Мариус Габриел
Дизайнерът (10)

10.

Това, което се случи между Копър и Хенри, промени връзката им по много начини. Бяха много по-близо един до друг. Чувствата на Копър към него бяха по-дълбоки, но това също я плашеше. От раздялата с Еймъри за пръв път прави секс с мъж, макар и по различен начин. Освен това се бе обвързала с него физически, въпреки всички предварителни клетви пред самата себе си, че никога не би го допуснала. Имаше усещането, че бяга от втори брак, но и че без него губи почва под краката си.

По време на отсъствието му Копър имаше време да размишлява и да обмисли положението.

Сюзи знаеше, че Хенри не е в града, и покани Копър на следобеден чай. Тя живееше на „Фобур Сент Оноре“ и Копър пристигна според уговорката в уреченото време.

Сюзи беше все още в леглото. Отвори вратата с кисела, намусена физиономия.

— Защо си дошла толкова рано, по дяволите?

— Три и половина е — отбеляза Копър.

— Е, аз си легнах в девет сутринта. Ще си взема вана. Ела.

Копър седна на ръба на огромната вана, докато Сюзи я пълнеше с топла вода. За Копър това беше най-големият лукс. Когато Сюзи влезе във ваната, водата стигаше до брадичката й.

— Мисля да отидем да пием чай в „Максим“ — каза тя и подаде на Копър сапуна. — Ще ми измиеш ли гърба, chérie?

— Разбира се. — Копър започна да сапунисва гладките рамене на Сюзи.

— Такива са руснаците, видя ли? Казаха ми, че те е зарязал.

— Не е в Париж, замина по работа. Това е.

— Работа с някоя глупачка.

— Не вярвам. Той ме обича.

— А ти? Ти обичаш ли го?

— Разбира се.

Сюзи я изпръска с пяната.

— Предателка!

— И теб обичам, не ме мокри.

— Какво му обичаш? Как ти го мушка?

— Не го е направил все още — отвърна Копър с усмивка. — Но има много красиви атрибути.

— Виждала си го?

— Да, малко.

Сюзи се намръщи.

— Имам цял шкаф с много по-големи и красиви. Ако ти харесва чак толкова, ще ги ползвам в теб.

— Не искам нищо такова — потръпна Копър. — И не става дума само за секса. Харесва ми компанията му. И ми липсва компанията на мъж, усещането да бъда с мъж. Обичам мъже. Ти не ги ли обичаш? Имала си любовници мъже.

— Ще ти кажа нещо странно. Била съм с много мъже, но нито един от тях не е бил сто процента само мъж. Вземи Кокто например. Бил е в леглото ми, но любовта на живота му е красивият му приятел Жан Маре. Имало е и други, но всички са били като Кокто. Виждаш ли как живея? В света на здрача, където хората минават от един пол в друг. Не можеш да кажеш кое е жена, кое е мъж. На човек му писва.

— Мислех си, че…

— Какво си си мислила?

— Че така ти харесва.

Продълговатото й лице за секунда стана меланхолично.

— Може би съм покварена. Но ти си сочна круша. — Тя вдигна сапунисаното си лице за целувка.

Копър избърса сапунените мехурчета от бузата й.

— Хенри казва, че си жестока.

— О, значи сте клюкарствали за мен?

— Казва, че си имала ментор. Тя ти дала всичко, а ти си я захвърлила като стара ръкавица.

Очите на Сюзи се разшириха за секунда. В хладната светлина изглеждаха почти златисти. После отметна глава назад и се засмя. Копър наблюдаваше как гладката й шия пулсира от смеха.

— Като стара ръкавица! Chérie, откъде ги вземаш такива фрази? Мислех, че са си заминали със Сара Бернар.

— Но е вярно, нали?

Сюзи все още се усмихваше.

— И ако е вярно, какво?

— Хенри казва, че сякаш си я мразела? Така ли е?

— Ако си била малък кафяв бръмбар и после си се превърнала в златна пеперуда, нямаше ли да мразиш тези, които са те познавали като грозен бръмбар?

— Мисля, че бих била благодарна на човека, който ми е показал пътя — отвърна Копър.

Беше разбрала, че настойчивият поглед на Сюзи до голяма степен се дължеше на късогледството й, а тя мразеше да я виждат с очила и постоянното напрежение в очите да фокусира по-добре придаваше на погледа й тази острота.

— Подобно на съчувствието, благодарността е емоция, която ми е напълно чужда — обясни тя. — Освен това, беше започнала да вярва, че ме притежава. А никой не може да ме притежава. Какво друго каза Хенри за мен?

— Че си разбила сърцето й.

— Изглежда има много истории за мен. Вярваш ли му?

— Не искам никой повече да разбива сърцето ми.

— Не ми ли вярваш?

— Нямаше да съм тук, ако ти нямах доверие.

— Но слушаш всичко, което Хенри ти каже? Защо? Защото е мъж?

— Защото е мил и откровен.

— Chérie, хората ще ти разказват много неща за мен. Малкото, което знаят, и многото, което не знаят. И ако слушаш всичко, значи си глупачка.

— Чувам всичко и не слушам нищо.

— Добре.

Сюзи излезе от ваната като Афродита от вълните на морето и започна да попива водата с хавлия. Копър не изпитваше никакъв срам да я гледа. Сюзи беше като пищно, грациозно животно, което не знае, че е голо, и следователно не предизвиква чувство на срам у този, който го наблюдава. Къдравите косъмчета под мишниците и между бедрата й уловиха зимната светлина и заблещукаха топло.

Уловила погледа на Копър, тя се спря и разпери ръце.

— Харесваш ли ме?

— Красива си, и го знаеш.

Доволна от чутото, Сюзи се завъртя и показа пищната извивка на талията си и сочното си дупе.

— Не съм много млада, но запазих фигурата си. Все ще мога да се показвам пред хората. Не е зле, а?

— Не, не е зле — съгласи се Копър. — Защо не се бръснеш под мишниците?

— Защото е толкова буржоазно. — Тя вдигна ръцете си да й покаже космите под тях. — Не е ли красиво?

— За вас, французите, да, но американките ще те анатемосат, ако имаш и един косъм. Но след като така ти харесва…

Сюзи докосна космите на триъгълника между краката си.

— А тук? — попита лукаво тя. — Искаш ли и тук да се обръсна, за да можеш да виждаш всичко?

— Не.

— Защо не? След като толкова настояваш да си избръсна мишниците?

— Защото това долу не се вижда на обществени места, за разлика от мишниците.

— Колко си пряма — засмя се Сюзи. — И се изчервяваш като роза, мила моя.

— Никога не съм познавала друга като теб — каза ядосано Копър, осъзнавайки, че цялата пламти.

После я наблюдаваше как се облича. Бельото й беше перфектно, ушито по поръчка от шивача на бельо на улица „Камбо“. Коприна и дантела в прозрачно розово. Гладкото й тяло с цвят на бяло злато изчезна под дрехите. След това огледа Копър.

— Днес е подходящ ден за нещо специално. Свали си дрехите.

— Така съм си добре.

Сюзи издаде звук на крайно недоволство и раздразнение.

— Но аз не съм доволна. Събличай се.

Това се превръщаше в ритуал. Когато Сюзи искаше нещо, то просто ставаше и най-лесно беше да се подчиниш. Копър свали роклята си. Сюзи се зарови в гардероба. Бяха почти един и същ размер и повечето от дрехите на Сюзи ставаха и на Копър. Сюзи избра копринен тоалет в наситено черно с деликатни смарагдовозелени райета. Настоя да направи грима на Копър. Присвиваше очи през цялото време, докато боядисваше устните й и нанасяше сенки около очите й.

— Сложи си очилата. Ще ми извадиш окото с тая четка.

— Мразя да слагам очила — промърмори тя, но все пак ги сложи.

Бяха с кръгли рамки, като направени от черупка на костенурка, и върху тясното лице на Сюзи изглеждаха леко комично. Но точно в такива моменти, когато показваше тези си слабости, което се случваше много рядко, Копър я обичаше най-много.

След като нанесе грима и беше напълно доволна от резултата, Сюзи й намери чифт обувки на „Шанел“ с малки лъскави златни панделки, а накрая и малка шапка с черен воал, който по-скоро подчертаваше, вместо да прикрива, големите сиви очи на Копър.

— Чувствам се като коледен подарък — каза Копър, оглеждайки перфектното си отражение в огледалото с подвижна рамка.

— Да, точно това си — каза Сюзи и сложи ръкавиците си от кожа на сърна. — Можеш да задържиш дрехите, ако ти харесват.

Излязоха заедно. Всеки момент можеше да завали, затова вървяха бързо, хванати ръка за ръка като стари приятелки, и се смееха.

 

 

Следобеден чай в „Максим“ беше един от любимите начини за прекарване на свободното време на Сюзи, един крайно женствен ритуал.

Червени рози във вазите от китайски порцелан красяха всяка маса, чаят се сервираше в деликатни чаши в стил ню арт и вероятно бяха на възрастта на самия ресторант. Френските макарони с аромат на роза, специалитет на заведението, се топяха в устата. Имаше торти с крем, Флорентин и воловани хрупкави, топли и леки като перца. Предлагаха дори чай от Западен Бенгал. С две думи, тук сякаш войната беше свършила. Сякаш никога не бе имало война.

Почти всички маси край тях бяха заети от красиво облечени жени. Някои на групички, повечето по двойки, с приведени една към друга глави тихо си говореха. Копър се запита колко ли от тях бяха в интимни отношения. Улови доста погледи в тяхната посока. Някои безсрамно им се възхищаваха. Една жена впери поглед в нея. Тъмните й очи така се бяха вторачили, че Копър се почувства крайно неловко. Друга ниска и пълна жена я проследи с блестяща усмивка, като котката в „Алиса в страната на чудесата“.

Копър пренебрегна всички тези открити ухажвания, но се замисли колко по-различно беше приятелството между жените, в сравнение с това между мъжете. Колко по-гъвкаво, многопластово, с толкова много нюанси и завладяваща поглъщаща интимност можеше да бъде връзката между две жени.

Копър бе израснала с четиримата си братя и техните приятели. Сестра й беше по-голяма, вече беше омъжена и работеше като медицинска сестра, когато Копър беше едва на десет. Без майка, контактите й с жени бяха доста ограничени.

През последните няколко седмици Сюзи я бе научила на толкова много неща, беше й показала какво може да й даде едно женско приятелство. Връзката й със Сюзи беше емоция: не само остър ум, вълнение, неподправена радост от това, което може да даде животът, но също и нещо романтично.

След чая тръгнаха по улица „Фобур Сен-Оноре“ да разгледат витрините на изящните скъпи магазини, където осветлението вече беше запалено, в бавно спускащата се вечер. Дъждът беше спрял и парижани се разхождаха по красивата улица.

За втори път Копър имаше усещането, че войната е спряла, че градът плуваше в окото на същия огромен циклон, който се извиваше около тях, помиташе всичко по пътя си, но центърът оставаше спокоен. Зловещо тих.

Влязоха в „Ланвин“, една от най-старите модни къщи в Париж, любимата дизайнерка на Сюзи. Дрехите бяха качествени, но с тренираното си вече око Копър забеляза, че излизат от мода със сложната си бродерия и многото ресни. Дори деликатните флорални цветове изглеждаха като изскочили от предишни векове.

Докато се разхождаше сред изложените модели, Копър вдиша аромата, който се носеше във въздуха.

— Господи! Това е божествено.

— Това е „Моят грях“ — парфюмът на Жан Ланвин. Харесва ли ти?

— О, обожавам го.

— Люляк и мускус.

— Никога не съм помирисвала нещо по-хубаво.

Сюзи отиде до щанда, където като важен клиент я посрещнаха с нужното уважение.

— Дайте ми един флакон „Моят грях“, моля.

— Това за мен ли е?

— Разбира се.

— Но ти мразиш парфюми.

— Ще го слагаш, когато не съм с теб.

Копър беше очарована от облото черно шишенце със златна капачка, както и от кутията, на която имаше зловеща котка.

— Толкова си добра с мен — каза тихо Копър.

— Така ли? А тази сутрин бях зла?

— Можеш да бъдеш и двете.

— Вярно е.

Сюзи бе извадила малко огледалце от чантата си и внимателно оправяше червилото си. Огледа се критично и го затвори рязко и решително.

— Ела.

Пресякоха улицата и Сюзи се спря пред антикварен магазин, зад чиято витрина под мекото деликатно осветление блещукаха изумително красиви гравирани мебели.

— Какви прекрасни неща! — каза Копър.

— А, да. Това е човек, който наистина разбира от красиви неща. Ела. — Сюзи бутна вратата и влезе.

Копър я последва и изведнъж сякаш се оказа в пещерата на Аладин. Мраморни статуетки, картини с маслени бои, мебели. Имаше бижута, стъклени кутии с тежки сребърни прибори.

Една жена в тъмносин костюм се приближи да ги посрещне. Едва когато видя изражението на лицето й, Копър се досети къде са.

— Добър вечер, Сузане — поздрави жената.

— Добър вечер, Ивон — отвърна безгрижно Сюзи. — Пихме чай в „Максим“ и така и така минавахме, реших да се отбия. Надявам се не възразяваш.

— Разбира се. Защо да възразявам? Добре дошли в малкия ми магазин.

— Това е моята близка приятелка Копър Хийткоут. Копър, това е Ивон де Бремон Д’Арс.

След това официално представяне, Копър подаде ръка.

— Enchantée, мадам де Бремон.

Ръката на жената беше хладна, ръкостискането кратко. Ако Копър знаеше, че това е магазинът на бившата любовница на Сюзи, никога нямаше да влезе, но беше прекалено късно да бяга.

Ивон де Бремон беше над петдесетте, с къса черна коса. Костюмът й беше с леко мъжка кройка, но много шик именно заради изчистения си дизайн. В задната част на магазина върху красив килим лежеше голяма немска овчарка. Интелигентните очи на кучето ги наблюдаваха с интерес. Единственият човек, който се чувстваше удобно, беше Сюзи.

— Изглеждаш добре, Ивон — каза тя и огледа с хладен поглед лицето на жената, ръцете, дрехите й.

— Ти също, моя скъпа Сюзан.

— А, аз винаги изглеждам изморена и напрегната, а ти така спокойна. Интригите и връзките изсмукват силите. Много умно от твоя страна да бягаш от стреса на човешките взаимоотношения.

— Не се оплаквам от недостиг на връзки — отвърна Ивон на атаката. — Макар че хормоните ми са доста по-кротки от твоите.

— Нима? Говори се, че напоследък живееш като монахиня.

— Това са глупости.

— Надминала си себе си — продължи Сюзи, оглеждайки магазина. — Много добра експозиция. Толкова много хора са готови да се разделят с наследените си вещи и бижута, при това за малко пари.

— Плащам най-високата цена — отвърна сковано жената. — Знаеш го много добре.

— Но всички обичат да се пазарят, нали така? — настояваше Сюзи. — Купувай евтино, продавай скъпо. Това е основата на бизнеса, или греша? — Усмивката й беше копринена и в същото време иронична.

— Щом така казваш — отвърна тихо Ивон. — Но от опит знам, че няма такова нещо като пазарене. Ако предлагаш малко, получаваш боклук.

— А, много разпалено се защитаваш, Ивон. Обичаш да вземаш разни неща без пари. Бъди честна.

Лицето на жената почервеня от гняв.

— Честна съм. Най-евтините неща често са съсипани и изискват огромни усилия да бъдат приведени в добър вид.

Това очевидно развесели Сюзи.

— Щом така казваш.

Докато Копър нервно и притеснено гледаше как двете жени се обиждат, си спомни думите на Диор, че са като сестри. И беше прав. Имаха същата грация, еднакви атлетични фигури, дори лицата им бяха толкова подобни, издължени и красиви, с перфектни бели зъби. Единствената разлика беше, че ако можеше да се сложи разделителна линия между младостта и зрелостта, Сюзи беше от едната страна на линията, а Ивон от другата.

— И как беше чаят? — попита Ивон, но сега въпросът беше зададен на Копър. — Хапнахте ли от макароните с аромат на рози? И от пълнените соленки? Казват, че в тях има пилешко, но е заешко, уви.

— Обичам заешко — отвърна Копър.

Ивон я огледа с презрение.

— И са те окъпали в „Моят грях“.

— Копър има тази приказна безупречна ирландска кожа и коса. — Сюзи я хвана за ръката и я издърпа към светлината. — Цветето на младостта. Погледни я само. С нищо не може да се сравни, нали? Кожата на една жена е най-прелестната материя на света.

— И най-краткотрайната — отвърна Ивон. — Не издържа дълго.

— О, да, права си — Сюзи докосна лицето на Ивон, без да сваля ръкавицата си, с жест, който би могъл да мине за състрадание, ако не беше зловещата усмивка на лицето й. — Макар че ти едва ли имаш нещо против, при положение че предлагаш антики. Колкото по-старо е едно нещо, толкова повече ти харесва, n’est-ce pas? — засмя се тя. — Ако няма паяжини във всеки ъгъл, направо не искаш да го погледнеш.

Ивон се опита да се засмее.

— Колко си забавна. Все още ли пееш в онзи твой клуб?

— Разбира се.

— Наистина се надявам да спечелиш съда на своя страна. Чува се, че не гледали с много добро око на онези, които са били прекалено дружелюбни с немците.

— Ще поема риска. От опит знам, че всички мъже в униформа са едни и същи, независимо какъв език говорят.

— Не ми се иска да те пратят в затвора — изстреля обратно Ивон с блеснали очи. — Защото там няма да ти хареса, независимо от привързаността ти към мъже в униформи. И ще ти липсват малките ти глезотийки. Сладкишите със заешко и така нататък.

— Не се притеснявай за мен. Винаги съм се оправяла сама в живота. Пробивала съм сама.

— Невинаги — отговори тихо Ивон.

— Е, сега го правя.

Една добре облечена двойка влязоха в магазина и отидоха да разгледат антикварния диван в императорски стил.

— Обърни внимание на клиентите си, Ивон. A bientôt, скъпа.

— Непременно се отбийте пак, когато нямате друга по-спешна работа.

— Можеш напълно да разчиташ.

Двете жени се целунаха, без да се докосват с яркочервените си устни. Сюзи уви собственически ръка около Копър и излязоха.

Когато стъпиха на тротоара, Копър се изскубна гневно от ръката й.

— Ето защо ме облече така тази сутрин! Да ме показваш като някой пудел.

— Може и да ми е минало нещо такова през ума — отвърна съвсем спокойно Сюзи. Изглеждаше доволна от себе си. — Но ти не си пудел, chérie.

— Каквото и да съм, не съм твоя собственост. Чувствах се ужасно там вътре. Щях да умра от срам.

— Защо да те е срам?

— Защото ме заведе само за да нараниш жената.

— Ти ме помоли да те запозная с нея.

— Не съм молила за нищо подобно!

— Тогава съм разбрала грешно любопитството ти.

— Ти се държа отвратително с нея!

— Нима?

— Повече от отвратително!

— Мисля, че преувеличаваш. С Ивон се разбираме много добре.

— Буквално се бяхте стиснали за гушите.

— Може би. Но ако си простим една на друга, животът и на двете ни ще бъде доста по-скучен.

— Значи водиш всички свои завоевания там да й ги показваш? Да се фукаш?

— Не бъди глупава.

— Правиш го, виждам истината на лицето ти.

А сега Сюзи й се смееше.

— Разбира се, че искам да се похваля с теб. Ти си красива. И си моя.

— Не съм твоя! — озъби се Копър. — Отивам си у дома.

— Копър, не си отивай.

— Не ме търси никога повече.

 

 

Копър беше дълбоко наранена и обидена. Случилото се я караше да се чувства използвана и я хвърли в силен душевен смут. По пътя към дома тя се опита да си обясни защо всичко това й се бе сторило толкова грозно. Не бяха само ужасът и срамът, че я разхождаха като циркова маймуна да я показват, а и усещането, че не е била нищо повече от една стрела в дартборда в битката между двете жени. Приятелството на Сюзи беше хубаво нещо до момента, в който се превърнеш в домашен любимец. А домашните любимци са загубили достойнството си. Имаше нещо задушаващо в нейното присъствие и парадиране.

Копър нямаше търпение да се добере до апартамента си и да махне от гърба си дрехите на Сюзи. Влезе в отвратително настроение и завари Пърл да слага компреси върху подутото си и посиняло, почти черно око.

— Какво, по дяволите, ти се е случило?

— Ударих се във вратата.

— Ударила си се в юмрук. И знам чий.

Копър гневно огледа лицето й. Подутината се спускаше по цялата буза чак до устата в жълтеникаво лилави петна.

— Как е възможно да продължаваш да ходиш при това копеле?

— Ами ти, Копър Пот? — попита уморено Пърл. — Облякла те е в една от своите стари дрехи. И те е поляла с парфюма си. Защо? За да прикрие миризмата на котка?

Копър се скри в стаята си и веднага съблече копринените дрехи на Сюзи. Гардеробът й беше започнал да се пълни с подаръци от нея. Не бяха стари и износени, повечето бяха на „Ланвин“ и само на няколко месеца. Но всяка от тях носеше със себе си нещо от Сюзи. Ако дрехите на другите жени миришеха на парфюма им, то дрехите на Сюзи миришеха на тялото й. И това объркваше съзнанието й, давеше го в емоции.

Копър започна да се пита дали Пърл не беше права от самото начало, че връзката й със Сюзи щеше да я промени завинаги, да преобърне живота й и то в неправилната посока. И вероятно така щеше да стане.

Но може би промяната беше нещо хубаво. Може би Копър искаше да се промени. За какво друго е животът, ако не да се променяме?

 

 

Копър беше в стария си опърпан халат, когато някой почука на вратата. Беше Кристиан Диор, понесъл малко бяло куче под мишницата си.

— Това е Жасант — каза той, след като тя го покани и го настани пред печката с чаша червено вино. — Кучето на Бебе. През цялото време е била заключена в студиото. Горката. Почти е умряла от глад. Със сигурност й е оставил храна и вода, но всичко е свършило и е гладувала. Питах се дали не може да се грижиш за нея? Докато Бебе се върне?

Копър пое треперещото животинче и усети малките й като на птиче кости под мръсните заплетени косми на козината й.

— Разбира се, че ще я взема.

Копър я заведе в банята да я изкъпе. Беше в окаяно състояние, козината й бе заплетена и много мръсна. Очите й се въртяха уплашено във всички посоки. Миришеше лошо. Диор дойде в банята и седна да наблюдава, докато Копър къпеше малкото животно.

— Как е Бебе? — попита тя.

Той въздъхна.

Още не ми позволяват да го видя. Но съм преживял няколко такива лечения с него и знам, че е ужасно. Целият организъм се разболява. Последния път едва не умря.

— О, Тиан! Това е ужасна трагедия.

— Да, той е най-умният човек, когото познавам. Но с Бебе нищо не е умерено. Всичко е крайности. Не може да спре докато не е напълно съсипан. Независимо дали става дума за работа или за забавления. Просто целият се отдава на всичко, с което се захване. Добро или лошо. Останалите използваме таланта си доста разумно, пестим го, защото знаем колко е ограничен. — Диор се наведе над ваната. Лицето му беше мокро от парата. — Не мисля, че ще издържи много.

— Не говори така.

— Не мога постоянно да губя хората, които обичам, Копър. Прекалено много болка. — Той избърса сълзите си и отпи от чашата с вино. — Благодаря ти за Жасант. Толкова си мила. Бих я взел, но всеки път, когато я видя, започвам да плача.

— Няма никакъв проблем — отвърна нежно тя.

Беше се научила да разбира добре чувствителността на Диор. Жасант явно се бе овъргаляла в нещо мазно, което после бе засъхнало и Копър трябваше да положи огромни усилия да разреши сплъстената козина.

— Мога ли да попитам — започна внимателно Диор — къде изчезна твоят руснак?

— Замина по работа.

— Чува се, че работата му е от деликатно естество, или? Предполагам, че се тревожиш за него.

— Притеснявам се, задушавам се от тревога — призна тя. — Но това едва ли ще му помогне. Нито пък на мен.

— Как са нещата със Сюзи?

— Понякога е страхотна и забавна, но има дни, в които искам да я удуша. Днес беше такъв ден. И тя разказа на Диор за случката с Ивон. Лицето на Диор се изкриви в гримаса.

— Страхувам се, че Сюзи не е никак дискретна.

— Държи се с мен като със собственост. Но аз не й принадлежа. Дори не съм лесбийка. — Веждите на Диор се повдигнаха учудено нагоре. — Мразя тази дума, ако трябва да съм честна. Защо изобщо се налага да ни слагат в кутии с етикети?

— Защото, както вече го обсъдихме, професията на Сюзи е да бъде лесбийка. И другата причина е, че ако не ни слагат в кутии с табелки, останалият свят няма да знае какво да прави с нас. Освен това, когато твърдиш, че не си лесбийка, значи трябва да има друга категория, към която да принадлежиш.

— Мислех, че гении като теб нямат добра логика — отвърна сухо тя.

— Никога не съм претендирал, че съм гений. Аз съм човек на логиката.

Кучето вече беше чисто, или поне колкото можеше да се измие, без да го удавят, и той й помогна да извадят треперещото животно от водата и да го увият в кърпа.

— През целия си живот съм се срамувал от това, което съм — каза тихо Диор. — Преминал съм през такава болка, агония, през ад, през който е принуден да минава всеки мъж като мен. Не искам това да се случи и на теб.

— Пърл казва, че мъжете винаги ще се отвращават от мен, ако разберат какво съм направила.

— Мисля, че мъжете са много по-склонни да приемат жена, която обича жените, отколкото мъж, който обича мъжете. Всъщност за много мъже това е възбуждащо. Именно така Сюзи си изкарва парите.

— Не разбирам.

Диор подсушаваше ушите и муцуната на кучето като грижовна майка.

— Вие, жените, може да правите каквото си искате една с друга и е очарователно и няма последствия.

— Няма последствия?

— Просто красота, която търси своето отражение. В това има нещо невинно. Като деца, които си играят.

— Тиан! — възкликна тя. — В много отношения разбираш жените, и то много добре, но в други… е…

— Добре, добре, ще се придържам към роклите им.

 

 

Липсата на новини от Хенри беше тежко изпитание. Макар и да отказваше да говори за работа, Копър беше сигурна, че е в опасност. Както Хенри бе предвидил, едва освободената от нацистите Франция беше разкъсвана от стачки и саботажи. Всяка седмица избухваха нови и нови бунтове, а полицията се опитваше да прекара работниците, които искаха да отидат на работа, през барикадите на стачкуващите. Комунисти саботьори, очевидно останали с впечатлението, че експресът Лил — Париж превозва войници, дерайлираха влака. В резултат от кошмарната злополука десетки бяха с опасност за живота, шестнайсет души загинаха.

Улиците на Париж бяха претъпкани с въоръжена полиция. Правителството уверяваше гражданите и цялата страна, че положението е под контрол, но никой не знаеше какво всъщност се случва под повърхността на видимото. Жестокостите достигаха до нечувани размери, времето отново рязко застудя, нямаше въглища, а мислите на Копър за Хенри ставаха все по-мрачни.

Тишината, която преди я успокояваше, сега се бе превърнала в ежедневна, ежечасна, ежеминутна разяждаща паника. Във всеки един момент усещаше как стомахът й се обръща от постоянна тревога, премесена с гняв.

Как можа да изчезне така? Ако я обичаше, както твърдеше, защо се отнасяше с нея по този начин? Освен ако… и тази мисъл я вцепеняваше… бе заловен или убит. Колкото повече се опитваше да не мисли, толкова по-яростно опасенията се връщаха при нея и я притискаха.

Беше й казал, че събира информация за комунистите, но истината беше, че Копър нямаше никаква реална представа какво точно прави и срещу кого. Дали го бяха заловили? Или изправили срещу някоя стена и разстреляли?

Или просто му беше писнало от нея и бе намерил някоя друга, някоя, която не му създаваше толкова много грижи и проблеми? Някоя по-готова да изпълни желанията му в леглото? Тази мисъл я изтезаваше, но по съвсем различен начин. Хенри не й се струваше от мъжете, които биха предложили брак, ако се интересуват само от малко въргаляне в кревата. Но и преди бе грешала в преценките си за мъжете, особено за един от тях, и бе сбъркала толкова много.

Според някои Копър се правеше на недостижима, играеше си на „Ела ме хвани, ако можеш“. И може би Хенри бе усетил, че не е напълно искрена с него и се бе отвратил от нея.

 

 

Едно неделно утро, докато камбаните на църквата все още биеха, Диор, треперещ, измъкна Копър от леглото. Очите му щяха да изскочат от побелялото лице.

— Обадиха ми се. Сестра ми. Жива е! — стисна с все сила ръката й, сякаш се държеше за нея да не падне. — Идва си у дома.

Новината бе дошла от Червения кръст. Лагерът, в който била хвърлена, бил освободен от руснаците. Намерили много малко оживели. Останалите са били избити от нацистите, погинали от студ или от глад. Но Катрин, както винаги бе предсказвала мадам Делей, бе оцеляла и една от първите, изпратени обратно към дома. Щяла да пристигне на другия ден сутринта на Гар де Лест с влак, извозващ пленници.

Всичко това Диор разказваше разтреперан и развълнуван, когато вече излизаха от апартамента й.

— Трябва да приготвим стаята й — каза Кристиан. — И яйца. Имаме нужда от яйца.

— Защо яйца? — попита Копър и се засмя на ентусиазма му.

— За да й направя суфле с кашкавал. Това е любимото й ястие. Ще очаква да я посрещна със суфле. И казаха, че е много слаба. Трябва да я храня добре. Суфле с кашкавал е едно от най-питателните ястия, знаеш, нали? Когато боледувахме като деца, винаги това ни даваха.

— Добре, ще намерим яйца.

— И цветя! Имаме нужда от цветя.

Обикаляха като луди из цял Париж. Яйца, масло, мляко все още се намираха трудно. Само няколко магазина ги предлагаха и там винаги имаше огромни опашки. Диор беше нетърпелив и ядосан. Чакаха с часове в два магазина, но когато стигнаха до щанда, им казаха, че нищо не е останало.

Но в третия извадиха късмет. Успяха да купят шест безценни яйца, бучка масло, а в четвъртия — малка кана с мляко и кашкавал колкото за едно суфле.

— Права беше — не спираше да повтаря Диор. — През цялото време Делей беше права. Всички се опитваха да ме убедят, да ме накарат да повярвам, че Катрин е мъртва, но тя знаеше. Ще покрия тази жена със злато.

На пазара на Ил дьо ла Сите, под сянката на Нотр Дам намериха пролетни цветя.

— Всички тези цветя едва ли ще се съберат в стаята й — отбеляза Копър.

— Ще ги сложим из целия апартамент — отвърна той, скрит зад букетите.

Копър очакваше, че Диор ще купи дори една от птичките в кафез, които също се продаваха на пазара и чуруликаха весело.

Двамата подготвиха стаята на Катрин. Диор запали печката, за да започне да се затопля. Копър подготви леглото — оправи го красиво и остави възможно повече завивки. Нямаше достатъчно вази за всички цветя, така че се наложи Кристиан да изтича до съседите си на долния етаж за още няколко.

През цялото време той ту избухваше в смях, ту се смееше весело, ту възкликваше за всяко нещо. Завръщането на Катрин беше истинско чудо. След като цялата кошмарна истина за нацистите и тяхната машина за смърт бе разкрита пред света, ставаше все по-малко вероятно Катрин да е оцеляла. Сега вече знаеха, че милиони бяха загинали в концентрационните лагери — или направо бяха избити, или бяха умрели от изтощение от работа при смразяващи кръвта условия.

— Трябва да намеря Ерве, годеника й. Трябва да знае, че тя се връща. О, няма да мога да спя тази нощ — каза Диор, когато свършиха всичко и най-сетне бе доволен от крайния резултат. — Как ще затворя очи?

— Трябва да опиташ — каза нежно Копър.

Самата тя също не успя да мигне. Представяше си срещата им на другия ден. Диор бе преживял една година в кошмарни притеснения и очакване, една година от арестуването й. А какво ли бе преживяла Катрин? Само Бог знаеше.

Е, все пак гадателката се оказа права. Катрин Диор беше жива. И само това имаше значение.