Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (13)

Шеста глава

Трудната задача на Алфонсо да поощрява сключването на съюзния договор и в същото време да работи против него го принуждаваше да прекарва много време в Толедо и доня Рахел оставаше сама. Ала тя съзнаваше, че когато Алфонсо и баща й ковяха сложни планове в кралския замък, то беше заради нея, и самотата й бе лишена от онзи парещ копнеж, който я измъчваше по-рано.

Често отиваше в кастильо Ибн Езра. Много обичаше да седне в някое ъгълче в работната стая на Муса. Молеше го да не й обръща внимание и следеше как той се разхожда из стаята, зает с мислите си, как пише на масата си или чете в своите книги.

Макар че през тези последни седмици каноникът избягваше близостта на Рахел, младият дон Бениамин беше решил да не следва неговия пример и се явяваше често в кастильо Ибн Езра. Когато научи, че жената, която му бе толкова скъпа, тази Ибн Езра, принцеса от рода на цар Давид, носеше дете от краля на Кастилия, той се замисли дълбоко, но още повече се развълнува. Страхуваше се за нея, предвиждаше битките, които щяха да се водят за детето й, а и за нейната душа, и си каза, че е негов дълг да я подкрепя в тази неравна борба.

Когато говореше за възвишеността на юдейската вяра, той вече не се стараеше, както някога в присъствието на каноника, да прояви безстрастието на истинския учен; този път изреченията му бяха пропити с повече чувство и по-силно убеждаваха слушателите в правотата на учените и поетите, които се стремяха да докажат, че юдейският светоглед превъзхожда мъдростта на езичниците и посланието на Иисус от Назарет. Докато прозренията на великия езичник Аристотел подхранват единствено разума, учението на Израил задоволява не само потребностите на ума, но и чувствата, то направлява не само мисленето, но и действията на човека. А когато създателят на християнството заявява, че страданието е най-висшата добродетел и свещеното предопределение на човека, за всички е ясно, че народът на Израил, много повече от всяка друга нация, е превърнал това учение в живот и действителност; Израил носи благородния венец на страданието вече много столетия и е образец за човечеството.

Вдъхновен от красноречието си, дон Бениамин разказа на Рахел за човека, който преди по-малко от петдесет години възвестил това учение в благородни слова, за последния, велик пророк на Израил на име Йеуда Халеви. Разказа й подробно за неговата апология на еврейството, прочете й една от песните му за Цион:

— О, Цион, ти си кралски дом. Ако имах крила, бих полетял към теб. Почтително и щастливо бих целунал праха ти; защото даже твоят прах ухае като балсам. Как да живея, когато кучета разкъсват мъртвите ти лъвове? В славното жилище на Господа сега се е разположила робска паплач и е заела дори разкошното ти кресло!

Към края на живота си Йеуда Халеви, макар и вече стар, макар и с много усилия, се добрал до обетованата земя и бил убит от мюсюлмански рицар току пред портите на свещения град.

Винаги когато се поддаваше на бликащите си чувства, Бениамин изпитваше смущение и търсеше да се завърне в действителността с грубички шеги. Или изваждаше бележника си и молеше Рахел да я нарисува. Тя му отговаряше с усмивка:

— Ти си благочестив човек… но си и еретик.

Рисунките, които Бениамин правеше пред нея, му даваха власт над душата й. Рахел съзнаваше това и го помоли да й ги подари.

Веднъж, когато се почувства особено близо до нея, дон Бениамин й разкри и последното си тайно прозрение:

— Ние се стремим към обетованата земя и се молим за идването на месията. Само че… — той говореше съвсем тихо и Рахел едва го разбираше — … всъщност ние изобщо не искаме да преживеем идването му. Той би разрушил непосредствената ни връзка с Бога, би ни отнел част от Бога. Другите имат държава, земя и Бог, те уважават всичко това, то е смесено в душите им, Бог е само част от онова, което почитат. Ние, евреите, имаме само Бога и поради това го имаме целия, чист и неподправен. Ние не сме бедни по дух, не се нуждаем от посредник между нас и Бога, не ни трябват Христос и Мохамед, ние имаме смелост да говорим с Бога без помощта на посредник и да го почитаме пряко. Като се надяваме на Цион, ние допълваме и обогатяваме живота си, но постигането му не би ни донесло нищо. Надеждата, че един ден ще дойде месията, ни дава тласък да подготвим земята за идването му, но това е само мечта, не е действителност и това е добре. Ние не искаме да бъдем лениви и мудни, като притежаваме доброто, ние искаме да се стремим към доброто, да се борим за него.

Макар да изпитваше дълбоко уважение към знанията и духа на дон Бениамин, Рахел не хареса думите му за месията. Ереста не биваше да отива чак дотам. Че няма месия, че той няма да дойде скоро или изобщо няма да дойде — тя отказваше да повярва в това, не го приемаше.

Защото знаеше по-добре от него.

Бяха направени много предсказания за времето, когато ще дойде месията. Хиляда години, казваха пророците, щели да продължат страданията на Израил, изгнанието и разпръсването по света. Хилядата години бяха изтекли отдавна. Враговете отново се стичаха към Йерусалим и времето, когато по думите на пророк Исаия една млада жена трябваше да роди син Имануил, месията, беше настъпило. През последните десетилетия бременните еврейски жени бяха на особена почит; защото по думите на учените всяка от тях можеше да бъде избраницата, която да даде живот на Имануил.

Странната роля, която й бе отредила съдбата, караше Рахел да вярва, че именно тя носеше месията. Той трябваше да дойде от Давидовия род, а нима тя, една Ибн Езра, не беше принцеса от коляното на Давид? А голямото, опасно щастие, че християнският крал я избра за своя спътница — нима то също не означаваше изключително предопределение? Тя опипваше тялото си, вслушваше се в себе си, усмихваше се вглъбено, все по-уверена, че носеше в утробата си месията, княза на мира. Ала не заговори с никого за това.

Дойката Саад се грижеше предано за нея, казваше й какво да яде и какво не, кога да почива и кога да се движи. Рахел я изслушваше любезно, но не следваше съветите й. Тя забеляза, че лицемерно покорният Белардо я следеше със злобен поглед, но изобщо не се уплаши. Беше спокойна и сигурна със съзнанието за своето щастие. Припомни си как приятелката й Лейла от Севиля бе казала „Бедничката ми!“ и избухна във весел смях.

През тези дни Рахел обичаше да чете псалмите. Там имаше една песен, която топлеше сърцето й повече от другите; не разбираше всички старинни думи, но усещаше величието им и ги превеждаше по смисъл: „Дай на краля да се наслади на твоята хубост, той е твоят господар. Тир ще ти прати дарове, народите ще те славят. Гордо пристъпва кралската невеста, цялата в корали, скъпоценни камъни и злато. Ти си щастлива! Твоите синове ще владеят богати земи, твоето име ще произнасят род след род, ще те славят във вечността“.

А Рахел беше горда като баща си.

Често пъти, докато гледаше Рахел, Алфонсо усещаше как го обзема почти болезнена нежност. Лицето й бе отслабнало, изглеждаше детинско и въпреки това вглъбено и мъдро, движенията й бяха плавни и забавени; широките одежди скриваха закръгленото й тяло. У нея нямаше и капчица страх; понякога му се струваше, че излъчва неудържимо щастие.

Беше му тежко, че важните дела непрекъснато го откъсваха от нея. Веднъж й каза, че я оставя толкова често сама не защото не я обича. „Тъкмо обратното“ — увери я той.

По пътя към кралския замък разсъждаваше напрегнато какво бе искал да каже с тези думи. „Тъкмо обратното.“ Изведнъж осъзна съвсем ясно, че, за да се наслаждава по-дълго на греха си, той рушеше тайно и без свян свещеното дело, за което работеше усърдно пред лицето на света. Видя съвсем ясно коварния заговор, в който участваше редом с Йеуда. Папата беше прав. Той бе влязъл в съюз със сатаната, за да предотврати свещената война. Болезнено усети как душата му загиваше.

Трябваше да се излекува, още повече че знаеше средството. Трябваше да обърне Рахел в правата вяра. Ако трябва, и насила. Сега, веднага, преди раждането. Тя трябва да бъде християнка, когато роди детето му. Той иска така.

Ала когато се върна в Галиана и видя колко крехка беше бременната жена и как се държеше само благодарение на голямото си щастие, сърцето не му позволи да заговори за нещо, което можеше да я обезпокои.

Върна се отново към ленивото си щастие, без да е постигнал заветната цел.

Както по-рано, дните минаваха в безделие. Въпреки това двамата бяха постоянно заети. Рахел му разказваше приказки и той отново и отново се учудваше колко леко излизаха думите от устата й, как умело измисляше и вплиташе историите една в друга, как им вярваше и караше и самия него да им вярва.

Да, Рахел беше красноречива. Тя умееше да намира думи за всичко, което я вълнуваше.

Не за всичко. Тя не можеше да каже на Алфонсо колко много го обича, нямаше думи да го изрази, можеше само да му чете старите песни от Великата книга. Рецитираше му звънящите, ликуващи, пламенни стихове от „Песен на песните“. Опита се да му ги преведе на своя арабски, на неговия простонароден латински, на тайния език, създаден от тях двамата. Само така можеше да му покаже силата на любовта си. Прочете му и загадъчните стихове от онзи псалм, който възхваляваше красотата на кралската невеста, блясъка и славата на краля. А той се учуди безкрайно, когато разбра, че старите юдейски крале са били по-горди от рицарите на християнството.

Една сутрин, поддавайки се на внезапния си импулс, кралят събра смелост и я помоли най-сетне да събори последната преграда, която я разделяше от него, да приеме истинската християнска вяра, за да му роди християнски син. Рахел го погледна с разширени очи, повече учудена, отколкото възмутена. После отговори тихо, но решително:

— Няма да го направя, Алфонсо. Никога вече не ми говори за това.

На следващия ден тя показа на краля трите портрета, които й бе направил дон Бениамин. Кралят разгледа внимателно рисунките, погледът му остана дълго прикован в изображенията. Рахел му обясни, че дон Бениамин е постъпил много смело, като я е нарисувал; правенето на картини престъпвало каноните както на Мойсей, така и на Мохамед. Алфонсо не одобряваше близостта между Рахел и този Бениамин, беше убеден, че младежът я подкрепя в старанията й да остане еврейка.

— Щом му е забранено да рисува, по-добре да се откаже — отсече злобно той. — Няма да търпя еретици. Моите поданици са длъжни да почитат законите на религиите си.

Рахел беше смаяна. Нима той не бе поискал от нея да извърши най-страшното престъпление — да се отрече от вярата си? Кралят разбра учудването й.

— Трябва да има хора — разясни й той, — които правят законите; това са кралете и свещениците. Поданиците нямат право да тълкуват законите, те са длъжни да ги следват.

Когато Рахел понечи да прибере рисунките, той я помоли:

— Остави ми ги още малко.

Когато остана сам, Алфонсо ги разгледа отново, продължително време, клатейки глава. Жената на портрета беше неговата Рахел и в същото време съвсем друга. Откри в нея черти, които не бе виждал никога преди; при това я познаваше много по-добре от всеки друг на света. Оказа се, че красотата й е неизчерпаема, а същността й е многолика като облаците на небето и вълните на Тахо.

В Толедо бяха пристигнали мюсюлмански музиканти. Отначало не искаха да ги пуснат в страната заради продължаващата свещена война, но Алфонсо заяви развеселено, че преди големия поход това е последната им възможност да се позабавляват с голямото певческо изкуство на мюсюлманите. Така те стигнаха чак в Толедо и образованите и с изискани нрави хора ги викаха в къщите си да свирят и пеят.

Алфонсо нареди музикантите да дойдат и в Галиана. Бяха двама мъже и две млади жени; като повечето музиканти мъжете бяха слепи, защото жените в харемите не искаха да се лишат от вълшебството на музиката, а нямаха право да се показват пред чужди мъже. Музикантите носеха китара, флейта, лютня и нещо като пиано, наречено канун. Четиримата запяха и засвириха. Мелодиите им бяха бавни, монотонни и въпреки това възбуждащи. Първо изпълниха песни в прослава на героите, между тях и прастария напев за Сид Компеадор; евреинът Албен Алфанке, който живеел в Андалусия, написал стихове за възхвала на вражеския рицар. После изпяха новите песни, които днес бяха на мода в Гранада, Кордова и Севиля. Пяха за красотата на тези градове, за градините, фонтаните и момичетата им, за смелите рицари. Дойката Саад не можа да издържи и се разплака. Рахел също усети копнеж по Севиля, но той беше тих и далечен, не можеше да наруши щастието на Галиана, можеше само да го направи още по-голямо.

Накрая слепите певци изпълниха романси и балади за събитията от вчера и днес; ала песните им имаха окраските на приказката — липсваше им точното очертаване на времето, събитията, разказани в тях, можеха да се случат и днес, както и преди сто и петдесет години. Изпълниха и един романс, посветен на невернически крал — християнин, който се влюбил в една неверничка, еврейка, и прекарал с нея дни, месеци, години, той в своето безверие, тя в нейното; но дали Аллах ще допусне всичко това да завърши щастливо? Слепците пееха с много чувство, едното момиче свиреше на лютня, другото на пианото. Рахел слушаше с усмивка. Беше сигурна, че Аллах е довел историята до добър край. Алфонсо изпита лека боязън, но побърза да я прогони със смях.