Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (15)

Първа глава

От север в посока към Пиренеите, преминавайки широко разпрострелите се франкски земи, се движеше с голяма свита старата кралица Елинор.

Още същия ден, когато в Англия се разпространи вестта за смъртта на крал Хенри, нейния съпруг, тя напусна кулата на Солсбъри, където беше затворена, и излезе на свобода, за да си възвърне предишното могъщество. Никой не посмя да й попречи. Елинор пое властта над Англия в името на своя любим син Ричард, който сега беше крал. Самият Ричард, страховитият воин, с радост предостави държавните дела в ръцете на своята умна енергична майка и скоро след коронясването се качи на кораба, за да замине на Изток. Елинор предприе обиколка на огромното си кралство, на Англия и френските земи, принуди упоритите барони да признаят властта й, изиска от недоволните графове, прелати и грандове да внасят повече пари в хазната, произнесе множество присъди, определи границите на областите, подреди с бърза ръка занемарените дела.

Щом напусна графствата и херцогствата на Севера, които бяха станали нейна собственост след женитбата й за Хенри, Елинор потегли към наследствените си земи — графствата Поату, Гиен, Гаскония. Чу родните звуци, припомни си езика на младостта си, провансалския, мелодичния Langue dʼOc, вдъхна дълбоко ароматния въздух на родината. На север в раболепните приветствия при посрещането й се примесваше много страх; тук хората, излезли по улиците, поздравяваха старата си владетелка с неподправена радост. За тях тя беше много повече от славната кралица на Севера и първата дама на християнството, тя беше Елинор дьо Гиен, родната господарка на земите им, богатата наследница.

Сега Елинор беше почти на шейсет и девет години и бе прекарала последните петнайсет в затвора, но въпреки това седеше на коня си гордо изправена и представителна, грижливо облечена, изкусно гримирана, с добре боядисана и фризирана коса. Понякога й беше трудно да се задържи на седлото, тежкото пътуване през заснежените планини и тесните проходи беше рисковано и изпълнено с препятствия, но старата дама не се плашеше от усилията и опасностите. Беше сигурна, че петнайсетте години затвор не са я сломили, а съзнанието, че тя, която доскоро беснееше в безпомощен гняв в кулата на Солсбъри, сега отново може да управлява коня и земите си с твърди и сръчни ръце, увеличаваше силата й. Сините, с леко суров поглед очи гледаха ясно, запленени от красотата на родната земя. Тя бързаше напред, заповядваше дълги дневни преходи и упорито отказваше да смени коня си за носилка или кресло дори когато се свечеряваше и всички усещаха умора.

Беше на път към Кастилия, към Бургос, за да посети дъщеря си доня Леонор, да присъства на венчавката на внучката си Беренгария и да уреди годежа на другата внучка.

Докато напредваха на юг, свитата й непрекъснато се увеличаваше. Когато навлязоха в Пиренеите, след Елинор яздеха почти петстотин рицари и двеста жени и госпожици, preux chevaliers et dames choisies, горди рицари и избрани дами, прелати и барони от всичките й земи, освен това избрана гвардия от грижливо обучени routiers, изпитани наемници, придружени от добре обучени зли стражеви кучета. Накрая вървеше обоз от повече от хиляда коли, багажи, най-необходимите домакински принадлежности и провизии, подаръци за населението. Коняри и пазачи водеха конете и ловните кучета на кралицата и приближените й рицари, соколарите носеха любимите й птици. Пъстрото шествие се виеше бавно през все още заснежените планини.

На кастилската граница старата кралица беше посрещната от Алфонсо и Леонор, дон Педро Арагонски и инфантата Беренгария. Пред портите на Бургос насреща й излязоха най-почитаните прелати и придворни на двамата крале. Елинор влезе тържествено в града, навсякъде се вееха знамена, от прозорците и балконите висяха гоблени и кърпи, всички камбани на християнския град биеха, улиците бяха покрити с клонки и цветя, които разпространяваха сладкия си аромат под копитата на конете и обувките на пешаците.

Властната и блестяща Елинор от десетилетия беше най-почитаната и най-укоряваната жена в Европа и когато влизаше в града в старото си великолепие, в умовете на хората отново оживяха безбройните истории за военните й приключения, за държавническото й изкуство, за любовните й умения. Как станала вдъхновителка и душа на втория кръстоносен поход, яздейки начело на кръстоносците, войнствена и прекрасна като Пентезилея, водачката на амазонките. Как в славния град Антиохия вуйчо й, младият крал Раймонд, пламнал в безгранична страст. Как той и мъжът й, кралят на Франция, седмият Луи, се скарали за нея, докато най-после мъжът й я отвел насилствено през морето. Как тя не понесла насилието му и накарала папата да я разведе с френския крал. Как веднага дошъл младият граф и започнал да я ухажва, а това бил бъдещият английски крал Хенри. Как двамата заедно положили основите на грамадното си кралство. Как Елинор привличала в двора си учени, доктори и магистри на седемте науки и изкуства, безброй трубадури, трувери и контьори. Как дарявала с благосклонността си този или онзи поет, например Бернар от Вентадур, макар че бил син на прост огняр. Как от своя страна Хенри мамел кралицата си с много жени, но особено с една, и как Елинор заповядала да убият красивата му любовница Розамунд. След това дело Хенри хвърлил своята кралица в затвора, но синовете й се вдигнали в нейна защита и се опълчили срещу баща си. Зазвучаха отново и старите песни, френски, провансалски, каталонски, които възхваляваха кралския двор, дал убежище на най-благородното поетично изкуство и на най-изисканите нрави. Поетът Филип от Таюн беше изпял следната песен: „Сладката млада кралица привлича всички наши мисли, както сирената примамва обезумелия рибар към скалата“. А Беноа дьо Сен Мор бе създал следните стихове: „Ти, високородена, избрана, ти, горда и смела, която нямаш равна на себе си сред владетелките, велика и щедра съпруга на най-великия крал“. Даже един груб германец беше създал поезия в нейна чест: „Ако целият свят беше мой, от морето до Рейн, пак щях да копнея за кралицата на Англия и да я желая в обятията си“.

Песните, разказите и романсите на обожателите, смесени с яростните, изпълнени с проклятия стихове и разкази на враговете й, бяха създали от Елинор дьо Гиен нещо недействително, една безкрайно далечна фигура, дошла сякаш от друга епоха, и дори сега, когато тя се появи от плът и кръв пред портите на Бургос, обкръжена от своите рицари, наемници, коне, кучета, соколи и стрелци, много от кастилските и арагонските господа имаха чувството, че кралицата беше заобиколена от златен облак. Колко сиво и скучно беше днешното, сравнено с миналото на тази велика жена. При вида на кралицата много от тях си припомниха живо какво бяха слушали за втория кръстоносен поход, който всъщност беше походът на кралица Елинор. По онова време рицарите и кралете не се пазаряха като търговци за властта, не бяха алчни за пари и зад битките не се криеше хитра пресметливост; биеха се според точни, изискани правила, за да изпитат чистото удоволствие от битката, и тя не беше нищо друго, освен турнир, благородна игра на живот и смърт. В продължение на четирийсет дни васалът беше задължен да служи на своя сеньор, в продължение на четирийсет дни се биеше и ако на четирийсетия ден не успееха да завземат вражеския замък, рицарят се оттегляше даже ако беше абсолютно сигурно, че крепостта ще падне на четирийсет и първия ден. Тогава нямаше рутиери, нямаше наемници от простолюдието, които не познаваха изисканите нрави и се биеха само за победа. Тогава правилата на куртоазията важаха и пред неприятеля дори ако той се молеше на чужд бог. Обсаждащият халиф беше изпратил на обсадената християнска кралица Урака личния си лекар, за да я излекува от коварна болест. Война се водеше само от понеделник до четвъртък; в петък, събота и неделя се възцаряваше примирие, за да могат всички — мюсюлманите, евреите и християните, да отпразнуват спокойно почивните си дни. Арагонските и кастилските господа много искаха да вярват, че и сега ще настъпи подобно велико време. Някога вторият кръстоносен поход беше воден в духа на дамата Елинор; сега свещената война на полуострова трябва да бъде проведена в същия благороден дух и те, испанските благородници, ще имат случай да се изявят като истински наследници на рицарите на крал Артур и Карл Велики.

Младият крал дон Педро се носеше в облаците. Каква велика милост му бе отредило небето — да направи своя кралица една от внучките на славната англичанка. Той ще поведе свещената война, изпълнен с блаженството на християнския рицар, освободен от злоба и отмъстителност спрямо дон Алфонсо.

Оръженосецът Алазар също попадна под опасния чар на старата кралица. В Толедо често усещаше в гърба си подигравателни погледи и когато кралят го взе със себе си в Бургос, изпитваше опасения, че доня Леонор ще го мрази заради смущаващото му роднинство. Ала кралицата беше изпълнена с доброта и любезност, кралят се отнасяше към него като към по-малък брат, а след пристигането на великата дама Елинор изчезнаха и последните му съмнения. Благородните дами го намираха достоен да служи като оръженосец на дон Алфонсо и той бе приет окончателно в християнския рицарски свят.

Целият град Бургос празнуваше посещението на старата кралица. Хиляди се стекоха да вземат участие в тържествата или да извлекат полза от събраните на едно място много хора. Гостилничарите отваряха подвижни гостилнички, търговците предлагаха скъпи вина и подправки. Откритите сводове и аркади, така наречените фенестри, в които търговците излагаха стоката си, бяха отрупани с украшения и накити от фламандските, левантинските и мюсюлманските страни. Търговци на коне и ковачи на оръжия правеха добри сделки. Надойдоха сарафи и прекупвачи, за да изкупуват или наемат имотите на рицарите, които щяха да потеглят на война. Пристигнаха и орляци циркови артисти, търговци на амулети, проститутки, джебчии. Цялото това множество шумеше, търгуваше, любеше се и флиртуваше, стичаше се в църквите и пълнеше кръчмите, беше набожно, нагло, добродушно, брутално, отдаваше се на буйно веселие, вонеше, правеше деца, пееше химни и пиянски песни, радваше се на живота, кълнеше халифа и султана и славеше великата кралица Елинор.

Служителите в двора имаха тежката задача да подслонят гостите, както подобаваше на ранга им, и да ги изхранят. А гости се стичаха от всички краища на Арагон и Кастилия, за да присъстват на венчавката на дон Педро и Беренгария и да изразят почитта си към старата кралица. Много от тези прелати, барони и висши съветници водеха със себе слуги, ловци и коняри. Както при всеки подобен празник, към тях се присъединяваха рицари, тръгнали да търсят приключения, бедни млади благородници, които се надяваха да спечелят пари и слава в турнирите. Не липсваха и трубадури, трувери и контьори; те знаеха, че са винаги добре дошли при доня Леонор и дамата Елинор.

Старата кралица се възстанови много бързо от мъчнотиите на пътуването и още на втория ден устрои прием в голямата зала на палата. Обляна от светлината на безброй свещи, тя седеше на естрадата в своя висок стол, гордо изправена, идеалната дама. Беше понапълняла, понякога дишаше тежко, кашляше мъчително, а под грима, който след няколко часа започна да се размазва, се показа застаряващо лице; но яркосините очи гледаха твърдо и ясно, а думите, с които неуморно участваше в разговора, бяха силни, добре обмислени и любезни.

Старият арагонски граф Рамон Барбастро, който някога бе участвал в похода на Елинор, заговори с носталгия за онези великолепни години и се оплака от скуката и тъгата на новото време. Войната загубила благородството си, подготвяли я кралските съветници, а те воювали повече с перо, отколкото с меч. Не смелостта на рицарите решавала битката, а броят на рутиерите.

Дори по времето, когато тя и благородният дон Рамон били млади, отговори Елинор, войната не била само блясък и пищна игра.

— Като си мисля сега — продължи тя, — и тогава бяха рядкост великите, стоплящи сърцето битки и празненства, а нещо обичайно бяха дребните мъчнотии: безкрайният поход през непознати, непроходими, опасни местности, изранените крака, сгорещената кръв, мъчителната жажда, безсънните нощи, отровните комари, гадните бълхи и въшки, и най-лошото: аседията, ужасяващата скука, причинена от безкрайното пътуване по море, многоседмичните походи към неизвестното, мъчителното чакане на подкрепленията, които уж трябва да дойдат утре или вдругиден, а след цяла седмица все още не са пристигнали. — Тя видя разочарованите лица на слушателите си и се усмихна знаещо. Трябваше да се постарае да обагри в по-ведри краски мрачната картина. — Но все пак — продължи тя — наградата в края на похода си заслужаваше изживените несгоди: безумното удоволствие от битката, последвано от бурно празненство в завоювания град. — И тя разказа за тържествата на Изтока, където християнското великолепие се смесвало с мюсюлманското и песнопенията на трубадурите придружавали изкусните танци на красивите арабки. Думите се лееха без усилие от устата й, но още по-красноречиви бяха очите. Старият граф с усмивка си спомни за онези двама мъже, които бяха водили бой за благосклонността й в Антиохия: християнския крал Раймонд и принц Саладин, племенник и пратеник на султана. — Онези празници бяха много ценни за нас, защото се веселяхме между битките — обясни старата кралица и в гласа й имаше мъчителен копнеж. — Рицарите бяха избегнали блажената смърт в днешното сражение, но очакваха тя да ги постигне в утрешното.

Архиепископът дон Мартин се наслаждаваше с цялото си сърце на присъствието и думите на дамата Елинор. През месеците на дълго чакане той ходеше мрачен и угрижен, изпълнен с безпомощен гняв; но сега, когато тази Дебора, тази Яел разкъса и последните препятствия пред добрата война, той буквално разцъфтя и отново стана набожен и весел. Движеше се във вечно опиянение; не го притесняваше ризницата, която носеше открито под свещеническите одежди. Той събра цялата си куртоазия и заговори с тромава и доста шумна учтивост:

— Светите земи станаха свидетели на велики дела, уважаема госпожо, когато ти отиде там да стъпчеш неверниците, но сега, когато блестящият ти син е на път към Изтока, отново предстоят добри времена. Славата на Ричард вече се смесва с твоята и изпълва мюсюлманите с ужас. Получих достоверни сведения от стар приятел, епископа на Тир. Арабските майки вече плашат непослушните си деца със сина ти. „Бъди добро дете — казват им те, — иначе ще дойде крал Ричард, Мелек-Рик, и ще те грабне.“

Елинор не скри радостта си от похвалата към любимия й Ричард:

— Да, той е велик воин, истински Miles Christianus. Но няма да се справи лесно в условията на Изтока — продължи тя с откровеността, която беше позволена само на нея. — Не мисля за враговете, за султана, мисля за съюзниците на сина си и най-вече за милия ни роднина, всехристиянския крал на Франция. Този човек не понася блясъка и радостта, желае да проведе войната колкото се може по-евтино, казано направо, добричкият ни Филип Август е голям скъперник. Сега искал да забрани участието на дами и трубадури в кръстоносния поход. Но съм сигурна, че няма да постигне нищо пред моя Ричард. Той обича пъстротата и шума, това му е наследство от баща му, а може би малко и от майка му. Как си представяте кръстоносен поход без дами и трубадури? Вие на полуострова имате едно решаващо предимство — обърна се тя към Алфонсо и Педро. — Преди да стигнем до неприятеля, ние трябва да преодолеем дългото досадно пътуване по море, а вашият враг е съвсем близо. Не ви се налага да водите стотици мъчителни преговори с коварните гърци и другата християнска паплач. Неприятелят и плячката са лесно достижими за вас: Кордова, Севиля, Гранада.

Пред очите на присъстващите изникна примамващата гледка на прекрасните мюсюлмански градове, пълни със скъпоценна плячка. В главата на дон Мартин отекнаха ликуващо имената на мюсюлманските градове: Кордова, Севиля, Гранада, следвани от думите на Евангелието: „Аз не нося мир, а меч. Алла махайран“.

Доня Леонор благодареше с цялото си сърце на небето за посещението на добрата си майка. Тя се възхищаваше на държавническия ум на баща си, на военния му гений, дори малко му завиждаше за безогледността, с която се отдаваше на греховните си страсти. Но обичта към майката беше по-силна от възхищението към бащата, а представата, че жизнената, вечно жадна за нови дела жена гние зад дебелите стени на затвора, я бе измъчвала дълго и горчиво. Когато нейният Алфонсо затъна дълбоко в любовната си история, тя изпита парещо желание да изплаче болката си на Елинор, като дъщеря на майка си, като кралица на кралица, потърпевша на потърпевша, да поиска съвета й. Сега Алфонсо се бе върнал при нея, както по всичко изглеждаше, обзет от искрено въодушевление от предстоящата война, като че ли забравил еврейката. Но макар да бе твърдо решена да прости измамата и престъпената дума, опитът и познанията я учеха да не вярва в новата им връзка, а преживяното разочарование бе твърде дълбоко и болезнено, за да го забрави. Затова беше безкрайно щастлива, че може да сподели с майка си страховете и надеждите си.

Когато Елинор слезе от коня, когато Леонор целуна ръката й, когато старите устни на майката докоснаха младата уста на дъщерята, тя усети с цялата сила на сърцето си какво ги свързваше. Изведнъж си припомни отчетливо и в подробности отдавна отминали събития, лица и фигури, които бе видяла и преживяла като дете в катедралата или в разкошния двор на майка си в Поатие, както и в манастира Фонтевро, където я възпитаваха без лицемерие и твърде светски. Спомни си и за придворната си, дамата Агнес от Фронзак. Леонор бе настояла да чуе разказите й за любовниците на баща си Хенри и накрая дамата Агнес се съгласи; след това детето Леонор настоя дамата да бъде отпратена, защото не проявила достатъчно почтителност към принцеса Леонор. Още по-ясно видя пред духовния си взор онази дървена статуя на свети Георг в замъка Домфрон. Огрян от залязващото слънце, светецът воин изглеждаше особено застрашителен и Леонор често изпитваше боязън да го погледне. Въпреки това го обичаше; беше чудесно да се чувства закриляна от един толкова силен светец в отсъствието на баща си. Тя беше вдъхнала живот на прекрасния свети Георг, запази го за спомен от страната на младостта си, сега той стоеше до нея от плът и кръв и се казваше Алфонсо. Евреите, сатаната и разни други зли сили бяха пожелали да й го откраднат, но тя не им позволи. Е, все още не беше сигурна в победата, враговете й продължаваха да работят, но той бе тук, до нея, майка й също, с нейна помощ тя щеше да прогони завинаги еврейката.

За съжаление мина доста време, преди да може да поговори насаме със старата кралица. Бъркотията около пристигането и настаняването, кралските приеми и представяния заеха изцяло първия и втория ден. Най-после, на третия ден, посред едно голямо събиране, кралица Елинор неочаквано заяви, че желае да разговаря насаме с дъщеря си, и отпрати всички присъстващи.

Когато останаха сами, тя заповяда на доня Леонор да седне насреща й, под ярката светлина на слънцето, и я огледа от глава до пети. Суровите ясносини очи се потопиха спокойно в зеления, въпросителен поглед на дъщерята. Под ярката светлина на деня Леонор видя майка си по-стара и с по-остри черти отпреди, но и по-властна, истинската майка на рода си. Дълбоко в себе си тя се преклони пред нея с много любов и почитание и реши да й се подчинява сляпо.

След известно време старата кралица установи с радост:

— Добре си се запазила. — Веднага след това обаче заговори за държавните и фамилните дела. Дошла тук не само за да види дъщеря си, но преди всичко да омъжи още една от кастилските си внучки. — Не можеш да се оплачеш от трона, който съм й избрала — заяви тя. — Наследникът на Филип Август е мило момче. Особено съм радостна, че не прилича на баща си. Не ми беше лесно да уредя брачния договор с френския скъперник, казвам ти го съвсем откровено. Той се смята за велик владетел, мечтае да стане втори Карл Велики, но не притежава величие, разбира само от адвокатски хитрини, а с тях не се въздига велико кралство. Създаде ми много работа, защото е хитър и се криви като евреин. Накрая трябваше да му отстъпя графството Еврьо и Вексен, това е голяма част от моята Нормандия, и да му изплатя трийсет хиляди дуката. Всичко това излиза от моята хазна, детето ми, ти няма да плащаш, ще се ползваш само от изгодите. Ще бъдеш тъща на бъдещия френски крал, брат ти Ричард е господар на земите, които се намират между твоята Испания и Франция на дъщеря ти; ще дойде време, когато, стига да пожелаеш, ще управляваш голяма част от западния свят.

Доня Леонор слушаше със затаен дъх как майка й с небрежни думи разгръщаше пред нея необятни планове за бъдещето. За Леонор беше ясно, че отстъпвайки норманските графства, майка й е искала на първо място да подсигури собствените си привилегии и да е сигурна, че докато любимият й син Ричард воюва, границите на кралството му няма да бъдат застрашавани от опасния Филип Август. Но каквито и задни мисли да бяха предизвикали сключването на този брачен договор, майка й имаше право: тя, Леонор, щеше да извлече от него само изгоди. Тази женитба й отваряше примамлив път към властта.

Тя се считаше за велика регентка, многократно превъзхождаща своя Алфонсо, защото работеше упорито за обединяването на Арагон и Кастилия. Но плановете й никога не излизаха извън Пиренеите. Колко бедняшки и жалки изглеждаха сега стремежите й, сравнени с държавническата игра на майка й. Тя владееше земите на западния свят, но беше проникнала и далече в Изтока, ръководеше съдбините на Ирландия, Шотландия и Навара, та чак до Сицилия и кралство Ерусалим. Шахматната й дъска обхващаше целия свят.

— Огледах дъщерите ти, мила — продължи Елинор. — Изглеждат ми добри, както по-голямата с грозното име, Урака ли беше, така и по-малката. Все още не съм решила коя да избера. В един от следващите дни ще ми представиш и двете на пищна церемония. Ще трябва да привлечем и епископа на Бове като представител на Филип Август и наследника му; но това е чиста формалност.

Леонор беше развълнувана от думите на майка си, ала дълбоко в нея гореше мъчително очакване Елинор да заговори за Алфонсо и еврейката. Най-после старата дама каза:

— Докато бях затворена в Солсбъри, чух най-различни неща за страданията, които ти е причинил твоят Алфонсо. За съжаление вестите бяха противоречиви и неточни, но аз си изградих представа за положението; нали знаеш, че и аз имам известен опит в тези неща. — Тя взе ръката на Леонор между своите и — очевидно за първи път — обобщи в думи какво чувстваше. — На теб мога да кажа — обясни доверително тя, — че много се радвам, дето моят Хенри лежи в земята под прекрасния си надгробен надпис. И с наслаждение цитира стиховете: „Аз бях Хенри, кралят на Англия, владеех голяма част от света. Помни, ти, който прочетеш това, колко малък става накрая великият. Земята никога не ми беше достатъчна, но накрая се побрах в два пъти по седем стъпки“. Хенри почива спокойно в своите два пъти по седем стъпки и аз искрено му желая земята да не му тежи. Жал ми е за него. Исках да го премахна, много пъти; веднъж за малко да успея и да го пратя на оня свят. Той беше прав, като ме затвори; на негово място и аз бих постъпила така. Много го обичах. Той беше единственият мъж, когото съм обичала. Освен един. Освен двама. Той беше най-умният мъж в християнския свят. Имаше достатъчно разум и понякога отпущаше юздите на страстта си, защото съзнаваше, че иначе не може да се живее. — Думите й звучаха мъдро, изпълнени с търпение. — Но мисля, че и добрата ми приятелка, абатисата Констанс, има право: земната любов е все едно да лижеш мед от бодил.

— Какво да правя с еврейката, мамо? — попита направо доня Леонор.

Старата кралица вдигна очи и се усмихна. Съветът й прозвуча добродушно:

— Изчакай да узрее времето, малка дъще, преди да я премахнеш от пътя си. Аз страдах много, защото не можех да чакам. Вероятно той и без това ще я забрави във вихъра на войната.

— Той има дете от нея, син. — Гласът на доня Леонор беше тих, безпомощен.

— На твое място не бих сторила нищо на детето. Мъжете обичат своите незаконородени повече от майките им. Даже моят Ричард, който, както всички знаят, се отнася с пренебрежение към жените си, обича хлапетата им. Хенри имаше цяла дузина. Познавам двама от тях, един Уилям и един Джефри. Този Джефри е честолюбив и поглежда към трона. Трябва да го държа изкъсо, докато Ричард е извън страната. Иначе е мило и усърдно момче. Направих го архиепископ на Йорк.

— Много страдах — призна тихо доня Леонор. — Надявам се да си права и войната да я изтрие завинаги от сърцето му. Но мога ли да съм сигурна? Той ми се закле в безсмъртната си душа, че ще я остави, но едва напуснал Бургос, хукна обратно при нея.

— Нито един враг не ми е създавал толкова трудности, колкото баща ти Хенри, който много ме обичаше и аз него — обясни с усмивка Елинор. — Баща ти обичаше синовете си, а те го мразеха, защото беше по-велик от тях. Глезеше ги и те му причиниха повече страдания, отколкото той на мен, и със сигурност много повече, отколкото ти е причинил твоят Алфонсо. А той им прощаваше, отново и отново, те му се надсмиваха и отново се опълчваха срещу него. Още докато живеех с него, той заповяда да изрисуват трите стени на спалнята ни с фрески, четвъртата остана празна. Наскоро посетих отново Манчестър и открих, че и четвъртата стена е изписана с фрески. Видях огромен стар орел с четири млади орлета. Две дълбаят с човките си рани в крилата му, третото е забило нокти в гърдите му, четвъртото се е настанило на шията му и иска да му изкълве очите.

Тя се закашля, без да прикрива пред дъщеря си кашлицата, която я мъчеше през последните години. Затвори очи и изведнъж стана съвсем обикновена стара жена. Продължи да размишлява със затворени очи и странно монотонен глас, сякаш произнасяше молитва:

— С Луи имах само дъщери и това ми се струваше нещастие. С Хенри имах синове, но не съм сигурна дали това беше щастие. Синовете създават грижи и когато са добри, и когато са лоши. Никоя майка не желае кротки синове, аз не искам да са светци. Но когато са герои, те водят войни, другите им нанасят удари и така трябва да бъде, макар че много от тях загиват. Загубих първите двама, а третото птиче от гнездото, твоят брат Ричард, ми причинява много мъка. Той е мило момче, но върши лудости и няма нощ, в която да не лежа безсънна от грижи по него. — Тя разтърси глава, за да се овладее. — Ела по-близо — заповяда тя. — Съвсем близо! — Едва чуто, но с необуздана настойчивост зашепна доверително: — В никакъв случай не бива да предприемаш нищо, преди Алфонсо да се оплете изцяло във военните дела. Щом излезе на бойното поле, стори, каквото трябва. Върви в Толедо, поеми регентството. Мюсюлманите са упорити и умеят да воюват, твоят Алфонсо няма да преживее само победи. Във всяко нещастие има зрънце щастие, всяко поражение предлага възможности за действие. След поражение генералът обвинява министъра, епископът генерала, християнинът евреина, наричат се взаимно предатели, за много хора вашият еврейски ескривано ще бъде виновник и предател. Разбира се, ти ще го защитиш. Трябва да бъдеш чиста пред Алфонсо и пред света. Ще полагаш усилия да сдържаш народния гняв, но всеки знае, че това е невъзможно, нали? В дни на поражение не можем да се предпазим от единични случаи на насилие, което побеждава закона, а при такива случаи загиват много хора, подозрителни и близки до подозрителните.

Доня Леонор попиваше всяка от тихите, корави думи.

— Да чакам — каза като на себе си тя. — Да чакам. — И не беше ясно дали се оплакваше, или си заповядваше.

— Да, ще чакаш! — заповяда остро майката. И: — Иди в Толедо! — продължи тя. — Това е добър град, знае как да се справя с враговете. Още старите толедски крале са умеели да изчакват подходящата нощ, преди да се разхвърчат глави. Una noche Toledana, толедска нощ, казват и у нас. Изчакай и се прикрий добре.

Тя се закашля, тихото остро говорене я напрягаше. Усмихна се, студената страст на властната старица се превърна в куртоазията на дамата и ако досега бе говорила на провансалски, премина на латински.

— Може би — заключи весело тя — трябва да погледнеш на любовния плам на твоя Алфонсо и от добрата му страна. Ще попиташ коя е тя. Този твой Алфонсо, кралят на Кастилия, е велик рицар, истински Miles Christianis, но в любовта ми изглежда — не бива да ми се сърдиш — малко заспал. Щастие е и за теб, че се е събудил в разцвета на мъжествеността си. С радост видях, че и ти можеш да пламтиш. Мисля, че онова, което преживя, няма скоро да се превърне в пепел.

 

 

Дон Алфонсо се чувстваше отлично в столицата на дедите си, в строгия стар замък, приличен на лабиринт. Мислеше и чувстваше в съзвучие с доня Леонор, забравил, че някога са били скарани. Стана отново старият Алфонсо, достоен за любов, великодушен, кипящ от младост и сили.

Галиана остана далече в изпаренията на миналото. Вече не можеше да проумее как бе издържал толкова дълго в гнилия, пищен мир. Сега мислеше само за благословената война, която му предстоеше да води. Както след успешен лов в горещ ден копнееше за банята, сега се стремеше с цялото си сърце към войната. Той беше роден, за да воюва, войната беше неговият живот. Славата на крал Ричард, Мелек-Рик, го подтикваше към велики дела. Той беше завоювал слава дори от леките походи, които бе провел досега; предстоеше му голяма война, в която всяка млада, крехка фиданка щеше да се превърне в силно дърво.

Пред архиепископа, който споделяше ентусиазма му, Алфонсо се зае да прави планове на похода. Двамата с дон Мартин отново бяха верни приятели — нима някога са имали разногласия? Той повика и бароните Вивар и Гомес, опитни във военното изкуство, зарази ги с въодушевлението си. Постоянно сновяха пратеници между него и Нуньо Перес, великия магистър на ордена Калатрава, най-добрия му генерал.

Жалко беше само, че не можеше да посвещава целия си ден на военните приготовления, а в продължение на дълги часове трябваше да слуша досадни обяснения за стопанството, работилниците, гражданите и селяните, за мита, наеми, права на градовете, държавни заеми. За съжаление двамата Ибн Езра се оказаха прави: търговските отношения между Кастилия и Арагон бяха безнадеждно объркани. Вярно, постигнаха бързо съгласие за зестрата на инфантата Беренгария и венчавката можеше да се състои, но споразуменията, които предшестваха сключването на съюзния договор, създаваха все нови и нови трудности.

Затова посещението на дамата Елинор му бе добре дошло. Той се надяваше, че тя, опитната, умна и действена държавничка, ще разреши проблемите за кратко време.

Разбира се, присъствието й му причини и известна неловкост. Гневеше го и свитата й, меснията, тази сбирщина натруфени придворни. Макар и с неохота, той можеше да прости изкуственото държание на дамите, но рицарите, които, уж на път към Светите земи, се обличаха в модни, свръхизискани одежди, му бяха неразбираеми и направо отвратителни; на всичкото отгоре лицата им бяха гладко избръснати, сякаш бяха фокусници или играчи на въже.

Но той беше готов да прости всичко, което го гневеше у дамата Елинор и свитата й, заради умението й да отстрани от пътя му всички пречки по пътя към така желания съюз с Арагон. Властна и уверена както винаги, тя прецени и взе решение по всички спорни въпроси. Беше напълно права като изискваше всички да я приемат за глава на семейството.

Алфонсо почти не се изненада, когато един ден старата кралица го подкани без увъртания:

— Е, сине мой, разкажи ми каква жена е всъщност твоята еврейка, Хубавицата, както я нарича народът.

Разбира се, кралят на Кастилия имаше право да забрани подобно любопитство дори на дамата Елинор. От друга страна обаче, тя имаше право да зададе този въпрос. Галиана беше минало, той можеше да й разкаже искрено, спокойно и делово за преживяното с Рахел.

Ала когато се накани да й отговори, с учудване забеляза, че не беше в състояние да намери думи, за да опише външния вид и характера на доня Рахел; онова, което знаеше, беше неточно, накъсано, оскъдно, не създаваше цялостна картина. Той, толкова горд с добрата си памет, сега не помнеше ясно дори лицето на любимата си.

— Тя наистина е много красива — заговори най-после той. — Не е ласкателство, когато я наричат Хубавицата. Тя е магьосница и много време бях под властта на магията й. Но това свърши. Adest, отиде си. Заличих я от съзнанието си — заключи решително той, убеден, че това е окончателното му решение.

Елинор отговори дружелюбно:

— Надявах се да ми я опишеш по-подробно. Винаги съм се интересувала от любовните истории на кралете. Но виждам, че не си много подходящ за трубадур или контьор. Поне на един въпрос ми отговори ясно: доволен ли си от синчето си? Хубаво момченце ли е новороденото?

— Да, и за това съм дълбоко благодарен на нея и на небето — отвърна гордо Алфонсо. — Тя ми роди чудесен син, красив, здрав и голям, макар че тя самата е по-скоро дребна и крехка. Освен това синчето ми е много умно; още първия ден забелязах необичайно живите му умни очички.

— Нищо чудно, след като майката е еврейка — обясни с усмивка Елинор. — Впрочем, как се казва незаконороденото?

— Санчо. И ще му дам графството Олмедо. — Напълно беше забравил, че момченцето още не е кръстено. — Правилно ли е според теб, скъпа майко, да му припиша това графство?

— Има ли много земи — осведоми се Елинор, — или е само красив замък с неколкостотин крепостни?

— Графството е едно от най-богатите в страната, доколкото съм осведомен — отговори Алфонсо.

— Мъжът, който притежава доходни имоти, се чувства много по-силен от онзи, който има само един отрупан с бойни кули замък. Аз замених много от замъците си за ниви и ливади. А когато хлапето ти порасне, замъците ще струват още по-малко, а земята ще е станала още по-скъпа.

— Значи не възразяваш да направя сина си граф Олмедо?

— Ако твоят Санчо е красиво и умно дете — отвърна замислено и решително кралицата, — редно е да го осигуриш добре.

 

 

След два дни двете принцеси, едната от които трябваше да стане бъдещата кралица на Франция, бяха представени в тържествена церемония на старата Елинор.

Приемът беше голям и блестящ. Присъстваха грандовете и прелатите на Кастилия и Арагон, бароните на кралица Елинор и специалният пратеник на Филип Август от Франция, епископът на Бове.

Седмици наред сръчни ръце бяха тъкали, шили и украсявали роклите на инфантките, за да им дадат възможност да излязат в пълния си блясък пред благородното, взискателно събрание: мили момичета с красиви, бели и розови, пълнички детски лица, добре развити, безупречно възпитани. Двете се държаха с изящната непринуденост, която изискваше куртоазията и която бяха усвоили с много усилия. Вътрешно бяха изпълнени със смущение, но и със съзнание за своята важност; от изхода на това изпитание зависеше не само собствената им съдба, а и участта на много хора в християнския Запад.

Беренгария, инфантка на Кастилия, кралица на Арагон, седеше на едно от първите места на естрадата и оглеждаше снизходително сестрите си. Една от тях ще стане кралица на Франция. И какво от това? Тя, Беренгария, един ден ще обедини Кастилия с Арагон, може би някога ще успее да привлече и Леон, може би дон Педро, окуражен от нейните мъдри напътствия, ще завладее голяма част от мюсюлманска Андалусия. Земята на френския крал е стегната като в клещи, по всичките й граници се е настанил великият й вуйчо Ричард, който има своята Англия, но владее и по-голямата част от Франция. Бедният френски крал. Ясно е, че сестрата, която ще се омъжи за престолонаследника, няма да постигне почти нищо в живота си. За разлика от нея.

Дон Алфонсо се радваше на красивите си дъщери. Беше благодарен на старата кралица Елинор, че е уредила това сродяване с Франция; не беше зле християнските князе да заздравят родството си във времето на голямата война. Той погледна некрасивото, ала смело и умно лице на най-голямата си дъщеря Беренгария и се развесели, но изпита и лека боязън от неукротимата гордост, която сковаваше чертите й. Тя се държеше с него още по-строго отпреди. Обвиняваше го в грях, вече се чувстваше кралица на Арагон и виждаше в лицето на баща си владетел, който управлява наследството й престъпно зле.

Доня Леонор носеше червена одежда от тежка дамаска със сребърен ширит, на който бяха избродирани лъвове; тя знаеше, че роклята не й стои добре, но днес желаеше дъщерите й да я затъмнят с блясъка си. Тя се гордееше с дъщерите си и се радваше, че две от тях щяха да заемат най-важните европейски тронове. Светът ставаше малък без страните, в които управляваха тя, майка й, брат й и дъщерите й.

Старата Елинор оглеждаше внучките си с коравите си светли очи, от които не убягваше нищо. В главата й вече се оформяше нов проект. Момичето, което няма да бъде избрано днес за бъдеща френска кралица, ще се възкачи на португалския трон; Португалия имаше отлични пристанища и беше много важна за Англия. Сега трябваше да прецени: коя подхожда повече за Париж, коя е по-подходяща за Лисабон? Трябваше да огледа обстойно двете момичета и го правеше, без да се прикрива. Задаваше им смущаващи въпроси, накара ги да се разходят по естрадата, за да оцени походката им, заповяда им да попеят, разпита ги на латински и провансалски.

— Чудесни момичета — кимна одобрително тя, обърната към дъщеря си, но високо, за да я чуят всички. — Принцесите зарадваха очите ни. Имат нещо от кастилските деди на Алфонсо, но носят повече от наследството на моите предци в Поату и учудващо малко от Плантагенетите. — Тя се обърна отново към инфантките и попита едната: — Как се казваш, принцесо?

— Урака, госпожо бабо и кралице — отвърна момичето, а другото побърза да добави:

— А аз съм доня Бланка, госпожо кралице.

По-късно Елинор, Алфонсо и Леонор останаха сами с епископа на Бове, специален пратеник на френския крал.

— Коя ти хареса повече, достопочтени? — попита Елинор.

Прелатът отговори вежливо и предпазливо:

— Всяка от двете принцеси заслужава да стане кралица.

— И аз мисля така — съгласи се Елинор. — Но имам една забележка. Във Франция ще имат трудности да произнасят името Урака. Това ще намали популярността на нашата инфанта. Мисля, че е редно да дадем на твоя престолонаследник Луи доня Бланка.

Така и решиха.

 

 

Не минаваше и ден, без в двора на Бургос да бъде организирано празненство в чест на дамата Елинор и на новобрачните. Старата кралица се обличаше и гримираше по-добре от дамите, които не бяха прекарали последните си години в затвора, а непрекъснато се намираха сред хора, които познаваха в подробности видовете платове, рокли, накити и гримове и често обсъждаха предимствата и недостатъците им. Когато танцуваше, тя пристъпваше умело и гъвкаво като младо момиче. Наслаждаваше се на изисканите ястия и вина с радостта на познавач. Седеше гордо изправена на коня и ловуваше отлично. И когато наблюдаваше турнирите от трибуната, показваше компетентност. Никой не смееше да оспори оценките й, когато дамите трябваше да похвалят съчиненията на трубадурите и контьорите.

Колкото и сили да влагаше в лова, танците, празненствата и песните, вниманието и енергията, с които работеше за сключването на съюзния договор, не отслабваха нито за миг. Елинор действаше методично. Първо задължи дон Алфонсо и дон Педро да удостоверят тържествено с подпис и печат, че ще приемат безпрекословно присъдата й. За всеки случай поиска такава декларация и от доня Леонор, и дори от доня Беренгария. След това свика най-доверените съветници на двамата крале, първо всеки поотделно, зададе им кратки логични въпроси, изправи един срещу друг министрите, чиито мнения не съвпадаха, направи всички необходими разследвания.

Накрая свика коронен съвет, на който трябваше да присъстват всички министри от Арагон и Кастилия. Липсваха само дон Йеуда и дон Родриге, задържани в Толедо от управлението на кралството.

— Сега ще оповестя решението си — произнесе тържествено Елинор. Вдигна стария достопочтен документ, който установяваше върховенството на Кастилия над Арагон, и разгъна крехкия пожълтял пергамент, от който висяха два големи печата, познати на всички присъстващи. — Първо обявявам този документ за невалиден — продължи бавно и отчетливо тя. — Non valet, deleatur. — Здравите й ръце скъсаха пергамента на две половини. — Deletum est — заключи спокойно тя.

По времето, когато дон Йеуда предложи за съдия в спора английския крал Хенри, дон Алфонсо очакваше присъдата със смесени чувства и често изпитваше угризения на съвестта; когато дойде Елинор, той я прие като изпратена от Бога съдница. Днес обаче, като видя как тя унищожи собственоръчно скъпия пергамент, който му даваше власт над дон Педро, славното, зловещо писание, заради което бяха загинали стотици смели рицари, той изпита чувството, че коравите ръце на старата кралица късаха жива плът от тялото му.

Елинор премина към деветнайсетте спорни икономически точки, за които някога Йеуда бе заявил, че определят коя от двете страни ще има първенство на полуострова. Разграничи правата и задълженията на Кастилия и Арагон до последното солдо. Кастилците и арагонците слушаха внимателно, ту доволни, ту намръщени.

Накрая старата кралица обяви присъдата си относно претенциите на Гутиере де Кастро. Дон Алфонсо се задължаваше да му изплати обезщетение — тя не избягна жестоката дума — в размер на две хиляди златни мараведи. Обезщетението беше извънредно високо, слушателите едва скриха възбудата си.

— От друга страна обаче — продължи спокойно Елинор, — онова кастильо в Толедо, за което претендира барон де Кастро, остава собственост на дон Алфонсо, респективно на човека, който го е закупил с редовен покупателен договор. Остава си кастильо Ибн Езра.

Доня Леонор не можа да предотврати побледняването си. Сърцето й преливаше от възмущение. Алфонсо обаче, който не смееше да се надява на тази присъда, въздъхна облекчено; щеше да му бъде крайно неприятно да изгони евреина от кастильото му точно сега.

— Мисля, че с това свършихме — каза дамата Елинор. — Заповядах да изработят окончателните споразумения и моля компетентните господа да ги представят за подпис на своите крале. Трябва обаче да се знае, че разпорежданията, заложени в тях, са потвърдени от моя подпис и влизат в сила още днес.

По-късно — тя беше забелязала много добре гневната изненада на доня Леонор — кралицата обясни на дъщеря си:

— Ти май още не си поумняла, малка дъще. Все още страстта гони разума от главата ти. Опитай се да проумееш, че би било върхът на глупостта ти и аз да обявим война на евреина. Нима желаеш гневът на Кастро да утихне? По-добре се погрижи и за в бъдеще да е зле настроен към евреина и да се стреми към гордо вирнатата му глава. — Тя изчака думите й да се запечатат в съзнанието на доня Леонор. — Направи това свое основно правило, кралице на Кастилия — продължи настойчиво тя, — никога да не даваш на просителя всичко, което е поискал. Научих това от майката на моя Хенри, блаженопочившата кралица Матилда. Тя ми втълпи: „Който иска соколът да му служи добре, не бива да му дава храна, а да я размахва пред очите му като примамка“. Размахай кастильото пред очите на барон де Кастро, доня Леонор.

Елинор помълча малко и продължи:

— Не се сърди, че понякога се държа твърдо с теб и те укорявам. Знам, че се справяш добре, знам колко препятствия преодоля, за да осъществиш този брак и съюза с Арагон. Ти имаш талант за политиката. Вероятно се виждаме за последен път, затова ми се иска да подкрепя политическите ти амбиции. Удоволствието от властта е вероятно най-трайната между страстите. — Тя затвори очи и продължи вглъбено: — Доставя ми дяволско удоволствие да направлявам хората, да ги гоня насам и натам, да строя градове, да събирам и разделям земи. Радост е да съградиш нещо, радост е и да го разрушиш. Победата е радост, но аз не бих искала да се лиша и от пораженията си. Не казвай на никого, но ще ти призная, че изпитах радост дори когато ме отлъчиха от църквата. Когато произнасят анатемата с ръка върху Библията, сред звън на камбани и безброй запалени свещи, когато олтарите потъмняват, когато образите на светците са закрити с платна и камбаните замлъкват, отлъченият усеща безумната воля отново да запали свещите, да бие камбаните и тази неукротима воля му доставя невероятно удоволствие. Такъв човек обмисля всички средства и пътища: дали да тръгна с папата, който управлява в момента, и да го умилостивя с хитрости? Или да сложа на трона друг папа, който ще угаси свещите и ще забрани камбаните за съперника си?

Доня Леонор поемаше жадно всяка дума. Беше дълбоко благодарна на майка си за това доверие. Обеща си да го оправдае.

Елинор отвори очи и погледна дъщеря си право в лицето:

— Голямото сърце по необходимост съдържа много празни места. Там лесно се заселва досадата, меланхолията, голямата неприятелка — аседията. Имаш нужда от голяма доза страст, за да запълниш празните места. Да се стремиш към властта, да търсиш все повече власт, това е голям, добър, траен огън. Повярвай ми, дъще, политиката загрява кръвта не по-зле от най-прекрасната любовна нощ.