Кристина Лорен
Красиво момче (17)

Глава седемнадесет
Йенсен

Заваля силен дъжд, който заплашваше да обърне на сняг, но тъй като се опитвах да бъда оптимист, аз си взех анцуга и маратонките — надявах се, че времето ще се проясни достатъчно, за да бъда половин час на алеята.

Главата ми винаги се проясняваше след едно хубаво тичане, а след като дни наред почти не бях мигнал и не можех да се концентрирам, идеята да си избистря главата, ми звучеше прекрасно.

Можеше ли мозъкът да се задръсти? Помислих си дали да не попитам Хана при следващата ни среща, но тя или (а) щеше да подбели очи и да ми каже, че не мога да различа мозъка от задника си, или (б) щеше да се впусне в някой ненужно детайлен научен отговор. И макар че нито един от тези варианти не звучеше особено полезно в момента, и двата бяха за предпочитане пред ситуацията, в която се намирахме понастоящем: повече от две седмици не си бяхме проговорили.

Накратко, успях да се скарам с всички.

В петък сутринта реших да отида на работа с колата, да послушам музика, да премисля нещата и да остана насаме със себе си. Първият уикенд без да разговарям със сестра ми мина добре. Вторият беше тежък. Едва ли щях да мога да понеса и трети, а още по-малко мислех, че трябва. Не исках да се извинявам, но не исках да хвърлям и цялата вина върху нея. Ама че каша.

В колата ми цареше тишина, с изключение на капките по капака и едва чутото бръмчене на двигателя под него. Натовареното движение беше кошмарно и аз нямаше какво друго да правя в това време, освен да мисля за нещата, които си казахме с нея, и как тя имаше пълно право, а аз бях пълен кретен.

Защо, защо, защо бях тръгнал с колата днес?

Спомних си задръстването в първия ден от пътуването ни… Аз се смеех пиян и щастлив, а Пипа съчиняваше истории за всеки човек в колите около нас. Мъжът от дясната ни страна плетеше кроежи да обере банка — личеше си — виж торбичките под очите му и гузната съвест, отпуснатите му стойка и рамене! Капнала от умора майка с няколко деца на задната седалка се връщаше от приятен рожден ден, каза Пипа, а тънката усмивка на устните й показваше, че тъкмо си е спомнила за бутилката вино, купена предишния ден.

В момента жената в черния джип отляво танцуваше на седалката си и пееше на песента, която вървеше по радиото. От дясната ми страна мъж на моите години гледаше в огледалото, жестикулираше буйно с ръце и говореше на децата на задната седалка. Сигурен съм, че животът им беше прекрасен… но не можех да съчинявам истории като Пипа.

Но все пак бях прихванал малко от навика й да витае в облаците, защото щом започнах да мисля за нея, тя сякаш прогони тревожните мисли от кавгата със сестра ми. Улових се, че се питам какъв ли живот водеше Пипа в Лондон, така както веднъж тя се бе питала за моя в Бостън. С метрото ли ходеше на работа? Или пеша? Имаше ли кола?

Някога вземах тайно ключовете на баща ми и карах из града до късно вечер, промъквахме се на игрището за футбол с Уил и се наливахме с бира, докато заспим, после се събуждахме, покрити с роса и мравки, и бързахме да се приберем вкъщи, преди някой да е забелязал, че колата липсва.

Може би тийнейджърката Пипа също е задигала ключовете от колата на майките и е возила приятелите си из улиците на Бристол. Може би се е целувала с момчета на задната седалка и е пяла с пълно гърло, докато вятърът е веел в колата през спуснатите прозорци.

Някой от едната ми страна наду клаксона и ме изтръгна от мислите ми. Прекарвах много повече време в чудене какво ли прави Пипа, отколкото очаквах. Особено когато вярвах, че нещата между нас са временни.

Нали така?

Въпреки че бях тръгнал рано от вкъщи, накрая закъснях с половин час за сутрешното съвещание. Графикът ми от осем и половина до шест и половина беше плътно запълнен, с една среща обяд в конферентната зала.

Вече минаваше девет и нямах време за това, но все едно — исках да се обадя на Хана.

Станах, затворих вратата на кабинета и се върнах при бюрото. Взех телефона и набрах номера на Хана. Намръщих се, когато ме прехвърли на гласовата поща. По дяволите, естествено. Тя имаше час.

— Зиг — Хана, аз съм. Обаждам ти се от офиса. Звънни ми на мобилния, когато свършиш. Денят ми е доста натоварен, но може да вечеряме заедно или да измислим нещо за уикенда. Обичам те.

Затворих и тръгнах по коридора към конферентната зала, а пътьом проверих имейлите си. Имаше един от непознат адрес: ox.ac.uk. Отне ми секунда, за да се досетя, че е от Руби.

Здравейте, приятели!

Изпращам ви снимките от пътешествието!

Надявам се, че сте добре и че скоро пак ще се видим.

Хо-хо

Руби

Имаше няколко прикрепени фотографии, които беше заснела на различни места, и аз малко се поколебах, преди да ги отворя. Не знам дали тук беше най-подходящото място да се отдам на спомените си.

Рискувах.

Първата беше от деня, когато се събрахме у Уил и Зиги, и всички бяхме усмихнати до ушите, докато се качвахме в микробуса. Имаше различни снимки от дегустациите и ресторантите, от разходките и спонтанните мигове, в които се смеехме на нещо, което някой е подхвърлил. Беше интересно да видя развитието на отношенията ми с Пипа на кадрите. Бяхме започнали съвсем възпитано — изпънати гърбове, приятелски усмивки, достатъчно лично пространство. Но до Върмонт всичко това се беше изпарило напълно. Вече не виждах безопасното разстояние между непознати, на тяхно място се беше настанила интимността, първо между приятелите, после между любовниците, с преметнати през телата ни ръце и сплетени пръсти. Заболя ме, като видях как я гледах, а когато отворих една снимка, на която Руби ни беше хванала тъкмо да излизаме от гората с грейнали очи и зачервени страни, с рошави коси и разпасани дрехи, затворих пощата си. И без друго ми беше трудно да живея със спомените, не исках да ги преживявам отново на екрана.

Към обяд си събрах вещите и се запътих към просторната конферентна зала на втория етаж. Аромат на кафе изпълваше коридора. Стомахът ми изръмжа и аз се сетих, че от закуска не бях слагал залък в уста.

Тъкмо посягах да си взема един банан от масата със закуски, когато усетих нечия длан върху ръката си. Беше секретарят на Малкълм Ейвъри, Джон:

— Господин Бергщрьом. Господин Ейвъри би искал да размени с вас няколко думи преди срещата.

Изправих се, а след като ми се усмихна учтиво, мъжът се обърна и тръгна в посоката, в която трябваше да го последвам. Пот изби по тила ми. Не виждах защо Малкълм ще иска да ме види преди срещата, след като и двамата щяхме да присъстваме на нея, а всички останали вече влизаха един по един.

— Йенсен — той затвори папката, която четеше. — Влез. Исках да те видя преди началото на срещата.

— Разбира се — влязох вътре.

Той кимна към вратата зад гърба ми:

— Затвори, моля.

Вече обилно се потях от нерви.

Хиляди неща, които съм могъл да оплескам през последните два-три месеца ми минаха през ума и накрая се спрях на заплетения възел в Лондон. По дяволите.

— Седни. — Майкъл подреди някакви документи пред себе си и после седна в креслото си. — Как върви работата?

— Добре — мислено прехвърлих случаите, по които работех, за да открия последните новини, които щеше да поиска да чуе. — „Уолтън Груп“ ще затвори по-късно този месец, а „Ридли Фарма“ до края на годината.

— Ами Лондон?

— Имаше някои засечки с лондонския офис — казах аз. Той кимна и аз преглътнах буцата в гърлото си. — Нищо, с което да не можем да се справим, но ще се проточи по-дълго от очаква…

— Знам, че следиш случая. Наясно съм със ситуацията.

Малкълм скръсти ръце на бюрото и се загледа в мен.

— Йенсен, ти знаеш как стоят нещата в нашата кантора. В днешно време не стига да бъдеш добър юрист — почти всеки с диплома го умее това. На нас ни трябват адвокати и съдружници, които да докарват добри печалби на фирмата. Които вдъхват доверие и печелят нови клиенти. И ги задържаш. Знаеш ли… когато аз започвах, всеки месец правех груба сметка на приходите, които носех.

Очите ми се разшириха и той се усмихна.

— Вярно е. Изчислявах хонорарите от клиентите, после приспадах разходите на шефа за мен. Всичко — от заплатата на секретарката до цената на електричеството в кабинета ми. По онова време нямаше компютри, затова водех разчета в едно тефтерче, което държах в джоба на костюма си. Плащах обяда на някой клиент, отбелязвах го. Трябваха ми кламери, добавях ги. Вписвах всички тези цифри, защото така знаех кога нося печалба и кога не. Когато се отчитах пред шефа, имах всичко черно на бяло, нещата, за които носех лично отговорност, нещата, които лично бях променил. Един ден той ме погледна и ми каза, че човек, който е такъв скъперник, трябва да бъде от неговата страна на масата. Малко след това ме направиха съдружник.

Кимнах, без да съм съвсем сигурен накъде върви разговорът.

— Отлична система.

— В теб виждам същата амбиция, същата всеотдайност. Човек не става съдружник единствено заради часовете — макар че получих уверението, че ти прекарваш доста време в офиса, прав ли съм?

Кимнах отново:

— Да, така е.

— Иска се да можеш да се справяш с важните дела професионално и бързо. Иска се да движиш нещата напред, да взаимодействаш ловко на всяко ниво, да покажеш най-доброто лице на кантората и да спечелиш нови клиенти, които чуват само добри думи за нас. Естествено, че тук-там се появяват засечки като тази с лондонския офис, но в бизнеса се задържат хора, които откриват засечките и работят, за да ги отстранят. Ти градиш отношения и ръководиш най-голямата група в сливанията и пак имаш уважението на екипа си. — Той замълча, приведе се напред. — Обзалагам се, че и ти си имаш някакво свое тефтерче, нали така?

Имах. Разполагах с таблица на всеки клиент, с когото бях работил, върху какво бях работил и какво всъщност е плащала кантората от деня, в който бях нает като сътрудник.

— Да.

Той се засмя и удари по бюрото.

— Знаех си. Ето защо ще те препоръчам за съдружник на срещата, на която трябваше да отидем… — той погледна часовника — преди пет минути. Поздравления, Йенсен.

Облегнах се на дивана и погледнах тавана. Ако животът ми се състоеше от списък с цели — което, да бъдем реалисти, си беше точно така — тогава до номер едно щеше да стои една яркочервена отметка. След срещата получих официално предложение за съдружник. Най-накрая бях успял.

Тогава, какъв, за бога, беше проблемът? Вместо да отида да празнувам с хората от екипа ми или да се обадя на всички познати, аз седях сам във всекидневната и гледах голата стена.

Изпънах крака, вдигнах ги на масичката за кафе и отпих от бирата. Бях постигнал целта, за която цял живот се бях бъхтил, но вместо да бъда доволен, аз се чувствах неспокоен. Що за жалък завършек. Бях се изкачил по професионалната стълбица, за да имам повече работа, повече задължения и повече отговорности.

Голямата стрелка на часовника ми отмерваше времето в мълчание. Исках да поговоря с някого, все едно кой — всеки от близките и приятелите ми щеше да се зарадва и да спука балона на вцепенението ми. Можех да се обадя повторно на Хана, тя самата беше работохолик и щеше да разбере какво означава уважението и признанието за работата. Но тя още не беше ми звъннала, след като я потърсих, а аз не исках да насилвам късмета си, ако наистина ми е толкова ядосана.

Родителите ми също щяха да бъдат на седмото небе. След като почти четиридесет години е бил женен за майка ми, баща ми най-добре от всички нас знаеше колко е важен балансът между кариерата и семейния живот.

Семейство. Дом.

Зяпах голите бели стени на всекидневната. Голотата им винаги ме е успокоявала. Съзнателен контраст с безпорядъка в кабинета ми и вечния шум от звъненето на телефоните, гръмките гласове по коридора и тракащите по мрамора обувки. Домът ми беше моето спокойно, стерилно убежище. Бърлогата ми. Но изведнъж ми се стори съвсем мъртъв.

И колкото повече мислех, толкова повече осъзнавах, че това, което липсваше в дома ми, липсваше навсякъде в живота ми. Енергия. Непринуденост. Глъчка и музика, смях и секс, грешки и успехи.

С това прозрение се завърна и чувството, което ме обземаше, когато се будех до спящата Пипа или слизах по стълбите на бунгалото във Върмонт, за да я заваря да чете с протегнати на дивана крака. Усещането беше онова замайващо свиване, почти болезненият удар, който прави сърцето, когато има нещо да каже.

Тя ми липсваше. Желаех я. Исках да бъде тук с мен или аз с нея и исках като нея да мога да откривам радостта в дребните неща.

Липсваше ми необузданият й, невъздържан смях и начинът, по който бърчеше нос, когато чуеше някой да използва думата овлажнял. Липсваше ми начинът, по който бавно рисуваше букви, облаци и спирали по гърба ми, докато аз се опитвах да си поема дъх отгоре й. Липсваше ми влажната й топлина, когато бях в нея, но най-много от всичко ми липсваше начинът, по който се чувствах с нея. Без да правим нищо… просто когато сме заедно.

Станах, изтичах нагоре по стълбите, извадих първия куфар, който намерих, и започнах да хвърлям в него ризи, панталони, боксерки. Изсипах вътре и всичко от шкафа в банята и го затворих с шумно щракване.

Не знаех какво ще й кажа, когато пристигнех, още по-малко тя какво щеше да каже, затова си повтарях наум все същите думи, отново и отново: Обичам те. Знам, че трябваше да е само една авантюра, но не е. Искам да разбера какво ще се случи.

* * *

Когато излязох на I-90, се сетих, че дори нямах резервация за полет до Лондон. Засмях се и набрах гласово номера на самолетната компания „Делта“. Колите летяха и от двете ми страни и след няколко минути се свързах.

— Ало — рече ведър, услужлив женски глас. — Разпознахме обаждането ви по телефонния ви номер. Бихте ли потвърди ли адреса си?

Изрецитирах го, като обуздавах нетърпението в гласа си.

Тя изхъмка в слушалката и попита закъде и кога искам да отпътувам. Ако желанието ми в последната минута да летя през Атлантика й се стори странно, жената с нищо не се издаде.

— А датата на връщането ви?

Замълчах. Не бях помислил за тази част. Ако махнех работата и всяка друга отговорност от уравнението, най-доброто, на което можех да се надявам, беше да остана за седмица, може би две. Очаквах, че ще се върнем заедно, или поне с някаква уговорка и план да продължим връзката си. Аз можех да почакам. Можех да бъда търпелив.

Само не можех да се примиря с „Обади ми се следващия път, когато си в Лондон“.

— Засега не мога да посоча дата.

— Няма проблем — успокои ме жената, а после като че ли почувствала тревогата ми, допълни: — Непрестанно имаме подобни случаи. Коя класа предпочитате, господин Бергщрьом?

— Все едно. Само ме качете на самолета.

— Добре. — Ново щракане по клавишите. — А бихте ли… — Тя замълча за момент и аз погледнах слушалката със страх, че разговорът може да е прекъснал.

— Ало?

— Да, извинете — чух гласа й. — Бихте ли желали да използвате милите си?

— Милите?

— Да, доста сте събрали — каза тя и се засмя. — Почти осемстотин хиляди.

* * *

Лондон беше сив както винаги при кацането, но щом се спуснахме под облаците, пред нас се показаха Тауър Бридж, Лондонското око и река Темза, която се виеше като змия през улиците. Целият град се разкри пред погледа ми и напрежението, което по време на дългия полет, се бе разсеяло, отново ме обзе.

Шард ми напомни една от историите на Пипа. Качила се тя на терасата за наблюдения на седемдесет и втория етаж и страшно смешно й се сторило, когато открила там страница за „оплаквания и недоволства от гледката“.

Когато видях „Уембли“, си спомних как Пипа отишла на концерт на стадиона и със затворени очи, обградена от деветдесет хиляди души, слушала басовете на музиката да отекват в костите на тялото й. Усещането било най-близкото нещо до блаженство, което някога била изпитвала.

Исках аз да бъда човекът до нея при следващия такъв случай.

Усетих прилив на енергия, когато слязохме от борда, минахме през терминала и митницата и накрая стигнахме до багажното. Рутината беше толкова естествена и нормална, че освободен, мозъкът ми започна да си представя за стотен път какво ще бъде усещането, когато вляза в апартамента й, ако се видим в кръчмата на ъгъла или ако просто я срещна по случайност на тротоара. Бях си подготвил кратката реч, но започнах да разбирам, че беше все едно какво ще й кажа. Ако тя ме искаше, останалото щяхме да го наредим все някак.

Чувствах се като герой във филм, натоварен с мисия, и се надявах, че не бях закъснял твърде много.

Организираният хаос на „Хийтроу“ жужеше като кошер наоколо ми и аз намерих един тих кът точно до багажния терминал. До автоматичните врати беше студено и влажно, но аз оставих куфарите на земята и извадих телефона си.

Отворих информацията с координатите й и избухнах в смях, когато видях малката снимка до името й. Беше си я направила в хотел „Джедидая Хоукинс“ в началото на пътуването. Беше направила физиономия с издадени напред устни и кръстосани очи. Руби поиска всеки да добави другите в контактите си и Пипа, след като си беше направила най-лошото селфи, го разпрати на всички.

Под снимката беше адресът й. Беше събота, ранен следобед. Не знаех дали ще я сваря в дома й, но трябваше да опитам. Излязох навън и спрях едно такси.

Щом слязохме от М4, улиците в града започнаха да се стесняват. От задната седалка наблюдавах редиците малки къщи и блоковете, строени под странни ъгли. Повечето дървета бяха оголели по това време на годината и чворестите им дънери растяха от павираните тротоари и изпъкваха на фона на сивите тухли.

Хората стояха пред кръчмите с халби в ръце и разговаряха или гледаха мач по телевизията вътре. Минахме покрай още хора, които седяха в уличните кафенета или влетяваха в тях за съботната си доза кафе. Представих си живота ни с Пипа тук, стига тя да го искаше — как се срещаме с приятели в кръчмата на ъгъла или се отбиваме до кварталния пазар, за да купим продукти за вечеря.

Знаех, че е опасно да последвам пътя на фантазиите си, но не можех да се спра. Не я бях виждал от почти месец и също толкова дълго не бях говорил с нея. Щом сега се чувствах толкова потиснат, какво ли щеше да бъде, ако никога повече не чуех гласа й?

Прилоша ми и тогава таксито спря пред тясна тухлена сграда. Платих на водача, взех си куфара и слязох. Погледнах към прозорците на третия етаж и си помислих, че ако всичко минеше по мед и масло, тази вечер щях да спя в обятията й.

Отново сверих адреса и номера на апартамента й, после се заизкачвах по стълбите.

Може да не си е вкъщи.

Няма страшно.

Ще я почакам в кафенето на ъгъла или ще взема метрото до Хайд парк и ще се поразходя за два-три часа.

Почуках на вратата й и при звука на тежките стъпки отвътре, сърцето заседна в гърлото ми.

Мислех, че съм подготвен за всичко. Но грешах.

Мъжът на вратата на Пипа ме погледна с големите си сини очи. Черната му къдрава коса се спускаше на плитки над раменете, а от цигарата в ръката му се виеше струйка дим.

Отворих слисан уста:

— Марк?

Той изпусна дълго кълбо дим и махна парченце тютюн от устната си.

— Кой?

— Вие ли сте… Марк? — повторих, този път по-тихо. — Или… Пипа? Тя тук ли е? Нали това е нейният апартамент? — Погледнах листчето в ръката си, за да проверя отново.

— Не, драги. Не познавам Пипа нито Марк. Тия дни се нанесох. Девойчето, което живееше тук, се изнесло преди две-три седмици.

Кимнах вцепенено, благодарих му и тръгнах по коридора.

Пипа се е преместила?

Стъпало по стъпало слязох бавно по стълбището.

Не знам защо се учудих, че това не ми е известно. Нали не се бяхме чували по телефона. Но са минали само две-три седмици оттогава. Сигурно се е преместила… незабавно.

Извадих телефона, намерих пак снимката й и я набрах. Стомахът ми се сви на кълбо, когато сигналът прозвъни един път, после още веднъж, а накрая се свързах със серия от удари и приглушени звуци, сякаш в другия край някой беше изтървал телефона. Устойчивият ритъм на музика пулсираше по линията в ухото ми.

— Здрасти! — изкрещя някой в слушалката и аз присвих очи, опитвайки се да позная гласа й в морето от много гласове.

— Пипа?

— Ой? Не те чувам. Говори по-силно, става ли?

— Пипа, обажда се Йенсен. Току-що слизам…

— Йенсен! Много време мина, драги! У нас? Не, чак по-късно. Как си?

— Ами аз… обаждам ти се, защото…

— Чуй, ще гледам да ти се обадя утре от вкъщи. Нищо не чувам!

Връзката прекъсна. Спрях и се загледах напред, без да виждам нищо.

— Да, разбира се.

* * *

Сякаш за да се влошат още повече нещата, набързо си спомних, че в желанието ми всичко да мине по вода, не ми беше дошло наум да си запазя стая в хотел, в случай че нямах успех.

Намерих такси на улицата и шофьорът ме изчака, докато направя резервация по телефона. След като жената ме закара, вечерях сам в малка кръчма на ъгъла и през цялото време отказвах да призная възможността, че съм допуснал огромна, самонадеяна грешка.

„Тя ще ми се обади утре“, си казах.

Но на сутринта тя не се обади, макар че час по час проверявах, докато отмятах малко работа в лондонския офис под предлог, че бях дошъл да изгладя нещата. Не се обади и на следващия следобед, а когато аз я потърсих вечерта, веднага се включи поздрава на гласовата поща. Оставих й съобщение и без да изключвам звука, сложих телефона до леглото, в случай че Пипа се обади.

Опитах на следващата сутрин — гласова поща, и пак — и оставих ново съобщение. Нямах имейла й, а Руби все още не беше отговорила на писмото, с което я молех да ме свърже с Пипа. На третата вечер беше време да се призная за победен.

Стегнах единствения си куфар, платих на рецепцията и взех такси за летището.

Лесно си запазих място в самолета и с мисълта, че ще се наливам с уиски, колкото коремът ми можеше да поеме, а през остатъка от пътя ще спя, използвах колкото километри бяха необходими и си взех билет първа класа директно до Бостън.

Стоях сам, гледах да не вдигам много очи и с тапи в ушите не исках да разговарям с никого. На втория скоч със сода Хана ми прати съобщение, но аз не го прочетох — не ми се щеше да призная пред нея, че бях скочил в неизвестното и зрелищно се бях сгромолясал.

Тя щеше да се гордее с мен, че съм опитал, и щеше всячески да се опита да повдигне духа ми, но сега исках да се отдам на самосъжалението. Или Пипа никога не беше искала повече, или беше искала, но аз съм бил твърде глупав, за да забележа навреме.

Обявиха полета ми по говорителя във фоайето и като гаврътнах чашата, грабнах куфара и тръгнах към изхода.

Обичайната навалица започваше да се трупа около паспортния контрол, докато хората чакаха зоната си, и аз се наредих на опашката, отвръщайки вяло на усмивката на стюардесата. Огледах билета си и продължих към пистата.

Пред мен се влачеха крака и аз се качих на автопилот на самолета, тръгнах по пътечката и спрях пред посоченото място.

Вдигнах глава и сякаш подът под краката ми изчезна.

Поех си дълбоко дъх и отворих уста, но от пороя от думи и речи, които се въртяха в главата ми, само една-единствена успя да намери път навън:

— Здравей.