Кристина Лорен
Красиво момче (4)

Глава четири
Йенсен

— Носи се слух.

Довърших последния ред от имейла и вдигнах поглед към вратата.

— Грег! Здравей! — Станах от бюрото и му махнах да влезе. — Какво има?

— Чух, че заминаваш на почивка. — Грег Шилер беше търговски адвокат като мене, който специализираше в биотехнологичните сливания и обичаше да клюкарства повече от всички хора, които познавах, с изключение на леля Шери и Макс Стела. — А сега те сварвам да работиш в събота вечер и разбирам, че е истина.

— Да — засмях се. — Почивка. Чак до двайсет и първи.

Почивка. Мозъкът ми трудно възприе тази дума и чуждото й звучене в изречението „Аз, Йенсен Бергщрьом, заминавам на почивка“.

Аз бях човекът, който оставаше до късно и работеше през почивните дни, когато нещо трябваше да се свърши, човекът, на когото се обаждаха по спешност. Аз не претупвах имейлите си, за да се измъкна бързо от офиса, и никога не бях казвал на секретарката си да разчисти графика ми за следващите две седмици, за да пътувам по Източното крайбрежие като нежелания спътник.

Само че преди два часа бях направил точно това.

Бях разчистил графика си, за да замина на пътешествие по винарните с приятелите на сестра ми и зет ми и една пияна жена, която бях срещнал в самолета.

Какво, за бога, си мислех?

Безпокойството ме сграбчи в лапите си. Имаше няколко неуредени неща, които трябваше да се изчистят от лондонската страна на сливането между „ХелтКо“ и „Фит-Уест“. Какво щеше да стане, ако в даден момент се окажех извън обхват и…

Доловил колебанието ми, Грег се облегна на бюрото.

— Недей.

— Какво? — примигнах към него.

— Спри да си представяш всички катастрофални сценарии, за да се разубедиш и да не заминеш.

Изпъшках. Грег имаше право. Не само работата щеше да ми липсва — беше много повече от това. Отвътре ме ядеше чувството, че стоях на разклона на живота си. За пореден път. Много по-лесно щеше да ми бъде да си остана вкъщи и да си почина утре, вместо да скоча в микробуса със сестра ми и нейните приятели, а в понеделник да се гмурна в познатото ежедневие.

Но сторех ли това, означаваше да остана на същото място, където бях стоял през последните седем години.

Поклатих глава и завъртях телбода на бюрото.

— Никога не съм си мислил, че ще стана такъв. Прав си, събота е. Натали може да се справи с всичко това.

— Може.

Той седна на стола срещу мен.

— Е, а ти какво правиш тук? — попитах го аз.

— Забравих си портфейла вчера в офиса — засмя се. — Все още не съм станал толкова отдаден като Йенсен Бергщрьом.

Простенах.

— Но всички знаем, че в тази фирма има два пътя. Жертваш всичко и ставаш съдружник или си оставаш младши сътрудник за десет години напред. Всички ти завиждаме, да знаеш.

Прокарах ръка през косата си.

— Да, но ти имаш три деца и жена, която обича бира. Някои от нас завиждат на теб.

Грег се разсмя.

— Но аз сигурно никога няма да стана съдружник. А ти почти си стигнал там.

Божичко, какъв странен финал. Да си на трийсет и четири и почти да си стигнал. А после какво? Още двайсет години същото?

Грег се приближи.

— Твърде много време прекарваш тук. След по-малко от три години вече ще си навлязъл в кризата на средната възраст и ще караш жълто ферари.

Това ме разсмя.

— Недей, говориш като сестра ми.

— Тя говори доста мъдро. Но кажи къде отиваш?

— На винарска обиколка с група приятели.

Той повдигна вежди приятно учуден. Но премълчаното увисна във въздуха — въпросът дали в живота ми имаше жена, която щеше да ме придружи. В периферното ми зрение се развяха червени знамена.

— Е — поправих се аз, — предимно с приятелите на сестра ми.

Той се усмихна и аз разбрах, че съм постъпил правилно. По-добре беше Грег да знае, че ще бъда лепката в компанията, отколкото да си мисли, че има някаква интересна клюка.

— Вино и почивка. Браво.

* * *

Влажен хлад се носеше в сутрешния неделен въздух. Колата ми стоеше на алеята под обстрела на падащите листа от захарния клен в предния двор и аз се питах колко ли прах щеше да полепне отгоре й. Зиги беше предложила да ме вземе с микробуса, но в импулсивен изблик аз й казах, че ще ги чакам тук. Колата ми не беше излизала от гаража три месеца. Аз или вземах автобуса до офиса, или такси до летището. Животът ми беше толкова незначителен, че можеше да се побере в напръстник.

Изкачих стълбите на къщата на Уил и Зиги, ритайки пътьом листата от верандата. Балоните ги нямаше, а на тяхно място стояха две тлъсти тикви и една глинена саксия.

Спомних си моята къща — без тикви, без венец на вратата — и скрих надълбоко надигащото се чувство на празнота в гърдите ми.

Не отричах, че исках повече от живота.

Просто не тръпнех от радост, че малката ми сестра ми навря всичко крещящо в очите. Винаги бях реагирал автоматично на критика и имах склонността да се затварям в себе си, за да помисля малко. Снощните разсъждения още звучаха в главата ми като уморена прозявка.

Натиснах звънеца и чух, че Уил извика отвътре:

— Отключено е!

Завъртях леко топката и влязох. Оставих раницата си до другите при вратата, свалих си обувките и тръгнах по коридора, следвайки аромата на топло кафе.

Найъл седеше на барплота за закуска с чаша в ръка, а Уил се беше изправил до печката.

— Бъркани, моля — казах аз и вместо отговор една гъба полетя към мен. Взех си чаша от шкафа и огледах стаята и задния двор. — Къде са всички?

— Ние тъкмо пристигнахме — рече Найъл. — Пипа и Руби отидоха да помогнат на Хана да стегне багажа.

Кимнах, сръбнах от кафето и се огледах.

Моята къща, даже и аз можех да го призная, беше спретната и подредена, а в къщата на Уил и Зиги се усещаше… живот. На первазите на прозорците до мивката имаше малки саксии с цветя. Вратата на хладилника беше отрупана с рисунки от рождения ден на Анабел и макар че двамата още нямаха деца, за всички беше ясно, че това беше въпрос на време.

Знаех, че на всяка равна повърхност из къщата ще намеря книги и научни списания, чиито страници бяха отбелязани с каквито листченца са се намирали под ръка на сестра ми, когато ги е чела. Два чифта маратонки до задната врата. Семейни фотографии и комикси в рамки по стените.

Телефонът му вибрираше някъде зад него.

— Ще видиш ли кой е? — кимна той към барплота. — Цяла сутрин не спира да звъни.

Взех го и видях на екрана да свети ново групово съобщение.

— Ти си в групов чат? Колко сладко.

— Така се държим в течение какво става, но откакто Клои забременя, групата заживя нов живот. Бенет или ще получи инфаркт, преди да се роди детето, или трябва да го изпратим в друг град. Ще ми го прочетеш ли?

— Пише, че авиокомпанията е изгубила багажа на Клои — започнах аз. — „Вътре бяха любимите й обувки, една ръчна чанта, която й купих за годишнината ни, и подарък, избран от нея за Джордж.“ След това Макс пита дали е получила световъртеж, или е започнала да говори неразбираемо. Отговорът на Бенет е: „Де да беше така“.

Уил се засмя и обърна цвърчащите парчета бекон.

— Тези двамата са ми любимци. Кажи му, че четох в една статия в „Поуст“, че само шест или седем свещеници в САЩ знаят как да прогонват зли духове. Да побърза да им се обади. — И като поклати глава със замислена въздишка, добави: — Божичко, Ню Йорк ми липсва.

Написах съобщението, после оставих телефона на плота.

— Искаш ли да ти помогна с нещо?

Той изключи печката и започна да сипва яйцата в шест чинии в ярки цветове.

— Не. Микробусът е тук, зареден е догоре и багажът почти е стегнат. След като закусим, сме готови да потеглим.

Аз бях проучил маршрута и знаех, че пътуването до Джеймспорт, Лонг Айлънд беше около четири часа със задръстванията и ферибота.

Не беше зле.

Усетих как у мен се надига бунт — макар да знаех, че пътуването щеше да ми подейства добре, исках да докажа на всички, че бъркаха. Да им докажа, че не се нуждаех от нищо повече от това, което вече имах, за да живея щастливо. Иначе как щях да се гордея с всичко, което бях постигнал?

Чух гласа на Зиги отгоре, последван от Пипа, която изпищя драматично, а Руби и Зиги избухнаха в истеричен смях.

Уил срещна погледа ми и повдигна вежди.

Нямаше нужда да питам какво си мислеше и дали не беше от ясно по-ясно на всички ни, че бяхме банда идиоти.

Пътешествието беше много неща едновременно: ваканция, време за сближаване, но беше нагласено.

Вече очаквах многозначителните погледи, намеците и особено след една-две чаши вино откритото съгласие, че ние сме три двойки, тръгнали заедно на пътешествие.

Пипа изглеждаше великолепно, не в това беше проблемът. Беше красива — и в това не беше. Проблемът беше в нейния тип красота, в нейния тип чувственост — колорита, шумна, ярка. В мозъка на костите си усещах, че не беше за мен. Проблем бяха и противоречивите ми чувства по отношение на интимните връзки и странното инстинктивно отдръпване, което бях развил към тях.

Но това беше само една почивка. Не беше нужно да прераства в нещо повече.

— Уплашил си се нещо. — Уил ми подаде голяма чаша и посочи шкафчето със сребърните прибори.

Пъхнах вилиците вътре, обръщайки се с гръб към него.

— Не. Просто смятам.

Той се усмихна.

— Отне ти доста време.

— Умея да отбягвам нещата, които ме плашат.

Смехът на Уил избухна с лекотата на човек, който се канеше да замине на двуседмична почивка с най-добрия си приятел и жена му.

— Това беше лъжа. Ще говорим по-късно.

Изсумтях нещо неясно, докато мажех препечените филийки, после си налях сок и помогнах да пренесем всичко на масата.

— Закуската! — провикна се Уил над парапета.

По стълбите затропаха крака и Пипа влезе първа в стаята. Беше вързала на свободна плитка червеникаворусата си коса. За дългото пътуване си беше облякла електриковосин клин, маратонки за тенис, пуловер с едра плетка, който се беше свлякъл леко по едното й рамо.

— Здрасти, Дженс — усмихна се тя ведро на път за кухнята. На всяка крачка плитката й се полюшваше зад нея, а аз тозчас извърнах глава, за да огледам дупето й в този клин.

Мамка му.

Обърнах се към масата, където ме посрещна многозначителната усмивка на Уил.

— Здрасти, Дженс — повтори той, а самодоволната му усмивка растеше с всяка секунда. — Как изглеждат сега сметките?

— Изглеждат така, че ти ще получиш пестник в слабините.

Той се засмя и издърпа стола до Зиги.

— Обичам да бъда прав — наведе се и я целуна.

Тя го погледна объркано и чак тогава седна на масата:

— Ъ?

— Просто… — Той се обърна, заби вилицата в яйцата и се усмихна на Пипа, която издърпа стола до мен. — С нетърпение чакам пътуването.

* * *

Струпахме се около сребристия микробус на тротоара, а Найъл подреди багажа, така че да не заема много място, и посочи кой къде ще седне. Зиги беше помислила за всичко. В микробуса имаше осем места, така че на групичката ни от шест човека й оставаше и доста свободно място. Имаше възглавници, одеяла, закуски, вода, сателитно радио и дори игрите ямб и скрабъл в малък размер, удобен за път.

Решихме да се редуваме кой да шофира, но тъй като това беше царството на сестра ми, избрахме първата смяна чрез глупавата научна версия на Камък, ножица, хартия — Пипетка, колба, бележник. Пипетката оставя петна по бележника, бележникът затваря колбата, а колбата строшава пипетката, обясни тя. Отне ни повече време да разберем йерархията, отколкото да се съгласим, че Уил ще кара първи, но когато счупих пипетката му с моята колба, потеглихме.

Пипа се настани на седалката до мен и ми се усмихна многозначително.

— Здрасти, приятелю.

Засмях се.

— Искаш ли да играем на скрабъл?

— Съгласна съм, сър.

Тя извади играта със странна, вълча усмивка.

* * *

Добре, Пипа беше учудващо добра на скрабъл. Хвърлих кутията обратно в коша с игрите на Зиги и я погледнах.

— Беше ми забавно — казах равно. — Корнишони? Откъде го измисли това?

Тя се разсмя от задоволство.

— К-то и ш-то ме изпотиха почти през цялата игра. — Наведе се напред към Руби и Найъл и попита: — На някой от вас да му се играе още на скрабъл?

— Ще седна до теб на следващата отсечка — усмихна се Найъл през рамо. — Ще се радвам да върна честта на мъжката половина.

— Само в сънищата ти — пошегува се тя. Облегна се на седалката, въздъхна и погледна през прозореца. — Пътуването с автомобил е толкова по-различно тук, отколкото в Англия.

— Какво искаш да кажеш?

Тя отметна с ръка косата от челото си и се обърна леко към мен.

— Човек може да пропътува страната от единия й край до другия в един ден. — После повиши глас към предните седалки. — Около четиринайсет часа от Корнуол до шотландската граница, нали, Найъл?

Той се замисли:

— Зависи от трафика и времето.

— Точно така — кимна тя. — А тук пътищата са безкрайни. Ако потеглиш в понеделник и караш дни наред, без да спираш, можеш да се изгубиш. Няма ли да е чудесно това? Вземаш един мотор или някой от онези сребристи кемпери „Еърстрийм“ и караш, караш, накъдето ти видят очите.

— И спираш на всички красиви места. Обядваш бургери във всеки щат — обади се Зиги от предната седалка.

— Използваш всяка тоалетна по пътя — допълни Уил и й смигна. Вдигна очи и ме погледна в огледалото. — Помниш ли дартс пътуването в колежа, Дженс?

— Как бих могъл да го забравя?

— Дартс пътуване? — погледна Пипа ту него, ту мен.

— Не знам какво ти е разказала Руби, но с Уил отраснахме заедно и учихме заедно в колежа. Така се запознаха със Зиг-Хана. Бяхме най-добри приятели като деца.

Очите й се разшириха, когато осъзна, че имаше безкрайно много неразказани истории за нас, а ни чакаха две седмици, в които да ги чуе.

Усмихнах се.

— Хвърляш стреличка върху картата, за да решиш накъде ще поемеш. В нашия случай тя падна близо до националния парк „Брайс каньон“. Това правихме в лятото преди втори курс.

— Карали сте от Бостън до Юта? — попита Руби невярващо.

— По някое време целта на Уил се отби малко наляво. Доста наляво.

Уил ми се усмихна широко в огледалото.

— Божичко, нямахме пукната пара.

— Помня, че тръгнахме с четиристотин долара, които по онова време ни се струваха цяло богатство. Тези пари ни бяха за горивото, храната, пътната такса и мотелите. А когато свършиха, трябваше да ъ… импровизираме.

Смаяна, Руби се беше извърнала с лице към мен в седалката си.

— Представям си, че сте работили като стриптийзьори в някой крайпътен бар в Небраска. Моля те, не ме разочаровай.

Уил се изсмя:

— Не си далеч от истината.

— Колко време продължи пътуването ви? — обади се Найъл. — Не съм специалист по американска география, но това са някъде към четири хиляди и петстотин километра?

— Около три хиляди — отвърнах аз. — В стария линкълн на майката на Уил. Без климатик. Със седалки от изкуствена кожа.

— Без серво усилвател — вметна Уил. — На космическо разстояние от кожения салон и DVD-то в това чудо.

— И пак беше една от най-хубавите седмици в живота ми.

— Да не би да забравяш малката ни разходка в каньона? — Той отново срещна очите ми в огледалото.

Разсмях се.

— Опитвам се да я забравя.

— Не ни дръжте в неведение. — Пипа сложи ръката си на крака ми. Докосването й беше невинно и имаше за цел да ме подкани да продължа разказа си, но аз почувствах топлината на дланта й през панталона си и върха на всеки неин пръст.

Покашлях се.

— Беше юли, адска жега — започнах. — Спряхме на един паркинг и слязохме. Носехме си вода и храна, крем против изгаряне — всичко, което смятахме, че ще ни трябва за два-три часа. Слънцето печеше точно над главите ни и ние се запътихме към красивия проход между високите скали. Не след дълго стигнахме едно равно място, където можехме да спрем и да се върнем обратно или да продължим напред по по-голяма пътека и да разгледаме каньона навътре. По онова време бяхме на двайсет и естествено продължихме напред.

Зиги погледна Уил и облещи очи през смях:

— Естествено.

— Красотата беше смайваща с ерозионните стълбове и скалните кули в далечината. Приличаше на крепост от червени скали, изникнала направо от земята. Но беше ужасно горещо. По това време слънцето вече се беше преместило от другата страна, а ни чакаше дълъг път обратно. На два-три пъти спирахме да си почиваме и изпихме всичката вода. Умората също започна да си казва думата, а без вода почна да ни прилошава. Бяхме млади и силни, но бяхме вървели няколко часа под палещото слънце. Ще ви спестя страданията ни, но повярвайте ми, беше кошмарно…

— Така е — добави Уил.

— Когато стигнахме до колата, почти се беше стъмнило — продължих аз. — И двамата изтичахме до течащите чешми и изпихме няколко тона вода. В тоалетната се измихме и останахме с чувството, че някак си бяхме измамили смъртта — засмях се аз. — А после се върнахме при колата.

— Защо ли имам чувството, че идва едно „но“? — попита Руби.

— Но — продължи Уил, — когато се върнахме при колата и бръкнах в джоба си за ключовете, тях ги нямаше.

— Не думай — ахна Пипа.

— Бяхме толкова щастливи, че се върнахме живи, че успяхме да запазим спокойствие и мислено извървяхме пътя назад по стъпките си. Бяхме спирали да пием вода на няколко места по пътя, където аз бях вадил балсама за устни и фотоапарата, но всички те бяха далече, на поне километър и половина. Взехме фенер от раницата, отидохме до първото място, където бяхме спирали, и тогава разбрахме, че няма да можем да извървим целия път отново. Върнахме се на паркинга…

— … и след като нито един от нас не беше разбивал кола и палил без ключ… — подех аз.

— Не знаехме какво да правим — довърши Уил. — В онези дни нямаше мобилни телефони, а наблизо нямаше телефонни автомати. Трябваше да чакаме някой да ни намери или слънцето да изгрее. Но ставаше все по-студено, пък и виждали ли сте паяците в пустинята? Накрая се примирих, счупих задния прозорец с един камък и отворихме вратата.

— В колата ли спахте? — попита Пипа.

— На задната седалка — кимнах аз.

— Кой беше голямата лъжица? — обади се Руби и Уил я замери с няколко бонбончета М&М.

— На следващата сутрин слязохме и се огледахме. Аз отидох до багажника на колата и нещо ме накара да погледна надолу. Ключовете бяха там. Бяха паднали на земята, когато сме поемали на разходката в каньона.

— Шегуваш се — възкликна развълнувано Пипа. — Били са там през цялото време?

— Да, само че в тъмното не сме ги видели — отвърнах аз.

Тя поклати глава и ме погледна закачливо. После се обърна към прозореца.

Потънахме в приятно мълчание. Седях до Пипа, заобиколен от приятелите ни, сякаш приключението в самолета беше нещо, което се беше случило на други двама души. Тя беше мила и забавна, смела и малко дива, но също деликатна и вглъбена.

Не знам дали бях очаквал и тя да мисли като мен, че приятелите са ни събрали, но тя не скочи в скута ми. Не търсеше отчаяно вниманието ми. Не се натрапваше.

Беше дошла на почивка, за да избяга от проблемите у дома.

А аз през цялото време бях забил поглед в собствения си живот, в моята липса на проблеми у дома и изобщо не бях помислил колко много се нуждаеше Пипа от почивката. Бях решил, че тя ще бъде същата пияница, с която се бях запознал в самолета — бреме, което трябваше да понеса по време на пътуването. Игра, в която трябваше да играя. Но тя беше самоуверена и скромна.

— Радваш ли се, че дойде?

Тя дори не се обърна да ме погледне.

— Много. Радвам се, че се измъкнах от Англия. Имах нужда от това пътуване.

* * *

Тъкмо бях задрямал, когато усетих, че скоростта на вана намалява.

Пипа също беше заспала. Разстоянието помежду ни беше изчезнало някъде на последната станция за плащане на пътната такса и тя спеше на рамото ми, дъхът й топлеше ухото ми, а тялото й приятно се опираше в моето. Изправих се, наместих очилата, които се бяха плъзнали по носа ми, и я изправих на седалката.

Погледнах през прозореца и видях, че сме спрели пред голяма, бяла, многоетажна къща във Викториански стил, заобиколена от дървета и градини, а близо до входа й весело бълбукаше фонтан.

От двете страни на сградата имаше големи групи дървета, чиито листа горяха в есенни окраски на фона на синьото небе.

Уил и Зиг слязоха, Найъл се бе заел да събуди Руби и за мен оставаше Пипа. Пресегнах се със свободната си ръка, която не беше затисната под деликатната й тежест, и я докоснах по ръката.

Тя пое рязко дъх и разбуждайки се, застина. Прокара ръка през лицето си и ме погледна виновно:

— Върху теб ли съм заспала? О, божичко, Йенсен, съжаля…

— Няма нищо — прекъснах я тихичко и това беше истината. — Аз също бях заспал. Пристигнахме.

Слязохме от микробуса, размърдахме крайници, за да раздвижим кръвообращението си, и последвахме другите. Регистрирахме се, взехме ключовете си и се разбрахме след десетина минути да се срещнем на входа, за да разгледаме местността, преди да дегустираме виното наблизо.

Краката ми се бяха схванали и гърбът ме болеше от дългото седене. Изпъшках, протегнах се в празната стая и отидох в банята да си напръскам лицето с вода. Постепенно раменете, ръцете и вратът ми се отпуснаха. Усещах, че е необходимо да забравя, да се откъсна от всичко. Днес беше неделя и нямаше да ми е трудно. Но дали щях да мога да продължа цели две седмици?

Долу Пипа разговаряше с жената на рецепцията и двете се смееха на нещо. Където и да отидеше, тя бързо се сприятеляваше, докато аз… Аз оставях щедри бакшиши?

Исусе Христе, аз бях едно сковано дърво.

Приведената над картата жена загради няколко места, където можехме да отидем през двете вечери, в които планирахме да останем. Чух Пипа да изрича думите ваканция, бившия загубеняк и нови приятели. Тогава Зиги се метна на гърба ми и ми изкара акъла от страх.

— Какво правиш, дечко — измърморих аз. — Вече не си малка.

— Ти можеш да ме носиш — тя ме стисна за бицепса.

Намръщих се престорено:

— Мога, но няма.

Пипа се върна при нас широко усмихната.

— Вие сте най-прекрасните брат и сестра в историята. — Ентусиазмът й беше заразителен. Тя поглъщаше всичко с широко отворени очи. — Рейчъл казва, че на няколко минути пеша надолу по пътя имало чудесен ресторант. Какво ще кажете да закусим там утре сутринта?

— На мен ми звучи добре — казах аз, увих ръката си около врата на Зиги и я чукнах леко по главата да се поуспокои.

Първата ни спирка беше залата за дегустации в местна винарна „Шерууд Хауз“. Джипиесът ни отведе до сива колониална сграда, скътана под високи дървета и обградена от цъфнали храсти. Приличаше повече на частна къща, отколкото на туристическа атракция. Заобикаляха я акри от окосени тревни площи, спретнати чемшири опасваха пътеката, а от двете страни на верандата имаше саксии с подрязани в декоративни форми храсти. Ако не беше знакът на пътя, щях да я подмина.

Паркирахме и слязохме от микробуса. По някакъв инстинкт, за който нямам обяснение, се улових, че вървя доста близо до Пипа, а ръката ми почти докосва кръста й.

— Една жена лесно може да свикне с това — Пипа заслони очите си от слънцето, за да огледа къщата. — Вече само с вас ще ходя на почивка.

— На Коледа също се събираме. Ще ти се наложи да слушаш инженерните разговори на Зиг и Уил и оплакванията на майка ни как на пазара вече не се намирал хубав ракфиск, но ти гарантирам, че вечерята си заслужава.

— Да не би да правим вече планове да се събираме на празниците? — усмихна се тя. Дадох й знак да мине пред мен по пътеката. — Защото Лийли ще се влюби в теб.

Опитах се да си спомня:

— Лийли беше тази, която те е родила. А Коко беше американката.

Лицето й се озари от изненада:

— Слушал си ме?

— Не беше чак толкова зле…

— Беше ужасно — поправи ме тя и червенината на бузите й потъмня. Беше се преоблякла в хотела и сега носеше дълга почти до коленете жълта риза, светлосин чорапогащник и кафяви ботуши. За мое учудване комбинацията се беше получила. Жълтата риза подчертаваше руменината на лицето й и подсилваше златистия цвят на краищата на косата й. Краката й бяха дълги и за миг се запитах как ли щяха да изглеждат голи под допира на ръцете ми.

Препънах се.

— Да не говорим повече за това — усмихна ми се тя през рамо.

— За кое?

Тя се засмя, без да разбира, че объркването ми беше искрено.

— Точно така.

Отвътре „Шерууд Хауз“ ми заприлича на всекидневна. Бели греди поддържаха открития таван, в единия край имаше тухлена камина с пращящ в нея огън, а в другия — дълъг дървен бар. По-малките зали, в това число старият зимник, се разклоняваха от главното помещение, а едно стълбище водеше към втория етаж.

Усетих, че някой ме хваща под ръка. Погледнах встрани и видях усмихнатата физиономия на Зиги.

— Не е ли прекрасно тук?

— Красиво е. Добър избор.

— Всъщност Джордж ни запали. Добре ли се чувстваш? — И преди да успея да й отговоря, тя добави: — Пипа е симпатична.

Погледнах я строго.

— Добре, добре — прошепна тихо тя. — Просто се…

„Не казвай, че се тревожиш“, помислих си аз. Не исках да бъда тъжният самотник, над когото жените в живота ми трепереха. Осъзнавайки я, изведнъж мисълта ми стана непоносима.

Изглежда изражението на лицето ми се бе променило, защото сестра ми ме докосна по ръката, сякаш за да смекчи думите си, после спря замислено.

— Искам само да си изкараш приятно — рече накрая.

С лека смяна на гледната точка разбрах какво можех да подаря на сестра си на това пътешествие: можех да й подаря моя ол инклузив. Можех да направя това, което искаше от мен. Никой не се тревожеше за Лив и Зиги, защото те вече си имаха семейства. Найълс имаше сериозна приятелка, а Ерик вечно ги сменяше. Аз бях най-големият брат в семейство от хора, които си завираха носа в чуждите работи, и точно както аз се бях намесил и насърчил Зиги да излиза по-често, същото ми се връщаше сега. Тя поиска да тръгна на почивка с тях. Тя искаше да се забавлявам. И макар че отричаше, тя искаше аз да се забавлявам с Пипа.

А аз, макар да знаех, че Пипа не е за мен, то и преди бях имал случайни връзки. Не се стремях към тях целенасочено, но и не бях монах.

Усмихнах се и прегърнах Зиги през раменете.

— Чудесно си прекарвам — казах й и я целунах по главата. — Благодаря ти, че ме накара да дойда.

Тя ме погледна с леко присвити сини очи и аз се зачудих кога малката ми сестричка беше станала толкова умна.

Първото вино беше совиньон блан: хубаво, леко горчиво, но не прекалено. Пипа вдигна чашата си, поднесе я до носа си и пое дъх, после отпи.

А аз си повтарях мислено: „Не се съпротивлявай. Не мъдрувай. Просто се… наслаждавай“.

— Значи си работил на подобно място? — попита ме тя, без да забелязва, че я оглеждам.

Примигнах и погледнах парчето хляб в ръката си.

— Да, ъ, да. В колежа. През лятото.

Тя ми се усмихна мило.

— Запозна ли се с много жени? Представям си те в колежа и малко се вълнувам.

— Тогава бях с Беки — засмях се аз. Лека болка ме прониза в гърдите.

— Бившата ти съпруга? — погледна ме тя в очите.

Изсмях се кратко и въздъхнах.

— Честно казано тя е повече бившата ми приятелка, отколкото бивша съпруга.

Пипа се засмя, но не грубо.

— О, какво ужасно прозрение.

Беше седнала до страничната облегалка на креслото, подпъхнала единия си крак под себе си и отпиваше с наслада виното. Зад гърба й огънят пращеше, въздухът беше топъл и едва-едва задимен.

Тя отпи още една глътка и попита:

— Онази винарна приличаше ли на тази?

— Не беше толкова уютна и беше по-комерсиална, но да. Атмосферата беше подобна.

— Харесваше ли ти там?

— Едва ли бих използвал тази дума — облегнах се назад на дивана. — Но ми беше приятно да наблюдавам процеса от лозята до избата, защо правеха определени вина и как най-малката промяна в температурата и влажността повлияваше на крайния продукт.

— Освен това е имало и безплатно вино — повдигна тя чашата си за поздрав.

Засмях се и също вдигнах моята.

— Тогава все още не можех да го оценя както сега, но пак беше добре дошло.

— Не мога да си те представя заедно с Уил в университета. И двамата изглеждате улегнали, но аз виждам сянката на лудостта в теб.

— Като аура? — разсмях се.

— Разюзданата ти страна се таи точно там — съгласи се тя и се усмихна, когато описа кръг над главата ми.

— А аз си мислех, че съм заблудил всички с изгладените си панталони с ръб и пуловерите.

— Не и мен — поклати глава Пипа.

Разговорът течеше без напрежение и аз усещах как сестра ми ни наблюдава от другата страна на масата.

Почесах се по челото, за да скрия неудобството си.

— Когато се запознах с Беки, се усмирихме. Но не разбирам как сме оживявали преди това през почивните дни, без да ни арестуват или родителите ни да ни убият. Втори курс в гимназията беше най-щурият.

— Разкажи ми повече за младия Йенсен — зарадвана ме подкани тя.

Отворихме следващата бутилка вино, Пипа взе предложената й чаша за дегустация и мълчаливо благодари. Отпих от моето, пиперлив сорт „Зинфандел“. Вече усещах ефекта на първата чаша. Стомахът ми се сгря, крайниците ми се отпуснаха и аз се приближих достатъчно, че да доловя лекия аромат на цитруси от шампоана й.

— Младият Йенсен беше кретен. И по някаква причина следваше Уил в безумните му начинания.

— След това начало трябва да ми разкажеш подробностите — подкани ме тя.

Върнах се към летата и ваканциите, които Уил прекарваше в нашата къща. Още като деца двамата се забърквахме в достатъчно каши, а с двама колежани далеч от дома, които можеха да си купуват алкохол, положението беше непредсказуемо.

— В първи курс Уил ме склони да пушим с бонг трева на балкона, без да разбере, че вратата след него се беше заключила. Беше около два през нощта, през ноември, и двамата бяхме по боксерки.

— Тази история е по-интересна от пътуването напосоки. — Пипа се намести по-удобно, за да слуша. — Макар че не мога да си те представя напушен. — Огледа ме замислено за миг. — По-лесно ми е да те видя по боксерки.

Засмях се на непринудения й флирт.

— За зла участ, не бях толкова привлекателен, колкото очакваш, като се има предвид в какъв невъзмутим купонджия се превърнах — посочих официалната риза и лъснатите обувки. — Когато са напушени, повечето хора се отпускат, смеят се или ядат, нали така? — Тя кимна. — А аз ставам невротик — замълчах и се усмихнах. — Още по-голям невротик.

— И как се прибрахте вътре?

— В апартамента до нас се беше настанила нова хубава съседка, а балконите ни бяха един до друг. Уил намери няколко камъчета, бирена капачка и кутийка от сода и ги замята по прозореца, докато тя се показа навън. После започна да флиртува с нея и накрая тя се съгласи да ни помогне.

— Как точно…? — попита Пипа с усмивка.

— Явно притеснена да пусне две полуголи момчета да се прехвърлят на балкона й, тя ни предложи да повика някой, който да ни отвори. Но ние не искахме да обясняваме на охраната в кампуса защо стоим заключени навън по гащи с бонг и кесия трева. Аз направо си загубих ума. Набързо прехвърлих наум бъдещите две години — излежаване на присъда за пушене на марихуана, но пък имах богат покровител с прякор Кюфтето. — Поклатих глава при спомена. — Както и да е, нашата съседка учеше въведение в правото и ни накара да изтъкнем достатъчно прилични доводи в наша защита, преди да се съгласи да ни пусне у тях. С Уил никога не сме изричали такива пламенни пледоарии — нито преди, нито след това.

Пипа отпусна ръка на облегалката на дивана с доволно лице.

— На бас се хващам, че си бил неотразим, Йенсен Бергщрьом, ескуайър.

Свих рамене.

— Бих ти разказал повече за защитната си реч, но не помня нито дума от нея.

— Значи все пак накрая сте влезли вътре?

— Да. Дълго време се държахме един за друг и викахме уплашено, че ще паднем и ще се пребием, но накрая успяхме да прескочим еднометровата бездна между балконите. Сега като се замисля, Уил излиза с нея две-три седмици след това… ъ, може би е било част от сделката? — Почесах се по рамото и й се усмихнах. — Както и да е. Стига толкова спомени от миналото.

— В никакъв случай. Аз съм тук, за да забравя загубеняка. Ти ми помагаш много. — Пипа ме погледна и посочи с ръка Зиги. — Не ме карай да помоля Хана. Обзалагам се, че има хиляди истории, които бих могла да измъкна от нея след една-две чаши. Тя е лека категория.

И като вдигна глава, изсумтя развеселено. Проследих погледа й. Уил стоеше до сестра ми, пълнеше й чашата и ако не грешах в предположението си, говореше на гърдите й.

Все едно колко често ги бях сварвал да се държат така, продължаваше да ми се струва ужасно. Изстенах.

— Макар че като гледам — Пипа наклони глава, — Уил в момента я е монополизирал.

— Те са вечните младоженци — обясних аз, като вложих в думите си намек за закачливо отвращение. — Уил поиска да кара тази вечер и се опитва да я напие малко. Сестра ми е страшно забавна, когато изпие две или три чашки.

— Това не е ли странно? Малката ти сестра е женена за най-добрия ти приятел?

— Няма да си кривя душата — отначало беше странно. Но когато се замислих, разбрах, че аз бях този, който ги събра…

— Ти си ги сватосал? — усмихна се тя. — Повечето мъже биха отказали на най-добрия си приятел да излиза със сестра им.

— Не разбирах какво правя — пресуших остатъка от виното. Оставих чашата на масата и си взех една маслина. — Като се върна назад, да, аз я накарах да се обади на Уил. Но по онова време тя беше глупава работохоличка. И през ум не ми беше минало, че той ще погледне Зиги, лабораторния плъх, и ще види нещо повече от скучната ми малка сестра.

Наблюдавах ги още известно време. Уил каза нещо, което накара Зиги да избухне в смях и да се опре на гърдите му. Той се наведе и я целуна по главата.

— Но двамата са един за друг — побързах да добавя. — Не съм ги виждал по-щастливи, откакто са заедно.

Пипа кимна и погледна остатъка от групичката ни.

— Аз мисля същото за Найъл и Руби. Тя беше влюбена в него месеци наред, а той дори не знаеше, че тя съществува.

— Точно така. Някога работехте заедно.

— Ту ми беше смешно, ту мъчително да ги гледам, но сега се радвам за тях. — Замълча и добави: — Нищо че понякога ми идва да ги окъпя с маркуч, за да ги разделя.

Изсмях се горчиво. Знаех отлично как се чувства.

Тя се облегна назад.

— Сигурно звуча като стара мома, но хайде оставете малко мляскане и за нас.

Изправих се да повикам келнера с ръка и срещнах широко отворените, пълни с надежда очи на Зиги.

Келнерът ни наля по още една голяма чаша за дегустация. Пипа взе своята и я вдигна високо:

— За старите моми?

Замислих се и казах:

— За мляскането.

Пипа засия и повдигна чашата към устните си.

— Пия за това.