Мариус Габриел
Дизайнерът (19)

19.

И най-сетне денят дойде. Сряда, дванайсети февруари, 1947 година.

Копър пристигна на улица „Монтание“ още с пукването на зората и мястото вече изглеждаше оживено. На улицата се беше събрала любопитна тълпа. Хората бяха чули, че днес там ще се случва нещо интересно, и се надяваха да могат да надникнат през прозореца и да видят какво става.

Фактът, че цял Париж знаеше за ревюто на Диор, се дължеше на това, че клюката се бе разпространила от уста на уста, понеже парижките вестници стачкуваха вече повече от месец. Някои от хората се опитваха да си купят билети от портиерите, но всички места бяха продадени и никой нямаше да бъде допуснат без билет.

Копър се мушна вътре. Ароматът на цветя от новия парфюм, който Диор бе изработил — „Мис Диор“, и бе посветил на сестра си Катрин, се носеше из въздуха. Едно момиче бягаше нагоре-надолу по стълбите и пръскаше обилно.

Диор се бе доверил на цветарница „Лашом“ от улица „Роял“ за украсата с цветя. Техните хора точно внасяха големите букети и ги нареждаха където намереха свободно място.

А празно място почти нямаше. Малки, твърди бели столове бяха наредени един до друг без разстояние между тях и всички имаха номера. До тях бяха сложени високи пепелници — нещо изключително важно, понеже сега всеки в модния бизнес пушеше цигара от цигара.

Всяко едно свободно местенце беше използвано. Пътеката, по която щяха да вървят манекените, бе сведена до едно тясно пространство с малък кръг с диаметър не повече от два метра, където да се завъртят и да се обърнат към изхода. Дрехите щяха „да удрят“ лицата на гостите.

В сравнение с кроткото достойнство, с което се провеждаха всички останали парижки ревюта, това вече се превръщаше в цирк.

Както Диор беше предвидил, из сградата все още се мотаеха работници и оправяха едно — друго. Слагаха корнизи, ковяха первази. Цялото място излъчваше усещане за вълнение, много пари, великолепие и въпреки предвиждането на Диор, че ще бъде нещо ексклузивно, навяваше някакво внушение за вулгарност.

Самият Диор, облечен в строг костюм и с момина сълза на ревера, беше с побеляло от притеснение лице. Копър го намери в пробната, където оправяше за последно разни малки дреболии по деветдесет и четирите тоалета: вечерни рокли, рокли за всеки ден и по-неофициални случаи, костюми, всички разделени на групи.

— Умирам от ужас — каза вместо поздрав. Звучеше отчаяно.

— Няма защо. Ще бъде страхотен успех, Тиан. Вече се събират на улицата и се опитват да надникнат през прозорците.

Той сложи ръце на ушите си.

— Не ми казвай, не искам да чувам.

Личеше, че не е мигнал и нервите му бяха разбити. Копър отиде при моделите, които се бяха събрали в ъгъла пред тоалетките и оправяха грима си. Бяха само шест. Прекалено малко за такъв огромен брой тоалети. Щеше да се наложи да работят бързо. Но Диор не бе успял да намери повече момичета с качествата, грацията и жизнеността, която търсеше.

Копър ги наблюдаваше как извиват нагоре дългите си шии, докато поставят спиралата за очи, очертават нацупените си плътни устни с червило и нанасят руж върху скулите си. Фризьорите се въртяха край тях и оправяха прическите им за последно.

Всички бяха с накъдрени коси, събрани нагоре. Тези момичета, които през изминалите седмици бяха стояли с часове за проби и последни детайли, сега бяха и най-важната част от шоуто. Как щяха да бъдат преценени и оценени дрехите, които носеха, зависеше от чара, увереността и харизмата им. Трябваше да покажат, но не да превъзхождат качеството на всеки един тоалет. Да очароват зрителите, но да останат неутрални и да не отвличат вниманието им от дрехата, която показваха.

Стрелките на часовника се въртяха все по-бързо и безпощадно. На вратата се беше образувала огромна опашка от хора, които стискаха билетите си и чакаха нетърпеливо. Беше почти девет и половина и началният час не можеше да бъде отлаган повече.

И последният работник беше освободен, жена с метла се появи отнякъде и бързо събра последните стърготини. Вратите на улица „Монтание“ №30 се отвориха и гостите изпълниха къщата.

Атмосферата моментално се нажежи още повече. Чуваха се шумни разговори и развълнувани смехове. След като посрещна първите гости, Диор избяга на горния етаж и отказа да се появи повече.

Разправиите за номерата на местата започнаха почти незабавно. Беше изумително да гледаш как цивилизовани жени се опитваха нагло да се набутат напред и да седнат на места, които не бяха техни, и отказваха да се върнат на местата, които отговаряха на номерата на билетите им.

Кармел Сноу пристигна рано. Копър я посрещна във фоайето.

— Дойде денят на Великия съд — каза госпожа Сноу. После повдигна чипия си ирландски нос и подуши въздуха. — Хм, надушвам паника. Къде е твоят мосю Диор?

— Ще дойде след минутка — излъга Копър. Знаеше много добре, че се е скрил в малкото си кубче и се опитваше да се съвземе от нервното напрежение от последните няколко дни. — Нека ти покажа къде е мястото ти.

Потокът от хора нарастваше. Към десет и половина салоните бяха претъпкани, стените щяха да рухнат. Хора имаше дори по стълбите, по трима на стъпало. Асистентите и другите членове на екипа се бяха надвесили през парапетите и гледаха тълпата долу. Дим от цигари изпълваше въздуха и не можеше да се диша.

Предните редици бяха заети от важните гости: Кармел Сноу бе седнала до Бетна Балар от „Вог“, която преди много време предвиди, че модата е мъртва, и сега гледаше наоколо със саркастично презрение. Марлене Дитрих седеше до Кокто. Кристиан Берар се бе разположил свободно на един стол, брадата му беше, както винаги, рошава и заплетена, а зениците му — свити като върхове на карфица, което показваше, че си е взел сутрешната доза опиум. Жасант както винаги бе в ръцете му. Близо до него седеше контеса Ларошфуко, считана за най-умната жена в Париж. Тук беше и лейди Даяна Даф Купър, съпруга на британския посланик. Копър беше приятно изненадана да види и госпожа Кафъри — съпругата на американския посланик.

Актриси, влиятелни личности, познати на всички от вестниците, бяха наблъскани в това малко пространство и изглеждаха щастливи, че са тук.

Копър имаше място до вратата — тук можеше да снима моделите, докато влизат и излизат, а и имаше прекрасна гледка към публиката. Диор беше обсебен от налудничавата идея, че някой може да иска да краде дизайните му и бе забранил всякакви други фотоапарати.

Копър бе облякла първата рокля, която Диор направи за нея, с надеждата да му донесе добър късмет.

И шоуто започна.

 

 

Първият модел, за лош късмет, беше неопитната млада секретарка Мари-Терез. Беше облечена и готова да излезе пред публиката, но цялата трепереше от нерви.

— Не мога да го направя, не мога да го направя — шепнеше на директора на ревюто, а вече обявяваха.

— Numéro un! Номер едно.

— Можеш да го направиш! — побутна я той така, както сержантът бута новака през вратата на самолета да скочи с парашут.

Мари-Терез се отправи към залата с бяло лице. Копър я проследи с апарата. Тя стигна някак до края на подиума и тогава на завъртането се препъна и падна директно върху публиката с главата напред.

Сърцето на Копър потъна. Слава богу, че Тиан не видя това! Чуха се възклицания и смях, докато момичето се изправяше и после хукна обратно, разплакана и трепереща. Никой дори не забеляза тоалета, който вече беше изгорен с цигара. Очевидно момичето нямаше да може да покаже друга рокля тази сутрин.

Нейното място бе заето от Таня, момиче със сладко отворено лице и натрупан опит по подиумите. С изумителна увереност тя тръгна покрай публиката, стъпваше елегантно като сърна.

Някой извика гневно, чуваха се възклицания. Тъмночервената рокля, която представяше, с двойно преметната пола, не приличаше на нищо познато в модата до този момент. Със сигурност никой не бе виждал нещо подобно след времето на купоните, военните униформи и грубите дрехи в каки, превзели гардеробите на жените. Това беше живо ходещо екзотично цвете, нежно и толкова необикновено. Силно прибрана в талията и с пълни гърди. Двата пласта на долната част на роклята придаваха изумителен ефект — талията изглеждаше по-мъничка. Таня спря, огледа салона. Всички очи бяха върху нея. После се усмихна и направи лек пирует. И когато се завъртя, роклята започна да се повдига нагоре. Многобройните плисета, пресовани с изумителна прецизност, прикриваха факта, че роклята е направена с цели двайсет и пет метра пурпурночервен плат. Пред невярващите очи на публиката роклята започна да се разтваря като цъфтящо цвете, изпълваше залата с цвят и живот, разширяваше се, повдигаше се, издуваше се в цялата си пищност и заличаваше, стопяваше пред очите на всички годините на лишения и тъга.

Чуха се изненадани, сподавени викове. И тогава публиката спонтанно избухна развълнувана и всички започнаха да ръкопляскат. Копър забеляза как бързо се вадеха бележници, как се водеха записки. Разменяха се многозначителни шепоти. Предстоеше да се случи нещо забележително.

Атмосферата вече бе друга, нажежена от очакване, наелектризирана. Въздухът бе започнал да пука.

 

 

Следващият модел вече излизаше. Лъскава като котка, във вечерна рокля, наречен „Джунгла“ — смела леопардова шарка, стегната в широк кожен колан талия, с шапка с широка периферия. Предизвикателството и еротиката в тоалета изтръгнаха още възклицания от публиката. Какво беше това? Шамар срещу ограниченията на икономиката?

Четвъртият тоалет беше една от звездите в ревюто „Костюм за бар“ — един от класическите модели на Диор, който Кармел Сноу бе видяла през 1937 година. Строгото сако от кремав шантунг беше изваяно по гърдите и таза и навяваше усещане за ориенталски сексапил. Тежката черна пола се полюшваше смело с дръзката походка на модела.

Дали по нареждане на Диор, или по взаимно съгласие, всички се движеха енергично, с пируети, нещо, което беше напълно различно от обичайния скован и бавен начин, по който досега се движеха моделите. Момичетата вървяха бързо, танцуваха, изглеждаха енергични, одухотворени. Модерни. Изглеждаха като жени, които знаят какво правят, какво искат и са тръгнали след мечтите си. Вървяха толкова бързо, че почти нямаше време да се огледа самият дизайн. Човек трябваше да гледа бързо и да си отваря очите на четири.

И обувките им! Най-леките обувки, които някой бе виждал от години. С изострени върхове и тънки токчета и още по-тънки каишки.

Копър с усмивка наблюдаваше жените на предната редица, които веднага започнаха да оглеждат тежките си груби обувки и се опитваха да ги скрият назад под столовете.

Последваха три вечерни рокли в различни блестящи нюанси на синьото. Моделите извършваха чудеса при преобличането. А сега бяха останали само пет, които трябваше да изнесат цялото шоу. Горката Мари-Терез бе паднала в битката. Нейните тоалети бяха разпределени измежду оцелелите.

Всеки един модел беше посрещан с нечувани аплодисменти. Моливите буквално летяха по листовете. Лицата на купувачите бяха напрегнати. Хората водеха оживени дискусии. Копър забеляза, че асистентите започват да напускат местата си и да бързат към съблекалнята. Това можеше да означава само едно — че вече имаше залагания и някои бяха избързали да резервират тоалети и да отрежат конкуренцията.

Зад сцената продавачите щяха да бъдат много заети. От време навреме се чуваха високи гласове, което означаваше, че купувачите се караха за тоалетите.

Моделите минаваха толкова бързо край тях, че понякога момичетата събаряха някой пепелник или удряха зрител от първия ред по бузата. Конферансието натъртваше на провокативните имена на тоалетите — Соаре, Амороз, Помпон, Каприс, Амур. Тонът му ставаше все по-развълнуван.

Копър чу една от жените от Блумингдейл да казва:

— Бог да е на помощ на тези, които купиха преди да видят това!

А един французин допълни:

— Диор спаси сезона.

Когато погледна към Кармел, тя кимна и каза само с устни:

— Права беше.

 

 

До единайсет и половина дефилираха първите четири дузини рокли и всяка бе посрещана с все по-голям ентусиазъм от предишната. Визията на Диор бе изумила всеки един в залата. Не бяха пожалени материал, средства, усилия. След години бедност и лишения и купонна система, първокачествените материи бяха непостижими, никой не можеше да се сдобие и с метър. Но той някак бе успял. Той бе боядисал коприната с природни багрила — труден и бавен процес, нещо, с което никой вече не искаше да се занимава. Сега платовете се оцветяваха в момента, в който се тъчаха. Но това означаваше загуба от наситеността на цвета, а Диор никога не би се примирил с такова нещо. Той бе изискал истинска тафта, сатен. Тези изключително скъпи материали отдавна не се произвеждаха и бяха заменени с по-евтини и груби материи. Бяха пребродили Франция надлъж и нашир, за да намерят истинския продукт.

Беше настоял за двайсет и четири каратово злато за аксесоарите. Златното покритие не му вършеше работа, беше недопустимо. В тези времена златото беше нещо, което не можеше да се намери по никакъв начин, и това само по себе си означаваше огромен разход.

Най-меката кожа, най-фината дантела, всичко необходимо бе осигурено, за да няма нито една грешка и в най-малкия детайл. И сега това се отплащаше със зашеметяваща скорост и триумф. Окото почти не беше способно да се справи и да поеме тази дъга от цветове — от дълбоко, тежко съблазняващо жълто, до най-тъмното пурпурночервено. От блещукащ ултрамарин до най-бледата перла. Цветове, които никой не беше виждал откакто бе изстрелян първият куршум във войната през 1939 година.

И количеството на материалите — самото величие, разточителство, екстравагантност на това изобилие беше напълно достатъчно да накара жените да припаднат. С малките си кръшни талии, с полите под тях като камбанки, с извезаните по тях цветенца, дрехите подчертаваха всичко присъщо на женствеността.

След почти десет години стегнати, прави, безвкусни дрехи, направени с малко плат, разкриващи почти всичко по тялото на жената, това беше истинска наслада за окото, нещо, което едва ли някой бе очаквал. За жените, които обичаха модата, Диор предлагаше пиршество след дълго гладуване.

И Копър знаеше, че Диор бе планирал точно този ефект. Геният му беше неоспорим. Той бе посмял да заяви открито пред всички, че войната свърши. Купоните бяха все още факт, но за магическото кралство на Кристиан Диор това нямаше никакво значение. В същото време в залата имаше хора, които не бяха особено щастливи от появата на тази конкуренция. Може би дори щяха да започнат дело срещу него, защото бе нарушил всички правилници за използване на комуналните услуги — вода, ток, електричество, чиито ограничения все още бяха в сила.

Копър за миг си представи как полицията отвежда Тиан в някой затвор и го оставят да гние там за престъпления, свързани с разточителство.

Но това нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен изливащият се водопад от цветове, форми, новаторство, които той бе пуснал свободно над света.

Но Тиан изпускаше триумфа си. Копър се изниза и тръгна към съблекалнята, където беше претъпкано от купувачи. Искаха, молеха се, караха се, заповядваха. Гневни викове, ожесточени сблъсъци.

— Къде е „Соаре“? Беше в ръцете ми преди минутка и сега някой я открадна!

— Искам „Карол“! Трябва да имам „Карол“!

— Какво искате да кажете? Как така доставка след три месеца? Аз искам четири дузини и то веднага!

Копър видя две жени, които истински се биеха за една рокля, имаше реална опасност плисираната коприна да бъде разкъсана.

— Не може да насмогнем — каза задъхано една от асистентките. — Полудяха.

Копър се отдалечи и се качи на горния етаж до кубчето на Диор. Почука на вратата, но никой не отговори. Тя отвори и надникна.

Диор се беше свил в стола си със стиснати очи и с ръце на ушите, като изплашено дете. Тя постави нежно ръка на рамото му, а той я погледна изплашено.

— Слушай, Тиан! — каза тя и го подкани да махне ръцете от ушите си.

Той извади разтрепераните си пръсти и се ослуша.

— Освиркват ме — каза с разтреперан, отчаян глас и очи, пълни със сълзи.

— Не, Тиан, слушай.

От салона долу се чу оглушително ръкопляскане, последвано от възторжени викове. После настъпи тишина и когато следващият модел влезе, истеричната вълна се надигна отново.

— Те те боготворят. Казват, че това е най-важната колекция отпреди войната. Може би най-важната колекция на всички времена. Казват, че си променил всичко. Че си създал нова визия. Че нищо вече няма да бъде същото. Няма нужда да си запушваш повече ушите. Ти успя! Постигна го!

— За какво говориш? — започна да заеква той все още зашеметен.

— Можеш да излезеш вече от килера. — Тя го поведе към парапета. Погледнаха надолу към аплодиращата възторжена публика. Той стисна ръката й. Бузите му бяха мокри.

— Това истина ли е? — прошепна.

— Това е триумф, Тиан.

Някой в залата погледна нагоре и извика:

— Ето го Диор!

Море от лица се извърна нагоре да го види. Той се опита да се скрие, но Копър го избута напред под светлината. Кристиан погледна надолу, объркан, зашеметен. Публиката ръкопляскаше и викаше възторжено, пращаше му въздушни целувки. Гореща вълна от радост и любов се понесе по стълбите, натежала от цигарен дим, напоена с аромата на „Мис Диор“ и на коприна.

— Господи! Какво направих? — попита той.

— Не виждаш ли? — отвърна Копър. — Ти завладя света.