Мариус Габриел
Дизайнерът (2)

2.

Както Копър беше предвидила, Свирепият негодник се оказа прекалено зле след пиянството, за да напише статията си, и затова я написа тя. Чука по преносимата машина „Андърууд“, докато я заболяха пръстите и станаха напълно безчувствени.

Преди години Джордж беше добър журналист и тя знаеше как да имитира стила му, така че в крайна сметка се получи добър материал. Промитите снимки бяха доста драматични, текстът — добър, дори хаплив, и в пълен контраст с обичайните статии, които пълнеха вестниците днес.

В мига, в който Джордж стана от леглото, отново започна да пие. Копър опакова статията и снимките, а целият принос на Джордж бе да сложи разтреперания си подпис под придружителното писмо. После Копър остави пакета на масата, за да си го изпрати сам. Поне това можеше да свърши.

Джордж беше толкова благодарен на Копър, дори жалък в опитите си да изрази признателността си, че се завърна от следващия си запой с подарък. Беше нещо увито в мазна кафява хартия и вързано с канап.

— Какво е това? — попита подозрително тя.

— Foie gras. Гъши дроб. Страхотен деликатес за французите. — Потупа я по рамото. — Много ти благодаря, старо мое приятелче. Колкото и пъти да го кажа, все няма да е достатъчно.

Копър не беше опитвала гъши дроб, но и не й хареса как изглежда. Тогава й хрумна нещо. Уви го в хартията и го взе със себе си, когато по-късно тръгна към „Лелонг“. Този път отиде сама. Остави Еймъри у дома да пише на машината.

Завари салона все така празен, все така пуст. Продавачките се бяха събрали на малки групички и си говореха. Очертаните им с черна линия очи я проследиха докато се качваше по стълбите. Като газели, които наблюдават леопард.

Ателието изглеждаше по-оживено. Три жени работеха заедно над нещо, което приличаше на сватбена рокля. Тъмните им коси и силни ръце ярко контрастираха на фона на деликатната материя, към която чевръсто пришиваха мъниста. Погледнаха я, без да се усмихнат. Цялото място бе като декор на сюрреалистичен филм.

Намери Кристиан Диор отново загледан през прозореца. Той обърна лицето си към нея и тя пак видя страха в очите му.

— Да.

— Добро утро, мосю Кристиан.

— А, мадам Ийт-Кот. Имам дизайн за вас.

— Моля те, наричай ме Копър.

— Копър? — повтори изненадано.

— Да, трябва да благодаря на братята си за този прякор. — Тя посочи косата си. — Заради това. Казвам се Уна, но вече никой не ме нарича така.

— Уна ми харесва много повече. Копър е грозно име за такава забележителна жена — каза откровено той.

Тя му подаде пакета.

— Донесох ти това. Надявам се, че няма да се обидиш? — Почувства се неловко с този мазен пакет сред това безупречно чисто красиво място. Но когато Кристиан отвори пакета, очите му се разшириха.

— Цял foie gras? — възкликна.

— Казаха ми, че било вкусно.

— Това за мен ли е?

— Ако го приемеш.

Изведнъж очите му се насълзиха, а тя изпадна в паника.

— Извини ме. — И той забърза с пакета някъде извън офиса.

Копър застана на мястото, където Диор винаги стоеше. Красивата улица под нея беше тиха. Защо стоеше тук по цял ден? Какво гледаше? Какво очакваше?

Диор се върна в стаята без пакета. Бузите му бяха порозовели, а очите подпухнали.

— Надявам се, че не съм те разстроила — каза разтревожено тя.

— Развълнувах се. Много си мила. Картите ми предсказаха дар за мен днес, но нямах представа, че ще е от теб. От много време не съм вкусвал гъши дроб. Любимата ми храна.

— О, щастлива съм да го чуя.

— Къде е съпругът ти?

— Не е с мен този път.

— И може би така е по-добре. Нещата между шивача и клиента са в известна степен поверителни. Душите се оголват и всяка душа извисява другата по-близо до Бог — засмя се той.

— Преди да продължим, искам да изясним нещо. Няма да допусна да работиш без пари. Това е идея на Жиру. Не моя. И аз с радост ще си платя.

Той разтвори ръце.

— А за мен ще е щастие да ти направя един подарък.

— Категорично не. Ужасена съм от начина, по който Жиру ти говореше.

Деликатните му кафяви вежди изведнъж се спуснаха надолу и лицето му стана тъжно.

— Мила моя, ако искаш да намериш онези, които не помагаха на немците, съветвам те да отидеш в гробищата, там са. Тези, които все още имат крака да ходят и въздух в дробовете си, може да си напълно сигурна, че всеки един от тях е съдействал на немците. Моят работодател Люсиен Лелонг се опълчи срещу нацистите, когато пожелаха да преместят всички дизайнери и ателиета в Берлин. Той им отказа. И можеше да го разстрелят за това.

— Не знаех.

— Човек може да получи куршум почти за всичко. Опитай се да си представиш как беснееха немците, когато гледаха парижани добре облечени и усмихнати. Те питаха: „Загубихте войната, а защо сте толкова весели?“. А ние им отговаряхме: „Вие спечелихте войната, а защо сте все така тъжни?“. Това беше нашата съпротива. Дори когато правехме жените на нацистите красиви и облечени с вкус, ние им показвахме как нашият вкус и изисканост в пъти превъзхожда техния.

— В такъв случай, ти си истински герой от Съпротивата — усмихна се Копър.

— Жиру е едно момче, което обича да тормози хората. Такива са и онези от групата му.

— И теб ли тормозят?

— Да, при това много ефективно. Почитат Сталин и мразят всичко красиво. Не се притеснявай, пак ще има работа. Животът, който имахме преди, ще се върне.

— А роклята колко… би… ами…? — попита тя по-деликатно.

Той пак прехапа долната си устна.

— При нормални обстоятелства… да речем около пет хиляди франка. Но нека оставим това сега — показа й скицата, която бе направил. — Какво мислиш?

Тя се загледа в листа, като се опитваше да сметне колко е това в долари, но дори преди франкът да се обезцени, това беше ужасно много. Но роклята! Дъхът й спря. Да, той умееше да прави красиви скици. Линиите бяха грациозни, изливаха се по листа и оформяха очертанията на изумителна рокля.

— Невероятно! — възкликна тя.

— Мислиш ли? Проблемът е да намерим достатъчно коприна. Немците конфискуваха всичко за парашути. Имаме само тафта за подплатата.

— Наистина не е нужно да е коприна.

— Трябва да ми позволиш да имам своя собствена визия за теб. — Говореше съвсем сериозно. — Искам да кажа за жената вътре — размаха пръсти към широката блуза и панталони в цвят каки. — Това.

— Но ще бъде скъпо.

Той оглеждаше скицата и сякаш не я чуваше.

— Обичам цяла дълга пола. Няма нищо по-романтично. Талията е прибрана навътре и се виждат очертанията на бюста и раменете.

— Сега разбирам защо искаше да нося подплънки на гърдите.

— Бюстът е най-красивият атрибут в тялото на жената — заяви той и огледа със съжаление малките гърди на Копър. — В рамките на това, което е дала природата, разбира се.

— Мосю Кристиан, имам подозрението, че имаш Едипов комплекс — каза мрачно тя.

Той премигна и после се усмихна. А когато се усмихваше, устните му се извиваха нагоре, но очите му оставаха тъжни.

— Майка ми обичаше красивите дрехи, разбира се, но най-ярко помня парфюма й. — Той затвори очи. — Където и да отидеше, ароматът на цветя оставаше след нея.

— Вероятно е била красива жена.

— Искам да облека всяка една жена в цветя. Помниш ли Библията? Игликите в полето? Соломон с цялата му власт и величие и в прекрасните му дрехи не е бил по-красив от тях.

— Доста интересна амбиция.

— Не, амбицията ми е много по-голяма. — Тук той вдигна пръст. — Искам да освободя жените от самите тях.

— Мили боже! Нима сме в такава голяма опасност?

— Между Шанел и нейното малко черно сако, от една страна, и животните, които са създали военните униформи, от друга, да. Да не споменаваме френската субкултура, френските имитации на американския джаз, Зазу, както им казваме ние, и техните мании. Или за диктата на конфекцията с два джоба, пет копчета и шест шева. Да, жените сте в огромна опасност.

— Всичко това се прави заради удобството и ефективността.

Той потръпна.

— Тази дума! Ефективност! Моля те, никога не я споменавай в мое присъствие.

— Няма — засмя се Копър.

— Добре, ще продължим с този модел.

— Ако наистина това искаш.

Копър си бе представяла нещо семпло, с което да се похвали и покаже в Ню Йорк. Но ако мосю Диор искаше да я превърне в модел, какъвто се вижда по кориците на списанията, щеше да е проява на лошо възпитание да спори с него. И макар че пет хиляди франка беше астрономическа сума, при положение че с пет американски долара можеше да си вземе рокля от „Сиърс“, вероятно никога нямаше да има втора възможност да си купи рокля от Париж.

— Това е моето решение — потвърди той. И въпреки галантността му, в него имаше една нетърпяща възражение категоричност. — Съществува известно предизвикателство да се намери плат. Ще са ми нужни поне шест метра коприна. Но мисля, че знам как мога да се сдобия с него.

Докато я изпращаше, й каза:

— Ти си пленителна жена. Съпругът ти е истински щастливец.

Копър се усмихна.

— И аз така мисля. Сега ще се прибера и ще му го кажа.

 

 

Когато Копър се прибра у дома, апартаментът силно миришеше на „Шанел №5“. Това беше парфюмът на сезона. Коко Шанел бе раздала галони на американските войници, за да заличат петното върху репутацията й, че е сътрудничила с нацистите. Американските войници пък го разменяха за секс и сега всяка жена в Париж, която водеше по-свободен живот, миришеше на „Шанел“.

— Гости ли си имал? — попита тя Еймъри, който чукаше на машината и работеше върху романа си.

— Не. Защо?

— Вони на „Шанел“.

— О, да, един дребен нещастник мина да ми предлага няколко шишета. Даже изля малко, за да ми докаже, че не е фалшификат.

— Разлял е по теб, очевидно.

Тя избегна опита му за прегръдка и отиде в спалнята. Леглото беше оправено, но доста през пръсти и не по начина, по който го оправяше тя. Възглавниците бяха огънати и по тях бяха останали следи от пудра за лице. Тя стоеше, гледаше леглото и се опитваше да не се разплаче.

Еймъри застана зад нея.

— Това не означава нищо, знаеш го, нали?

— Не означава ли?

— Ти си единствената, която има значение за мен, Копър.

Тя се обърна с лице към него.

— Но очевидно не съм ти достатъчна.

— Е, не можеш да кажеш, че имаме някакъв див сексуален живот напоследък. Ти никога не искаш да се любим.

Тя сбърчи лице при това обвинение.

— Можеш ли да ме виниш?

Той потърка брадичката си.

— Предполагам… напоследък наистина се държах лошо с теб. Прекалено много пиене, прекалено много секс, прекалено много партита, прекалено много от всичко. Работя над романа и това повишава апетита ми за секс.

— Та той никога не спада, този твой апетит.

— Е, такъв съм. И ти го знаеш.

Тя заплака.

— О, Еймъри. В нашето легло!

— Мога да ти се закълна, че ще се променя, но мога със същия успех да се закълна и че ще променя цвета на очите си. Няма смисъл да го правя. И самата ти знаеш как се хвърлят отгоре ми. — Той говореше съвсем спокойно, със самочувствието на мъж, който знае, че е красив.

Парещите сълзи се плъзнаха по бузите й и тя ги избърса ядно.

— Не мисля, че мога да понасям повече това.

— Всъщност беше само малко целуване и прегръщане. Не сме правили нищо повече от това.

— Не ти вярвам. Не че има някакво значение.

Той вдигна леко рамене и се върна при пишещата машина.

Копър махна чаршафите от леглото. Това не беше първият, нито вторият, нито третият път. Беше се опитвала да лъже себе си за истинския Еймъри, беше приемала очевидните му открити лъжи, беше си казвала, че няма знание, че не й пука, защото… нали я обичаше.

Но имаше значение. И сега за първи път лягаше с друга жена в тяхното легло. Това болеше много и дълбоко. Беше знак, че нейните чувства нямаха значение за него, че беше напълно безразличен към нея.

Навремето беше толкова смела. Беше най-малката сестра, която израсна без майка и с пет братя и сестри в един претъпкан апартамент. Тя беше червенокосото дете, което маршируваше в смразяващия студ с братята и баща си начело на стачките и демонстрациите на работниците. Тя беше тази, която се разправяше с децата, които издевателстваха над по-малките и беззащитните в двора на училището. Тя беше тази, която изключиха от „Света Колумбия“ задето удари сестра Бриджит (никой преди Копър не бе посмял да отвърне на ударите й). Еймъри се беше влюбил в нея именно заради пожара в нея, заради смелостта й. Или поне така казваше.

Но животът с него бавно, но сигурно бе започнал да удря невидими спирачки и да гаси пожара й. Еймъри упорито и целенасочено бе унищожавал очакванията, надеждите й, по онзи хладен и спокоен начин, по който подхождаше към всичко останало.

Искаше й се да беснее, да крещи, но не можеше. Писъкът оставаше заключен в нея. По-лесно беше да се справи с една тълпа, готова да линчува беззащитна жена, отколкото със съпруга си. Да пищиш, да викаш на Еймъри просто не влизаше в списъка с правилата за добра съпруга: да не е досадна, мрънкаща и капризна, както се очакваше от всяка една предана съпруга. Ако започнеше да му крещи, той само щеше да се заключи в леденото си укрепление. Мъжът й не понасяше никакви прояви на каквито и да е емоции. И страхът, че един ден ще му омръзне от нея, че ще се умори да я гледа… този страх никога не си отиваше. Ако един брак е в беда, от теб се иска да го поправиш, а не да си тръгнеш. Така казваха експертите.

Копър се върна в кухнята.

— Искаш ли кафе? — попита го с възможно най-спокойния тон. И тогава видя как лицето му се отпуска облекчено, защото разбра, че тя няма намерение да прави повече сцени или да продължава този разговор.

— Разбира се. Как е Диор?

— Направил е дизайн на тоалет специално за мен — каза тя и включи печката. Гласът й звучеше напрегнат от усилието да сложи маската, да се бори със себе си, за да изглежда така, сякаш нещата са нормални. — Настоях да платя. Иска пет хиляди франка.

— Ще ти дам парите.

Не, нямаше да я купи така лесно.

— Не, благодаря — каза троснато тя. — Имам парите.

— Ако държиш да ги похарчиш за това, добре. Модата е мъртва. Всеки го знае.

— Ти пък какво разбираш от мода?

— Не ми дръж този тон.

— Тогава не говори глупости.

Той написа още едно дълго изречение на машината. Пръстите му се движеха ловко и бързо.

— Да излезем тази вечер — предложи Еймъри.

— Къде?

— „Ла Ви Паризиен“. Казват, че бил най-декадентският бар в Париж.

— Мисля, че ми стига толкова декадентство за един ден.

— О, хайде, малката ми. В Париж сме. За никого от двама ни няма да е добре да си седим у дома и да се окайваме един на друг.

Ако не отидеше, нямаше да знае какви ги върши мъжът й, но самата идея да го следи къде ходи и колко пъти й изневерява й се стори противна. Нямаше голям избор. Да си остане вкъщи и да се чуди с какъв цвят червило по яката на ризата ще се върне, беше много, много по-лошо.

— Добре — съгласи се тя с празен глас. — Ще дойда.

 

 

„Ла Ви Паризиен“ се оказа от онези места, които Еймъри харесваше. Във всеки град, който бяха посещавали заедно, той някак успяваше да намери точно такива заведения, където можеше да се отпусне, да се наслаждава на атмосферата, да наблюдава и да си води записки, и да се напива.

Барът се намираше в една тясна уличка близо до апартамента им. Отпред се бяха скупчили доста грубовати жени в грозни и безвкусни дрехи, които очевидно се караха за пари. Всяка една от тях огледа Еймъри, докато си проправяше път към входа.

Вътре заведението приличаше на пещера. Стаите бяха претъпкани, тъмни и задимени. По стените имаше окачени стотици портрети. В далечния ъгъл се виждаше голямо пиано, дебела жена в мъжки дрехи и с бомбе свиреше джаз. На дансинга имаше няколко танцуващи двойки. Всички маси изглеждаха заети. Копър не беше очарована, но Еймъри сияеше.

— Това вече е друго. Да си вземем по питие.

Барът беше претъпкан, а хората ги гледаха с открита враждебност. Изведнъж една елегантна фигура се отдели от тълпата и тръгна към тях. Беше Кристиан Диор, във вечерен костюм. Бузите му бяха зачервени.

— Каква изненада да ви видя тук!

Копър беше щастлива. Поне едно познато приятелско лице.

— Мосю Диор!

Той ги хвана за ръцете.

— Елате на нашата маса. Там, в ъгъла е, а и е удобно място да наблюдаваме хората. Това е любимото ни занимание.

Запробиваха си път към далечния край на бара, като подминаха мъж с дълга рошава коса и слабо лице, който говореше разпалено пред група слушатели.

— Кокто — каза Диор. — Никога не спира да говори. Искам да ви запозная с моя предан приятел Франсис Пуленк, композитор. Франсис, ето я американската красота, за която ти казах, а това е съпругът й.

Франсис Пуленк беше приятно грозноват мъж, с късо подстригана коса, по-висока горе на темето, който ги посрещна с нужното уважение и любезност, след което всички се опитаха да се съберат на масата. Копър, която не беше много музикална, не бе чувала за него, но очевидно случаят с Еймъри не беше такъв.

— Мосю Пуленк, за мен ще е огромно щастие, ако ми позволите да взема интервю от вас. Аз съм военен кореспондент.

— Е, аз не съм генерал Шарл дьо Гол, макар че бях един скромен редник във войската.

— Били сте в армията?

— С Пуленк ни извикаха заедно, бяхме участници в единствената славна част от една безславна кампания — каза Диор. — Копаехме лук. Бяхме обути в кошмарно грозно дървено сабо. Всяка обувка тежеше по два килограма, уверявам ви.

— Поне три — поправи го Пуленк. — Ако искаш да разбереш какво е сабо, трябва да видиш френското сабо в цялото му масивно неунищожимо величие. Това е обувка, която може да изкара влак от релсите, да смаже немски череп.

— Това е сърцевината и душата на Франция — съгласи се Диор. — Нищо не може да я огъне, нищо не може да я унищожи. Какво ще пиете?

— Нещо френско — каза Копър. От сутринта настроението й за първи път започваше да се подобрява. — Не, нека да е нещо парижко.

— Остави на мен — каза Диор и изчезна сред тълпата.

— Разказа ми за теб — каза й Пуленк.

— Наистина ли?

— Да, много е впечатлен. Казва, че си съвсем различна жена и светът ще бъде шокиран от теб.

— Не съм сигурна дали това е хубаво или лошо.

— За него е голяма рядкост да се сприятелява с нови хора. Много е срамежлив.

— Но обича нещата да стават по неговия начин.

— О, значи си разбрала вече и това — отвърна Пуленк със сериозно изражение. — Мисля, че подходи много добре като му подари гъши дроб, ако смея да добавя. Това е прекрасно начало на едно приятелство.

— Занесох му го само защото нямах какво друго да му дам.

— Не би могла да направиш по-добър избор. Той е лаком като дете. Може да си сигурна, че вече го е изял, целия.

— Прекалено е дебел — обади се Еймъри иззад бележника си.

— Да, не намирате ли, че прилича на пингвин във вечерния си костюм? А аз на тюлен?

— Изглежда е изкарвал добри пари покрай немците — заяви Еймъри.

— Сестра му Катрин беше арестувана от Гестапо — обясни Пуленк. — Няколко седмици преди инвазията. Тя беше в Опозицията. Изпратиха я в Равенсбрюк, концентрационен лагер в Германия.

— Но това е ужасно! — възкликна Копър. — Има ли някакви новини за нея?

— Само от гадателката на Диор, с която той се консултира всеки ден. Доста е суеверен. Уверяват го, че е жива, но… — И тук млъкна и присви рамене.

Диор се беше върнал на масата, а след него вървеше сервитьор, който носеше табла с напитки.

— Коктейл „Кир Роял“ — обяви той. — С „Дом Периньон“, разбира се. Обожавам „Дом Периньон“. — Всички вдигнаха чаши. — Харесва ли ти това място? — попита я той. Беше малко по-различен извън ателието. Копър забеляза, че не е така тревожен и замислен и беше много по-отпуснат.

— Интересно е — отговори тя уклончиво. — Но кажи ми… всички тези странни жени отпред проститутки ли са?

Диор повдигна изненадано вежда. Сякаш не намираше думи и не знаеше как да й отговори. Еймъри й се усмихна широко.

— Сигурен съм, че си наполовина права, съкровище.

— Какво искаш да кажеш?

Никой не й отговори. Коктейлът с шампанско бе последван от още един. В бара ставаше все по-шумно и прииждаха все повече хора. После изригнаха аплодисменти, една красива блондинка се приближи до пианото и започна да пее. Имаше богат и красив контраалт.

— Това е Сюзи Солидор — каза Пуленк на Копър. — Тя е собственик на бара. Кокто й даде парите. Много е находчив. И сега правят цяло състояние. Виждаш ли всички тези картини на стените? Това са само портрети на Сюзи. — Копър се загледа в картините, Пуленк беше прав. — Толкова са много. Но някои са по-добри — отбеляза той. — Онази е най-хубавата. Де Лемпицка. А това е Пикасо. До него Брак. Решила е да стане най-рисуваната жена в историята. Или става дума за колосална суета, или Сюзи е гений. Никой не може да каже със сигурност.

— Мисля, че е прекрасна — отбеляза Копър, очарована от изумителното лице на певицата, от подстриганата й руса коса и пулсиращия й красив глас.

— Така ли мислиш? — попита я Пуленк и я изгледа продължително. — Мога да те представя, ако искаш. Но рискът е твой.

— О, да, много бих желала.

— Няма проблем — отвърна той и се усмихна някак с половин уста.

За втори път Копър остана с впечатлението, че не вижда нещо, което беше така очевидно за всички останали.

Пианистката започна да свири „Лили Марлен“. Макар че песента беше популярна сред войниците на Алианса и тази вечер я пееха на френски, всъщност беше немска песен и Копър се изненада да я чуе точно тук. И наистина, започнаха подсвирквания, някои възнегодуваха, но в начина, по който госпожица Солидор приемаше реакцията на публиката си, имаше нещо предизвикателно.

— Това е емблематичната й песен. Нейният автограф — поясни Пуленк. — Пееше я всяка вечер на нацистките офицери. Опозицията я мразеше. Сега я пее, за да им покаже, че не се страхува от тях.

— Сюзи е смела, но неразумна — каза Диор, а Копър се усмихна саркастично.

— Странно, съвсем наскоро някой каза същото и за мен.

Пуленк се приведе към нея и прошепна:

— Тя и Кокто вечеряха с Коко Шанел в „Риц“ всяка вечер по време на окупацията. Само най-близките приятели на немците имаха право да влизат там. Шанел имаше собствен апартамент в хотела. Симпатизанти на нацистите. Разбираш ли?

Няколко красиви млади жени, облечени стилно и изискано, се настаниха на масата до тях.

— Манекенките на Скиапарели — каза Диор. — Всеки дизайнер в Париж им завижда. Не са ли прелестни?

Копър се загледа в жените. Бяха така цветни, привлекателни и съблазнителни в сатенените си рокли. Бяха толкова пленителни, заковаваха вниманието на всеки, че Копър дори не се почувства особено зле в грозния си тоалет. Дрехите им бяха ослепителни. Копър си помисли, че както и да се облече, никога няма да бъде красива като тези жени.

Клюките вървяха, компанията от време навреме избухваше в гръмогласен смях. Съюзниците стигнали до Марне. Коко Шанел била разобличена като немски шпионин и избягала в Швейцария с немския си любовник. Комунистите се канели да завземат Париж. Опозицията застреляла Морис Шевалие и сега издирвали Мистангет. Бяха убили Маршал Петан и забили главата му на кол.

Новините се въртяха толкова бързо, че на Копър започна да й се вие свят. Шампанското също си казваше думата. Не бе пила от доста време и не след дълго всичко около нея започна да се върти и мозъкът й да се замъглява. Но не чак толкова, че да не забележи как Еймъри говореше с една жена с къдрава коса, чиято къса рокля показваше и голяма част от гърдите й, на които мъжът й посвещаваше цялото си внимание. Копър забеляза как жената отметна рязко глава назад и се засмя на онова, което той й разказваше.

Копър погледна към Диор и Пуленк, които приличаха на срамежливи деца на купон на възрастни.

— Всеки заслужава да бъде обичан — каза тя, заваляйки думите.

— С Франсис сме прекалено обикновени, за да имаме любовници — отвърна Диор и изпи останалото в чашата си. — Мисля, че имаме нужда от още напитки.

— Има много ниско мнение за себе си — каза Копър на Пуленк, когато Диор се отдалечи.

— Много ниско и много високо.

— По цял ден стои на прозореца и гледа навън, сякаш чака нещо.

— А, да. Всички се питаме какво ще се случи сега на нашия малък мосю Диор. Той е гений, знаеш това. Но преживя големи разочарования. Баща му фалира и Кристиан беше принуден да затвори галерията му и да разпродаде всичките картини. Шедьоври на Миро, Дали, Дюфи и всичко останало. Почти на безценица. Сега прави дизайн за женски дрехи.

— Еймъри казва, че модата е мъртва.

— И на мен ми казаха, че музиката е мъртва, че всяка възможна комбинация от ноти вече е използвана и изстискана и няма повече какво да се напише. И въпреки това мога да се похваля, че съм написал няколко мелодии, каквито никой преди това не е чувал. Може би са простички, но са приятни, лесни за помнене, свежи. Бих бил много изненадан, ако Диор не може да се справи със същото предизвикателство.

— И тогава това ще го направи богат и известен.

— Има приятели, които го обичат и такъв. И има късмет. При Диор нещата са така: можеш да разчиташ на три неща — на късмета му, на таланта му и на приятелството му.

Талантливият мосю Диор се върна с напитки за всички. Жената, която правеше компания на Еймъри, все още цвилеше от смях, ясносините й очи грееха, кестенявите й къдрици танцуваха около лицето й и открито флиртуваше с мъжа й. Копър забеляза, че е англичанка. Имаше тежък кокни акцент.

— Коя е тази жена? — попита Копър.

— Лондончанка — отвърна й Диор. — Мисли се за модел.

— Сваля мъжа ми.

Пуленк поклати глава.

— Тя сваля всеки мъж в полезрението си.

После се наложи да преместят столовете плътно един до друг, за да направят място на новите си гости на масата — Сюзи Солидор и Кокто, както и някои други, които се бяха присъединили междувременно. Пуленк покани Сюзи да седне на стола до Копър.

— Сюзи, това е Копър. Искаше да се запознае с теб. Копър е новата муза на Диор.

Сюзи не беше толкова млада, както бе предположила Копър в началото, може би над четирийсет. Но беше красива жена, с лице като маска. Тя огледа Копър през премрежените си очи.

— Кристиан винаги е имал изключително добър вкус — каза тя с дрезгав глас.

— О, едва ли съм музата на мосю Диор. Не мисля, че е така — възрази смутено Копър.

Ръката на певицата се плъзна успокоително по нейната.

— Ти си глътка свеж въздух — измърка тя. — Младост, енергия, свежест. За това копнеем всички. Уморени сме от тази сивота. Разкажи ми за себе си.

— Няма нищо за разказване, мадам.

— Копър, моля те. Ти си перфектната муза за Кристиан. Когато американките са красиви, те са по-красиви от всички други жени. Сега ми разкажи всичко. — Тя се усмихна и показа зъбите си, които бяха както всичко останало в нея — здраво и пленително.

Това необикновено внимание, колкото и да беше ласкателно, сгорещи кръвта на Копър и след малко тя с учудване установи, че вече разказва за себе си. Може би езикът й се бе развързал и от коктейлите, но разказът й мина през детството й, през смъртта на майка й, вихрения романс с Еймъри. Певицата слушаше с опряна в дланта брадичка, не сваляше очи от Копър, а ноздрите й се разширяваха сякаш поемаше дълбоко някаква нова сладка свежа миризма. Когато Копър свърши разказа си, Сюзи се наведе към Диор.

— Какво откритие, Кристиан. Това дете е изумително.

— Разбра се, че е — кимна той.

— Смятам да я открадна от теб.

— Няма да ти позволя.

Макар и да осъзнаваше, че само се шегуват с нея, Копър се почувства неловко и й се прииска да избяга от вниманието на всички. Мис Солидор продължаваше да държи ръката й, жест, който вероятно означаваше само подкрепа и разбиране, но я караше да се чувства като хваната в капан. За щастие, Жан Кокто взе думата и хипнотичните му очи обхождаха всички. Френският на Копър не беше никак добър, алкохолът бе замъглил съзнанието й и беше все по-трудно да разбира думите му.

— Какво е Le Théâtre de la Mode? — попита тя, уловила се за фразата, която Кокто повтори няколко пъти.

— Това е една идея на Лелонг — обясни Пуленк.

— Не е на Лелонг, а на Нина Ричи — обади се една от манекенките.

Останалите се развикаха.

— Не е и на Нина Ричи, а на сина й Роберт.

— Мислех, че е идея на Кокто.

— Не, не е моя — възрази Кокто. — Модата ми е скучна.

— Откъдето и да е дошла идеята, считам, че е гениална — намеси се Диор. — Трябва да покажем на света, че въпреки войната, Париж все още е столицата на днешния откутюр, а не Ню Йорк. Естествено, трябва да направим пролетно модно ревю. Но в Париж има толкова много модни къщи. Това означава хиляди нови модели, а нямаме достатъчно материали за работа. Коприната изчезна. Немците взеха всичко. Нямаме копчета, конци, кожа, нищо. Така че идеята е…

— Да направим модно ревю с кукли — възкликна развълнувано една от манекенките на Скиапарели.

— Кукли?

— Малки фигурки, високи около шейсет сантиметра.

— На миниатюрна сцена.

— Да. Всяка модна къща ще си направи малка сцена със своята си тема. Приказка, сцена от Париж. И моделите ще бъдат изложени на тази сцена.

— Идеята е нелепа и смешна — изсмя се някой.

— Мисля, че е прекрасна — възкликна Копър и вече си представяше модното изложение. — Очарователно е.

Тя се огледа за Еймъри да сподели ентусиазма си с него, но той бе изчезнал, „манекенката“ от Лондон също не се виждаше. Сърцето й се сгърчи болезнено. Къде ли бяха отишли? Може би бяха в лобито? Тя стана.

— Имам нужда от свеж въздух.

— Какво има? — попита я Сюзи Солидор.

Без да дава никакво обяснение Копър си проби път през тълпата и излезе в лобито. И там ги нямаше. Изтича на улицата. Джипът беше изчезнал, бяха заминали.

Диор се появи до нея.

— Какво става?

— Мъжът ми изчезна.

— Отишъл е там, където тревата е по-зелена. — Сюзи също се бе присъединила към тях. — Остави го да ходи — посъветва я тя. — Всички мъже са такива. — Хвана Копър за ръката. — Върни се в бара.

Копър издърпа ръката си.

— Благодаря, но мисля, че ми беше достатъчно. Прибирам се.

— Нека тогава ти поръчам такси — предложи Диор.

— Ще вървя пеша. Само няколко улици са. Освен това не искам да пристигам у дома прекалено рано, може да заваря деликатно положение.

— Ще вървя с теб — каза Диор и се върна да вземе палтата им.

— Познавам този тип мъже. Той не заслужава сълзите ти — каза Сюзи.

Копър не искаше да слуша и обърна глава в другата посока.

— Не знаеш нищо за него.

— Au contraire — отвърна другата жена и в гласа й имаше състрадание. Потупа Копър по рамото и продължи. — Знам. Такива мъже дават малко удоволствие и причиняват много болка.

— Е, той ми е съпруг.

— Това може да се промени, chérie.

Диор се появи след секунди. Беше с изискано бомбе и стилно габардинено палто. Помогна й да се облече и двамата тръгнаха, а певицата дълго гледа след тях докато се отдалечаваха по улицата.

— Ела утре пак — извика тя след Копър.

Опасността от въздушни нападения не бе напълно отминала. Всички улични лампи бяха изгасени, но непрогледният мрак на места се вдигаше. В някои от къщите пердетата бяха дръпнати и приличаха на златни мъниста, пръснати по черно кадифе. Лодки плуваха по реката, моторите им мъркаха тихо и разнасяха червени и зелени светлинки, които падаха и се отразяваха във водата. Навсякъде се виждаха влюбени двойки. Разхождаха се, смееха се, целуваха се, загърнати в мрака.

— Много мило от твоя страна — каза Копър.

— Не е само жест. Обичам да се разхождам. Липсата на бензин е една от последиците на войната, за която със сигурност не съжалявам. Накара ме да преоткривам града си.

— Поне немците ги няма.

— Няма ги, но все още не сме такива, каквито бяхме преди. Направихме размяна с вас, американците, и то във ваша полза. Вие имате модата, ние имаме Зазу.

Беше го чувала да казва тази дума и преди.

— Зазу?

— Тези ужасни джаз певици с големи рамене и тежки обувки, с коса, събрана върху главата като купа сено, с огромни слънчеви очила и яркочервено червило. Това беше нашият начин да се изплюем в лицето на нацистите. Но вече е време да се върнем към елегантността.

— И какво е истинската елегантност? — попита иронично тя, докато пресичаха каменистата уличка.

— Да се обличаш със старание и грижа.

— И това ли е всичко?

— О, не, съвсем не. Но това е есенцията, същността.

Стигнаха до апартамента на улица „Риволи“. За голямо нейно облекчение джипът го нямаше. Поне не беше вкарал жената в тяхното легло. Като че отгатнал мислите й, Диор попита:

— От колко време сте женени?

— Година и половина. През много неща минахме заедно.

Той кимна.

— Заслужаваш да бъдеш щастлива.

— Но това е толкова трудно постижимо, нали? — отговори тя.

— Да, трудно е.

— Много благодаря, мосю Кристиан. Много мило, наистина.

— Няма за какво. Ще се видим в ателието. Надявам се утре.

Той я изпрати до вратата и тя отключи, без да подозира, че в мига, в който влезе в дома си и остане сама, ще избухне в сълзи.

После направи крачка назад. В коридора я чакаше ужасна, кошмарна гледка.

Джордж Фричли-Баунд лежеше по лице на пода в локва черна кръв. Тя се втурна, обърна го настрани и погледна лицето му. Беше лежал така толкова дълго, че кръвта бе засъхнала като желе върху лицето му. Очите му бяха обърнати нагоре.

Беше студен.

Беше мъртъв.