Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (5)

Пета глава

След като мюсюлманите бяха останали господари на Ерусалим почти половин хилядолетие, Готфрид Булонски завладя града и го върна на християните. Беше изградено Ерусалимското кралство. Ала господството на християните трая само осемдесет и осем години; мюсюлманите отново щурмуваха града и го завзеха.

Мъжът, който този път поведе мюсюлманите към Ерусалим, беше Юсуф, наречен Саладин, „Слава на вярата“, султан на Сирия и Египет, а битката, в която извоюва решителната победа, се състоя в околностите на планината Хатин, западно от Тиберия. Свидетел на тази битка стана един мюсюлмански историк на име Имад ад Дин, който беше приятел на Муса Ибн Дауд и му описа случилото се в подробно писмо:

Неприятелските конници, целите в желязо, бяха неуязвими, докато седяха на седлото, тъй като бяха покрити от глава до пети с плетените си ризници. Но паднеше ли конят, рицарят бе загубен. Те приличаха на лъвове в началото на битката, но когато тя свърши, бяха като разпръснати овце.

Нито един от неверниците не успя да избяга. Те бяха четирийсет и пет хиляди: оцеляха не повече от петнайсет хиляди и всички оцелели бяха пленени. В наши ръце паднаха кралят на Ерусалим, графовете и министрите му. Въжетата на палатките не стигнаха да ги вържем. Видях по трийсет или четирийсет на едно въже, видях повече от сто, охранявани от един-единствен наш. Видях го със собствените си благословени очи. Бяха убити почти трийсет хиляди, но пленниците бяха толкова много, че нашите продаваха един пленен рицар за чифт сандали. От сто години не е имало толкова евтини пленници.

Само допреди няколко часа те бяха горди и внушителни, тези християнски рицари. Сега графовете и бароните станаха плячка на ловеца, храна за лъва, надменните свободни люде бяха оковани в желязо и навързани с въжета. Аллах е велик. Те нарекоха истината лъжа, Корана измама; а сега седят полуголи, със сведени глави, ударени от ръката на истината.

Тези слепи глупци бяха понесли със себе си в битката най-свещената си реликва, кръста, на който е загинал пророкът им Христос. И този кръст падна в нашите ръце.

Когато битката свърши, се изкачих на планината Хатин и потънах в съзерцание. Някога на тази планина пророкът Христос е държал една от известните си проповеди. Докато разглеждах бойното поле, разбрах какво може да стори народ, благословен от волята на Аллаха, срещу друг, прокълнат народ. Видях отсечени глави, разкъсани трупове, разпръснати крайници, навсякъде умиращи и ранени, покрити с кръв и прах. И си припомних думите на Корана: неверниците ще кажат: аз не съм нищо, освен прах.

Още много такива изречения беше написал, окрилен от преживяното, историкът Имад ад Дин и заключаваше: „О, сладка, сладка е миризмата на победата!“. Муса прочете писмото и помръкна. От стената го гледаше предупредително написаното с куфически букви старо послание: „Една унция мир е по-добра от един тон победа!“. Заради тези думи немалко мюсюлмани бяха изгубили живота си през свещената война, обвинени в ерес. Въпреки това много мъдри хора не преставаха да го повтарят, обичаше да го цитира и приятелят му, историкът Имад; веднъж за малко не беше убит от един фанатичен дервиш. А сега това писмо!

Да, беше точно както пишеше във великата книга на евреите: Йецер Ара, злото начало, е могъщо от самото си раждане. Хората искаха да ловуват и да се бият и дори един мъдър човек като приятеля му Имад се опияняваше от виното на победата.

За съжаление през следващите дни още много хора щяха да се опиянят от виното на войната. След като Ерусалим падна отново в ръцете на мюсюлманите, върховният християнски свещеник няма да се забави и ще призове към свещена война, а това означава, че бойните полета като онова, описано от Имад с ужасяваща нагледност, ще се разпространят по целия свят.

Така и стана.

Вестта за падането на Ерусалим, завладян от кръстоносците преди по-малко от деветдесет години с цената на големи жертви, изпълни християнството с дива болка. Навсякъде постеха и се молеха. Църковните князе свалиха разкошните си одежди и си наложиха строго въздържание, за да служат за пример. Даже кардиналите се заклеха, че няма да възсядат конете си, докато земята, по която е стъпвал Спасителя, е омърсена от краката на неверниците. Те бяха готови да бродят пеш по християнските земи и да живеят от подаяния, за да проповядват покаяние и отмъщение.

Светият отец провъзгласи нов кръстоносен поход за освобождаване на Ерусалим, пъпа на земята, втория рай. Обеща на всеки, който вземе кръста, вечен живот в отвъдното и опрощение на греховете в сегашното, освен това възвести световен мир за седем години, Treuga dei. Самият той даде благороден пример и приключи дългия си спор с господаря на Германия, императора на Свещената римска империя Фридрих. Изпрати легат, архиепископа на Тирус, при кралете на Франция и Англия и ги закле да сложат край на разногласията си. В настойчиви послания предупреди кралете на Португалия, Леон, Кастилия, Навара и Арагон да погребат споровете си и да се обединят като братя, за да вземат по свой начин участие в кръстоносния поход. Нареди им да ударят мюсюлманите на полуострова и да тръгнат срещу западния антихрист, халифа Якуб Алмансур, в Африка.

Когато архиепископът съобщи на дон Алфонсо за посланието на папата, кралят незабавно свика коронния съвет, своята курия. Мъдрият дон Йеуда се престори на болен и си остана у дома.

Архиепископът заговори със силни думи. Обясни, че тук, в Испания, кръстоносните походи са започнали по-рано, отколкото в другите страни преди повече от половин хилядолетие. Непосредствено след като мюсюлманската чума връхлетяла страната, християнските готи, прадедите на заседаващите тук господа, се вдигнали срещу тях.

— Ние трябва да продължим тази велика, свята традиция — извика въодушевено той. Deus vult — Бог иска! — завърши той с бойния зов на кръстоносците.

Присъстващите на съвета горяха от желание да последват този призив. Всички, дори кроткият дон Родриге, горяха от желание да го сторят. Ала знаеха, че пред тях са изправени непреодолими препятствия. Дълго седяха в горестно мълчание.

— Спомням си как нахлухме в Андалусия — заговори най-сетне старият дон Манрике — и как стигнахме чак до морето. Бях там и когато нашият господар, кралят, отне от мюсюлманите добрия град Куенка и крепостта Аларкос. Не бих си пожелал нищо по-добро, преди да вляза в гроба, от това да тръгна още веднъж на поход срещу неверниците. Но сме обвързани с мирен договор със Севиля, който е подписан от краля и подпечатан с герба му.

— Не ми говори за този жалък документ — отзова се гневно архиепископът. — Той е невалиден и никой няма да укори краля, ако го предаде на палача, за да бъде изгорен. Ти не си обвързан с този договор, господарю — обърна се той към дон Алфонсо. — Juramentum contra utilitatem ecclesiasticam non tenet — клетвата срещу благото на църквата не е валидна. Така е написано в сбирката от декрети на Грациан.

— Правилно — съгласи се каноникът и сведе почтително глава. — Но неверниците не ги е грижа за това. Те настояват договорите да бъдат спазвани. Султан Саладин е пощадил повечето пленници: ала когато маркграфът де Шатийон се позовал на правото си да наруши примирието, защото клетвата му била невалидна пред Бога и светата църква, султанът заповядал да го посекат — не забравяйте това, господа! А халифът на западните неверници мисли и действа също като Саладин. Ако не спазим мирния договор със Севиля, той ще прекоси морето и ще навлезе в земите ни, а войниците му са многобройни като пясъка на пустинята; там добродетелта и смелостта няма да ни помогнат. Ако кралят, нашият господар, се позове на божественото право на църквата и обяви договора за невалиден, това няма да бъде от полза за църквата, а ще навреди на цялата страна.

Дон Мартин изгледа ядно секретаря си; Родриге винаги намираше какво да му възрази. Без да се смущава, каноникът продължи:

— Бог, който вижда в сърцата ни, знае колко горещо желаем да отмъстим за опозоряването на свещения град. Но Бог ни е дал и разум, за да не умножим нещастието на християнството с прибързаното си усърдие. — Дон Алфонсо размишляваше с гневно сбърчено чело.

— Африканците ще се притекат на помощ на Севиля — проговори след малко той. — Това е вярно. Но и аз няма да бъда сам. Кръстоносците, които ще слязат на брега, ще ми помогнат да ударя мюсюлманите. И преди са ми помагали.

— Тези кръстоносци — усъмни се дон Манрике — ще идват на отделни групи и няма да издържат дълго срещу добре подредената и дисциплинирана армия на халифа. — И тъй като кралят не изглеждаше убеден, дон Манрике трябваше да му припомни истинската причина, която принуждаваше Кастилия да остане бездейна. Той погледна Алфонсо в очите и продължи бавно и отчетливо: — Имаш изгледи да победиш само ако си осигуриш подкрепата на братовчед си в Арагон. Тази подкрепа трябва да дойде от сърцето му, за да бъде пълна и безусловна. Дон Педро трябва да се задължи да ти отстъпи върховното командване. Без единно командване християнските войски на полуострова никога няма да се справят с армията на халифа.

Дълбоко в сърцето си дон Алфонсо знаеше истината. Без да отговори, той разпусна тронния съвет.

Когато остана сам, бе връхлетян от необуздана ярост. Вече беше почти трийсет и тригодишен, изживял бе цели три десетилетия, а не му даваха възможност да извърши истински велики дела. На неговата възраст Александър Велики беше завладял света. Сега му се предлагаше големият, единственият случай, кръстоносният поход, а те му пречеха с отвратителните си търгашески хитрини да си извоюва славата на нов Сид Компеадор.

Не, той няма да им позволи да го спрат. Щом онзи млад нахалник, хлапето от Арагон, отказва да го признае за свой сюзерен, той ще тръгне сам. Той е определен от Бога да бъде водач на западното християнство и няма да позволи да го лишат от тази свята длъжност. Ще намери още войска, достатъчна на брой, ще се оправи и без Арагон. Кръстоносците, които ще слязат на брега, ще му трябват само за няколко месеца, пък и те са обещали да продължат към светите земи. Ако намери още двайсет хиляди души извън собствената си войска, ще прекоси целия юг на Андалусия и ще стигне до Африка, преди халифът да е успял да подготви армията си. И тогава онзи Якуб Алмансур ще си помисли два пъти, преди да разголи източната си граница.

Трябваха му пари, пари за военен поход, който ще трае поне половин година. Пари, за да плаща на наемниците.

Заповяда да повикат Йеуда.

Когато бе провъзгласен кръстоносният поход, Йеуда се уплаши и заедно с това душата му се възвиси. Ето я и голямата война, от която всички се опасяваха, която щеше да промени границите между исляма и християнството. Задачата му ставаше още по-важна. Ескриваното на кастилския крал можеше да стори повече от всички други, за да запази мира на полуострова.

За кой ли път Йеуда разбра колко мъдър беше приятелят му Муса. През целия му живот Муса го убеждаваше: не бързай, не прави твърде много, не прекалявай със сметките, подчини се на съдбата, защото всичко останало е суета. Той обаче, Йеуда, така и не можа да се откаже от непрестанната работа, коването на планове и пресмятанията. Когато кралят едва не предизвика война с Арагон, Йеуда безспир правеше сметки, съставяше списъци и пътуваше по важни дела из страната, на север, на юг и пак на север, преговаряше и пускаше в ход интриги. Така постъпи и втория път и когато всичките му предвиждания се оказаха напразни, в отчаянието си възропта срещу Бога. Съдбата обаче, мъдра и шеговита като приятеля му Муса, превърна тъкмо онова, което му се струваше най-голямото зло, в кълн на благословия. Тъкмо скарването с Арагон, което той се опитваше да заглади поне в областта на стопанството, сега принуждаваше дон Алфонсо да стои далече от войната. Не от неговите умни сметки и планове, а от наглата, безмозъчна постъпка на дон Алфонсо дойде мирът и щастието на полуострова.

От Севиля пристигна издателят и книжар Хакам. Той беше най-големият книжар на западния свят, за него работеха четирийсет писари, в красивата му къща бяха подредени специални стаи за книгите от различните науки. Той донесе на дон Йеуда подарък от емир Абдулла — автобиографията на персиеца Ибн Сина в оригинален ръкопис. Ибн Сина, който беше починал преди повече от сто и петдесет години, се смяташе за най-големия мислител на ислямския свят. Християнските учени, които го познаваха под името Авицена, го ценяха високо. За ръкописа, донесен сега от издателя Хакам, се бяха водили ожесточени битки. Един халиф от Кордова беше изтребил собственика на ръкописа и целия му род, за да се добере до скъпоценната книга. Йеуда не можеше да сдържи радостта си от ценния дар на емира и веднага изтича при Муса. Трогнати и умилени, двамата разгледаха писмените знаци, в които най-мъдрият от всички смъртни беше запечатал живота си.

Заедно с подаръка издателят Хакам донесе на Йеуда и доверително устно послание от емира. Мюсюлманският княз съобщаваше на приятеля си, че халифът Якуб Алмансур вече подготвя да се прехвърли на полуострова начело на войската си и ще го стори при първата вест за нападение над Севиля. За тази цел нарочно се бил върнал от източната си граница в Маракеш. Емир Абдулла беше убеден, че приятелят му Ибрахим държи на запазването на мира не по-малко от него самия, затова го молеше да предупреди кралете на неверниците.

За всичко това мислеше Йеуда, докато стоеше пред дон Алфонсо.

— Ето те най-после, мой ескривано — посрещна го с ехидна учтивост кралят. — Възстанови ли се от болестта си, бедни ми Йеуда? Жалко, че не можа да вземеш участие в тронния съвет.

— Надали щях да изразя по-различно мнение от това на твоите фамилиари — отговори спокойно Йеуда. — Като твой ескривано съм длъжен да се застъпвам за твоя неутралитет много по-усърдно от тях. Не забравяй това, господарю. Ако сега поемеш кръста, ще те последват много хора, които нямат място във войската ти. Полусвободните селяни ще се наредят под знамената, за да се възползват от привилегиите за кръстоносците. Те ще се откажат от тежкия труд на полето и ще искат ти да ги храниш, вместо те да хранят и теб, и бароните ти. Това би било пагубно за твоето стопанство.

— Моето стопанство! — повтори подигравателно Алфонсо. — Ти не разбираш ли, жалки пресметливецо, че сега не става въпрос за стопанството, а за Божията чест и за честта на кастилския крал?

Дон Йеуда остана на своето, макар да се опасяваше от необуздания нрав на дон Алфонсо:

— Почтително те моля, господарю, да не ме разбираш погрешно. В никакъв случай не искам да те отклоня от войната. Дори те моля още отсега да почнеш да събираш военни данъци. Говоря за допълнителните военни налози, които разпореди папата. Работя над меморандум, който доказва, че имаш право да изискаш тези данъци, макар че все още не си се включил във войната.

След като даде на краля време да обмисли предложението му, той продължи:

— Хазната ти ще се попълни и от други източници, докато не участваш във войната. Търговията със страните на източния ислям е прекъсната. Големите корабопритежатели и търговци на християнския свят, търговците от Венеция, Пиза и Фландрия, вече не могат да внасят нищо от Изтока. Продуктите на по-богатата половина от света сега могат да бъдат изкупувани само чрез търговците от твоите земи, господарю. Който иска да си купи жито от някоя ислямска страна, или добитък, или благородни коне, трябва да се обърне към теб. Който иска да придобие някои от стоките, произведени от изкусните мюсюлмански ковачи, чудните им оръжия, великолепните метални изделия, който иска да се сдобие с коприна, слонова кост и златен прах, корали и перли, източни подправки, кожи, бои и стъкло, ще трябва да използва посредничеството на твоите поданици. Не забравяй това, господарю. Съкровищниците на другите владетели се изпразват, докато трае войната, а твоята се пълни. И когато те се изтощят, ти удари, господарю на Кастилия, и победи в решаващата битка.

Евреинът говореше със страстна настойчивост. Думите му звучаха привлекателно за краля. Ала гневът беше по-силен.

— Намери ми пари! — изкрещя невъздържано той. — За начало искам двеста хиляди! Искам да ударя сега, сега! Заложи каквото искаш, но ми намери пари!

Йеуда, с побеляло лице, отговори:

— Не мога, господарю. И никой друг не може.

Целият гняв на Алфонсо срещу самия него и срещу злощастната съдба, която се стремеше да го лиши от най-благородната слава, се обърна срещу Йеуда.

— Ти ми донесе този срам — натърти той. — Ти с твоя позорен мирен договор и проклетите ти еврейски хитрости. Ти си предател! Работиш за Севиля и за обрязаните си приятели, защото не искаш да ги нападна и да възстановя честта си. Предател си ти, предател!

Йеуда побледня още повече, но не каза нито дума.

— Върви си! — изрева ядно кралят. — Махай се най-после от очите ми!

 

 

Извънредният данък, за който Йеуда говореше на краля, беше така нареченият Саладинов десятък. Папата бе разпоредил, че хората от християнските страни, които не участват в голямата война срещу султан Саладин, са длъжни поне да дадат пари, една десета част от доходите и движимите си имоти.

За ескриваното на кастилския крал този едикт на Светия отец беше добре дошъл. Той и репозитариите му намериха, че Саладиновият десятък може да бъде изискан и в земите на крал Алфонсо. Защото, макар че богоугодни нужди задължаваха краля да остане временно неутрален, всеки знаеше, че това няма да продължи дълго и дон Алфонсо е длъжен да се въоръжава за Свещената война. Всичко това бе представено от Йеуда в подробен меморандум. Дон Манрике предаде документа на краля.

— Хитрец е той — промърмори мрачно Алфонсо, след като го прочете. — Хитро куче, хитър търговец. Само да искаше, можеше да ми набави нужните пари. Защо не дойде самият той?

— Мисля, че не иска отново да се изложи на гнева ти — отговори с лека усмивка дон Манрике.

— Толкова ли е чувствителен? — подигра се Алфонсо.

— Очевидно си го засегнал дълбоко, господарю.

Кралят беше достатъчно умен, за да разбере, че евреинът имаше право да бъде обиден, и се ядоса на буйния си нрав. Но целият християнски свят бе тръгнал да вземе участие в Свещената война, а той, Алфонсо, беше осъден на най-страшното нещастие — на бездействие. Нима нямаше право да се дразни и да излее недоволството си върху един невинен? Евреинът беше умен мъж и бе длъжен да го разбере.

Той затърси претекст да се види отново с Йеуда. Отдавна си мечтаеше да разшири и укрепи крепостта Аларкос, която сам бе присъединил към кралството си. Ако евреинът бе казал истината, в хазната му имаше достатъчно пари. След кратко колебание нареди на Йеуда да се яви на доклад.

Дон Йеуда не беше простил нанесената му обида и изпита злобно удовлетворение, че Алфонсо бе изпратил да го повикат. Кралят беше разбрал много бързо, че не може да се справи без своя ескривано. Ала Йеуда нямаше намерение да отстъпи лесно и да се изложи на опасността от нови ругатни. Извини се почтително, че не бил добре.

Дон Алфонсо, след първия изблик на гняв, се овладя и нареди на дон Манрике да изиска парите за Аларкос — много пари, четири хиляди златни мараведи. Йеуда предостави сумата веднага и без възражения и изрази верноподаническата си радост, че кралят е решил да разшири крепостта Аларкос и по този начин да покаже на целия свят, че се готви за война. Кралят не знаеше какво да прави със своя евреин.

Много му се искаше да замине за Бургос, за да се посъветва със своята кралица. Отдавна трябваше да го стори. Доня Леонор беше бременна, очевидно след онази нощ, когато той бе отишъл при нея след щастливото й завръщане от Сарагоса. Ала в момента Бургос бе пълен с неудобни гости. Градът беше разположен на големия военен път, водещ към Сантиаго де Компостела, който беше светая светих на Европа. И през останалото време пътят беше много оживен, тъй като оттам минаваха всички пилигрими, но сега, когато предстоеше война на изток, много големи благородници искаха да си осигурят благословията на Сантиаго. Всички минаваха през Бургос, посещаваха доня Леонор, за да й изразят почитта си, и мисълта, че той, принуденият да си остане у дома, щеше да се срещне с отиващите на война, го вбесяваше.

Ала дон Алфонсо не можеше да седи бездеен и тъжен в замъка си. Намери си работа, направи няколко пътувания. Отиде в Калатрава при рицарите от ордена, за да направи преглед на най-добрия си отряд. Отиде и в Аларкос, за да провери как върви строителството. Често викаше приятелите си, за да обсъждат суетни военни планове. Когато нямаше какво друго да прави, ходеше на лов. В един горещ ден, когато се връщаше от лов с Гарсеран де Лара и Естебан Илян, кралят реши да си почине в имението „Ла Уерта дел Рей“.

Разположено край една извивка на река Тахо, имението беше обширно, хладно, заобиколено от рушащи се стени. Портата стоеше самотна; от арката й, издълбано с пъстри старинни букви, ги поздрави арабското послание: алафия — мир, благослов. Виждаха се храсти, малка гора, най-различни лехи; но там, където по-рано бяха отглеждали грижливо редки цветя, сега градинарят бе засадил полезни растения — зеленчуци, зеле, цвекло. Насред имението се издигаше занемареният летен палат. До него имаше изящен павилион, а на брега на реката се виждаше порутената дървена постройка за лодки и за къпане.

Господата седнаха под едно дърво с лице към палата. Той им изглеждаше чужд, изцяло в ислямски стил. На това място, където човек можеше да се наслаждава на хлада, идващ от реката, и имаше чудесен изглед към града, открай време се строеше. Римляните построили тук вила, готите издигнали извънградски дом. Знаеше се, че сегашният палат, отдавна неизползван и полуразрушен, бил построен от арабския крал Галафре за дъщеря му, инфантата Галиана; и досега дворецът беше известен с името Паласио де Галиана.

Днес беше горещо дори тук, над реката и градината бе паднала потискаща тишина; тримата мъже почти не разговаряха.

— Имението е дори по-голямо, отколкото предполагах — каза дон Алфонсо. И внезапно му хрумна чудесна мисъл. Дедите му и той самият бяха рушили много и нямаха време да построят наново разрушеното; ала желанието да строят им беше вродено. Неговата Леонор строеше църкви, манастири, болници, самият той строеше църкви, замъци, крепости. Защо веднъж да не построи нещо за себе си и за близките си? Сигурно не беше трудно да се реставрира Галиана. Дворецът изглеждаше голям и удобен за живеене, през лятото беше чудесно да се живее тук и може би доня Леонор щеше да склони да прекарва в Галиана горещите летни месеци.

— Какво мислите, господа, да изградим ли наново Галиана? — попита той. — Хайде да разгледаме двореца — предложи бодро.

Тримата тръгнаха към сградата. Кастеланът Белардо ги посрещна, възбуден, усърден, безкрайно почтителен. Показа им зеленчуковите си лехи и обясни многословно колко красив е бил някога дворецът с мозайките, богато украсените подове, стени и тавани. Ала реката го наводнявала многократно и всичко било запустяло. Сърцето го боляло, но бил сам и не можел да стори нищо. Често ходел при кралските съветници и ги увещавал, че дворецът трябва да бъде реставриран и реката преградена с дига, но винаги му отговаряли рязко, че нямат пари.

— Този бърборко е прав — каза на латински дон Естебан. — Палатът явно е бил невероятно красив. Старият обрязан владетел е положил всички усилия, за да задоволи дъщеря си.

Шпорите на господата дрънчаха оглушително по крехката, изпочупена мозайка на подовете, гласовете им отекваха в празните стени.

Дон Алфонсо се оглеждаше мълчаливо. Наистина не бива да оставям Галиана в това състояние, повтаряше си той. Дон Гарсеран рече:

— Ще ти струва много работа и пари, но мисля, че можеш да превърнеш Галиана в истински бисер, дон Алфонсо. Припомни си какво стори твоя евреин със стария и грозен кастильо де Кастро.

През това време Алфонсо мислеше за дръзкото неодобрение, изразено от дъщерята на евреина, когато говореха за старинния, мрачен замък в Бургос. Възбуден от думите на дон Гарсеран, младият Естебан извика:

— Ако наистина имаш сериозно намерение да реставрираш Галиана, трябва първо да разгледаш дома на твоя евреин.

Май бях много груб с дон Йеуда, помисли си Алфонсо. Така смяташе и дон Манрике. Добре, ще поправя стореното, като отида да разгледам дома му.

— Вероятно имате право — отговори неопределено той.

Както бе предсказал Йеуда, докато християнският свят воюваше в светите земи, Кастилия процъфтяваше. Кервани кораби носеха стоки от Изтока в ислямските страни на Испания и оттам те отиваха в Кастилия, която ги разпространяваше във всички християнски кралства. Когато бе обявен кръстоносният поход, бароните започнаха да роптаят и да обвиняват евреина, че им пречи да вземат участие в свещената битка, затова трябва да бъде прогонен. Ала много скоро пролича каква огромна полза за страната носеше неутралитетът. Мърморенето утихна, страхът и тайното уважение към евреина нараснаха. Все повече благородници се стараеха да спечелят благосклонността му. Един де Гузман и един де Лара, беден братовчед на могъщия Манрике, помолиха еврейския ескривано да приеме синовете им като пажове в своя кастильо.

Муса, когато Йеуда му разказа с подчертана небрежност и скрита гордост как добре се развиват делата на страната и неговите собствени, огледа приятеля си с подигравателно възхищение, развеселен и изпълнен със съчувствие. Той не може без работа, помисли си. Трябва да върти едновременно стотина сделки и не може да живее, ако не вижда хората в постоянно движение и не чува скрибуцането на перата в кралските канцеларии, ако не праща още и още кораби през седемте морета и дълги-предълги кервани през безброй страни. Въобразява си, че го прави за мира и за народа си, и това е вярно, но го прави преди всичко, защото изпитва радост от могъществото си и от действието.

— Толкова ли е важно — попита той — да съсредоточиш в ръцете си още повече власт, толкова ли е важно дали имаш двеста или двеста и петдесет хиляди златни мараведи? При това не знаеш дали, докато си седиш тук и пиеш подправеното си вино, някъде далече не се е разразила пясъчна буря и не е засипала кервана ти, или буря в морето не е потопила кораба ти.

— Не се боя от пясъчните бури и от капризите на морето — отговори Йеуда. — Боя се от друго. — Пред приятеля си можеше да се отпусне, да му разкрие тайната си грижа. — Боя се от непредвидимите настроения на дон Алфонсо, който е крал, но преди всичко е рицар. Наскоро ме обиди безсмислено и сега, когато отново ме повика, ще се престоря на болен и ще откажа да се явя пред него. Само че, и аз го знам, играя опасна игра, като си придавам толкова важност.

Муса пристъпи към писалището си и започна да драска кръгове и арабески.

— И защо си придаваш важност, драги ми Йеуда? — попита през рамо той, — заради мира или от гордост?

— Аз съм горд, но този път смятам, че гордостта ми е добродетел и добра сметка. У този крал безумието и разумът са толкова чудно примесени, че никой не може да предвиди как ще реагира накрая.

Йеуда се отдалечи от краля, а той се ограничаваше да му праща къси, властни послания. Загрижеността на Йеуда растеше. Всеки ден очакваше, че непредвидимият крал ще го изхвърли от кастильо Ибн Езра и ще го прогони от страната. А може би щеше да го арестува и да го хвърли в подземието на замъка си. После го обземаше надежда, че Алфонсо ще се опита да се помири с него, като го удостои с вниманието си пред очите на целия свят. Много горчиво беше това очакване. Изпълнен с наивна тъга, синът му Алазар питаше:

— Дон Алфонсо никога ли не те пита за мен? Защо не идва да те посети?

— Това не е обичай в тази страна, сине мой — отговаряше уклончиво Йеуда и сърцето му се късаше от болка.

Как си отдъхна, когато дойде пратеник от кралския замък и възвести пристигането на дон Алфонсо!

Кралят дойде, придружен от Гарсеран, Естебан и малка свита. Опитваше се да прикрие лекото си смущение зад снизходителна, дружелюбна веселост.

Къщата му се стори чужда, едва ли не враждебна, много приличаше на притежателя си. При това разбра веднага, че по свой начин тя бе съвършена. Множество твърде различни неща бяха подредени в единство сякаш от тайнствена сила. Без да ги е грижа, собствениците бяха пръснали навсякъде богатството си, не бяха пропуснали нито едно ъгълче. Имаше много слуги, почти невидими и все пак винаги на мястото си. Дебелите килими приглушаваха шума, тишината в къщата беше още по-силно подчертана от тихия ромон на фонтаните. И всичко това насред шумния Толедо! Ето в какво бяха превърнали неговия кастильо де Кастро. Тук кралят на тази страна се чувстваше като чужденец, като натрапник.

Той разгледа книгите и свитъците — арабски, еврейски, латински.

— Имаш ли време да прочетеш всичко това? — попита.

— Чета много от тях — отговори просто Йеуда.

В павилиона за гости той обясни на краля, че Муса Ибн Дауд е най-мъдрият лекар между вярващите в трите религии. Муса се поклони пред краля и го измери с поглед, в който нямаше нищо почтително. Дон Алфонсо поиска да му преведат една от мъдростите, които се виеха пъстри и златни по стените. И Муса преведе, както беше сторил пред дон Родриге:

— Съдбата на синовете човешки и съдбата на животните е съдба една… едно е диханието у всички… Кой знае: духът човешки възлиза ли нагоре и духът на животните слиза ли надолу, в земята?

Дон Алфонсо се замисли.

— Това е еретическа мъдрост — рече строго той.

— Тя е от Библията — поучи го любезно Муса. — Думите са на Еклесиаста, на цар Соломон.

— Според мен тази мъдрост съвсем не е царствена — отвърна намръщено дон Алфонсо. — Един крал не отива под земята като скотовете. — Той се обърна към Йеуда: — Покажи ми оръжейната.

— Ако позволиш, господарю, в оръжейната ще те разведе синът ми Алазар и това ще бъде най-прекрасният ден в живота му.

Дон Алфонсо помнеше будното момче и се зарадва:

— Ти имаш чудесен син, истински рицар! Бих искал да видя и дъщеря ти, ако разрешиш. — После се разговори дружелюбно и с вид на познавач с младия Алазар за оръжията, конете и товарните животни.

Сетне всички излязоха в градината и там беше доня Рахел.

Същата Рахел, която в Бургос бе дала онзи неподобаващ отговор, и все пак много различна; носеше рокля с чуждестранна кройка и беше дамата на къщата, която посреща високопоставен чужд гост. Ако в Бургос тя беше нещо необичайно, което съвсем не бе на мястото си, тук всичко — изкусно подредената градина, леещите се фонтани, чуждоземните растения, я заобикаляше в съвсем естествена рамка, а той, Алфонсо, беше чуждият, не на мястото си.

Кралят се поклони, свали ръкавицата си, както изискваше куртоазията, взе ръката й и я целуна.

— За мен е удоволствие да те срещна отново, госпожо — проговори той високо, за да го чуят всички. — Тогава в Бургос не можахме да довършим разговора си.

Компанията беше станала по-голяма. Към краля и грандовете му се бяха присъединили Алазар и пажовете на Йеуда. Когато тръгнаха да разглеждат градината, дон Алфонсо изостана малко с доня Рахел.

— След като видях дома ти, благородна дамо — заговори той на кастилски, — разбирам по-добре защо моят кастильо в Бургос не ти хареса.

Рахел се изчерви, смутена, че го е засегнала, но и поласкана, че е запомнил думите й. Не каза нищо, само на извитите й устни заигра едва видима, трудно разгадаема усмивка.

— Разбираш ли простонародния ми латински? — продължи кралят. Рахел се изчерви още по-силно; той бе запомнил всяка дума.

— Междувременно се научих да говоря много по-добре кастилски, господарю.

— Много бих искал да поговоря с теб на арабски, госпожо, но думите ще излизат от устата ми изкривени и недодялани и ще обидят слуха ти.

— Говори спокойно на кастилски, господарю — отвърна честно доня Рахел, — нали той е езикът на страната ти.

Думите й обидиха дон Алфонсо. По правилата на куртоазията тя трябваше да каже: „За мен звучат приятно“ или нещо подобно; вместо това беше изрекла първото, което й бе минало през ума, и бе очернила неговия кастилски.

— Разбирам, че моята Кастилия все още е чужда за теб и ти се чувстваш като у дома си само в това кастильо — отсъди рязко той.

— О, не — усмихна се Рахел. — Хората в тази страна са много мили с нас и се стараят да се чувстваме като у дома си.

Сега беше негов ред да й отговори с някое от обичайните галантни изречения, като например: „Не е трудно да бъдеш любезен с дама като теб“. Но изведнъж го досрамя от измъчения, изкълчен моден брътвеж. Пък и беше очевидно, че Рахел се надсмиваше над галантното бъбрене. Как ли трябваше да разговаря с нея? Тя не беше от дамите, които очакваха преувеличена, нищо незначеща, сладникаво любовна беседа, още по-малко пък беше от простите жени, пред които мъжът можеше да се държи с войнишка грубост. Той бе свикнал всеки да заема строго определеното си място, за да знае с кого си има работа. А сега се оказа, че не знаеше каква е тази доня Рахел и как трябваше да се държи с нея. Всичко, което имаше да обсъди със своя евреин, загуби много бързо ясните си очертания и се разми. Какво искаше той от доня Рахел? Какво искаше да прави с нея? Искаше ли да спи с нея? — В мислите си той нарочно употреби грубата дума от простонародния латински, за да си отговори по-ясно. Но не можа.

Когато се изповядваше, той отговаряше с чиста съвест, че никога не е обичал друга жена, освен доня Леонор. Не разбираше много от рицарската любов, така наречената minne. Тъй като неомъжените благороднически дъщери рядко се мяркаха пред очите на мъжете, и то винаги в обществото на много хора, куртоазията предписваше рицарите да се влюбват в омъжени дами и да им посвещават високопарни, сковани любовни стихове. Това бе само игра. Алфонсо беше спал с жени от простолюдието или с пленени мюсюлманки; с тях можеше да говори и общува, както си иска.

Веднъж беше завързал връзка със съпругата на един рицар от Навара, но тя не му достави радост и той почувства голямо облекчение, когато дамата се върна в родината си. Кратката любовна връзка с доня Бланка, придворната дама на Леонор, също го измъчи и накрая доня Бланка полудоброволно, полупринудително отиде в манастир. Не, той беше щастлив само със своята Леонор.

Дон Алфонсо никога не се замисляше сериозно над този проблем, но сега го прецени в цялата му сложност и се ядоса, че е подел този разговор с дъщерята на евреина. При това тя дори не му харесваше, в нея нямаше нищо кротко, сдържано, тя беше остроумна и се осмеляваше да изказва оценки, макар да бе почти дете. В нея нямаше нищо от хладната руса красота и представителност на християнските дами, нито един рицар не би й посветил стихове, а и тя не би ги разбрала.

Не искаше да говори повече с нея, искаше да се махне от тази къща. Притихналата градина с равномерно падащата вода и тежкия сладък аромат на портокаловите цветове го изнервяше. Нямаше да й позволи да го прави на глупак. Не можеше повече да върви до нея и да сипе любезности. Ще я остави и ще си отиде.

Вместо това се чу да казва:

— Имам едно имение край града, казва се Ла Галиана. Къщата е построена от мюсюлмански владетел, много е стара и за нея се разказват най-различни истории.

Доня Рахел наостри уши. Тя също беше чувала името Ла Галиана; нали там бе построен водният часовник на раби Ханан?

— Искам да възстановя паласиото — продължи дон Алфонсо, — и то така, че новото да не се различава от старото. Твоят съвет би бил от полза за мен, госпожо.

Доня Рахел вдигна очи, засегната, почти гневна. Нито един мюсюлмански благородник не би се осмелил да отправи такава недодялана и дръзка покана към една дама. Но веднага си каза, че с християнските рицари е друго, че куртоазията им предписва да изговарят преувеличени любезности, които не значат нищо. Тя погледна лицето на дон Алфонсо отстрани и се уплаши. В него имаше напрежение и жажда. Онова, което й бе казал, беше повече от куртоазия.

Плаха и обидена, тя се затвори в себе си. Превърна се отново в дамата на дома. Отговори учтиво, този път на арабски:

— Сигурна съм, че баща ми ще се радва да ти услужи със съвета си, господарю.

Внезапно дон Алфонсо се намръщи, в челото му се врязаха дълбоки бръчки. Какво бе сторил! Беше си заслужил отказа, трябваше да го предвиди. Още от самото начало трябваше да бъде нащрек; момичето беше част от един прокълнат народ. Причината беше в тази дяволска градина, в този омагьосан дом, те го бяха накарали да говори по този начин. Той се овладя, тръгна малко по-бързо, след минути стигнаха при другите.

Момчето Алазар се обърна веднага към него. Тъкмо беше разказал за снаряжение, чийто наличник бил подвижен във всичките си части, така че железните плочки за очите, носа и устата можели да се преместват по желание, но кралските пажове не му вярваха.

— Казвам ви, виждал съм такива шлемове — заговори възбудено той. — Прави ги оръжейникът Абдулла от Кордова и татко ми обеща, че щом бъда посветен в рицарство, ще ми подари точно такъв. Сигурно и ти искаш да имаш такова снаряжение, господарю.

Дон Алфонсо отговори, че също е чувал за тази новост.

— Самият аз обаче нямам — завърши сухо той.

— Тогава татко трябва да ти набави — оживи се още повече Алазар. — Ще ти достави голяма радост, сигурен съм. Позволи на татко да ти поръча такъв шлем.

Дон Алфонсо се развесели. Нямаше нужда да се сърди на момчето само защото сестра му беше с остър език и прекалено чувствителна.

— Виждаш, че ние със сина ти се разбираме много добре, дон Йеуда — каза тържествено той. — Не искаш ли да го изпратиш като паж в моя замък?

Доня Рахел се смути още повече. Другите също прикриха с мъка учудването си. Алазар, почти заекващ от радост, избухна:

— Сериозно ли говориш, дон Алфонсо? Наистина ли искаш да бъдеш моят уважаем сюзерен?

Дон Йеуда, зарадван, че желанието му най-после е станало действителност, се поклони дълбоко и отговори:

— Твое величество е твърде милостив.

 

 

— Доколкото видях, нашият господар, кралят — каза същата вечер дон Йеуда на Рахел, — разговаря много любезно с теб, дъще.

Доня Рахел отговори искрено:

— Аз мисля, че кралят беше твърде учтив. Уплаши ме, татко: Той иска да възстанови летния дворец Ла Галиана и ме покани да му помогна със съветите си. Не е ли това… необичайно, татко мой?

— Наистина е необичайно — отговори Йеуда.

Само след няколко дни Йеуда и доня Рахел бяха поканени да вземат участие в кралския излет до Ла Галиана. Този път дон Алфонсо беше събрал около себе си голяма компания и докато обикаляха имението, не размени нито една дума с доня Рахел. За радост на гостите си обаче зададе много въпроси на тромавия и словоохотлив градинар Белардо.

След като разгледаха къщата, им поднесоха нещо за хапване на брега на Тахо. Към края на обяда кралят, който се бе настанил удобно на едно паднало дърво, обяви с типичната си самоиронична надменност:

— Ние владеем нашия Толедо вече почти цял век, направихме го своя столица, превърнахме го в добър град, голям, добре укрепен срещу нападенията на неверниците. За съжаление делата на честта, вярата и войната не ни оставиха време за други неща, които може би изглеждат излишни, но подобават на всеки крал, защото служат на красотата и разкоша. Нашите приятели от Юга, моят ескривано майор и дъщеря му, които гледат нашите градове и къщи с чужди, непредубедени очи, намериха замъка ни в Бургос гол и неприветлив. В час на безделие ни дойде мисълта да възстановим занемарения и отдавна запустял паласио Ла Галиана, да го направим по-красив, отколкото е бил по-рано, за да покажем на света, че вече не сме бедняци, че можем да строим великолепни сгради, когато имаме желание за това. — Такава дълга и горда реч можеше да се чуе от дон Алфонсо най-много при държавните церемонии и господата, които седяха пред остатъците от обяда, го гледаха с неприкрито учудване.

Кралят изостави възвишения тон и се обърна към Йеуда:

— Ти какво мислиш, мой ескривано? Нали разбираш от тези неща?

— Летният дворец Ла Галиана — отговори отмерено дон Йеуда — е разположен на прекрасно място и от него се разкрива чуден изглед към славния ти град. Струва си да го възстановиш, господарю.

— Добре тогава, да започваме — реши небрежно кралят.

— Виждам едно затруднение — възрази почтително Йеуда. — Ти имаш добри войници, господарю, имаш и занаятчии. За съжаление майсторите ти не са толкова сръчни, че да въздигнат този дворец в цялото му великолепие, както подобава на желанията на твое величество.

Кралят го погледна намръщено.

— А нима ти не построи за кратко време голяма и великолепна къща в Толедо?

— Повиках мюсюлмански строители и занаятчии, господарю.

Настана мълчание. Християнството беше в свещена война с неверниците. Нима беше редно един християнски крал да даде работа на мюсюлмански майстори? И дали те щяха да се съгласят да му издигнат такъв разкошен палат?

Дон Алфонсо огледа лицата на гостите си. По тях се четеше очакване, но не и подигравка. Еврейката също го гледаше без подигравка. Но може би дълбоко в себе си мислеше, че той не може да построи нищо друго, освен старите и мрачни замъци? Нима кралят на Толедо не може да си позволи поне веднъж да построи нещо толкова лесно и просто като летен дворец за развлечение?

— Тогава ми събери мюсюлмански строители — нареди той със същия небрежен тон и заключи с присъщата си категоричност: — Искам и ще възстановя Ла Галиана.

— Щом заповядваш така, господарю — отговори дон Йеуда, — ще възложа на моя Ибн Омар да събере подходящите хора. Той знае какво да прави.

— Много добре — кимна с глава кралят. — И се погрижи всичко да стане бързо. Да тръгваме, господа! — заповяда енергично той.

Не бе отправил нито една дума към доня Рахел нито по време на обиколката, нито докато обядваха.