Мариус Габриел
Дизайнерът (7)

7.

Копър се измъкна от масата, докато всички говореха и пиеха шампанско, и започна да си проправя път през шумната тълпа, която пълнеше „Ла Ви Паризиен“ всяка вечер. Беше започнала да идва по два-три пъти седмично, така имаше достъп до всички клюки из света на модата. Клубът на Сюзи беше мястото, където се събираха всички дизайнери и голяма част от артистичния елит на Париж.

Но имаше и друго. Седмиците минаваха бързо. Вече беше 1945-та и Съюзниците бяха на немска територия.

Откакто Еймъри си замина, сякаш някой бе премахнал законите на гравитацията и тя се носеше свободно из въздуха върху ярките облаци на независимостта си. Приятелството на Кристиан Диор и на компанията му беше само началото. И именно това приятелство с тези хора я беше превърнало в част от света на модата. Знаеше какво се случва, какво е ново, какво остарява, започваше да разбира каква е работата на дизайнера, кое е демоде и лишено от бъдеще. Пред нея беше бъдещето на журналистка, която можеше авторитетно и с нужните познания да пише за жените и за модата.

Първата огромна крача беше публикуването на материала й в „Харпър Базар“. Беше толкова вълнуващо да види името си напечатано в списанието, да види собствената си статия. Но статиите й за нещата извън модата бяха мрачни и много силни и нямаха нищо общо с обувки и рокли.

Вечерите в „Риц“ с Хенри Великовски се бяха превърнали в най-важното събитие за седмицата. Обичаше редовните си срещи с него, винаги по едно и също време, в един и същи ден. Като ритуал. Обичаше да слуша приключенските му истории, за детството му в Русия, за онзи негов романтичен свят, за зимните дворци, в които навремето беше живял, и за разходките с шейни, на които се бе радвал.

От друга страна, той я караше да се чувства красива и специална — усещане, което напълно бе забравила. Тяхното приятелство бавно и почти непредвидимо се превръщаше в нещо по-дълбоко, макар тя да не искаше да го признае дори пред себе си. А и Копър му беше казала съвсем ясно, че не иска никакво романтично обвързване.

Но животът има онзи навик да пренарежда фигурите на шахматната дъска. Чрез Хенри тя бе успяла да продаде още две статии за „Харпър“. Кармел Сноу все още живо се интересуваше от Париж, особено от света на модата. И сега с нетърпение чакаха статията й за Театъра на модата, която щеше да им изпрати веднага след отварянето на изложбата.

И после идваше и третата й голяма приятелка Сюзи Солидор. Намери я седнала пред тоалетката, загледана в лицето си в огледалото.

— Притеснявам се за теб — каза Копър и седна до нея.

— Pourquoi?

— Заради обвинението срещу теб. Всички говорят за това.

— Не се страхувай — отвърна Сюзи. — Не съм направила нищо лошо. Онези кучета не могат да ми сторят нищо.

— Могат. Могат да те пратят в затвора или в изправителен трудов лагер.

— Мила, най-лошото, което могат да ми направят, е да ме глобят някой и друг франк.

— Надявам се да си права.

— Права съм. Не се притеснявай. — Погледите им се срещнаха в огледалото. — Аз не съм ангел, но ти си, ma chérie. Ти си съвършенството. — Потупа Копър по бузата и огледа лицето й. — Намираш ли ме за противна?

— Не, разбира се.

Отначало интересът на Сюзи притесняваше Копър. Компанията на по-възрастната жена беше съблазнителна и много опасна. Сюзи не се съобразяваше с ничии правила и това беше една от причините Копър да я намира за толкова интересна. Сюзи бързо се превърна в част от живота й. Беше се захванала с образованието на Копър — с усъвършенстване на френския й, как да се облича добре, как да цени хубавата храна и още много неща.

Беше я запознала с творчеството на любимите си писатели Бодлер, Вилон, Рембо и с един свят на толкова много нови възможности. Както и с Хенри, но по един съвсем различен начин, Копър се чувстваше пробудена. Чувствеността се бе промъкнала в живота й като топъл бриз, прокраднал се през леко отворения прозорец на стая, която е била държана затворена прекалено дълго. Преди време Еймъри беше всичко за нея, особено в началото на брака им. Но изневерите му я бяха наранявали толкова дълбоко и толкова често, че тя просто престана да има каквато и да е вяра в него. И когато доверието умря, повехна и желанието.

Сега имаше нужда не толкова от секс, колкото от доверие и близост. Желанието се ражда с доверието, не обратното. Нещо в нея се бе затворило като листенцата на деликатно цвете и бе останало свито, докато в живота й влязоха нови хора — Хенри и Сюзи.

— А онзи руски грубиян? — продължи Сюзи. Копър потръпна, когато Сюзи погали врата й, пръстите й бяха нежни и меки като криле на пеперуда. — Ако не спиш с мен, спиш ли с него?

— Разбира се, че не.

— Разбира се, че не — повтори подигравателно Сюзи. — Ти си статуята на целомъдрието и мраморните ти крака никога не се отварят. Казвам ти истината, chérie, ти просто обичаш да побъркваш света.

— Не, това съвсем не е вярно.

— Лъжкиня.

Сюзи притисна устните си до тези на Копър, настоятелно и влажно. Колкото и да изглеждаше изискана и грациозна в роклята си, Сюзи никога не използваше парфюм или дезодорант. Уханието на мляко от кожата й и по-острата миризма от мишниците й нахлуха в ноздрите на Копър, еротични и опияняващи. Тя бързо се отдръпна назад.

— Защо никога не ме целуваш истински? — попита Сюзи с изискващ тон и докосна бляскавите къдрици на Копър.

— Не искам да те целувам по този начин.

— Защо не?

— Не е…

— Не е прилично? Не е аристократично? Не е прието?

— Това не съм аз.

— Но ти ме искаш така, както те искам и аз. Чувствам го. Мога да го усетя.

— Искаш да кажеш, че си въобразяваш, че можеш да го усетиш?

Сюзи дръпна заканително една къдрица от косата на Копър.

— Понякога ми се иска да те нараня.

— Понякога ми се иска да го направиш — отвърна много тихо Копър.

 

 

Пърл беше във всекидневната, когато Копър се върна от „Ла Ви Паризиен“. Беше много след полунощ. Седеше свита на дивана, с разперени пръсти на краката и спринцовка, насочена към кожата й.

— За бога! — извика отвратена Копър. — Не можеш ли да го правиш в банята?

— Там е ужасен студ. — Пърл заби спринцовката, изпразни я и легна с въздишка на дивана.

Копър наблюдаваше как ефектът от наркотика се разнася по тялото й, как изпъва бръчиците на младото й лице, правеше го гладко и меко като тесто.

Подхлъзването на Пърл към наркотиците беше голямо разочарование за Копър, но трябваше да приеме факта, че ако Пърл някога успееше да се откачи от наркотиците, щеше да е по нейния начин и при нейните условия, а не по нареждане на някой друг.

— Пак си била при Петрус.

Устата й се изви в най-мъничката усмивка на света.

— Да, бях при моя голям черен дявол.

— И какво трябва да правиш в замяна за кокаина?

— Същото, което правиш и ти.

— Не знам за какво говориш — отговори с достойнство Копър.

— Говоря за червилото на лицето ти. Не е твоята марка и цвят, детето ми.

Копър избърса ядно устните си.

— Може да е на всеки.

— Но това яркочервено като кръв на девственица… Определено е нейното.

— Тя е приятелка.

— По-стара съм от теб, слънце. И по-мъдра в много отношения. Знам как стават нещата на тоя свят.

— Не съм забелязала — отвърна сухо и раздразнено Копър.

Пърл изпъна тялото си, очите й бяха все още стъклени от кокаина.

— Имаш ли афера със Сюзи?

— Не че ти влиза в работата — започна с равен глас Копър, — но не, нямам афера със Сюзи.

— Е, ако нямаш връзка сега, скоро ще имаш. Защото точно това цели тя. Подготвя те. Ти си следващото й завоевание.

Копър се изсмя презрително.

— Пърл, наистина, няма да търпя да ми изнася лекция някой, който току-що си е забил спринцовката между пръстите.

— Тя не е нормална.

— Ако под ненормална имаш предвид, че не е тъпа като героиня в някой от онези романи, които се продават в супермаркетите, тогава да, бих се съгласила.

— „Ла Ви Паризиен“ е забавно място. За известно време. Отиваш да наблюдаваш всички откачалки, да изпиеш няколко питиета…

— Да забиваш чужди мъже — прекъсна я Копър.

— Но ти ходиш там всеки ден от седмицата. Сюзи ти е влязла под кожата.

— А ти си пристрастена.

— Ти също. Гледаш я както зайче гледа боа.

— Не мога да кажа дали е така, защото никога не съм виждала как един заек гледа боа. Другия път, когато отида в зоопарка в Бруклин, ще си направя труда да разбера. А докато това се случи, искам да си наясно, че харесвам Сюзи. Много. Тя е мила с мен и аз се държа с нея по същия начин.

— За всички е ясно какво иска от теб. Налазва те цялата пред очите на всички. Цял град говори за теб.

— Да говорят!

— Знам какво е да те подмамят и излъжат — продължи Пърл, докато прибираше „уредите си“, както наричаше колекцията си спринцовки и малки ампули, и ги слагаше грижовно в един несесер. — Не искам да свършиш като мен. После е много трудно да поправиш каквото и да било.

— Знам, че е трудно — каза тихо Копър.

Пърл изчезваше през деня с часове. Без съмнение работеше за Петрус, както преди, и се връщаше с дозата си кокаин или други наркотици. Поне даваше парите за наема си и Копър не можеше да се оплаче в това отношение.

— Може да попитаме за клиника.

— Не, благодаря. Адът от абстиненцията? Зарежи тая работа, няма да стане. Какво казва Хенри за Сюзи?

— За разлика от теб, Хенри ми дава пълната свобода да живея живота си както намеря за добре.

Пърл се прозя.

— Ще го изгубиш.

— Как мога да го изгубя, като изобщо го нямам.

Очите на Пърл поразително приличаха на очите на Джордж, когато го намери мъртъв на пода — млечнобели и празни. Беше обезпокоителна гледка.

— Имаш го на дланта си. Той е луд по теб.

Копър нямаше намерение да обяснява нещо толкова лично като чувствата си към Хенри и Сюзи, особено когато самата тя не ги разбираше.

— Хенри е много по-възрастен от мен.

— И какво от това? Хенри е красив, богат и те обожава. Какво повече искаш?

— Не искам никого. Обичам да съм свободна.

— Копър Пот, кога ще пораснеш и ще разбереш за какво става дума в този живот? — попита Пърл, която обичаше последната дума да е нейна.

После стана и тръгна към стаята си, приличаше на сомнамбул.

 

 

На следващия ден Копър се видя с Кристиан Диор в павилион „Марсан“. Беше ясен, но много студен ден. Излязоха навън в градината, където имаше количка за печени на въглища кестени.

— Ужасно е студено! — оплака се тя.

— Това е Париж. Хората не идват тук заради времето. Изглеждаш изморена, скъпа — отбеляза Диор, докато купуваше печени кестени, увити във фуния от вестник.

— Не спах много добре тази нощ — призна тя. — Пърл пак се закачи за кокаина.

Диор съсредоточено белеше един кестен.

— Това можеше да се очаква. Нищо не можеш да направиш. Аз имам същия проблем с Бебе.

— И после, проблемът със Сюзи.

— Какво за нея?

— Тя беше много мила и щедра към мен, но иска нещо повече от приятелство. Нетърпелива е, защото не отговарям на чувствата й по начина, по който й се иска. Не ми се ще да я нараня или да я разочаровам. Какво да правя?

— Страхувам се, че питаш неправилния човек, скъпа моя.

— Но ти със сигурност разбираш дилемата ми. Точно ти би трябвало да ме разбираш.

— Искаш да кажеш заради това че съм такъв, какъвто съм? Но аз съм роден така. И го знаех от много ранна възраст. Никога не ми се е струвало странно да копнея за хора от моя пол. — Той огледа кестена си за останали ципички. — И мога да ти кажа, ma petite, че нито една връзка не е лесна. За себе си мога да заявя, че никога не съм намирал щастие в любовта.

— О, Тиан, това е толкова тъжно!

— Тъжно, но вярно. Най-просто казано, няма значение дали човек се влюбва в своя пол, и в противоположния. Проблемите са сходни. Забелязваш ли как нито един от кръга ми не може да намери разрешение на проблема с желанията си? Погледни Кокто. Той се влюбва в мъже, в жени, без значение.

— Единственият човек, в когото Кокто винаги и неизменно се влюбва, е в самия себе си — отвърна саркастично тя. Диор се засмя.

— Може би си права. Красивите са желани, тези, които не са красиви, не са. Никога не съм бил хубав, дори не и като млад, когато повечето хора разцъфтяват поне за малко. При мен нямаше такова разцъфтяване. Винаги съм бил обикновен, незабележителен, грозен.

— Не си грозен, нито незабележим.

— Напротив. И имам вроден дефект — винаги и неизбежно да бъда привлечен към красивите. И в резултат от това ме отхвърлят прекалено често, ако невинаги. Дори ограбват и малкото смелост и увереност, които са ми останали. Или ако някак успея да накарам някого да ме приеме, скоро ме изхвърля заради някой по-привлекателен.

Тя сложи ръка на рамото му с истинско състрадание.

— Дори и да беше истина, че си обикновен мъж, а това не е вярно, защото имаш хубаво лице, в теб има толкова много красиви неща, толкова по-важни от външната красота.

— На този свят външният вид има много по-голямо значение от съдържанието. Ако съм научил нещо от работата си, току-що ти го казах.

— Мислех, че Еймъри ще бъде моята истинска голяма и вечна любов — каза тъжно тя. — Беше дълъг, много дълъг процес на разрушаване на илюзиите. Знам какво е да те отхвърлят заради по-красивите.

Той сложи ръка върху нейната.

— Много пъти са разбивали сърцето ми. На четирийсет години вече не очаквам да намеря тази истинска вечна любов. Влагам всичко в работата си. Но това не означава, че ти трябва да живееш така. Подходящият мъж може да е по-близо, отколкото си мислиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… — захвана се пак с кестените си. — Хенри.

— Всички имате напълно грешна представа за Хенри.

— И каква е негрешната представа за Хенри?

— Той е приятел. Това е всичко.

— Сигурна ли си, че това е всичко?

— Интересува се от мен.

— А ти не се ли интересуваш от него?

— Той е много привлекателен, но…

— Но?

— Аз съм много по-млада. Обичам живота си. Обичам да съм бохем, обичам приключенията. Не съм готова да се откажа от всичко това заради някого. Освен това мислим доста различно. Той е с големите батальони, а аз съм на страната на потиснатите.

— Да се консултираме ли с мадам Делей?

— Не мисля, че ми е нужна гадателка. Имам нужда от психиатър.

— Но на нея може да разчиташ напълно. Тя не греши, знаеш това. Всеки път излиза едно и също: Катрин е жива и се връща при мен.

— Радвам се за теб — каза Копър и си помисли с тъга колко е наивен.

— Скъпа моя, човек трябва да опитва нови неща, особено на твоите години, и без да си мисли непременно, че му се предлага едно и също ядене до живот, или да го приема непременно като прокоба. Довери се на инстинкта си. — Предложи й един перфектно обелен кестен. — Единственият съвет, който мога да ти дам, е да не правиш нищо, което ти се струва неправилно и грешно.

Тя взе малкото кестенче.

— Ти си щастливец, че имаш работата си, Тиан.

— Щастлив в работата, нещастен в любовта. Понякога ми се иска да не бях такъв, какъвто съм се родил. Има много препятствия. Първо е нелегално, а това означава да живееш във вечен страх. От друга страна, постоянно заставаш лице в лице с омразата и презрението на определена класа хора. Понякога е повече от поглед, една такава типична усмивка, уж любезна, или пък прекалено внимателно подбирани думи. Раните могат да бъдат много дълбоки. — Изражението му за миг се промени. — И после намираш лесен начин да потиснеш и да пренебрегнеш желанията си. Една разкошна рокля, нова материя, елегантна линия на кройката, тези неща могат да отклонят вниманието ти от факта колко си нещастен. — Той сгъна плика и го прибра в джоба си. — И като стана дума за това, трябва да се върна при куклите си. Сесията ти с професор Диор приключи.

 

 

Докато влизаше в „Риц“, Копър си помисли, че може би наистина трябва да отиде на психиатър. От двете възможни романтични връзки в живота й, от едната страна имаше мъж, който беше осемнайсет години по-възрастен от нея, а от другата стоеше жена. Какво ли би казал Фройд?

Копър много се бе променила. Нямаше и следа от онова момиче с широко отворени изненадани очи, което пристигна в Париж преди година.

Хенри я чакаше на масата, безупречен както винаги. Винаги, когато го видеше, сърцето й сякаш се издигаше като балонче. В един несигурен свят той беше единствената сигурност, единственото, на което можеше да разчита. Винаги тук, винаги готов да я подкрепи. И може би точно това беше проблемът. Ако Хенри беше непроменлива величина, то Сюзи беше променлива като луната. Ако Хенри я подкрепяше и беше константата в живота й, Сюзи беше предизвикателството. Ако Хенри я караше да се чувства сигурна и защитена, Сюзи й предлагаше неясно чувство за опасност. Не беше лесен избор, ако изобщо можеше да става дума за такъв.

Хенри я целуна три пъти по руска традиция. Тази вечер имаше оркестър и свиреха джаз. Елегантни двойки танцуваха в почивката между блюдата.

— Искаш ли да танцуваме преди да вземем менюто? — покани я той.

— Ако не стъпваш върху краката ми.

— Ще се постарая.

Той я прегърна нежно и се понесоха в танц между масите. Хенри танцуваше добре. Ръцете му бяха силни, движеше краката си с лекота.

— Опитах се да се свържа с теб в офиса — каза Копър. — Секретарката ти ме информира, че си извън Париж тази седмица.

— Трябваше да свърша малко работа.

— Каква работа?

— Скучни неща.

— Очакваш да ти казвам всяка подробност от живота си, но ти не ми споделяш нищо за своя — оплака се тя.

— Добре, какво искаш да знаеш?

— Къде беше тази седмица и какво прави там?

Той не отговори веднага, но продължи да я люлее в ръцете си.

— Битката с немците е в последната си фаза — каза най-сетне. — Но вече се готви нова битка. Комунистите искат да погълнат Франция, така както погълнаха Източна Европа.

Копър се изсмя саркастично.

— Тази стара лъжа. През трийсетте големите продаваха на хората същата лъжа, за да ги наплашат, и я използваха, за да държат работниците си в студените помещения и да ги карат да робуват за дребни пари и при опасни условия.

— Тук не става дума за работните условия във фабриките — каза търпеливо той. — Готвят се за гражданска война.

— Добре, добре, Дади Уорбакс — засмя се тя. — Може да спреш с пропагандата. Не искам да се карам с теб.

Те потанцуваха още малко, после се отправиха към масата, където коктейлите вече ги очакваха. Той й се усмихваше с тези извити нагоре мистериозни очи и разговорът вървеше леко.

— Трябва да внимаваш, моя скъпа Копър.

— С кое? Да се пазя от ордите комунисти?

— От скандал. Хората говорят за теб.

— Говорят ли?

— Париж е малък свят. Чувам доста злобни и грозни подмятания за връзка между известна певица и млада репортерка от Америка.

— Разбирам — каза замислено Копър, загледана в розовия сок. — Нямах представа, че съм толкова известна.

— Сега си. И си изумително красива. Естествено, хората те забелязват и искат да знаят коя си, откъде си.

— И вероятно къде отивам. Предполагам отговорът е: право в ада.

— Парижани са много толерантни. Не мисля, че някой те свързва с пламъците на ада. Но приятелката ти не е от съвсем дискретните.

— Поне не се срамува от това, което е.

Хенри сви рамене.

— Лесбийството е обществен спектакъл от 1850-та. Реално си е професия. Като на актьорите.

— В Париж да си жена си е професия — подметна иронично Копър.

— Сюзи дойде в Париж като бедна, грозна и мръсна просякиня. Тя е незаконно дете на клошарка от Сан Мало. Истинското й име е Сузане Рошер. И тогава Ивон де Бремон я превърна в Сюзи Солидор.

— Коя е Ивон де Бремон?

— Ивон е аристократка, лесбийка и се слави като една от най-красивите жени на двайсетте и трийсетте. Малко по-голяма от Сюзи. Всъщност със Сюзи изглеждат като сестри. Ивон я прибра, направи я свой проект. Отне й години от суровия материал да извае едно произведение на изкуството.

— Как го е постигнала? — попита заинтригувано Копър.

— Ивон знаеше всичко, което Сюзи не знаеше: правилните книги, правилните дрехи, подходящите за пиене вина, как да се разговаря, нужните обноски. Разхождаше я из всички модерни курорти. Човек можеше да ги види къде ли не — в Биариц и Кан, в ролс-ройса на Ивон и с огромното куче на задната седалка. Много впечатляваща гледка, уверявам те.

— Това ми звучи доста познато — каза още по-замислено Копър. Звучеше точно като това, което Сюзи правеше с нея. — И после?

— Сюзи я заряза. Внезапно. И разби сърцето на Ивон. Но на Сюзи й беше омръзнало да бъде нейно протеже. Искаше да разпери криле и да литне и voilà. Adieu, Ивон.

— Не знаех за това.

Хенри вдигна огромната листа с вината.

— Сякаш през цялото време бе ненавиждала Ивон и бе чакала да дойде мигът да я съсипе. И после си отмъсти.

— Отмъсти си? За какво?

— Никое добро не остава ненаказано. — Той се загледа в листата. — Ивон има много хубав магазин на „Фобур Сент Оноре“. Тя е жена с изумителен вкус към модата, антиквар, експерт в областта на мебелировката от осемнайсети век. Витрината, която прави за Коледа, е легендарна. Но не се вижда повече със Сюзи. Хм, имат „Шато Латур“ от 1922-ра. Да поръчаме бутилка?

Тя сложи пръста си на върха на листата, бутна я надолу и го погледна.

— Това предупреждение ли е, скъпи Хенри?

— Само предложение — усмихна се той, — че може би не е добре за теб да позволяваш на Сюзи да те превърне в шоу пред очите на целия свят и да ти се подиграе.

— Ще го имам предвид.

— Мислиш ли, че се бъркам прекалено много в живота ти?

— О, Пърл го прави през цялото време.

Той остави менюто.

— Никога няма да спра да се дивя, че си прибрала от улицата любовницата на мъжа ти. Ти си изумителна жена, Копър.

— Горката Пърл не беше точно негова любовница. По-скоро, както му казваме в Америка, жена за една нощ.

— И все пак си показала изключителна дарба да простиш. Много малко жени биха проявили подобна доброта и съчувствие.

— Пърл си има своите проблеми.

— Искаш да кажеш, че е наркоманка.

Копър поклати глава.

— Има ли нещо, което не знаеш?

— Ушите ми са винаги нащрек. Чух и какво си направила с нейния… хм… работодател.

— Много неща чуваш, скъпи Хенри.

— Истина ли е, че е имал нож?

Големите очи на Копър грейнаха.

— Ударих го с пепелник от колекцията на Лалик. Нямаше никакъв шанс.

— Можеше да те убие.

— Но не ме уби. И не смее да дойде до апартамента вече. Той е bête noir на Пърл. Нейният черен глупак.

Хенри сложи ръка върху нейната.

— Скъпа моя, знам, че се забавляваш, но живеем в опасен свят.

— Прав си — отвърна бавно тя.

— Че живеем в опасен свят?

— Не, не ме интересува колко е опасен светът. Прав си, че се забавлявам. Отделих прекалено много време да се самосъжалявам, но сега вече знам.

Изражението му стана малко тъжно.

— Прекалено много забавления, за да пожелаеш да се задомиш?

Отне й време да разбере какво се опитва да й каже.

— О, Хенри!

— Знам, че е прекалено рано. И знам, че съм двайсет години по-стар…

— Осемнайсет — поправи го веднага тя.

— Но като съпруг мога да предложа много.

— Хенри…

— Никога не бих застанал на пътя на кариерата ти, никога не бих се опитал да те променя. — За миг силните му пръсти стиснаха нейните. Настоятелно. — Не е нужно да ми отговаряш сега. Не е нужно да е скоро дори. Просто помисли.

— Ще помисля — обеща тя. После се наведе към него и го целуна по бузата. — За мен е огромна чест. Каквото и да стане.

 

 

Предложение за брак от Хенри Великовски не беше сред нещата, които може да подминеш с лека ръка. И все пак Копър имаше усещането, че не може да приеме. Не сега, а вероятно може би никога. Дори и ако Хенри не застанеше пред кариерата й, Копър щеше да загуби свободата си, която бе най-ценното за нея. Да стане негова съпруга — графиня Великовска, означаваше още задължения. Със сигурност вниманието и енергията й щяха да бъдат отклонени от концентрацията й върху работата. Ако не напълно, поне частично, и щяха да бъдат насочени към мъжа до нея. Знаеше го от първия си брак. И после, ако се появят и деца…

Обичаше Хенри. Обичаше го заради чара и галантността му, заради чувството за сигурност, което й даваше. И фактът, че беше по-стар, бе едно от нещата, които я привличаха към него. Дали тази топлина щеше да бъде достатъчна да подпали огъня, който бе нужен на един брак, за да издържи във времето, това вече беше друг въпрос. Можеше и да се получи, но само ако добавеше още дърва в огъня.

Досега бяха танцували, бяха се смели, бяха живели в един свят, който прекалено много напомняше на приказка, за да може да повярва, че приказката няма да свърши. Никога не бяха лягали в едно легло и докато това се случеше, щяха да останат в кубчето на страстта. А тя не беше сигурна, че иска да отваря вратата на това кубче.

След като се разделиха Копър изпита странна смесица от щастие и тъга. Мисълта да има до себе си мъж като Хенри определено я ласкаеше и повишаваше самочувствието й до небето. Но… беше толкова дразнещо, почти изпадаше в ярост да гледа как новооткритата й свобода заминава по дяволите точно когато я бе намерила.

Не беше лесно да определи чувствата си към Хенри. Имаха голяма разлика в годините и още по-голяма в политическите си убеждения и инстинкти. Не й харесваше как я кара да се чувства като наивно дете с ококорени от изумление очи, на което всичко трябва да се обяснява, като на сираче, което трябва да бъде винаги спасявано от трудностите и опасностите, в които се е забъркало. Фактът, че беше много привлекателен, допълнително объркваше чувствата й.

След като се бе отървала от манипулативния си изискващ и контролиращ съпруг, Копър не бързаше да се сдобие с нов. И решението й стигна дотук.