Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (7)

Седма глава

Още при първия кръстоносен поход християнските рицари нападнаха първо неверниците в собствените си страни, евреите.

Водачите на движението не искаха това; тяхната цел беше да освободят Светите земи от игото на неверниците, нищо друго. Но към кръстоносците се присъединиха много хора, които не се ръководеха от религиозни мотиви; благочестивото въодушевление се смеси с жажда за приключения и корист. Рицарите, които в родината си бяха възпрепятствани от закона, очакваха да намерят в ислямските страни богата плячка и военна слава. Крепостните селяни вземаха кръста, за да се отърват от потисничеството и да избегнат данъците. „Безбройна паплач — съобщава набожният съвременен хронист Албертус Аквентис — се присъедини към кръстоносната войска, повече за да прави грехове, отколкото за да се покае.“

Някой си Гийом льо Карпантие от околностите на Труа, необуздан оратор и побойник, събра голям отряд от войнствени пилигрими и се придвижи с тях към Рейн. Все повече хора се присъединяваха към него, франки и немци, скоро станаха почти сто хиляди. В рейнската област тези съмнителни последователи на кръстоносците бяха наречени „братята поклонници“.

„Надигна се — разказва един съвременен еврейски хронист — див, необуздан, жесток народ, смесица от франки и немци, и тръгна към Свещения град, за да прогони оттам синовете на Исмаил. Всеки от тези безбожници уши на дрехата си кръстен знак, събраха се големи купчини мъже, жени и деца. Един от тях, Вилхелм дърводелеца — проклето да е безбожното му име, ги насъска и каза: ние сме тръгнали към далечните земи, за да си отмъстим на Измаиловите синове. Но и тук живеят евреи, чиито деди разпънаха на кръст нашия Бог. Нека първо се разплатим с тях. Да изтребим от земята семето на Юда, ако продължават да се съпротивляват и не признават Спасителя Иисус. И всички го слушаха и говореха един на друг: да послушаме думите му. Тогава се нахвърлиха върху народа на Свещената книга.“

Отпърво, на шести ияр, беше саббат, избиха евреите в град Шпайер. След три дни евреите от град Вормс. После тръгнаха към Кьолн. Там епископ Херман се опита да защити поданиците си. „Ала портите на милосърдието бяха затворени — продължава хронистът, — безбожниците избиха войниците и се нахвърлиха като бесни върху евреите. Преди да приемат кръщението, много мъже, жени и деца се хвърлиха във водите на Рейн с напъхани в дрехите им камъни, като викаха: Чуй ни, Израил, няма друг бог, освен нашия Адонай!“

Същото стана и в Трир, и в Майнц.

За случилото се в Майнц хронистът разказва:

„На третия ден от сиван, за който някога нашият учител Мойсей е казал: бъдете готови за третия ден, когато ще се върна от Синай, та на трети сиван около обед Емихо от Лайнинген — проклето да е името на безбожника, пристигна в града с целия си отряд и гражданите му отвориха вратите. Тогава безбожниците си казаха един на друг: ей сега ще отмъстим за кръвта на разпнатия. Синовете на Свещения съюз бяха приготвили оръжия, за да се защитават; ала не можаха да устоят на неприятеля, както бяха отслабени от мъката и дългия пост. Замъкът на епископа със здравата порта на най-вътрешния двор успя да удържи известно време срещу негодниците; но заради многото наши прегрешения портите не можаха да устоят. Като видяха, че участта им е решена, и за да си вдъхнат смелост един другиму, евреите казаха: неприятелите ще ни избият, но душите ни ще отидат чисти и неопетнени в светлите градини на Едем. Щастлив е всеки, който изстрада смъртта в името на единствения Бог. Тогава решиха: хайде да принесем жертва в чест на Бога. И когато враговете проникнаха в двора, видяха мъжете да седят неподвижно, увити в молитвените си наметала. Безбожниците помислиха, че това е хитрост. Започнаха да хвърлят камъни и да обсипват със стрели неподвижните фигури. Мъжете не се помръдваха. Тогава ги пронизаха с мечовете си. А хората, които се бяха скрили във вътрешността на замъка, започнаха да се самоубиват един след друг. И наистина, на този трети сиван евреите от Майнц издържаха изпитанието, което някога Бог наложил на праотеца ни Авраам. Както той му казал: «Аз съм тук!» и бил готов да пожертва сина си Исаак, така те му поднесоха в жертва децата и близките си. Бащата пожертва сина, братът — сестрата, годеникът — годеницата, съседът — съседа си. Кога е имало такова жертвоприношение за един-единствен ден? Повече от единайсет стотици се оставиха да ги убият или се убиха сами, за да се помни свещеното име на единствения, възвишения, страшния.“

В Регенсбург братята поклонници избиха седемстотин деветдесет и четири евреи, имената им са записани в книгата на мъчениците. Сто и осем изказаха готовност да приемат кръщението. Братята поклонници ги натикаха в Дунава, пуснаха един голям кръст да плува по водата и потопиха евреите, като се смееха и крещяха: „Сега сте християни и не смейте повече да вярвате в еврейската си ерес!“. После изгориха синагогата, а от пергаментите на Светото писание изрязаха подложки за обувките си.

През месеците ияр, сиван и тамус в рейнската област загинаха дванайсет хиляди евреи, а в Швабия и Бавария — четири хиляди.

Повечето светски и духовни князе не одобряваха делата на братята поклонници и бяха против принудителните кръщавания. Немският император Хайнрих Четвърти изрази в тържествена реч своето отвращение от кланетата и позволи на насилствено кръстените да се върнат към еврейството. Той заведе дело срещу архиепископа на Майнц, като го обвини, че не е защитил достатъчно енергично своите евреи и се е обогатил с имотите им. Архиепископът избяга, императорът конфискува богатството му и обезщети евреите.

Повечето от братята поклонници намериха своя жалък край още преди да стигнат до Свещената земя. Няколко хиляди бяха убити от унгарците, водачите им Гийом льо Карпантие и Емихо фон Лайнинген се върнаха позорно заедно с окъсаните и изнемощели остатъци от дружината си. Хронистът разказва, че преди да тръгне на път, Гийом попитал един раби от Труа как ще завърши пътуването му. Ученият отвърнал: „Известно време ще живееш в блясък, но после ще те надвият, ти ще избягаш и ще се върнеш тук с три коня“. Гийом го заплашил: „Ако се върна тук само с един кон повече, ще те убия, ще избия и всички останали евреи във Франкия“. Като се върнал, бил придружен от трима конници, значи имали общо четири коня, и жадувал да убие евреина. Ала когато минавали под портата, от арката се отделил камък и убил единия от придружителите му заедно с коня. Тогава Гийом се отказал от намерението си и отишъл в манастир.

Когато бе обявен новият кръстоносен поход, евреите си припомниха страданията на предците си, записани в книгата „Долината на сълзите“, и сърцата им се изпълниха със страх.

Много скоро историята се повтори. Този път обаче злото дойде преди всичко от духовните и светските князе.

Херцог Братислав от Бохемия заповяда на своите евреи да се покръстят и когато те пожелаха да напуснат земята му, за да се върнат към вярата си, обяви, че изземва цялото им имущество. Интендантът му, образован господин, се обърна към напускащите по поръчение на херцога и държа реч в латински хекзаметри:

„Нищо от Ерусалимските богатства не донесохте в моята Бохемия. Дойдохте тук голи като просяци, така и ще си отидете.“

Най-много страдания понесоха евреите от кралството на франките. По време на предишния кръстоносен поход Людовик Седми и Елинор дьо Гиен успяха да ги опазят. Ала кралят, който сега управляваше във Франция, Филип Август, застана лично начело на разбойниците, които грабеха и избиваха „прокълнатия род“.

„С престъпната си хитрост — заяви той — евреите изкупиха повечето къщи в моята столица Париж. Те ни грабеха, както предците им са грабили египтяните.“ За да отмъсти за този грабеж, той заповяда на войниците си да обкръжат синагогите в Париж и в Орлеан, точно когато беше саббат, и не пусна евреите, докато не плячкоса къщите им. След това им заповяда да свалят празничните си дрехи и да се върнат по домовете си по долни ризи. Всички евреи получиха нареждане да оставят имуществото си и да напуснат кралството му през следващите три месеца.

Повечето от прогонените избягаха в съседните графства, по име васали на френския крал, в действителност самостоятелни владетели.

Ала дългата ръка на Филип Август ги настигна и там.

Ето например маркграфинята на Шампан, името й беше Бланш, възрастна дама със свободен дух и добро сърце. Тя прие много от изселниците. Във франкската област съществуваше стар обичай, според който през страстната седмица хващат един представител на евреите, обикновено настоятеля на общината или равина, и му удрят плесници на обществено място в памет на страданията Христови. Маркграфинята беше разрешила на своите евреи да заменят този натурален данък с внасяне на голяма сума в полза на църквата. Крал Филип Август, раздразнен, че изселниците намериха убежище при маркграфинята Бланш, поиска от нея да отмени това разпореждане. Позова се на Свещената война и тя бе принудена да се съгласи.

Ала съдбата спести позора на еврейските бежанци, макар и по жалък, да, дори трагичен начин. Точно преди страстната седмица един кръстоносец, поданик на крал Филип Август, уби един евреин в град Бре-сюр-Сен, който принадлежеше на маркграфинята. Тя го осъди на смърт и заповяда да изпълнят екзекуцията в деня на празника Пурим, когато евреите отбелязват падането на врага им Ханан, победен от царица Естер и приемния й баща Мардохай. Евреите от град Бре присъстваха на екзекуцията, вероятно изпълнени със злобно удовлетворение. На краля бе съобщено, че ръцете на убиеца, неговия поданик, били вързани, а на главата му сложили корона от тръни, за да се подиграят със страданията на Спасителя. Злодеецът крал, както го нарича хронистът, веднага изиска от маркграфинята да арестува всички евреи в Бре. Тя му отказа и тогава кралят изпрати в Бре войници, които хванаха всички евреи и ги поставиха пред избора или да се покръстят, или да умрат. Четирима се покръстиха, деветнайсет деца под тринайсет години бяха отведени в манастир, всички останали евреи бяха изгорени, за което в града бяха издигнати двайсет и седем клади. Доволен, крал Филип Август каза на маркграфинята Бланш: „Сега можеш да освободиш евреите си от плесниците, госпожо“. След това замина на изток, за да участва в Свещената война.

Евреите от цяла Северна Франция не бяха сигурни за живота и имуществото си и изпратиха посланици до братята си в по-щастливите страни, в Прованс и Испания, за да ги помолят за помощ.

Най-голямата им надежда беше в могъщата еврейска община на Толедо. За там замина човекът, който бе известен като най-великият и най-набожният между френските евреи, раби Товия Бен Шимон.

Йеуда едва се бе завърнал, когато го посети раби Товия.

Нашият господар и учител Товия Бен Шимон, наречен А-Хасид, благочестивият, Episcopus Judaerum Francorum, глава на евреите от Франция, беше известен и оспорван богослов. Външността му бе невзрачна, поведението скромно. Произхождаше от старо семейство на учени евреи, които преди век бяха избягали от братята поклонници и се бяха заселили в Северна Франция.

Раби Товия говореше бавния, нечист еврейски на немските евреи, известен като „ешкенази“. Звученето му беше съвсем различно от благородния класически еврейски, с който бе свикнал дон Йеуда. Много скоро обаче той забрави произношението на госта си и се съсредоточи върху онова, което той искаше да му разкаже. Ставаше въпрос за безбройните, хитро скроени, извънредно жестоки интриги на крал Филип Август и за страшните кървави събития в Париж, Орлеан, Бре-сюр-Сен, Немур и града Сан. Гостът разказваше тромаво, описваше и най-незначителните мъчения, причинени на евреите, говореше подробно и точно за жестоките кланета — така дребното ставаше голямо, а голямото беше брънка от безкрайна верига. Отново и отново звучеше рефренът:

— И те крещяха: „Чуй, Израил, нашият Бог е един“. И тогава ги убиваха.

Странно звучеше разказът на невзрачния раби в тихата, разкошно обзаведена, добре защитена къща, разказ за страшни събития. Раби Товия говори дълго и настойчиво, но дон Йеуда го изслуша с неотслабващо внимание. Живото му въображение рисуваше ужасяващи картини от събитията, които описваше гостът му. В душата му се събудиха собствените мрачни спомени. Някога, преди цяло поколение, мюсюлманите в Севиля бяха постъпили по същия начин, както сега християните във Франция. И те се бяха нахвърлили първо срещу своите „неверници“, евреите, и ги бяха поставили пред избора да приемат исляма или да умрат. Йеуда знаеше от личен опит какво ставаше в душите на онези, които сега бяха нападнатите.

— Засега ни оказват помощ само графовете и бароните от независимите земи — разказваше раби Товия. — Но миропомазаният безбожник притиска и тях и те няма да му устоят дълго. Сърцата им не са зли, но не са и добри, те няма да поведат война срещу краля на Франция само за да защитят справедливостта и евреите. Не е далече времето, когато ще се принудим да се изселим и от техните земи, и това няма да ни бъде лесно; защото не сме спасили нищо, освен кожите си и няколко свитъка от древната тора.

Красивата къща се радваше на мир, разкош и тишина. Водоскоците ромоляха в равномерен ритъм; златни, сини и червени светеха от стените буквите на възвишените стихове. Тънките бледи устни изговаряха думите монотонно и лицето на стария раби изглеждаше странно замряло. Дон Йеуда обаче виждаше пред себе си много, много евреи, които вървяха нанякъде с уморени крака, почиваха в края на пътя, оглеждайки се страхливо дали не ги заплашва нова опасност, стисваха отново дългите пръчки, отчупени от някое дърво, и продължаваха пътя си.

Грижата за френските евреи го занимаваше още в Бургос и бързият му ум вече нахвърляше някои проекти за помощ. Но сега, докато слушаше разказа на раби Товия, в главата му се оформи нов план, смел и труден. Но само по този начин можеше да помогне на сънародниците си. Видът на невзрачния евреин, който не молеше, не увещаваше и не изискваше, го подтикна към енергично действие.

Когато на следващия ден в кастильо Ибн Езра пристигна дон Ефраим Бар Абба, Йеуда вече бе взел решение. Дон Ефраим, трогнат от разказа на раби Товия, бе решил да събере десет хиляди златни мараведи за преследваните във Франция, като самият той щеше да даде хиляда, и бе дошъл да помоли дон Йеуда също да даде своя принос. Ала той му отговори:

— Няма да помогнем много на прогонените, ако ги снабдим с пари, за да преживеят няколко месеца или една година. Графовете и бароните, при които са намерили убежище, ще отстъпят пред краля и пак ще ги прогонят. Нашите братя ще тръгнат отново да странстват по земята, прокуждани отвсякъде, нападани от нови и нови врагове, обречени на унищожение. Помощта може да бъде само една: да ги заселим на сигурно място, където да живеят спокойно.

Парнасът на алхамата беше неприятно изненадан. Сега се водеше свещена война и ако в страната влезеха тълпи бедни евреи, последствията щяха да бъдат ужасни. Архиепископът отново ще започне да насъсква паството си срещу евреите и цялата страна ще му даде право. Евреите от Толедо бяха образовани, заможни, цивилизовани и се ползваха с всеобщо уважение; ако дойдеха стотици, може би хиляди френски евреи, лишени от имуществото си, непознаващи езика и обичаите на страната, те щяха да направят твърде неприятно впечатление с чуждоземните си лоши маниери. Така нямаше да им помогнат, само щяха да навредят на себе си.

Ефраим се опасяваше, че ако приведе тези доводи, безумно смелият Ибн Езра ще стане още по-упорит, затова ги замени с други.

— Нима смяташ, че френските евреи ще се чувстват у дома си в нашата Испания? — попита той. — Те са дребни хорица. Занимават се с търговия, продават вино, дават пари в заем, познават само бедняшките села и градове на Франция, мисленето им е ограничено, нямат представа от големи начинания. Не ги упреквам за това; те не познават нищо друго, освен този труден бедняшки живот, много от тях са синове на бегълци от Германия, някои още помнят страданията, на които са били подложени там. Не виждам как тези мрачни, уплашени хора ще заживеят в нашия свят.

Дон Йеуда мълчеше; на лицето му бе изписана тиха усмивка. Дон Ефраим продължи настойчиво:

— Нашият почтен гост е много набожен и с право се слави като добър учен. В книгите му има великолепни, много дълбоки страници, но и много неща, които ме учудват. Моето мнение за морала и спазването на Божиите заповеди е по-строго от твоето, дон Йеуда, но нашият господар и учител Товия приема живота единствено като покаяние. Той и неговите привърженици не си служат с нашите мерки. Мисля, че нашите братя от Франция няма да живеят добре с нас, както и ние с тях.

Дон Ефраим не произнесе на глас най-важното си възражение, но се надяваше, че дон Йеуда, този мешумад, вероотстъпник, ще се сети сам: раби Товия бе изрекъл най-страшните проклятия именно срещу вероотстъпниците, срещу хората, отказали се от еврейската вяра. Той не бе проявил милост дори към така наречените анусим, към нещастниците, които бяха принудени да приемат християнското кръщение под смъртна заплаха, но след това се бяха върнали към вярата на дедите си. Дон Йеуда, който беше служил на чуждия бог дълги години, и то по своя воля, трябваше да разбере, че в очите на строгия раби Товия и привържениците му хората като него са осъдени на изтребление и душите им трябва да бъдат унищожени заедно с телата. Наистина ли искаше да докара в алхамата хора, които мислеха по този начин?

— Вярно е, че нашият гост е различен от нас — съгласи се с учудваща кротост дон Йеуда. — Хората от нашия тип са чужди на душата му, а от мъже като мен сигурно се отвращава. Немалко от привържениците му мислят като него. Но и преследваните ни братя, които някога са били допуснати в страната от моя чичо дон Йеуда Ибн Езра А-Наси, княза, са били различни и никой не е знаел дали ще привикнат към новия си живот. Те са започнали нов живот, дон Ефраим, и сега благоденстват. Мисля, че ако се постараем малко повече, ще приемем манталитета на нашите франкски братя.

В широките си плътни дрехи дон Ефраим изглеждаше още по-немощен. Той преценяваше и пресмяташе и тревогата му се усилваше.

— Аз бях горд, че събрахме десет хиляди златни мараведи за франкските бегълци — призна той. — Ако ги доведем тук и се окаже, че не могат да изкарват прехраната си, ще се наложи да ги издържаме в продължение на години, ако не завинаги. Десетте хиляди златни мараведи няма да стигнат за дълго. Нали трябва да внесем Саладиновия десятък! Трябва да платим и сумата, която ни е определена от фонда за откупуване на пленниците. Не са ни останали много пари, а разходите непрекъснато се увеличават. Навсякъде по света войната дава удобен повод на синовете на Едом и синовете на Агар да преследват и затварят евреите, за да изискват богат откуп. Писанието ни заповядва да освобождаваме пленниците. Според мен най-важното сега е да следваме тази заповед. Ако доведеш тук хиляди франкски бегълци, няма да ни помогнеш. Това е милостиво дело, но, прости ми откровеността, е неразумно и безотговорно.

Дон Йеуда не се засегна от думите му.

— Аз не съм учен човек — отвърна той, — но в сърцето и в ушите ми непрестанно звучи заповедта на учителя Мойсей: „Ако брат ти обеднява и слабее, ти го приеми да живее с теб“. Освен това съм убеден, че можем да си позволим да изпълним едно задължение, без да занемаряваме другото. Докато съм в състояние да държа прекрасната ни Кастилия далече от войната, алхамата на Толедо ще печели предостатъчно и няма да й се наложи да изпразни фонда за откупуване на пленници, за да осигури хляб и подслон на няколко хиляди франкски евреи.

Йеуда говореше любезно, но и с едва прикрита надменност. Дон Ефраим бе обзет от панически страх. Този самоуверен човек не желаеше или може би наистина не можеше да проумее колко опасно е намерението му. Парнасът не можа да обуздае страха си и изказа дълбокото притеснение, което гризеше сърцето му.

— А ти помисли ли, господарю и учителю Йеуда, че твоето начинание ще даде още по-силно оръжие в ръцете на архиепископа? Той ще вдигне на крак всички сили на ада, но няма да допусне в страната ни да влязат хиляди франкски евреи. Ще се обърне към грешния крал на Франция, ще се обърне към папата. Ще проповядва и ще насъсква народа срещу нас, защото сме довели в страната тълпи от просяци и неверници точно когато се води Свещена война. Засега кралят, нашият господар, е благосклонен към теб. Но дон Алфонсо се вслушва и в увещанията на архиепископа, а Свещената война работи за него и против нас. Ти си спечели вечната ни признателност, дон Йеуда, като защити нашите права и свободи срещу неприятеля. Но дали ще успееш и втори път?

Думите на Ефраим улучиха болезнено дон Йеуда и той отново осъзна цялата трудност на начинанието, което беше замислил. Може би наистина бе надценил силите си. Ала скри съмненията си и точно както бе очаквал дон Ефраим, придаде на лицето си високомерно изражение и отговори сухо:

— Виждам, че не одобряваш предложението ми. Хайде да сключим споразумение. Събери твоите десет хиляди златни мараведи. Аз ще издействам от краля приемането на бегълците и ще го помоля да им осигури правата и свободите, от които се нуждаят. Ще го направя, без да вдигам шум, без подкрепата на алхамата, без молитвени събрания в синагогите, без плачове, без тържествена делегация при краля. Нека всичко около изселниците бъде само моя грижа. — Той видя колко потиснат беше гостът му и сърцето му се сви: не бе искал това. В гласа му се появи повече топлота: — Но ако успея, ако кралят ми каже да, тогава ми обещай, че ще се откажеш от съмненията и страховете си, ще се откажеш от тях и в душата си и ще ми помогнеш да осъществя своето дело с цялата сила на разума, която Бог ти е дал. — И той му протегна ръката си.

Дон Ефраим, трогнат и въодушевен против волята си, ала все още колеблив, взе ръката му и отговори:

— Така да бъде.

През това време кралят, опиянен от атмосферата на Бургос и от близостта на доня Леонор, забрави Толедо и грижите си. Той се наслаждаваше на спокойствието и увереността, с които бе изпълнен замъкът му в Бургос. Сега имаше син и наследник. Удовлетворението му беше дълбоко и трайно.

Така мина много време, но след като живя далече от столицата си седмици и месеци, съветниците му настояха да се завърне.

Едва оставил зад себе си стените на Бургос, Алфонсо бе обзет отново от предишното безпокойство и отново започна да го мъчи проклятието, на което беше обречен: да чака и да чака, без да може да разшири и обогати кралството си. Шестият и седмият Алфонсо бяха носили императорска корона, певците възпяваха великите им дела; за постигнатото от него бяха създадени само няколко жалки романса.

Когато насреща им се появи скалата, на която беше разположен Толедо, нетърпението го обзе с дива сила и още първия ден след пристигането си нареди да повикат дон Йеуда, човека, с когото трябваше да се спазари, за да може да изпълни рицарския си дълг и да потегли на война.

От своя страна Йеуда очакваше жадно завръщането на краля. Беше подготвил всичко необходимо, за да го запознае с големия си проект и да издейства едикт, който допускаше заселването на франкски евреи в Кастилия. Беше обмислил много внимателно доводите си. Цялата страна работеше и се развиваше, имаха нужда от нови сръчни ръце и трябваше да заселят в градовете и селата нови хора, както във времето на шестия и седмия Алфонсо.

Най-после Йеуда се яви пред краля и започна да докладва. Разказа му за постигнатите успехи, за радващо високите доходи, за още три града, изтръгнати от непокорните грандове и подчинени сега на кралската власт. Навсякъде в страната се създаваха нови многообещаващи предприятия, най-вече в Толедо и околностите му. Йеуда разказа за стъкларската работилница, за голямата кожарска фабрика, за производството на глинени изделия и хартия, говори и за разпространението на новите златни монети и за разрастващата се кралска конюшня.

Докато говореше бързо, делово, той размишляваше дали още днес да не представи на краля големия си проект за заселниците. Ала дон Алфонсо мълчеше и по лицето му не се четеше нищо.

Йеуда продължи да говори. Попита почтително дали при завръщането си кралят е забелязал големите стада в околностите на Авиля. Най-после успели да подредят скотовъдството така, че пасищата да се използват разумно. И дали дон Алфонсо е намерил време да разгледа новите насаждения от черници, предвидени за копринената манифактура.

Най-после кралят отвори уста. Да, видял черничевите гори, видял и пасищата, и още много неща, които свидетелствали за усърдието на неговия ескривано.

— Затова не ми досаждай повече с тези работи — завърши грубо той и продължи по обичая си без преход: — Твоите заслуги са известни и признати. Сега ме интересува само едно: кога най-после ще отхвърля позорното петно от себе си и ще отида да воювам в Свещената война?

Йеуда не бе очаквал, че благоволението на краля ще премине толкова бързо в открита враждебност. Сърцето му преля от горчивина и тревога; разбра, че ще трябва да отложи разговора за новите заселници. Ала не можа да се удържи и отхвърли неразумното натякване на Алфонсо.

— Часът, когато ще можеш да влезеш във войната, господарю, зависи не само от финансите на страната ти. Те са в пълен ред. — Бойкият му дух го накара да продължи: — Щом другите владетели на Испания, особено Арагон, пожелаят да сключат съюз с теб и да изправят срещу халифа войска с единно командване, ще можеш да дадеш своя дял за успеха на свещената война, дори повече от това. Ще го сториш, даже да е утре. Бъди сигурен в това.

Алфонсо смръщи чело. Евреинът постоянно го залъгваше със своето нахално, подигравателно „ако“. Обърна му гръб, заходи из стаята. После, пак без преход, запита през рамо:

— Я ми кажи какво става всъщност с Галиана? Преустройството трябваше вече да е завършило.

— Палатът е готов и останах възхитен, когато видях какво е направил моят Ибн Омар от старата постройка. Ако желаеш, господарю, можеш да се нанесеш там още след десет дни или най-много след три седмици.

— Може и да поискам — отвърна небрежно дон Алфонсо. — Във всички случаи обаче ще отида да видя какво сте направили. Ще отида в четвъртък, а може би и по-рано. Ще ти изпратя вест. Ти ще ме придружиш, за да изслушам обясненията ти. Доведи и доня Рахел — заключи той с принудена лековатост.

Йеуда се уплаши до смърт. Старата тревога от тогавашната необичайна покана на дон Алфонсо отново се събуди в душата му.

— Както заповядаш, господарю — отговори почтително той.

В определения час Йеуда и Рахел очакваха краля пред портата на Уерта дел Рей. Дон Алфонсо беше точен. Той се поклони дълбоко и церемониално пред Рахел и поздрави любезно своя ескривано.

— Хайде сега да ми покажеш какво сте свършили — изрече той с малко изкуствена бодрост.

Тримата обиколиха парка. Лехите със зеленчуци бяха отстъпили място на пъстри декоративни растения, дървета и храсти, подредени в прелестен ред. Малката гора беше оставена да расте съвсем естествено. Тихото езерце вече можеше да се оттича и над изкуствено създадения канал, който водеше към Тахо, бяха прокарани няколко мостчета. В градините растяха в изобилие портокалови дръвчета, имаше и лимони, отрупани с грижливо отгледани едри плодове, непознати досега в земите на християните. Йеуда ги показа на краля не без гордост. Мюсюлманите ги наричаха „плодовете на Адам“, защото нашият праотец опитал именно от този плод, когато престъпил Божията заповед.

После се запътиха към двореца по широката, посипана с чакъл алея. И тук от портата ги посрещна арабският поздрав: Алафия, мир на влизащия. Разгледаха многобройните помещения. Край стените бяха поставени дивани, в нишите висяха гоблени, подовете бяха покрити с красиви килими, водоскоците създаваха приятна хладина. Мозайките на фризовете и таваните още не бяха завършени.

— Не посмяхме да изберем стихове и мъдрости без твоето позволение, господарю — поясни Йеуда. — Очакваме заповедите ти.

Дон Алфонсо, видимо впечатлен, не говореше много. Никога досега не бе обръщал внимание на мебелите и украсите в замъците и къщите. Този път се оглеждаше със знаещи очи. Еврейката беше права: кастелът в Бургос беше тъмен и мрачен, новата Галиана — красива и удобна за живеене. Въпреки това той предпочиташе своя стар кастел; тази изискана пищност не беше добра за един рицар. Той изрече няколко учтиви, принудени слова, мислите му се втурнаха някъде надалеч, думите замряха в устата му. Доня Рахел почти не продумваше, постепенно се умълча и дон Йеуда.

Патиото беше повече градина, отколкото двор. И тук бяха построили голям воден басейн с фонтан. Дворът беше заобиколен с аркади, матовите огледала правеха градината безкрайно просторна. Макар и неохотно, кралят се възхити на постигнатото за толкова кратко време.

— Идвала ли си тук, докато вървеше преустройството, госпожо? — попита изведнъж той и се обърна към доня Рахел.

— Не, господарю — отговори младата дама.

— Не е било много любезно от твоя страна — укори я Алфонсо. — Нали те бях помолил за съвет.

— Моят баща и Ибн Омар разбират много повече от мен от изкуството на строежа и обзавеждането на един дом.

— А харесва ли ти Галиана, каквато я видя сега?

— Построили са ти великолепен дворец — отговори с искрено въодушевление девойката. — Прилича на омагьосаните палати от нашите приказки.

Кралят не пропусна да отбележи, че тя каза „нашите“. Пак се държи като чужденка, пак ми дава да разбера, че там, където е тя, чуждият съм аз.

— Всичко ли е такова, каквото си го представяше? Сигурно има неща, които не ти се нравят. Няма ли да ми дадеш поне някой дребен съвет?

Леко учудена, но без да се смути, Рахел огледа нетърпеливия мъж.

— Щом заповядваш, ще говоря, господарю. Не ми харесват огледалата в галериите. Не ми е приятно да виждам образа си в безброй повторения, а и ми е малко страшно да виждам теб, баща ми, дърветата и фонтана в действителност и в отражението им.

— Добре, нека да махнат огледалата — реши кралят. Настана неловко мълчание.

Седнаха на една каменна пейка. Дон Алфонсо не поглеждаше Рахел, но виждаше образа й в огледалото отсреща. Финото лице с големи сиво-сини очи под гъста черна коса изглеждаше уверено, по детски непосредствено, но зад високото чело минаваха какви ли не непокорни мисли. Не беше добре, че дори в Бургос не успя да освободи душата си от нея. Алафия, мир на влизащия в този дом, поздрави го новият му палат, но не беше добре, че бе заповядал да възстановят Галиана. Дон Мартин имаше право да го укорява: мюсюлманският разкош не подобаваше на един християнски рицар, камо ли във времето на свещената война.

Веднъж дон Мартин му бе обяснил, че е грозен грях да спи с жена от простолюдието, малко по-простимо е да спи с мюсюлманска пленница, а да спи с благородна дама не е чак толкова страшен грях. Сигурно да спи с еврейка беше най-страшният от всички грехове.

Доня Рахел пожела да прекъсне застрашителното мълчание и попита с изкуствено оживление:

— Много съм любопитна кои стихове ще избереш за таваните и фризовете, господарю. Едва те ще вдъхнат душа на новия ти дом. Какви слова ще заповядаш да напишат, латински или арабски?

Колко свободна и дръзка е тя, помисли си дон Алфонсо, как гордо ме гледа, как е уверена във вкуса и ума си. Но аз ще я надвия. Нека дон Мартин говори, каквото си иска. Накрая все пак ще воювам в свещената война и всичките ми грехове ще бъдат опростени.

— Мисля, че няма да избера стихове, благородна госпожо, нито ще мисля дали да бъдат латински, еврейски или арабски. — Той се обърна към дон Йеуда: — Позволи ми да бъда докрай честен с теб, мой ескривано, както доня Рахел беше откровена с мен в Бургос. Вие сте направили нещо много красиво, познавачите и хората на изкуството ще го похвалят от цялата си душа. Но аз не го харесвам. Това не е обвинение, пази боже. Дори напротив, учуден съм как бързо и добре се справихте. Ако ми възразиш, че заповедта дойде от мен, а ти само я изпълни, ще бъдеш напълно прав. Ще ти кажа как беше: когато ти наредих да възстановиш Галиана, исках точно това. Но след като прекарах няколко месеца в Бургос, в моя стар строг замък, където нашата доня Рахел се чувстваше така неудобно, сега пък аз се чувствам неудобно сред този разкош. Мисля, че дори да махнат огледалата и дори когато прекрасните стихове засияят от стените, пак няма да се чувствам добре.

— Много съжалявам, господарю — отвърна с изкуствено равнодушие дон Йеуда. — Ние вложихме много пари и труд в този дворец и съм много угрижен, че неразумните слова на дъщеря ми са те подтикнали да построиш дом, който не ти е приятен.

Дон Мартин постъпи много дръзко, като ми забрани да строя този летен палат — каза си сърдито кралят. Само да смее да ми забрани да спя с еврейката.

— Не се обиждай толкова бързо, дон Йеуда Ибн Езра — заговори спокойно той. — Знам, че си горд мъж, не го оспорвай. Когато някога пожелах да ти дам кастильо де Кастро като алборок, ти отказа. А нашето споразумение с теб беше голямо и важно и изисква голяма награда. Ти все още не си получил наградата си, мой ескривано. Този палат — вината е само моя, вече го казах — не е подходящ за мен, той е прекалено удобен за войника. Но на вас ви харесва, затова ми позволи да ви го подаря.

Йеуда прежълтя, доня Рахел стана бяла като платно.

— Знам, че си имаш дом — продължи невъзмутимо кралят, — и че не желаеш по-добър. Но може би този палат е подходящ за дъщеря ти. Нали някога Галиана е била построена за мюсюлманска принцеса? Тук дъщеря ти ще се чувства добре, къщата е най-подходящото място за дама като нея. — Думите бяха учтиви, но идваха от мрачно лице; челото беше прорязано от дълбоки бръчки, яркосветещите очи се взираха едва ли не враждебно в лика на доня Рахел.

Алфонсо откъсна поглед от момичето, пристъпи съвсем близо до дон Йеуда и му каза в лицето, тихо, подчертавайки всяка дума, за да я чуе и Рахел:

— Разбери ме, аз искам твоята дъщеря да живее тук.

Дон Йеуда стоеше пред своя крал, почтителен, покорен, но не сведе очи пред него и в тях имаше луд гняв, омраза и гордост. Алфонсо не умееше да се вглежда дълбоко в душите на околните. Този път обаче, очи в очи със своя ескривано, той прозря каква борба се водеше в душата му и за частица от секундата съжали, че изобщо си бе отворил устата.

Настаналото дълбоко мълчание обгърна тримата в тънката си мрежа. След време, напрягайки последните си сили, Йеуда отговори:

— Ти ме възнагради богато и пребогато, господарю. Не ме погребвай в прекалената си милост.

— Веднъж ти простих, задето отхвърли моя алборок, затова не ми отказвай втори път. Искам да подаря този палат на теб и на дъщеря ти. Sic volo — подчерта твърдо кралят, разделяйки думите, и повтори на кастилски: — Аз искам това! — После, както винаги без преход, се обърна към момичето с предизвикателна учтивост: — Няма ли да ми кажеш благодаря, доня Рахел?

— Тук стои дон Йеуда Ибн Езра — отговори със същата твърдост Рахел. — Той е твой верен слуга и е мой баща. Затова мисля, че именно той трябва да ти отговори.

Побеснял от безпомощен гняв, обсебен от желанието си, кралят погледна от Йеуда към доня Рахел, от доня Рахел към Йеуда. Какво си позволяваха тези двамата? Защо стоеше пред тях като смирен молител?

Дон Йеуда превари избухването му, като каза:

— Дай ни малко време, господарю, да намерим подобаващия отговор, с който да изразим почтителната си благодарност.

 

 

По пътя към града Рахел седеше в носилката, Йеуда яздеше до нея. Тя чакаше баща й да заговори, да й разтълкува какво бяха преживели. Каквото той каже и реши, ще бъде вярно и справедливо.

При разговора с краля в кастильо Ибн Езра тя беше неприятно засегната, че получи такава необичайна покана. Успокои се, когато нищо повече не се случи; ала остана и малко разочарована. Новата покана на дон Алфонсо я изпълни с ново очакване, усети и притеснение, което не беше неприятно. Ала онова, което стана днес, дръзкото, необуздано, господарско изискване, й дойде като удар. В него нямаше и следа от куртоазия. Този мъж искаше да я прегръща, да я целува с наглата си гола уста, да я обладава. И не я молеше, а заповядваше: Sic volo!

В Севиля имаше много мюсюлмански рицари и поети, които обичаха да водят галантни разговори с Рахел; ала когато думите им минаваха границите на позволеното, тя ставаше плаха и се затваряше в себе си. Когато дамите бъбреха помежду си за любовните преживявания и за плътската наслада, тя ги слушаше смутено и с неудоволствие; дори с приятелката си Лейла говореше за тези неща само с недомлъвки. Друго беше, когато поетите възпяваха в стиховете си мъже и жени, загубили разума си от страстна любов, или когато разказвачите на приказки говореха за любовта със затворени очи и изписан на лицето копнеж. Тогава въображението на Рахел рисуваше пламтящи, объркващи картини.

Християнските рицари също говореха постоянно за любовта, те я наричаха „мине“. Но техните слова бяха празни и преувеличени, важна беше единствено куртоазията, любовните им стихове бяха сковани, замръзнали, недействителни. Понякога младото момиче си представяше какво ли ще бъде, ако някой от облечените в желязо или в тежък брокат господа захвърлят одеждите си и прегърнат избраната жена. Тази представа я караше да диша тежко, но веднага след това й ставаше смешно и смехът прогонваше смущението и приятния гъдел.

А сега този крал. Тя виждаше голата му, грижливо избръсната уста посред червеникавата брада, виждаше светлите очи, които святкаха диво. Чу го да казва, уж тихо, но така, че ушите и сърцето й забучаха: Аз искам това! Тя не беше страхлива, но гласът му я стресна до смърт. Не, това не бе само страх. Този глас проникна до дъното на душата й. Той заповядваше, това беше неговата куртоазия и макар да не беше нежна и благородна, тя беше мъжествена и със сигурност не смешна.

Той й заповяда: „Люби ме!“, и тя беше разтърсена до самата сърцевина на душата си. Тя беше третият брат, който стоеше пред пещерата и не знаеше дали да премине от светлия, сигурен ден в матово златния полумрак. В пещерата го чакаше князът на добрите духове, но там беше и смъртта, унищожителката на всичко живо. Какво щеше да намери там третият брат?

Баща й яздеше до нея със спокойно лице. Колко хубаво, че имаше такъв баща. Думата на краля я принуждаваше за втори път да промени живота си из основи. Само баща й можеше да реши. Физическата му близост, внимателните, пълни с обич очи й вдъхнаха сигурност.

Рахел не знаеше, че въпреки спокойното си лице, дон Йеуда се мяташе във вихрушка от противоречиви мисли и усещания.

Рахел, неговата Рахел, нежната, умната, прекрасната Рахел, неговото цветенце, трябваше да бъде отдадена в ръцете на онзи човек!

Дон Йеуда бе отраснал в ислямска страна, където нравите и законите разрешаваха на мъжа да има повече жени. Наложницата се ползваше с много права, а ако господарят й беше благородник, всички я уважаваха. Ала никому не би хрумнало, че мъж с ранга на търговеца Ибрахим би могъл да даде дъщеря си за наложница на когото и да било, даже на емира.

Самият дон Йеуда не бе обичал друга жена, освен майката на Рахел, загинала при нещастен случай много скоро след като го бе дарила с момчето Алазар. Дон Йеуда беше ненаситен мъж и бе имал други жени още докато тя беше жива, а и след смъртта й. Само че винаги държеше Рахел и Алазар настрана от тези жени. Забавляваше се с танцьорки от Кайро и Багдад, с уличници от Кадис, известни с любовното си изкуство; но много често след това изпитваше преситеност и се къпеше под течаща вода, преди да се яви пред чистото лице на дъщеря си. Не можеше да предаде своята Рахел в ръцете на онзи суров червенокос варварин, за да я обладава.

Славата на рода Ибн Езра се носеше по целия свят, защото членовете му бяха направили много повече за благото на народа си от всички други сефарадски евреи. Когато ставаше дума за доброто на Израил, тези горди люде бяха готови да поемат върху себе си и най-страшните унижения. Но едно бе да унизиш себе си и съвсем друго да пратиш дъщеря си в ръцете на вълка.

Йеуда знаеше, че дон Алфонсо не търпи противопоставяне. Можеше да стори само две неща: или да му предаде дъщеря си, или да избяга. Да избяга много далече, защото нямаше да му дадат убежище в нито една християнска страна — навсякъде страстта на Алфонсо щеше да настигне и него, и детето му. Трябваше да отиде в една от далечните мюсюлмански страни на изток, където евреите живееха сигурно и спокойно под закрилата на Саладин. Трябваше да вземе децата си и да избяга, гол и бос, затънал в дългове; защото всичко, което притежаваше, бе вложено в земите на Алфонсо. Жалък беглец, както бе дошъл при него раби Товия, той щеше да отиде в Касър-еш-Шама, при богатите и могъщи евреи от Кайро.

Но дори ако изтръгнеше гордостта от сърцето си и се подготвеше вътрешно да приеме рухването, бедността и изгнанието: позволено ли му бе да стори това? Ако спасеше детето си от позорното смешение, Алфонсо щеше да излее гнева си върху всички евреи в своето кралство. Евреите от Толедо няма да помогнат на франкските си братя, няма да помогнат и на себе си. Алфонсо ще предостави събирането на Саладиновия десятък на архиепископа и ще лиши алхамата от изконните й права. И всички ще казват: Йеуда, този мешумад, ни докара това зло. Ще говорят и друго: един Ибн Езра ни спаси, друг Ибн Езра ни унищожи. Какво да прави?

А Рахел чакаше. Той усещаше с цялото си същество как момичето в носилката до него чакаше. В сърцето му отекваше молитвата на голямата беда: О, Аллах, търся помощта ти в нужда и отчаяние. Спаси ме от моята слабост и нерешителност. Помогни ми да се отърва от собствената си слабост и страх. Помогни ми да се спася от човешкия гнет.

Най-после Йеуда проговори:

— Предстои ни да вземем тежко решение, дъще моя. Преди да говоря с теб, трябва да се посъветвам със себе си.

— Както заповядаш, татко — отговори Рахел. А дълбоко в себе си допълни: ще бъде добре, ако решиш да избягаме, ще бъде добре и ако решиш да останем.

В началото на нощта дон Йеуда седеше сам в библиотеката си под меката светлина на лампите и четеше светото писание.

Прочете историята за пожертването на Исаак. Бог извикал: „Аврааме!“ и той отговорил: „Ето ме“. После се приготвил да принесе в жертва единствения си любим син.

Йеуда се замисли за това как синът му Алазар все повече се отчуждаваше от него. Той беше силно увлечен от живота на рицарите в кралския замък и се отвръщаше от еврейската и арабската мъдрост и традиция. Наистина другите благородни пажове се отнасяха към еврейското момче като към натрапник; но съпротивата им като че ли усилваше желанието му да се изравни с тях, а неизменната благосклонност на краля му беше силна опора.

Достатъчно бе, че дон Алфонсо му отне сина. Не можеше да му отнеме и дъщерята. Йеуда не можеше да си представи своя дом без умната, весела и мила Рахел.

Той отвори друг свитък на великата книга и прочете за Хефтая, син на блудница и разбойник, издигнал се до водач и съдия на Израил в дните на всеобща беда. Преди да тръгне на война срещу враговете — синовете на Амон, той дал славния обет: „Ако синовете Амонови паднат в ръцете ми, Адонай, и се върна вкъщи жив и здрав, аз ще ти дам онзи, който пръв излезе да ме посрещне пред вратата на дома ми и ще го принеса в жертва“. Когато победил синовете на Амон, той се върнал у дома и бил посрещнат от дъщеря си, която играела и ликувала, а той си нямал нито друга дъщеря, нито син, тя му била единствената. Като я видял, той разкъсал дрехите си и заплакал: „О, дъще моя, защо ме тласна в това нещастие, защо донесе моята гибел!“. Но постъпил според обещаното в клетвата си.

Йеуда видя пред себе си тънкото, бледо, мрачно, угаснало лице на раби Товия, чу безизразния и в същото време странно настойчив глас да разказва как във франкските земи бащата убивал сина си и годеникът годеницата си в прослава на единия Бог.

От него се искаше нещо друго. То беше по-лесно за изпълнение и в същото време невероятно трудно. Трябваше да отдаде дъщеря си в ръцете на християнския крал, да я изложи на безсрамната му похот.

На следващата сутрин дон Йеуда отиде при своя приятел Муса и заговори без заобикалки:

— Християнският крал иска дъщеря ми, за да спи с нея. Иска да й подари летния палат Галиана, който построих за него. Трябва или да избягам, или да я предам в ръцете му. Ако избягам, той ще се нахвърли като бесен върху евреите, които са под неговата власт, и няма да допусне в страната си изселниците от франкските земи.

Муса погледна приятеля си право в очите и видя колко беше сломен; пред него Йеуда никога не се явяваше с маска. И Муса си каза: той е прав. Ако не се подчини, заплашени са не само той и детето му, застрашени сме и аз, и евреите от Толедо, и онзи набожен, мъдър и малко луд раби Товия, и всички онези, за които той е дошъл да моли, много, много хора. Ако Йеуда не е тук да възпира краля, голямата война ще избухне много по-рано.

И друго си каза Муса: той обича дъщеря си и не иска да й даде съвет, който би й навредил, още по-малко пък иска да я принуждава. Но съкровеното му желание е тя да остане и да се отдаде на онзи мъж. Въобразява си, че му предстои важен избор, но всъщност вече е решил: той иска да остане, не иска да избяга далеч, беден и жалък. Ако не беше така, щеше веднага да каже: трябва да избягаме. Аз също искам да остана, аз също нямам желание да страдам пак в бедност и изгнание.

Муса споделяше възгледите на мюсюлманите за любовта и насладата. Префиненото, одухотворено „любовно служене“ на християнските рицари и певци му беше чуждо и неразбираемо. Любовта на арабските поети бе досегаема, материална. И техните млади мъже умираха от любов, и техните момичета чезнеха от копнеж по любимия; но ако мъжът си вземеше още една жена, това не бе нещастие. Любовта е в областта на сетивата, не на духа. Радостите на любовта са големи, но те са временни, не можеха да се сравняват с чистото блаженство на изследването и познанието.

Някъде дълбоко в себе си приятелят му Йеуда вече съзнаваше, че жертвата, която се искаше от Рахел, не е чак толкова страшна. Но ако той, Муса, не се опита да го убеди с умни слова, сигурно ще направи грешната стъпка, и то само за да се похвали пред себе си и пред другите със своята душа и със своята мисия — ще избяга от Толедо заради „благото“ на дъщеря си. Много по-вероятно е бягството да й донесе повече зло, отколкото добро. Какво я очаква, ако не стане наложница на християнския крал? Ако има късмет, Йеуда ще я омъжи за сина на някой прекупвач на данъци или богат търговец. Не е ли по-добре момичето да познае големи радости и големи болки, да има необичайна съдба, не посредствена и безцветна? Арабската мъдрост от стената му напомни: „Не търси приключението, но и не бягай от пътя му“. Рахел е дете на баща си; ако трябва да избере между една порядъчна и невзрачна съдба и неясното, смущаващо, може би блестящо бъдеще, тя ще избере последното.

— Попитай я, Йеуда — заговори спокойно той. — Попитай детето си.

— Наистина ли искаш да предоставя решението на нея? — попита невярващо Йеуда. — Тя е умна, но не знае нищо за света. Не може да вземе решение, от което зависи съдбата на хиляди хора.

Муса отговори ясно и делово:

— Попитай я дали се отвращава от онзи мъж. Ако не, остани. Ти сам каза, че ако избягаш с нея, много, много хора тук ще страдат.

Йеуда, гневен и мрачен, отвърна:

— Значи аз трябва да заплатя за благото на другите, като направя собствената си дъщеря блудница?

Ето ти на, каза си Муса, той е застанал срещу мен, кипи от искрено възмущение и желае да го разубедя, да оборя представите му за морала. Дълбоко в душата си е решил да остане. Той трябва да работи, не може без работата си, зле му е, когато бездейства. А може да работи според размаха си само когато разполага с власт. Ще има власт само ако остане. Може би, макар да не го признава пред себе си, той е щастлив, че кралят е поискал момичето му, и вече си мечтае как ще извлече голяма полза от страстта на Алфонсо, как ще я превърне в благословия за Кастилия и за евреите, как ще си извоюва повече власт и привилегии. Муса гледаше своя приятел развеселен и в същото време изпълнен с неясна горчивина.

— Защо се гневиш? — попита меко той. — Защо говориш за блудство? Ако кралят искаше да направи нашата Рахел само любовница, щеше да се събере с нея тайно. Вместо това я кани в Ла Галиана. Не забравяй, че той е християнски крал, а тя еврейка и това става именно сега, посред свещената война.

Думите на Муса затрогнаха Йеуда. Докато стоеше очи в очи с краля, той изпитваше омраза и гняв, ненавиждаше суровостта и необузданата му похот и в същото време го уважаваше за гордостта и титаничната му воля. Муса беше прав: тази плашещо силна воля бе повече от жажда на плътта.

— В тази страна нямат обичай да си вземат наложници — отговори без предишния плам той.

— Тогава кралят ще въведе нов обичай — отговори спокойно Муса.

— Не е редно дъщеря ми да бъде нечия наложница, даже на краля — възрази отново Йеуда.

— Не помниш ли, че именно наложниците на твоите предци са ставали майки на племената ви? Какво ще кажеш за Агар, наложницата на Авраам? Тя му родила син, който станал родоначалник на най-могъщия народ на земята, и името му е Исмаил. — И тъй като Йеуда мълчеше, той повтори настойчиво: — Питай детето си дали намира този мъж отвратителен.

Йеуда му благодари и излезе. Отиде при дъщеря си и заговори:

— Погледни дълбоко в сърцето си, детето ми, и бъди откровена с мен. Ще ти бъде ли отвратителен този крал, когато дойде при теб в Галиана? Ако кажеш: отвращавам се от този човек, аз ще те взема за ръка, ще повикам брат ти Алазар и ще избягаме оттук. Ще минем през северните планини, за да идем в земята на тулузкия граф, а оттам ще продължим през много други страни, докато видим царството на султан Саладин. Нека този мъж бушува тук, нека върху главите на хиляди хора падне нещастие.

Дълбоко в себе си Рахел усети гордо смирение и безумно любопитство. Тя беше щастлива, избраница като баща си, инструмент в ръцете на Аллах. Изпълваше я почти непоносимо очакване.

— Този крал не ми е отвратителен, татко — отговори твърдо тя.

— Помисли добре, дъще моя — помоли я горещо Йеуда. — Може би от твоите думи ще последва страшно нещастие.

— Не, татко, този крал не ми е отвратителен. — Ала щом произнесе тези думи, тя се свлече на пода и изгуби съзнание.

Йеуда се уплаши много. Зашепна в ухото й сури от Корана, извика бавачката Саад и камериерката Фатима и им нареди да я сложат в леглото, повика и Муса, нали беше лекар.

Ала когато Муса дойде да види припадналата, тя вече спеше дълбок, здрав сън.

След като решението веднъж бе взето, съмненията на Йеуда се разсеяха и той се изпълни с увереност, че ще успее да осъществи всичките си смели планове. Лицето му излъчваше такава ведра смелост, че раби Товия го погледна с безкрайна тъга и горчиво обвинение. Можеше ли един син на Израил да бъде весел в тези дни на страдания! Ала Йеуда му каза:

— Дай сила на сърцето си, господарю и учителю мой, няма да мине много време и аз ще ти донеса блага вест за нашите братя.

От своя страна доня Рахел ходеше ту със светнало от радост лице, ту дълбоко замислена и вглъбена в себе си, вечно в очакване. Бавачката Саад настояваше да й кажат какво става, но Рахел си мълчеше и старата жена бе дълбоко обидена. Рахел имаше здрав сън, но минаваше много време, преди да заспи, и докато чакаше съня, тя чуваше гласа на приятелката си Лейла, която й казваше „О, бедничката ми!“, чуваше и дон Алфонсо, който заповядваше: „Аз искам така“. Лейла беше глупаво малко момиче, а дон Алфонсо — славен военачалник и господар.

На третия ден дон Йеуда каза:

— Днес ще съобщя нашия отговор на краля, дъще моя.

— Мога ли да изкажа едно желание пред баща си? — попита Рахел.

— Нетърпелив съм да го чуя — отговори Йеуда.

— Добре тогава — усмихна се леко Рахел. — Искам, преди да заживея в Галиана, на стените да бъдат изписани стихове и мъдрости, които да ме насочват в правия път. Моля лично ти да избереш надписите, татко мой.

Желанието й го трогна.

— Сигурно ще мине цял месец, докато изпишат стиховете и фризовете — възрази той.

Доня Рахел се усмихна отново с мрачна и едновременно весела усмивка и отговори:

— Точно това имах предвид, татко мой. Нека остана още малко при теб.

Йеуда я грабна в прегръдката си, притисна лицето й към гърдите си, погледна сведената й главица, а когато отново видя лицето й, то бе пълно със същото отчаяно и напрегнато очакване, което изпълваше и него.

Тържествено шествие, водено от Ибн Омар, секретаря на Йеуда, напусна кастильо Ибн Езра. Мъже и товарни животни носеха всякакви съкровища, скъпоценни килими, редки вази, великолепно изработени мечове и ками, благородни подправки; шествието завършваше с два расови коня и три гърнета със златни мараведи. Преминаха през пазарния площад и се изкачиха към кралския замък. Хората ги зяпаха с интерес и всички разбираха, че това е керван с подаръци. Интендантът, който беше на служба, съобщи на краля:

— Пратката пристигна.

Смаяният Алфонсо попита:

— Каква пратка? — После, оглупял от учудване, проследи как внесоха даровете в замъка. Скоро му стана ясно, че Ибн Езра е дошъл да му даде желания отговор, но според обичая на неверниците го правеше иносказателно. Евреинът оставаше загадъчен, както винаги, отговорът му бе твърде неясен и дон Алфонсо не можа да го разбере.

Той се намръщи и заповяда да повикат Ибн Езра.

— Защо си ми изпратил това златно съкровище? — попита властно. — Да не искаш да ме подкупиш, та да се застъпя за твоите обрязани? Или искаш да откупиш свещената ми война? Нима очакваш от мен да стана вероотстъпник и предател? Ти си адски нагъл!

— Прости на верния си слуга, дон Алфонсо — отговори с каменно лице Йеуда, — но не мога да проумея гнева ти. Ти предложи на мен, недостойния, и на милата ми дъщеря пребогат дар. При нас е обичай да отговаряме на даровете с дарове. Постарах се да избера най-прекрасните неща от имуществото си, надявайки се да заслужа благоволението ти.

— Защо говориш със заобикалки, човече? — попита нетърпеливо дон Алфонсо. — Кажи го така, че да бъдеш разбран от всеки рицар и християнин: Ще дойде ли дъщеря ти в Галиана?

Той беше застанал съвсем близо до евреина и хвърли тези думи право в лицето му. Йеуда преглътна мъчително, смазан от позора си. Иска от мен да го произнеса гласно, каза си той, със сухи думи да се съглася, да дам детето си в леглото на този мъж, докато кралицата му живее далече и е недостижима в студения си Бургос. Ще могат ли устните ми да произнесат думите на унижението и позора? Та аз съм Йеуда Ибн Езра! Но той ще си плати, този разюздан крал. Ще си плати, като извърши безброй добри дела против волята си!

А Алфонсо мислеше: Изгарям. Умирам. Кога най-после ще заговори това куче? Как само ме гледа! Направо да те хване страх от погледа му.

Йеуда се поклони. Поклони се дълбоко, едната му ръка докосна пода.

— Щом като това е твоето желание, моята дъщеря ще живее в Галиана, господарю.

Дон Алфонсо забрави необуздания си гняв. Широкото му лице бе огряно от искрена момчешка радост и светна като слънце.

— Това е прекрасно, дон Йеуда! Какъв чудесен ден! — Толкова детски непосредствена бе радостта му, че Йеуда беше готов да му прости.

— Дъщеря ми има само една молба — допълни спокойно той. — Преди да влезе в новия си дом, иска фризовете и надписите да бъдат напълно завършени.

Изведнъж Дон Алфонсо стана отново недоверчив.

— Какви са тези надписи? Да не искате да ме измамите? Защо са тези увъртания?

Дон Йеуда си припомни с безкрайна горчивина за праотеца Яков, който служил седем години, за да се ожени за милата си Рахел, а после още седем, докато този човек не искаше да чака и седем седмици. Отговори му честно и гласът му трепереше от болка:

— Хитростта и интригите не са присъщи на дъщеря ми, дон Алфонсо. Опитай се да разбереш, че доня Рахел има желание да прекара още малко време под закрилата на своя баща, преди да тръгне по новия си път. Опитай се да разбереш, че нейното желание е да намери добре познатите й мъдри думи на новото, може би опасно място.

Алфонсо попита с дрезгав от вълнение глас:

— Колко време ще мине, докато приготвят надписите?

— След по-малко от три месеца дъщеря ми ще бъде в Галиана.