Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (19)

Пета глава

Няколко дни преди битката край Аларкос в Толедо пристигнаха първите осемстотин души от подкрепленията, обещани от дон Педро. Началникът им се представи на кралицата. Беше барон Гутиере де Кастро.

Да, Кастро беше поискал пръв да бъде изпратен в Толедо. Бароните де Кастро, обоснова искането си той, взели решаващо участие в завладяването на Толедо, за което и до днес свидетелствало градското им кастильо. Затова той искал да вземе участие и в завладяването на Кордова и Севиля. Малодушният дон Педро не можа да отклони молбата на могъщия си васал. Така де Кастро пристигна в кастилската столица с внушителния си отряд от осемстотин души и дойде да изрази почитта си към кралицата.

Доня Леонор беше дълбоко учудена и щастлива. С почти суеверна почит помисли за мъдрата си майка, която бе отказала да върне кастильото на Кастро, за да го примами отново в Толедо. Поздрави новодошлия с грейнало лице и кралска любезност.

— Радвам се, дон Гутиере, че ти пръв от нашите арагонски приятели пристигаш в Толедо.

Барон де Кастро стоеше пред нея в бойните си доспехи, в позата, която предписваше древният обичай — с леко разкрачени крака, ръцете опрени на дръжката на меча. Представителният господин се хвалеше, че е потомък на онези готски князе, запазили независимостта си в планините на Астурия и Кантабрия, когато мюсюлманите залели целия полуостров. Върху необичайно широките рамене стоеше огромен кръгъл череп, носът беше гърбав, очите хлътнали — така изглеждаха повечето обитатели на онези планини. Той стоеше спокойно и гледаше надолу към седналата кралица, не сваляше поглед от лицето й, докато разсъждаваше какво може да означават думите й.

— Надявам се — продължи доня Леонор, — че решението, което взеха кралете по отношение на спора ти с Кастилия, те задоволи. — Тя го погледна, двамата се изпитаха с очи, почти неподобаващо дълго. Накрая, подбирайки внимателно думите, дон Гутиере отговори с леко пискливия си глас:

— Брат ми Фернан де Кастро беше голям рицар и герой, бях много привързан към него. Няма обезщетение, което да ми го замени, не ценя парите, които ми бяха изплатени за него. Когато взех кръста, се заклех да изтръгна омразата от сърцето си и смятам да спазя обещанието си. Моят господар, кралят на Арагон, ми възложи да служа на Кастилия и аз ще го направя. Но ти казвам откровено, уважаема кралице, това не ми се удава лесно. Обиден съм, че между първите служители на дон Алфонсо има един човек, който не струва и слюнката, с която ще го заплюя в лицето, защото се е разположил като собственик в кастильото на дедите ми.

Доня Леонор, устремила зелените си очи в лицето му, отвърна меко, извинително:

— Кралете се посъветваха много сериозно, преди да решат, че кастильото трябва да остане собственост на онзи човек. — И побърза да разясни: — Войните, благородни дон Гутиере, вече не се водят като в дните на бащите ни. Войната изисква много пари, набавянето им става с много хитрост, понякога зла хитрост, а човекът, за когото говориш, разполага с тези средства. Повярвай, скъпи, благородни дон Гутиере, аз разбирам чувствата ти, разбирам колко дълбоко си засегнат, че онзи човек се е настанил в кастильото ти. — Тя погледна отново във внимателните, изпълнени с очакване мъжки очи. Сега ще размахам примамката пред сокола, помисли си тя, и заключи бавно и отчетливо: — Когато войната поеме своя ход, вече няма да имаме нужда от този съветник и коварните му ходове.

Де Кастро попита какви са поръченията й.

— Засега ще те помоля да останеш с хората си в Толедо — каза Леонор. — Ще съобщя на краля за пристигането ти и ще чакам указанията му. Ако зависи от мен, ще останете тук. В града почти няма войски и аз ще бъда много по-спокойна, като знам, че имам до себе си осемстотин верни рицари.

Гутиере се поклони по-дълбоко, отколкото беше свикнал.

— Благодаря ти за милостивите думи, кралице — проговори почтително той.

Де Кастро се сбогува, изпълнен с уважение към кралицата, в приповдигнато настроение. Доня Леонор беше велика владетелка.

Той възседна коня си и препусна тържествуващ по тесните стръмни улички на Толедо, почетен гост и герой на града, от който бе прогонен. Много пъти през първата седмица, под палещата слънчева светлина, той мина покрай кастильо де Кастро, за да го огледа с очите на омразата и надеждата.

Дойде денят, когато още преди изгрев-слънце забиха всички камбани в града, денят на голямата битка. Дойде нощта и в мрака се понесоха объркани, мрачни слухове, че битката е загубена. Дойде следващото утро, а с него пристигнаха и първите уплашени бегълци от юг. Те ставаха все повече, първоначално се настаняваха в кварталите, разположени вън от градските стени, после проникнаха и в препълнения град. Страшните новини непрекъснато се множаха. Магистърът на ордена Калатрава убит, архиепископът тежко ранен, осем хиляди рицари от ордена Калатрава избити, повече от десет хиляди рицари загинали, никой не знае броя на убитите прости войници.

Доня Леонор запази спокойствие. Слуховете бяха безумни. Не можеше да е вярно. Не биваше да е вярно. Не си бе представяла чак такова поражение.

Дон Родриге, единственият от кралските съветници, който бе останал в Толедо, отиде при нея с мрачно лице, изпълнен с мъка и гняв. Доня Леонор се постара да го посрещне овладяно.

— Съобщават ми — заговори тя, — че кралят, нашият господар, е излязъл от крепостта Аларкос и е претърпял тежки загуби. Ти имаш ли по-точни новини, достопочтени отче?

— Събуди се, кралице! — извика гневно Родриге. — Дон Алфонсо е загубил решаващата битка. Походът е проигран, преди да е започнал. Цветът на кастилското рицарство вече го няма. Великият магистър на Калатрава е мъртъв, архиепископът е тежко ранен, по-голямата част от рицарите и бароните лежат на бойното поле в равнината на Аройос. Всичко, което християнските крале от полуострова бяха извоювали за сто години с море от пот и кръв, беше унищожено за един-единствен ден само заради моментното настроение на един рицар.

Кралицата побледня. Изведнъж разбра: дон Родриге беше прав. Всичко беше унищожено. Но отказа да го повярва; тя беше кралица и бе длъжна да се държи като кралица.

— Ти се забравяш, дон Родриге — отвърна хладно тя. — Но аз разбирам мъката ти и няма да се карам с теб. По-добре ми кажи: какво трябва да направя, какво мога да направя?

— Хората, които разбират от воденето на война, са на мнение, че дон Алфонсо ще успее да задържи крепостта Калатрава няколко дни. През това време ти, кралице, трябва да вземеш всички мерки, за да подготвиш Толедо за обсада. Ти си умна и имаш опит в управлението на държавата. Запази спокойствието в града. Толедо е пълен с бегълци и отчаяни. Те са жадни за кръв, искат да се бият, искат да убиват. Заплашват арабите, приели християнството, заплашват евреите.

Дълбоко в себе си доня Леонор очакваше да чуе точно това. Даже копнееше да го чуе.

— Ще направя, каквото мога, за да запазя спокойствието в Толедо — отговори тя.

Дон Ефраим, парнасът на алхамата, беше много загрижен. Победата край Аларкос беше отворила пред халифа път към вътрешността на полуострова. Толедо беше безпомощен пред мюсюлманите, които бяха прогонили евреите от Кордова и Севиля. От времето на готските крале сефарадските евреи не бяха сполетявани от такова страшно нещастие.

А какво ще донесе близкото бъдеще? В града се носеха всевъзможни слухове. Блестящата християнска войска не можело да бъде разбита, говореха хората, ако не било чуждото коварство и предателство. Евреинът, близък приятел на севилския емир, кроял интриги с мюсюлманите, издал им военните планове на християните, осведомил ги за силата на отделните подразделения, за местоположението им. Кралят не успял да се изтръгне от капана на еврейката, на пратеничката на дявола, затова бил застигнат от Божия гняв, а с него и цялата страна.

Хората в юдерията се притискаха безпомощно един към друг. Евреите, които живееха отвън, потърсиха закрила зад високите й стени. Над алхамата надвисна тежък страх.

Дон Ефраим помоли кралицата да го удостои с милостта си и да го изслуша. Всички годни да носят оръжие мъже бяха свикани да защитават градските стени. Дон Ефраим помоли регентката да разреши на алхамата да остави хиляда и петстотинте мъже, с които разполагаше, зад стените на юдерията. Той обясни, че големият брой еврейски войници, паднали в равнината на Аройос, е доказал готовността на толедските евреи да жертват живота си за своя крал. Но сега алхамата била заплашена от хора, насъскани от безумни слухове, и отчаяно се нуждаела от мъжете и оръжията си.

Зад високото чело на доня Леонор се гонеха безброй мисли. Неповторимият, дългоочакван ден беше дошъл; сега трябваше да бъде безкрайно предпазлива, да намеква, но да не се разкрива.

Народът на Толедо, отговори тя, виждал в нещастния изход на битката Божие наказание и търсел виновници. Никой не подозирал мъжете от алхамата, които били известни като верни приятели на краля. Ала чуждите хора, онези франкски бегълци, които кралят, нашият господар, с безкрайното си великодушие допусна в земите си, били подозрителни, а толедските граждани гледали с недобри очи и на човека, дал на краля този лош съвет, на ескриваното дон Йеуда Ибн Езра. Освен това при всичките си заслуги дон Йеуда бил горд, да не кажела високомерен господин и блясъкът, с който продължавал да се обгражда във времето на продължаващата свещена война, събуждал гнева на много прости граждани. Парнасът на алхамата бил умен мъж и щял да я разбере.

Дон Ефраим изпита дълбоко недоволство, че дамата се отричаше от човека, когото сама бе довела в страната и който бе допринесъл толкова много за богатството и благополучието й.

— Нима ни съветваш да се откажем от дон Йеуда Ибн Езра, госпожо кралице? — попита предпазливо той.

— Не, разбира се, дон Ефраим — отвърна бързо доня Леонор. — Само се опитвам да изясня срещу кои евреи е насочено народното недоволство.

— Прощавай за досадните ми питания, госпожо кралице, но аз не искам да възникнат недоразумения по един толкова важен въпрос. Наистина ли си на мнение, че трябва да се разделим с дон Йеуда?

Кралицата, недостъпна, смразяваща, отговори:

— Опасността, която ви заплашва, не ми изглежда особено голяма и ако не беше дон Йеуда, щяхте да живеете напълно спокойно. — След кратко неловко мълчание тя заключи с тихо нетърпение: — Но както и да е, дон Ефраим, оставям на теб да решиш за какво ще използваш своите хиляда и петстотин мъже: за защита на юдерията или за защита на Толедо. Всичко зависи от твоята добра воля.

Ефраим се поклони дълбоко и излезе. Трябваше да се види и с Йеуда.

— Съжалявам, дон Йеуда — започна той, — че те намирам все още в кастильо Ибн Езра. Надали има място, което да предлага по-несигурна защита в дни като днешните.

Тези искат да ме видят извън стените, помисли си горчиво Йеуда, искат да се отърват от мен; в отговора му прозвуча подигравателна учтивост:

— След първото ти добронамерено предупреждение многократно размислях дали не е по-добре да взема приятеля си Муса и скъпата си дъщеря и да избягам от Кастилия. Ала кралят, нашият господар, щеше да нареди да ме преследват. Не мислиш ли и ти така, дон Ефраим? Пък и не виждам как бих могъл да прекося безкрайните християнски земи и да стигна здрав и читав в държавата на султана. Ще трябва да простите присъствието ми в Толедо, ти и алхамата.

— Юдерията има здрави стени и хиляда и петстотин въоръжени мъже, които да ги защитават. Струва ми се, че тя е единственото подходящо място за теб, дон Йеуда.

Евреинът не успя да скрие изненадата си; веднага проумя цялото великодушие на това предложение.

— Прощавай, че ти отвърнах с такава глупава подигравка — отговори с необичайна топлота той. — Не съм имал много приятели в този живот, затова не очаквах такава човечност. — Обикновено овладян, сега той бе видимо възбуден. Скочи от мястото си, направи няколко крачки по стаята, спря пред дон Ефраим и му заговори на еврейски: — А ти помисли ли, господарю и учителю Ефраим, че ще загубите голяма част от сигурността на юдерията, ако ми дадете убежище зад стените й?

— В това трудно време не можем да затворим вратите си пред човека, който ни направи толкова добрини — отговори просто дон Ефраим.

Йеуда, изпълнен с противоречиви чувства, попита:

— Поканата важи ли и за доня Рахел?

След кратко колебание Ефраим потвърди:

— Да, важи и за дъщеря ти. Става въпрос за живота ти, дон Йеуда. Ти си умен и знаеш какво имам предвид. Сигурно ще се наложи да платим спасението ти с кръв; ти го каза и аз няма да ти възразя. Но сме убедени, че Бог ще приеме благосклонно тази наша жертва. Ти се върна при нас по свободна воля и това ти струваше скъпи жертви. Моля те, не бъди горд в този тежък час. Дай ни възможност да ти се отплатим.

— Вие сте прекрасни люде и аз съм изкушен да приема поканата ви. Защото сърцето ми е пълно със страх, не го отричам. Но нещо ме задържа. Мога да се престоря и пред теб, и пред себе си, че не желая да ви излагам на опасност, но не това е причината. Гордостта ми също не е причината, моля те да ми повярваш. Има нещо по-дълбоко. Виж, само преди дни кралят ме принуди да сложа печата си под неговия в онова нагло писмо до халифа. Тогава за пореден път осъзнах: моята съдба е неразривно свързана с този крал на Едом. Играх рискована игра, нямам право да избягам в деня на разплатата.

— Помисли още веднъж — закле го Ефраим. — Няма да измениш на Адонай, ако се скриеш между народа му, при който се върна с цената на скъпи жертви. Нямаш време, дон Йеуда. Утре може да бъде много късно. Ела с мен. Вземи дъщеря си и ела.

— Ти си смел и добър човек, дон Ефраим, аз съм ти дълбоко благодарен и ще се моля на бога да ти даде сили да издържиш в тези трудни времена. Но сега не мога да реша. Знам, минутите изтичат. Но мога да следвам само собственото си сърце. Няма да тръгна с теб.

Дълбоко потиснат, дон Ефраим отговори:

— По-късно ще ти изпратя верен човек с надеждата, че ще се вразумиш и ще се прибереш зад стените на юдерията. Ще се моля на Всемогъщия да насочи сърцето ти към вярното решение.

Йеуда преодоля себе си и реши да се довери на парнаса.

— Преди да си отидеш, господарю и учителю Ефраим, искам да те помоля за нещо. Моят внук е на сигурно място, но не знам колко време ще трае тази сигурност. Нямам представа къде са отвели детето. Единственият, който знае, е моят Ибн Омар, ти го познаваш. Моля те, когато опасността отмине и хората се успокоят, да го потърсиш. Ибн Омар е разбран човек, знае намеренията и волята ми, ще ти каже всичко, което искаш да знаеш. Кралят на Едом иска да направи моя внук граф на Олмедо. Моята воля е детето да остане скрито от него. Погрижи се внукът ми да не стане мешумад. Никога не му казвай кой е баща му. Пази го от Едом и от вярата на Едом.

— Ще го направя, дон Йеуда. А когато дойде времето, ще разкрия на момчето, че е от рода Ибн Езра. — Дон Ефраим се обърна да си върви. — Бог да е с теб, дон Йеуда — заключи тихо той. — Помни, че съм твой приятел. Ако някога сме имали разногласия, запомни този час, аз също ще го запомня. А ако не се видим, знай, че хиляди хора от твоя народ ще пазят свято паметта ти. Мир теб, Йеуда Ибн Езра.

— Мир теб, дон Ефраим — отговори кратко Йеуда.

След като дон Ефраим го напусна, Йеуда дълго седя неподвижен. Чувстваше странна празнота. Не съжаляваше, че отказа предложението на Ефраим, той беше смел мъж. Но беше видял много хора да умират и отлично знаеше какво го чака. Знаеше: арабската дума, която наричаше смъртта унищожител на всички неща, не беше само празен звук. Човек не биваше да се срамува, че трепери, докато си представя черната дупка на смъртта.

Беше облекчение да знае, че Ефраим не приемаше отговора му за окончателен. Обземаха го все нови съмнения. Дали щеше да повлече и дъщеря си към смъртта? Преди да направи окончателния избор, трябваше да я попита. Най-добре е да се подчини на нейното решение.

Със сухи думи той й изложи мислите си за смъртта, която заплашва евреите в Толедо и най-вече тях двамата, и съобщи за предложението на дон Ефраим да се скрият в алхамата.

Рахел знаеше за поражението на Алфонсо, но едва сега, след думите на баща си, осъзна грандиозните му размери. Изпита мъчителен страх за собствената си съдба, за баща си, но много по-силно беше съчувствието й към Алфонсо. Този мъж, този крал, който сияеше в рицарския си блясък и не виждаше нищо друго, освен победата, дали щеше да преживее поражението? Докато си мислеше с подигравателна нежност: бедничкият, сега няма да ми покаже моята Севиля, клетият, тя виждаше пред себе си лицето му, упорито, гневно, изпълнено с разяждаща тъга. И сърцето й възликува: скоро, много скоро Алфонсо ще се върне при мен в Галиана. Нали ми обеща. Ще свали железните доспехи и думите ми ще проникнат в гръдта му, незащитена от бронята.

Без колебание, едва изслушала думите на баща си, тя отвърна:

— Не ми е позволено да отида в юдерията, татко. Дон Алфонсо ми поръча да го чакам в Галиана.

Йеуда изпита пареща болка, че дъщеря му не мислеше за нищо друго, освен за желанието на краля, но отговори спокойно:

— Щом такава е волята ти, дъще моя, аз също няма да отида в юдерията. — Ала не говореше с обичайната решителност, погледът му следеше всяко движение по бледото й лице. Все още в сърцето му пламтеше надеждата, че тя ще възрази: не, татко мой, не искам да загинеш. Искам да живееш. Ще те последвам, каквото и да решиш. Но тя не каза нищо и той помисли горчиво: самият аз я дадох на този мъж. Аз я тласнах в прегръдката му. Нямам право да се оплаквам, че тя ме оставя да умра, защото не смее да престъпи желанието на краля.

Изведнъж лицето на Рахел светна и тя помоли:

— Ела ти при мен, татко. Ела в Галиана.

Йеуда разбра какво ставаше в нея, живото й лице го изразяваше от ясно по-ясно. Тя бе разбрала, че и двамата бяха изложени на страшна опасност, въпреки това вярваше, че в Галиана е на сигурно място; иначе Алфонсо нямаше да й поръча да го чака там. Той, Йеуда, знаеше: това беше лудост, това беше лъжа; знаеше и друго: той застрашаваше нея, тя него, никой не можеше да им помогне. Но се утеши с представата, че двамата ще бъдат заедно в страшния час, и не посмя да разруши вярата й. Изрази съгласие още същата нощ да потеглят заедно за Галиана.

Отиде при Муса и го покани да дойде с тях. Мъдрият му приятел прояви разбиране към желанието на Рахел да остане в Галиана и към намерението на Йеуда да я придружи. Самият той обаче, поясни Муса, не виждал никакъв смисъл да сменя жилището си.

— Остави ме тук с нашите книги — помоли той. — Не бива да ги оставяме без пазач. Може би трябва да скрием някои от най-ценните книги и свитъци в юдерията — допълни той и лицето му се оживи. — Хубаво е, че Сефер хилали е вече там.

След ранната вечеря Йеуда и Муса останаха дълго заедно, говореха си и пиеха. Обгръщаше ги ароматът на многото години, които бяха прекарали заедно. Говориха за бедственото положение с деловитостта на опитни мъже. Говориха и за смъртта с тихо, иронично страхопочитание.

Муса застана зад бюрото си, надраска няколко кръга и арабески и заяви:

— Не звездите на Алфонсо докараха и на него, и на нас тази тягостна ситуация; за всичко е виновна същността му, рицарството му. Рицарството и чумата са най-страшните злини, с които Господ наказва своите създания.

Йеуда не можеше другояче, трябваше да разкаже на приятеля си с каква топлота бе възхвалил заслугите му дон Ефраим.

— Най-после моите евреи проумяха — заключи със скромно достойнство той, — че им помагах не заради чест, богатство и слава.

Муса кимна одобрително.

— Аз бях до теб през цялото това време и знам, че много често си действал не от честолюбие, а защото имаш голямо сърце. — И добави с любезна поучителност: — Също като болестите, казва Хипократ, постъпките на хората рядко имат само една причина; всяко отделно действие има разнообразни корени.

Йеуда отвърна с усмивка:

— Не си много щедър в похвалите, приятелю Муса.

Разговорът замря. Обикновено красноречиви, намиращи без усилия точните думи, сега и двамата се умълчаха. Наближаваше часът, в който Йеуда трябваше да тръгне. Когато времето настъпи, двамата замлъкнаха окончателно, само си стиснаха ръце.

После, неочаквано и несръчно, Муса прегърна приятеля си Йеуда; никога не беше правил подобно нещо. А когато Йеуда си отиде, ученият дълго стоя неподвижен, с увиснали ръце, загледан в земята пред нозете си.

На следващата сутрин Йеуда се събуди в Галиана и в първия момент не можа да осъзнае къде се намира. После си спомни къде беше и каква опасност е надвиснала над този дом. Страхът му беше изчезнал; в сърцето му цареше мир, усещаше онова примирение със съдбата, което Муса толкова често бе възхвалявал.

Йеуда затвори очи и полежа още малко. От патиото се чуваха птичи песни, няколко слънчеви лъчи се мушеха през процепите в капаците на прозорците и галеха лицето му. Той лежеше и се наслаждаваше на тишината. Досега винаги бе вярвал, че трябва целодневно да пресмята и планира за себе си и за другите; сега за първи път усещаше какво е мир, усещаше го с всяка частица на тялото си и му се радваше.

След малко Йеуда стана, окъпа се, облече се бавно и грижливо. Мина на пръсти през къщата и излезе в градината. Прочете бегло еврейските и арабските мъдрости по стените. Видя, че едното стъкло на месузата е счупено, а цистерните на раби Ханаан са засипани. За момент в гърдите му се надигна дива, безумна ревност. Но веднага след това поклати глава и се укори за глупостта си. Недоволството му се превърна в радостна увереност, че през дните, които оставаха, Рахел щеше да принадлежи само на него, никога вече на другия.

Той се изтегна на брега на езерцето, полулегнал, както някога бе седял на стълбите на фонтана в кастильото. Беше блажен, че вече няма да мисли за бъдещето, няма да взема важни решения. Припомни си миналото си и в спомените му всичко беше добро, радостите и тревогите. Припомни си набожните, пламтящи от религиозна ревност, изпълнени с презрение очи на раби Товия и се зарадва, че споменът за тях вече не го гневеше и не го засрамваше.

Замисли се за сина си Алазар. Досега с цялата сила на волята си той не допускаше в съзнанието си спомена за него. Изслуша с неподвижно лице вестта, че кралският щитоносец е бил убит в битката край Аларкос; не попита нищо повече, за него момчето бе отдавна умряло. Сега, докато седеше край езерцето в Галиана, си припомни сина си с тъга и без гняв.

Дойде един слуга и го повика да отиде при Рахел. Закусиха и поведоха спокоен, равномерен разговор. Никой не спомена заплашващата ги опасност. Безредието на град Толедо не проникваше в Галиана. Около тях цареше мир. Къщата и градината бяха грижливо поддържани, поднасяха им изискани ястия, безшумни слуги чакаха заповеди.

След няколко часа се чувстваха така, сякаш бяха живели тук заедно цели седмици. Разхождаха се в градината, наслаждаваха се на хладината в стаите, търсеха се или прекарваха много време сами.

Имаха да живеят още само три дни, но не го знаеха. Виждаха как слънчевият часовник отмерваше часовете, как пълзяха сенките на стрелките и дълбоко в себе си Йеуда отбелязваше: това са последните ни часове и те изтичат; ала не допусна това знание да смути благотворната тишина.

От своя страна Рахел бе обмисляла многократно и от всички страни разговора с баща си и съзнаваше опасността. Но не вярваше. Алфонсо беше казал: чакай ме тук. Алфонсо ще дойде. Не беше възможно смъртта, разрушителката на всички неща, да я застигне, преди Алфонсо да е дошъл. Тя се качи на терасата, откъдето се виждаше пътят, който слизаше от Толедо. Зачака, изпълнена с копнеж и увереност.

На втория ден в Галиана дойде дон Бениамин. Пратеникът на дон Ефраим бе рискувал живота си, за да изпълни тази мисия. С пламенни думи закле Йеуда и Рахел да се скрият зад здравите стени на юдерията. Йеуда изпита сладка мъка и дълбоко задоволство, че за последен път ги подлагаха на изкушение. Ала Рахел отговори меко и категорично:

— Дон Алфонсо ми заповяда да остана тук. Аз оставам. Ти, приятелю мой, ще ме разбереш.

Бениамин, колкото и болезнено да го улучиха думите й, наистина разбра. Душата й оставаше свързана с рицаря, с краля на Едом, с воина. Бедата, която бе навлякъл на полуострова с безсмислено проиграния си героизъм, не затъмняваше блясъка му. Тя го обичаше, вярваше му — само защото владетелят беше благоволил да й подхвърли няколко дружелюбни думи, отклоняваше убежището в юдерията. Но имаше и нещо друго и Бениамин не можеше да не го признае: доня Рахел, която стоеше пред него тиха, но с осъзната гордост, нямаше да бъде на мястото си между хората от юдерията. Завистта, злобата, неохотното възхищение, любопитството и желанието да я унизят щяха да я обгърнат отвсякъде и да я омърсят. Не, мястото й наистина не беше сред дребните, жалки хорица.

— Няма да настоявам повече, доня Рахел — отговори с болка той. — Няма да убеждавам и теб, дон Йеуда. Моля ви само за едно: нека остана с вас, докато падне нощта. След това ще се върна в града. Без вас.

Дон Бениамин остана и се прояви като ненатрапчив, деликатен гост. Предусещаше кога Йеуда искаше да остане насаме с Рахел и се явяваше навреме, за да им направи компания. Или разговаряха тримата, или Йеуда седеше с Рахел в стаята й, или Бениамин я извеждаше на разходка по алеите на градината.

Рахел беше едносрична, но безмълвието й бе по-красноречиво от думите. Бениамин се опита да я нарисува, но скоро се отказа. Беше светотатство да се състезава с Бога, създал тази жена. Кой би съумял, дори да беше майстор на майсторите, да предаде вътрешната хармония на Рахел, дълбокото съответствие между фигурата, лицето, движенията? Тя сякаш олицетворяваше учението на Платон: „Красотата не стои по-високо от другите идеи, но свети през очите, най-светлото от нашите сетива, по-светло от всички други органи на нашата телесна същност“. Неговата Рахел беше символ на всичко онова, което ощастливява и възвисява човека. Всеки, който я видеше, ставаше по-добър. Грубият християнски рицар беше единственият, който не стана по-добър чрез нея — затова и беше единственият в този ден, който заслужаваше омразата на Бениамин. Младият мъж усещаше болезнено как Рахел все още се надяваше да очовечи безчовечния крал и я обичаше още по-силно заради тази й детинска, неразрушима вяра.

Късно следобед Йеуда и Бениамин седнаха на брега на езерото. Беше много горещо, но тук горещината не бе толкова потискаща; двамата натопиха стъпалата си във водата и се зарадваха на прохладата. Това беше на втория ден преди смъртта на Йеуда.

— Кажи ми, млади приятелю, ти, който си вещ в писанието и в много други области на знанието, какво мислиш за живота след смъртта?

Дон Бениамин следеше с поглед комарите, които танцуваха над водата, видя как един паднал листец заплува, понесе се към средата на езерото. Трябваше да обмисли внимателно отговора си.

— Нашият господар и учител Моше Бен Маймон учи следното — започна тихо той. — Дял в безсмъртието има само „познаващата част“ на човека. Само „придобитият разум“ надживява тялото, само онази съвсем малка, но най-благородна част от човешката душа, която честно и с успех се е старала да познае истината. Така твърди Моше Бен Маймон. — Той помълча малко и добави: — Но в Талмуда е казано: заради мира можем да жертваме дори истината.

Дойде вечерта. Бениамин забави сбогуването. Ала бледата, тънка луна светна по-ярко и стана крайно време да си върви.

Йеуда и Рахел го придружиха до портата.

— Мир вам — сбогува се той. На завоя на леко изкачващия се път спря и се обърна. В несигурната светлина трепкаше надписът Алафия, мир на влизащия в този дом. Йеуда и Рахел си бяха влезли.

 

 

Все повече се разгаряше жаждата на толедските граждани да отмъстят на виновниците за поражението край Аларкос. Евреите, които се осмеляваха да се покажат извън стените на юдерията, бяха подложени на унижения и побои, имаше доста убити. Арабите, които изповядваха християнската вяра, също си изпатиха. Налагаха се строги защитни мерки.

Кралицата повика в палата Гутиере де Кастро.

Не смеела, започна сладко и коварно тя, да повери защитата на многото застрашени на кастилски офицери; те били силно раздразнени от загубата на братята и синовете си и не били склонни да защитават хората, които народът несправедливо обвинявал за нещастието. Според нея един арагонец бил много по-подходящ да опази града от размирици.

— Направи ми тази услуга, дон Гутиере! — помоли настойчиво тя. Погледна го право в лицето с големите си очи и попипа ръкавицата си. — Знам, не е лесна задача и вероятно няма да можеш да опазиш всички, защото заплашените са хиляди. Мога да си представя, че ще има случаи, в които ще бъде по-добре да се пожертва един или друг човек в интерес на хилядите други.

Дон Кастро се замисли. После отговори бавно:

— Мисля, че те разбирам, господарке. Ще направя всичко, на което съм способен, за да заслужа доверието ти. — Поклони се дълбоко и почтително и пое ръкавицата с необичайна за него нежност.

Веднага след като Кастро излезе от покоите на кралицата, пристигна дон Родриге. Справедливият гняв, който веднъж вече го бе тласнал да й каже истината в лицето, не искаше да го напусне. Изпълнен с безкрайна болка и гняв, той съзнаваше колко безпомощен беше пред грозното безумие, което върлуваше в града. Беше длъжен повторно да предупреди доня Леонор и да я подтикне към действие.

Със силни думи изиска от нея да защити невинните. Тя му отговори с любезния укор на благородница:

— Наистина ли мислиш, уважаеми отче и приятелю Родриге, че Бог е поставил на трона на Кастилия една неспособна жена, която се нуждае от бащинското ти напомняне? Каквото трябваше да се случи, вече стана. Не поисках от дон Ефраим нито един въоръжен мъж за защитата на градските стени, предоставих на евреите да използват цялата си военна сила за опазването на юдерията. Освен това проявих завидна предпазливост, като поверих защитата на заплашените на арагонците, защото не вярвам, че в сегашното си състояние кастилските рицари ще се отнесат меко и внимателно към подстрекателите на размирици. Как мислиш, дон Родриге, добре ли съм постъпила?

Каноникът знаеше, че гневът на толедските граждани беше насочен главно срещу дон Йеуда и много му се искаше да попита какво ще стане с него. Най-голямото му желание беше да отиде в кастильото, и то не само заради приятелството си с Йеуда; все по-пламенно копнееше да обсъди с мъдрия Муса безумията, които ставаха в Кастилия. Но нали си беше наложил наказание за човечността, която нямаше право да прояви в това време на всеобща беда, и си беше заповядал да избягва кастильото. Сега беше загрижен за Йеуда, вярно, но може би това бе само повод да отиде в кастильото. Дон Йеуда познаваше света и хората и имаше достатъчно ум и смелост, за да знае как да се опази. Освен това беше немислимо кастилците да посегнат на кралското имущество, на първия кралски съветник. Пред кралските, изпълнени с тиха насмешка очи на доня Леонор, му беше двойно неловко да изкаже страха си за ескриваното. Благодари на кралицата за взетите мерки и си отиде.

Дон Гутиере де Кастро изпълняваше усърдно и точно възложената му задача. Първо отиде да провери какво е положението на арабите християни. Те живееха в отделен квартал около трите си църкви и бяха предимно дребни хорица. Тълпата вече бе загубила интерес да се гаври с тях и никой не ги закачаше. Но тъй като стените и портите им бяха слаби, Кастро остави в квартала им два малки отряда воини. После отиде да се убеди в здравината на стените и портите на юдерията. Огледа ги и разбра, че безредната тълпа в никакъв случай няма да успее да ги пробие. Въпреки това баронът попита парнаса дали желае да се възползва от помощта на въоръжените му войници; дон Ефраим отклони предложението с учтива благодарност.

Еврейските квартали пред портата на юдерията бяха опразнени, останали бяха само няколко старци и деца. В много от празните къщи се бяха настанили християнски бегълци. По-богатите къщи бяха плячкосани. В синагогата всичко бе разбито на пух и прах. На естрадата, наречена алмемор, откъдето в съботните дни четяха Светото писание, някой шегаджия бе поставил чучело, изобразяващо стар евреин; Кастро избухна в сърдечен смях.

В еврейските квартали нямаше работа за него, но когато застана пред кастильото, осъзна цялата сложност на възложената му задача.

Често ходеше там. Много хора ходеха там. Тъй като не можеха да нахлуят в юдерията и не си струваше да се занимават с няколкото жалки евреи извън стените й, хората от Толедо се чувстваха все по-силно привлечени от разкошната къща и приказните й богатства. Много им се искаше да излеят върху дома на евреина справедливия си кастилски гняв. Трябваше да премахнат наглия блясък на кастильото, да го превърнат в руина. Трябваше да заловят измамника и предателя, черния паяк, който се криеше в полумрака, и да го стъпчат. Трябваше да хванат и дъщеря му, вещицата, която беше омагьосала краля. Това беше богоугодно дело и истинско наслаждение за сърцето и душата в това мрачно и унило време. При всяко минаване край къщата Кастро намираше там тълпи народ, които жадно зяпаха дебелите стени.

Мислите на де Кастро се търкаляха бавно и тромаво. Дали евреинът упорстваше в нахалството си и продължаваше да си живее в кастильото? Евреинът беше страхливец, но твърде горд с мястото, което заемаше, надут пуяк, и нищо чудно да си бе останал тук. Къщата беше собственост на семейство де Кастро, дедите му я бяха завоювали преди сто години, бяха я отнели от мюсюлманите в честна битка. Доня Леонор му каза, че къщата си остава негова, остава си кастильо де Кастро. Щом войната поеме своя ход, бе казала тя, щели да изхвърлят евреина. Войната беше поела своя ход, нищо повече не можеше да се очаква, битката беше загубена, и то само заради злините на евреите. Кастро не можеше да понесе, хората не можеха да понесат евреинът да се разполага както преди в откраднатото кастильо. Всички останали евреи, хиляди хора, бяха заплашени със смърт заради един негодник и предател на родината. Не че му беше жал за тях, но щом бе поел задължението да ги спаси, щеше да го направи. Доня Леонор изрично му бе заповядала да пожертва един, за да не застраши хилядите други.

При всяко минаване покрай къщата Кастро спираше като останалите и чакаше. Всички чакаха и лицата им бяха заплашителни. Никой не смееше да посегне пръв, да нападне дома на могъщия ескривано.

Кастро минаваше все по-често покрай кастильото. Този дом го привличаше неустоимо. Всеки път виждаше едно и също: мъже и жени стояха пред стените, мърмореха глухо и чакаха.

Един ден обаче чу още отдалече звънки, злобни викове. Втурна се натам и виж ти, десетина души, а може би и повече, насилваха голямата врата. Удряха желязото с тежкото чукче и звънът му отекваше необуздан и властен над човешките викове. Най-после един от мъжете се покатери на раменете на другарите си и се прехвърли през стената! Скочи в градината и само след минута отвори прозорчето на портата. В тесния отвор се появи засмяно, тържествуващо лице и с широк, преувеличено учтив жест първият натрапник покани другарите си да влязат.

Кастро стоеше недалеч и размишляваше. Водеше със себе си няколко войници и можеше без усилия да защити портата и да я задържи, докато пристигне подкрепление. Стоя дълго там, без да стори нищо, а през това време в къщата нахлуваха все повече и повече нападатели.

Накрая ги последва и той. Крясъците бяха утихнали, мъжете стояха в първия двор. Не се показваше нито един от обитателите на къщата, от многобройните слуги, писари, чиновници. Гражданите се бутаха смутено покрай стените, отвориха колебливо втората врата, която водеше към вътрешността. Смаяни, объркани, с глупаво усмихнати лица, стояха те сред занемелия разкош. Продължиха пътя си. Блъснаха неволно една ваза, втора. Тя се счупи. Един извади от нишата изкусно изработен стъклен бокал и го хвърли на пода; но стъклото не се счупи в дебелия килим. Мъжът, побеснял от гняв, издърпа килима и удари чашата в каменния под; тя се пръсна на хиляди парченца.

Появи се уплашен слуга, мюсюлманин. Понечи да каже нещо, да укроти нападателите, да ги вразуми, може би само да съобщи, че господарят на дома не е тук. Надигна се безумен вик, никой не поиска да го чуе, удариха го през устата, заблъскаха го, първо леко, после все по-силно. Накрая го проснаха на пода, целия в кръв, едва дишащ. Тълпата се зарадва. Безумието продължи. Късаха и хвърляха, трошаха всичко по пътя си.

Кастро ги гледаше в опиянение. Тази къща е негова. Войната е в ход и доня Леонор го увери, че това е неговата къща. Евреинът, който му я отне, явно не е тук; а може и да се е скрил в някой тъмен ъгъл, това ще се разбере скоро. Най-после си върна собствеността. Къщата беше пълна с богатства. Нечестив, езически дом, украсен богато и пребогато от дръзкия евреин. Кастро не можеше да повярва на очите си. Какво беше направил евреинът от добрия, рицарски, християнски кастильо!

Бавно, с широки крачки, звънящ с шпорите си, Кастро прекоси залата, изкачи се на малката естрада, застана пред отвора на парапета, който отделяше естрадата. Както предписваше старият обичай, застана гордо изправен, с разкрачени крака, ръцете върху дръжката на меча, широкоплещест, огромен; дълбоко хлътналите очи гледаха с наслаждение хората, дошли да освободят дома му от боклука, с който го бе омърсил евреинът.

В къщата влизаха все повече хора. Главната порта бе широко отворена. Просторната тиха къща, залите и малките стаи, дворовете и килерите се напълниха с викащи люде. Някои пъхаха по-ценните вещи в джобовете си. Повечето обаче не се интересуваха от плячката; желанието им бе да разбиват и рушат. Търсеха евреина, но не беше там, подлецът, беше избягал. Намериха само жалки слуги и ги пребиха от бой. Но поне богатствата на евреина бяха там, скъпоценностите, езическите идоли, заради които бе опустошил и ограбил страната им. Гневът на тълпата се съсредоточи върху скъпите вещи. Трошаха, разбиваха, тъпчеха, гневни, настървени, ликуващи.

Безумието им зарази и Кастро. И в неговите гърди бушуваше буря: искам да унищожа всичко тук! Искам да убивам! Искам да натроша на парченца всичко изискано, пищно, еврейско, женствено, езическо! Той вдигна меч и удари с ножницата красивите крехки съдове. Изкрещя бойния вик: „А lor, A lor!“, и заудря като обезумял надписите по стените, за да натроши крехките цветни камъни.

Мълчалив слаб човек в свещенически одежди отиде до него и го побутна по рамото: дон Родриге.

Обикновено каноникът заобикаляше отдалече кастильото, защото се боеше от изкушението. Днес обаче беше чул отдалече бесните викове и страхът го доведе право тук. Видя широко отворената порта, видя как тълпите нахлуха в двора и потръпна от грозните им крясъци. Последва ги. Те направиха място на свещеника и му позволиха да стигне до тежковъоръжения мъж, който, макар и рицар, участваше в злодеянието.

Когато непознатият обърна към него пламтящото си лице с гневно святкащи очи, свещеникът каза:

— Аз съм дон Родриге, член на коронния съвет.

Кастро се засмя широко, предизвикателно.

— А, аз, достопочтени отче, съм дон Гутиере де Кастро, глава на рода, чието име носи тази къща.

Родриге си припомни защитните мерки на кралицата и в душата му се надигна неясно подозрение.

— И ти допускаш тези хора да плячкосват и рушат? — попита гневно той.

— Да не искаш добрите кастилци да се церемонят с предателите? — отвърна остро де Кастро. — Цветът на християнското рицарство загина в битката при Аларкос и няколко килима и еврейски свитъци нямат никакво значение.

— Нали ти имаш заповед да пазиш застрашените? — попита спокойно Родриге.

— Да — отвърна дон Гутиере и лицето му не се промени. — И ще върна ръкавицата на нашата господарка с чиста съвест. Изпълних дословно указанията й. Оставих народа да излее гнева си върху предателя, върху единствения виновен. Така помогнах на голямата маса хора, които са несправедливо заподозрени.

Дон Родриге не повярва на ушите си. Попита стъписано:

— Така ли гласеше поръчението ти?

— Такава беше заповедта на кралицата — отговори Гутиере.

Обзет от страх, Родриге продължи да пита:

— Къде е дон Йеуда? Сторихте ли му зло? Той е кралският ескривано, не забравяйте това.

Де Кастро вдигна рамене, многозначително, презрително.

— Не го намерихме. Кучето е успяло да се скрие.

Родриге си отдъхна. Беше станало, както предполагаше: дон Йеуда се е скрил на сигурно място. Сега трябваше да спре грабежа.

— Ти си кръстоносец — заговори строго той. — В името на църквата ти заповядвам да сложиш край на това позорно деяние.

Кастро се огледа и видя, че не бе останало много нещо за разрушаване.

— На свещеника подобава да бъде милостив — отвърна с мека подигравка той и даде заповед на хората си да прогонят от къщата неканените гости. Войниците се справиха бързо със задачата си.

Дон Гутиере се сбогува учтиво с каноника, огледа още веднъж свършената работа и излезе от кастильото, изпълнен с радостно очакване по-скоро да превърне това място на езически разкош в християнското кастильо де Кастро.

Родриге остана сам в полуразрушената къща. Чу как се изтеглиха и последните от тълпата, как голямата порта се затвори с глухо скърцане. Внезапната тишина, която го връхлетя, бе мъчителна. Той приседна сред руините и натрошените стъкла, надвит от тежка, болезнена умора.

 

 

Дълго седя така. След това стана, повлече крака през добре познатите помещения. Дупки, процепи, изпочупени предмети го гледаха втренчено от всички страни. Родриге продължи пътя си през пустата къща; стараеше се да стъпва тихо, макар да не знаеше защо. Вдигна няколко парченца стъкло от пода, части от мебелите, късчета плат. Разтърси глава. Видя една мръсна и разкъсана книга. Взе я, опита се да изглади страниците, да събере изпокъсаните страници, прочете механично няколко реда. Разбра, че е попаднал на Аристотеловата „Етика“.

Запъти се към кръглата зала на Муса. Потърси диваните, на които приятелят му често се отпускаше, докато бъбреше с него. Какво беше станало с него? Ей там беше писалището, зад което Муса толкова обичаше да стои и да подхвърля през рамо умни, меки, иронични изречения. Масата беше насечена на парченца; някой си бе направил труда да унищожи благородното, кораво дърво. Много от цветните букви на мъдростите по стените бяха избити и нападали по пода. Той прочете изречението: „Човекът не е по-добър от скота“. Забеляза, че от думата хабехемах, „скот“, са избити буквите „бет“ и „мем“, но трите „хе“ са се запазили като по чудо.

Родриге клекна на пода и затвори очи. Откъм двора долиташе равномерният ромон на фонтаните.

Мамеше ли се, или през градината наистина се тътреха предпазливи стъпки? Не, не се лъжеше. Изведнъж пред него застана милото, грозно, умно, добре познато лице, угрижено, но по обичая си иронично.

— Прекрасно е — заговори спокойният, безстрастен глас, — че след толкова шумни гости си останал само ти, най-тихият между хората, достопочтени отче.

Родриге беше толкова щастлив, толкова развълнуван, че не можа да отговори; само взе ръката на приятеля си и я погали.

— Дойдох твърде късно — изрече най-после той. — И не бях достатъчно сръчен да спра грабежите и разрушенията. Но ти си жив! — извика възбудено той.

Муса никога не бе помислял, че гласът на каноника може да звучи с такава топлота. Родриге отново стисна ръката му, двамата се погледнаха и се засмяха.

По-късно каноникът попита за дон Йеуда. Когато Муса му съобщи, че е при дъщеря си Рахел в Галиана, дон Родриге въздъхна облекчено.

— Мисля, че в дома на краля може да бъде сигурен за живота си — каза той. — Въпреки това ще отида още днес при доня Леонор и ще поискам да усилят охраната на Галиана. А сега, уважаеми Муса — продължи той с необичайно властен тон, — ще дойдеш с мен, докато градът се успокои, и ще живееш в моя дом.

— Трябваше да потърся убежище при теб още преди няколко дни, но си казах: един стар езичник не е добре дошъл в дома на един духовник.

— Извинявай, мъдри приятелю — възрази Родриге, — но това е първата глупава забележка, която чувам от устата ти. Да вървим — подкани го енергично той.

Ала Муса го помоли да почака още няколко минути:

— Трябва да си взема хрониката и някои книги. — И изпълнен с малко злобен триумф, разказа как бе занесъл двата най-скъпоценни свитъка, Авицена и атинския препис на „Републиката“ от Платон, в юдерията. После отиде лично в избата и се върна с грейнало от радост лице, стиснал под мишница ръкописа на хрониката си.

Мъжете, опустошили кастильото, нямаха желание да се разпръснат. Изпитваха дълбоко разочарование, че не намериха предателя и вещицата, за да се разправят с тях, както заслужаваха. Отидоха под стените на юдерията и поискаха да им предадат Йеуда и Рахел, но доверени хора им съобщиха, че нито един от двамата не е там.

Гневът им нарастваше. Докато онези двамата дишаха, те разпространяваха отрова и зло. Дълг на всеки добър християнин и кастилец беше да ги унищожи. Бог вече бе провъзгласил, че предателите заслужават най-жестоко наказание. Нима синът, който еврейката бе родила на краля, нашия господар, не беше изчезнал по загадъчен, свръхестествен начин? Хората в Толедо знаеха това от Белардо, градинаря на Галиана. Сигурно самият Бог го бе отнесъл като наказание за смъртния грях. Нали само преди месеци еврейката беше изтеглила от водите на Тахо детски череп?

Един от мъжете се сети, че според Белардо еврейката продължавала да си живее в Галиана, като че нищо не се е случило; даже повикала и баща си. Повечето не искаха да повярват в тази сатанинска наглост. Защо пък да не идат да видят, предложи друг мъж. Изгледаха го смаяно. Изкушението беше голямо, но не смееха: кастильото беше дом на евреина, докато Галиана беше кралско владение. Няма нищо лошо да отидат до Галиана, изказаха се други; щели само да се уверят, че евреите са още там. Предложението бе прието.

Най-смелите тръгнаха бързо по пътя през моста. Вървяха на големи купчини, към тях постоянно се присъединяваха други хора, вече бяха стотици, може би хиляди.

Горещината ги накара да вървят по-бавно. Минаха през главния площад Сокодовер. Минувачите ги питаха накъде са тръгнали, изпращаха ги с весели, окуражителни смехове. Щом стигнаха до главната порта на града, пазачите запитаха:

— Накъде сте тръгнали?

— Искаме да видим къде са онези двамата — гласеше отговорът. И пазачите ги изпратиха със смях. Войниците, които охраняваха кулата на големия мост, също попитаха накъде е тръгнала тълпата и се присъединиха към общия смях.

Хилядата мъже продължиха пътя си под парещата горещина. Много хора бързаха да ги настигнат, скоро се събраха около две хиляди.

Де Кастро също чу за начинанието. Събра придружителите си и препусна след хората, настигна ги, после ги остави да минат покрай него, и така няколко пъти. Мислите му се точеха бавно, не съвсем ясни. Трябва да запазя кралския имот, преценяваше той, но: ако Божието наказание е на път, нито един християнски рицар няма право да му се противопостави, и: ще постъпя според заповедта. Няма да защитавам предателя и вещицата, няма да застраша стоте хиляди евреи в Толедо. Ще запазя кралския имот, така изисква дългът ми.

След като дон Бениамин си отиде, Йеуда и Рахел продължиха тържествено безгрижния си живот. Обличаха се грижливо, хранеха се дълго, след залез-слънце отиваха в градината, водеха спокойни разговори.

Дойката Саад първа донесе вестта, че неверниците — Аллах да ги прокълне! — са на път към Галиана. Какво да правят сега, попита тя и дебелото й лице се тресеше от страх.

— Мълчи — отговори строго Йеуда. — Ще се подчиним на съдбата.

Двамата влязоха в къщата и отидоха в стаята на Рахел — неголямо помещение с естрада, както подобаваше на благородна дама. Йеуда сложи на гърдите си своя печат, знака на длъжността, която заемаше. Помещението тънеше в полумрак, от влажното сукно на стените полъхваше хлад. Двамата седнаха на естрадата, за да чакат съдбата си.

Мъжете бяха вече пред бялата стена, която заобикаляше летния палат. Зад прозорчето на портата се показа пазачът, на жакета му беше извезан кралският герб, трите кули. Множеството се поколеба, не знаеше какво да стори. Всички погледнаха към Кастро. Баронът излезе напред с широки, бавни крачки и каза:

— Искаме само да видим. Това е, което искаме. Няма да повредим кралската собственост. Довел съм стражите и ви гарантирам, че никой няма да се докосне до кралския имот, никой няма да стъпче лехите в градината.

Пазачът не знаеше как да реагира. Междувременно обаче няколко мъже се изкатериха на невисокия зид, избутаха вратаря настрана, без насилие, барон де Кастро мина през портата, след него въоръжените войници, след тях тълпата.

Хората вървяха бавно по насипаните с чакъл алеи, възхищаваха се на градините, оглеждаха палата. Изведнъж се появи Белардо. Беше препасал кожения колан, носеше кожения шлем и алебардата на дядото.

— Благородният господар желае да говори с доня Рахел? — попита угоднически той. — Нашата господарка е в покоите си на естрадата. — Бъбривостта му беше досадна. — Съобщено ли е за благородния господин? Да съобщя ли?

— Заведи ни при нея — отговори Кастро.

Барон де Кастро, войниците му и няколко души от тълпата, не много, последваха градинаря. Влязоха в стаята на Рахел. Изведнъж горещият ден, заслепяващата белота на зида, прашната улица, по която бяха дошли изпотени, сред шумно бъбрене, останаха далече зад тях. Обгърна ги тишината на хладното, сумрачно, чуждоземно помещение. Останаха в близост до входа, отрезвени, объркани.

Естрадата, на която седяха Йеуда и Рахел, беше отделена от останалата част на помещението с нисък парапет с широк отвор в средата. Когато чуждите мъже влязоха, Йеуда се надигна бавно; застана пред тях, опрял едната си ръка на парапета, огледа натрапниците спокойно, едва ли не подигравателно, както се стори на Кастро. Рахел не се изправи. Остана си седнала на дивана, челото наполовина покрито от лекото було, и огледа новодошлите, без дори да трепне. Откъм патиото се чуваше тихото плискане на фонтана, а някъде много отдалече долитаха виковете на тълпата. Повтаряха все едно и също, само Кастро разбра какво искаха „Бог иска така!“ — крещяха те и: „Matad, matad!“ — Убийте ги!

Йеуда погледна суровите лица на войниците и водача им, видя хитрия, страхлив, угодничещ, глупав градинар Белардо, прозря жаждата им да убиват, разтълкува правилно виковете на скупчилото се отвън множество и осъзна, че му оставаха само няколко минути живот. Задави го страх. Опита се да го прогони със силата на разума. Разрушителят на всички неща идва при всеки човек, самият той поиска така, призова разрушителя да дойде при него тук и сега. Още преди няколко дни приключи сметките си. През целия си живот се бе ръководил от суетата си, беше извършил и много добрини, и то само защото искаше да бъде повече от другите. Но това му беше позволено: той наистина беше повече от другите. Прочете автоматично мъдростите, изписани на стената, които славеха мира. Благодарение на него полуостровът бе живял години наред в мир и разцвет. Тези бедни убийци много скоро ще съжалят горчиво за постъпката си; няма да посмеят да пипнат братята му, той ще умре, за да спаси шестте хиляди франкски бегълци. След това отново го задави леден страх и не му позволи да довърши мисълта си. Ала лицето му остана неподвижно — тиха, леко подигравателна маска.

Лицето на Рахел също остана спокойно. Алфонсо й бе поръчал да го чака в Галиана. Алфонсо беше господарят на тази страна и този чужд човек не можеше да й стори нищо. Заповяда си да бъде безстрашна, достойна за Алфонсо; той искаше жената, която обичаше, да бъде безстрашна. Обеща й да се върне. Тя не се помръдна. Ала тялото й усети наближаващата смърт и страхът я стисна за гърлото.

Натрапниците все още стояха покрай стените и не знаеха какво да сторят. В продължение на цяла минута, на цяла вечност, никой не отвори уста.

Изведнъж се разбъбри градинарят Белардо:

— Благородният господин не пожела да съобщя за идването му, госпожо.

Сега заговори и Кастро:

— Няма ли да станеш, еврейко, когато при теб е влязъл рицар? — попита с грубия си, леко писклив глас той. Рахел не отговори. Внезапно го обзеха съмнения. — Или си християнка? — попита той: В такъв случай трябваше да я остави жива. Ала Белардо побърза да го успокои:

— Нашата господарка доня Рахел не е християнка.

Лицето на Кастро почервеня. Ядоса се, че бе допуснал да бъде подмамен от преструвките й на знатна дама. Рахел забеляза надигащия се гняв и изведнъж изпита чувството, че пред нея стои Алфонсо — да, това беше лицето на любимия й, разкривено от безмерен гняв. Веднага прогони това видение и се опита да си представи онзи Алфонсо, който се беше преборил с бика, сияещ, прекрасен. В този решаващ час тя трябва да бъде достойна за своя кралски любим. Когато му разкажат как грубият рицар се е нахвърлил върху нея и как тя не се е уплашила, той ще се гордее със своята Рахел.

Бавно, с детинско и все пак женствено движение, тя се изправи на крака.

Но не стана пред грозния рицар, дошъл да я убие, а пред смъртта.

Тук стоиш ти, доня Рахел Ибн Езра, La Fermosa, Хубавицата, буревестникът на сатаната, наложницата на кастилския крал Алфонсо, принцеса от коляното на Давид, майка на Имануил. Сърцевидното ти лице е по-мъдро отпреди и макар че е придобило цвета на страха, той е скрит под матовокафявото на кожата ти. Сиво-сините ти очи, още по-големи от обикновено, гледат някъде надалеч, може би в страшната празнота, може би в нещо светло, възвисено, желано.

Де Кастро се опита да дойде на себе си. Беше много по-различно, отколкото си го представяше: това беше кралски дом, а жената, макар и еврейка, беше наложница на краля и му бе родила син.

Най-после заговори и дон Йеуда. Попита на латински, с напълно спокоен глас:

— Кой си ти? И какво желаеш?

Де Кастро погледна мъжа, евреина, който бе откраднал дома му и се беше настанил в него като в своя собственост, който беше виновен за смъртта на брат му и носеше на гърдите си плочката с герба на Кастилия, който се осмеляваше да му говори учтиво, високомерно, на латински, сякаш разговаряха двама рицари. Изпъчи гърди и отговори на смесица от арагонски и кастилски:

— Аз съм Кастро, евреино, и това ти казва всичко.

Йеуда го погледна с тиха подигравка, сякаш се бе върнал отново в най-добрите си времена, и отвърна дружелюбно:

— Точно такъв си те представях.

Той отвърна лице от Кастро и веднага го забрави. Обърна се към дъщеря си, впи жаден поглед в лицето й, помисли за внука си, за малкия Имануил. Бе загубил сина си Алазар, само след минути щеше да загуби и горещо обичаната си дъщеря, да умре самият той; но малкият Имануил Ибн Езра е жив, недостижим за враговете.

Рахел също мислеше за сина си. Не можа да преобрази Алфонсо, но всичко добро от него продължаваше да живее. Отново се появи представата за месията, неясна и объркана, но жива. Месията щеше да победи дивия звяр, кръвожадния бик, и да донесе мир на земята. Тя отговори на погледа на баща си и прошепна с безкрайна благодарност:

— Ти беше прав, татко мой, като спаси Имануил. Нашият Имануил ще живее. Цялото ми същество е изпълнено с благодарност към теб.

Вълна от нежност, доволство и гордост заля Йеуда, ала веднага се пречупи. Отново го задави леден страх. В последния миг той намери сили да се обърне на изток. Сведе глава, престана да се брани и зачака да посрещне удара; закопня да го посрещне.

Де Кастро не разбра какво бе казала Рахел, защото тя говореше на еврейски, но схвана: тези двамата не се бояха от него, те му се подиграваха дори в последния си час. Гневът разкъса и последните му съмнения.

— Няма ли някой да свърши с тази паплач? — изрева ядно той. — Да не сме дошли тук да водим с тях религиозни диспути? — Той измъкна меча си, но веднага го прибра в ножницата. — Няма да омърся християнското оръжие с кучешка кръв — изсъска презрително той. Вдигна ножницата, премери се спокойно и разби черепа на извърналия се Йеуда.

През цялото време Рахел беше знаела, че тя и баща й са осъдени да загинат; разумът й го знаеше, тялото го усещаше, бързият й ум припомни стотина приказки и стотина картини на смъртта, свърза ги в едно цяло. Ала дълбоко в себе си тя не бе повярвала, че ще умре. Даже когато Кастро застана пред тях, отказа да повярва. Едва сега й стана ясно, че Алфонсо нямаше да й се притече на помощ и да я спаси, че само след минута ще бъде мъртва, и бе обзета от вледеняващ, безименен ужас. Лицето й посърна, превърна се в празна обвивка, страхът я погълна. Отвори уста, но от задавената гръд не излезе вик.

Всичко, което ставаше в стаята с естрадата, се вършеше без шум, в полумрак, и изглеждаше някак нереално. Когато баронът удари евреина, мрачните му придружители неволно се отдръпнаха още крачка назад, притиснаха се към стената. Докато Йеуда умираше безмълвно, те дишаха тежко, от градината долиташе равномерният ромон на фонтана, иззад бялата стена се чуваха виковете на множеството.

Изведнъж дойката Саад изпищя пронизително, безсмислено. В следващия миг градинарят Белардо вдигна оръжието си и заудря Рахел със свещената алебарда на дядо си. Това отприщи гнева на останалите, те се хвърлиха към естрадата, нанесоха десетки удари на Рахел, на дойката, на Йеуда, продължиха да удрят и когато тримата отдавна вече бяха престанали да дишат, тъпчеха ги, пъшкаха от напрежение.

— Достатъчно! — заповяда изведнъж Кастро.

Мъжете изпълниха заповедта и излязоха от стаята, без да хвърлят поглед назад. Упоени, с глупаво усмихнати лица, те напуснаха къщата, като се клатушкаха като пияни. Един от войниците на Кастро не без мъка откъсна месузата от вратата и я пъхна в джоба си; не знаеше дали да стъпче амулет, или да го запази за собствена защита. Иначе никой не се осмели да се докосне до кралската собственост.

Мъжете отвън чакаха в горещината, под заслепяващата слънчева светлина. Кастро застана пред тях и заяви:

— Направихме го. Убихме ги. Вещицата и предателят са мъртви.

Мъжете го изслушаха и може би изпитаха удовлетворение. Ала не го показаха, не се развикаха, не възликуваха. Обзе ги някакво смущение.

— Е, добре — изръмжаха някои от тях. — Значи Хубавицата вече я няма.

Когато отново се заизкачваха по прашния път към Толедо, гневът и жаждата за кръв ги напуснаха окончателно.

— Е, видяхте ли какво има в Галиана? — попитаха пазачите на портата. — Намерихте ли ги?

— Да — отговориха глухо мъжете. — Намерихме ги. Мъртви са.

— Добре сте сторили — казаха стражите. Ала и тяхното доволство трая кратко, и техният гняв отлетя бързо, през остатъка от деня бяха замислени и мрачни.

Вече никой не помисли да стори зло на евреите. Даже започнаха добродушно да се надсмиват над хората в юдерията.

— Защо сте се заключили? Да не ви е страх от нас? Всички знаем колко добре са се държали вашите пред Аларкос. Ние и вие сме едно в тази обща беда.