Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (1)

Първа глава

Осемдесет години след смъртта на пророка им Мохамед мюсюлманите бяха построили световна империя, която се простираше от индийската граница, през Азия и Африка, минаваше по южното крайбрежие на Средиземно море и стигаше чак до брега на Атлантическия океан. В осемдесетата година от завоевателния си поход те преминаха през тясната западна издатина, прекосиха морето и се озоваха в Андалусия, Испания, разрушиха кралството, което християните вестготи бяха въздигнали преди три столетия, и с мощен замах покориха целия полуостров чак до Пиренеите.

Новите господари донесоха със себе си превъзхождаща култура и превърнаха страната в най-красивата, най-добре подредената, най-многолюдната европейска държава. Планирани от опитни архитекти и надзиравани от мъдра строителна полиция, възникнаха големи великолепни градове, непознати за тази част от континента от римляните насам. Кордова, резиденцията на западните халифи, се считаше за столица на целия Запад.

Мюсюлманите възстановиха занемареното селско стопанство, а разумните им напоителни системи направиха земята неподозирано плодородна. Те ускориха развитието на минното дело, използвайки нова, високоразвита техника. Жените им произвеждаха скъпоценни килими и отбрани платове, дърводелците и скулпторите създаваха изискани произведения на изкуството, кожарите обработваха всевъзможни кожи. Ковачите им създаваха съвършени предмети за мирни и военни цели. Произвеждаха мечове, саби, ками, по-остри и по-красиви от тези на немюсюлманските народи, ризници с голяма съпротивителна сила, далекобойни оръдия, други тайни оръжия, за които целият християнски свят говореше с боязън. Произвеждаха и нещо друго, тайнствено и страшно, много опасно — смъртоносна избухлива смес, наречена течен огън.

Корабите на испанските мюсюлмани, ръководени от изпитани математици и астрономи, бяха бързи и сигурни, затова те търгуваха с близки и далечни страни и можеха да снабдяват пазарите си с всички произведения на световната ислямска империя.

Изкуствата и науките процъфтяваха като никога досега под това небе. Разкошът и изяществото се съчетаваха умело, къщите бяха украсени по особен, забележителен начин. Изкусно разклонената система за обучение и възпитание позволяваше на всеки да се образова. Градът Кордова имаше три хиляди училища, всеки по-голям град имаше своя университет, библиотеките бяха безброй като в разцвета на елинска Александрия. Философи разширяваха границите на Корана, превеждаха древногръцката и световната мъдрост, съобразявайки я със своя начин на мислене, пресъздаваха я в нещо ново. Пъстрото, цъфтящо разказваческо изкуство откриваше неподозирани досега простори за фантазията. Велики поети внасяха промени в богатия, благозвучен арабски език, за да отразява всеки оттенък на чувствата. Мюсюлманите се отнасяха търпимо към покореното население. Те преведоха Евангелието на арабски за своите християни. Многобройните евреи, които бяха лишени от гражданските си права под владичеството на християните вестготи, сега получиха равенство с другите народи. Може дори да се каже, че под крилото на исляма евреите в Испания водеха щастлив и доволен живот, непознат за тях след загубата на собственото им царство. Те предоставяха на халифите министри и лични лекари, градяха фабрики, основаваха големи търговски предприятия, изпращаха корабите си по седемте морета. Без да забравят собствената си староеврейска писменост, развиваха философски системи на арабски език, преведоха Аристотел и съчетаха учението му с мъдростта на собствената си Велика книга и с теориите на световната арабска мъдрост. Създадоха свободна, смела критика на Библията. Обновиха еврейското поетическо изкуство.

Този цъфтеж продължи повече от три столетия. Ала се надигна голяма буря и го помете.

Когато мюсюлманите завладяха полуострова, разпръснатите отреди на християните вестготи намериха убежище в северните планини на Испания, основаха малки независими графства в трудно достъпната област и оттам, поколение след поколение, продължиха войната срещу мюсюлманите, война на разбойници и бандити. Дълго време воюваха сами. Накрая папата в Рим обяви кръстоносен поход и високопоставени проповедници държаха пламенни речи с призива мюсюлманите да бъдат прогонени от всички страни, които са откъснали от християните. Тогава кръстоносци от всички страни се стекоха да помагат на войнствените потомци на бившите християнски владетели в Испания. Последните вестготи бяха чакали почти четири столетия и сега нахлуха като буря в южните земи. Изнежените, изтънчени мюсюлмани не можаха да удържат на дивия им устрем; само за няколко десетилетия християните завладяха цялата северна половина на полуострова до реката Тахо.

Мюсюлманите, притискани все по-силно от християнските войски, повикаха на помощ роднините си от Африка, диви, фанатизирани бойци; много от тях дойдоха направо от голямата южна пустиня Сахара. Те успяха да спрат напредването на християните, но прогониха и цивилизованите, свободомислещи мюсюлмански князе, които дотогава бяха управлявали Андалусия, защото не търпяха религиозните свободи. Африканският халиф Юсуф стана господар и на Андалусия. За да прочисти страната от неверниците, той свика представителите на евреите в главната си квартира в Лусена и им каза:

— В името на Всемилостивия. Пророкът е осигурил на вашите предци търпимост в земите на правоверните, но с едно условие, което е записано в старите книги. Ако вашият месия не се появи в течение на половин хилядолетие, вие се задължавате — така са обещали бащите ви — да признаете Мохамед като пророк на пророците, по-велик от вашите божии мъже. Петстотинте години изтекоха. Изпълнете договора, признайте пророка, станете мюсюлмани! Или напуснете моята Андалусия!

Повечето евреи се изселиха, макар че нямаха право да вземат със себе си никакво имущество. Голяма част от тях отидоха в северната част на Испания; защото християните, които вече се разпореждаха там, изграждаха наново разорената от войната страна и имаха нужда от превъзходните стопански умения на евреите, от сръчните ръце и богатите им познания. Дадоха им равни граждански права с християните, които някога бяха отказали на бащите им, осигуриха им и много привилегии.

Имаше и такива евреи, които останаха в мюсюлманска Испания и приеха исляма. Направиха това, за да спасят имуществата си, като възнамеряваха по-късно, при благоприятни обстоятелства, да заминат за чужбина и отново да се върнат към старата вяра. Ала родината им беше мила, животът в прекрасната страна Андалусия бе сладък и те все забавяха заминаването си. Когато след смъртта на халифа Юсуф на трона се възкачи не толкова строг владетел, те се разколебаха още повече. Накрая престанаха да мислят за изселване. Наистина неверниците нямаха право да влизат в земите на Андалусия; но беше достатъчно от време на време да признават новата си вяра, като посещават джамията и пет пъти дневно произнасят молитвата: Аллах е един и Мохамед е неговият пророк. Бившите евреи продължаваха да изпълняват тайно старите еврейски обреди и в уж прочистената от евреи Андалусия съществуваха много еврейски молитвени домове.

Покръстените евреи съзнаваха, че тайната им е известна на мнозина и че ако избухнеше нова война, ереста им неминуемо щеше да излезе наяве. Новата свещена война би означавала за тях сигурна гибел. И когато, както предписваше тайно изповядваната религия, се молеха всеки ден за запазването на мира, те го правеха с цялото си сърце.

 

 

Едва когато приседна на стълбището край полуразрушения водоскок в най-вътрешния двор, Ибрахим усети колко е уморен. Беше обикалял цял час порутената къща.

А нямаше време за губене. Десет дни вече беше в Толедо, съветниците на краля настояваха да чуят решението му, и с право. Трябваше да реши приема ли да стане главен откупчик на данъците или не.

Търговецът Ибрахим от мюсюлманското кралство Севиля много пъти бе сключвал сделки с християнските владетели, но никога досега не се беше захващал с такова огромно начинание. Финансите на кралство Кастилия бяха в много лошо състояние от години, а откакто крал Алфонсо — оттогава бяха минали петнайсет месеца — загуби лекомислено предприетия поход срещу Севиля, стопанството на страната беше в пълен упадък. Дон Алфонсо имаше нужда от пари, от много пари, веднага.

Търговецът Ибрахим от Севиля беше безмерно богат. Притежаваше кораби, земи и кредит в много градове на исляма, в търговските центрове на Италия и Фландрия. Ако се впуснеше в рискованото кастилско начинание, трябваше да вложи цялото си богатство, а и най-умният човек не можеше да предвиди дали Кастилия ще преживее бъркотията, която щяха да донесат следващите години.

От друга страна, крал Алфонсо беше готов да му се отплати, както подобава. Предложиха на Ибрахим да откупи събирането на данъците и митата, да събира приходите от мините и той беше убеден, че ако им предоставеше достатъчно пари, можеше да постигне много по-благоприятни условия, да поиска контрола върху всички приходи на кралството. За съжаление, откакто християните отнеха земята от мюсюлманите, занаятите и търговията все повече западаха; но Кастилия, най-голямото от испанските кралства, имаше плодородна земя, притежаваше изобилни подземни богатства и Ибрахим беше уверен, че ще успее да й върне предишното благосъстояние.

Ала той не можеше да ръководи отдалеч едно толкова голямо начинание; трябваше да следи за изпълнението му на място, трябваше да напусне своята мюсюлманска Севиля и да се засели в християнския град Толедо.

Скоро бе навършил петдесет и пет години. Беше постигнал всичко, което е желал. Мъж на неговата възраст и с неговите успехи не биваше дори да си помисля за едно толкова рисковано начинание.

Ибрахим седеше на порутените стъпала пред отдавна пресъхналия фонтан, опрял глава на ръката си. Изведнъж разбра: макар че от самото начало осъзнаваше в каква опасна авантюра се впуска, беше готов да дойде в Толедо дори само за да живее тук, в тази къща.

Именно жалката, полуразрушена къща го бе накарала да дойде в този град.

Между него и този дом съществуваше прастара, необикновена връзка. Той, Ибрахим, един от големите финансисти на гордата Севиля, приятел и съветник на емира, изповядваше още от младите си години вярата на пророка Мохамед, но се бе родил не мюсюлманин, а евреин, и тази сграда, кастильо де Кастро, бе принадлежала на дедите му, семейство Ибн Езра, докато в Толедо управляваха мюсюлманите. Ала когато преди почти сто години тогавашният Алфонсо, шести поред, изтръгна града от ръцете на мюсюлманите, ценният имот стана владение на бароните де Кастро. Ибрахим беше идвал неколкократно в Толедо и всеки път стоеше с копнеж пред мрачната външна стена на замъка. След като кралят изгони бароните де Кастро от Толедо и им отне имуществото, той можеше да разгледа къщата отвътре и да обмисли как да се опита да си върне старото притежание на дедите си.

С отмерени крачки и жадно търсещи очи той бе обходил многото стълбища, зали, стаи, коридори, дворове. Запусната и грозна беше сградата, повече крепост, отколкото палат. Отвън изглеждаше същата както по времето, когато са я обитавали предците на Ибрахим от семейство Ибн Езра. Но техният дом е бил обзаведен с удобни арабски мебели, а дворовете са представлявали мирни градини. Идеята да изгради отново дома на предците си беше много примамлива. Той щеше да превърне тромавия, западнал кастильо де Кастро в прекрасен, изтънчен кастильо Ибн Езра.

Що за безумни планове! В Севиля той беше княз между търговците, посрещаха го с радост в двореца на емира, обичаше да общува с поетите, художниците и учените, които емирът бе привлякъл от целия арабски свят. Там се чувстваше много добре, там беше душата му, така беше и с любимите му деца, момичето Рехия и момчето Ахмед. Нима не беше грях и лудост да си играе с мисълта, че би могъл да замени своята благородна, изискана Севиля с варварския Толедо?

Не беше лудост и със сигурност не беше грях.

Родът Ибн Езра, най-гордият между еврейските родове на полуострова, беше познал много превратности на съдбата през последните сто години. Злото, което африканците причиниха на евреите с нахлуването си в Андалусия, сполетя Ибрахим още като момче, когато се наричаше Йеуда Ибн Езра. Подобно на другите евреи от кралство Севиля, семейство Ибн Езра избяга в северната, християнска част на Испания. На него, момчето, се падна задачата да остане и да премине към исляма; той дружеше със сина на халифа Абдулла и роднините му се надяваха, че така ще успеят да спасят поне част от имуществото си. Когато се възкачи на трона на баща си, Абдулла върна богатствата на Ибрахим. Князът знаеше, че дълбоко в сърцето си приятелят му е останал привързан към старата вяра, много други хора го знаеха, но не го укоряваха. Сега обаче се надигаше нова война на християните срещу правоверните мохамедани и ако наистина провъзгласяха свещена война, емирът Абдулла губеше право да защитава еретика Ибрахим. Щеше да му се наложи да бяга, както бяха направили близките му, да отиде в християнска Испания, да остави богатството си, да се превърне в просяк. Не беше ли по-умно да се пресели в Толедо доброволно, богат и приветстван?

Само ако поиска, в Толедо ще му осигурят не по-лошо положение от това в Севиля. Още при първия прикрит намек му бяха дали изгледи да заеме мястото на Ибн Шошан, еврейския финансов министър, починал преди три години. Няма съмнение, тук в Толедо той може да получи всяка служба, която пожелае, дори ако открито възвърне вярата на дедите си.

През един процеп в стената надничаше кастеланът^[1]. Чужденецът беше дошъл преди близо два часа; какво толкова търсеше сред порутените стени? Неверникът седеше на стъпалата, сякаш си беше вкъщи и искаше да остане завинаги. Хората му, които го чакаха във външния двор, разказаха, че в дома си в Севиля имал петнайсет расови коня и осемдесет слуги, между тях трийсет негри. Неверниците бяха богати и не пестяха парите си. „Вярно, последния път кралят, нашият господар, претърпя поражение, но ще дойде време, когато Светата дева и Сантяго ще бъдат милостиви към нас и ще избием мохамеданите и ще заграбим богатствата им“ — мислеше си кастеланът.

Чужденецът май изобщо нямаше намерение да си тръгне.

Търговецът Ибрахим от Севиля продължаваше да седи на стълбите и мечтите го носеха на крилете си. Никога в живота си не бе вземал толкова рисковано решение. Някога, когато африканците навлязоха в Андалусия и той премина към исляма, не беше навършил тринайсет години, не носеше отговорност пред Бога и пред хората, семейството бе взело решението вместо него. Сега трябваше да избере сам.

Севиля блестеше, великолепна в зрелостта и съвършенството си. Само старият му приятел Муса твърдеше, че мюсюлманското кралство е презряло; според него слънцето на западния ислям бе преминало зенита си и сега залязваше. Тук, в християнска Испания, в тази Кастилия, градежът беше в самото си начало, страната едва започваше да се организира. Всичко тук беше примитивно. Християните бяха разрушили построеното от исляма, после се бяха опитали да го закърпят криво-ляво. Селското стопанство беше в много лошо състояние, селяните обработваха земята по примера на дедите си, занаятите бяха унищожени. В кралството нямаше достатъчно хора, а онези, които живееха тук, разбираха само от война, не и от мирен труд. Той, Ибрахим, трябваше да доведе нови хора, научени да работят, хора, които знаеха как да извадят на бял свят скритите богатства на земята.

Ще му струва много усилия да вдъхне живот на разорената, западнала Кастилия. Но именно в това беше предизвикателството.

Трябваше му обаче време, дълги, от нищо несмущавани години на мир.

Изведнъж Ибрахим прозря: това беше Божият зов, бе го чул още тогава, преди петнайсет месеца, когато след поражението си дон Алфонсо помоли емира на Севиля да сключат примирие. Войнолюбивият Алфонсо беше готов на много отстъпки, даде на севилците някои области, плати високо обезщетение, но упорито отказа да се съгласи с искането на емира за осемгодишен мир. Той обаче, Ибрахим, убеди приятеля си емира да настоява за дълъг мир и да се задоволи с по-малко земя и по-ниско обезщетение. И накрая постигна своето. Подписаха договор за осем дълги, благотворни години мир и положиха под него печатите си. Да, сам Бог беше ръководил ума му и му бе внушил да се бори за този срок. Да не отстъпва и да се бори за мира.

Същият вътрешен повик го бе довел в Толедо. Ако дойде нова свещена война, а тя е неизбежна, необузданият дон Алфонсо ще се изкуши да развали примирието със Севиля. Тогава той, Ибрахим, ще бъде до него, ще хитрува, ще заплашва и ще убеждава, а ако не може да предотврати намесата на Кастилия във войната, поне ще я забави.

И за евреите, за неговите сънародници, ще бъде истинска благословия, ако при избухването на войната той, Ибрахим, седи в кралския съвет. Както и по-рано, евреите ще бъдат първите, които ще пострадат от набезите на кръстоносците, той обаче ще простре ръка над тях и ще ги закриля. Защото е техен брат.

Търговецът Ибрахим от Севиля не лъжеше, когато се наричаше мюсюлманин. Той почиташе Аллах и Пророка, наслаждаваше се на арабската поезия и ученост. Беше привикнал към обичаите на мюсюлманите и ги харесваше; по пет пъти на ден правеше предписаното ритуално измиване, падаше на земята в посока към Мека и произнасяше молитвите, а когато му предстоеше да вземе важно решение или да предприеме рисковано начинание, се обръщаше по вътрешна потребност към Аллаха и прочиташе първата сура на Корана. Ала когато се събираше с другите евреи в подземните помещения на къщата си, за да отбележи саббата, докато изразяваше почитта си към бога на Израил в тайния молитвен дом и четеше Великата книга^[2], сърцето му се изпълваше с радостно спокойствие. Съзнаваше, че това е вярата, която наистина изповядваше, и откровението на истината на истините го пречистваше от полуистините на седмицата.

Именно Адонай, старият бог на дедите, вложи в сърцето му горчивото, но и блажено желание да се върне в Толедо.

Веднъж вече, когато евреите от Андалусия бяха сполетени от най-страшното зло, един Ибн Езра, чичо му Йеуда Ибн Езра, беше оказал голяма помощ на народа си оттук, от Кастилия. Този Йеуда, генерал във войската на тогавашния Алфонсо, удържал граничната крепост Калатрава срещу мюсюлманите и дал възможност на хиляди и десетки хиляди безпомощни евреи да избягат и да се скрият на сигурно място. И сега той, търговецът Ибрахим, ще дойде тук със същата мисия.

Ще се върне у дома, в тази къща.

Бързата, могъща игра на въображението му показа къщата, каквато щеше да стане само след няколко месеца. Водоскокът пееше отново, дворът цъфтеше тих и затъмнен, в отвикналите от хора помещения навлизаше нов живот, краката стъпваха по дебели килими вместо по негостоприемния каменен под, по стените се виеха гирлянди от надписи, еврейски и арабски, стихове от Великата книга и от ислямските поети, навсякъде течеше хладна, успокояваща вода и внушаваше ритъма си на човешките мисли и мечти.

Такава ще бъде къщата и той ще се нанесе в нея, какъвто е в действителност — Йеуда Ибн Езра. Без да ги е повикал, в ума му изникнаха стихове на благословия, които щяха да украсят дома му, стихове от Великата книга на бащите, която от днес нататък ще му замени Корана. „Защото ще рухват планини и ще пропадат хълмове, но моята милост няма да се отдръпне от теб, мирният ми съюз с теб ще трае вечно.“

Празна, блажена усмивка изгря на лицето му. Пред вътрешния му взор се появиха гордите стихове на Божието обещание, черни, сини, червени и златни, които се виеха по продължение на фриза и украсяваха стената на спалните му покои; те ще се врязват в сърцето му вечер, преди да заспи, и ще го поздравяват сутрин, когато се събуди.

Той се надигна, разкърши крайниците си. Ще живее тук, в Толедо, в старата, възстановена от него къща на дедите си, ще вдъхне нов живот на нещастната обедняла Кастилия, ще помогне за запазването на мира и ще създаде сигурно убежище на прогонените чеда на Израил.

 

 

Манрике де Лара, първият министър, разясняваше на дон Алфонсо договорите, които бяха подготвени с търговеца Ибрахим от Севиля и чакаха кралския подпис. На разговора присъстваше и кралицата. Открай време владетелките на християнска Испания бяха носители на властта и имаха привилегията да участват в държавните дела.

Трите документа с изписаните на арабски споразумения бяха оставени на масата. Договорите бяха дълги и обстоятелствени, дон Манрике употреби много време, за да обясни на краля всяка подробност.

Кралят слушаше с половин ухо. Доня Леонор и първият му министър бяха изхабили много време да го убеждават, преди да се съгласи да приеме на служба неверника. Нали именно той носеше главната вина за суровия мирен договор, който Алфонсо трябваше да подпише преди петнайсет месеца.

Мирен договор! Приближените му го увещаваха, че е изгоден. Не му се наложи, както се бе опасявал, да отстъпи крепостта Аларкос, любимия град, който беше отнел от врага и присъединил към кралството си още с първия си военен поход. Военното обезщетение също не беше особено голямо. Но осемте години мир! Младият буен крал беше воин до мозъка на костите си и се измъчваше, защото знаеше, че няма да прояви нужното търпение и няма да позволи на неверниците да славят победата си осем безкрайно дълги години. На всичкото отгоре настояваха да сключи второ, съдбоносно споразумение с човека, който му бе наложил позорния първи договор! От сега нататък този човек щеше да бъде постоянно около него и той щеше да се вслушва в подозрителните му предложения. От друга страна обаче, причините, които бяха изтъкнали умната му кралица и изпитаният приятел Манрике, бяха разумни: след смъртта на Ибн Шошан, добрия, предан евреин, ставаше все по-трудно да получат необходимите им пари от големите търговци и банки по света и само този Ибрахим от Севиля беше в състояние да му помогне да преодолее финансовите затруднения.

Докато слушаше Манрике с привидна небрежност, кралят наблюдаваше замислено доня Леонор.

Не я виждаха често в кралския замък на Толедо. Тя беше родена в херцогство Аквитания, в топлата Южна Франция, където царуваха изискани придворни обичаи, и животът в Толедо й се струваше недодялан и груб като във военен лагер, макар че градът беше вече сто години в ръцете на кастилските крале. Тя разбираше, че дон Алфонсо е длъжен да живее в своята столица, близо до вечния неприятел, но самата тя предпочете да установи двора си в Северна Кастилия, в Бургос, близо до родината.

Алфонсо, без да е говорил с някого, знаеше отлично защо този път доня Леонор сметна за нужно да дойде в Толедо. Със сигурност го е направила поради молбата на дон Манрике. Този негов министър и скъп приятел беше сметнал, че няма да се справи без нейната помощ и няма да успее да накара краля да направи неверника свой ескривано. Алфонсо беше убеден в необходимостта от тази стъпка и би я направил и без уговорките на доня Леонор. Но се радваше, че се е съпротивлявал толкова дълго; беше му приятно да има доня Леонор до себе си.

Как грижливо се бе облякла. А ставаше въпрос само за среща с добрия Манрике. Тя отдаваше голямо значение на вида си и винаги изглеждаше очарователна и едновременно с това царствена. Алфонсо й се присмиваше, но я гледаше с благоразположение. Тя беше почти дете, когато преди петнайсет години напусна двора на баща си, английския Хенри, за да я доведат при него като кралска невеста; но през всичките тези години в неговата бедна строга Кастилия, където поради вечните войни нямаха почти никакво време за сложната придворна куртоазия, бе успяла да запази детската си привързаност към галантните маниери на придворните кавалери.

Леонор бе съхранила младежкия си вид, макар да беше вече двайсет и деветгодишна. Тя беше спокойна, гордо изправена във великолепната си тежка рокля. Не беше висока, но изглеждаше много представителна с диадемата, която стягаше гъстата руса коса. Под високото, благородно заоблено чело гледаха големи умни зелени очи, малко прекалено студени и изпитателни, но тихата, неопределена усмивка правеше спокойното лице топло и дружелюбно.

Лесно й беше да му се усмихва, скъпата доня Леонор. Бог го беше дарил с разум и той разбираше не по-зле от нея и от баща й, английския крал, че днес стопанството е не по-малко важно от военното дело. Ала хитрите обиколни пътища, макар да водеха по-сигурно към целта в сравнение с меча, бяха твърде бавни и досадни за него. Той беше войник, не правеше сметки, беше воин и само воин. И това беше добре във време, когато Бог бе призовал християнските князе на непримирима борба срещу неверниците.

Мислите на доня Леонор също блуждаеха. Тя четеше по лицето на своя Алфонсо какви противоречия се бореха в душата му; как разбираше и се подчиняваше, как скърцаше със зъби и се бунтуваше. Той не беше държавник и никой не знаеше това по-добре от нея, дъщерята на крал и кралица, чиято дръзка, коварна политика от години държеше света в напрежение. Той беше извънредно умен, когато искаше, но буйният му нрав отново и отново заплашваше да разруши стените, издигнати от разума. И тъкмо заради тази дива, ведра енергия тя го обичаше.

— Виждаш, господарю, и ти, доня Леонор — обобщи дон Манрике, — че той не се е отказал от нито едно свое условие. Но ни дава повече, отколкото който и да било друг.

— Отгоре на всичко иска да си върне и кастильото — отбеляза гневно дон Алфонсо. — Като алборок! — Алборок беше обичайният подарък, който съгласно правилата на вежливостта придружаваше сключването на всеки договор.

— Не, господарю — отговори дон Манрике. — Прощавай, забравих да ти кажа. Той не желае да получи кастильото като подарък. Иска да го купи. За хиляда златни мараведи.

Това беше огромна сума, много повече, отколкото струваха старите развалини. Тази „largesse“, това великодушие, подобаваше на голям господар; но изречени от устата на търговеца Ибрахим от Севиля, подобни думи звучаха като нахалство. Алфонсо стана от мястото си, заразхожда се напред-назад.

Доня Леонор продължаваше да го наблюдава. Този Ибрахим ще трябва да положи много усилия, за да угоди на нейния Алфонсо. Той си беше рицар, истински кастилски рицар. Как добре изглеждаше, истински мъж, и въпреки трийсетте си години, още момче. Леонор беше прекарала част от детството си в замъка Домфрон; там бе видяла издялана от дърво голяма статуя на Свети Георги, победителя на ламята, който пазеше замъка със своята сила, и ликът му отново и отново й напомняше за дръзкото, решително, малко мършаво лице на нейния Алфонсо. Тя обичаше всичко в него, червеникаворусата коса, късата брадичка, обръсната около устните, за да подчертае още повече дългата, тясна уста. Но най-много обичаше сивите, буйно святкащи очи, които при вълнение излъчваха светло сияние като пред буря. И сега беше така.

— Той моли само за една привилегия — продължи Манрике. — Моли за разрешение да се яви пред твое величество и да получи документите и подписа лично от твоята ръка. Неговият емир го е направил рицар и той държи на достойнството си. Припомни си, дон Алфонсо, че в страните на неверниците търговецът не отстъпва по уважение на воина, тъй като самият им пророк е бил търговец.

Алфонсо се засмя и изведнъж си възвърна доброто настроение. Когато се смееше, той сияеше като момче.

— Нали няма да ме накарате да говоря с него на еврейски? — попита весело той.

— Латинският му е добър — отговори делово Манрике. — Говори и кастилски.

Дон Алфонсо, отново без преход, стана сериозен.

— Нямам нищо против еврейски алфаким — рече той. — Но да направя вашия евреин ескривано майор^[3]… трябва да разберете, че ми е противно.

Дон Манрике отново приведе доводите, които неколкократно беше разяснявал пред краля през последните седмици:

— В продължение на цял век водихме война и завладявахме нови земи, затова нямахме време да се погрижим за стопанството на страната. През тези години мюсюлманите събираха плодовете на мира. Ако искаме да премерим сили с тях, имаме нужда от ума на евреите, от красноречието им, от деловите им връзки. Беше истинско щастие за християнските владетели, че мюсюлманите прогониха евреите от Андалусия. Сега чичо ти в Арагон има своя Йосиф Ибн Езра, а кралят на Навара своя Бен Серах.

— И баща ми — допълни доня Леонор — има своя Аарон от Линкълн. Понякога го хвърля в затвора, но винаги го изважда оттам и го отрупва със земи и почести.

А дон Манрике заключи:

— Положението на Кастилия щеше да бъде много по-добро, ако смъртта не бе ни отнела нашия евреин Ибн Шошан.

Дон Алфонсо помрачня. Напомнянето го ядоса. Трябваше да тръгне на поход против емира на Севиля още преди четири години, но старият Ибн Шошан го спря. Сега на негово място щеше да дойде този Ибрахим от Севиля — така искаха доня Леонор и Манрике — и отново да го предпазва от прибързани решения. Сигурно затова двамата настояваха да му доведат евреина, не толкова поради лошото състояние на стопанството. Смятаха, че той, Алфонсо, е прекалено необуздан, прекалено много воин, и не вярваха, че би могъл да прояви хитрото, жалко търпение, задължително за кралете в тези търговски времена.

— На всичкото отгоре сте ги написали на арабски! — рече недоволно той и удари с юмрук по масата. — Даже не мога да прочета какво трябва да подпиша.

Дон Манрике отгатна; кралят искаше да отложи подписването.

— Щом заповядваш, господарю — отговори с готовност той, — ще наредя да ги препишат на латински.

— Добре — отвърна Алфонсо. — И не искам да виждам евреина преди сряда.

 

 

Аудиенцията, на която трябваше да се разменят подписите, се състоя в едно малко помещение на замъка. Доня Леонор пожела да присъства; тя също беше любопитна да види евреина.

Дон Манрике беше облечен в съответствие с поста си; носеше на шията си, окачен на златна верижка, отличителния знак на фамилиар, таен кралски съветник, нагръдна плоча с герба на Кастилия, трите кули на „страната на замъците“. Доня Леонор също беше облечена официално. Само Алфонсо се появи по домашному, не така, както подобаваше за държавен акт; бе облякъл прост жакет с широки, висящи ръкави и удобни обувки.

Всички очакваха, че Ибрахим ще спази обичая и при появата на негово величество ще се отпусне на едно коляно. Ала той не беше поданик на кастилския крал и имаше самочувствието на голям господар от световната мюсюлманска империя. Затова и беше облечен по обичая на испанските мюсюлмани, загърнат със синя, богато подплатена мантия на сановник, който се ползва с правото да пътува свободно в земите на християнските крале. Задоволи се да поздрави доня Леонор, дон Алфонсо и дон Манрике с дълбок поклон.

Кралицата заговори първа.

— Мир теб, Ибрахим от Севиля — каза тя на арабски. Образованите хора в това християнско кралство на полуострова говореха не само латински, но и арабски. Учтивостта към госта изискваше и Алфонсо да се обърне към него на арабски и той бе възнамерявал да стори точно това. Но дързостта на търговеца да не коленичи пред краля го накара да заговори на латински.

— Салве, домине Ибрахим — поздрави с ръмжащ глас кралят.

Дон Манрике изложи с няколко общи слова с каква цел бе дошъл търговецът Ибрахим. През това време доня Леонор, застинала в изискана поза, със спокойна, церемониална усмивка на красивите устни, наблюдаваше новодошлия. Той беше среден на ръст, но високите обувки и изправената стойка го правеха да изглежда висок, макар да стоеше отпуснат. От матовокафявото, обточено с къса брада лице гледаха тихи бадемовидни очи, знаещи, малко надменни. Синята сановническа мантия, дълга и добре ушита, падаше на богати дипли от раменете му. Доня Леонор погледна завистливо скъпоценния плат; в християнския свят такива материи се намираха много трудно. Но когато мъжът постъпи на служба при нея, вероятно ще й набави такъв плат, както и онези чудодейни парфюми, за които бе слушала толкова много. Кралят се настани на едно походно легло, нещо като диван; седеше полулегнал, в подчертано небрежна стойка.

— Надявам се — рече той, след като дон Манрике свърши, — че ще ми доставиш навреме двайсетте хиляди златни мараведи, които се задължи да изплатиш.

— Двайсет хиляди златни мараведи са много пари — отговори Ибрахим, — а пет месеца не са много време. Но след пет месеца парите ще бъдат у теб, господарю, разбира се, ако пълномощията, които ми дава договорът, не останат само на хартия.

— Съмненията ти са разбираеми, Ибрахим от Севиля — каза кралят. — Ти успя да си извоюваш почти нечувани пълномощия. Моите приближени ми обясниха, че искаш да сложиш ръка на всичко, с което ме е удостоила Божията милост — на моите данъци, моите мита, моите държавни пари, моите железни и солни мини. Ти си ненаситен човек, Ибрахим от Севиля.

Търговецът отговори спокойно:

— Аз се насищам трудно, защото трябва да задоволя теб, господарю. Ти си изгладнелият. Аз ще платя двайсетте хиляди златни мараведи от своя джоб. Все още не се знае каква част от парите, за които ми се полага малка комисионна, ще бъдат събрани. Твоите грандове и рикосомбрес са трудни, брутални господа. Прости на търговеца, госпожо — обърна се той с дълбок поклон към доня Леонор, като заговори на арабски, — че говорим в твое присъствие за толкова прозаични, досадни неща. — Ала дон Алфонсо настоя:

— Беше по-уместно, ако се бе задоволил да бъдеш мой алфаким като евреина Ибн Шошан. Той беше добър съветник и аз съжалявам за кончината му.

— За мен е висока чест, господарю — отговори Ибрахим, — че ми оказваш доверието да стана наследник на този умен и преуспял човек. Ала ако искам да ти служа така, както пламенно желае сърцето ми, не бих могъл да се задоволя с пълномощията на благородния Ибн Шошан — Аллах да го дари с всички радости на рая.

Кралят обаче, сякаш другият не бе казал нищо, продължи, преминавайки към простонародния латински, местния кастилски език:

— Но ти поиска да пазиш печата ми и според мен това беше, меко казано, неприлично.

— Аз не мога да събирам данъците ти, господарю — отговори спокойно Ибрахим, като също премина на бавен, малко тромав кастилски, — ако съм само твой алфаким. Бях длъжен да поискам поста на твой ескривано. Ако не съм пазител на твоя печат, грандовете ти ще откажат да ме слушат.

— Гласът ти и изборът на думите са скромни, както е редно — отговори дон Алфонсо. — Но не можеш да ме измамиш. Онова, което поиска, издава гордостта ти, дори бих казал… — той употреби една силна дума от народния латински, — че си безсрамен.

— Нашият господар кралят намира, че знаеш цената си — побърза да се намеси дон Манрике.

— Да — потвърди със звънкия си глас доня Леонор, любезно и на много добър латински, — точно това искаше да каже кралят.

Търговецът се поклони дълбоко, първо пред Леонор, после пред Алфонсо.

— Познавам цената си — каза той, — познавам и цената на кралските данъци. — Моля, не ме разбирайте погрешно ти, госпожо, и ти, велики и горди кралю, и ти, благородни дон Манрике. Бог е благословил красивата страна Кастилия с много богатства и безкрайни възможности. Но войните, които твое величество и дедите ти бяха принудени да водят, не ви оставиха време да се възползвате от тези блага. Сега ти, кралю, реши да дадеш на страната си осем години мир. За тези осем години можем да добием от планините, от плодородната ти земя и от реките несметни богатства. Познавам хора, които ще научат селяните ти да получават по-голяма реколта от нивите и да умножат добитъка си. Видях и желязото, което е скрито в планините ти, огромни залежи от скъпоценно желязо. Видях мед, лазурит, живак, сребро, затова ще доведа сръчни ръце, които ще ги извадят от земята, ще ги пречистят, смесят и изковат. Ще доведа от ислямските земи хора, господарю, които ще направят оръжейните ти работилници равни на тези в Севиля и Кордова. Има и един материал, за който вие в северните кралства почти не сте чували, нарича се хартия, на който се пише много по-лесно, отколкото на пергамент, и който е петнайсет пъти по-евтин от пергамента, стига да познаваш тайната на производството му. На твоята река Тахо има всичко, което е необходимо за производството на този материал. С негова помощ ще обогатим и задълбочим мисълта, науката и поезията във вашите земи, господарю и господарке.

Мъжът говореше с размах и убеждение, отправяше блестящите си, меко проникващи очи ту към краля, ту към доня Леонор и те слушаха с интерес, дори с вълнение красноречивия говорител. Дон Алфонсо намери, че онова, което каза този Ибрахим, изглеждаше малко смешно, да, дори съмнително; земните блага не се придобиваха с пот и усилия, воинът ги завоюваше с меча си. Ала Алфонсо имаше и въображение, затова видя богатствата и разцвета на кралството, нарисувани от този мъж. На лицето му изгря широка, радостна усмивка, той отново се подмлади и доня Леонор го погледна с желание.

Кралят отвори уста и призна:

— Добре говориш, Ибрахим от Севиля, и може би ще изпълниш част от онова, което обещаваш. Изглеждаш ми умен, енергичен мъж.

Сякаш съжалил, че приказките на търговеца са изтръгнали от устата му такова признание, той промени бързо тона си и продължи подигравателно, с очевидното желание да подразни госта си:

— Чувам, че си платил висока цена за моето кастильо, бившето кастильо де Кастро. Сигурно имаш многобройно семейство, та се нуждаеш от голяма къща?

— Имам син и дъщеря — отговори търговецът. — Но обичам да събирам около себе си приятели, за да се съветвам с тях и да разговаряме. Има много хора, които призовават моята помощ, а бог се радва, когато даваме убежище на нуждаещите се.

— Очевидно служенето на твоя бог ти струва скъпо — рече кралят. — Аз бих предпочел да ти предоставя кастильото без пари, докато си жив, като алборок.

— Тази къща — обясни учтиво търговецът — невинаги се е наричала кастильо де Кастро. По-рано е била известна като кастильо Ибн Езра, затова жадувах да я притежавам. Вероятно твоите съветници, господарю, са те уведомили, че въпреки арабското си име аз съм член на семейство Ибн Езра, а хората от нашето семейство не обичат да живеят в домове, които не им принадлежат. Повярвай, господарю — гласът му зазвуча доверително, почтително и дружелюбно, — не нахалството ме подтикна да поискам друг алборок.

Доня Леонор попита учудено:

— Как така друг алборок?

— Вашият ескривано майор — поясни дон Манрике — помоли и получи от нас правото всеки ден да доставяме в кухнята му по едно агне от кралските стада.

— Тази привилегия е твърде важна за мен — обясни Ибрахим, обръщайки се към краля, — тъй като с нея е бил удостоен чичо ми, служител при твоя дядо, светлейшия крал Алфонсо. Когато се преселя в Толедо и заема поста твой ескривано, аз ще се върна и пред света към вярата на дедите си, ще оставя името Ибрахим и отново ще се нарека Йеуда Ибн Езра, като онзи мой чичо, който е задържал крепостта Калатрава за твоя дядо. Ако ми позволите няколко дръзки и открити слова, кралю и кралице, ще кажа, че ако можех да сторя това в Севиля, никога нямаше да напусна хубавата си родина.

— Радваме се, че цениш нашата търпимост — каза доня Леонор. Алфонсо обаче попита без заобикалки:

— Няма ли да ти създадат трудности, когато напуснеш Севиля?

— Ако ликвидирам делата си там — отвърна Йеуда, — ще претърпя загуби. Не се опасявам от други трудности. Бог ме е удостоил с милостта си и сърцето на емира е разтворено за мен. Той е човек с висш разум и свободна мисъл и ако зависеше от него, можех открито да изповядвам вярата на дедите си и в Севиля. Той ще разбере основанията ми и няма да ми пречи.

Алфонсо огледа внимателно мъжа, който стоеше пред него почтително, като предан слуга, а му говореше така откровено и дръзко. Този човек беше дяволски умен и това го правеше опасен. Щом предаваше приятеля си, емира, нима щеше да запази верността си към него, християнина? Йеуда, сякаш отгатнал мислите му, заяви почти весело:

— Напусна ли веднъж Севиля, никога вече няма да мога да се върна. Виждаш, кралю, ако не ти служа добре, аз съм изцяло зависим от твоята воля.

Дон Алфонсо изпита истински яд и реши да свърши набързо.

— Ще подпиша сега — заяви той. Обикновено изписваше името си на латински: Alfonsus Rex Castilae или Ego Rex; в последно време обаче все по-често се подписваше на езика на народа си, известен като простонароден латински, романски, кастилски. — Вероятно ти е достатъчно — промърмори подигравателно той, — ако напиша тук само „Yo el Rey“?

Йеуда отговори със същия шеговит тон:

— Твоята рубрика, твоята завъртулка е напълно достатъчна за мен, кралю.

Дон Манрике подаде перото на Алфонсо. Кралят подписа трите документа със затворено лице, бързо, сякаш на инат. Съзнаваше, че се впуска в неприятно, но неизбежно приключение. Йеуда стоеше и гледаше. Беше изпълнен с удовлетворение от постигнатото, изпитваше радостно напрежение от идващото. Благодареше на съдбата, на своя бог Аллах, на своя бог Адонай. Усещаше как ислямската същност се оттегля от него и неволно в ума му изникна благодарствената молитва, която в детските му години го задължаваха да казва при всяко ново постижение: „Слава тебе, Адонай, Боже наш, който ми позволи да постигна и да успея, за да преживея и този ден“.

След това и той подписа документите и ги връчи на краля, почтително, но не без скрито, лукаво очакване. Като видя подписа, Алфонсо не можа да скрие учудването си, вдигна вежди и набръчка чело; буквите му бяха непознати.

— Какви са тия работи? — извика той. — Това не е арабски!

— Позволих си да подпиша на еврейски, господарю — обясни учтиво Йеуда и добави почтително: — Моят чичо, когото милостта на августейшия ти дядо издигна в рицар, винаги се е подписвал на еврейски: Йеуда Ибн Езра А-Наси, князът.

Алфонсо вдигна рамене и се обърна към доня Леонор; очевидно считаше аудиенцията за приключена. Йеуда обаче каза:

— Моля за благоволението на ръкавицата. — Тя беше символ на важно поръчение, което рицар даваше на рицар; след успешно изпълненото поръчение ръкавицата трябваше да бъде върната на собственика й.

Алфонсо реши, че за един час се е наслушал на достатъчно нахални приказки, и понечи да отговори гневно, но предупредителният поглед на доня Леонор го накара да млъкне.

— Е, добре — промърмори той. Йеуда коленичи и дон Алфонсо му връчи ръкавицата. Веднага след това, сякаш се бе засрамил от станалото и желаеше да възстанови първоначалните си взаимоотношения с другия, изчерпващи се с обикновената сделка, той настави: — Така, а сега побързай да ми намериш двайсетте хиляди златни мараведи.

Доня Леонор обаче, устремила към Йеуда големите си зелени очи, изпитателни и някак закачливи, добави със звънкия си глас:

— Радваме се, че се запознахме с теб, господин ескривано.

 

 

Преди да напусне града Толедо, за да уреди делата си в Севиля, Йеуда потърси дон Ефраим Бар Абба, настоятеля на еврейската община — алхамата.

Дон Ефраим беше дребен, мършав господин на около шейсет години, с невзрачно лице и небиещи на очи дрехи; никой не можеше да познае по вида му каква власт притежаваше. Защото настоятелят на еврейската община в Толедо беше равен по могъщество на княз. Еврейската община, алхамата, имаше собствено правораздаване, нито една власт нямаше право да й се меси. Тя не се подчиняваше никому, освен на краля и на своя „парнас“ дон Ефраим.

Дребен и зъзнещ, дон Ефраим седеше в препълненото с мебели и книги помещение. Въпреки че времето се затопляше, той беше загърнат в кожи и държеше пред себе си разпален мангал. Тъй като беше добре информиран за ставащото в кралския замък, той знаеше, че човекът от Севиля беше назначен за главен откупчик на данъците и бе станал наследник на алфакима Ибн Шошан, макар че новината за пълномощията му щеше да бъде разпространена официално едва след окончателното му преселване в Толедо. Самият дон Ефраим беше получил предложение да откупи събирането на данъците и да заеме мястото на Ибн Шошан, но според него тази работа беше твърде рискована, а постът на алфаким прекалено опасен именно поради блясъка, който го обкръжаваше. Той беше добре запознат с живота на търговеца Ибрахим, знаеше, че той изповядва тайно еврейската вяра, и разбираше вътрешните и външните основания, които го бяха подтикнали да се пресели в Кастилия. Ефраим често беше сключвал големи сделки заедно с Ибрахим, също толкова често беше сключвал сделки и против него и не му беше особено приятно, че този двулик син на рода Ибн Езра възнамеряваше да премести основната си дейност в неговия Толедо.

Дон Ефраим седеше на стола си, потъркваше дланта на едната ръка с ноктите на другата и чакаше да чуе какво има да му съобщи гостът. Дон Йеуда говореше на еврейски, с подбрани изрази, издаващи учеността му. Веднага уведоми домакина си, че е взел под аренда доходите на кралската хазна в Толедо и Кастилия.

— Както чух, ти си отклонил предложението да откупиш данъците — продължи любезно той.

— Да — отговори дон Ефраим. — Прецених, пресметнах и отказах. Отказах и да стана наследник на нашия алфаким Ибн Шошан — Бог да благослови душата на праведника. Тази служба ми изглежда твърде бляскава за един скромен мъж.

— Аз приех — отговори просто дон Йеуда. Дон Ефраим стана и се поклони.

— Твоят слуга ти желае успех, господарю алфаким — изрече тежко той и тъй като Йеуда му отговори само с тиха, тайнствена усмивка, продължи: — Или би трябвало да кажа, алфаким майор?

— Негово величество кралят — обясни Йеуда, скривайки с мъка триумфа си, — благоволи да ме въздигне като един от своите „familiares“. Да, дон Ефраим, аз ще бъда един от четиримата тайни съветници, ще седя в курията. Ще управлявам делата на нашия господар краля като негов ескривано майор.

Дон Ефраим го изслуша с необикновено чувство, смесица от възхищение и отвращение, от радост и безпокойство: Какво ли е платил този безумно дързък човек и играч… Надменността го тласка към лудост!… Ще се моля на Всемогъщия да ни пази от злото, което този човек може да причини на Израил!

Дон Ефраим беше извънредно заможен човек. Слуховете разказваха за огромните богатства на търговеца Ибрахим от Севиля, но дълбоко в себе си дон Ефраим беше убеден, че неговите богатства по нищо не отстъпваха на притежаваното от този изменник и горделивец. Той, Ефраим, криеше парите си и се стараеше да остане незабелязан. Ибрахим от Севиля обаче, типично за представителите на рода Ибн Езра, непрекъснато даваше поводи на хората да говорят за него и живееше в разкош. Какво ли щеше да стане, когато този надарен, двулик и опасен човек заемеше този важен пост в Толедо и предизвикаше бога? Ефраим проговори предпазливо:

— Алхамата винаги е живяла в съгласие с Ибн Шошан.

— Боиш ли се, дон Ефраим? — попита любезно дон Йеуда. — Не се бой! Никога не бих помислил да притесня еврейската община в Толедо, камо ли да я притисна. Нали самият аз ще бъда един от членовете й. Дойдох тук, за да ти кажа най-важното. Знаеш, че в сърцето си продължавах да смятам вярата на синовете на Агар само за една полуистинска издънка на нашата стара вяра. Щом заема поста си в Толедо, ще се върна в лоното на Авраам и ще нося пред цял свят името, което ми дадоха отците ми: Йеуда Ибн Езра.

Дон Ефраим се опита да изобрази на лицето си радостна изненада, но тревогата му нарастваше. И той самият, и алхамата трябваше да останат незабелязани. Във времена като днешните, когато бяха под угрозата на нов кръстоносен поход и ново преследване на евреите, мъдрата сдържаност беше двойно по-необходима. И точно сега този Ибрахим от Севиля с промяната на вярата си щеше да насочи погледите на целия свят към еврейската община на Толедо. Семейството му открай време се стремеше към слава и власт. Всичките му членове се перчеха като фокусници по панаирите. Досега поне бяха живели в Сарагоса, Логроньо и Тулуза, неговият скъп Толедо беше останал пощаден от присъствието им. А сега пристигаше този, най-горделивият и най-опасният от всички!

Набожният и много умен Ефраим не искаше да бъде несправедлив. Родът Ибн Езра беше чужд на душата му с разкоша и големеенето си, но беше — той признаваше това без уговорки — първият род на Сефарада^[4], на испанския Израил, беше дал на света учени, поети, войници, търговци, дипломати, които бяха част от блясъка на Юдея и имаха тежест в ислямските и християнските страни. Преди всичко обаче хората от рода Ибн Езра помагаха великодушно на сънародниците си в този век на притеснения и гонения. Те бяха изкупили хиляди евреи от робството на езичниците, бяха осигурили убежище на още много хиляди в Сефарада и в Прованс. Йеуда Ибн Езра, който седеше пред него, също беше надарен с много таланти, при крайно трудни условия се бе издигнал до първия търговец на Севиля. Въпреки това обаче мъж с неговото славолюбие и престъпна надменност беше за Израил повече опасност, отколкото благословия!

Дон Ефраим обмисли всичко това за трите секунди, които последваха съобщението на дон Йеуда. На четвъртата той отговори почтително:

— За нас е висока чест, че си решил да дойдеш тук, дон Йеуда. Бог изпрати на толедската алхама подходящия мъж в подходящото време, за да я води. Нали ще ми позволиш да прибавя към задълженията ти още едно, да положа службата си в твои ръце!

Дълбоко в себе си обаче той мислеше: О, Всемогъщи, не наказвай Израил твърде сурово! Ти обърна сърцето на този мешумад, на този вероотстъпник, върна го към правата вяра. Не му позволявай да живее в твоя Толедо с разкоша и гордостта, на които е свикнал в Севиля, не умножавай омразата и завистта на народите срещу Израил!

През това време дон Йеуда каза:

— Няма да го направя, дон Ефраим. Кой би могъл да ръководи по-добре от теб делата на алхамата? Но ще бъда много горд, ако някой път ме повикате да прочета откъса от писанието в деня саббат като всеки добър евреин. А днес, дон Ефраим, ще ми позволиш да облекча малко съдбата на вашите бедни. Бъди така добър да приемеш дара ми, да речем, петстотин златни мараведи.

Еврейската община на Толедо никога не беше получавала такъв щедър дар и наглата, игрива, фокусническа, грешна надменност на Йеуда стресна и възмути дон Ефраим. Не, когато този мъж заживееше в Толедо с дръзкия си блясък, той, Ефраим, не можеше да остане парнас на алхамата.

— Помисли още малко, дон Йеуда — помоли той. — Алхамата не бива и няма да се задоволи с един Ефраим, когато в Толедо живее Йеуда Ибн Езра.

— Не се подигравай с мен — отвърна му спокойно Йеуда. — Никой не знае по-добре от теб, че водачът на алхамата не може да бъде човек, живял четирийсет години с вярата на синовете на Агар и призовавал Мохамед по пет пъти всеки ден. Самият ти няма да искаш един мешумад^[5] да стане настоятел на толедската еврейска община, признай.

Ефраим отново усети неприязън и възхищение. Той не бе споменал нито дума за петното, което тежеше на Йеуда. Ала самият търговец говореше за него с безсрамна откритост, да, дори с гордост, с прословутата гордост на семейство Ибн Езра.

— Не ми подобава да те съдя — промълви той.

— Имай предвид, господарю и учителю Ефраим — продължи Йеуда, като го гледаше право в очите, — че след онова първо страшно оскърбление синовете на Агар не са ми причинили нито една несправедливост. Те бяха добри към мен, хранеха ме с богатствата на страната си, обливаха ме с розова вода. Аз обикнах нравите им и макар че сърцето ми се противи, някои от всекидневните обреди са се враснали в мен. Чувствам ги като втора кожа. Много често се случва преди някое важно решение да последвам навика си и да призова Аллаха и неговия пророк, да прочета първите стихове на Корана. Кажи, дон Ефраим, ако това стигне до ушите ти, нали не би се изкушил да провъзгласиш срещу мен голямото отлъчване, херема?

Дон Ефраим се ядоса още повече, защото мъжът срещу него отново беше разгадал какво ставаше в душата му. Въпреки силния си характер и решителността, с която се бе върнал към вярата на дедите си, този Йеуда положително беше богохулник и свободомислещ. И наистина, за момент дон Ефраим се бе изкушил да се изкачи на алмемора, най-високото място в синагогата, от което се правеха всички съобщения, за да обяви тържествено отлъчването на Йеуда под звуците на шофара, изработен от рог на овен. Но това беше само моментно изкушение; то беше все едно да произнесе проклятие над великия халиф или над краля, нашия господар.

— Няма друг род, който да е сторил толкова много за Израил като рода Ибн Езра — отговори учтиво, но уклончиво той. — На всички е известно, че лично баща ти те е определил да промениш вярата си още преди да си навършил тринайсет години.

— Чел ли си посланието, в което нашият господар и учител Моше Бен Маймон защитава онези, които са приели вярата в пророка Мохамед по принуда?

— Аз съм обикновен човек — отговори с нежелание дон Ефраим — и не се меся в диспутите на равините.

— Искам да знаеш, дон Ефраим — изрече с искрена топлота дон Йеуда, — че не е минал нито един ден, без да помисля за нашето свещено учение. В подземието на дома си в Севиля съм построил синагога и на всички празници се събират определените десет души, за да произнесат молитвите, както е по предписание. Ще се погрижа да запазя тази синагога и след като се преселя в твоя град. Емир Абдулла е великодушен и е мой приятел; той ще си затвори очите.

— Кога възнамеряваш да се установиш в Толедо? — осведоми се дон Ефраим.

— Вероятно след три месеца — отговори Йеуда.

— Ще ми позволиш ли да те поканя да бъдеш мой гост? — предложи Ефраим. — Къщата ми е скромна, но…

— Благодарен съм ти, но вече осигурих подслон. Купих от краля, нашия господар, кастильо де Кастро. Смятам да го преустроя и да живея в него с децата, приятелите и слугите си.

Дон Ефраим не можа да скрие дълбоката си уплаха:

— Бароните Кастро са отмъстителни и имат голяма власт. Много по-страшни са от другите рикосомбрес. Когато кралят им отне къщата, избълваха яростни заплахи. Ще побеснеят от гняв, когато узнаят, че в нея ще живее евреин. За тях това е неописуем позор и ти си длъжен да обмислиш много внимателно тази своя стъпка, дон Йеуда. Бароните Кастро са могъщи и имат много привърженици. Ще настроят половината кралство срещу теб — и срещу Израил.

— Много ти благодаря за предупреждението, дон Ефраим — отговори спокойно Йеуда. — Всемогъщият ме е дарил с безстрашно сърце.