Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (12)

Пета глава

За да се подсигури, Йеуда написа поверително писмо на деловия си партньор Аарон от Линкълн, финансов съветник на английския крал Хенри, разказа му за спорните въпроси между двамата испански крале и го помоли за помощ.

Накрая, преди да се върне в Толедо, той изпрати подаръци на кралицата, както изискваше приличието. Безсрамно скъпи подаръци: изискани парфюми, голямо тоалетно сандъче от слонова кост, пълно с гребени, фибули за коса и най-различни гримове, прекрасно изработено ковчеже с брошки, пръстени, аграфи, скъпоценни камъни; освен това обувки, в чиито върхове бяха вшити малки огледала, за да може дамата по всяко време да провери как изглежда. Доня Леонор беше възмутена от наглостта на човека, който за утеха, че й бе нанесъл такова тежко поражение, й изпращаше безумно скъпи дреболии; дощя й се да върне подаръците. Но щом досега бе успяла да запази самообладание, и занапред щеше да се държи като истинска дама. Пък и подаръците й харесваха. Задържа ги и написа благодарствено писмо.

Междувременно в Кастилия пристигнаха първите еврейски бегълци от Франция и както бе предсказал дон Ефраим, появата им даде желания повод на архиепископа и враждебно настроените грандове да започнат нови подстрекателства. Евреинът, заявиха гръмко те, събирал Саладиновия десятък не за да купува оръжия за свещената война, а за да засели в християнска Кастилия огромни тълпи от неверници и измамници.

Тези подстрекателства не намериха добър отклик сред обикновените хора. Защото успехите на новото управление бяха очевидни. Богатството на страната растеше и това бе добре дошло за всекиго. Хората имаха повече пари отпреди, внасяха се стоки, непознати досега; всеки ден се появяваха нови насаждения, работилници, магазини. Създаденото от Йеуда процъфтяваше.

По това време пред кралския ескривано се яви един учен от наварския град Тудела на име раби Бениамин, високо почитан човек. Този Бениамин от Тудела бе посветил живота си на науката, на изучаването и описанието на земята. Току-що беше приключил второто си голямо изследователско пътуване, което го бе отвело от западния край на света до най-източната му граница, чак до Китай и Тибет. Целта му беше да изучи преди всичко евреите и разпръсването им по света, но заедно с това бе събрал множество полезни знания и се бе срещнал с най-значителните мъже на своето време, дори със султан Саладин и папата. Сега се беше заел да отрази резултатите от пътуването си на книга. „Масеот Бениамин“ — „Пътешествията на Бениамин“, така възнамеряваше да озаглави своя труд. Младите учени от академията на дон Родриге веднага изявиха желание да преведат ценната книга на латински и арабски.

Та този Бениамин от Тудела направи посещение на нашия господар и учител Йеуда Ибн Езра; не можеше да си замине, без да се запознае с човека, който в годините на отсъствието му бе променил до неузнаваемост лицето на полуострова. Йеуда посрещна известния учен с цялата подобаваща на ранга му почит. Показа му библиотеката със скъпоценни книги и свитъци, показа му строящата се синагога, отведе го в отворените наскоро фабрики. Раби Бениамин гледаше и слушаше със съучастието на познавач.

На масата, в присъствието на Муса, ученият разказа за пътуванията си. Отговаряйки на въпросите на дон Йеуда, той заговори за евреите от Изтока. В гръцкото царство и в Светите земи евреите пострадали много от кръстоносните походи, но в Кайро и Багдад живеели в мир и охолство. Разказа и за „реш-галута“, екзиларха, върховния предводител на източното еврейство. Резиденцията му била в Багдад и халифът го признал за княз на евреите. Освен това го упълномощил да управлява своите братя по вяра „с тояга и бич“, да събира данъците, да произнася присъди и изобщо да разполага със съдбините на всички евреи от Вавилония, Персия, Йемен, Армения, както и с тези от Междуречието и Кавказ; властта му се разпростряла чак до границите на Тибет и Индия. Когато халифът въздигнал в длъжност сега управляващия „реш-галута“, нашия господар и учител Даниел Бан Хасдаи, той провъзгласил пред целия народ с гръмък глас: „Аз съм наследник на пророка Мохамед, а този мой голям приятел е наследник на цар Давид“. Реш-галута бил високо почитан и от мюсюлманите. Когато излизал, пред него тичали бързоходци и викали: „Сторете път на нашия господар, сина Давидов!“. И целият народ падал по очи пред него като пред халифа.

Живописният разказ направи силно впечатление на Йеуда. Бениамин продължи с ентусиазъм:

— Реш-галута ми спомена и за теб, дон Йеуда. И на Изток знаят, че си се отказал от високия си пост в Севиля, за да помагаш на братята си в Толедо. — И заключи: — Тринайсет години пътувах по широкия свят и открих най-голямата му забележителност едва когато се върнах тук, в непосредствена близост.

Тези думи на Бениамин, който беше независим и нямаше причини да го ласкае, стоплиха душата на Йеуда, а фактът, че бяха произнесени в присъствие на приятеля му Муса, увеличи радостта му.

Днес Йеуда се чувстваше като „окер-харим“, човек, който премества планини, и не се плашеше да употребява властта си, без да се съобразява с никого. Тъй като кралят се задържа в Бургос по-дълго, отколкото се очакваше, той издаде на своя глава опасни разпоредби. Ядоса още повече и без това враждебно настроените прелати и барони, като повери важни и доходни постове на франкски заселници; Натан от Немур, който бе пропътувал цяла Кастилия, беше назначен за „баи“, управител на Сурита.

Дойде празникът пурим, денят, в който евреите отбелязваха спасението си от най-страшната беда с помощта на царица Естер. Някога злият мъж Аман, любимец на цар Ахасвер, пожелал да изтреби всички евреи в града Суза и в цялото персийско царство само защото евреинът Мардохай засегнал суетата му. Момичето Адаса обаче, наричано Естер, племенница на Мардохай и отгледана от него, се ползвало с благосклонността на царя. Той направил девойката своя царица и водена от мъдрите съвети на чичо си Мардохай, тя се заела да осуети плановете на Аман. Макар че никой нямал право да се яви неповикан пред очите на владетеля под страх от смъртно наказание, тя излязла смело пред Ахасвер и го помолила да помилва народа й. Царят, трогнат от красотата и ума й, свел скиптъра си над нея, помилвал народа й и предал злодея Аман в ръцете на евреите. Те го окачили на същата бесилка, която той бил приготвил за Мардохай, обесили и десетимата му синове и избили всичките си неприятели в сто двайсет и седемте страни, които се подчинявали на цар Ахасвер.

В еврейския празничен календар има немалко дни, които напомнят за велики събития, но правоверните евреи отбелязват с най-голяма радост и бурни веселия именно този паметен ден. Редят се пищни трапези, хората си изпращат един другиму дарове, помагат щедро на бедните, организират представления, танци и игри на късмета. Но преди всичко четат с весел шум и жестове на триумф онази част от Великата книга, в която е запечатана историята на чудодейното им спасение — Книга Естир.

Дон Йеуда, който много обичаше празниците, събра в своя кастильо десетки гости, за да изслушат заедно пъстрата история от Книга Естир, да ядат и да пият, да гледат веселите представления и да се развличат с остроумни и глупави приказки.

Знаеше се, че приказните събития, разказани в Книга Естир, са се случили в 3400 година след сътворението на света, сега беше 4950 и година след година десетки и стотици хиляди евреи са се наслаждавали на тази история.

Но през цялото това време надали е имало човек, който да изпитва такава горда радост като дон Йеуда. Изпитанията и победите на Мардохай и Естир бяха негови и на дъщеря му Рахел. Кой, ако не той, беше в състояние да се вживее дълбоко и истински в смелостта и смъртния ужас на Естир, когато излязла пред царя? Кой, ако не той, можеше да ликува със сърдечното тържество на Мардохай, когато врагът Аман бил осъден да води за юздата царския кон през целия град и да възвестява: „Това е човекът, когото царят пожела да почете!“. А когато прочетоха края на историята — как царят назначил Мардохай за пазител на неговия печат, Йеуда попипа триумфално герба на гърдите си и погледна с дълбоко задоволство тримата франкски бегълци, които бе поканил в дома си да отпразнуват деня.

Учещите в „йешивата“, школа за изучаване на Библията и Талмуда, между тях и дон Бениамин Бар Абба, спазиха обичая за този ден и се представиха в ролите на учители, които си задават всевъзможни остроумни въпроси.

Младият дон Бениамин заяви, че при всичките си заслуги Мардохай и Естир са обременили душите си с два гряха. Първо, не изпитали съчувствие.

— В деня на Пасхата — обясни той — ние отливаме десет капки вино от чашата на радостта, за да почетем мъченията на нашите врагове. Мардохай и Естир обаче изпратили враговете си на бесилката под непрестанното ликуване на тълпата, и то не само Аман и синовете му, а и всички останали врагове на евреите.

Другарите му възразиха разгорещено. Аман бил изчадие на злото и дори най-кротките хорица били обзети от искрено задоволство, когато злодеят и синовете му били заличени от лицето на земята. В книгата черно на бяло било написано, че преди време Мардохай спасил Аман от смъртна опасност, а той му се отплатил с черна неблагодарност. Толкова грозна била злобата му, че невинните земни дървета си оспорвали пред Божия трон честта да доставят дъските за бесилката му. Избрали обаче дъски от ковчега на Ной; още в деня на сътворението на света те били определени за тази цел.

Дон Йеуда се запита дали самият той беше жесток. Да, беше и се гордееше с това. Би дал двайсет и двата кораба от флотата си за удоволствието да види как архиепископът е увиснал на най-високия клон на някое дърво; би дал дяловете си от предприятията в Прованс и Фландрия, за да види как бичуват и разкъсват с четири коня барон де Кастро, който го бе нарекъл мръсно куче. Мъжът беше длъжен да проявява жестокост, освен ако не беше мъдрец като Муса или пророк. Той, Йеуда, не беше нито мъдрец, нито пророк и не искаше да се лиши от жестокостта си.

Следващите думи на Бениамин го изтръгнаха от самодоволните размишления. Младият мъж беше преминал към втория грях на Мардохай, към гордостта.

— Вижте го само — говореше възбудено той, — с каква надменност язди през града Суза, а Аман води коня му за юздата! И защо, след като царят е заповядал, не е преклонил глава пред Аман? Законите на страната, в която живеете, са ваши закони, учат нашите мъдреци. Отказът на Мардохай, предизвикан от дивата му гордост, причинил страшната беда на евреите. Точно така е написано в книгата. Мардохай знаел какви са хората, познавал черната душа на Аман, съзнавал какви последствия ще има от отказа му да се преклони: защо тогава не е преодолял гордостта си и не е предпазил народа си от смъртната опасност?

Йеуда едва успя да запази невъзмутимия израз на лицето си. Известно му беше, че много хора го наричаха надменен, а и никому от гостите не беше убягнало колко много си приличат съдбите на Мардохай и Естир с тези на Йеуда и Рахел. Сигурно много от присъстващите в залата го оприличаваха на Мардохай. Докато младият дон Бениамин упрекваше със силни думи Мардохай за голямата му гордост, Йеуда бе обзет от горчиво подозрение. Бог го удостои с милостта си да стори добро на евреите от Толедо. Но нима повечето не продължаваха да гледат към него с очите на раби Товия, изпълнени с отвращение? Никой не осъждаше Мардохай, че е изпратил отгледаното от него момиче в палатите на езическия цар и в леглото му. Само че Мардохай беше живял преди неколкостотин години в далечния град Суза, а той, Йеуда, живееше днес, Галиана беше само на две мили оттук. Изпитателният му поглед обходи лицата на гостите и спря с особена подозрителност върху лика на младия дон Бениамин. Не можеше да понася този младеж; очите му бяха хладни и преценяващи, без почитта, която имаше право да изисква един Ибн Езра. Но бързо се овладя. О, не, те не хранеха задни мисли, неговите гости не бяха зли хора. С каква разгорещеност само нападаха младия Бениамин. Като защитаваха Мардохай, те защитаваха него, Йеуда. Задоволството му нарасна: те не му се сърдеха, че им бе донесъл благоденствие.

Аргументите, с които младите мъже защитаваха своя Мардохай, бяха произнесени пламенно, с искрено убеждение. Ако беше горд, нима би скрил, че е попечител и чичо на царицата? Нима един истински горд мъж би обикалял около царския дворец като смирен просяк? Естир също била възпитана от него в кротост и смирение. Тя отишла при краля, изпълнена, не с фалшива увереност, а с дълбоко смирение, съзнавайки, че този път води към смъртта. Молитвата й се повтаряше и до днес: „Ти знаеш, о, Господи, че аз не съм възжелала блясъка на този царски дворец. Не, и още веднъж не. Както жената се отвращава от дрехата, която носи в нечистите си дни, така и аз се гнуся от разкошните одежди и короната, които трябва да нося. Откакто живея тук, единствената ми радост си ти, о, Господи. А сега, господарю, утешителю на угнетените, подкрепи ме в голямата беда и ми помогни да измоля милост от езическия цар, макар да се боя от него като агнето от вълка“.

Недоверието на Йеуда се разсея. Евреите от Толедо не му желаеха злото. Те виждаха в негово лице своя Мардохай, великия представител на избрания народ, обичан от мнозинството свои братя, защото иска само доброто на народа си и се стреми към благополучието на цялото племе.

— Сърцето ти е препълнено с радост, нали, драги Йеуда? — попита с лека усмивка Муса. — Днес се чувстваш като Мардохай, знам.

Йеуда отговори полу на шега, полусериозно:

— Ти го казваш.

Легна си уморен и щастлив.

Ала докато спеше, острият му ум продължи да работи. Когато на другата сутрин се събуди, този удивителен многолик човек бе извлякъл от впечатленията и усещанията на големия празник нови идеи за сделките си.

Аман беше хвърлил жребий, за да определи подходящия ден за унищожаването на евреите, но бе уцелил деня на тяхното спасение и възвисяване, затова и народът бе нарекъл великия ден „пурим“, празник на жребия. Хората обичаха да хвърлят жребий, да предизвикват късмета, да се питат към кого Бог е благосклонен и към кого не. Какво би станало, ако той, Йеуда, се възползва от тази им склонност? Ако организира в името на краля голяма игра, като напълни цяло гърне с късмети и покани хората да си теглят награди срещу нищожна сума? Всяко изтеглено късметче ще носи на кралската хазна дребна печалба, но огромният оборот ще бъде изключително изгоден.

Още същия ден Йеуда се зае с изчисленията за голямата кастилска игра на късмета.

 

 

След като коронният съвет установи, че преговорите с Арагон ще отнемат поне още няколко месеца, Алфонсо изпита неудържимо желание да се върне в Толедо. Но тъй като беше уверен, че доня Леонор е прозряла нечестната му игра, не посмя да отиде по-далеч. Вярно, тя беше мила и изискана както винаги, но той не можеше и нямаше да забрави как запрати в лицето му най-обидните думи: цялото християнство ще те подиграва и хули. Той четеше презрението по ясното й лице и гордостта не му позволяваше да избяга. Седмиците в Бургос бяха мъчителни, копнежът по Рахел и Галиана стана непоносим, но той не си тръгна.

В началото на третия месец почувства, че е изпълнил дълга си, и започна да се приготвя за заминаване. Задържа го печално събитие.

Онова, което доня Леонор му бе съобщила преди време, беше истина: малкият инфант Енрике боледуваше. Изведнъж, съвсем неочаквано, болестта му се влоши. Лекарите бяха безпомощни.

Отчаяният Алфонсо видя в това нещастие Божие наказание. Припомни си как веднъж злобно бе заявил пред Родриге, че Бог е доволен от своя син Алфонсо, че всичко, с което се е захващал, е успявало. Тогава Родриге му отговори, че в случаи като неговия наказанието застига грешника в отвъдното и е сто пъти по-страшно; било проява на висша милост Бог да те накаже още в земния ти живот. Ако това наистина беше милост, тя беше повече от страшна. Алфонсо съзна, че си е заслужил жестокото наказание. Прояви лицемерие пред коронния съвет, уважи фалшивите коварни аргументи на евреина и като последен страхливец се отклони от свещения си дълг да воюва. Смъртта на наследника му беше знак от небето колко страшен грях е извършил.

Доня Леонор също си отправяше суеверни обвинения. Тя бе описала слабостта на инфанта като сериозно заболяване, за да откъсне Алфонсо от еврейката и да го привлече в Бургос. Сега отмъстителното небе превръщаше егоистичната й лъжа в истина. Безпомощна и отчаяна, тя не се отделяше нито за миг от леглото на трескавото, мъчително дишащо дете.

Тогава от Толедо пристигна старият Муса Ибн Дауд и предложи помощта си на бургоските лекари.

Щом чу за заболяването на инфанта, дон Йеуда се уплаши до смърт. Ако с детето се случеше нещо, доня Леонор щеше да прокара така желания годеж на принцеса Беренгария с дон Педро и тогава дори най-изкусните му интриги нямаше да осуетят съюза с Арагон и избухването на войната. Той поиска от алхамата да четат молитви за оздравяването на малкия инфант и толедските евреи се молеха с искрена пламенност: всички знаеха какво беше заложено на карта. За да е по-сигурен, Йеуда помоли приятеля си Муса да замине за Бургос. Отпърво старият лекар се възпротиви, защото смяташе, че трябва да изчакат, докато кралят лично го повика. Ала Йеуда настоя, че трябва да тръгнат незабавно.

Кралят, който иначе никак не обичаше стария бухал, въздъхна облекчено при вестта за пристигането му и зарадвано съобщи на Леонор, че е дошъл най-добрият лекар на полуострова, мъдрият Муса Ибн Дауд, който непременно ще спаси детето им.

Изведнъж ясното и винаги спокойно лице на доня Леонор се разкриви до неузнаваемост, цялото й същество се промени застрашително. Натрупаната в гърдите й омраза се изля в буен поток от думи.

— Не натворихте ли достатъчно зло, ти и твоята еврейка? — изкрещя тя, нежният й глас прозвуча грозно и пронизително. — Сега искате и да убиете сина ми! — Без да го съзнава, тя се върна към френския, езика на своето детство: — Кълна се в очите на Бога! — Това беше любимата клетва на баща й. — По-скоро ще удуша онзи човек със собствените си ръце, но няма да го допусна до леглото на детето си!

Алфонсо се отдръпна уплашено. Никога не бе виждал тази Леонор, макар да бе живял петнайсет години със своята кралица. Даже на коронния съвет, когато го унизи, тя съумя да обуздае тона и жестовете си; днес за първи път от сърцето й избликна онази дива страст, която бе тласнала родителите й към безумни дела. И за това беше виновен той, Алфонсо. Той бе превърнал своята дама и кралица във вилнееща фурия.

Младият инфант Енрике почина в големи мъки.

Доня Леонор седеше безмълвна, със здраво стиснати устни. Ала изпод безграничната й мъка растеше горчиво-сладкото прозрение, че тъкмо тази загуба беше най-сигурният път към целта. Сега, след смъртта на инфанта, Беренгария ставаше отново наследница на Кастилия и годежът й с дон Педро беше необходимост, дълг пред цялото християнство. Вече нито евреинът, нито дори дяволът можеха да осуетят войната. Дон Алфонсо щеше да замине на поход, да се раздели с еврейката — съдбата им беше подпечатана. Изпълнена с мрачна подигравка към самата себе си, тя претегляше печалбата, заради която бе принесла тази скъпа жертва, и вече виждаше пред духовния си взор своя Алфонсо в пълно бойно снаряжение, готов да воюва срещу враговете на християнството. Изпълнен с жизнерадостна рицарска увереност, той се накланяше от седлото да й каже сбогом. И докато през всичките тези месеци тя изпитваше единствено необузданото желание да накаже неверния си съпруг, сега отново бе завладяна от предишната си любов и възхищение към мъжа Алфонсо.

Скръбта на краля беше безмерна. Седеше, неспособен да се помръдне, с посивяло лице и безредно нападала коса, с угаснал поглед. Той си беше наумил да обърне Рахел в правата вяра и си повтаряше, че ще успее, макар от самото начало да знаеше, че старанията му са обречени на неуспех. Тази жена го връхлетя като опасна болест; той го знаеше, но не искаше да си го признае. Затваряше очи и се правеше на сляп, но сега Бог отвори очите му и ги порази безпощадно ярка светлина.

През нощта, докато мъртвият инфант лежеше в параклиса на замъка, обгърнат от тамянен дим, осветен от безброй свещи и възвисяван в молитвите на бдящите свещеници, Алфонсо и Леонор проведоха отдавна желания откровен разговор. Без заобикалки той я попита колко време ще й трябва, за да осъществи годежа на Беренгария с дон Педро. Тя му отговори, че договорите могат да бъдат подписани само след няколко седмици.

— Значи след два месеца ще изляза на бойното поле — заключи дон Алфонсо. — Това е най-доброто за всички ни! — избухна ядно той.

Леонор седеше овладяна, тъжна, изпълнена с достойнство. Мъчно й беше, че двамата трябваше да преживеят толкова много нещастия, за да се изтръгне той от калта. Припомни си думите, които майка й бе написала от затвора до Светия отец: „С Божия гняв кралица на Англия“. Докато разменяше разумни, безстрастни слова със съкрушения Алфонсо, в главата й отекваше: In ira Dei regina Castilae.

Спокойна както винаги, тя му напомни със звънкия си глас, че би сторил добре, ако преди да потегли в поход, се очисти от всичките си грехове. Той я разбра веднага. В паметта му отново оживя споменът как го бе обругала пред най-доверените му хора, как само преди два дни го бе проклела като фурия от ада. Ала днес лицето и гласът й бяха спокойни, тя очевидно изпитваше съчувствие към него; днес му говореше не гневната и жадуваща за мъст съпруга, а преданата любеща жена.

— Ще я прогоня! — обеща буйно той.

 

 

Когато застана пред портите на Галиана, когато го поздрави надписът Alafia, мир на влизащия в този дом, особено пък като видя месузата, чиито стъкла бе счупил, Алфонсо изпита злобна радост. Скоро ще може да каже на Рахел: отивам на война, разделяме се, Бог иска така. И след като й каже това, веднага ще се върне в Толедо.

Но когато Рахел застана пред него, когато синьо-сивите й очи заблестяха и цялото й лице засия, решителността му се стопи. Не беше забравил дадената клетва, нямаше да я заличи от паметта си. Той ще спази обещанието си, ще говори с нея за раздялата. Но не сега, не днес.

Той я прегърна, нахраниха се, поговориха, разходиха се в градината. Тя беше съвсем друга, тази жена, много по-различна, отколкото в спомените му, много по-красива. Защо той, глупакът, си беше въобразил, че е вещица?

Дойде здрачът, смъртта на инфанта и свещената война потънаха в забрава. Падна нощта и тя беше нощ на безкрайно блаженство.

Двамата закусиха заедно, както правеха по-рано. Този път Алфонсо беше едносричен. Трябваше да говори, нямаше право да отлага по-дълго, всяка минута забавяне беше глупост, беше грях.

Рахел бъбреше непринудено за дребните събития от последните седмици. Чичо Муса й говорил надълго и нашироко за сградите в Бургос. Обяснил й, че в мюсюлманските градове и къщи се чувствал удобно и приятно; но простите, високи и голи постройки в християнските градове имали стил, имали величие.

Думите на Рахел и начинът, по който ги произнесе, разсърдиха Алфонсо. В паметта му изникнаха крепостите на Бургос, болестта на детето и гневното избухване на доня Леонор; припомни си и първия си разговор с Рахел, когато тя изказа неодобрение към замъка му в Бургос. Обзет от гордото съзнание за превъзходство, което му даваше рождението, отговори сурово и злобно:

— Твоят Муса най-после е прозрял една истина. Човек се насища бързо на мюсюлманското великолепие. И аз се наситих на Галиана. След няколко седмици потеглям на война. Никога вече няма да се върна в Галиана.

Рахел го погледна, сякаш не беше разбрала. После се свлече в безсъзнание на пода. Алфонсо седеше като вцепенен и я гледаше глупаво. Беше очаквал писъци и молби и се бе подготвил да ги отблъсне, да й разясни с груби, силни думи, че така трябва да бъде. А сега проумя, че се е държал като негодник, не като рицар. Колко пъти беше виждал как умираха приятелите му: тогава произнасяше кратка молитва за душата на загиналия и продължаваше да се бие; но пред загубилата съзнание Рахел седеше безпомощен. Взе я в прегръдките си, помилва я, притисна я до гърдите си, навлажни челото й.

След цяла вечност Рахел отвори очи. В първия момент се огледа неразбиращо. После се опомни и очите й се проясниха.

— Прощавай, че съм толкова слаба — промълви. — Знаех, че няма да трае вечно, казаха ми какво се е случило в Бургос, каза ми го бавачката Саад. Не биваше да ти напомням за Бургос. Прощавай, че припаднах. Но сега съм чувствителна, защото съм бременна.

Алфонсо я погледна смаяно, с глупаво зяпнала уста. После избухна в смях, гръмък, клокочещ, щастлив смях.

— Това е прекрасно! — възликува той. — Аз наистина съм син на щастието. — Скочи на крака, затропа по пода, направи няколко танцови стъпки, грабна Рахел в обятията си, притисна я диво. — Слава богу, че не съм в рицарските си доспехи! — засмя се весело той. — Иначе щях да нараня бедната ти мека гръд.

Душата му беше пълна с разкаяние. Държа се с тази благородна жена сурово и грубо, като селянин. И през цялото време, докато й говореше за раздяла, знаеше, че лъже. Да напусне Рахел — никога!

Каза й всичко, което мислеше. Държеше я в прегръдките си и й говореше, смесваше кастилски и арабски, обвиняваше се бурно, приказките му бяха объркани, безсмислени, влюбени.

Той мислеше: аз наистина съм възлюбленият син на Господа. Той си играе с мен като баща с малкия си син. Дразни ме с малко злобна дяволитост, за да ми достави след това дълбока радост. Някога ме увлече в безумна война, но ме възнагради, като изпрати сърдечен удар на стария чичо Раймундес. Взе ми малкия Енрике, но сега ми дава син от тази жена, най-обичаната, единствено обичаната. Аз го сметнах за наказание, а то било милост…

Трябваше да се удържи, защото беше готов да изкаже пред Рахел дори тази най-съкровена мисъл. Такива щастливи и горди неща можеше да мисли само един крал, но дори той нямаше право да ги каже гласно.

Той си припомни обещанието, което бе дал на доня Леонор. То беше загубило валидността си. При тези обстоятелства не можеше да остане в сила. Рахел ще му роди син, а това означава, че Бог му е простил и е съгласен с него. Той мислеше: кралят има вътрешен глас и трябва да слуша само него. Бог не иска да водя война точно сега и ми го показва достатъчно ясно. Аз знам дълга си и ще поведа своята свещена война, но ще чакам, докато Бог ми посочи подходящия час.

Той мислеше: да напусна тази жена? По-скоро ще умра хиляда пъти! Беше неизказано щастлив. Рахел също бе неизказано щастлива.

И животът в Галиана продължи както досега.

Кардинал Грегорио ди Сант Анджело, извънредният папски пратеник, поднесе на краля лично писмо от светия отец. Папата напомняше на обичния си син, краля на Кастилия, за решението на Латеранския събор, което забраняваше на християнските владетели да дават на евреите власт над християни, и го предупреждаваше с отеческа строгост, че е крайно време да лиши скандалния Ибн Езра от високия му пост в кралството. Ако сатаната не разединявал августейшите князе на Испания чрез коварството на еврейските им министри, те щели да се обединят отдавна и да поведат дружно война срещу неверниците, заключаваше папата.

Алфонсо заподозря, че зад това послание се криеше доня Леонор или архиепископът. Но не се разсърди, а се почувства лек и възвисен. Той имаше своя вътрешен глас и той му заповядваше: не отпращай евреина. Не сега. Може би по-късно.

Кралят отговори почтително на кардинала, че не му е особено приятно да задържи в двора си съветник, когото светият отец не одобрява. Но именно помощта на Йеуда Ибн Езра му дала възможност да се подготви както трябва за кръстоносния поход срещу мюсюлманите. Щом постигне желаната победа, той ще престане да се нуждае от услугите на евреина и ще го отпрати. Така ще се подчини на волята на светия отец, както подобава на верен син на светата църква.

Кардинал Грегорио, известен оратор, произнесе проповед в катедралата. Още преди векове, много преди да приемат християнството, обитателите на този полуостров водели войни срещу мюсюлманите. Ала сатаната посял разногласие между кралете и те вдигнали мечовете си едни срещу други вместо срещу общия неприятел на християнството. Сега обаче Всемогъщия просветлил сърцата им и Испания най-после щяла да възобнови старата битка срещу неверниците с нова пламенност. Бог иска така!

Кастилците, подготвени от смъртта на малкия инфант, знаеха, че войната най-после ще започне, и проповедта на кардинала намери благоприятна почва в сърцата им. Църквата беше вездесъща, тя присъстваше постоянно в живота им и още от детските години им напомняше за преходното на земния живот; сега земното загуби напълно стойността си пред блаженството на вечното, което се отвори пред тях близко и истинско. Който вземе участие в похода, ще се очисти от всичките си грехове; или ще се върне чист като дете, или дори да бъде сполетян от плен или смърт, ще намери сигурна награда на небето. И онези, които се наслаждаваха на благополучието и удобствата през последните години, не тъгуваха за предстоящата загуба на натрупаните богатства, а се опитваха да придобият вкус към неизбежното, като си представяха радостите на рая.

Способните да носят оръжие мъже търсеха да се отърват от спечеленото с тежък труд; ниви, работилници и други имоти се предлагаха евтино. Затова пък цените на оръжията и всичко останало, необходимо за военния поход, непрекъснато се покачваха; бяха добри времена за ковачите, кожарите и търговците на реликви. Градинарят Белардо извади колчана и шлема на дядо си и натри добре кожата с мазнина.

Осезаемата близост на войната беше истински балсам за душата на архиепископа дон Мартин. Той вече носеше открито доспехите си под одеждите на духовник и не се разделяше с тях. Забравил гнева си срещу Алфонсо и Галиана, той славеше силната Божия ръка, която бе съумяла да върне съгрешилия на пътя на рицарската добродетел.

Като видя, че неговият Родриге не споделя ентусиазма на другите, той му заговори дружелюбно. Каноникът призна, че в радостта му от богоугодното начинание отново и отново, като капки кръв в чаша вино, се примесва мисълта за многото мъртви, които ще остави след себе си войната на полуострова. Дон Мартин му напомни, че Господ е създал хората за битки и войни.

— Бог е отредил на човека да властва над всички животни — обясни поучително той, — но е сторил така, че това господство първо е трябвало да бъде завоювано. Или смяташ, че дивият бик се е оставил без борба да бъде впрегнат в ралото и отведен на нивата? Сигурно е, че Бог обича своите рицари, които надвиват дивите бикове. Признавам с удоволствие, че от всички изречения, казани от Спасителя, най-много обичам онова от Евангелието на Матея: „Не си мислете, че дойдох да донеса мир на земята, Аз не дойдох да донеса мир, а меч“. — И повтори текста в оригинал: — Ала махайран! — извика гръмко той и гръцките думи на евангелието прозвучаха много по-звънко и войнствено от добре познатите латински: sed gladium.

Пронизващото послание на меча улучи болезнено дон Родриге, а фактът, че не особено начетеният архиепископ беше запомнил точно тези думи от оригиналния текст, го натъжи още повече. Щеше да му бъде много лесно да противопостави на евангелското изречение, което славеше войната, много други, кротки и великолепни думи, в прослава на мира. Но Бог бе оковал сърцето на архиепископа в желязо и той чуваше само онова, което искаше да чуе. Дон Родриге премълча, но тъгата в сърцето му се засили.

Дон Манрике продължи да го убеждава:

— Щом пукне пролетта, кралете потеглят на война. Така е написано във втората книга на пророк Самуил. Това е истината. Потърси и прочети, скъпи братко. Прочети и в книгите на съдиите и царете, за да научиш повече за войните на Всевишния. Махни от лицето си тази скръбна маска на свети Йеремия и прочети как Бог взема участие във войната и как тя обединява всички вярващи, заздравява кралството и унищожава неверниците. Древните евреи, които имали страх от Бога, също отивали на война, надавали бойните си викове и пронизвали неприятелите си. Не помниш ли техния боен вик: Хедад! — ти самият си ми го казал. Хубав вик, добър вик. Но нашият Deus vult — Бог иска така, също не звучи лошо и с него се нанасят много добри удари. И ти трябва да се присъединиш към тях, скъпи братко. Трябва да прогониш своята неуместна печал и да възвисиш сърцето си.

Тъй като каноникът упорстваше в мрачното си мълчание, архиепископът прибави поверително:

— И не забравяй, че походът ще ни донесе още благословия, като най-сетне изтръгне скъпия ни Алфонсо от гнилия мир и греховното безделие.

Ала дон Родриге не можеше да вярва на архиепископа. В душата му постоянно се прокрадваше съмнение дали смъртта на престолонаследника наистина бе събудила краля от греховния му сън; остана и неясният страх, че Алфонсо отново ще потърси средния път между греха и своя дълг.

Той преодоля себе си и заговори твърдо с духовния си син:

— Дойде време да потеглиш на война, сине мой и кралю — предупреди го той. — Затова трябва да осъзнаеш: не е достатъчно да извадиш меча си и да нанасяш удари наляво и надясно. Опрощението на греховете ти ще дойде само ако се разкаеш с честно сърце и подкрепиш думите с дела. Чуй ме, сине мой Алфонсо, и престани да лъжеш себе си, а и мене, и другите. Не ни е съдено да спасим душата на тази жена и ти го знаеш. Твоите доброжелателни усилия не успяха да проникнат в сърцето й, а моите думи нямаха необходимата сила, за да я убедят. Не ти е позволено да живееш с нея. Изтръгни греха от гърдите си. Не отивай на война в грях. Бог уби сина ти, както уби сина на фараона, който не желаеше да се раздели от греха си. Не забравяй това предупреждение. Махни се от тази жена. Сега. Веднага.

Алфонсо слушаше с неподвижно лице. Чувстваше се лек и възвисен, гневните думи не го разсърдиха. Отговорът му прозвуча почти весело:

— Трябва да ти кажа нещо, отче мой и приятелю, може би трябваше да ти го кажа много по-рано: Рахел е бременна. — Той почака, докато другият осъзна пълното значение на думите му, и продължи радостно, с детска доверчивост: — Да, Бог отново ме удостои с милостта си. Ако досега не ми позволяваше да спася душата на Рахел, това беше само един от обиколните му пътища, една дребна, милостива хитрост. — И: — Аз ще спечеля за християнството не само една душа — възликува той. — Аз ще имам дете от Рахел и няма съмнение, че щом кръстим това дете, майката ще го последва. Много съм щастлив, отче мой и приятелю Родриге.

Каноникът беше дълбоко трогнат. Той бе преодолял вродената си мекота, за да заговори твърдо със своя обичан син, а Алфонсо вече бе видял светлината. „Моите мисли не са вашите и моите пътища не са вашите“ — казва Всевишния и Алфонсо бе разбрал това по-добре от него.

Кралят продължи уверено:

— Сега вече няма да настояваш да се разделя с нея, нали? — Той се усмихна, цялото му лице засия. В гласа му имаше молба и ласкателство: — Нека оставим нещата, както са, докато потегля на война. Или ще настояваш да отпратя майката на детето си? Бог ми е простил доста прегрешения. Скоро ще изляза на бойното поле, за да защитавам святото дело, и Бог ще бъде снизходителен към мен, защото не съм постъпил жестоко с горещо обичаната жена.

По-късно Родриге се укоряваше, че не бе възразил. Но как, като поведението на Алфонсо беше разбираемо и заслужаваше прошка? Кралят обичаше Рахел и нима Вергилий, най-набожният между езичниците, не беше възпял магията на любовта? Как тя омайва сетивата и душата, лишава влюбения от свободата да решава и обвързва човека със свръхчовешкото си изкуство. А доня Рахел беше достойна за такава любов, тя беше прекрасна, народът имаше право, като я наричаше Ла Фермоса; красотата й трогваше дори него, Родриге, и будеше в душата му възвишени чувства. Той не искаше да защитава краля, дори пред самия себе си. Но щом Бог беше поставил Рахел на пътя му, вероятно искаше да го изпита по-тежко от другите и да го дари с бляскаво спасение.

Като си припомняше разговора със своя изповедник, Алфонсо изпитваше срам и разкаяние. В момента, когато добрият му приятел и висш духовник го обвини в лъжа, той го излъга отново. Престори се, че военният поход е въпрос на седмици, и си присвои правото да ги преживее в грях. При това знаеше, че походът съвсем не е непосредствено предстоящ. Самият той помагаше за отлагането му.

Същите онези спорни стопански въпроси, които бяха пречка за сключването на съюзния договор, сега възпрепятстваха подписването на договора за зестрата на инфантата Беренгария и с това съюза между двамата крале. Дон Йозеф в Сарагоса повдигаше все нови въпроси и искаше отговор, същото правеше и крал Хенри в Англия, не беше изяснено ту това, ту онова. Алфонсо знаеше много добре, че в дъното на всички тези трудности стоеше Йеуда, и играеше съвършено ролята на гневния и нетърпеливия, но дълбоко в себе си желаеше възраженията на Йеуда и дори ги предизвикваше. Всеки от двамата прозираше играта на другия, отгатваше тайните му желания, но никой не го признаваше; двамата играеха една и съща игра, в която нямаше дори съучастнически намигвания; помежду им имаше безмълвен заговор, те станаха заговорници, кралят и неговият ескривано.

При това дон Алфонсо ревнуваше евреина, защото Рахел го обичаше, а дон Йеуда ревнуваше Алфонсо, защото бе обичан от неговата Рахел. Йеуда изучаваше чертите на Рахел и се радваше, защото приличаха на неговите, а Алфонсо се взираше в лицето на любимата си и с гняв откриваше все нови и нови прилики с баща й. Но и двамата продължаваха тайната си игра усърдно, не без скрито, малко мрачно удоволствие. Дори когато се срещаха на четири очи, се преструваха, че работят старателно за женитбата и съюза, но непрестанно разрушаваха постигнатото, събаряха изграденото.

Като разбра, че кралят, както и преди, прекарваше много време в Галиана и тайно се стремеше да отложи участието си в свещената война с недостойни интрижки, дон Мартин даде воля на възмущението си. Произнесе проповед срещу краля, обвини го, че все така се вслушвал в съветите на еврейските измамници, подчинявал християните на произвола на обрязаните и ги направил зависими от благоволението им, като по този начин потискал Божията църква и поощрявал синагогата на сатаната. Един от великите и добродетелни автори на древността е казал: „Sicut titulus primi fuere, sic et vitiis“ — първите по сан са първи и в порока. Така било и днес в злочестата Кастилия. Намеси в проповедта си и цар Соломон, който бил подведен от наложниците си да се отрече от Бога.

Духовниците в страната последваха примера на архиепископа. Много от тях обявиха публично, че евреинът е пратеник на ада, че е построил магьосническия палат в Галиана от Саладиновия десятък и е вкарал там дъщеря си, за да заплени краля. А Рахел беше наречена буревестник на сатаната.

Кастилците се почувстваха излъгани. Кралят им се стремеше да ги лиши от благословията на свещената война. Студентите съчиняваха песни, в които се надсмиваха над дон Алфонсо и го наричаха equitem ad fornacem — рицарят на печката, питаха кога най-после ще се обреже. Страната беше стъписана, надигна се възмутен ропот.

Въпреки свещения гняв обаче, много хора се радваха, че войната няма да дойде толкова скоро. „Едно варено яйце в мирно време е по-добро от печен вол във война“ — припомняха те старата поговорка. Ала Кастилия беше богобоязлива страна и продължителният мир не беше богоугодно дело, затова дори онези, които дълбоко в себе си искаха запазването на мира, показваха задоволството си само зад стените на собствените си домове. На улицата и в кръчмите желаеха, както и преди, свещената война и се молеха Бог да просветли душата на заслепения дон Алфонсо. Цялата страна участваше в лицемерната игра между краля и неговия евреин.

При дон Родриге дойде свещеникът на малко селище и го помоли за съвет. Един човек от енорията му, въжар, усърден и набожен мъж, го попитал: „Тази година Бог направи занаята ми доходен, дари ме с нови придобивки, успях да спестя почти две златни мараведи. Защо точно сега ме изпраща на бой срещу неверниците и трябва да зарежа добрата си работа?“.

Каноникът отдавна бе прозрял лъжливата игра на дон Алфонсо, но при цялото си възмущение се радваше на запазването на мира — значи и той беше грешник като въжаря. Това прозрение го извади от равновесие и той отговори на свещеника с лековато остроумие, подобаващо повече на добрия му приятел Муса. Разказа му една история за свети Августин. Някой попитал светия мъж: „С какво ли се е занимавал Всевишния, преди да създаде небето и земята?“. Свети Августин отговорил: „Създал е ада, за да изпраща там хората, които задават такива въпроси“.

Вестта, че Рахел очаква дете, засили възмущението на враждебно настроените грандове и прелати. Народът обаче прие новината с добродушна усмивка. Хората се примириха бързо, че засега мирът се запазваше, стана им ясно, че войната ще трябва да изчака освобождаването от бременност на бараганата, на наложницата, и че дотогава ще живеят спокойно. Те говореха трогателно и нежно за бременната Рахел, подхилваха се и изказваха разбиране към човешките слабости на своя крал. Техният Алфонсо беше велик рицар и заслужаваше да има син от Хубавицата: бременността на Рахел беше знак на благосклонност от небето; очевидно Бог бе решил да обезщети миропомазания владетел за загубения син, преди да го прати в свещената война.

Добре се справяше Хубавицата, наистина. Амулетът, който беше заповядала да окачат на портите на Галиана, очевидно носеше силна магия. И много хора си потърсиха такъв амулет, такава месуза.

Духовниците и бароните бяха вбесени от тази греховна лудост. Разпространяваха се слухове за злокобни признаци. Говореше се, че докато Рахел и кралят ловели риба в Тахо, Рахел хванала на въдицата си глава на мъртвец; разправял го градинарят на Галиана.

Но и тези приказки не хванаха място и не навредиха на доброжелателното съучастие на кастилците към благословената от Бога любов на благородния Алфонсо и неговата Фермоса. Напук на усилията на архиепископа, доня Рахел не стана „буревестника на сатаната“, тя си остана „Хубавицата“.