри приятели.

Спасителят й я чакаше пред приемната на полицейското управление, облечен в безупречно палто с цвят на карамел и с елегантно бомбе.

— Хенри!

— Добре ли си? — попита разтревожено той и я огледа.

— Взеха ми фотоапарата.

— Върнах ти го — каза той и вдигна „Ролифлекса“ пред очите й.

— И съсипаха всичките ми снимки с жестокостите на полицията. Светът има право да види какво се случва.

— Наранена ли си? Физически имам предвид.

— Само няколко охлузвания.

— Тогава да се махаме оттук.

— Чакай малко — започна да протестира Копър. — Няма да оставя всички тези хора тук.

— Не можеш да направиш нищо за тях. Утре ще бъдат съдени и вероятно пратени в затвора за месеци. Освен ако не искаш същото да се случи и с теб?

— Не съм направила нищо лошо. Нито пък те.

— Не мога да помогна на останалите, но ти си натрупала доста провинения — участваш в бунт, отказваш да изпълниш нарежданията на полицията, оказваш съпротива при арест, обиждаш полицейско лице… Отне ми два часа да ги убедя да те пуснат — обясни тихо той. — И казват, че си била въоръжена.

— Бях с каска. Това не е оръжие.

— Понякога си много наивна — засмя се саркастично той.

— Не исках тези копелета да ми пръснат черепа.

— Да тръгваме, преди да са променили решението си.

— Ще направя официално оплакване, че ми съсипаха снимките.

— Аз не бих — поклати той глава. — Вече обмислят как да ти конфискуват апарата.

С крайно нежелание тя позволи на Хенри да я избута навън от полицейския участък. Чувстваше се отвратително, може би защото не беше спала.

— Не ми беше притрябвало да идваш да ме спасяваш — каза грубо тя.

— Минавало ли ти е през ума, че ако те бяха обвинили във всичко, което имаха в списъка си, щяха да те депортират? — попита той.

— Полицаите се държаха противно — продължи да обяснява тя, но избегна отговора на въпроса. — Видях как пребиват жени с палките си.

— Един полицай беше застрелян вчера на твоята демонстрация и още седем-осем са в болница.

— Така им се пада — озъби се тя. — Нападнаха хората, без да бъдат провокирани. Не са нищо друго, освен платени биячи.

— Вършат си работата. Бранят Франция.

— От хора, които не се страхуват да кажат истината за несправедливостите? — попита презрително тя. — Това ли е революцията, за която говориш, Хенри? Ти ми каза, че светът има нужда от нещо ново, нещо свежо, от ново начало. Точно това обещават комунистите.

Той остана вбесяващо безчувствен към думите й.

— Това, което обещават, и това, което изпълняват, са две различни неща, Копър. Не си прекалено малка и вероятно помниш, че когато фашистите дойдоха, обещаваха абсолютно същите неща. Те и комунистите извършват едни и същи престъпления и носят същия ужас и терор за хората.

— Е, ти като капиталист какво друго да кажеш!

— Предполагам ще ти е трудно да повярваш, но имаше време, когато се наричах комунист.

— Определено ми е трудно да го повярвам.

— Е, истина е. Когато в началото хората в Русия чуха за комунистите, всички се вълнуваха, бяха дори вдъхновени от идеята за братство между всички. И после започват да избиват близките ти. Да не говорим, че избиват собствените си последователи. И тогава разбираш, че идеята е била само маска, зад която се крие една черна и кошмарна тирания, че подадената ръка за братство е само една изцапана с кръв лапа с остри нокти, която иска едно — пълна власт над всичко.

— Франция не е Русия.

— Но скоро може да бъде. Комунистите купуват оръжие, камиони, коли. Имат печатница не само за плакати и памфлети, но и за фалшиви паспорти и за купони за храна. Сега са извадили радиопредаватели, карабини, пистолети, гранати и всичко, което скриха, след като немците си тръгнаха. Добре са въоръжени и ще организират стачки, които ще парализират страната и ще предизвикат пълен хаос.

— Откъде знаеш тези неща?

— Това ми е работата.

— Да шпионираш?

Той се засмя.

— Предпочитам да го наричам събиране на информация. Видях какво направиха комунистите със страната ми — каза с обичайния си лек тон, но думите му бяха сериозни. — Не искам същата съдба да сполети Франция. Или останалата част от Европа.

— Извинявай — каза тя и потърка очите си. — Просто съм изморена.

— Има ли нещо друго, което те притеснява? — попита деликатно той.

Копър въздъхна и прокара пръсти през заплетената си червена коса.

— Когато ми предложи брак, каза, че не искаш да ме променяш и че няма да ми казваш как да живея живота си.

— Да, и сега го казвам с цялото си сърце. Не съм те излъгал.

— Е, благодарна съм ти, че ме извади от затвора и за всичко останало, но ако наистина си го мислил и ако казваш, че е така, не трябваше да идваш в галоп на белия си кон и да ме спасяваш от жандармерията.

— Значи там ти хареса?

— Събирах материал за страхотна история. Докато ти се появи.

— Сериозно ли говориш?

— Да, напълно.

— Е, добре тогава — каза той след кратка пауза. — Следващия път, когато си в панделата, няма да дойда да ти дам и една кора хляб.

— Така вече ми харесва, насилнико — каза тя, после се засмя, а след това се разплака.

И през цялото време той не каза нищо. След малко Копър избърса очите си с кърпичката, която той й подаде, и разтреперана си пое дъх.

— Извинявам се, че нахлух да те спасявам. След като изгубих една съпруга, не съм склонен да загубя и втора, преди още да е станала моя.

Караха през седми квартал — най-красивия и най-богатия в Париж. Тук живееха привилегированите. Хенри спря пред изящна метална врата.

— Пристигнахме.

— Какво е това място? — попита тя.

— Тук живея.

 

 

Домът му бе наполовина скрит зад каменна ограда. Отвориха портала, украсен с изящни метални извивки, и влязоха в избуяла градина. Къщата беше красива и цялото място излъчваше спокойствие. Фасадата бе покрита с бръшлян.

— Това е като къщата на Маделин! — възкликна Копър. — Стара къща, обвита в лози.

— Да. Но вместо дванайсет малки момиченца, наредени в редички по две, доскоро тук се помещаваха няколко дузини офицери от Гестапо. Това беше една от първите къщи, които си приватизираха, предполагам, защото знаеха кой съм и с какво се занимавам.

Хенри отключи вратата и влязоха. Просторната къща беше съвсем тиха, стаите — в безпорядък. Личеше, че немците са бързали да се изнесат. Хубавите мебели, някои от тях счупени, бяха обърнати, стените — напълно оголени.

— Взеха безценната ми колекция импресионисти — отбеляза сухо той. — Но ми оставиха това.

На едната стена на внушителната всекидневна имаше портрет с маслени бои на Адолф Хитлер в кафявата му униформа. Гледаше ги заканително изпод козирката на шапката си.

— Ето това вече е грозна гледка — отбеляза Копър.

— И аз не я харесвам.

— Защо не я свалиш?

— Оставих я там, за да ми напомня срещу какво се борим. И да знам, че след като са взели Ван Гог, а са оставили Хитлер, това означава, че сме ги сразили.

Въпреки че неканените гости бяха вилнели из къщата, тя бе запазила красотата си. Хенри я поведе от стая в стая, обясни й, че е била построена по времето на Наполеон, изцяло в стил Романтизъм. Таваните и гипсовите орнаменти бяха изумителни. От прозореца на горния етаж имаше гледка към купола на Дома на инвалидите.

— Кога ще я отвориш отново? — попита Копър.

— Когато войната свърши. Дотогава предпочитам стая в „Риц“. Харесва ли ти?

— О, невероятна е. Прелестна. Ако бях на твое място, нямаше да имам търпение и щях веднага да се върна тук.

— Скъпа, твоя е — каза нежно той. — Твоя е да правиш с нея каквото поискаш. Когато се оженим и войната свърши, ще я съживим.

Тя се огледа и започна да си представя как ще изглежда това прекрасно място, когато се реставрира. Щеше да бъде една от най-красивите къщи в Париж. Виждаше се като стопанка тук, щеше да се погрижи за декора, да организира вечери, да бъде сред най-почитаните в света на красотата. Парижкото общество щеше да е в нозете й.

— Някак не мога да си го представя.

— Аз мога — каза той и погали летящите пламъци на червената й коса. — Не ми се сърди, но трябва да замина за известно време. Далеч.

Тя го погледна в очите.

— Какво значи далеч? Къде отиваш?

— Казах ти, че комунистите планират революция. Е, вече започна.

— Имаш предвид стачките?

— Стачките са само началото. Надяват се през следващите няколко седмици да поставят Франция на колене. Имам да свърша някои неща.

— Ще бъдеш ли в опасност?

— Разбира се, че не. — Той я хвана за ръката. — Погледни, това ще бъде спалнята ни.

Беше просторна стая с голям аркообразен прозорец, в който Айфеловата кула влизаше като по мярка и изглеждаше като оживяла картина. За разлика от останалите стаи, тази беше чиста и в изрядно състояние. На масата имаше свежи цветя, балдахиновото легло беше застлано с примамващи чисти ленени завивки.

— Какво е това? — попита тя. — Приготвил си тази стая заради мен?

— Исках да изглежда красива за теб.

— За да легна в това легло с теб? — попита ядно Копър, но като че идеята я забавляваше.

— Човек винаги се надява.

Копър не знаеше дали изживява шок или думите му я ласкаят.

— Хенри! А аз през цялото време да си мисля, че си перфектният джентълмен…

— Мисля, че вие, американците, имате една поговорка — добрите момчета завършват последни.

— Не знаех, че е състезание.

— Аз също не знаех. Но сега виждам, че има такова. И първият, който мине финалната линия, е победител.

Тя го изгледа продължително.

— Мислиш, че Сюзи ти е съперник.

— Не мисля, а знам.

— Не ми харесва да гледат на мен по този начин — каза бавно тя. — Като на награда, която някой ще получи в края на състезанието.

— Копър — започна той с тих глас, — обичам те. Тук не става дума да те спечеля, а да не те загубя. И ако това се случи, щастието ми ще бъде съсипано.

— Започваш доста да ме притискаш — обърна се тя към него, крайно неспокойна. — Обеща ми, че ще ми дадеш време. Каза, че си търпелив.

— Но съперникът ми не. Притиска силно, настъпва. Ако съм търпелив, ще те загубя заради нея и тя ще те има.

— Тя не ти е съперник.

— Така изглежда.

— Но това е крайно несправедливо.

Копър вдигна лице към него. Нямаше никакво намерение да се огъне и да му даде шанс да я поставя в такава позиция, но някак нещата не се получиха както ги бе планирала. Устните й минаха като четка по неговите, поколебаха се там, като че се канеха да избягат, но после решиха да останат. Целувката, с която Хенри й отговори, беше топла, притежателна, дълбока и след части от секундата тя си спомни всичко, което й бе липсвало толкова дълго време — силата на мъжката целувка, радостта да си в прегръдката на мъж.

Тялото й реагира моментално. Остана облегната в безтегловност върху тялото му, сякаш я привличаше с гравитационна сила. За момент й се стори, че няма нищо по-логично от това да се отдаде на Хенри, да му позволи да завземе живота й. Потрепери и зарови лице в гърдите му.

Той я прегърна в силните си ръце, целуна шията й под ухото, вдиша аромата на кожата й, парфюма в косата й. Копър усети как гърдите й се втвърдяват, как бедрата й се стягат от желание. Пръстите й се заровиха в мускулите на стегнатото му тяло, макар и през дрехите. Не се бе чувствала така от времето, когато беше с Еймъри. И не бе подозирала, че някога ще изпита същото желание.

— Вие ми се свят.

— Така става след една нощ в килията. — Копър усети усмивката в гласа му.

— Много добре знаеш от какво ми се замая главата.

— Може би. Легни за малко на леглото ни. Само за малко.

Копър се остави Хенри да я поведе към леглото и да я сложи да легне до него.

— Не си ли щастлива с мен? — залюля я като в люлка в ръцете си.

— Всичко е красиво — отвърна тихичко тя. — Тази стая е красива, къщата е красива, ти си красив. Но свободата ми е ценна.

— Знам това и не искам да ти я отнемам.

— Но точно това правиш. Нима бракът не е загуба на свободата?

Той се усмихна с едва доловима тъга.

— Моето виждане за брака е вероятно малко по-различно от твоето, скъпа моя. Вярвам, че бракът е възможен, когато човек сам, по своя воля се откаже от някои свободи, а не да му ги отнемат насила. Ако се омъжиш за мен, сама ще избереш от какво си готова да се откажеш.

— Дори ако продължа да се виждам със Сюзи?

— Дори тогава.

— Не ти вярвам. Вие се мразите, всеки от вас ме иска само за себе си. — Тя го погали по бузата. — Признай си, Хенри. Ще се побъркаш, ако запазя приятелството си със Сюзи.

— Приятелството, не, нямам нищо против него. — Той улови ръката й и целуна дланта й. — Повече от приятелство ли е?

Копър сложи пръст на устните му.

— Не питай. Ако започнеш да задаваш въпроси, вече отнемаш свободата ми.

Той нежно отмести ръката й от устните си.

— Сюзи е лудостта в живота ти. Лудостта ще премине и ще дойдеш при мен. Дотогава ще се опитам да бъда търпелив.

Топлата му ръка се уви около врата й и нежно притисна лицето й към неговото. Копър усещаше как всяка дума, която току-що бе казала, започва да потъва в подмамващи и коварни плаващи пясъци, докато устните й доближаваха неговите.

Усети дъха му върху устните си, затвори очи и той я целуна. В началото беше нежна целувка, после все по-настоятелна и търсеща. Когато я целуваше така, Копър усещаше как категоричните й решения и убеждения започваха да се топят. Имаше нужда да бъде обичана от този мъж, макар и да не можеше да му се отдаде по начина, по който той искаше. Цялото напрежение и енергия, натрупани с времето, търсеха облекчение, търсеха път да излязат от тялото й.

За момент имаше усещането, че се дави. Беше минало толкова много време. Копнежът в нея растеше със сила, която не можеше да бъде пренебрегната. Тя вдигна ръце и обви силния му врат, целуна го, притисна тялото си към неговото.

Хенри знаеше точно какво иска да направи с нея и тя разбираше. Не беше притежание, а частично отдаване. Той се плъзна между бедрата й, целувките му я търсеха. Тялото й се изви като лък, ръцете му алчно търсеха гърдите й, устните му я поглъщаха.

— Хенри! — прошепна тя и зарови пръсти в косата му.

Удоволствието, което й даваше, беше като нахлуването на силен наркотик в тялото й. Никога преди не бе изпитвала такава интензивна емоция. Никога преди не бе знаела, че сексът може да бъде такава нежна атака върху сетивата й, такова жестоко и безмилостно желание. Устните му разбираха всичко, знаеше всяко нейно тайно желание и го задоволяваше в секундата, в която се зараждаше. Всички мисли за болка и провал изчезнаха и останаха мислите само за това, което се случваше сега. Само Хенри имаше значение.

Тя извика името му. Гласът й бе дрезгав и чужд, прозвуча като вик. Напрежението изчезна от нея с една дълга конвулсия на екстаз. Реалността се надигна като от сърцевината на тъмно бурно море и се настани наоколо. Наркотичният екстаз напълни вените й, изпълни със спокойствие всеки сантиметър от тялото й и накара вселената да започне отново да се движи. Тя го прегърна и го стисна в ръцете си.

— Нека аз направя нещо за теб сега.

— Има само едно нещо, което искам. Искам те цялата, Копър. Никога няма да се задоволя с по-малко. Искам те цялата. И съм готов да чакам. — Той се отдръпна от нея. — Но искам да ме видиш.

Той стана и започна да се съблича. Очите му останаха приковани в нейните. Тя легна и косата й се разля като езеро от пламъци. Едното й бедро бе леко повдигнато и триъгълникът между краката й се виждаше. Остана така, искаше да го възбуди отново.

Той подреди дрехите си на стола и се обърна към нея без никакъв срам, без неудобство. Тялото му беше красиво, силно, мускулесто. Кожата му — по-тъмна от нейната. С всяко негово движение сухожилията му се движеха плавно като водорасли в море. Мускулите му бяха добре оформени, поддържани със спорт и имаше черно окосмяване по гърдите, под мишниците и по слабините. Виждаха се и белезите от удари и куршуми, които едва не бяха отнели живота му.

— Можеш да видиш, че не съм стар.

— Виждам. — Копър знаеше, че никога няма да забрави този момент. Протегна ръка към него. — Ела при мен.

Той поклати глава.

— През първата ни брачна нощ ще дойда при теб. Тук, в това легло. Чакал съм цял живот. Мога да почакам още малко.

Копър го гледаше как се облича. Контролът, който Хенри имаше върху собствените си желания, беше много по-силен от нейния и това леко я плашеше. Беше толкова сигурен, че един ден ще е негова.

И тогава какво щеше да остане от свободата й, която така бранеше? Дали щеше да стане отново нечия робиня? Или щеше да е началото на нов живот?