Мариус Габриел
Дизайнерът (17)

17.

След няколко месеца обичайното спокойствие на „Монтание“ №30 бе нарушено от нещо ново и напълно различно. През вратата влизаха и излизаха работници, носеха стълби, летви, чанти с инструменти, кофи с боя, макари с електрически кабели, чували с гипс.

Когато Копър се опита да влезе в сградата, четирима мъже, понесли огромен полилей, увит в бял чаршаф, едва не я пометоха и тя отстъпи назад, стиснала малкото си коремче. Тръгна след тях и се закатери по стълбите. С викове и пъшкания грамадното нещо бе прекарано покрай завоя под големия прозорец и към помещението, определено за салон на модната къща. Диор гледаше с тревога към високия таван. Беше облечен в бяла престилка и изглеждаше нервен.

— Ами ако таванът не е достатъчно здрав да издържи на тежестта? — обърна се към Копър вместо поздрав, която пъшкаше и охкаше след изкачването на стълбите.

— Ще се разбие с прекрасен звучен удар в земята.

— Не е смешно.

— Тиан, те знаят какво правят. Не бива да се тревожиш за такива неща.

— Тревожа се за всичко — каза мрачно той. — Особено за теб. Кога ще идва това бебе?

— Още няколко седмици.

— Иска ми се да побърза. — Той издърпа един стол и я настани да седне. — Ще ми скъсаш нервите от чакане. Пуснах обява за манекенки. Нямаме и половината от това, което ни трябва. Утре съм организирал оглед да избираме. Ще дойдеш ли да ми помогнеш?

— Разбира се.

Отнякъде се появи висока стълба и работниците се заеха да я нагласят. Диор вече беше събрал впечатляващо количество работна ръка. Беше проявил изключителна съобразителност и бе наел хора, които бяха загубили работата си през войната. Много от помощниците му бяха именно от огромната група на безработните. И всички те се отличаваха с едно: с лоялността си към него и вярата в гения му.

Полилеят беше качен по стълбата, вдигнат нагоре и след много скърцане на стълбата, закачен на куката. Мъжете внимателно го пуснаха надолу и той увисна тържествено. Диор грабна ръката на Копър, но противно на страховете му, таванът не падна. Един от мъжете започна да слага крушките, друг окачваше кристалните капки. Най-накрая всичко беше на мястото си — изглеждаше като точно копие на кристалната топка на мадам Делей.

Електротехникът включи осветлението и зимният мрак избяга. От полилея се изливаше златна светлина, всички ахнаха от възхищение. Последваха силни ръкопляскания.

— Може ли да направя няколко снимки, преди да са махнали стълбата? — попита Копър.

— На стълбата?

— Не, на теб. С един крак качен на първото стъпало.

Диор, както винаги намерил символизма дори тук, се съгласи с радост.

— Изключително добра идея.

Обикновено се срамуваше, когато искаха да го снимат, но сега позира щастлив и тя направи няколко снимки. Златната светлина се изсипваше върху обърнатото му нагоре усмихнато лице.

 

 

Мръсните мрачни улици на Монмартр постепенно и предпазливо започваха да проблясват с коледно настроение. Светлинки се появяваха по прозорците на къщите, по ъглите на улиците се продаваха венци от имел. Ветерани, инвалиди от войната продаваха печени кестени и сладки картофи. На площад „Пигал“ духов оркестър се бе изправил безстрашно срещу мръсния сняг и свиреше весели мелодии. Край тях се бе събрала малка група хора и след всяка мелодия подхвърляха по някоя и друга дребна монета в шапката на диригента.

Копър имаше среща с Пърл в една винарна. Тя вече я чакаше на една маса в ъгъла.

— Здрасти, Копър Пот. Мили боже, огромна си — поздрави я Пърл. — Колко са вътре?

— Според лекаря е само едно — увери я Копър и двете жени се целунаха. Пърл вече бе поръчала и даже беше започнала. С бутилка вино. Сипа и на Копър и се чукнаха с чашите. — Как си? — попита Копър.

— Никога не съм била по-добре.

Копър я огледа внимателно. В слабото осветление на малкия бар Пърл изглеждаше подпухнала и имаше огромни тъмни кръгове под очите.

— Да не би Петрус пак да те е бил?

Пърл изпи чашата си на една глътка и си наля втора.

— Петрус няма да бие никого никога повече.

— Да не е мъртъв?

— Не, но и това е също толкова хубаво. Върнаха го в Африка.

— О, Пърл!

— Полицията го прибра. Нямаше никакви документи, не и законни, и го депортираха веднага. Години наред живееше напълно нелегално тук. Никога няма да се върне.

— Не бих казала, че го съжалявам, но знам, че на теб ще ти е трудно. Какво ще правиш сега?

— Аз му взех бизнеса — отвърна кратко Пърл.

— Какъв бизнес?

— Знаеш… Момичета. Пощенски картички. Всичко.

— Шегуваш се.

— Смешно, нали? Сега си имам своя конюшня.

— Конюшня?

— Глупави курви, каквато бях аз. Мислят, че е супер забавно. Не им руша илюзиите.

— Откъде идват?

— Лондон. Предимно Южен Лондон, като мен. Повечето са оттам. Копнеят за ярките светлини и за красивия живот. Някои не бяха опитвали шоколад и не бяха пили шампанско никога през живота си. Прекарвам ги с ферибота. Свежи, млади, сочни. И не говорят и дума френски.

— Как може да правиш това с други нещастни жени? — възкликна ужасена Копър.

— Лесно. Познавам бизнеса от дъното, нали?

Вратата на бара се отвори и отвън нахлу студена зимна светлина, която за миг мина през лицето на Пърл, така красиво преди, а сега някак закоравяло и сурово. Носеше много тежък грим и затова лицето й изглеждаше така лъскаво, макар и подпухнало. Но дрехите й бяха хубави и снежнобели, носеше красиви пръстени на ръцете си. Вратата се затвори и Копър отново се превърна в сянка.

— Те са алчни само за пари, те искат така. Неудачници. Защо да ми е жал за тях?

— Защото са наивни и невинни, както си била и ти.

— Никой не е невинен — отвърна Пърл. — Идват да си изкарат добре и аз със сигурност им предлагам всички развлечения.

— Но това е жестоко. Знаеш много добре какво ще стане с тях.

— Могат един ден да станат като мен, да имат свой собствен бизнес, ако имат малко мозък.

— Или мъртви в някоя канавка.

— Не може ли поне веднъж да се зарадваш за мен? Поне не съм на кокаин вече.

— Наистина ли? — попита скептично Копър.

— Е, сега поне мога да си позволя да си купувам сама. Не се налага да падам на колене пред Петрус, за да ми даде.

— Не, но караш други жени да падат на колене да ти се молят.

— Не ми изнасяй лекции, Копър. Ти живееш своя живот, а аз моя. Става ли?

— Става — отвърна тъжно Копър.

— Кажи сега как е господин Диор?

— Харчи пари, сякаш са вода между пръстите му. Кристални полилеи, огледала по метър и половина. Като палат е.

— И ще продаде ли някакви рокли след това?

— Той е изумително разточителен. Понякога започвам да се плаша. Навремето беше така предпазлив и разумен с парите, но сега… не чак толкова.

— Така става, когато имаш в джоба си нечии чужди шест милиона франка — отбеляза сухо Пърл. — Надявам се Бусак да продължава да разписва чековете.

— Имам огромна вяра в Тиан и това е напълно естествено. И когато казвам, че е разточителен с парите, нямам предвид само обзавеждането. За някои от роклите, върху които работи, са нужни двайсет до трийсет метра коприна. Трябва да прави стотици плисета, за да могат да се носят. Ужасно е романтично, всички са изумителни, но кой ще плати тези цени? И то когато все още всички са на купони!

Пърл поклати глава.

— Може да държиш едно зайче в клетката, но веднъж като избяга, хоп — хоп, няма да спре да скача. Може би затова Лелонг го е държал под ключ толкова много години. Как е семейният живот с Хенри?

— О, той е истински ангел. Не бих могла да съм по-щастлива.

— Това означава ли, че още не ти е писнал?

— Аз съм омъжена, не съм мъртва.

— Дръж се за него. — Очите на Пърл проблеснаха за миг в мрака. — Удобно е да имаш такъв човек край себе си.

— Напълно възнамерявам да го направя.

Пърл зарови в чантата си и извади червило, след което започна да нанася дебели слоеве върху устните си.

— Не мога да стоя и да си приказвам цял ден — каза и затвори рязко чантата. — Колкото и да ми се иска да остана, имам да управлявам бизнес, Копър Пот.

Разделиха се на студения площад. Копър гледаше как Пърл се отдалечава. Вървеше с леко полюшване на ханша, така както вървят жените, които имат пари. Беше стъпила на краката си, но не по начина, по който Копър се бе надявала.

 

 

По пътя за дома Копър се почувства много изморена и цялото тяло я болеше. Посрещна я Хенри, много ядосан.

— Поболях се от притеснение за теб! — почти извика, докато й помагаше да си съблече палтото. — Да вървиш сама из улиците в това ужасно време и в твоето състояние!

— Да, може би надцених възможностите си днес — въздъхна тя и му позволи да я настани на дивана пред огнището. — Малко съм уморена. Ще ми размачкаш ли гърба?

Силните му ръце нежно успокоиха болките й.

— Къде беше?

— Отидох да се видя с Пърл на площад „Пигал“. Няма да повярваш като ти кажа! Петрус е бил депортиран и тя е взела бизнеса му.

Ръцете му спряха да се движат за секунди.

— Наистина ли?

— Цялата е обсипана с диаманти. Господарка на собствената си съдба. Можеш ли да си представиш?

— Животът е пълен с изненади.

Нещо в тона му възбуди подозрението й.

— Не ми звучиш изненадан. Никак даже — обърна се да го погледне. — Знаел си!

— Е, човек винаги трябва да държи едно ухо близо до земята, за да знае кой идва — отвърна откровено той.

— Защо не ми каза?

Той повдигна вежди.

— Щях да ти кажа, но не знаех края на историята. Но ти току-що ми го каза.

— Краят на историята ли? — повтори тя. — Чакай малко. Ти имаш ли нещо общо с това?

— Може да съм казал, без да искам някъде, пред нужните хора — отвърна спокойно той.

— Хенри!

— Самата ти ми каза, че той е черният глупак на Пърл, bête noir.

— И ти реши да играеш свети Георги?

— Пърл дойде при мен за помощ — каза той и разпери ръце. — Петрус ставаше все по-жесток с нея. Има такава психоза, която се появява при продължителна употреба на кокаин. Страхуваше се, че ще я убие. Все още имам приятели тук-там. Направих, така че да… да го извадят от играта.

— Това е толкова коварно! — Копър не беше сигурна дали да се смее или да се ядосва на постъпката му.

— Никак дори. Не съм направил нищо лошо. — Той разкопча ризата си, нави ръкави и показа мускулестите си тъмни ръце. — Сега се обърни, за да продължа да размачквам красивия ти гръб.

— Мили боже! Мъжът ми е самият Сатана.

— Много мило от твоя страна. Какво става на улица „Монтание“?

Копър му позволи да смени темата.

— Не можеш да си представиш. Всички са като болни от треска. Пълна лудница. Не мисля, че шестте милиона на Бусак ще стигнат. Тиан определено знае как да харчи пари.

— Мислиш ли, че е грешка?

— Само времето ще покаже. О, боже! — извика тя. — То разпознава докосването ти. — Копър премести ръката на Хенри върху корема си, за да усети енергичното ритане. Обожаваше изражението на лицето му в тези мигове. — Усещаш ли?

— Да — отвърна тихичко Хенри. — Нашето малко сатанинско момче.

— Мислиш ли, че ще има остри кучешки зъби и зверски нокти като баща си?

— Надявам се.

— О! — тя сбърчи лице. — Усещам го. Тясно му е вече вътре.

— Е, край, решено е! Няма да излизаш повече от къщата.

— Не мога да стоя барикадирана — засмя се тя. — Може да минат още седмици.

— Трябва да те заключа и да сложа ключа в джоба си — скара й се строго той.

— Моят красив Капитан Синята брада — засмя се тя и се сгуши в ръцете му. — Никога не би бил толкова жесток.

— Не разчитай на това. Ами ако започнеш да раждаш на улицата?

— Ако е красива улица с много магазини за дрехи, нямам нищо против.

— Ти си непоносима — целуна я нежно той.

— Но утре трябва да съм при Тиан. Иска да му помогна да изберем моделите за първото му шоу.

— Всичко това е много хубаво, но ако се подхлъзнеш в снега? Или ако настинеш?

— Престани да ми се караш.

— Като че някога мога да ти се скарам — въздъхна той, обви ръце около нея и я погледна в очите с обожание. — Знам, че си репортерът на нашето време, но нашето време може да е хлъзгаво. Няма повече да позволя да вървиш пеша като Сирачето Ани. Моля те, обещай ми, че отсега натам няма да ходиш никъде без колата.

— Добре. — Копър го целуна по устните. — Съгласна.

 

 

Оказа се, че доста жени бяха видели обявата на Диор и сега се бяха наредили на опашка на павираната улица пред къщата. Копър се мушна между тях и влезе вътре да намери Диор. Настаниха я на най-широкия стол и й дадоха бележник и молив да си води записки и да вписва наблюденията си. Разчистиха една ивица, за да могат кандидатките да минават, когато си чуят имената.

— Numéro un! Entrez, s’il vous plaît.

Жената влезе в салона. Въртеше чадъра си безгрижно, беше тежко гримирана, прекалено тежко за дневен грим. Когато направи обиколката си, тя погледна смело в публиката. За един модел това беше истинска анатема. Моделите никога не биваше да гледат в публиката. Една жена от антуража на Диор цъкна неодобрително с език. Моделите трябваше да изглеждат безразлични, неангажирани.

Копър написа една-единствена дума — неподходяща.

— Това е достатъчно, мадмоазел — викна Диор. — Следващата?

Следващата беше прекалено пълна. Само това беше достатъчно да я дисквалифицират, да не говорим за намазаните с прекалено много руж бузи и косата й със същия цвят, но освен това вървеше провокативно, въртеше бедрата си по онзи познат от улиците на Париж начин, който можеше да се види из късните часове по тротоарите на определени квартали.

Третата беше от същия контингент: хубава, уверена жена, не в първа младост, но мяташе косата си и слагаше ръка на таза си по същия начин като предишната.

— Мили боже! — каза някой, когато жената излезе. — Те са проститутки. Какво за бога правят тук?

— Не може всички да са проститутки — обади се Диор. — Нека видим следващата.

Беше същата. Диор вдигна безпомощно ръце във въздуха.

— Трябва да им се обясни. Ние също имаме нужда от обяснение какво става тук.

Една от асистентките излезе да разбере какво става навън и се върна отвратена.

— Полицията е затворила всички публични домове. Дамите нямат работа, видели обявата на мосю Диор и…

Една от кандидатките беше повикана да обясни. Тя каза гордо, че е от Ле Щабане, най-известния и луксозен публичен дом в Париж, който преди бил под патронажа на Едуард VII и Анри Тулуз Лотрек.

— Онези лицемерни копелета ни затвориха, защото сме чукали немците. Като че не бяха наредени на същата опашка.

— Трябва да прекратим с този цирк веднага — обади се някой.

— Не можем — отговори Диор. — Тези жени са без работа. И всяка една е дошла да отговори на обявата ми. Трябва поне да проявим уважение. Ще ги видим.

— Всичките?

— Да, всичките.

— Но, мосю Диор…

— Продължете, моля.

Конкурсът продължи. Диор беше безкрайно любезен с всяка една от тях, макар че лицата на хората от антуража му бяха сковани и агресивни. Диор намери мила дума за всяка една от тях, но задачата се оказа безнадеждна.

Всяка проститутка в Париж бе прочела обявата, публикувана в най-неподходящото време. Идваха все повече и повече, трупаха се пред портала на улица „Монтание“ №30. Копър направи няколко снимки, опитвайки се да улови контраста между пищно обзаведения салон и суровата жизненост на момичетата от улицата. Някои от тях бяха много красиви, наистина, но нито една не беше поне мъничко подходяща за целите на Диор. С изключение на една-единствена кандидатка, която не беше проститутка, а секретарка — Мария Тереза. Записаха името й и й казаха да дойде в малко по-спокоен ден.

— Никога повече няма да пускам обяви за модели — каза уморено Диор, след като прекараха цялата сутрин с момичетата от улицата. — Каква катастрофа.

Но Копър бе очарована от този абсурден допир на двете лица на Париж: едното за фасада, за пред хората, а другото — скрито и отритнато. Ръцете я сърбяха за нов материал. Статия. Може би бе дръзко смела, може би щеше да предизвика дебати и конфронтации, но щеше да е интересна статия. Побърза да вземе интервюта от някои от разочарованите, отчаяни, изхвърлени на улицата проститутки, преди пак да се стопят из улиците на Париж.

 

 

В очакване на дълъг престой в болницата и у дома, Копър реши да събере малко материал за четене. Последните дни беше работила много и идеята да прегледа някоя забавна книга, облегната на повдигнатите пухени възглавници, й се струваше много привлекателна. И точно когато избираше книга в „Шекспир и Компания“, водите й изтекоха. Топлата течност се стече неочаквано и силно, намокри чорапите и напълни обувките й, докато държеше „Любовникът на лейди Чатърли“, която беше забранена навсякъде в света, освен във Франция.

— Мога ли да ви помогна, мадам? — попита дискретно един от асистентите в книжарницата.

— О, боже. Ужасно съжалявам. Изглежда съм…

— Няма нищо, спокойно, нека се погрижа.

Чаровният млад мъж я измъкна иззад дървените рафтове и изми пода, обади се на съпруга й и я качи в колата й. Но смущението й скоро се превърна в паника. Раждането започваше, а родилните болки по нищо не приличаха на малките леки подбутвания и свивания, които бе усещала по време на бременността. Това бяха кошмарни разкъсващи болки.

Копър стискаше корема си и усещаше как мускулите се свиват агонизиращо, сякаш просто си вършеха работата, без да ги интересува какво й причиняват. Шофьорът караше с възможно най-високата скорост, която сутрешният трафик позволяваше. Надяваше се да не роди на лъскавата кожена седалка. Контракциите идваха на редовни интервали, но ставаха значително по-силни.

Хенри я чакаше в болницата. Копър вече се потеше обилно и беше ужасно изплашена.

— Чудесно! Чудесно! — каза той, докато я прекарваха по коридора, седнала в количката. — Големият ден дойде.

— Никой не ми каза, че ще е така.

— Не се тревожи. В ръцете на най-добрите лекари си.

Копър се покатери на леглото, както я инструктираха. Тялото й беше станало тромаво и неподвижно през последните няколко седмици, гърдите и коремът й пречеха постоянно, независимо какво се опитваше да прави.

— Къде е акушерката?

— Идва — увери я Хенри и тръгна към вратата. — Обадих й се веднага щом ми звъннаха от книжарницата. О, и казаха, че им дължиш трийсет франка за книгата.

Тя все още стискаше „Любовникът на лейди Чатърли“.

Сестрите я подготвиха. Контракциите идваха на по-малко от пет минути и продължаваха поне минута. Една агонизираща минута, според часовника, закачен на униформата на главната сестра. Всеки път, когато контракцията започнеше, Копър се свиваше, искаше да се обхване с ръце. И всеки път сестрите я бутаха назад към възглавницата.

Замъгленото й съзнание регистрира, че Хенри се връща в стаята, придружен от гинеколога, който бе сложил хирургическата си престилка и чифт гумени ръкавици. Анжелик, акушерката й, също беше тук. Всички бяха забележително спокойни и като че никой не се интересуваше, че с всяка секунда ставаше все по-зле.

Гинекологът я прегледа.

— Разкритието е добро — заключи той.

— Хенри, страх ме е — простена тя и стисна ръката му.

— Няма от какво да се притесняваш — каза кротко той. Хенри, който през цялата й бременност се тревожеше за най-обикновени неща, сега беше непоклатимо спокоен. — Просто се концентрирай върху това, което Анжелик ти казва, и го прави, любима моя.

Копър запищя при следващата конвулсия.

— Искам газ и въздух!

— Казват, че още не ти е нужен.

— А те откъде знаят? Нали аз раждам проклетото бебе!

Нищо не беше така, както бе очаквала. Никой не й беше казал, че ще е така — ад, ужас и страх. Не искаше да пищи пред всички, но постепенно изгубваше контрол над ситуацията. Срамът и смущението изчезнаха. Просто трябваше да мине през това. Както бяха минали преди нея всички майки на тази планета.

Дишаше тежко, напъваше, когато Анжелик й казваше, стискаше металните решетки на леглото, надигаше цялото си тяло, когато малкото същество в нея се опитваше да излезе. Не й се струваше възможно да роди, без да увреди органите си непоправимо. А около нея всички бяха заети, говореха си, влизаха, излизаха, като публика на конно състезание, и чакаха да видят голямата награда.

Нещата се успокоиха за малко, когато бебето реши да си направи кратка почивка, но когато се разбуди, всичко стана в пъти по-зле. Най-сетне, след като изпищя най-противните думи, които някога бе казвала на глас и то на съпруга си, Копър успя да си издейства успокоителен газ.

Докараха бутилката с количка и я настаниха до нея. Тя грабна маската с две ръце. Замайващото чувство сякаш я издигна в полет и я заля. Контракциите продължаваха, но вече не бяха толкова болезнени. Но после й взеха маската и ужасната реалност я помете.

Копър стенеше, крещеше, но никой не искаше да я разбере.

Изгуби представа за времето. Колко време беше минало, откакто беше в това агонизиращо състояние? Един час? Шест? По някое време видя, че в стаята беше и Пърл.

— Пърл — умоляваше Копър, — кажи им да ми върнат маската.

— Казаха, че ще ти я дадат след минутка, Копър Пот.

— Не мога да издържа една минута, искам я сега.

— Почти в края си. Казват, че виждат главичката на бебето.

Това беше мигът на истината. Цялото й страдание я бе довело дотук. С последни сили успя да се събере за един последен напън и изтласка бебето навън, към живот. И после чу един вик, плач, който не можеше да се обърка с нищо.

След секунда очите й бяха широко отворени и вече се надигаше на лакти да види бебето. Хенри държеше едно малко същество, увито в пелени. Лицето му беше тревожно и напрегнато, сякаш и за него последните часове бяха така уморителни и тежки, както за нея. Но сега тези страдания вече не струваха нищо. Помете я мощна вълна радост. Бремето на агонията се изтърколи от тялото й като тежък камък и изчезна. Тя протегна ръце напред към бебето. По лицето й се стичаха сълзи.

— Момче е — каза Хенри, седна до нея и я погали по челото. — Преброих всички пръсти. Съвършен е във всяко отношение.

Копър се загледа в малкото намусено личице. Мътните очи премигнаха към нея. Малката уста се отвори сякаш да заплаче отново, но вместо това последва широка прозявка и им показа розовите си венци.

— Хенри, толкова е красив — прошепна тя. Не можеше да откъсне очи от бебето.

— Да, красив е. Страхотна работа, любима моя. — Хенри тайно бършеше сълзите си.

Пърл седна от другата страна на леглото и огледа бебето.

— Браво, момичето ми, добра работа си свършила. Край на мъките. Казват, че първият път е най-трудно.

В стаята беше пълно с хора в бели престилки, изкарваха машини, чистеха. Една сестра започна да сменя мокрите чаршафи под нея.

Нямаше никакво значение. Нищо от случващото се край нея нямаше значение. Единствено тя, бебето и съпругът й.

 

 

Копър бавно излезе от дълбокия сън и отвори очи за един щастлив, спокоен свят. Кристиан Диор бе седнал до леглото й.

— Тиан! Видя ли бебето?

Той се приведе да целуне челото й.

— Да, ma petite. Изумителен е.

Тя му подаде бебето да го гушне. Диор го целуна нежно.

— Истински шедьовър. Казаха ми, че било трудно раждане.

— Не помня много. Благодаря ти, че дойде, Тиан. Знам колко си зает.

— Донесъл съм ти нещо. — Той й подаде пакет, увит в златиста хартия с панделка от сатен. В него имаше шал от деликатна дантела. — Бил съм кръстен в това. Сега е за малкото ти момченце.

— О, Тиан, толкова е красив. — Тя го вдигна към светлината. Във фината дантела Шантили бяха извезани пъпки от роза. — Не мога да го приема. Това е семейно наследство.

— Никога няма да имам дете, на което да го предам, и съм безкрайно щастлив, че сега е твой.

— Това е толкова трогателно!

— Мила моя, сестрите не могат да минават по коридора, задръстен е от цветя — каза той и я погали по косата. — Ще позволиш ли да раздадем малко и на другите майки?

 

 

Следващия път, когато се събуди, беше късно през нощта. Стаята беше тъмна, ако не броим петното светлина, в което бе седнала Пърл и четеше книга.

— Пърл?

— Събуди се най-сетне — Пърл дойде до леглото й. — Как се чувстваш?

— Изморена и щастлива.

Пърл извади от чантата си сребърна джобна бутилка.

— Пийни малко коняк.

— Не, благодаря. Толкова съм щастлива, че си тук. Къде е бебето?

Пърл отпи една глътка.

— Ще го доведат след малко. Беше заспал. И е прекрасен. Като теб. Как ще го кръстите?

— Мислехме Пиер Енри.

— Не може да има по-красиво име.

Вратата се отвори и една млада сестра в колосана снежнобяла униформа се появи в рамката на вратата. Буташе легло на колела, в което лежеше едно напълно разбудено бебе с далеч по-спокойно личице от мига, в който се роди.

Нищо не можеше да се сравни с това топло давещо щастие, което заля цялото тяло на Копър. Това беше най-чистата емоция, която някога бе изпитвала. Сестрата сложи бебето в ръцете й.

— Мисля, че е гладен.

Копър разтвори нощницата си и извади натежалата си гръд, която при вида на бебето започваше да реагира по свой си странен начин. После сложи голямото кафяво зърно в устата му и той започна да суче. Копър сбърчи лице от болката, а Пърл я наблюдаваше с любопитство.

— Какво е усещането?

— Неземно. Не зная дори как да го обясня.

— Е, аз никога няма да разбера. — Гласът й беше сух и горчив. — Ще те оставя да го нахраниш.

— Не си отивай — помоли Копър.

— Не ми е тук мястото — отвърна тя и оправи роклята си. Пръстите й грееха с накичените по тях диаманти.

— Напротив — възрази Копър.

— Не съм точно човекът, който има право да се върти около бебета — поклати глава Пърл. — Та аз прекарвам повечето си време да се отървавам от тях — усмихна се горчиво-сладко. — И като стана дума за това, трябва да отида да се погрижа за момичетата си.

Хенри пристигна няколко минути по-късно и седна на леглото. Тъмните му очи грееха.

— Целият коридор е препълнен с цветя. Прилича на джунгла от Русо. Всеки дизайнер в Париж е изпратил кошници.

 

 

Дните след раждането на Пиер Енри минаха бързо, като във водовъртеж. Мечтите на Копър да си лежи облегната на мека възглавница и да чете забавна книга бяха разбити, защото никога досега не бе имала толкова много работа. Освен Диор, минаха да я видят Баленсиага, Пиер Балмен и още много други. За няколко дни всички дизайнери в Париж дойдоха да я посетят или изпращаха цветя и подаръци. Беше трогната и развълнувана от милия жест. Досега не бе осъзнала колко дълбоки са връзките й с този свят, от който бе част вече няколко години.

А най-приятното посещение беше от семейството й, или поне на част от него. Брат й Майк и сестра й Роузи пристигнаха със самолет за кръщенето. Те бяха любимците й сред всички братя и сестри. Не ги беше виждала повече от три години, когато се бяха събрали за Коледа и Нова година в Ню Йорк.

Копър се върна пред печатната машина в начало на 1947-ма за ужас на всички, които я предупреждаваха, че сега трябва да гледа себе си и детето.

— Не мисля, че бебето ми ще пострада, ако продължа да пиша статии — отговаряше тя. — И със сигурност няма да навреди и на мен.

Това, което се оказа много трудно, бе да излиза и да оставя друг да се грижи за бебето. Първия път, когато опита да излезе, след двайсет минути вече бягаше обратно към къщата, обзета от паника. Но както преди време беше уверена, че иска и брак, и професия, така и сега вярваше със същата тази категоричност, че майчинството няма да сложи край на кариерата й. Не виждаше защо да не подреди живота си така, че да бъде и майка, и съпруга, и професионалист. В крайна сметка нямаше определено работно място, не ходеше в офис или във фабрика.

Наложи си да започне да излиза от къщата и полека-лека възобнови работата си, доколкото беше възможно. Първото място, където отиде, бе на улица „Монтание“.