Мариус Габриел
Дизайнерът (12)

12.

Няколко дни след този разговор на вратата се почука и Копър отвори. На прага стоеше непознат мъж, на около четиридесет, висок, слаб, в сако от туид, който нервно мачкаше шапката в ръцете си. Копър веднага се досети, че това е Ерве. Изглеждаше прекалено развълнуван, за да говори, затова Копър започна първа.

— Катрин ли търсите? — Той кимна. — Тя спи. Желаете ли да влезете и да изчакате, докато се събуди?

Той направи крачка назад.

— Ще дойда по-късно. Не искам да я безпокоя.

Копър нямаше намерение да го пусне да избяга.

— Не си тръгвайте. Тя винаги дремва по половин час по това време преди обяд. Съвсем скоро ще се събуди. Ще се зарадва да ви види.

Сякаш с нежелание, той влезе и седна в малкия плюшен салон. Диор беше в „Лелонг“, а тя пишеше статия, докато Катрин спеше. Предложи му кафе, но той отказа.

— Вие работите. Дошъл съм в неудобен момент.

— Не се притеснявайте за това. — И после реши да бъде директна с него. — Кога разбрахте, че се е върнала?

— Един приятел я е видял да се разхожда с някого в Тюйлери преди няколко дни. Предполагам с вас?

— Да. Разхождаме се там всеки ден, когато времето позволява.

Мъжът имаше светла коса и мек мустак, остър изсечен профил и напомняше на красивия актьор Ерол Флин, известен с приключенските си филми и начин на живот. Не й беше трудно да разбере защо Катрин е била пометена от любов. Но в момента беше почти болезнено смутен, нервен и не спираше да върти шапката в ръцете си. Гласът му също издаваше притеснението му.

— Как е тя? — попита.

— Подобрява се. Когато се върна, беше много слаба и изтощена, но започва да се възстановява.

— Говори се, че сте направила чудеса с нея. Тя… тя споменавала ли е нещо за мен?

— Не зная, не сте се представил.

— Казвам се Ерве де Шарбониер.

— Мисля, че спомена името ви — отговори мрачно Копър. — Един или два пъти.

— Не разбирам защо не дойде направо при мен — каза той, скочи от стола и започна да крачи из стаята. — Как така? Върнала се е в Париж и не се е обадила?

— Много е изстрадала — отговори Копър. — Вероятно много повече, отколкото можете да си представите. Никак не й е било лесно. Не вярвам, че е лесно да се върнеш от света на мъртвите.

— Мислех, че е мъртва, бях спрял да се надявам, че някога ще я видя. Тя ме накара да продължавам да вярвам, че е мъртва, а през цялото това време е била тук. Жива!

— Катрин е страдала така, както никое същество не бива да страда. Била е на места, каквито изобщо не можете да си представите, видяла е неща, които ще ви вкаменят само докато слушате за тях. Никой не може да мине през всичко това и да излезе неувреден и цял. Но тя може да се излекува. Най-вече с любов. И най-вече ако спрете да мислите за себе си и започнете да мислите за нея.

Той не отговори веднага.

— Извинявам се — каза накрая сковано. — И за мен е много тежко.

— Тя е пожертвала ужасно много заради вас. За да спаси живота ви. И го е спасила. — Копър го изгледа критично. — Вие сте колко? Петнайсет години по-възрастен? И женен с три деца.

— Е, и?

— Накарали сте я да върши работа за Съпротивата и после сте я вкарали в леглото си. Или? Кое беше първото?

Цветът започваше отново да избива по острите му скули.

— Мадам, никога няма да разберете какво е страната ти да е окупирана от враг. Франция искаше да се пожертваме за нея. Но от всички французи само неколцина се отзоваха. Катрин беше една от тях. Франция винаги ще я помни.

— Имате голяма ораторска дарба.

— А вие сте се самоназначила за неин настойник? Та вие не сте от семейството й. Дори не сте французойка.

— Прав сте, не съм нито едно от двете. Но считам, че съм нейна приятелка, а не настойник, не й казвам какви решения да взема. Тя е много крехка и ако не се опитвах да я защитавам и да я браня, каква приятелка щях да съм? Никаква, нали? — Копър чу звук от стаята на Катрин. — Ще отида да надникна.

Катрин беше будна и седеше на ръба на леглото. Копър седна до нея и взе слабата й крехка ръка в своята.

— Той е тук — каза й тихо.

— Знам. Чух гласа му. — Цялата трепереше.

— Искаш ли да изляза?

— Не, моля те, остани в апартамента. Но му кажи да дойде тук.

Копър се върна във всекидневната.

— Може да отидете при нея.

Ерве тръгна към стаята на Катрин, все така нервно стиснал шапката си. Копър затвори вратата и се върна да работи на масата за хранене. През следващия час от стаята на Катрин не се чуваше почти нищо, само от време навреме тихите им гласове.

Най-сетне той се появи, каза кратко „довиждане“ и излезе сам, без да чака някой да го изпрати. Бързите му крачки кънтяха по стълбището, докато слизаше надолу. Копър влезе притеснена в стаята на Катрин.

Катрин стоеше пред прозореца и гледаше навън. Копър изпадна в паника, защото изглеждаше, че има треска. Очите й бяха неестествено ярки, блестяха, лицето й беше червено.

— Ето, моя мила Копър. Дойде и си замина.

— Какво се случи?

Пръстите на Катрин стиснаха нейните.

— Той все още ме обича. Нищо не се е променило.

Копър огледа лицето й сякаш търсеше истината.

— Щастлива ли си?

— Нищо не се е променило — повтори тя. — Имахме уговорка преди да ме арестуват. И тази уговорка ще остане. Ако реша да я приема.

— Каква е уговорката?

— Той никога няма да се разведе. Той е барон дьо Шарбониер и е католик. И двете обстоятелства категорично му забраняват развод. Това просто не се прави, не е възможно, не е законно. Мога да бъда с него. Но не мога да бъда негова съпруга. Не мога да нося името му. Не мога да му родя деца.

— Това е много тежко.

— Но мога да имам него. — Устните й отново се извиха в онази нейна полуусмивка. — Какво друго има значение, Копър? Докато го имам, какво повече мога да искам?

 

 

— Ще бъде Катрин и Катринет — каза тъжно Диор, когато Копър му разказа за този разговор.

— Какво е Катринет?

— Така наричаме жените, които са над двайсет и пет и все още не са омъжени. Идва от името на света Катрин, която останала мъченица до края на живота си, защото отказала да се омъжи за мъж, който не вярвал в Исус, а в други богове. Когато празнуваме името й, всички стари моми в Париж слагат цветни шапки. Иска ми се сестра ми да има по-щастлива съдба.

— Но тя има любов — каза Копър. — И тя самата казва, че не иска нищо повече.

— И двамата са много силни личности — съгласи се Диор. — Ще подредят живота си така, както искат. Той казва, че си го направила на нищо. Питала си го дали намеренията му са почтени.

— Предполагам, че не ми влиза в работата, но просто исках да я защитя.

— Каза, че си била много строга.

— Изпатила съм си в ръцете на съпруг, на когото не му пукаше за мен.

Катрин ставаше все по-силна и две седмици по-късно обяви, че ще напусне Париж и ще отиде да живее в дома на семейство Диор в Калиан, близо до Грас на Лазурния бряг. Там, на слънце и сред цветя и зеленина, щеше да се чувства много по-спокойна и да се възстанови по-бързо. Ерве де Шарбониер щеше да тръгне с нея и заедно щяха да начертаят бъдещето си.

Копър и Диор отидоха да ги изпратят на Гара Лион. Катрин прегърна силно Копър.

— Благодаря ти, мила моя приятелко. Ела някога да ме видиш.

— Непременно — обеща Копър.

Макар че все още беше слаба и не бе качила кой знае колко килограми, не приличаше на онзи ужасяваш призрак, който бе пристигнал на Тар дьо Лест преди седмици. В очите й отново имаше надежда. Двамата с Ерве се качиха на влака, намериха купето си и се показаха на прозорците да се сбогуват.

— Благодаря за всичко! — извика Катрин, когато влакът потегли, и продължи да маха докато изчезна сред облаци пара. Точно както бе пристигнала.

Диор плачеше. Копър го прегърна през раменете.

— Скоро ще я видим пак.

— Горката ми Катрин — проплака той. — Трябваше да се грижа по-добре за нея.

— Не си бил в състояние да направиш нищо повече. Всеки от нас ходи по своето опънато въже. Това, което може да направим, е да вдигнем другия, когато падне.

* * *

Докато си проправяха път през тълпата на гарата, Копър забеляза един профил, който й беше до болка познат. В началото реши, че сънува. Спря на място и изкрещя силно, за да надвика стотиците гласове край нея.

— Еймъри? Еймъри!

Той (ако беше той) спря и за секунда Копър си помисли, че няма да се обърне. Но после обърна глава и тя погледна право в красивите виолетови очи на съпруга си.

Беше като замаяна. Остави Диор и си запробива път сред хората.

— Здравей, Копър.

— Не знаех, че си в Париж.

— Само минавам. — Погледна през рамото й. — Виждам, че все още си другаруваш с как-му-беше-името.

— Диор. Току-що изпратихме сестра му — обясни тя, опитвайки се да успокои дишането си. Когато го видя след толкова много време, сякаш някой я изрита в гърдите и спря въздуха й. Изглеждаше по-слаб отпреди, облечен във военна униформа, русата му коса — разрошена, сакът — преметнат през рамо. — Имаш ли минутка да поговорим?

— Разбира се — той погледна часовника си. — Имам трийсет минути докато влакът ми потегли. Можем да пийнем по чаша вино.

Тя каза на Диор, че ще остане, той се усмихна тъжно и се прибра сам у дома. Копър и Еймъри се отправиха към Ле Трен Бле — бюфета на гарата с богати фрески и тежки, красиви златни орнаменти. Намериха един тих ъгъл в иначе претъпканото заведение.

Еймъри извика забързания сервитьор и поръча цяла бутилка вино.

— Изглеждаш добре — отбеляза някак между другото той, докато палеше цигарата си.

Не демонстрираше кой знае какъв интерес към нея. Очите му обхождаха заведението. Но пък кога ли бе успявала да ангажира цялото му внимание, помисли си тя с горчивина. Никога и нямаше да успее.

— Ти също — отвърна тя, но това бе наполовина лъжа.

Сега, когато го огледа по-отблизо, забеляза, че е изгубил доста тегло и макар че нищо не можеше да съсипе физическата му красота, лицето, очите му бяха уморени, измъчени. Бузите му хлътваха, когато засмукваше цигарата.

— Къде беше? — попита тя.

— В един концентрационен лагер в Германия — издиша дима.

Копър си спомни всичко, което Катрин й бе разказвала.

— Помня, че ми писа оттам. Трябва да е било ад.

— Всъщност е доста интересно. — В очите му се появи странна светлинка. — Връщам се там.

— Все още ли се занимаваш с тази история?

— Да. Работя върху нея от седмици. Очаквам „Пулицър“.

Виното пристигна и той напълни огромните обли чаши. Тя отпи, а той изпи чашата.

— Това е велика история. Последиците са безкрайни. Всичко продължава до безкрай — обясни той.

— Кое продължава до безкрай?

— Цялото нещо. След като заминах, се записах в предните редици. Видяхме доста битки. Имаше убити. Всеки ден. По много. Офицерите ни притискаха яко да вървим напред, за да стигнем до Берлин преди руснаците. Бях в 157-ми полк, когато освободихме лагера. Огромен е. Можеше да се надуши от два километра. — Наля си още една чаша вино. — Телата бяха нахвърлени навсякъде. Трупове в каруци, в спалните помещения, в крематориума. Не трупове, а скелети. Някои от скелетите дори вървяха и говореха, сякаш никой не им бе казал, че вече са мъртви.

— Не мисля, че искам да слушам това — каза тихо тя.

Той се усмихна със стиснати устни.

— Ние не искахме да го виждаме, но го видяхме. Трябваше, налагаше се. Момчетата, ветерани, калени във войната, плачеха, повръщаха. Когато пристигнахме, немците все още се опитваха да изгорят последните трупове. Знаеш ли какво направиха нашите сержанти? Наредиха ги до стената и ги застреляха. Технически тези хора бяха военнопленници. Нацистите молеха, хленчеха за милост, но нашите момчета не спираха да стрелят, зареждаха отново и пак стреляха.

— О, Господи!

— Труповете на немците един върху друг. — Запали още една цигара. — Видях всичко. И се питах дали сме по-добри от тях. Дали беше справедливо наказание или зверство като тяхното.

— И какъв е отговорът?

— Отговорът е, че това е просто човешко. Просто човешко. — Той се засмя, но смехът му, както и лицето му, бяха някак празни, сякаш бе изгубил нещо, нещо вътре дълбоко в него бе погубено.

— После затворниците поеха нещата. Не им дадохме оръжия, но те използваха камъни и метални лостове. Убиха дори някои от надзирателките, макар да бяха жени.

— Как си могъл да изтърпиш такава гледка?

— Беше като пристигане в ада. Момчетата ни се страхуваха от затворниците — тези изгладнели, съсипани полухора молеха за храна и впиваха ръцете си в нас за помощ. Нашите войници се дърпаха назад, сякаш не бяха човешки същества. Е, виждала си снимките.

— Да, виждала съм.

— Това влезе в мен, в душата ми. Започвах да го разбирам. Останах докато армията, чиято униформа носех, се придвижи напред. Превърнал съм се в специалист по концентрационните лагери. Правя цялостната равносметка. — Изведнъж той рязко се наведе напред и я стисна за ръката. Лилавите му очи горяха в нейните. — Лагерите са огромни, Копър. Поглъщат те. Може да вървиш с дни и пак не можеш да излезеш от тях. Продължаваш да си в ада.

— Еймъри, това те съсипва.

— Не, това направи от мен мъж. — Той се усмихна горчиво. — Това беше най-доброто лекарство за всичко, което не ми беше наред преди.

— И какво не ти беше наред?

— Много неща — отвърна кратко той. — Пиех прекалено много, лягах с всяко момиче, което се съгласеше. Ти беше единственото нещо в живота ми, което можеше да обуздае злото в мен. И без теб всичко излезе извън контрол.

— Сега върнал ли си си контрола? — попита тя, наблюдавайки с тревога как отваря следващата бутилка.

— Естествено. Абсолютно. — Той си наля и впи очи в чашата.

— Не ми харесва това, което чувам. Това не си ти.

— О, напротив, точно това съм самият аз.

— Пиеш прекалено много.

— Ще спра веднага щом се върна. Там не ми трябва алкохол.

— Не бива да се връщаш по онези места. Трябва ти почивка.

— Трябва да продължа да ровя, да търся, докато стигна до дъното на нещата. Кое е това, което ни кара да правим нещата, които правим. Винаги има още, и още. Обесихме коменданта на собствените му бесилки. Направих снимка. Страхотно, нали? — Изражението й сякаш го развесели.

— Шокирана си. А аз имам потребност да бъда шокиран. Имам нужда от този електрически удар, който идва с шока. Интервюирам един свещеник сега. Бил е три години в лагерите. Три години! Не иска да говори много, но аз ровя и го карам да ми разказва. Ще стане страхотен материал.

— После се пресегна за сака си, метна го на рамо и изпи остатъка от виното. — Влакът ми тръгва. Трябва да стигна до платформата.

Казаха си кратко „сбогом“. Тя го гледаше как си проправя път към перона с едното рамо напред. И тогава си даде сметка, че Еймъри не бе задал нито един въпрос за нейния живот. Как е? Справя ли се? Щастлива ли е? Имаше време, когато го обичаше лудо, но това беше минало. Сега вече наистина се бе превърнала в част от миналото му, както и той от нейното.

Но въпреки всичко усещаше една огромна яма, която бавно потъваше в стомаха й. Имаше нещо в Еймъри. Не й се струваше здрав, нещо не беше наред. Почти й се прииска да не го бе видяла. Да не бе говорила с него.

 

 

Копър предприе смелата крачка да предложи историята на Катрин Диор на списание „Лайф“. Не бе очаквала реакция или поне не нещо кой знае какво. Но за нейна огромна изненада отговорът дойде почти незабавно. Списанието приемаше статията й заедно със снимките. Щяха да добавят и някои снимки от лагера, в който е била Катрин, и да пуснат материала с още две статии в рубриката „Зад телената ограда“. Тя разбира се, щеше да бъде възнаградена за труда си и да напишат името й под заглавието на историята.

Главният редактор, който й се обади от Америка, беше много любезен.

— Добра работа. Знаете ли какво е мотото на списание „Лайф“? „Да видим света, опасностите, които предстоят, да виждаме зад стените, да се приближим, да се намерим един друг, да се почувстваме.“ Е, постигнала сте всичко това, госпожице Райли. И ако продължавате да го правите, ще следим работата ви, към която имаме интерес.

Изминалите седмици бяха променили Копър. Катрин Диор и съдбата й я бяха разтърсили дълбоко. През очите на Катрин Копър бе видяла колко крехък е животът и колко мимолетно може да бъде щастието. Когато я видя да напуска Париж с мъжа, когото обичаше, но за когото никога нямаше да може да се омъжи, това я смути и остави с напълно объркани чувства.

Животът не беше перфектен, но всеки заслужаваше своето парченце щастие. И човек трябваше да рискува. Понякога това налагаше да направиш компромис със себе си дори, да приемеш компромиса, който някой друг прави за теб. И само защото си направил една грешка, не означава, че ще я повториш или ще живееш с последиците от нея за вечни времена. Срещата й с Еймъри я бе изплашила. Да си сам на този свят бе нещо ужасно. И можеше да отвори вратите на ада.

Една нощ Копър си беше легнала, когато телефонът звънна. Кучето тихичко похъркваше до нея. Вдигна слушалката с надежда да е Хенри.

И беше Хенри. В мига, в който чу гласа му, тя избухна в сълзи.

— Не плачи, любима моя — говореше нежно той.

— Не знаех дали си жив…

— Съвсем жив. И копнея за теб.

— Идваш ли си у дома?

— Още не.

— Кога ще си дойдеш? Ужасно ми липсваш. И се тревожа за теб. Моля те, ела си при мен.

— В мига, в който се освободя, и после нищо няма да ме спре — обеща той. — Но имам още работа.

— В опасност ли си?

— Никаква.

— Не им позволявай да те убият — заплака наново тя. — Не искам да съм тук без теб.

— Няма да се наложи. Обещавам.

— Ела си — чу се да казва — и ще се омъжа за теб.

Настъпи тишина. Реши, че са ги прекъснали. И тогава той попита със съвсем различна интонация.

— Наистина ли го мислиш?

Тя преглътна буцата в гърлото си.

— Да.

— Ти ме направи най-щастливия мъж на света — чуваше радостта в гласа му. — Ще се върна след седмица. Ще уредя час за подписване.

— Моля те, нека е бързо и без много церемонии.

— Не се притеснявай, няма да ти дам време да промениш решението си.

Какво казах? Какво направих? — не спираше да се пита докато затваряше телефона с разтреперана ръка. Толкова й беше липсвал, че каза всичко това само за да го накара да се върне.

Но нима не си беше повтаряла през цялото време, че не е готова за брак? Сега нямаше как да си вземе думите обратно. Щеше да разбие сърцето на Хенри. Тя сама го каза, никой не я беше питал. Или пък? Не би го казала, ако наистина не го мислеше?

Опита се да се пребори с колебанието си. Време беше. Прекалено дълго се размотаваше из Париж съвсем сама, без корени, без отговорности, свободна да прави каквото си иска. Ако не се задомеше скоро, щеше да свърши като Еймъри. Хенри й предлагаше толкова много — приятелство, компания, преданост, сигурност.

Тя легна в леглото и гушна заспалото кученце. Обичаше Хенри, в това нямаше съмнение. И в крайна сметка нищо друго нямаше значение. И тя като Катрин Диор щеше да има своя мъж. Какво повече искаше? Беше щастлива от факта, че най-сетне сърцето й капитулира.

 

 

Копър реши да каже първо на Сюзи. На следващия ден отиде да я види. За първи път Сюзи беше станала преди обяд и даже бе облякла халата си. Отвори вратата и лицето й грейна.

— Все пак дойде! — подаде ръце напред. — Прости ми, chérie. Отнесох се много лошо с теб.

Копър бе трогната от изражението в тъмните очи на Сюзи.

— Простено ти е.

Сюзи я целуна по устните.

— Страхувах се, че никога няма да се върнеш при мен.

— Е, ето ме — отговори спокойно Копър. — Исках да поговорим.

— Не ми се карай и не ме укорявай. Бях вулгарна и жестока. Показах ти най-грозната част от себе си. И беше права. Сега си видяла най-противното — моята оголена душа.

Копър се усмихна.

— Никога не можеш да бъдеш грозна.

— А ти си красива, когато се усмихваш.

Сюзи оглеждаше лицето й. Нямаше смисъл да се отлага повече. Пое дълбоко дъх:

— Дойдох да ти кажа, че ще се омъжа за Хенри.

Леден вятър замрази усмивката на Сюзи.

— Моля?

— Съгласих се. Идва си в Париж след седмица. Церемонията ще бъде кратка.

— Смазваш сърцето ми.

— Не искам да правя нищо подобно. Кълна се.

— Но го правиш. Не можеш да не го направиш! Заради Ивон ли е?

— Не, разбира се, че не е заради нея.

— За това е, искаш да ме накажеш.

Копър поклати глава.

— Защото го обичам.

Сюзи зарови лице в дланите си.

— Проклета да си! Никой не ме е изтезавал така, както го правиш ти.

— Да те изтезавам? О, Сюзи!

— Накара ме да чакам толкова дълго, да агонизирам. — Тя махна ръце от очите си. Лицето й беше бледо, в устните й не бе останала капка кръв. — А сега това. Не мога да го понеса. Няма по-жестоко нещо от красива млада жена.

Копър беше ужасена от думите й.

— Знаеш, че никога не съм искала да те нараня.

— Отказах се от толкова много неща заради теб. От всичките си връзки, от всичките си приятелства. Посветих всяка своя мисъл на теб. Всяко мое желание. Всичко пожертвах заради теб. А сега си отиваш от мен и се оказва, че е било напразно.

— Винаги ще бъдем приятелки — каза безпомощно Копър.

— Искам да съм повече от твоя приятелка.

Като че случайно, халатът на Сюзи се разтвори. Беше гола. Топлият аромат на светлата й кожа беше опияняващ. Гладко женско тяло, силно като мъжко, но с женствена мекота и извивки.

— Искам да съм твоя, само твоя. Обичала ли си ме някога? Поне мъничко?

— Знаеш, че те обичах. И сега те обичам.

— Тогава защо ме убиваш така?

Копър правилно бе предположила, че това ще е много трудно.

— Съжалявам, но не мога да живея вечно сама.

— Не се налага да живееш сама. — Дългите пръсти на Сюзи се плъзнаха зад врата на Копър и я притеглиха. Устните й търсеха нейните. — Аз ще се грижа за теб.

— О, Сюзи — прошепна Копър в топлите й влажни устни. — Просто не мога…

— Не казвай нищо — затвори устата й с целувка. — Не мисли за нищо, за никого, освен за мен.

И тогава я притегли към дивана и започна да разкопчава копчетата на роклята й. Ръката й се плъзна под плата и обхвана гърдите й. Кожата на Копър настръхна.

— Престани, Сюзи. Прекалено късно е за всичко това.

— Не казвай, че е прекалено късно. Умолявам те, chérie. — Тя я притисна с тялото си към възглавниците на дивана. Топлите й крака я стиснаха. Физическата сила на Сюзи беше забележителна. Това беше същество, което можеше да бяга и плува като атлет, но с женска грация. Очите й бяха потъмнели, когато погледна в очите на Копър.

— Само искаше да ме нараниш, нали? Не мислиш наистина да се омъжваш за онзи. Кажи ми истината.

— Истината е, че го обичам и той ме обича. Ужасно съжалявам.

— Малка лъжкиня — Сюзи продължаваше да стиска китките на Копър, а устните й минаваха по клепачите й.

— Нали каза, че не искаш да страдам? И въпреки това се наслаждаваш на болката ми с тези твои жестоки сиви очи. Храниш се с нея.

— Не, кълна се, не е така.

— Не ми пука. Можеш да ме изтезаваш, ако това ти харесва. Ще бъда твоята жертва, ще бъда твой роб. Ще бъда всичко, което искаш да бъда. Може да ме биеш с камшик, ако искаш. Само не ме напускай.

— Винаги ще бъдем приятелки.

— По дяволите с твоето приятелство! — Сюзи обкрачи гърдите на Копър, цялото й тяло беше върху сърцето й. И колкото и да говореше, че иска да се подчини и ще направи всичко, което Копър иска от нея, Сюзи обичаше да заема позицията на доминант, да налага себе си и желанията си. — Престани да мислиш за него — изсъска и погледна жертвата си. — Той никога няма да те обича така, както те обичам аз.

Копър не можеше да издържа повече. Не трябваше изобщо да идва. Успя да се пребори със Сюзи и избяга, закопчавайки роклята си с разтреперани ръце.

— Трябва да тръгвам — хукна към вратата. — Довиждане, Сюзи. Благодаря за всичко.

И тогава чу как Сюзи крещи побесняла с грубиянски глас:

— Мразя те, Копър.

Тя блъсна вратата зад гърба си и хукна по стълбите навън към улицата.

 

 

Копър все още трепереше, когато пристигна в апартамента на Кристиан.

— Какво за бога се случило с теб, скъпа моя? — попита той и я подкани да влезе. Тя попиваше сълзите си.

— Ще се омъжа за Хенри.

— Но това е прекрасно! — възкликна той, сложи ръце на раменете й и я целуна по двете бузи. — Поздравления! Защо плачеш?

— Току-що бях до Сюзи да й кажа.

Изражението му веднага се промени.

— А! Разбирам. Най-добре да пиеш един чай.

Копър подсмръкна.

— Слава богу, че поне на теб мога да разчитам за някаква сигурност и стабилност.

— Да разбирам ли, че не е била особено щастлива от новината? — попита той, докато сервираше чая в уютния си малък хол.

— Прие го много тежко — призна Копър.

— И на мен ми дойде малко внезапно — отбеляза Диор с мек тон. — Защо не предупреди малко по-рано? И като стана дума за това, кога е големият ден?

— Хенри каза, че ще уреди час за подписване в общината и ще си вземе разрешително да се върне, така че вероятно в събота. Събота, петнайсети.

Диор скочи на крака, на лицето му се изписа ужас, вдигна ръка безпомощно нагоре.

— Петнайсети! Това е нечувано! Как ще ти направя сватбен тоалет до петнайсети?

Копър поклати глава.

— Не искам сватбен тоалет — каза категорично тя. — Ще е тиха сватба.

— Няма чак толкова тиха сватба, че булката да се яви без сватбена рокля.

— Тази ще бъде. Ще подпишем набързо и после ще се съберем с много малък кръг приятели. Това ми е втора сватба, не забравяй. Не съм точно свенливата девица в бяло. И няма да има време да дойдат роднини, семействата. Дори няма да поканя много приятели. Но има нещо, което можеш да направиш за мен.

— Да?

— Искам да ме предадеш на съпруга ми при церемонията.

— За мен ще бъде огромна чест. — Бузите му порозовяха. — Благодаря, че ме удостояваш с такова доверие. Знаеш ли, понякога наистина си като моя пораснала дъщеря.

Засега Диор като че забрави за идеята за сватбената рокля. Последното нещо, което й трябваше, беше голяма показност. Искаше само да се приключи с това, да има Хенри до себе си и да започне да гради новия си живот. Диор започна сега пък да се притеснява за своя тоалет.

— Ще облека английския си светлосив костюм — реши накрая. Беше така щастлив. — Почти е нов. И синя копринена вратовръзка от „Шарве“. И бутониера от „Лашом“. Там ще ти направят и букета.

— Не искам голям букет.

— Момина сълза — каза решително той. — Това е любимото ми цвете. О, Бебе ще е така развълнуван. Това наистина ще му повдигне настроението.

— Надявам се само да не се превърне в цирк като на погребението на Джордж. Няма да поканиш много хора, нали Тиан? Обещай ми.

— Аз съм един от най-дискретните хора на тази земя — закле се тържествено той, сякаш не беше един от най-големите клюкари в Париж. — Но знаеш, скъпа, че всички твои приятели ще бъдат ужасно обидени, ако ги отрежеш.

— Ключовата дума е „приятели“. Не искам да се появят някакви непознати, качени на колело с една гума или на истински жирафи.

— Може би Сюзи ще се появи и ще изпее Chant des adieux. Песен за последно сбогом — пошегува се той и се засмя.

Копър потръпна, все още силно обезпокоена от реакцията на певицата.

— Недей!

 

 

Хенри пристигна в края на седмицата. Отказа да каже къде е бил и какво е правил, но беше безкрайно щастлив да я види.

— Не можех да повярвам на ушите си — каза и я вдигна в прегръдката си, когато Копър му отвори вратата на апартамента на „Виктор Юго“. — Помислих си, че става нещо с линията. Най-накрая ще си моя!

Тя го стискаше щастлива за ръката. Лицето и тялото му бяха отслабнали, но изглеждаше божествено.

— Кога се върна?

— Тази сутрин в шест, но имах да свърша някои неща.

— Какви неща? — попита тя с нотка враждебност и ревност.

— Важни неща — усмихна се широко той. — Уредих свещеник и църква.

— Църква?

— Надявам се не възразяваш срещу християнска православна церемония?

— И без друго католиците няма да ме пуснат втори път. Как, за бога, успя да уредиш свещеник от днес за утре?

— С много говорене и много обещания — отвърна спокойно той. — Но църквата ще ти хареса. Катедралата „Александър Невски“.

— О, Хенри! — извика ужасена тя. — Нали се разбрахме за тиха церемония?

— И от какво има да се срамуваме?

— Не става дума за срам. Просто исках да е малка церемония. Ти ми обеща!

— Но скъпа моя, това е нашата сватба и може да я направим толкова тиха и толкова скромна, колкото си искаме.

— Няма да е нито кратка, нито тиха. Ще има два дни опяване, попът ще размахва кандилото и… слагат ли корони на младоженеца и на булката?

— Е, навремето са ги носили със седмици, но сега е само за самата церемония — призна той.

— Анулирай уговорката за църквата.

— Не мога, отне ми един ден да убедя свещеника.

— Но аз не искам такова нещо.

Копър знаеше, че „Александър Невски“ е впечатляваща църква в осми район с огромни, издигащи се до небесата, обли кубета, покрити със злато, с красиви стенописи. Всички от Беларус, които живееха тук в изгнание, ходеха в катедралата.

— Искам нещо малко и интимно. Половин Париж ще дойде, знам.

— Но аз искам да се оженя като християнин — каза нежно той. — Само да подпишем в общината ще е твърде обикновено, скъпа моя. Искам хората да те видят с мен.

— О, не, Хенри, Отказвам.

Той я целуна нежно.

— Моля те, недей. Направи го заради мен. Само това искам от теб, нищо друго. Това единствено нещо. Когато се оженим, може да правиш каквото си искаш.

— Силно се съмнявам.

— Заради мен, скъпа.

— Казах на Тиан, че не искам сватбена рокля, и той беше много разстроен. Нямам нищо подходящо за сватба в катедрала, Хенри.

— О, не се тревожи за това — каза безгрижно той. — Всяка една стара дреха ще свърши работа.

Тя го изгледа ядно. Катедралата щеше да е претъпкана. Застаряващи графове, графини и принцеси, избягали от родината си през 1917-та, плюс родените им в Париж наследници с перфектна бяла кожа. Да не споменаваме московската тайна полиция и техните агенти в одърпани шлифери, които щяха да седят в някой ъгъл и да записват в мазните си тефтери имена и подробности.

— Която и да е дреха?

— Може да отидем да ти купим подходящ тоалет — опита се да я успокои той, осъзнавайки, че се е изразил неправилно.

— Къде? Войната не е свършила. Сватбените рокли с десет метра воал не са в изобилие. Трябва да се върна при Тиан и да го моля за милост.

— Ще платя.

— О, разбира се, че ще платиш, изнудвач такъв — отвърна мрачно тя. — Повярвай ми, че ще си платиш.