Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (10)

Трета глава

През цялото това време Рахел размишляваше защо Алфонсо я бе оставил сама цяла седмица и дори по-дълго. Мъчеха я неясни страхове. Предчувстваше, че неговият Бог заплашва да се намеси в любовта им.

А после дойде писмото, в което той ликуваше на трите езика на своята страна: утре, утре, утре. Накрая дойде и той.

Щом се видяха, дните на раздялата потънаха в забрава. През тази безкрайна седмица бяха дишали, но не бяха живели. Сега живееха. За тях нямаше живот извън Галиана. Бяха си измислили особен език, смесица от латински и арабски, изпълнен с малки тайни правила, и не се нуждаеха от друг; но май се разбираха най-добре, когато мълчаха.

Въпреки това в живота им настъпиха промени. Сега двамата знаеха повече един за друг. Понякога Алфонсо откриваше в думите и жестовете на Рахел онова смущаващо нещо, което я свързваше с прокълнатия от Бога народ, и се изпълваше с набожна, но и малко коварна радост, като се подсещаше за решението си да изкорени тези черти от същността й. От своя страна тя не криеше неодобрението, което й вдъхваше любовта му към големите кучета. Веднъж, когато те скочиха срещу нея с добродушна тромавост, тя се отдръпна отвратено. Тогава той й заговори весело и малко злобно:

— Ние, испанските владетели, обичаме нашите животни. Дедите ми, старите готски крале, са били сигурни, че при отиването си в рая ще намерят там и кучетата си. Иначе нямало да бъде рай. Очевидно са вярвали в мъдростта на твоя многообичан Муса, че душата на скота отива на същото място, където и човешката. — Той видя, че шегата му не й хареса, и се разкая бурно: — Прощавай, мила. Ти не обичаш кучетата ми, страх те е от тях, ще ги отпратя. — А когато тя се опита да го разубеди, усърдието му да се помирят нарасна още повече. — Ти не обичаш и моя Белардо, ще отпратя и него. — Беше й много трудно да го отклони от намерението му.

Понякога сърцето му натежаваше от мисълта, че е крайно време да се заеме с обръщането й в правата вяра. Но когато тя беше до него, съзнаваше, че това начинание е много по-трудно, отколкото си мислеше. Тя все още не бе проумяла какво означава да си рицар, какъв е самият той. Първо трябваше да я накара да почувства блясъка и славата на рицарството.

Заповяда да доведат в Галиана йогларя Хуан Веласкес.

Като слушаше простата и груба китара на християнина, Рахел си припомни изисканите арфи, лютни и флейти на арабите, които те наричаха мисмар, шахруд и барбут. Но тъй като имаше остър и изтънчен слух, веднага усети силата и въздействието на простите стихове и песни на йогларя. Невинаги проумяваше точния смисъл на изпятото от него, защото не владееше достатъчно добре простонародния латински, но бе затрогната от жизнерадостната рицарска героика на песента му.

А Хуан Веласкес пееше за делата и смъртта на маркграфа Ролан от Бретан, който с безнадеждно малък отряд рицари се изправил срещу море от езичници в долината Ронсевал. Приятелят му Оливие го посъветвал да надуе своя могъщ рог Олифант, за да повика обратно войската на великия император Карл. Ролан отказал, а рицарите му извършили безумно смели подвизи и били избити един след друг. Ролан, самият той ранен, обиколил бойното поле, за да събере мъртвите си паладини и да ги отнесе при архиепископ Турпин за последна благословия. А накрая, твърде късно, надул чудотворния си рог и планините и долините заехтели от призива му. Ранили го за втори път, много тежко, а когато дошъл на себе си, след като дълго бил в безсъзнание, открил, че е единственият останал жив на покритото с трупове поле. Усетил, че смъртта наближава, че мракът се спуска от главата към сърцето му. Тогава с последни усилия се завлякъл до един смърч, полегнал в зелената трева, обърнал глава на юг към Испания, към врага, и вдигнал дясната си ръкавица към Бога. Свети Архангел Гавраил прелетял и я взел от ръката му.

Рахел слушаше прехласната, удивена като дете. Ала когато размисли, отбеляза, че в песента имало нещо неразбираемо: защо героят Ролан не надул могъщия си рог навреме; тогава и той, и рицарите му щели да останат живи и да победят неприятеля. Кралят се обиди от хладното възражение. Ала Рахел помоли певеца да повтори стиховете за смъртта на Ролан, очите й засияха трогнати, въодушевени и Алфонсо повярва, че душата й се е отворила за величието на рицарството.

Той се убеди напълно в това, когато тя му поднесе подаръка, за който бе намекнала: арабски рицарски доспехи.

Изработени от великолепна синкавочерна стомана, с много подвижни части, леки и елегантни, доспехите бяха великолепни. Светлите очи на Алфонсо заблестяха възбудено. Рахел му помогна да се облече. Това беше мъжка работа и помощта й му бе неприятна, но не му даде сърце да я отблъсне.

Рахел го облече в рицарските доспехи с много шеговити думи и жестове, но възхитена. Той застана пред нея синкавочерен и героичен, подвижните пластинки на желязната ризница открояваха силната, повдигаща се при дишането гръд, светлите очи я пронизаха през отвора на наличника. Тя запляска с ръце и извика с детско възхищение:

— О, любими мой, ти си най-голямото чудо сред Божиите чудеса! — Обиколи го от всички страни, огледа го отпред и отзад, припявайки арабските стихове: — О, герои! Вие носите блестящи мечове и размахвате стройни копия! Яздите срещу врага като буреносни облаци, могъщи и страшни. Каква радост е да ви въодушевяваме с песен!

Кралят я слушаше с усмивка, сърцето му преливаше от радост. Никога не я бе чувал да пее за войни и битки. Най-после неговата любима беше разбрала какво означава да си воин. Най-после той можеше да й заговори за великото и свещеното, което щеше да ги свърже завинаги.

Попита я направо дали не би желала да чуе литургията заедно с него.

Рахел вдигна глава. Не го разбра. Може би това беше още една от странните му шеги. Усмихна се несигурно. Тази усмивка го ожесточи. Но той се овладя бързо и продължи с детска сериозност:

— Виждаш ли, мила моя, ако приемеш светото кръщение, ще спасиш не само своята душа, но и ще ме освободиш от тежкия грях. Тогава няма да има за какво да се разкайваме и ще останем заедно завинаги. — Тези думи бяха произнесени с толкова вярващ и невинен тон, че я трогнаха.

Ала когато осъзна целия им заплашителен смисъл, тя усети дълбока обида. Той не беше доволен от онова, което тя му даваше, и искаше с войнствената си глупост и ненаситност да й отнеме безсмъртното наследство на дедите й. Не му ли е достатъчно, че си бе навлякла Божия гняв, като говореше и се хранеше с неверника, като се къпеше и спеше с него? Живото й лице изрази дълбоката й тъга и парещата обида.

Алфонсо се опита несръчно да я убеди. Съпротивата й бе тиха, едносрична, решителна.

Ала Рахел знаеше: той е упорит и свикнал да побеждава и нямаше да се откаже лесно. Ето защо, макар да бе сигурна във вярата си, тя потърси подкрепата на своите, на баща си и Муса.

Сподели с баща си, че Алфонсо е настоял тя да приеме кръщението. Дон Йеуда побледня като платно. Рахел изрече кротко:

— Моля те, татко, не ме обиждай със страха си. Ти ме научи, че съм от рода Ибн Езра и имам дял във великата книга. Аз те разбрах.

С Муса обаче Рахел заговори без задръжки. Каза му, че изпитва страх от дългата борба, която й предстои.

Муса хвана ръката й и й разказа за еврейските жени на пророка Мохамед. Отначало пророкът пожелал да спечели евреите за своята вяра с добро, но тъй като те се възпротивили, излязъл срещу тях с меч и избил много хора. По време на един от походите в лагера му се появило еврейско момиче на име Зайнаб, чийто баща и братя били убити от мюсюлманските воини. Зайнаб заявила, че е разбрала, че няма друг бог, освен Аллах, приласкала пророка с думи и жестове, престорила се на влюбена. Той я харесал, спал с нея, отвел я в харема си и я предпочитал пред другите си жени. Зайнаб го попитала какво ястие предпочита и той отговорил: „От плешката на младо агне“. Тогава тя опекла агне за него и приятелите му и им го поднесла; само че плешката била натрита със силна отрова. Един от приближените на пророка хапнал от агнето и умрял. Самият пророк изплюл още първата хапка; но и той се разболял. Еврейката Зайнаб обяснила, че е искала да даде възможност на пророка да докаже, че е любимец на Аллаха. Такъв човек не можел да пострада от отровата; а пък ако не бил истински пророк, значи заслужавал да умре. Някои казват, че пророкът й простил, други, че заповядал да я убият.

Градът Кайбар, обитаван почти само от евреи, се съпротивлявал на Мохамед с особена упоритост. Повечето мъже загинали в сраженията; останалите, около шестстотин, били обезглавени по заповед на пророка след завземането на града. Между отвлечените жени била и някоя си Сафия; мъжът й загинал, баща й бил обезглавен. Сафия нямала още седемнайсет години и била толкова красива, че Мохамед я взел в харема си, макар преди него да я бил познал друг мъж. Обичал я много, прегъвал коляно, за да й помогне да се качи на камилата, обсипвал я с подаръци и не й се наситил чак до смъртта си; тя го надживяла с цели четирийсет и пет години.

Това разказа Муса.

— Значи тези жени са се отрекли от Адонай? — попита Рахел.

— Ако момичето Зайнаб се е възхищавало от учението на Мохамед, надали би се опитало да го отрови — отговори с лека усмивка Муса. — А що се отнася до Сафия, тя оставила богатството си на роднини, които запазили еврейската си вяра.

По-късно Рахел попита:

— Ти говориш за пророка без страхопочитание, чичо Муса. Защо тогава си останал мюсюлманин?

— Аз вярвам и в трите религии — отвърна Муса. — Всяка от тях носи нещо добро и всяка от тях учи на неща, в които разумът се противи да повярва. — Той застана зад писалището си, нарисува няколко кръгчета и арабески и завърши през рамо: — Докато съм убеден, че вярата на моя народ не е по-лоша от вярата на другите народи, бих се отвратил от самия себе си, ако напусна общността, в която съм се родил. — Той говореше спокойно, с равен глас и думите му се врязаха дълбоко в душата на Рахел.

Когато остана сам, Муса реши да продължи работата си над своята „История на исляма“. Ала продължи да размишлява над онова, което бе казал на Рахел, учуден от силните думи, които бе произнесъл. Така и не можа да съсредоточи вниманието си върху своя труд.

Вместо това написа стихове: „Така е пълно времето с оръжия и рицари, с дрънчене на желязо, че даже думите на мъдрия звънтят като метал, вместо да са тихи като шумоленето на вечерния вятър в короните на дърветата“.

 

 

Дон Родриге не обичаше да говори за милостта, с която бе удостоен, за екстаза, в който изпадаше, за плодовете на своя аскетизъм. Предпочиташе да се представя като изследовател, като учен. И беше искрен. При цялата си набожност той бе обсебен от удоволствието на острата, изпълнена със съмнения мисъл. Наслаждаваше се на прекрасните игри на разума и изпитваше възвишена радост да дискутира със себе си и другите и да преценява всички за и против поставената теза. Между удостоените с Божията милост учени на столетието най-скъп му беше Абелар. Учението му, че пътят до Евангелието е по-къс, ако се тръгне от философията на великите езичници, а не от Стария завет, непрекъснато занимаваше ума му и той се задълбаваше отново и отново в смелото произведение на Абелар „Sic et Non — Да и не“, където бяха приведени противоречащи си текстове от Светото писание; читателят трябваше да се справи с противоречията със собствени сили.

Дон Родриге знаеше, че може да се спусне смело до крайния предел на тази опасна област. Защото в душата му имаше кътче, където съмненията на спекулативния разум не можеха да проникнат; там той намираше защита от всички нападки.

Тази спокойна, несъкрушима твърдост на вярата му позволяваше да посещава редовно кастильо Ибн Езра и да води приятелски спорове с еретика Муса.

От своя страна Муса знаеше, че спокойно можеше да обсъжда смущаващи въпроси с каноника, и не се плашеше да дискутира с него дори проблеми като любовната връзка на краля.

— Нашият приятел Йеуда — отбеляза добродушно той, — се надяваше мекотата и доброто възпитание на Рахел да укротят поне малко необузданата войнишка душа на дон Алфонсо. Вместо това тя изглежда явно омаяна от рицарския му блясък. Боя се, че животът в Галиана по-скоро ще превъзпита нашата Рахел в духа на рицарството, отколкото да внуши на краля посланието на мира.

— Трудно бих могъл да си представя — отговори Родриге, — че във времето на кръстоносния поход дон Алфонсо би посрещнал благосклонно мирните ти песнопения.

Муса се разположи удобно в един ъгъл, приведе се леко напред и продължи да говори:

— Вашите кръстоносни походи! Никога няма да разбера как така наричате спасителя си княз на мира и в същото време благочестиво и убедено призовавате към война от негово име.

— А нима именно вие не предизвикахте кръстоносните походи, мой скъпи и уважаеми Муса? — осведоми се кротко каноникът. — Нали именно Мохамед оповести учението за джихад? Нашият Bellum sacrum е само защита срещу вашия джихад.

Разликата е, че пророкът предписва свещена война само на онзи, който е сигурен в победата — отбеляза замислено Муса. Като забеляза, че това възражение е разсърдило госта му, той побърза да смени темата:

— Често пътищата на съдбата са странни и криволичещи. Досега нашият скъп полуостров можа да си спести войната. Всички се опасявахме, че внезапната страст на краля, нашия господар, ще се превърне в зло. Вместо това тя донесе благословия. Защото, докато нашата Рахел задържа краля в Галиана, няма да има поход срещу халифа. Колко произволна, колко детински игрива е силата, която аз обозначавам с думата „кадар“, а ти, мой достопочтени приятелю, наричаш провидение.

Това вече беше преголямо предизвикателство за каноника и той се обърна укорно към богохулстващия старик:

— Щом обвиняваш божеството в слепота и безсмислен произвол, тогава обясни ми, моля те, защо се стремиш към мъдростта. Каква полза има от нея?

— Ползата не е много голяма — отговори с готовност Муса. — Не е приятно да познаваш двойното значение на събитията и вътрешната им противоречивост. Но аз съм си такъв: познанието стопля сърцето ми. Признай, мой достопочтени приятелю, че то носи наслаждение и на теб.

След такива разговори дон Родриге се обвиняваше горчиво за радостта, която изпитваше от общуването с безбожника, и си заповядваше да прекрати посещенията си в кастильо Ибн Езра или поне да ги ограничи.

Точно тогава обаче самото небе му посочи пътя, който трябваше да следва. Кралят, който бе проумял, че сам никога не ще съумее да разбие обвивката на неверието около сърцето на Рахел, помоли за подкрепата му. Дон Родриге не можеше да отклони тази благочестива молба и се видя принуден да продължи посещенията си в кастильото.

Отново се събраха в кръглата зала както по-рано. Муса, Рахел, каноникът и младият дон Бениамин. Родриге го бе довел със себе си, за да не проличи прекалено ясно целта му да спечели Рахел за християнската вяра.

За младия дон Бениамин не беше никак лесно да запази непринуденото си държание пред Рахел. През тези седмици той беше размишлявал твърде често за съдбата, която й бе отредена, за това тежко, опасно щастие. Едва след като Рахел се усамоти с краля в Галиана, той разбра какво беше тя за него и сега физическата жажда, примесена с горчиво примирение оцветяваше и по странен начин задълбочаваше дружбата им.

Бе очаквал да намери Рахел много променена, но тя седеше насреща му и си беше същата. Разочарован и ощастливен, този известен с методичния си ум млад учен не можеше да подреди мислите си. Крадешком, отново и отново изучаваше лицето й и слушаше с половин ухо какво говореха другите.

От своя страна дон Родриге чакаше удобен случай да изпълни възложената му мисия. Той не беше от бързите, всяка грубост му бе омразна, затова и сега чакаше подходящата дума, за която да се залови. Мигът дойде, когато Муса отново се разпростря надълго и нашироко върху любимата си тема за съдбата, която предопределя разцвета и остаряването на народите.

Това било вярно, отзова се каноникът, но твърде малко нации се съгласявали да приемат, че времето им е изтекло.

— Да вземем за пример народа на евреите — продължи поучително той. — Разбираемо е, че едно или две столетия след появата на Спасителя те са се залъгвали, че свещените откровения в тяхната велика книга са в сила и че отново ще въздигнат царството си. Но ето че вече повече от едно хилядолетие живеят в мъки и въпреки това отказват да проумеят, че пророчествата на Исаия са се изпълнили тъкмо чрез идването на Иисус Христос, нашия спасител. Искат да надхитрят времето и продължават да упорстват в заблудата си и да не виждат очевидното.

Той не поглеждаше нито Рахел, нито Бениамин, разговаряше с Муса като философ с философ. Ала Бениамин усети веднага накъде биеше учителят му, как с невинната си набожност и жестокост желаеше да разубеди Рахел в смисъла на нейното юдейство, затова се изтръгна от мечтанията си и стана красноречив:

— Ние в никакъв случай не желаем да надхитрим времето, достопочтени отче. — Негова беше задачата да защити своята и на Рахел вяра. — Ние не тълкуваме победните послания на Великата книга грубо и буквално. Пророците не са ни обещавали победи с меча и ние не копнеем за тях. Нямаме високо мнение за рицарите и оръженосците им, за сложните обсадни машини. Техните успехи са преходни. Нашето наследство е Великата книга. Ние се осланяме на нея вече две хиляди години, тя ни обединява в дните на беди и благоденствие, само ние умеем да я тълкуваме правилно. Тя ни предрича победи на духа и тези победи няма да ни бъдат отнети нито от кръстоносни походи, нито от свещен ислямски джихад.

— Да — отвърна с лека подигравка и с известна тъга дон Родриге, — eritis sicut dii, scientes bonum et malum^[1]; вие все още вярвате в думите на змията от райската градина. И тъй като — признавам това — сте надарени с разум преди другите, се смятате за всезнаещи. Но тъкмо тази самоувереност ви пречи да разберете очевидното и ви прави слепи за света. Месията е дошъл отдавна, времето е изпълнено, благословиите са с нас. Всички го виждат, само вие не.

— Наистина ли е дошло времето на Месията? — попита горчиво дон Бениамин. — Не го виждам. Не виждам да сте изковали от мечовете плугове и от копията сърпове. Не виждам Алфонсо да пасе стадото си заедно с халифа. Нашият Месия ще донесе на света истински мир. Какво знаете вие за мира? Мир, Шалом: та вие не разбирате дори думата! Вашите езици са тъй бедни, че не можете да я преведете.

— Ти се застъпваш твърде войнствено за мира, драги ми Бениамин — опита се да го успокои Муса.

Ала Бениамин не пожела да се вслуша в думите му. Разпален от близостта на доня Рахел, той избухна:

— Какво е вашият мизерен Рах, вашата Teuga Dei, вашата нищожна Ейрене^[2]! Шалом, това е завършекът, това е блаженството и всичко, което не е Шалом, е зло. Нашият цар Давид не е могъл да построи храма, защото е бил само един завоевател, макар и велик цар. Едва Соломон, царят на мира, е построил този храм, защото при него всички хора са живели в сигурност под лозите и смокиновите си дървета. Олтарът, над който размахват оръжия, е лишен от святост; той не е достоен за Бога, така гласи нашето учение. Вие обаче почитате своя Месия, като нападате и разрушавате неговия град Ерусалим, града на мира. Ние сме бедни и голи, но безумците сте вие, нищо че сте отрупани с блестящи оръжия и накити. Нам е обещана онази страна и един ден ще ни принадлежи отново. И защото така е писано, вие водите война за нея, вие и мюсюлманите. Би било смешно, ако не разкъсваше сърцата ни.

Буйността на младия човек направи каноника още по-кротък:

— Ти говориш за блаженството, сине мой, наричаш го Шалом и казваш, че е вашето наследство. Но и ние познаваме блаженството. Наричаме го с други думи, но нима не е все едно какво име му даваме? Вие му казвате Шалом, а според нас то е вярата, то е благодатта. — Макар и засрамен, дон Родриге трябваше да изкаже онова, което иначе криеше дълбоко в душата си, да оповести вярата си: — Благодатта, сине мой, не е обещание на далечното бъдеще, тя е тук, в нашия свят. Аз не съм красноречив като теб и не мога да го обясня. Тя не може да бъде достигната с напрягане на разума, не може дори да бъде видяна. Тя е най-висшият дар от Бога. Не можем да сторим нищо друго, освен да се молим. — И силно, с думи, които идваха право от сърцето му, той заключи: — Знам, че Божията благодат съществува. Аз съм блажен с вярата си. И се моля на Бога да удостои с милостта си и другите.

Такива разговори — чия вяра е по-добрата — се водеха във всички страни на Запада. Заради този спорен въпрос, за първенството на християнството се водеше войната. И всички тези диспути пареха от страст.

И в тихата кръгла зала на Муса каноникът и дон Бениамин водиха още много спорове за вярата. Дон Бениамин съумя да укроти буйния си дух; не искаше отново да засегне с остри нападки уважавания си учител Родриге. Видно беше, че доня Рахел не се нуждаеше от укрепване на вярата си; при онова първо избухване Бениамин отбеляза с радост, че тя го слушаше с искрено съучастие. Затова в следващите дискусии се задоволи да насочва вниманието й към вътрешната разумност на юдейството, чийто Бог не изискваше от вярващите да принасят в жертва своя ум. С учено спокойствие цитираше редове от прекрасната книга „В защита на унизената вяра“, написана от поета Йеуда Алеви, позоваваше се на доказателства от трудовете на великия Моше Бен Маймон, който сега работеше в Кайро.

Също така спокойно каноникът му противопоставяше аргументи от Августин или Абелар. Рахел говореше рядко, само понякога задаваше въпроси. Ала слушаше внимателно и запомняше всяка дума на Бениамин. Двамата млади отново се сближиха както преди.

Бениамин не криеше от себе си, че я обича. Ала не се издаваше и се държеше като приятел. Двамата с Рахел се чувстваха като деца пред възрастните мъже и това укрепи приятелството им.

Муса, когато веднъж остана насаме с Родриге, го попита защо така настойчиво се старае да разубеди Рахел в правотата на нейната вяра; нали уважаваният от него Абелар учи, че трябва да се отнасяме търпимо към чуждата вяра, доколкото тя не е в противоречие с повелите на естествения разум и нравствеността.

— Нима не се отнасям достатъчно търпимо към теб, уважаеми Муса? — попита каноникът. — Нямам думи да ти опиша колко бих се радвал, ако един mens regalis, един царствен дух като твоя бъде осенен от благодатта. Ала не съм толкова надменен да предполагам, че ми е дадена дарбата да просветя душата ти. Не ми е дадено да отстоявам вярата си ревностно и буйно и не ми е в характера да отправям остри нападки към околните; ти го знаеш. Ала като се вглеждам в кроткото, благовъзпитано, невинно лице на нашата Рахел, дълбокият вътрешен глас ми нарежда да се боря за душата й. След като знам благовестието, бих бил жалък грешник, ако го премълча.

 

 

Когато и неговите, и на Родриге усилия да спасят душата на Рахел останаха безполезни, кралят започна да проявява нетърпение.

Двамата с Рахел бяха застанали пред една от еврейските й мъдрости. Бяха минали седмици, откакто тя му бе прочела и превела изреченията, но добрата му памет ги беше запазила и днес можа да ги повтори почти дума по дума:

„Ще направя пътя ти от скъпоценни камъни и къщите ти от кристал. Безсилен ще е мечът, вдигнат срещу теб, проклет ще е езикът, дръзнал да те охули.“ — В гласа му звучеше подигравателно учудване, тесните устни бяха разкривени в злобна усмивка. — Нещо не разбирам — продължи той. — Защо си избрала точно тази премъдрост? И ти ли искаш да скриеш истината от погледа си? Къде са вашите пътища от скъпоценни камъни? Вече повече от хиляда години сте жалки и безпомощни и живеете от нашата милост. Докога ще разкрасявате тъжната си голота с тези пъстри, изпразнени от съдържание обещания? Съжалявам, че така се инатиш.

За първи път я укоряваше така грубо. О, тя можеше да отговори по подобаващ начин на грешните, злобни приказки, но не искаше разпри. Затова отвърна спокойно:

— Вашият велик доктор Абелардус учи, че на християните подхожда да се упражняват в търпимост към всяка разумна религия.

— Вашата обаче не е разумна, точно там е работата! — извика вбесено кралят.

Стана й много мъчно, че горещо обичаният от нея мъж си позволяваше да хули най-доброто, което тя носеше в себе си. Припомни си словата на Бениамин, който защитаваше еврейската вяра тъкмо с доводи за нейната разумност. Но щом умният, красноречив Бениамин не бе успял да убеди кроткия Родриге, нима тя можеше да разясни на войнствения рицар Алфонсо истинския смисъл на Великата книга? На всичкото отгоре на простонародния му латински. Тя го погледна в лицето, големите синьо-сиви очи блеснаха замислено. Той вярваше искрено в онова, което й проповядваше. Тези християни бяха изпратили в Свещената земя хиляда пъти по хиляда рицари и войници и пак не бяха успели да я освободят. Дори сега не искаха да разберат, че тази страна не беше отредена за тях. И той, нейният Алфонсо, стоеше пред нея и се подиграваше със свещените обещания, които Бог бе дал на онези, които щяха да наследят тази благословена страна. Тя стоеше и го гледаше и изведнъж избухна в смях — не можеше да не се засмее пред слепотата на хората и особено на своя Алфонсо.

Побеснял от гняв пред безмълвието и красноречивия й поглед, Алфонсо загуби всяка мяра при смеха й.

— Не се смей! — изкрещя гневно той. — Млъкни! Не осквернявай със смях свещената ни война, невернице!

Без да каже нито дума, Рахел излезе от стаята.

След два часа той тръгна да я търси и обиколи навсякъде, цялата къща и градините. Тя също го търсеше. Когато се намериха, той се усмихна като смутено момче, тя също се усмихна, целунаха се. С устни съвсем близо до неговите тя каза:

— Когато се гневите някому, не избягвайте близостта му. Намерете го, поздравете го и си поговорете кротко и без бодлите на острите слова за всичко, което ви дразни у другия. Това ще бъде извор на нова любов. По-добрият ще е онзи, който пръв дойде и поздрави. Тъй е казано в корана. Ние дойдохме и двамата. Никой не е по-добрият.

 

 

От месеци насам Йеуда наблюдаваше безпомощно как синът му се плъзгаше невъзвратимо към чуждата общност. Ала когато Алазар наистина прие християнското кръщение, бащата изпита ужас като пред нещо неочаквано.

Едва сега Йеуда осъзна пълния размер на вината си. Не беше обичал достатъчно Алазар, не го обичаше така силно, както Рахел. Алазар беше прекарал цялото си детство като мюсюлманин между мюсюлмани, а собственият му баща го изпрати в бляскавия двор на християнския крал, преди да му разясни какво означава да е евреин. И сега синът му стана предател, предаде принадлежността си към избрания от Бога народ заради паницата леща на рицарството и беше загубен, завинаги задраскан и заличен от книгата на онези, които щяха да възкръснат в деня на Страшния съд.

Йеуда тъгуваше за сина си като за мъртвец. Седем дни седя на земята с разкъсани дрехи. Дон Ефраим Бар Абба дойде да го утеши. Тръпки на ужас предизвикваше у парнаса безмерно жестоката участ на дон Йеуда. Нима можеше да има по-страшно наказание от предателството на собствения син? Открай време вероотстъпниците бяха най-ожесточените врагове на евреите, а сега и младият син на дон Йеуда стана вероотстъпник. Чувството за дълг му заповядваше да утеши скърбящия. Дон Ефраим преодоля тръпките на ужас и отвращението си, приведе се към дон Йеуда и произнесе старите слова:

— Слава тебе, Адонай, Боже наш, справедливи съдниче.

После изпрати десетте най-добри мъже на алхамата да прочетат предписаните молитви.

Не само тъгата по погубения син потискаше Йеуда. Мъчеше го и дръзката клетва да отвори границите на Кастилия пред франкските бегълци. Срокът, който си бе поставил под страх от голямото отлъчване, изтичаше, а той вече нямаше достъп до краля. Съзнаваше, че след като му открадна двете деца, първо момичето, а сега и сина, Алфонсо избягваше усърдно срещите със своя ескривано.

Дойде Нова година, настанаха мрачните тържества на Рош Ашана, предопределени за изпитване на съвестта.

Рахел прекара празника при баща си. Той не каза нито дума за вероотстъпничеството на Алазар; но тя видя колко дълбоко беше страданието му. Потресението от кръщаването на брат й само засили свещената й воля да опази своя дял от Великата книга.

Йеуда покани в дома си един от хората, които умееха да надуват овчия рог, наречен шофар, чийто предупредителен зов трябва да бъде чут от всеки евреин на този празник на покаянието. Защото това е денят, в който Бог си припомня за всичко, което е създал, съди и определя съдбите на хората. Пронизителният, режещ звук на рога изпълни Рахел с набожен трепет и в своята приказна вяра тя видя как имената на праведните се вписват от невидима ръка в книгата на живота и благополучието, а тези на злите се заличават. А пък решението за онези, които не са нито добри, нито зли, значи за повечето хора, се отлага до празника на помирението, за да се възползват те от тези десет дни и да се разкаят.

Следобед, както предписваше обичаят, Йеуда и Рахел отидоха край течаща вода. Излязоха от града и се изправиха на брега на Тахо. Хвърлиха във водата трохи хляб, хвърлиха греховете си, за да ги отнесат вълните към морето, и произнесоха пророческите стихове:

— Има ли друг Бог като теб, който прощава греха и измяната, чийто гняв не е вечен, а му доставя радост да бъде милостив? Той се смили над нас, той заличи вината ни, той потопи греха ни в морските дълбини.

Когато се прибраха вкъщи, вече се смрачаваше. Слугата внесе светлина. Дон Йеуда му махна да я изнесе и когато баща й заговори, Рахел виждаше едва-едва лицето му в полумрака.

— Надгробните камъни на първите Ибн-Езра — започна той — доказват, че сме от рода на цар Давид. А сега синът ми, твоят брат Алазар, предаде и пропиля царското си наследство. Баща ти също носи вина за това ужасно престъпление. Тази вина е тежка, аз се разкайвам за стореното и при все че Божието милосърдие е безкрайно като морето, не мога да се пречистя от греха си.

Баща й говореше за първи път за вина, разкаяние и покаяние и Рахел изпита дълбоко съчувствие. Той си наложил наказание за греха, продължи Йеуда, тежко наказание. И й разказа за плана си да засели франкски евреи в Кастилия.

Рахел го изслуша внимателно, но не каза нищо, не попита нищо. Тогава, макар и с много мъка, Йеуда продължи:

— Представих своя план пред краля, нашия господар, но той не каза нито не, нито да. А аз съм дал обет и времето лети.

Той споменаваше Алфонсо за пръв път, откакто дъщеря му живееше в Галиана, и когато го нарече „кралят, нашият господар“, Рахел потръпна като от удар. Думите на баща й я обляха с леденостудена вода, плашещи, затрогващи. Тя чу молбата му за помощ и в сърцето й се надигна съпротива. Не беше прав да натовари и нея със задължението, което бе поел.

Йеуда не каза нищо повече. Не искаше да я притеснява. Заповяда да донесат светлина и особеното, злокобното изчезна. Погледна лицето на дъщеря си, обляно от меката светлина на свещите и газените лампи, и когато отново заговори, на устните му за пръв път през този ден се появи усмивка.

— Ти наистина си принцеса от рода на цар Давид, детето ми.

На следващата сутрин, преди да се върне в Галиана, Рахел каза на баща си:

— Ще поговоря с краля, нашия господар, за франкските евреи.

 

 

Когато Рахел заяви на краля, че ще прекара новогодишния празник в кастильо Ибн Езра, той не посмя да даде израз на дълбокото си недоволство. Реши да прекара тези няколко дни сам в Галиана. Струваше му се непоносимо да бъде в Толедо, съвсем близо и в същото време безкрайно далеч от Рахел. Гневеше се на любимата си, на Йеуда, на еврейския Бог и празниците му.

Есенните дни бяха светли и прекрасни, но той не им се радваше. Отиде на лов, но не изпита радост от преследването на дивеча и компанията на кучетата си. Пред очите му се възправяха, мрачни и великолепни, очертанията на неговия град Толедо, но той не се зарадва на гледката. Не изпита радост нито от реката, нито от разговора с градинаря Белардо. Припомни си какво му бе разказала Рахел за новогодишния празник, представи си как в момента тя се молеше на своя Бог и хленчеше да й прости страшния грях, че е споделила удоволствието и любовта със своя крал.

Тя се върна и товарът на злобата падна от раменете му. Ала много скоро, макар че и тя изпитваше съкровена радост от завръщането си, той разбра, че при него бе дошла друга Рахел; на лицето й бе изписано необичайно, вглъбено удовлетворение. Той не можа да се въздържи и попита с коварно дружелюбие дали си е разчистила сметките със своя Бог, с каквото намерение бе тръгнала. Тя не се разсърди на подигравката, а може би и не я забеляза. Само го погледна мълчаливо, вдълбочена в собствените си мисли. Мълчанието й го дразнеше повече от всяко противоречие. Значи той не смееше и нямаше право да се изповяда, защото никой свещеник нямаше да му даде опрощение, а тя се бе помирила без проблеми със своя Бог. Щеше му се да й каже нещо особено обидно и злобно.

В този момент неочаквано тя заговори. Да, изрече тя със странно сериозна лекота, вече били започнали възвишените дни, когато готовият за покаяние грешник можел да се спаси. Защото в деня на припомнянето, на Нова година, Бог подписвал присъдата, но едва десет дни по-късно, в деня на помирението, слагал своя печат. Молитвата, добрите дела и искреното покаяние имали сила да променят присъдата. И с внезапна решителност продължи:

— Само ако пожелаеш, мой Алфонсо, можеш да ми помогнеш да получа в пълна мяра Божието опрощение. Ти си осведомен за злото, постигнало моя народ във Франция. Не искаш ли да отвориш границите си за моите преследвани братя?

Вълна от дива ярост заля Алфонсо. Ето какво покаяние й бяха наложили еврейските свещеници! Тя трябваше да го застави да приеме в страната си хиляди неверници, точно сега, в разгара на свещената война, да го скара с народа и Бога; само тогава нейният Адонай щеше да й даде опрощение. Това беше заговор между нея, баща й и техните свещеници. Това беше най-мръсната, най-гадната сделка, която някога му бяха предлагали. Искаха да го измамят като последния глупак, искаха да го накарат да плати за любовта и тялото й с безсмъртната си душа. Но той няма да се хване в клопката, няма да се поддаде на измамата, няма да им позволи да го изнудят, не, той не.

Трябваше да стисне здраво зъби, за да премълчи гневните плебейски ругатни, които напираха на езика му. Вместо това с кораво, странно застинало лице и с пронизващия заповеднически глас, с който говореше пред събраните враждебни грандове, отвърна с отмерени латински слова:

— Не желая да обсъждам държавни дела в Галиана. Не желая да обсъждам държавни дела с теб. — После рязко й обърна гръб и си отиде.

Когато през нощта пожела да отиде при нея, тя му обясни, че според обичая през нощите на покаянието еврейските жени спят сами. Сега вече гневът му разкъса всички бариери на възпитанието. Какво, сега пък го задължаваше да се съобразява с глупавото еврейско суеверие? Или това беше поредният префинен трик, който целеше да му изтръгне едикта за франкските евреи? Дали пък не му отказваше единствено заради това? Погледна я диво и проговори с опасно тих глас:

— Значи смееш да ми поставяш условия? Трябва да допусна в страната си еврейските просяци, за да вляза в леглото ти тази нощ, така ли? Забранявам ти да се месиш в работите ми. Аз съм господарят на този дом и на цялата страна!

Рахел го погледна с широко отворени очи, пълни с обвинение и обида, ужасена и все пак без капка страх. Това преля чашата. Той се хвърли към нея, метна я на леглото, сграбчи я с груби ръце, като враг. Тя се отбраняваше мълчаливо. Той я просна върху постелята и я хвана здраво. Като дишаше тежко, разкъса дрехата й на парцали и я облада злобно, тъпо, насилствено, без удоволствие.

Същата нощ тя напусна Галиана и се прибра в кастильо Ибн Езра.

Алфонсо чу как двете с дойката Саад напуснаха къщата. Пътят нагоре към Толедо беше кратък, но нощем дебнеха опасности. Той се поколеба, после бързо изпрати един въоръжен слуга да ги придружи. Ала мъжът не можа да ги настигне. Да става, каквото ще, рече си отмъстително кралят. Тя ме предизвика. Добре е, че стана така. Тази е волята на небето. Вече нищо не ме задържа тук. Сега ще потегля срещу мюсюлманите. Само тя е виновна, че толкова дълго живях в безчестие. Инфантът на Арагон си е направил грешно сметките. Вече няма да лежа тук и да бездействам, докато той воюва срещу неверниците.

Когато дойде утрото, той реши да бъде великодушен и да прекара още един ден в Галиана. Може би тя щеше да се върне. Въпреки справедливия си гняв, той желаеше да се раздели с нея в мир. Времето, което прекараха тук заедно, беше прекрасно и не биваше да свърши така глупаво и грозно.

Алфонсо тръгна да се разхожда безцелно из къщата и градината, изпълнен с трескава, малко принудена веселост. Далила се бе опитала да го предаде на филистерите, но той не беше глупак като Самсон и нямаше да позволи да му откраднат силата. Лекият и радостен живот в Галиана се бе оказал „еспехисмо“, мираж в пустинята, но свежият вятър го разпръсна и той отново живееше в добрата реалност.

Застана пред месузата, която тя бе наредила да поставят на вратата. Това беше тръбичка от скъпоценен метал, от чийто застъклен отвор заплашително гледаше думата „шадай“. Дощя му се да откъсне тази езическа глупост, но се уплаши да не си навлече гнева на нейния Бог и се задоволи да строши стъклото със силен удар на юмрука си. Острите парченца нараниха ръката му, рукна кръв, той я избърса, но раната продължи да кърви и той избухна в грозен смях. Хората си мислеха, че кралят им ще се залежи и ще се изнежи, но той щеше да им докаже противното. Най-после беше дошло времето да воюва. Ще препаше верния си меч Фулмен Деи и ще тръгне срещу неверниците. Ще води честна, благословена от Бога мъжка борба и тя ще прогони от главата му всички глупави мисли, ще заличи греховете му, съмненията, тежките, замайващи езически мечтания.

Срещна градинаря Белардо и му рече с изкуствена веселост:

— Знаеш ли, добри човече, сигурно няма да мине много време и красивите ти надежди ще станат действителност. Извади кожения колчан и шлема на дядо си. Ще ти дам възможност да ги проветриш.

Градинарят Белардо изглеждаше повече стъписан, отколкото зарадван.

— Аз служа на твое величество с всичко, което имам, също и с шлема на дядо си. Но нали някой трябва да остане тук, за да върти мотиката? Нима искаш градината ти да запустее, господарю?

Колебанието на градинаря накара краля да се замисли.

— Е, няма да тръгна още утре — отговори със зло лице той. И неочаквано — бяха близо до запуснатите цистерни, разрушената машина за измерване на времето на раби Ханан — нареди: — Засега ще засипем това тук. Иначе някоя нощ един от нас ще падне вътре.

Тъй като Рахел не се върна и на следващия ден, той яхна коня си и препусна към Толедо. Изглежда, в замъка вече знаеха за скарването му с еврейката — лицата им бяха весели, успокоени.

Алфонсо се хвърли в работа.

Беше точно така, както бе предсказал евреинът: страната процъфтяваше, кралската съкровищница беше пълна. Но може би Йеуда беше прав и когато твърдеше, че парите все още не са достатъчни за войната срещу халифа. Не, ако си мислеше, че с тези възражения ще успее да го отклони от свещения му дълг, евреинът се лъжеше. Евреите се ползваха достатъчно и предостатъчно от богатствата на страната му: и той, подобно на братовчед си Филип Август от Франция, трябваше само да им вземе парите и щеше да има всичко необходимо за похода срещу халифа.

Кралят каза на Манрике:

— Вече не издържам да стоя тук като eques ad fornacem, рицаря край печката, докато целият християнски свят воюва. Пресмятах, преценявах и реших: мога да тръгна на война.

— Твоят ескривано, който е добър в сметките, е на друго мнение — отговори дон Манрике.

— Нашият евреин — възрази надменно дон Алфонсо — си е направил добре сметката, но не е предвидил най-важното: честта. Той разбира от рицарска чест, колкото аз от неговия Талмуд.

Манрике се разтревожи:

— Нали ти го назначи за пазител на съкровищницата. Неговият дълг му повелява да бди за развитието на твоята страна. Не се подвеждай по войнствения плам на дон Мартин, Алфонсо. Знам, че си изкушен да тръгнеш в поход, знам, че това е свято дело. Но ако нямаме достатъчно пари да издържим две години, този поход може да означава гибел за кралството ни.

Дълбоко в себе си Алфонсо не се доверяваше на преценката на Ибн Езра. Евреинът непрекъснато изнамираше причини да забавя свещената война, защото искаше да доведе в страната му франкските си събратя, а това беше възможно само в мирно време. Заедно с това Алфонсо съзнаваше, че само неговата грешна страст бе окуражила Йеуда Ибн Езра да изкове такъв дързък план, и го беше срам да заговори за подозренията си пред стария си приятел Манрике. Вместо това изгърмя гневно:

— Вие си седите тук и говорите умни приказки, а после целият християнски свят ще ми се смее и ще ме дърпа за брадата — мен, не вас!

— Преговаряй с Арагон, дон Алфонсо — посъветва го сухо болезнено засегнатият Манрике. — Изясни си отношенията с дон Педро. Сключете истински съюз.

Ядосан, кралят му махна с ръка да си върви. Всеки път му напомняха, че е обвързан с Арагон, и го подръпваха като куче за каишката. Разбира се, дон Манрике беше прав, разбира се, войната бе възможна само след пълно уреждане на отношенията с Арагон. Трябваше да сключат ясно споразумение, да скрепят съюза си с клетви. И само един човек беше в състояние да свърши тази работа. Леонор.

Той трябва да отиде в Бургос.

Откога не се беше срещал със своята кралица? Цяла вечност. Тя му пишеше кратки учтиви писма, той отговаряше кратко и учтиво, на големи интервали. Живо си представяше каква щеше да бъде новата им среща. Той ще се преструва на весел, тя ще го гледа с дружелюбна, леко изкривена усмивка. Никой от двамата няма да изпита искрена радост.

Той ще се постарае да й обясни какво се е случило. Но как да намери точните думи, за да предаде достоверно колко прекрасно и страшно е, когато те връхлети огромната вълна и те издигне на самия си връх, а после те запрати в бездната?

Преди време той бе признал пред Родриге гордо и напук на целия свят, че обича и страстно желае Рахел, и свещеникът, толкова кротък и набожен, го бе разбрал. Но Леонор, спокойната, приветлива, изискана дама Леонор няма да го разбере. Пред нея той ще заеква като смутено хлапе и каквото и да каже, то ще звучи жалко, като опит за оправдание на детински постъпки. Това ще бъде най-страшното унижение в живота му.

Няма на света човек, пред когото един крал може да се унижи така. Няма в света цел, която да си струва такова унижение.

Напротив. Има. Има нещо прекрасно, заради което си заслужава да изтърпиш всяко унижение и вечното проклятие в добавка.

И изведнъж всичко се върна в съзнанието му, Галиана с целия й нехристиянски блясък. Усети как Рахел се сгушва в него, почувства допира на кожата й, мека, безкрайно нежна, усети как пулсира кръвта във вените й, как бие сърцето й. Пръстите му се заравят в косите й, дърпат ги, докато тя се засмее и каже: „Недей, Алфонсо, боли ме, Алфонсо“. Кой може да произнесе името му като нея, с чуждестранно звучене и мека настойчивост, така че едновременно да го накара да се засмее и да стопли сърцето му. Той видя как гълъбовосивите й очи угасват, скрити под сянката на дългите тежки мигли, а после отново светват. В паметта му изникнаха арабските стихове, които веднъж бяха прочели заедно: „Неведнъж съм чувал вражите стрели да свистят покрай главата ми, но не съм трепвал; чуя ли обаче шумоленето на роклята й, трепет разлюлява цялото ми тяло. Неведнъж съм чувал тръбите на връхлитащия враг, но кожата ми и сърцето са оставали студени; но чуя ли гласа й, по кожата ми полазва горещина“. Тогава стиховете го бяха подразнили: не подобаваше на един рицар да е толкова покорен. Но те бяха истински, тези сладки, робски стихове, истински като Евангелието. И сега, само като си представяше Рахел, го полазваше горещина. Как можа дори да си помисли, че ще се откаже от нея? Тя беше неговата Рахел, великолепният, макар и греховен смисъл на живота му.

Той трябваше да си върне Рахел, трябваше да се помири с нея.

Пътят беше само един. Алфонсо задиша тежко. Но съзна: нямаше друг път.

Изпрати да повикат Йеуда.

 

 

Дон Йеуда беше смел мъж, но се уплаши до смърт, когато силно разстроената Рахел се върна в дома му посред нощ.

— Той ме оскърби така, както нито една жена не е била оскърбявана — каза само тя.

Йеуда гореше от желание да научи подробности, но не посмя да отвори уста. Събуди Муса, помоли го да й приготви силно успокоително питие и й пожела:

— Почини си добре, дъще моя, наспи се, за да оздравееш.

Когато остана сам, той се опита да си представи какво се е случило. Сигурно Рахел беше помолила краля да приеме франкските евреи. Йеуда знаеше от опит колко зъл и брутален ставаше Алфонсо, когато е гневен, и как унижаваше околните. Рахел не бе понесла това унижение, бе избягала от него и сега кралят жадуваше за отмъщение. Сигурно щеше да излее злобата си върху него и върху цялото еврейство. Жертвата на Рахел и неговата собствена бяха принесени напразно.

Йеуда се опитваше да остане спокоен, но не можеше да заспи. Не можеше да позволи всичко да свърши така, някъде непременно имаше зрънце, от което да покълне надежда. Той търсеше и размишляваше усилено. Християнският крал, колкото и да говореше за чест, не знаеше що е достойнство. Два пъти, след като обруга и оплю своя ескривано, той разбра колко много се нуждае от услугите му и отново го доближи до себе си. Той обичаше Рахел, не можеше да живее без нея, затова щеше да потърси начин да си я върне; един ден щеше да я умолява на колене да стане отново негова.

 

 

Беше утрото на петия тишри. След по-малко от три седмици изтичаше срокът на обета, който бе дал. Йеуда, сам със себе си в тази първа безсънна нощ, знаеше, че му предстояха още много такива нощи, че щеше често да се хвърля в бездната на отчаянието и отново да се покатерва по въжето на надеждите и умело скроените планове.

Така беше с Йеуда Ибн Езра. Но какво става с теб, Рахел? Ходиш из къщата тиха и бледа, не отронваш нито дума, в напразно очакване на вест от него. Усещаш загрижените, нежни погледи на баща си, но те не ти дават топлина и утеха. Слушаш страхливото бъбрене на дойката Саад — ох, подаръкът й, „ръката на Фатима“, се оказа безсилен, — но приказките й се плъзгат по теб, без да те засегнат.

Извикваш в паметта си лицето, фигурата и жестовете на мъжа, познат ти от онези хубави пламенни мигове, когато душите и телата се сливаха. Но тази чудна представа се заличава от другата, от спомена за безумното, жадно, насилническо лице. Така ли изглежда рицарството, което го въодушевява? И въпреки това ти копнееш за него и знаеш, че ако те повика, ще се върнеш, ще се втурнеш към него.

Дните минаваха. Дон Алфонсо беше в Толедо, но не повика нито Рахел, нито Йеуда. Дойде само дон Манрике, за да поиска сведения по държавните дела.

Дойде най-свещеният ден за евреите, Йом Кипур — празникът на всеопрощението. Йеуда, който имаше много лица и беше способен на всичко, този ден беше съвсем друг. Отхвърлил от себе си дребното честолюбие, призна откровено, че така наречената му „мисия“ беше само прикритие на жаждата за власт, че в действителност той беше абсолютно нищожен, едно жалко и грешно нищо пред лицето на Бога, и тъй като преди беше по-надменен от другите, сега трябваше да се смири повече. Удари се по гърдите и се помоли с горещ срам:

— Съгреших с главата си, като я издигнах дръзко и с гордост. Съгреших с очите си, като допуснах да гледат нагло и гневно. Съгреших със сърцето си, което преливаше от високомерие. Признавам греховете си, изповядвам се, разкайвам се. Прости ми, Боже, и ми дай опрощение.

Сега вече той беше готов не само с разума, но и с цялото си същество да приеме онова, което идва.

Когато след два дни кралят го повика в палата, той не се надяваше на нищо и не се боеше от нищо. „Добре дошло, добро и зло“ — повтаряше си той по пътя към крепостта и тези думи идваха право от сърцето.

Дон Алфонсо беше смутен и го посрещна със скована надменност. Заговори надълго и нашироко за дребни дела, за трудностите, които му създаваха бароните де Аренас, както и че нямал намерение да чака дълго. Йеуда трябвало да наложи на непокорните барони много по-кратък срок, отколкото бил предложил първоначално, и ако господата не желаели да платят, той, Алфонсо, щял да им отнеме спорното село със сила. Йеуда се поклони и каза:

— Ще направя, както заповядва твое величество.

Алфонсо се излегна на неудобното си походно легло, скръсти ръце зад тила си и попита:

— А как стои въпросът с моята война? Още ли не си натрупал достатъчно пари?

— Оправи си отношенията с Арагон, господарю, и можеш да удариш — отговори делово Йеуда.

— Все това чувам — изръмжа Алфонсо и запита, по обичая си, без преход: — Какво става с евреите, които искаше да заселиш в страната ми? Опитай се да бъдеш честен, не говори като техен брат, а като мой съветник. Няма ли поданиците ми да ме обвинят: сега се води свещена война, а нашият господар пуска в земите ни хиляди еврейски просяци?

В миг мрачната, аскетична овладяност на Йеуда бе заменена от бурна радост.

— Никой няма да каже такова нещо, господарю — отговори той и стана пак старият Йеуда, почтителен, сигурен в себе си, изпълнен с дързост. — Никога не бих се осмелил да те помоля да допуснеш в страната си просяци. Покорно ти предлагам, когато бегълците прекосят границата ти, да поискаш от всеки мъж доказателство, че притежава известно имущество, да кажем, на стойност не по-малко от четири златни мараведи. Новите заселници няма да бъдат бедняци, а сериозни люде, опитни в занаятите и търговията и ще ти плащат тлъсти данъци.

Алфонсо, който много желаеше да бъде убеден, попита:

— Мислиш ли, че ще успеем да обясним това на моите грандове и на моя народ?

— На грандовете ти може би не, но на народа със сигурност. Твоите кастилци ще се радват на притока заселници, защото ще заживеят по-добре.

Кралят избухна в смях:

— Ти преувеличаваш, но вече съм ти свикнал. — После, все така небрежно, заповяда: — Нека подготвят едикта.

Йеуда се поклони дълбоко, едната му ръка докосна пода. Още преди да се е изправил, кралят продължи:

— Изпрати ми документите в Галиана. Днес смятам да се върна там. И, моля те, кажи на дъщеря си: ако желае да присъства на подписването, за мен ще бъде радост да я посрещна в Галиана.

 

 

На петия ден преди изтичането на срока, който си бе поставил, дон Йеуда съобщи на парнаса Ефраим, че кралят, нашият господар, е разрешил заселването на шестте хиляди франкски евреи в Кастилия.

— Мисля, че с това ти спестих усилието да ме отлъчиш — заключи той с престорена скромност, едва удържайки изблика на гордост. — За съжаление не мога да ти спестя дванайсетте хиляди златни мараведи за нашите франкски евреи. — И добави великодушно: — Твоя е заслугата, че ще дойдат в страната ни. Без твоята помощ нямаше да успея да се наложа.

Дон Ефраим произнесе с бледите си устни благословията, предвидена за получаване на щастлива вест:

— Слава тебе, Адонай, Боже наш, защото си добър и правиш добро.

Сега вече Йеуда избухна в диво ликуване:

— Naphtule elohim niphtalti — извоювах Божиите победи!

Той скочи и обиколи стаята със сияйно от радост лице и леки стъпки, сякаш не усещаше земята под себе си. Нима това беше същият човек, който само преди две седмици бе рухнал под тежестта на съзнанието за своето нищожество? Надменността му отново го издигна до небето. Гръдта му беше пълна с присмех към глупците, които водеха своята свещена война за страната, която никога нямаше да притежават. Истинска свещена война, Божията война, водеше само той, Йеуда Ибн Езра. Докато другите се изтребваха взаимно и беснееха, той щеше да засели шест хиляди спасени евреи в мирната Кастилия. Вече ги виждаше да работят със сръчните си ръце и бързи умове, да издигат работилници и да садят лозя, да произвеждат и разменят полезни стоки.

Отпразнува триумфа си със своя приятел Муса. И двамата бяха ценители на вкусните ястия и добрите вина, затова си организираха „дунуновски пир“, по примера на братята Дунун, най-прочутите чревоугодници на мюсюлманския свят. Пред Муса Йеуда можеше да се радва необуздано на успеха си. Нима той не беше Божий любимец? Ако понякога Бог му изпращаше и беди, то бе само за да усети по-пълно вкуса на щастието.

— Знам, приятелю — отговори му с обич Муса, без да може да прикрие леката ирония в гласа си, — ти си потомък на цар Давид и Бог те носи върху дланта си над житейските несгоди. Затова и не ти е нужно всеки път да викаш на помощ острия си ум, а можеш да се ръководиш и да действаш според желанията на необузданото си сърце, също както постъпват дълбоко омразните ти рицари. С разума си проникваш дълбоко в същността им, но в делата си се ръководиш от техния принцип: никога не стой бездеен, непрекъснато прави нещо, по-добре да грешиш, отколкото да не вършиш нищо.

Двамата се насладиха на скъпите вина и Йеуда на свой ред започна да дразни приятелски своя Муса:

— Да, мъдрецът трябва да остане равнодушен във всеки миг от живота си и по-скоро да се остави да го пребият до смърт, отколкото да удари сам. Ти се придържаш към това правило, аз мога да го удостоверя. Ако не се бях погрижил за теб, досега щяха да са те пребили поне два-три пъти и нямаше да се наслаждаваш на това вино от долината на Рона. — И пак пиха.

— Радвам се — отговори Муса, — че поне за тази вечер си забранил на твоя Ибн Омар да се яви при теб с поредния полуготов план за държавен договор или с нареждане за увеличаване на търговската флота. Жалко е, че часовете, в които мога спокойно да се наслаждавам на приятелството ти, са толкова редки. Ти непрекъснато славиш мира, но сам почти никога не вкусваш от него.

— Ако взема прекалено да вкусвам от мира, какво ще остане за другите? — засмя се Йеуда.

Муса огледа приятеля си с кротките си, засмени, проницателни очи.

— Ти, мой Йеуда, тичаш бързо — поде вразумително той. — И никога не се спираш. Боя се, че по този начин се отдалечаваш от душата си и тя не може да те настигне. Често тичането те довежда до желаната цел, но не забравяй, че понякога не ти остава дъх. — И след малко добави: — Твърде малко са хората, които проумяват: не ние водим живота, животът води нас. Отдавна съм разбрал, че аз не съм ръката, която хвърля заровете, аз съм само един обикновен зар. Боя се, че ти никога няма да го проумееш. Но тъкмо затова те обичам и съм твой приятел.

Двамата останаха дълго на масата, ядоха, бъбриха, пиха. После се насладиха на танцьорките, които беше поръчал Йеуда.

През следващите седмици, когато си припомняше шегите на своя Муса, дон Йеуда се усмихваше с весело самодоволство. Всичко се нареждаше според желанията му. Два огромни товара със стоки, които беше поръчал на късмет от Далечния Изток, преминаха през опасностите на морето и войната и вече се намираха в сигурни пристанища. Посред свещената война бе подписан труден договор със съветниците на султан Саладин в изгода на Йеуда и кастилската държава. Йеуда наблюдаваше с искрено учудване как действителността в Толедо превръщаше в реалност виденията, явили се някога пред духовния му взор край разрушения фонтан в двора на кастильото. Гордостта го обгръщаше като блестящ ореол.

Накара да му изработят герб и кралят го одобри. На него беше изобразен менор — седемсвещникът от храма на Йехова, отстрани минаваше надпис на еврейски с името и длъжността на Йеуда. Заповяда да му изработят печат с този герб и го носеше на гърдите си, както беше обичаят на предците му, на мъжете, за които разказваше Великата книга.

Саладиновият десятък, който плащаше алхамата, беше извънредно висок, съответно голяма бе и комисионната, получавана от Йеуда. Той не желаеше да задържи тези пари за себе си. Прогонените от Париж евреи с много мъка бяха спасили един свитък от Тора, считан за най-стария известен препис на Мойсеевото петокнижие, познат под името „Сефер хилали“. Йеуда се сдоби с книгата за три хиляди мараведи; не се намери друг човек, който да дари бегълците с такава огромна сума, и то без да нарани чувствата им.

Двамата с Муса седяха пред скъпоценния, толкова крехък пергамент, който бе предавал от поколение на поколение Божието слово и благородната, възвишена писменост на еврейския народ. Очите им бяха жадни, но и почтителни, ръцете опипваха предпазливо чудната книга.

Първоначалното намерение на Йеуда беше да предаде свитъка на алхамата. Ала отдавна се гневеше, че всички синагоги в Толедо са твърде невзрачни. Той беше длъжен да издигне достойната рамка за тази чудодейна книга, да съгради храм, който да подслони скъпоценния ръкопис и да прослави Израил, прастарата Толедска алхама и самия него, дон Йеуда Ибн Езра. Муса изрази съмнение:

— Нима желаеш отново да предизвикаш гнева на архиепископа и бароните?

Йеуда се изсмя пренебрежително.

— Длъжен съм да построя достоен дом за Бога на Израил — обясни той.

Муса, любезен както винаги, но този път напълно сериозен, го предупреди:

— Не снаряжавай твърде богато коня си, приятелю Йеуда. Иначе накрая ще си останеш само с юздите и чапрака, а конят ще ти избяга.

Йеуда го потупа приятелски по рамото и продължи по предначертания си път.