Мариус Габриел
Дизайнерът (16)

16.

— Направих нещо глупаво — каза Диор.

Хенри му наля чаша вино.

— Какво се е случило?

Диор пое чашата, но беше прекалено нервен и ядосан, за да пие. Започна да крачи по килима, лицето му бе невероятно пребледняло.

— Отидох да се видя с Бусак. За „Гастон“, знаеш. Отидох, за да откажа на предложението му. Но…

— Но си казал да? — възкликна Копър.

— Направих нещо много по-лошо. Казах му, че искам моя собствена дизайнерска къща с моето име.

— Тиан!

— Просто излезе някак от мен. Казах му, че е време за промяна, казах му, че старата мода е по-мъртва и от птицата додо. Казах му, че няма никакъв смисъл да се вкарва кислород в дробовете на труп. И че трябва да се върнем към най-високите стандарти и традиции на френската мода, или да потънем завинаги.

— Какво отговори той?

— С много ироничен глас ме попита какво още искам. Казах му, че искам най-добрите шивачи в Париж, за да правя най-луксозните дрехи за най-добре облечените жени във Франция.

Копър слушаше със затаен дъх.

— И после?

— Той каза, че изобщо не е мислил в тази насока. Каза, че планът ми е прекалено амбициозен. И после ме изпрати да си ходя.

Хенри му напълни пак чашата.

— Поне си му казал какво искаш.

— Ами ако премисли и се съгласи?

— Тогава си готов да излетиш.

— О, Господи! Искаш да кажеш, че тогава с мен е свършено…

 

 

— След всички тези години с нарежданията на Лелонг, трябва да е избухнал и очевидно не е издържал — каза Копър на Хенри, след като Диор си тръгна.

Бяха в спалнята и тя навиваше чорапа си надолу по стройните си крака. Хенри я гледаше как се съблича с помътнели очи.

— Спри.

— Какво да спра? — попита тя и вдигна глава.

— Просто не се движи, не мърдай. Толкова си красива.

— С наполовина смъкнат чорап?

— Искам да запомня този миг завинаги.

Копър се усмихна и застана неподвижно.

— Какво му е толкова специално на този момент?

— Всеки миг с теб е специален. Но понякога ме поразява…

— Кое те поразява?

— Колко си красива. Че си тук, с мен. Че най-сетне си моя. Чудото, което си ти, това ме удря като гръм. Всичко това е толкова изумително. Когато тази мисъл ме удари, искам да изтръгна мига от времето и да го задържа завинаги, за да не се загуби. — Той клекна пред нея. — Все още не мога да повярвам, че си моя съпруга.

— Е, аз съм твоя съпруга. Обещах никога повече да не бягам.

— Щастлива ли си с мен? — попита той и бавно свали чорапа с обиграни пръсти.

— Неземно щастлива, Хенри. Трябва отдавна да си го разбрал.

Той измъкна чорапа от стъпалото й.

— Има ли нещо, в което трябва да бъда по-добър, нещо, което не е достатъчно?

— Ти винаги надхвърляш очакванията ми. — Копър прокара пръсти през косата му. — Не се притесняваш за нещо… за някого, нали?

Той целуна деликатните вени на глезените й с топлите си устни.

— Искам само да те правя щастлива.

— Нито един мъж… или жена… не ме е карал да се чувствам така, както го правиш ти — отговори нежно тя. — Но ако се притесняваш заради Сюзи, тя никога не ми е давала това щастие, което ми даваш ти. Ти ми даваш рая. Ако знаех колко щастлива ще ме направиш, никога нямаше да те оставя пред олтара по онзи начин. Щях да крещя, „Да, да, да“ и да те завлека в леглото.

— Това щеше да е един доста по-щастлив завършек на онзи ден — призна той.

— Така и никога не ми каза как се почувства онзи ден сам пред олтара.

Очите му потъмняха.

— Почувствах се като човек, пред когото току-що са затръшнали вратите на рая.

— Много ли ме мразеше?

— Нито за секунда. Мразех себе си. Знаех, че вината е моя. И знаех, че някак трябва да те върна обратно. Или да приема, че никога повече няма да изпитам щастие.

— Толкова съжалявам, че те нараних. Бях изплашена.

— А аз бях прекалено уверен в себе си. Никога повече няма да направя тази грешка.

— Разбираш ли защо избягах?

— Мислеше, че ще те лиша от свободата ти.

— Да. Не осъзнавах, че ми даваш свобода. Свободата да живея живота си както искам, свободата да изразявам себе си. Хенри, не мога да мисля, когато правиш това — прошепна тя.

— Няма нужда да мислиш — каза той и целуна бедрото й. — Това е миг, който открадваме от времето, това е само нашият миг. Завинаги.

— Но ако искаш да довършим този разговор, трябва да спреш.

— Какво повече има за казване — вдигна глава и се усмихна.

— Искам да знам, че наистина си ми простил.

— Щях ли да правя това, ако не бях ти простил?

— Ела при мен. — Тя легна назад и той се плъзна върху нея. — Обичам те, Хенри.

— И аз те обичам — отвърна той и я взе в ръцете си. — Винаги и завинаги.

Погледите им бяха заковани един в друг до онзи магически миг, когато той влезе в нея и след това всички мисли изчезнаха.

 

 

Когато Копър отиде да се види с Диор на другия ден, той беше в пълна паника.

— Бусак се е консултирал с борда си и те проявяват интерес. Искат подробности по предложението ми.

— Тогава веднага отиди и им кажи.

— Защо ми трябваше да си отварям устата? Не исках да се случи така.

— Хенри ще ти помогне да изготвиш бизнес план — обеща веднага Копър.

И наистина Хенри заряза собствената си работа и прекара целия ден с Диор в офиса си. Изчисляваха цифри, правеха проекти, всичко, което трябваше да се покаже на хората на Бусак.

— Тиан познава модната индустрия почти интимно — каза Хенри на Копър. — Проблемът е в темперамента му. Много е напрегнат и самочувствието и увереността му са доста крехки. Ще се окаже в средата на една грандиозна схема и ще бъде размазан от съмнения в собствените си качества. И това ще се случи внезапно. Ще зарови глава в ръцете си, ще се разплаче и ще каже, че е невъзможно, че никога няма да проработи. И аз трябва да го върна в офиса, да го сложа на бюрото и да го успокоявам като малко дете.

— В известно отношение той е като дете — съгласи се Копър и обви ръце около шията на мъжа си. — Талантливо, ранимо дете. Бъди внимателен с него, скъпи.

— Внимавам, колкото е по силите ми. Но Бусак няма да бъде деликатен, нито внимателен.

След няколко дни Тиан напълно се отказа.

— Не мога повече. Пратих телеграма на Бусак, че всичко отпада.

— Тиан! Не си го направил наистина! — възкликна изумена Копър.

— Напротив, казах му, че е невъзможно. Напълно невъзможно! Ще остана при Лелонг. — Пак зарови лице в ръцете си. — Беше пълна лудост дори да си помислям, че мога да започна такова нещо. Слава богу, че сега се приключи.

— Тиан — намеси се рязко Хенри, — това е било крайно неразумно. Ако откажеш тази възможност, няма да има друга. И най-важното е, че така си спечели репутацията на човек, който често си променя решенията и становищата, че не може да се разчита на теб, а от такова нещо никога няма да се отървеш. Никой друг няма да припари до теб. Ще останеш в сянката, ще служиш на други до края на живота си.

Но Копър знаеше, че тези думи няма да имат никакъв ефект върху Тиан.

— Отиваме да видим мадам Делей — заяви категорично тя.

 

 

Копър се върна в хола да се обади по телефона.

— Мадам Делей — каза тихо тя. — Ще доведа мосю Диор да му погледнете картите. Той е на много важен кръстопът в кариерата си. Не казвам нищо, само споменавам, че е на ръба да изхвърли на боклука най-голямата възможност за успех, която някога ще получи. Надявам се разбирате какво се опитвам да ви кажа.

— Доведете ми го незабавно — беше отговорът. — Може да сте сигурна, че ще му дам правилния съвет.

Същия следобед Копър отново влезе в подредения красив малък дом на гадателката, със саксиите с цветя и дантелените каренца. Тя нареди картите. Диор мърдаше нервно на стола от притеснение, а очите му бяха приковани към всяко нейно движение.

— Четворка чаши — възкликна развълнувано тя и доста изненадващо за двамата. После вдигна картата да я покаже на Диор. — Погледни. Той е седнал със скръстени ръце и отказва големия дар, който му се поднася.

— Това аз ли съм? — попита подозрително Диор.

— Разбира се. Картите показват, че спиш, докато големите възможности те подминават.

Диор огледа притеснено картата и започна да подръпва ухото си.

— Сигурна ли си, че означава точно това?

— Някога бъркала ли съм?

— Никога — призна Диор.

— Трябва да приемеш предложението при каквито и да са условия. Никой никога след това няма да ти направи по-добро — заповяда строго тя. — Трябва да създадеш модна къща „Диор“ независимо от страховете си. Това е съдбата ти.

— Сигурна ли си?

— Бъдещето ти е велико! То е в името ти — ДиОр — Златният Бор.

Преди да тръгнат, мадам Делей сложи ръката си върху тази на Копър.

— А ти ми кажи, онази русата жена, която видях в картите ти, успя ли да хвърли сянка върху живота ти, както предположих?

Копър беше изумена.

— Да, предполагам, че се случи точно така. Права беше.

— А относно протегната за помощ ръка от изток, която слага корона на главата ти, вече и двете знаем какво означава, графиньо. — Мадам Делей се засмя весело. — Никога не забравям какво съм предсказала. И помня как ръцете ти бяха изцапани със сажди. Сега са чисти. Нямаше нужда да ми казваш какво да кажа днес. Всичко е в картите.

Думите на жената, която бе предвидила завръщането на сестра му, бяха свещен закон за Диор. Веднага щом се добраха до дома му, той притеснено се обади на Бусак и започна да се извинява. После Бусак очевидно каза нещо, което автоматично успокои Диор.

— Е, какво каза? — попита Копър.

— Телеграмата ми се е загубила някъде и той изобщо не я е получил.

— Прекрасно! Какво друго?

Диор седна. Изглеждаше замислен.

— Готови са да ми предложат директорската позиция в „Кристиан Диор Лимитид“. С начален капитал шест милиона франка и неограничен кредит.

Копър не знаеше какво да каже. Това беше повече от фантастично.

— Балмен започна с едно мъничко зрънце от това.

Сега, след като бе взел решение, Диор напълно се промени. Онази задъхана, изплашена пеперуда изчезна.

— Няма да е зле да се започне работа. Каква дата е днес?

— Средата на май — отвърна тя изненадана от рязката промяна.

— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.

 

 

Тя придружи елегантно облечения Диор до улица „Монтание“.

— Знаеш ли, petite, има нещо в теб, което моментално обикнах още в деня, в който се запознахме.

— Гъшия дроб?

— Невинността ти.

— Е, благодарение на теб и на приятелите ти загубих и това.

— Никога няма да го загубиш — отвърна нежно той.

— Ти беше толкова добър с мен, Тиан. Никога няма да забравя как ми помогна.

— Това, което ми даде в замяна на малко помощ, е безценно за мен. — Той спря на място. — Преди много години си мечтаех да имам своя собствена модна къща. И знаех точно какво искам. Дори видях идеалното място. Често минавах край него. Прекалено често дори. И ме изпълваше онзи копнеж. Но естествено, нямаше никакъв начин да се сдобия с него. Дори не се продаваше. Точно вчера чух, че е свободно и се отдава под наем. — Той се обърна към сградата зад тях. — Ето го.

Беше голяма къща от камък с цвят на светъл мед. Една неокласическа арка е глава на богиня, изваяна на върха, указваше входа, а балконът бе с парапети, направени от ситни камъчета. Общото впечатление, което създаваше сградата, беше за завършеност, компактност и сдържана грация.

— Прекрасна е! — възкликна тя. Той посочи към първия етаж, където вероятно беше всекидневната на голямата къща.

— Ето там, на първия полуетаж, ще бъде салонът с големите прозорци, за да влиза много светлина. Студиото ще е на втория етаж. А виждаш ли онези прозорци на покрива? Там ще сложим работилниците. В таванското помещение. Семпло е. Точно както обичам да бъдат нещата.

Тя извади апарата си.

— Трябва да направим снимка.

— Това не е ли на лош късмет?

— Нищо не може да те спре сега! — каза тя възторжено. — И махни това намусено изражение от лицето си.

Копър принуди Диор да позира пред къщата на улица „Монтание“, номер 30.

Той успя да се усмихне, но очите му бяха някак меланхолични.

Докато правеше снимката, тя се замисли за промените, които тепърва щяха да се стоварят върху него. Онзи свободен дух, който обикаляше по кафенета и декадентски клубове, който обичаше да вари омари, да прави бохемски партита, който спасяваше всеки изпаднал в беда, бе на прага на един съвсем нов свят.

Тя свали апарата, поразена от ужасна болка.

— О, Тиан, не искам да те загубя.

— И аз не го искам, но нима ти и съпругът ти не ме бутахте към това?

— Да, и все още искаме това бъдеще за теб, но животът ти ще се промени.

Той я прегърна през раменете.

— Винаги ще бъдем приятели.

Хвърлиха един последен поглед към къщата и се отдалечиха.

 

 

Заедно е вълненията около промените в живота на Кристиан и преговорите му с Марсел Бусак, в старата къща с лозите се случваха и други неща. Някои ежемесечни неща престанаха да се случват, за сметка на появата на нови, които Копър наблюдаваше с огромен интерес. За да получат авторитетно становище за тези промени, Копър и Хенри отидоха да поговорят със семейния им лекар.

Той прегледа Копър, а Хенри тревожно чакаше от другата страна на паравана.

— Поздравления, мадам! — каза лекарят и стисна ръката й, когато Копър се облече. — Бременна сте. Вие сте в перфектно здраве и за мен е удоволствие да ви съобщя такава хубава новина. Но ще искам да ви виждам всеки месец отсега натам, за да може да наблюдаваме състоянието ви.

Хенри изглеждаше зашеметен от новината. Дълбоко в себе си Копър беше сигурна, че е бременна, но искаше лекарско потвърждение. Хенри беше необичайно тих. Копър започна да се страхува, че не е доволен от новината, затова престана да говори за детски стаи и креватчета и изпадна в същото бездънно мълчание.

Но когато се прибраха у дома, той стисна лицето й в дланите си и я покри с целувки.

— Скъпа моя — говореше със сълзи в очите, — за втори път ме правиш най-щастливия човек на земята.

— Слава богу. Реших, че си ядосан.

— Бях пометен от емоции. Никога не бях посмял дори да си мечтая, че ще стана баща.

— Но трябва да признаеш, че правеше всичко по силите си — отвърна тя съвсем сериозно.

Той избухна в смях.

— Ти също изигра ролята си, любима.

— Разбира се. Това, което исках най-много, беше да имаме нашето първо дете. Не съм чак толкова млада вече. Когато бебето се роди, ще бъда на двайсет и осем.

— Най-прекрасната възраст за бебе. Бог наистина ни е благословил.

 

 

През същата седмица пристигна съобщение, че Хенри ще бъден награден с Ордена на Почетния легион за заслугите си в полза на Франция. Орденът щеше да му бъде връчен лично от президента Шарл де Гол.

По една щастлива случайност на същата церемония отличия за заслуги към Франция щяха да получат и Катрин Диор и Ерве де Шарбониер. Приятели и роднини щяха отново да се съберат. Церемонията се състоя в Елисейския дворец. Кристиан Диор беше сред гостите заедно с баща си и брат си Реймонд.

Генерал де Гол беше висок мъж, облечен във военна униформа. През последните две години политическите битки го бяха състарили. В кратката си реч той изрази надежда, че Франция навлиза в период на стабилитет и прогрес. След като закачи ордена на реверите на заслужилите, за Копър последва приятна изненада: подариха й кутия с изумително красиви копринени шалове, изработени от осемте френски дизайнерски къщи.

Докато пиеха шампанско сред разкоша и блясъка на салона, в който се проведе церемонията, всички роднини и приятели си бъбриха и разказваха последните си новини. Копър беше щастлива да види Катрин, която изглеждаше прекрасно, кожата й бе придобила слънчев загар. Сега тя имаше официален лиценз за производство и търговия с цветя, които изпращаше по целия свят. Свежи, току-що откъснати пъпки отпътуваха от градината им всеки ден.

— Властите ни дадоха разрешителното като награда за работата ни през войната — каза тя на Копър. — Попитаха ни дали искаме да се занимаваме с това и аз взех решението. Всяка сутрин ставаме в четири, за да можем да подготвим цветята рано да стигнат до пазара Ле Хале, но какво по-хубаво от това да си обграден от цветя?

— Значи все пак си тръгнала по стъпките на майка си — отбеляза Копър.

— Права си. Всеки ден мисля за нея. — После внимателно огледа лицето и изражението на Копър. — Извини ме за директния въпрос, но… чакаш ли бебе?

Копър инстинктивно сложи ръка на корема си.

— Не мислех, че вече личи.

— Не, не личи там. Виждам го в очите ти.

— Много си наблюдателна, Катрин.

— Ти и аз сме приятелки. И се разбираме и без думи. Има една различна светлина около теб, Копър. Сияеш. Вероятно си много щастлива.

— Толкова съм щастлива! Не зная дали го заслужавам.

— Значи съм права?

— Да, права си.

— Поздравления, скъпа! — Катрин целуна Копър по двете бузи, но когато се оттегли назад, в лицето й имаше копнеж, очите й бяха тъжни. — Ти си истинска щастливка. Не знам дали осъзнаваш какъв късмет имаш.

— О, Катрин. Какво те спира да имате деца?

— Ерве има вече три и не иска повече, особено ако ще са незаконни. И след всичко, което видях в Равенсбрюк, не мисля, че ще съм добра майка. Такива неща завинаги променят гледната точка на човек.

Копър докосна малкия смарагдов кръст на ревера на Катрин.

— Толкова се гордеем с теб. След всичко, което преживя, успя да оцелееш.

Катрин сбърчи лице.

— Хубаво е да си награден с Ордена на Почетния легион, нали? Те арестуваха хората, които ме предадоха и ме изтезаваха, които избиха приятелите ми. Ще ги изправят пред съда и тези хора ще се появят с адвокатите си и ще се защитават, ще казват, че само са изпълнявали заповеди, че са правели най-доброто за Франция. Ще ме разпитват за пореден път, ще искат да дам доказателства в моя защита, ще ме унижават и ще ме накарат да се чувствам непочтена, ще ме изкарат лъжкиня. Казвам ти, не очаквам тези процеси с нетърпение.

— Това е толкова несправедливо! — възкликна Копър.

— Ние трябва да се съобразяваме с правилата, със законите, макар че никой от тях не го направи.

 

 

Същата вечер имаше галавечеря, на която присъстваха посланиците на Америка и Великобритания. Беше събитие от първа величина. Мъжете бяха с бели вратовръзки, на саката със закачени ордени и отличия, а жените бяха облечени в тоалети на най-известните дизайнери: Роша, Скиапарели, Балмен. Копър бе облечена в забележителна, изумителна рокля с цвят на тъмна роза, изработена от Диор специално за нея, и получи много комплименти.

Копър изпитваше истинска гордост, застанала до съпруга си, който изглеждаше неземно красив в черния си смокинг и ордена на ревера до другите му отличия.

За вечерята Копър беше настанена до Гертруд Макарти Кафъри, съпруга на американския посланик — жена над петдесет, облечена по-скоро тържествено, отколкото модерно. Вече бе дочула клюката, че Марсел Бусак е инвестирал в много талантлив непознат дизайнер, и попита Копър с обиграна дипломатичност.

— Дали е така добър като Молино, Роша и останалите?

— Той е срамежлив човек. — Копър погледна към Диор, който седеше в другия край на масата. Бузите му бяха порозовели, усмихваше се до уши. — Не копира от другите. Той винаги има нова своя идея, нещо свежо, само негово. И така е с всеки един негов тоалет. И резултатът по нищо не прилича на работата на другите дизайнери.

Съпругата на посланика внимателно огледа роклята на Копър.

— Да разбирам ли, че това е един от образците му?

— Да.

— Няма спор, че е много оригинално. И ако мога да добавя, е ушита точно като за вас. — Тя сложи очилата си и погледна многозначително към коремчето на Копър. — След години страдания, не е ли прекрасно човек да има толкова много поводи да празнува?

Копър се изчерви. Бюрото за разследване на американското посолство явно си вършеше перфектно работата.