Мариус Габриел
Дизайнерът (5)

5.

Започна да пише веднага. Темата я вдъхновяваше. Опитът, натрупан със статиите на Джордж, също й помагаше. Знаеше как да пише кратки и съдържателни изречения, как да пресъздаде живите образи на странните и така възхитителни персонажи от света на модата в Париж.

Ключът към успешната журналистика беше интересът към човека. След два-три дни работа резултатът не беше лош, дори можеше да се каже, че звучеше професионално. Мухата в супата обаче бяха снимките.

Когато й ги върнаха след промиване, се оказаха прекалено тъмни. Ако възнамеряваше да прави много снимки в затворени пространства, щеше да се наложи да инвестира в лампа. Джордж така и не си бе направил труда да я купи, понеже повечето снимки правеше през деня и навън. А и това означаваше още разходи.

Имаше една хубава снимка на Кристиан Диор, но всички снимки на куклите бяха неизползваеми. Трябваше да отиде да направи нови, но след като си купи лампа. Една разходка до пазара за употребявани стоки й донесе истински късмет. Фотографско оборудване се намираше много трудно, понеже нацистите бяха конфискували всичко, но сега, когато си бяха тръгнали, някои неща започваха да се появяват след дълго укриване.

Копър откри възрастен мъж с колекция фотоапарати отпреди войната, наредени на клатеща се масичка. Сред тях забеляза алуминиева лампа, която можеше да пасне на нейния фотоапарат. Поне така се оказа, след като старецът й показа избеляло упътване, написано на странен език, вероятно чешки. Добре че имаше диаграми. Мъжът я увери, че работи. Освен това имаше и кутия с магнезиеви крушки, с които лампата работеше. Копър се пазари до последно и накрая купи всичко на цена, която й се струваше нечувано висока.

— Внимавайте с крушките, красива госпожице — предупреди я той, докато опаковаше нещата в картонена кутия. — Понякога могат да подпалят нещо.

Тази не особено приятна новина мина някак по-леко заради удоволствието, да я нарекат красива. Сутринта беше пуснала писмата до Америка и сега й се струваше, че късметът е на нейна страна.

Занесе кутията в апартамента си и седна да разучава как да свърже лампата. Беше истинска мистерия и инструкциите на чешки не помагаха особено. Каквото и да правеше, не можеше да задейства нито една от крушките. Да не би старецът да я бе измамил и й беше пробутал изгорели?

Докато си блъскаше главата как да се справи с проблема, на вратата се почука. Копър отвори и на площадката видя млада жена. Позна я веднага. Това беше онази брюнетка с големите гърди, с която Еймъри й бе изневерил вечерта, когато Джордж почина. Двете се гледаха мълчаливо в продължение на няколко мига.

— Той замина — каза гневно Копър и затръшна вратата в лицето на жената. Или поне се опита, защото тя бе сложила крака си между рамката и вратата. Обувката й беше мека и резултатът беше болезнен и шумен.

— О! — извика брюнетката, заподскача на един крак, изхлузи обувката и стисна наранените си пръсти. — Защо, по дяволите, го направи?

— Да не си си слагала крака на вратата — отговори Копър. — Не е тук, така че се разкарай.

— Не търся него — отвърна жената и се опита да стъпи върху наранения си крак. — Добре се отърва ти, ако ме питаш.

— Не съм те питала — ядоса се още повече Копър.

— Не е добър човек. Без него ще си много по-добре.

— Не очакваш да ти благодаря, че си ме отървала от него, нали?

— Не аз съм те отървала от него — каза младата жена с тежкия си кокни акцент. — Мисля, че ми счупи стъпалото.

— Надявам се да е така — почти се зарадва Копър. — Какво искаш?

— Няма къде да отседна.

Едва сега Копър видя куфара зад гърба й. Не можеше да повярва на наглостта й.

— Ти сериозно ли ме молиш да те взема в дома си? — извика Копър. — Луда ли си?

Жената започна да плаче.

— Изхвърлиха ме и няма къде да отида — изплака тя и притисна кърпичка към лицето си.

— Е, не можеш да останеш тук — обясни лаконично Копър.

— Не бих дошла, ако не бях отчаяна — подсмръкна тя и издуха червения си нос. — От часове вървя навън. — Преглътна тежко. — Може ли да вляза поне за чаша вода? И да си почина за минутка?

Копър беше крайно раздразнена.

— Можеш да пиеш вода и после да продължиш веселата си разходка навън. Не искам дори да те гледам.

Едва бе произнесла последните си думи, когато брюнетката бързо скочи вътре и метна в коридора куфара си, облепен с етикети от луксозни хотели. После се свлече на един стол и вдигна дългите си крака.

— Няма ли да ти се откъсне от сърцето една чаша чай?

— Ти не си ли много нахална?

— То е като вода, само че топла.

— Знам какво е чай. И не пия чай. Аз съм американка. Ние пием кафе. — Копър тръгна с гневна крачка към кухнята и напълни чаша с вода. — Това да не е ресторант?

— О, Господ здраве да ти дава.

Неканената гостенка изпи водата наведнъж.

— О, имах нужда от това.

Когато я огледа по-отблизо, Копър установи, че е като кръгъл красив бонбон, с уста като пъпка на роза, с розова, типично английска кожа, имаше ярки сини очи, в които сега не се виждаха никакви сълзи, макар че тъмните й мигли бяха влажни. Не беше и толкова млада, както й се бе сторило, когато я видя за първи път. Усетила, че Копър я наблюдава, тя се изтегна назад на стола и изду големите си гърди.

— Казват ти Копър, нали? Което е смешно наистина, понеже на мен ми казват Пърл.

— И къде трябва да се засмея? — изръмжа недоволно Копър.

Пърл се усмихна весело и показа красивите си бели зъби.

— Знаеш… Копър и Пърл. Мед и перла.

— Нямам представа за какво говориш.

— Звучи като бижу, нали?

— Не, не звучи като нищо. Кой ти каза къде да ме намериш?

— Хората в „Ла Ви Паризиен“ говореха как мосю Диор ти е намерил това място. Виж, има нещо, което трябва да ти кажа. — Тя пое дъх. — Съжалявам, че тръгнах със съпруга ти онази нощ. Наистина съжалявам. Мога да кажа, че не знаех, че е женен за теб, но това няма да поправи нещата. Искам да кажа… ти седеше там, нали?

— Да — отвърна Копър с леден тон. — Седях точно там.

— Но той е много красив мъж. И много чаровен, нали? Не са много мъжете, които могат да те накарат да се смееш. Ти колко такива познаваш?

— Само един. — Мрачното изражение на Копър изгони усмивката от лицето на Пърл.

— Виж, слънце…

— Не ме наричай слънце.

— Той ми обясни съвсем ясно, че се е случвало и преди. Много пъти. И че на теб не ти пука.

— Само че ми пукаше.

— Е, сега вече го знам, нали? Добре. — Отсече, сякаш се отказа да прави опити да се обяснява повече, млъкна и нави ръкава си. — Това получих аз след всичко това.

Лилаво-сини петна от жестоки пръсти личаха по кожата й.

— Кой ти причини това? — попита учудена Копър.

— Моето старче. И имам още. Навсякъде.

— Баща ти ти е причинил това?

— Не, слънце. Там, откъдето идвам, старчето е мъжът ми. Петрус. Е, той не е точно мой съпруг. По-скоро ми е импресарио. Приятел за секс.

— Съжалявам за това, което ти е причинил, но това си е твой проблем и…

— И ако съм там, когато се върне тази вечер, ще ме бие още. Всъщност най-вероятно ще ми пререже гърлото.

Копър се сви назад.

— Шегуваш се.

— Не, слънце. Има нож. Ей толкова голям. — Пърл раздалечи дланите си. — Знам, че е убил двама мъже. Няма да му мигне окото да ме заколи и да ме метне в реката.

— Тогава трябва да отидеш в полицията.

— Да, и да загазя още повече? Хубаво е тук, нали? — каза Пърл и се огледа. — Добре е обзаведено. Имаш прекрасен вкус.

— Беше обзаведено, когато се нанесох — призна Копър с нежелание.

— Наистина ли! Мили боже! Извадила си голям късмет с мосю Диор. Странно, винаги съм си мислела, че е гей и страхливец.

— Няма нищо такова.

Порцелановосините й очи се разшириха.

— Искаш да кажеш, че не плаща наема ти… така да се каже?

— Време е да си тръгваш — подкани я Копър.

Пърл издърпа надолу деколтето си и оголи още повече гърдите си — явно заучен жест, когато искаше да изглежда по-привлекателна.

— Това място е прекалено голямо за сама жена. Имам пари. — Тя бръкна в сутиена си и извади дебела ролка с банкноти. — Виждаш ли?

— Моля те, прибери си гърдите.

— Спестявам от много време. Знаех, че трябва да се махна от Петрус, преди да ме убие. — Тя размаха банкнотите. — В случай че мъжът ти не ти е оставил купища пари, ще са ти нужни.

Копър отвори уста да отговори, но не можеше. Думите не излизаха. Имаше по-малко от два месеца преди да започне да плаща наем, а парите й с всеки ден се стопяваха. От финансова гледна точка предложението не беше лишено от логика.

— От едното ухо до другото — каза Пърл с леден глас. — Казва, че трябва напълно да срежеш югуларната вена и гръкляна, за да си сигурен, че човекът ще умре. Правил го е преди.

— Престани!

— Казва, че главите им почти падат. И кръвта шурти като фонтан.

— Не бъди глупава. Няма да ти позволя да ме изнудваш така.

— Не искам подаяние — отвърна брюнетката. — Това не е нищо повече от бизнес уговорка. И имаме доста общи неща. Ще станем много добри приятелки.

— Какво общо изобщо може да имаме?

— И двете се хващаме за копелета — каза кратко и ясно Пърл.

— Само че ти си имаш твоето копеле, а аз моето.

— Е, може да вземеш моя, но не бих ти го препоръчала.

Пърл стана да огледа фотоапарата и останалите съоръжения, пръснати на масата.

— Ти си репортер, нали? Имаш всички тези неща.

— Не пипай нищо — нареди Копър.

— Мога да ти позирам, ако искаш. Знаеш, че съм фотомодел. Артистични снимки, разбира се. Нищо вулгарно.

— Обзалагам се, че е така.

— Така се запознах с Петрус. Чрез фотографията. Той е издател.

— О, нима? Предполагам, че двамата мъже, които е убил, са били конкуренция.

Пърл я изгледа изненадано.

— Да. Откъде знаеш?

— Просто налучках.

Пърл приглади лъскавите си къдрици.

— Аз съм неговият топмодел.

Копър се изсмя саркастично, но после й хрумна нещо.

— Разбираш ли от фотоапарати?

— Разбира се. Мога да промивам и ленти. Нищо работа.

— Знаеш ли как да свържа тази лампа с фотоапарата?

Пърл огледа апарата.

— Ще трябва да сложиш батериите. И после това се включва в контакта. И после да свържеш това към долната част на апарата с тази скоба.

С удивителна ловкост Пърл сглоби всичко. Алуминиевото кубе на лампата изглеждаше доста внушително, прикачено към апарата. Всъщност сега цялото нещо изглеждаше съвсем професионално.

— Хайде — каза Пърл, подаде й камерата и изпъчи още повече гърди. — Пробвай го. — И зае поза като за снимка.

Малката й уста се разтегна в такава огромна усмивка, че всичките й бели зъби се виждаха, а сините й очи се разшириха като на дете пред торта за рожден ден. Копър взе фотоапарата и си спомни предупреждението на стареца, че тези неща „понякога могат да подпалят нещо“. Ако извадеше късмет, сега щяха да подпалят тази дразнеща британка, да я изгорят до пепел и да я отърват от нежеланото й присъствие. Копър натисна копчето, чу се силно пукане и ярката светкавица освети Пърл, заедно с цялата стая. Към тавана се изви облак дим с аромат на метал.

— Ето — каза Пърл, отпусна се на стола, прибра усмивката си и оправи роклята си. — Работи идеално. Вече си съвсем в бизнеса. Чакай, не го докосвай!

Но предупреждението дойде твърде късно. В желанието си да огледа изгорялата крушка Копър се бе опитала да я махне. Беше толкова нажежена, че по пръстите й веднага се надигнаха мехури и от гърлото й излезе силен вик. Тя хукна към кухнята и пусна студената вода върху изгорената си ръка. Докато подскачаше от болка пред мивката, чу Пърл да вика:

— Майчице, това място е огромно.

Лондончанката се бе възползвала от отсъствието й, за да разгледа апартамента.

— Какво правиш? Махай се оттам.

— О, тази стая е толкова хубава. Обожавам я. Малка, но перфектно оформена, точно като мен. Ще я взема.

— Нищо няма да вземаш, по дяволите — извика Копър и излезе бегом от кухнята, но Пърл вече бе сложила куфара си на леглото в стаята до нейната и го отваряше. — Махай се.

Пърл въздъхна.

— Бъди разумна, слънце.

— Не ме наричай слънце. Не ме карай да те изхвърлям насила.

— Не би го направила.

— По-висока съм от теб — закани се Копър. — И съм израснала с четирима братя. Тримата станаха пожарникари, а четвъртият оглавява профсъюза.

— Какво повече искаш? — попита тъжно Пърл. — Казах, че съжалявам за мъжа ти, нали? Оправих апарата ти. Вземам най-малката стая и въпреки това ще плащам половината наем. Какво повече искаш? — Започна да плаче, да хълца и да попива очите си с кърпичката.

— И да пуснеш кранчето, няма да стане. Престани. Излизай.

Сълзите на Пърл пресъхнаха сякаш наистина ги пускаше с кранче.

— Ще ти кажа какво друго ще направя. — Тя извади банкнотите и ги предложи на Копър. — Ето. Вземи ги.

— Не ги искам.

— Това е наем за три месеца. Предплата. Плюс пари за храна. Може да пазиш останалата част от парите ми. Пази ги от мен, защото аз ще ги изхарча. Не ми казвай, че нямаш нужда от пари — добави лукаво. — Не ти е оставил нищо, нали?

Копър гледаше парите с гняв. Нямаше отърваване от тази жена. Все едно да изхвърлиш бездомно коте. Но парите в ръката й? Какво невероятно приятно усещане. Пръстите й се увиха около тях. Истински пари.

— Предупреждавам те, дръж се прилично — каза тя през стиснати зъби. — Никакви глупости, или те изхвърлям, кълна се. През прозореца, не през вратата.

— О, Господ да те благослови. — Пърл беше готова да скочи на врата на Копър и да я прегърне, но изражението на лицето й я спря. — Ще станем приятелки.

— Няма да бъдем приятелки. Това е моят апартамент и ти си ми наемател. Така че да се разберем — ще става така, както аз реша.

— Разбира се, слънце.

— Не съм слънце, не съм зайче, не съм захарче, не съм скъпа, не съм нищо от вашите британски обръщения.

— Права си. Ще те наричам Копър Пот^[1]. — Пърл отвори куфара си и започна да вади разни неща, предимно екзотично цветно ярко бельо. — Какво ще кажеш за по чаша чай сега?

Копър дори не си направи труда да отговори. Върна се в кухнята. Питаше се дали не си е опарила пръстите не само в буквален смисъл.

 

 

Въоръжена със светкавицата, Копър се върна в павилион „Марсан“, където работата продължаваше. Този път се концентрира изцяло върху снимките си, внимаваше много, работеше с пълното съзнание, че всяка снимка ще й струва още една безценна крушка. А един бог знаеше кога щеше да успее да намери още.

Жан Кокто бе седнал на един от онези столове, на които седят директорите на филмовите продукции. Виждаше се отдалеч с огромната си рошава прошарена коса. До него на подобен стол бе седнала приятелката му Сюзи Солидор, облечена в костюм с панталони с цвят на блед аметист. Когато забеляза Копър, тя стана от стола и тръгна бързо към нея. Приличаше на видра или на някое подобно грациозно животно, което се плъзва от брега във водата в преследване на вкусна риба.

— Chérie — каза Сюзи и я целуна по бузата, като задържа устните си там малко повече от нужното. — Колко съм щастлива да те видя. Много мислих за теб. Добре ли си?

— Добре съм — отвърна Копър и се опита да се отдръпне назад, но една тънка грациозна ръка се уви плътно около кръста й и не й позволи да мръдне.

— Приготвям стая за теб. Ще живееш при мен. Най-сладката кукленска стая, която можеш да си представиш. Ще се влюбиш в нея.

— О, благодаря, но аз току-що…

— Не е възможно да останеш при стария скучен Диор, скъпа моя. Ще умреш от досада. — Наситените й кафяви очи искаха да удавят Копър в дълбините си. — С мен ще се забавляваш много повече, обещавам ти.

— Много си мила — каза със слаб глас Копър. — Но точно исках да ти кажа, че вече не съм при мосю Диор. Той ми намери прекрасен апартамент на площад „Виктор Юго“.

Сюзи сбърчи силно очертаните си вежди.

— Анулирай го. Откажи го!

— Не, не мога. Вече се нанесох.

— Изнеси се!

— И вече имам наемателка.

— Quel dommage — Копър никога не беше виждала Сюзи толкова ядосана. — Това е пилеене на пари. Ще бъдеш много по-добре с мен. Защо този глупак Диор не се консултира първо с мен!

Копър беше на съвсем друго мнение. Да се премести при Сюзи би означавало мишката сама да влезе в капана на котката. Направо в устата й. Но не го каза на глас.

— Той е най-добрият човек на света. Не знаеш колко много ми помогна през последните седмици.

— Да, мил, внимателен е, признавам. Но няма никаква харизма.

— О, аз мисля, че е прекрасен човек. И е истински джентълмен.

Изненадващо силната ръка на Сюзи все още не я пускаше и Копър не можеше да избяга. Певицата изучаваше лицето й.

— Mon Dieu. Колко си изумителна. Тази коса. Тази кожа. Ирландската жилка, разбира се. Ти си принцеса от келтска легенда. И аз съм с келтски произход, знаеш ли?

— Ами… не.

— Да, родена съм в Сен Серван в Бретан. От вратата на къщата ми буквално можеш да доплуваш до Ирландия. Имаме една и съща кръв. Ти и аз. — Тя се усмихна и показа подредените си перфектни бели зъби.

В Сюзи Солидор имаше нещо чаровно и някаква обиграна рутина да прелъстява. Със сигурност получаваше всичко, което искаше от жените, които бяха склонни да й го дадат.

— Ела в клуба тази вечер. Ще те чакам.

— Ще опитам, но имам да пиша статия…

— Écoute-moi, chérie — прекъсна я Сюзи. — Мога да направя много неща за теб. Мога да те запозная с правилните хора, да ти покажа местата, където да ходиш, да те науча как да се обличаш. Мога да те науча, стига да имаш желание. Ела тази вечер. Няма да съжаляваш.

— Добре — склони Копър, размекната от обещанията и ласкателните й думи. — Ще намина.

— Много добре. Ела да се видиш с Кокто. — Тя поведе Копър към високия стол на филмовия продуцент. — Жан, трябва да се запознаеш с Копър. Тя е журналистка.

— Журналистка? — повтори той. — Мислех, че си съпругата на онзи красив американец.

— Правя репортаж за изложбата за списание „Харпър Базар“ — обясни смело Копър.

Слабото призрачно лице на Кокто грейна.

— Vraiment? — Скочи от стола и се здрависа с нея. — „Харпър Базар“ се интересуват от изложението?

— Да, имат голям интерес. Бихте ли се съгласили да позирате за една снимка, мосю Кокто?

— Мисля, че мога да отделя минутка — отвърна той любезно, след което махна вълнистата си коса от лицето.

Името на известното списание имаше магически ефект. Копър възлагаше всичките си надежди, че скоро ще има някакъв отговор от тяхна страна.

Когато лампата светна, Кокто се изненада и изплашено отстъпи назад. Този чехословашки светлинен пистолет работеше много добре. И тогава Копър извика щастливо, защото бе забелязала Диор, който тъкмо влизаше. Спретнат, с розови бузи, чист и елегантен в красивото си палто.

— Мосю Диор!

— Мисля, че е крайно време да започнеш да използваш първото ми име — каза той със сериозен тон, докато тя го целуваше по бузата. — Приятелите ми ме наричат Тиан. Какво за бога е това шумно светещо нещо върху фотоапарата ти?

— Да, доста е ярко — измърмори тя.

— Предполагам, че хората, които снимаш, ще изглеждат стреснати и изплашени на снимките ти. Но може би има начин да поправим нещата, за да станат хубави снимки. Ела.

Той я поведе по стълбите към малка площадка с изглед към салона. Както бе предвидил, светлината от крушките можеше да освети цялото помещение и така Копър можеше да снима работата по подготовката на изложбата и да хване в кадъра повече хора.

— Така и читателите ще придобият по-ясна представа за мащаба на моделите и на куклите — каза тя. — Благодаря ти, Тиан. Толкова си умен.

— Как е в новото жилище?

— Е, имам си наемателка.

Тя му разказа за пристигането на Пърл, за куфара й, покрит със стикери, а той я гледаше въпросително.

— И ти я прибра? След всичко, което се случи? Мила моя Копър, мислиш ли, че е било разумно?

— Вероятно не — призна тя.

— Никога не съм чувал някоя жена да даде подслон на друга жена, с която мъжът й е изневерил.

— Нито пък аз, Тиан. Все още не съм сигурна как точно успя да ме убеди. Знаеш ли нещо за нея? Каза, че приятелят й е издател.

— Така ли каза? Е, предполагам може да се каже, че е издател. Публикува онези колекции от фотографии, които се продават по ъглите на улиците в запечатани жълти пликове от млади мъже, които хукват веднага щом жандармерията се появи.

— Шегуваш ли се? Не ми казвай, че Пърл се снима в такива снимки.

— Никога не съм ги гледал — отвърна деликатно Диор. — Но мисля, че случаят е такъв.

— О, да върви при Майк.

— Кой е Майк? — попита заинтригувано Диор.

— Приятел на Пит.

— Моля?

— В католическото училище, в което ходех в Бруклин, можеха да те изхвърлят за вулгарен език, затова псувахме по други начини. Вместо „Да върви по дяволите“, казвахме „Да върви при Майк“ или „Да върви при Пит“. Е, те ме изключиха така или иначе. Както и да е. Казваш ми, че вероятно живея с жена, която се снима за такива гнусни картички?

— Всеки трябва някак да си изкарва прехраната — каза той. — И може да се научат доста неща.

— Бях омъжена, няма какво да уча за секса.

— Може би, но парите ти трябват.

— Не ми трябват чак толкова спешно — заяви тя решително.

Копър се върна в апартамента категорично решена да се разправя с Пърл. Не й стигаше, че Пърл беше последната капка в чашата, в която се удави бракът й, а сега и това. Последното нещо, което възнамеряваше да допусне, бе името й да се свързва с жена с такава репутация. И ако е позирала за такива мръсни снимки, кой знае какво още бе правила? И какви хора щеше да води в апартамента?

 

 

Копър намери Пърл сгушена под камара завивки. Очите и носът й течаха.

— Какво ти е? — попита подозрително тя.

— Само настинка — отвърна тя с дрезгав глас. — Утре ще съм по-добре.

— Искам да говоря с теб — каза мрачно Копър.

— Един приятен разговор ще ми се отрази добре — отговори Пърл и се опита да се усмихне.

Копър отиде в банята и установи, че помещението се бе превърнало в нещо, което братята й биха определили като „пералня за курви“. Бельото на Пърл с онези брилянтни цветове, изпрано, висеше навсякъде на импровизирани въжета. Чифт зелени копринени чорапи бяха провесени над мивката и Копър трябваше да се промуши под капките, за да стигне до тоалетната.

Когато се върна, Пърл беше потънала още по-дълбоко под купищата одеяла. Цялата трепереше. Копър подозираше, че е само театрална постановка, за да избегне конфронтацията.

— Искам да знам как точно си изкарваш прехраната.

Зъбите на Пърл тракаха.

— Какво значение има? — попита немощно тя.

— Разбира се, че има значение! Трябва да знам какво работиш, за да преценя дали ще можеш да си плащаш твоята част от наема.

— Е, аз мога да кажа същото за теб, нали?

— Виж — започна директно Копър, — чух някои неща за теб. За това, което правиш.

— И искаш да знаеш дали са истина. — Пърл попи потта от лицето си. — Е, добре, предполагам, че е най-добре да ти покажа.

Тя се измъкна изпод одеялата, отиде в спалнята и се върна с кожен албум със снимки.

— Ето.

Портфолиото бе надписано с много извит ситен почерк: „Пърл, кралицата на канибалите“. Снимките бяха правени в импровизирана джунгла с един огромен черен мъж. Копър беше казала на Диор, че няма нужда от образование в сферата на секса, но тези снимки бяха шокиращи. Заобленото пищно тяло на Пърл бе показано във всяка една сексуална поза, която човек изобщо може да си представи.

Пърл се зарови обратно в пашкула си. Лицето й бе окъпано в пот.

— Налагаше се да върша някои неща, за да оцелея. Ако не ги бях направила, нямаше да съм жива.

— Можело е да опиташ да миеш тоалетни, преди да се захванеш с това.

— Всъщност, чистила съм тоалетни. Много тоалетни. Но после реших, че по-скоро бих правила мръсни снимки, отколкото да мия тоалетните на хората до края на живота си. Такава съм. Аз съм от момичетата, които имат нужда да се хранят три пъти на ден. В противен случай умирам от глад.

Копър метна портфолиото настрани.

— Не мисля, че ще се разберем.

— Не се гордея с това — обясни Пърл, а гласът й ставаше още по-плътен и дрезгав. — Може би си права, трябваше да си остана миячка на тоалетни. Но по онова време идеята не изглеждаше чак толкова лоша. Петрус ми я представи като нещо великолепно и много забавно. И да ти кажа истината, той се грижеше да не съм на себе си, когато прави тези снимки.

— Какво искаш да кажеш?

— Джин, хашиш, кокаин, морфин. Каквото се сетиш.

— Не е било нужно да правиш и това.

— Не познаваш Петрус. Не е от хората, на които можеш да откажеш. Трябваше да се махна от него, Копър. Той ме сложи на иглата.

— На иглата?

— Кокаин. Почнеш ли да го инжектираш, си закачен за цял живот. Слава богу, че е студено и не се налага да нося отворени обувки. — Тя измъкна ходилото си изпод завивките и го показа на Копър. — Използваше вените ми тук, за да не оставя следи по тялото ми и да личат на снимките.

Копър седна тежко на облегалката на стола.

— Мили боже!

Пърл гледаше надупчените си стъпала с червени петна около пръстите.

— Ще бъда зле около седмица, докато изчистя тялото си от това. Но се налага да се справя. Това на снимките е той. Лицето му не се вижда, но се виждат всички останали части от… стратегическа гледна точка. Не ми се струваше чак толкова неправилно. Все пак това бяха снимки, на които двамата се любехме и се забавлявахме. Но след това ме сложи на иглата и искаше да го правя с други мъже. Така наречените му приятели. И знаеш как свършва това, нали?

— Имам нужда от питие — каза Копър и тръгна към кухнята, където предишната наемателка бе оставила няколко изпити до половината бутилки с алкохол. Тя наля коняк и за двете.

— И докато ти разказвам историята на живота си, може би е редно да ти кажа, че имам нужда от работа. Тези пари, които ти дадох, са всичко, което притежавам на този свят. Няма да чистя повече тоалетни. Ще си намеря нормална работа веднага щом се оправя. Ще завърша обучението си по счетоводство. Бях започнала и после, понеже бях пълна глупачка, го изоставих. — Тя изпи коняка на една глътка. — Когато чух, че си зарязала онзи, твоя, си казах „Това е момичето за мен“. Ти беше моето вдъхновение и пример, Копър. Знаех, че ще ме вземеш при себе си. Копър и Пърл. Както казах, ние сме като бижута.

— Никога не съм чувала за бижу от мед и перли. Не си подхождат — отвърна тежко Копър.

Вдигна глава. Пърл плачеше. Не онези изкуствени красиви сълзи, които бе ронила по време на първата им среща, а тихи, безмълвни, истински.

— Мислиш си, че съм мръсна, че може да хванеш някоя болест от мен.

— Мисля, че просто не си подхождаме. Казваш, че имаме много общо, но не е така. Винаги съм имала изрядно поведение.

— О, зная, че съм лошо момиче — каза горчиво Пърл. — Никога не съм била дама. Не и откакто бях дете.

Копър изпита срам, че бе използвала тази дума.

— Разбирам те…

— Не, не ме разбираш. Не знаеш нищо за мен. За живота, през който съм минала. Съдиш прекалено бързо, както го правят всички други жени. Знаеш ли, жените са по-лоши от мъжете. И вярвам, че е така, защото дълбоко в себе си знаят, че могат да бъдат на моето място.

— Не те съдя. Просто сме различни.

Пърл избърса уморено очите си.

— Изчакай година-две и ще видиш, че не сме.

— Може и така да е. Но дотогава не може да бъдем заедно. И всеки път, когато те погледна, си спомням за това, което се случи с Еймъри онази нощ. Мога да живея и без този спомен.

— Значи все пак ме гониш?

— Трябва да намериш друго място. Когато се изправиш на краката си. Искам да си идеш. Без лоши чувства. Просто така стоят нещата.

Пърл кимна.

— Тогава ще потърся друго място. Така да е, Копър Пот.

Копър чуваше как Пърл повръща в банята и се опита да се отърве от ужасното чувство за срам заради грубото си поведение. Дали не се бе държала прекалено зле с нея?

Опита се да остави Пърл и проблемите й зад гърба си и се върна при пишещата машина.

 

 

Копър работи до късно през нощта, а после отиде в „Ла Ви Паризиен“, както бе обещала на Сюзи. В клуба беше пълно с хора. Докато си пробиваше път през шумната тълпа до вратата, един красив рус мъж с пура в ръката се приближи към нея. Беше облечен в прекрасен вечерен костюм. Едва след като мъжът я целуна по устните, Копър разбра, че това е Сюзи Солидор.

— Ти дойде! Добре дошла в малкото ми местенце. Майкъл, погрижи се за госпожица Копър.

Сюзи я предаде на сервитьора, който я отведе до една маса близо до сцената и остави пред нея кофа с лед и бутилка шампанско. Петзвездно обслужване, наистина.

Диор беше в компанията на симпатичен млад мъж, който се казваше Морис. Обичайните хора бяха тук — художници, писатели, стори й се, че видя Жан Пол Сартр и Симон дьо Бовоар. И тогава осъзна, че грозноватият мъж с тъмни вторачени очи на съседната маса, седнал до една поразително красива жена, беше Пабло Пикасо. И сякаш за да потвърди подозрението й, той започна да си рисува небрежно върху една салфетка, докато слушаше разговорите около него. Още не бе довършил драсканицата, когато един сервитьор я измъкна изпод молива му и я отнесе триумфално. Със сигурност щеше да я продаде за огромна сума на някой колекционер.

Сюзи, която като че чакаше единствено появата на Копър, застана под светлината на прожекторите и грациозно прие аплодисментите на публиката. Започна с „Лили Марлен“, изпя я предизвикателно с пулсиращия си плътен вибриращ глас. Копър наблюдаваше певицата по време на цялото й представление с опряна в длан брадичка, забравила за всичко друго. Дори в тази зима без слънце Сюзи изглеждаше като стъпила на Лазурния бряг.

— Забележителна е, нали? — обърна се Копър към Диор. Беше ентусиазирана до наивност от величието на звездата. След няколко чаши шампанско светлините в заведението се отразяваха в очите й.

— О, велика е — съгласи се Диор.

— И това, което правят с нея, е ужасно — добави Морис. Пръстите на Диор бяха нежно вплетени в тези на приятеля му. Копър забеляза, че ноктите на Морис бяха лакирани в розово. — Такава жестокост.

— За какво става дума? — попита заинтригувана Копър.

— Ще я обвинят в предателство спрямо народа й, в сътрудничество и подкрепа на врага.

— Само защото е пяла „Лили Марлен“?

— Е, може да е било малко повече от това — отвърна дипломатично Диор. — Сюзи каза някои не много добре обмислени неща.

— Е, поне не могат да я обвинят, че е спала с немски офицер — засмя се саркастично Морис.

Копър се намръщи.

— Сега, когато немците вече ги няма, всички трябва да забравят и да простят.

— Няма начин да се случи — отвърна Диор. — В наши дни всеки иска да сочи с пръст към съседа си и да крещи: „Той им помагаше, а аз бях герой“.

— Такава е човешката природа, предполагам — въздъхна Копър.

— Именно — съгласи се тъжно Диор. — Всички пренаписваме собствените си истории. — После се наведе към ухото й и прошепна. — Роклята ти е почти готова.

— О, колко вълнуващо!

— Ела на проба, когато си свободна.

— Непременно! — обеща тя.

Останалата част от представлението на Сюзи не беше по-малко провокативно. Изпълни още няколко песни облечена като мъж, една песен по моряшка униформа с хор от гей моряци и една песен почти гола, прелестното й тяло бе покрито в златни ресни, които поприкриваха, както ги наричаше Пърл, „стратегическите й части“. Гласът й падаше до гърлени еротични тонове, понякога беше трудно да се определи дали пее мъж или жена. На Копър й се струваше, че някои от песните бяха отправени директно към нея.

Копър забеляза, че хората наоколо можеха да се определят по физически белези като мъже или жени, но повечето бяха някъде в спектъра между двата пола.

След представлението си певицата метна кожената яка около раменете си и мина покрай масите като кралица.

Здравото тяло с широки рамене на Хемингуей се надвеси над масата им. Беше облечен в обичайната си изцапана и избеляла риза в цвят каки.

— Дочух, че работиш като журналистка? — избумтя гласът му.

— Да.

— Това е курвенски занаят. — Той издърпа стола до Копър почти събаряйки горкия Морис и се настани тежко до нея. — Скъпа, аз мога да те науча как да се продаваш като курва. — Той се наведе напред и дъхът му, напоен с миризмата на абсент, я удари в носа. — Няма да намериш по-добър учител.

— Вие сте пиян, господин Хемингуей.

— О, надявам се да е така. Пиян съм и съм на разположение. Стая 117 в „Риц“. Ела ми на гости по-късно тази вечер.

— Не, благодаря.

— Страх ли те е?

— Никак даже.

Сюзи Солидор вече беше до тяхната маса с табла с бутилка шампанско и пакет със сатенена панделка. Сюзи подаде пакета на Копър. Изненадана от подаръка, тя бързо го разопакова. Оказа се гравирано копие на стихосбирка на Валери.

— Благодаря, Сюзи — каза Копър, възхищавайки се на прекрасната кожена изработка на корицата.

Хемингуей се изсмя гръмко.

— Така ли ставали нещата? Чудех се какво не е наред между теб и Еймъри, но ще си много по-добре в моята стая в „Риц“ скъпа. Само почукай три пъти. Ще те покваря, но не и по начина, по който възнамерява да го направи тази лесбийка.

— Не искам никой да ме покварява — извика ядно Копър.

— Ще те накара да подстрижеш тези пламнали червени коси и ще те облече в мъжки дрехи. По дяволите, ще е много жалко.

— Има и по-лоши сценарии — каза Сюзи.

— Ще ти кажа нещо, Сюзи. Аз ще я взема тази вечер. Ти може да я имаш утре. И в понеделник ще я попитаме кой е по-добър от двама ни.

Копър не можеше да слуша и дума повече. Скочи от стола.

— Отивам си у дома.

— Не тръгвай — помоли Сюзи, но Копър вече бързаше към изхода.

— Стая 117 в „Риц“ — извика Хемингуей след нея. — Не забравяй.

 

 

Копър се прибра нещастна и смутена. Сюзи и Хемингуей бяха успели да съсипят вечерта й. Беше се разделила със съпруга си, но това не означаваше, че някой трябва да я подлага на унижение и да я обижда по този начин. Двама души с такова огромно его да се бият за надмощие над нея? Това беше недопустимо. И големият парадокс беше, че след тази вечер копнееше отново да бъде омъжена.

— Рано се прибираш — обади се Пърл.

Беше седнала, свита в нощницата и халата, с някакъв самоучител по счетоводство. Все още трепереше, беше много бледа, но поне бе направила усилие да изглежда добре. Косата й беше навита на ролки, което обясняваше и пружиниращите къдрици.

— Забавлява ли се? — попита Пърл.

— Не бих казала.

Пърл не беше точно човекът, с когото Копър би споделила лични неща, но нямаше никой друг. Разказа й накратко за вечерта. Пърл вече бе взела стихосбирката и четеше с мътни уморени очи.

— Виждаш ли? — възкликна тя. — Ти си мислиш, че аз съм боклук, но това тук е направо отвратително.

— Не съм чела нищо от тази поезия.

— Е, ако си мислиш, че няколко палави снимки са гнусни, по-добре е да не я отваряш. Това е пълно морално разложение.

— Точно ти да говориш за деградация и морално разложение?

— Каквото и да съм правила, поне е нормално. Сексът между две жени не е нещо нормално. Не е естествено.

— А ти си експерт в секса — каза сухо Копър.

— В известен смисъл. — Пърл избърса течащия си нос. — Освен това познавам Сюзи Солидор. Тя е опасна.

Копър се изсмя саркастично.

— Как така опасна? По какъв начин може да е опасна?

— В мига, в който се докопа до теб, никога няма да те пусне. Ако попаднеш в лапите й, никой мъж няма да те погледне до края на живота ти. Това ще те преследва до гроб.

— Не е ли малко лицемерно точно ти да го казваш?

— Говоря от опит. Знам какво е да си извършил неща, за които после да съжаляваш — отговори Пърл.

— Е, преди да продължиш с лекциите, мога да те уверя, че не съм в лапите й, както се изрази. Не съм в ничии лапи. Все още не съм преодоляла раздялата с Еймъри.

После Копър взе стихосбирката и си легна. И когато зачете, беше шокирана от детайлите, с които бе описан лесбийския секс. Копър си мислеше, че знае много неща за живота и че бе натрупала достатъчно опит, но сега разбра колко е била наивна. Много по-наивна, отколкото бе подозирала.

Тя остави книгата настрани и изгаси осветлението. Златистият образ на Сюзи Солидор изплува в съзнанието й. Съблазнителен и подмамващ. Нито мъж, нито жена. Въпреки студената нощ й стана много горещо и тя изрита одеялата. Опита се да се успокои и да заспи въпреки ужасната разкъсваща кашлица на Пърл от съседната стая.

 

 

Събуди се стресната от ужасен шум. Някой блъскаше по вратата на апартамента. В първия момент си помисли, че сградата гори. Скочи от леглото и метна халата върху нощницата си. Хукна към вратата, но преди да успее да я отвори Пърл я хвана за ръката.

— Петрус е. Не отваряй.

— Петрус?

— Приятелят ми. — Лицето на Пърл беше бяло като тебешир. — Не зная как е разбрал, че съм тук.

Гледаше вратата, която се тресеше от блъскащите като чукове юмруци на побеснелия Петрус.

— Ще се обадя на полицията.

— Не, ще ме арестуват.

— Е, какво предлагаш да направим?

Блъскането спря за секунда и тогава чуха груб глас, който крещеше на лош френски.

— Ей, чувам ви. Чувам, че сте вътре. Отваряйте!

Пърл сложи ръка на устните си, но очите й бяха толкова широко отворени, че Копър виждаше изпъкналото бяло, сред което сините ириси се изгубваха.

— Не казвай нищо — прошепна тя.

— Не ставай глупава. Той знае, че сме тук — възрази Копър.

Блъскането продължи, сякаш да докаже на Пърл, че Копър бе права.

— Отворете! Отворете, крадци!

— Ще отворя вратата — каза Копър, но Пърл стискаше ръката й.

— Недей, моля те, ще ме убие.

— Не ми пука дали ще те убие или не — каза мрачно Копър. — Не искам да изкърти входната врата.

Изскубна се от ръцете на Пърл и отключи. Мъжът нахлу — огромен и гневен.

— Къде са ми парите? — изрева към Пърл, но тя се бе скрила зад гърба на Копър и скимтеше.

Копър бе сама пред ужасяващия бяс на Петрус. На снимките лицето му не се виждаше, но сега забеляза, че е невероятно грозно и изкривено от ярост.

— Дай ми парите!

— Парите ти не са у нея — каза Копър.

— Да! Тя крала мои пари! — Опита се да мине покрай Копър и да хване Пърл, но тя се извъртя на другата страна. — Ще те убия, курво!

Копър си спомни за дебелата пачка банкноти, които Пърл й беше дала, така че може би имаше някаква истина в думите му, но също така реши, че никога няма да даде парите на този човек.

— Парите ти не са в нея — повтори тя, — в мен са.

— В теб? — попита той и я изгледа с жълтите си очи.

— Да. И няма да ти ги дам. Тя си плати наема и сега са мои.

— Ти луда! — извика злобно той. — Дай ми!

— Не, не мисля, че това ще се случи. Ще си тръгнеш веднага. И ако си покажеш мутрата тук още веднъж, ще се обадя на полицията!

Той пак се опита да хване Пърл.

— Извикай полицията! Тя е крадла.

Копър започваше да се ядосва. Избута Пърл зад гърба си.

— А ти си невинен, а? Насила си й инжектирал кокаин.

— О, да, тя го искаше — усмихна се той. — Eh, p’tite? — Извади някаква хартия, разтвори я и й показа белия прах, увит в нея. Пърл заскимтя. — Знам, че вече много ти се иска, а? Ела да си го вземеш.

— Ще кажа на полицията всичко — заяви Копър, като стискаше здраво Пърл и не й позволяваше да се мръдне. — Как си я сложил на дрога и си я направил зависима. Снимките, побоищата. Всичко ще им кажа.

— Мислиш се за смела, но не знаеш кой съм.

— Знам, че продаваш наркотици, пребиваш жени и убиваш хора. Но съм се изправяла и пред по-големи побойници от теб. Сега се разкарай.

Той се изплю в краката й.

— Va te faire enculer — изпсува грозно той.

— Махай се! — Копър блъсна ръката му и кокаинът се разпиля по пода.

Той бръкна в джоба си и блестящото дълго острие на ножа лъсна в юмрука му.

— Сега виждаш, че съм сериозен. Разбираш? Тя идва с мен. Сега. Тя принадлежи на мен.

— Тя не тръгва никъде. — Копър гледаше насоченото към нея острие и сърцето й щеше да изскочи. Беше израснала в Бруклин, беше виждала белезите от подобни ножове, беше виждала и погребенията. И всичко това заради гневни мъже с ножове. Но нямаше да даде Пърл на този човек. — Тя остава при мен. Прибери си ножа.

— Oui, прибирам ножа. В гърлото ти. — Той направи крачка напред с присвити очи. — Махни се от пътя ми.

Копър не помръдна, лицето й остана решително и спокойно.

— Не можеш да ме изплашиш. Разкарай се, боклук! Или се обаждам веднага на полицията.

— Даваш парите, даваш ми и тая p’tite putain.

Копър се канеше да му отговори, но тогава той замахна към нея, но не с ножа, а с другата си ръка. Юмрукът му се заби в челото й и тя падна назад. Милион звезди гръмнаха пред очите й. Зашеметена от свирепия удар, Копър едва регистрира ужаса в писъците на Пърл. Опита се да се фокусира върху това, което се случваше. Като в някакъв безкраен кошмар видя как Петрус бе хванал Пърл за косата и я влачеше по пода през вратата. След минутка щеше да е изчезнал, а с него и Пърл.

До този миг Копър сякаш не си бе позволявала да види нещата такива, каквито бяха. Беше отказала да повярва, че това наистина се е случило: синините по тялото на Пърл, червените следи от спринцовката по краката й, треперенето, повръщането. И дори си беше казвала, че не вярва много на приказките на Пърл.

Но сега, с почти разцепена от удара на Петрус глава, всичко се издигна в целия си реален ужас пред очите й. Без да се замисля, тя грабна много тежък пепелник от цветно стъкло от рядката колекция на Лалик и го запрати към главата на Петрус. Беше все още замаяна от удара и не успя да се прицели съвсем точно и силно. Пепелникът все пак удари обръснатата му глава, разлюля го, но не го събори.

Той се извърна към нея с ужасен рев, полудял от бяс. Зъбите му бяха оголени като на зло псе. Вдигна ножа, готов да разсече лицето й, но Копър бързо се съвзе. Тя отново грабна пепелника и с точността, придобита в хиляди баскетболни игри в парка с братята си, запрати пепелника право между горящите кехлибарени очи на Петрус. Този път се чу силен глух удар и той падна на пода. От носа му потече кръв.

— Исусе, уби го! — извика Пърл, загледана в неподвижната фигура.

— Не, само е в безсъзнание. Никой няма право да ме удря. И ако го направи, си плаща за това — каза мрачно Копър, наведе се над него и измъкна ножа измежду неподвижните му пръсти.

Петрус се размърда и изстена. Стисна шуртящия си нос и се опита да седне.

— Не, не — закани се Копър и сложи пепелника пред лицето му. — Искаш ли още един?

— Не — каза задавен в кръвта си и видимо уплашен от свирепото изражение на Копър. После вдигна бавно ръка. — Не, недей повече.

— Слушай ме сега, здравеняко. Следващия път, когато си покажеш грозната мутра тук, ще я разцепя на две. И ще се обадя на полицията да извлекат противното ти туловище директно в затвора. Разбра ли ме?

— Oui — отвърна бързо той, без да откъсва кървясалите си очи от пепелника.

— И да не си доближил Пърл. Тя вече не е в твоя живот и ти не си в нейния. Разбра ли и това?

— Oui — изпъшка той. — Разбрах.

— Добре. — Копър направи крачка назад. — Сега тръгвай.

В коридора се бе насъбрала любопитна тълпа съседи и гледаха как Петрус се клатушка и излиза от апартамента, стиснал разранения си нос.

— Браво, мадам — извика някой.

Хората се засмяха. Копър им пожела лека нощ и заключи вратата.

— Щеше да ме убие — каза Пърл. — Това е най-смелото нещо, което съм виждала.

— Израснах в престъпен квартал. Сега, хайде да те сложим да си легнеш.