Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (16)

Втора глава

В бургоския двор бе пристигнал и клирикът Годфроа дьо Леини, за да участва в бракосъчетанието на инфантката Беренгария като представител на принцеса Мария дьо Труа. Годфроа беше близък приятел на наскоро починалия Кретиен дьо Труа, най-славния между контьорите, и навсякъде, където се появяваше, рицарите и дамите го наобикаляха и настояваха да чуят откъси от поемите на блаженопочившия поет.

Към края на живота си великият Кретиен дьо Труа беше създал редица прекрасни, чудновати и многозначни романи в стихове. В тях той разказваше за пъстрите, приказни и все пак смислени събития в живота на Гийом Д’Англетер, за тъмната, завладяваща любовна магия между Тристан и Изолда, за чудните приключения на рицаря Ивен в тайнствени замъци, за пътешествията и размислите на чистосърдечния, надарен с пророчески ум момък Парсивал. Но дамите и господата най-много обичаха да слушат разказа за рицаря Ланселот на талигата. Годфроа напразно ги убеждаваше, че Кретиен е смятал тази своя поема за не особено удачна и дори не я е завършил; въпреки това „Ланселот“ си оставаше най-популярното му произведение и рицарите и дамите не се уморяваха да го слушат.

Ето какво се случва в историята Ланселот на талигата: Ланселот, най-добрият рицар на християнството, обича дамата Жениевър и когато тя изпада в затруднено положение, потегля на път, за да я избави от бедата. Губи коня си и е отчаян, защото не може да преследва похитителя на дамата. Тогава покрай него минава талига, в която събират мърша, и собственикът й, някакво грозно джудже, кани Ланселот с много учтиви и смешни поклони да използва талигата; ала за рицаря няма по-позорно нещо от това да го видят в такава мръсна талига. Ланселот се колебае само два мига; после се качва на талигата и продължава пътя си под подигравките на минувачите. Освобождава своята дама, но тя не го допуска до себе си, а му възлага да скрие силата и сръчността си и на следващия турнир да бъде победен. Той изпълнява желанието й, приема да изтърпи и други позорни деяния само защото дамата му е поискала това от него. Ала тя остава неумолима и накрая му съобщава причината: той не знаел какво е истинска любов; преди да се качи на талигата, се поколебал два мига.

Тъй като кралица Елинор и доня Леонор почти винаги присъстваха на изпълненията на трубадурите и контьорите, куртоазията изискваше дон Алфонсо също да ги посещава. Един ден клирикът Годфроа прочете части от „Ланселот“.

Досега дон Алфонсо намираше, че романите в стихове са скучни. Приключенията на измислените рицари му изглеждаха безсмислени, любовните им стонове и въздишки бяха изкуствени. Поведението на Ланселот, макар и безразсъдно, го затрогна, раздразни го, принуди го да размисли, да го сравни със своето.

Дори когато си легна, той продължи да размишлява върху чутата следобеда история. Лежеше със затворени очи, твърде уморен, за да остане буден, но прекалено възбуден, за да заспи, непрекъснато виждаше пред себе си рицаря Ланселот на талигата. Изведнъж Ланселот скочи от талигата и се настани на леглото му.

— Какво търсиш тук? — попита сърдито Алфонсо. — Да не би да твърдиш, че имам нещо общо с теб? — Ланселот закима усърдно. — Забранявам ти да мислиш така — ядоса се още повече Алфонсо. — Аз не съм твой брат и другар.

Ланселот не отвърна нищо, само гледаше Алфонсо и погледът му беше твърде красноречив. Алфонсо разбра какво искаше да му каже безмълвният мъж. „Разбира се, че си мой брат и другар — обясняваше той, — eques at fornacem, рицарят на печката.“ Алфонсо понечи да отговори със силни думи, да приведе всички наложителни военни и политически доводи, поради които толкова дълго бе останал далече от кръстоносния поход. Изведнъж обаче осъзна болезнено: всичко това беше лицемерие, фалш. Имаше една-единствена причина, поради която отказа да воюва — искаше да остане с Рахел. Той наистина беше брат и другар на Ланселот, беше покрит с позор, беше извършил грях.

Усети горещ срам.

Много скоро обаче, със сладка уплаха той забеляза как горещият срам се превърна в нещо друго, много познато, прокълнато и желано. Задиша тешко. Вдъхна дълбоко замайващия аромат на градините в Галиана, кръвта запулсира във вените му, по тялото му полазиха сладостни тръпки, отново го завладя сладката и обичана отрова на Рахел.

Опита се да се изтръгне от опиянението. Постара се да диша равномерно, заблъска с крака по таблата на леглото като разсърдено дете. Няма да позволи на този Ланселот да се забавлява за негова сметка. Войната дойде и когато замине на бойното поле, Рахел ще остане в миналото. Завинаги. Absit, absit — повтаряше си през стиснати зъби той. Край на връзката с Рахел. Щом се върне в Толедо, веднага ще нареди да кръстят синчето му. След това ще замине към южната граница, в Калатрава и Аларкос, и ще забрави Рахел.

— Тогава вече няма да имам нищо общо с теб, жалък слуга на жените — отсече гневно той, — и изобщо си много смешен с покорството си. — Ала Ланселот вече бе изчезнал.

Колкото и да не даряваше с благосклонността си трубадурите и контьорите, дон Алфонсо хареса много един от тях, барон от Лимузен на име Бертран дьо Борн.

Макар да се наричаше вице граф Отфор, този Бертран не беше истински господар, управляваше само неколкостотин души. Ала беше широко известен с буйните си стихове, със завладяващата си дарба. Още от най-ранната си младост умееше да омагьосва хората и често объркваше съдбините им. Говореше се, че навремето, още почти момче, се радвал на благосклонността на цъфтящата кралица Елинор. По-късно, като господар на две крепости, участвал с думи и меч във всяка битка, без много да му мисли чие дело е по-доброто, като винаги съумявал да поведе след себе си огромни тълпи хора. Бертран беше избухлив и войнствен. Повел спор с брат си за разделянето на наследството и въпреки умерените му искания, се преборил с него със стихове и оръжие. Сюзеренът му крал Хенри се намесил и помогнал на победения брат да получи онова, което му се падало по право. Бертран съчинил войнствени стихове, с които насъскал младия крал Хенри срещу бащата, което довело дотам, че младият крал намерил смъртта си пред един от замъците на Бертран от умело изпратена стрела. Дори след това нещастие Бертран не се спира. Все така окуражавал бароните от Лимузен да воюват срещу своя крал, стария Хенри, и да се бият помежду си; той се опълчил срещу всички и всички се вдигнали срещу него. Накрая младият Ричард опожарил крепостите му и го взел в плен.

Много скоро двамата се помирили и сега Бертран възнамеряваше да отиде в Сицилия и да се присъедини към кръстоносците на Ричард.

Разказите за живота и поезията на Бертран дьо Борн бяха преминали и отвъд Пиренеите. Испанците познаваха преди всичко политическите му песни, така наречените сирвенти. Войнствените му стихове придружаваха всяка размирица, всяка война. Девизът му: „Безчестие за мене е мирът. Единствено признавам правото на моя меч“, беше известен като молитвата „Отче наш“.

Бертран беше минал шейсетте, но се държеше като истински рицар и придворен. Веднага се хареса на Алфонсо и макар че разбираше трудно звучния провансалски, кралят усещаше, че буйните военни песни на Бертран се различават твърде много от немощните стихове на испанските певци; те бяха елегантни и опасни като острите кордовски шпаги.

Дон Алфонсо отличи Бертран, изпрати му скъпи подаръци, отрупа го с милости, прие го в ловната си свита, двамата водиха много доверителни разговори.

Бертран имаше дарбата да представя хора и събития цялостно и убедително и слушателите ги виждаха като живи пред себе си.

Един ден разказа на Алфонсо за стария крал Хенри. Обрисува с живи слова мъртвия крал, сивите кървясали очи, високите скули, могъщото лице, завършващо с остра брадичка, огромната жадна уста. Той бил почти герой, крал Хенри, но не цялостен герой. Липсвала му истинската Largesse, не бил щедър и великодушен, бил свадлив. За последен път Бертран се изправил пред краля като пленник, нямал оръжие, имал само поетичната си дарба и с нея победил победителя, извоювал си свободата и правото да построи отново изгорения си замък. Само че кралят пак се поскъпил. Колкото и да се стараел, не можел да бъде истински крал. Не завладял нищо от чистото удоволствие да воюва, искал само да има още повече и да задържи имането си. По множество дребни жестове и думи проличавало колко е алчен, като еснаф. Издавали го и пръстите, тънки и алчни, които не можели да останат спокойни — или ги свивал и изпъвал и така развенчавал фалшивото си кралско достойнство, или пък драскал и рисувал. Обещавал много, но спазвал само част от обещанието си. „Да и не“, нарекъл го Бертран и това име ще остане. Завладян от разказа на стария поет, дон Алфонсо виждаше бащата на жена си много по-ясно, отколкото го бе видял в действителност.

— Моят крал Хенри беше друг — продължи разказа си Бертран. — Наричах го „Расса“, защото наистина беше такъв. Живееше нашироко, хвърляше с пълни шепи, пилееше всичко, което имаше, богатствата на Шинон, рицарите и наемниците си, самия себе си. Великолепен мъж, расса, и беше безкрайно подло от страна на стария крал да го държи така изкъсо. Защо го направи крал, щом му забраняваше да живее като крал? Да, аз го насъсках срещу баща му, а когато се помириха, отново го насъсках. Казват, че заради това загубил живота си. Никога не съм вярвал, че един човек може да изпита адската болка, която изпитах аз при смъртта на младия си владетел. Може би наистина е умрял заради стиховете ми. Въпреки това не се разкайвам. — Той продължи тихо, настойчиво, сега говореше повече на себе си: — Обичах много жени, загубих много от тях, тъгувах при всяка раздяла. Но истински тъгувах само за младия крал. Само него съм обичал. — Припявайки, той изрецитира стиховете, които бе сътворил пред мъртвия крал, жалейната песен, която според много хора беше най-хубавата, посветена на мъртъв герой, откакто Давид бе оплакал Йонатан.

— Si tuit li dol e’lh plor e’lh marrimen — запя той. — „Ако всички болки, сълзи и сърдечни страдания, ако мъката, загубата, мъчителните терзания, които изпитваме в този момент, се съберат в едно, те ще изглеждат дребни и незначителни пред смъртта на младия господар на Англия.“

Дон Алфонсо беше втренчил поглед в лицето на Бертран, който говореше на себе си, вглъбен, с искрен плам; над тънкия, силно извит нос, истински ястребов клюн, светеха ярко големи, пронизващи сиви очи. Жалейните стихове излизаха дълбоко от гръдта на поета и Алфонсо имаше чувството, че те се създаваха в момента. Изпита съкровена радост, че Бертран му разкри сърцето си. Усети порив да отвърне на доверието с доверие. Бертран, този истински рицар, имаше дарбата да облече в думи всичко онова, което вълнуваше и объркваше душата на мъжа, без той да може да го изкаже и изрази. Ако изобщо имаше човек на света, който да прояви разбиране към мрака в душата на Алфонсо, това беше само старият Бертран.

— Казваш, че не си обичал истински нито една жена? — попита той, противно на нрава си, плахо.

Бертран вдигна очи.

— Не бих желал да го изразя толкова категорично — отговори с усмивка той, — но в думите ти има частица истина.

— Но си посветил толкова много великолепни стихове на жени.

— Разбира се — отвърна Бертран. — Мъжът трябва да се обръща към жените с красиви слова, това е изискване на куртоазията, а понякога и на сърцето. Харесваше ми да свалям звездите пред жените, с които имах връзка. Но клетвите през една любовна нощ важат само до сутринта. Престъпването им е простим грях, в това ме увери дори изповедникът ми. В края на краищата, нали жената ни е изкусила с ябълката?

Алфонсо се засмя, но веднага продължи с въпросите:

— Винаги ли си превъзмогвал любовта? Успявал ли си да преодолееш любовта към всяка жена?

Старият рицар забеляза колко напрегнат беше кралят, разбра, че Алфонсо мислеше за собствената си любовна връзка с еврейката, и усети почти бащинска обич към младия владетел, който търсеше от него утеха по този наивен, детински прикрит начин.

— Да, аз преодолях любовта. — Погледна краля развеселено и продължи дружелюбно: — Жени! — Жестът му беше лекомислен, високомерен. — Те сгряват кръвта ни, но остават далечни на душите ни. Ще ти кажа нещо, Алфонсо: животът на рицаря е като бърза река, тече ли, тече и по пътя си завлича всичко, което не е проникнало в душата. Жените от стиховете ми са отдавна заличени от паметта ми, празни спомени, размити в мъглата. Добрата битка е нещо друго. Помним я дълго и споменът ни прави силни и горещи. Войните, които преживях, запазиха духа ми млад и бодър. — Той се изсмя надменно. — Тялото ми също остана младо. Ей сега ще разбереш какво имам предвид — завърши той весело и тайнствено.

Бертран повика щитоносеца си Папиол, който не беше по-млад от него, но вървеше гордо изправен като господаря си. Като хвърли към краля развеселен поглед от пронизващите си, дълбоко хлътнали очи, Бертран заповяда:

— Хайде, Папиол, момчето ми! Изпей ни песента за старите и младите!

Папиол настрои малката си арфа и запя нахалната, дръзка песничка „Joves es om que lo seu be engatge“:

Млад е, който заложи замъка и имуществото си

и потегли блестящ към поредния турнир.

Млад е, който няма пари, а прави най-щедри дарения

и не се ядосва на тълпата кредитори.

Млад е, който се раздава в играта и враждите,

млад е и този, който не се щади в любовта.

 

Стар е, който никога не обременява с дългове замъка и земите си,

който събира в складовете зърно, вино и сланина,

стар е, който, като се насити, вече не смее да яде,

а когато завали, бързо посяга към наметката.

Стар е, който често си почива,

стар е, който се отказва от играта, преди да я спечели.

Бертран беше водил наистина необуздан живот и последствията от него бяха опустошителни, макар че се стараеше да бъде представителен и се държеше надменно. Обичаше да се разхожда в тежките си доспехи, но едва успяваше да скрие, че под желязото се криеше едно старо и слабо тяло. Много хора се усмихваха подигравателно при вида на стария рицар, следван от също така стар оръженосец, смееха се и на войнствените му стихове. Алфонсо не се засмя. Той чу и усети могъщия порив на стиховете, предизвикателството към безмилостно отминаващото време, към изтичащия живот.

— Благодаря ти, Бертран — проговори възхитено той. — Това е рицарство, това е изкуство!

Възхищението на младия крал се отрази благотворно на стария Бертран. Ако някой се бе усъмнил в годността му да води война дори само с поглед или жест, той щеше да го предизвика на бой. Но този Алфонсо беше приятел, брат, затова му призна:

— За съжаление и най-смелите стихове не ни предпазват от бързото отпадане на тялото. На теб, господарю, ще кажа: войната, в която ще участвам, ми е последната. Аз не се самозаблуждавам, аз знам: още една или две години, и глупавото ми тяло ще спре да работи, а немощният стар рицар става за посмешище на децата. Вече говорих с абата на Далон; ако се върна жив от тази война, ще отида в манастир.

Кралят беше много горд, че Бертран му е доверил съкровените си мисли, и беше осенен от чудесна идея, която скоро се превърна в решение: този добър рицар и поет не бива да извърши последните си героични дела като воин на крал Ричард. Няма да позволя на шурея си Ричард да ми отнеме и този велик човек. Бертран трябва да остане до мен и да пее за моята война.

 

 

В Бургос пристигна каноникът дон Родриге.

Душата му се вълнуваше. Очевидно дон Алфонсо беше забавил кръщаването на синчето си, приемането му в християнската общност, а когато напусна Толедо, кралят избегна да му даде обяснения за постъпката си. Самият той обаче, Родриге, се зарадва на отлагането, защото изпитваше позорна плахост от откровения разговор, не смееше да изпълни дълга си. Едва сега, след седмици, събра смелост да потърси краля.

Ала дори тук, в Бургос, трябваше да установи, че кралят не желае да говори откровено. Родриге не посмя да не се подчини.

За да отклони вниманието си от грижите, разкаянието и срама, Родриге се включи в светския живот на Бургос. Интересът му се засили, когато установи колко по-изискани са станали дворцовите маниери на Севера. Дамите и господата изучаваха усърдно правилата на куртоазията, дискутираха оживено специфичните закони на рицарската любов и оценяваха компетентно поетическото изкуство на присъстващите трубадури.

Много скоро обаче Родриге прозря, че очарователната придворна маниерност не беше нищо друго, освен празна, лицемерна игра. Онова, което наистина занимаваше дамите и господата, което изпълваше сърцата им, беше предстоящата война. Те я чакаха с опиянение, с едва сдържано нетърпение.

Дон Родриге беше много натъжен. После се укори за тъгата, която изпитваше. Войната, за която копнееха всички, беше свещена, въодушевлението им беше израз на набожност; участието в нея беше дълг, неодобрението грях.

Все пак Родриге не можеше да сподели благочестивото ликуване на двора. В неговата душа живееха прекрасните хвалебствия на мира от пророк Исаия, от Евангелието, фанатичните речи в прослава на мира, които произнасяше ученикът му дон Бениамин. Той мислеше за войната само с мъка и трепет, защото знаеше, че полуостровът ще пострада твърде много. Чувстваше се безнадеждно сам сред шумната, весела суетня, ненавиждаше кръвожадния ентусиазъм на тези добре поддържани образовани хора и често си припомняше забележките на приятеля си Муса за „йецер ара“ — злия нагон.

Особено противен му беше мъжът, на който бе дадено да облече в думи всеобщата дива, насилническа радост, онзи Бертран дьо Борн. На пръв поглед той беше не особено представителен, застаряващ господин като много други. Ала дон Родриге познаваше поезията му, стремежите и делата му, а при по-близко вглеждане откриваше в лицето с безумно святкащите очи истинската му същност: Бертран беше олицетворение на войната. Рицарят безспорно беше малко смешен, както вървеше с изкуствена бодрост, яздеше гордо изправен и се перчеше пред двора; но ужасът, който се излъчваше от него, задушаваше желанието на каноника да му се надсмее. Тук нямаше нищо за смях. Това беше злият бог Марс в цялото му зловещо великолепие. Сигурно така са изглеждали рицарите, видени от евангелиста Йоан при последните му откровения.

При това дон Родриге едва успяваше да се изтръгне от омаята на буреносните стихове. Той беше познавач на поетичното изкуство и трябваше да признае, че военните песни на Бертран са великолепни, завладяващи, изкусни в цялото си безумие. Изпълнен с тъга и гняв, Родриге призна, че този див човек беше богато надарен от Бога. Гневът му нарасна, като видя как милият на сърцето му Алфонсо избягваше своя изповедник и в същото време не се отделяше от грозния необуздан поет и воин. Ревнивият Родриге усети болезнено вътрешното родство на двамата толкова различни мъже и надеждата му да върне краля в правия път почти угасна.

Сред цялата тази тъга каноникът беше дарен с една-едничка радост: да общува с клирика Годфроа. Дон Родриге обичаше романите на Кретиен дьо Труа, възхищаваше се на писателското му майсторство, а смиреният Годфроа беше олицетворение на странната, съкровена набожност, която Кретиен бе съумял да вложи в произведенията си. Често, само заради каноника, Годфроа четеше от творчеството на Кретиен непознати за широката публика откъси, които разкриваха неповторимата прекрасна същност на автора, живял далече от земното.

Веднъж пред много слушатели Годфроа прочете за приключението на рицаря Ивен с бедните девойки, pauvres pucelles.

Един ден рицарят Ивен попада в обиталището на бедните девойки и се среща с тях. Те тъкат и шият скъпи дрехи от злато и коприна, но самите те са слаби и болни, с изпокъсани парцаливи дрехи, ризите им са пропити от пот и мръсни, кожата груба, лицата изпити от глад и нищета. Рицарят Ивен отива при тях, те свеждат засрамено глави и му изплакват мъката си. Чуйте тяхната песен:

Ние шием коприна, брокат и дамаска,

но сме полуголи и мръсни.

Защото не получаваме достатъчно,

за да си купим храна и дрехи.

Дори да делим грижливо и с много страх

насъщния си хляб, той никога не стига,

сутрин хапваме по малко, вечер още по-малко.

Ако някоя от нас успее да спечели

двайсет су на седмица,

тя е щастлива като графиня или херцогиня,

но двайсет су не стигат за нищо.

Онзи, дето ни дава жалките парици,

богатее от нашия труд,

но въпреки това ни кара да работим още повече

и даже нощем не ни дава покой.

Щом някоя от нас заспи, уморена до смърт,

той я пребива от бой, не знае милост.

Ние сме нещастни, ние живеем в ада,

ние, бедните девойки, pauvres pucelles.

Дон Родриге изпита дълбоко удовлетворение, че поетът Кретиен дьо Труа не бе заслепен от блясъка и славата на рицарите и дамите и не бе забравил нищетата и глада на хората, които работеха и се мъчеха в дълбокия мрак. Другите слушатели обаче, preux chevaliers и dames choisies, които носеха скъпите одежди, изработени от бедните девойки, бяха учудени и недоволни. Що за безумни приумици имаше този вече мъртъв контьор? Как човекът, възпял така сладостно и благородно най-изисканата рицарска любов и благородните приключения, бе посмял да замърси устата си с песни за простолюдието? Как бе намерил рими и стихове за някакви си жалки шивачки? Едните правеха дрехите, другите ги носеха; едните ковяха мечовете, другите се биеха с тях; едните строяха замъците, другите ги обитаваха: така беше открай време, така беше отредил Бог в безкрайната си мъдрост. Ако тези нещастни същества, бедните девойки, се бяха одързостили да се опълчат срещу съдбата си, господарят им имаше пълното право да ги пребие от бой.

И отново Бертран дьо Борн беше този, който облече в думи общото настроение. Езикът на Севера, Langue d’Oil, на който твореше този Кретиен, и без това му звучеше като тромаво бъбрене, а пък жалостните песнопения, които бе изслушал току-що, си бяха чисто безумие. Още по време на изпълнението той неколкократно избухна в звънък смях, а щом Годфроа свърши, заговори с нарастващ гняв:

— Вие, господата от Севера, се интересувате учудващо много от сганта и вонята й. Искаш ли да знаеш, добри ми майсторе Годфроа, какво мислим ние от южните страни?

Дамите и господата, зарадвани от мъжествения отговор, помолиха:

— Нека чуем, благородни Бертран! Не ни карай да чакаме! Нека чуем! — И: — Изпей ни сирвента за селянина, оръженосецо Папиол — заповяда през смях Бертран.

Папиол излезе напред, смел, с младежки вид, удари няколко акорда на малката си арфа и запя песента за крепостния, за негодните граждани и селяни. Ето какво изпя той:

Търговци, граждани, селяци —

не мога да понасям тез простаци.

Живеят те като свине,

а са с високо самомнение,

даже рими не намирам за мойто възмущение.

Извадили такъв негодник с имот или с пари късмет,

той става дяволски надменен

и мозъкът му безвъзвратно от щуротии е превзет.

Ето затова дръж копанята му празна

и ризата му от гърба смъкни.

Ако не държиш изкъсо тази паплач безобразна,

само ще увеличиш световните злини.

Видиш ли да ти се перчи селски някакъв хитрец,

гражданин негоден или пък купец,

зарад тази дързост краката му счупи,

всичките му кости без жалост натроши!

Ако искате да махнете позора,

гадините хвърлете във затвора,

в най-дълбоките подземия,

нека да изгният там!

Да пукне цялата им мръсна сган —

лихвари, граждани и селяни!

Песента на Бертран беше посрещната с бурно одобрение. Проклетата паплач наистина беше станала много нагла. Господата, които възнамеряваха да участват в свещената война, си припомниха търговците и банкерите, които бяха изкупили имотите им на престъпно ниска цена; те бяха принудени да се съгласят, защото не бяха изстискали достатъчно средства от селяните си. Всеки, който проклинаше с такива силни думи градската и селската сган, изразяваше най-съкровените им мисли.

Дон Родриге видя как престъпно надменните стихове на Бертран разпалиха още по-силно нечестивия огън на кавалерите и дамите. Този надменен безбожник и гръмките му стихове изпълваха кроткия каноник с горчива тъга. Сред цялата си свещена скръб обаче ученият Родриге отново прецени как езикът за кой ли път бе послужил на порока, на престъпните човешки нагони. Много интересен беше преходът на първоначалното безстрастно значение на думата vilain — обитател на село или град, към пренебрежителното име за негодник и подлец.

Лицето на Алфонсо сияеше от щастлива възбуда; гордите, звънящи стихове отразяваха съкровените му мисли. В тези стихове гърмеше гневът на честния рицар срещу сбирщината търговци и банкери, гневът, който самият той, Алфонсо, често изпитваше, докато се пазареше със своя Йеуда и пилееше скъпоценното си кралско време. Този Бертран беше сродна душа, истински брат.

— Чуй ме, благородни Бертран — заговори той, — не желаеш ли да участваш в моята война? Аз ще ти връча ръкавицата, ще ти дам и подобаващ дял от плячката.

Бертран отново се изсмя с обичайния си гръмък смях.

— Ти възнагради богато и пребогато няколкото стиха, които ти посветих — отговори с признателност той. — Показа ми колко си великодушен, господарю. Имам намерение да ти посветя истински сирвент.

— Значи ще дойдеш с мен, Бертран? — попита зарадван дон Алфонсо.

— Аз съм васал на крал Ричард и съм обещал да му служа. Но ще попитам дамата Елинор.

Старият рицар отиде да говори със своята кралица.

— Пак ли ще смениш господаря си, Бертран? — попита Елинор. Двамата се погледнаха с весели очи, старата владетелка и старият рицар, и тя каза: — Добре, остани при Алфонсо. Аз ще се застъпя за теб пред моя Ричард.

Елинор не искаше да напусне Бургос, преди да бъде изработен подробен военен план, който точно да разграничи правата и задълженията на двамата крале.

Алфонсо и Педро многократно я умоляваха да им заеме поне няколко поделения от изпитаните си наемници, брабансони и котерони, ала Елинор не искаше и да чуе.

— Вие си имате достатъчно войска, момчета — отказа твърдо тя. — Да не мислите, че бих държала толкова скъпи наемници, ако нямах спешна нужда от тях да ме пазят от постоянно бунтуващите се барони? Понякога не мога да спя, защото се чудя как да намеря пари да им платя.

— Нали в цялото християнство се говори, че „парите са в Шинон“ — възрази дон Алфонсо.

— Тази глупава поговорка бе измислена от евреите на блаженопочившия ми съпруг, за да вдигнат кредита му — отговори сърдито Елинор. — Във всеки случай аз не намерих пари в Шинон. Едва събрах пари да платя сметката за погребението на моя Хенри. Нищо няма да ви дам, момчета! Аз съм стара жена и имам нужда от своите войници.

Военният план се основаваше върху предположението, че при известни обстоятелства халифът Якуб Алмансур можеше да остане далече от войната. Могъщи племенни вождове на източната му граница се бунтуваха; говореше се също, че здравето му не било много добро. Можеше да се предположи, че той ще се възползва от всеки що-годе добър претекст, за да остави емирите си в Андалусия да се оправят сами. Но имаше и нещо друго: подобно на султан Саладин, халифът беше много строг срещу всяко нарушаване на договор, а досадното споразумение между Алфонсо и Севиля беше налице. Тъй че на първо време Кастилия трябваше да остане неутрална. Затова пък Арагон, който не бе обвързан с договор, трябваше в скоро време да проникне в мюсюлманска Валенсия под благовидни предлози и след това да повика на помощ Кастилия. Ако войната постепенно се разпространи към Кордова и Севиля, халифът по-лесно ще се убеди, че нарушаването на примирието не е било нарочно.

Алфонсо беше много недоволен, че младият дон Педро ще се окичи със славата на първата атака, но прие основателните доводи на старата кралица и се задължи при никакви обстоятелства да не предприема военни действия срещу Кордова и Севиля, преди Арагон да поиска въоръжена помощ. От своя страна дон Педро обеща да поиска такава помощ най-много до половин година, след което да постави значителната си военна сила под върховното командване на дон Алфонсо.

Дамата Елинор не се задоволи с това. Опасяваше се, че ревността или фалшиво разбраният рицарски дълг можеха да тласнат Алфонсо или Педро към необмислени действия или нарушаване на договора. Съзнаваше, че един такъв договор в крайна сметка представляваше само лист хартия, изписан с мастило; кръвта, която течеше в човешките сърца, беше много по-силна. Затова тя извика в покоите си двамата крале и жените им, разтвори подробно записания военен план и изложи с кратки и ясни думи какво трябваше да свършат дон Педро и дон Алфонсо и от какво трябваше да се въздържат. След това изложение тя изостави тържествения тон и продължи доверчиво и весело, като ги заплаши с пръст:

— Вече знам, че вие двамата не храните особено добри чувства един към друг. Но тази война е голяма и важна и не можете да си позволите капризи и моментни настроения. Щом войната свърши, нападайте се, колкото си щете. Първо обаче трябва да се справите с мюсюлманите. — И станала отново властната кралица, тя заключи: — Заклевам ви да изтръгнете всичкия гняв от сърцата си, както бикът изтръгва тревата с корените.

Алфонсо стоеше смутен, с мрачно лице; и дон Педро изглеждаше нерешителен. Изведнъж коравият, все още детски глас на инфантата Беренгария наруши тишината:

— Ние те разбираме, госпожо бабо и кралице. Или двамата владетели, уважаемият ми баща и съпругът ми, ще се обединят изцяло и със сърцата си, или езичниците ще ги разбият. Tertium non datur — трети път няма.

— Ти ме разбра, малка внучке. — А сега — Елинор се обърна към кралете, — в присъствието на нас трите трябва да се целунете братски и да се закълнете върху Евангелието, че ще спазите обещанията, които сте подписали и подпечатали.

 

 

В деня преди събралите се да се разотидат и всеки да поеме по пътя си, в кастильото на Бургос се състоя голямо празненство.

В този ден Бертран дьо Борн изпълни една молба, която дотогава упорито се правеше, че не чува. Сам изпълни песента си за цената на войната, песента за смъртта на бойното поле, известната „Beʼm platz lo gais temps de Pascor“. Ето какво изпя Бертран:

Пролетта приятна е за моя взор,

навсякъде зелено и цъфтят цветя.

Радвам се да чуя птичи хор,

отекващ весело в гори и поля.

Но още повече се радвам, когато в края на гората

палатка до палатка видя наредени

и с рицари безброй пълни са полята —

яхнали коне, за бой въоръжени.

Бойците втурват се напред

и хора и добитък бягат през глава,

следвани са те навред

от страховита рицарска войска.

Кралица Елинор, която някога имаше сърдечна близост с Бертран дьо Борн, слушаше с весело вълнение как старият й приятел изпълнява гръмките, мрачни и заплашителни стихове. Когато Бертран, още почти момче, поиска благосклонността й с обичайната си необузданост, тя се почувства затрогната от младежката му буйност. Той си бе останал същият, милият Бертран, неповторима смесица от кураж, нахалство и поетична дарба. През целия си живот бе отричал пораженията и очевидно и днес бе решен да се бие и да пее и да не се предава, докато смъртта не го потупа по рамото — както и тя нямаше да се предаде.

Бертран пееше:

Наслада за очите е когато

войска връхлита върху силна крепост,

в стените зейват дупки, летят стрели горящи.

Голяма радост е да видя

как смели рицари препускат в степ безкрайна.

Кръв се лее, копия се чупят,

щитове и мечове трошат се на парченца.

Конете тичат като обезумели

и търсят падналите рицари.

Не се плашете от смъртта, приятели,

не е страшно да умреш на бойното поле.

По-добре да паднеш мъртъв от ръката на врага,

вместо да избягаш и да живееш победен.

Червеното лице на архиепископа дон Мартин се зачерви още повече, той задиша тежко, раздвижи устни, повтори войнствените стихове. Младият Алазар се взираше възхитено в лицето на певеца, очите му улавяха жадно всяка дума от устните на Бертран. Досега Алазар само бе мечтал за великолепието на войната: сега я видя, чу и усети с всяка фибра на тялото си. Този рицар Бертран изрече на глас онова, което бе скрито дълбоко в сърцето на младия момък след идването му в Кастилия. Думите на този мъж превръщаха войната в най-прекрасното нещо на света. Алазар живееше само за това, което пееше Бертран.

А старият рицар продължаваше да пее:

Изисканите питиета и блюда, жените и сънят

не ми доставят такова сладко удоволствие,

много повече се радвам, когато чуя:

A lor! A lor! Бийте! Убивайте!

Големите рицари и дребните войници

падат смъртно ранени на бойното поле.

Конете цвилят жално, останали без ездачи.

Улучените викат: Aidatz! На помощ! Тук!

От всички страни, по цялото поле

отеква дивият възторжен вик

вик за победа, вик за беда.

Зелената трева от кръв почервенява,

с трупове покрива се земята.

Гърдите са пронизани,

копия, окичени със пъстри панделки,

в плътта стърчат.

Събралите се слушаха в опиянение. A lor! Aidatz! Бийте! На помощ! Насам! В достойния стар замък отекваше кървавото въодушевление на рицаря Бертран, пламтеше удоволствието от убиването.

Много повече от другите каноникът дон Родриге съумя да оцени и да вкуси парещата сила на мелодичните провансалски стихове. Но те не събудиха в душата му ентусиазъм, а само страховити тръпки. Той се вгледа в лицето на краля и ужасът му нарасна. Обичаше Алфонсо като син, той наистина беше „vultu vivax“, явно бе намерил подходящите думи: лицето отразяваше душевните вълнения с плашеща красноречивост. Онова, което се четеше по лицето му в тези минути, беше чистото удоволствие от убиването, от разрушаването, онзи „йецер ара“, злият нагон, за който често говореше Муса.

Дон Родриге затвори очи; не можеше повече да гледа лицата на дамите и рицарите. Осени го стъписващо прозрение: би предпочел да види Алфонсо още месеци и години в грешната му общност с упоритата еврейка, отколкото в набожната и кърваво въодушевена компания на Божиите воини.

Първоначално каноникът възнамеряваше да се върне в Толедо с кралската свита. Беше твърдо решен най-после да заговори с краля по време на пътуването, да изпълни дълга си, да произнесе предупредителните думи, които бе намислил. Сега се отказа.

Още същата нощ дон Родриге възможно най-бързо потегли обратно към Толедо — още по-потиснат отпреди, измъчван от чувство за вина и обърканост, infectis rebus, без да си е свършил работата.