Кристина Лорен
Красиво момче (3)

Глава три
Пипа

— Чух го да казва: „Божичко, представи си една седмица с такава жена“…

Русокосата жена беше сбърчила съчувствено лице.

— И допълни: „Четири часа се преструвах на заспал“, след което той потръпна, действително потръпна.

Естествено, че го познах още щом влязох в кухнята. Даже в гръб с грижливо вчесаната коса, безупречния кашмирен пуловер и изгладените панталони. На детски рожден ден — ни повече, ни по-малко. Помогна ми, разбира се, и равната, тиха, спокойна мелодия на гласа му. Бяхме застанали точно зад гърба му и чакахме удобен момент да ги прекъснем. От една страна, ми се искаше той никога да не спира да говори, защото разбрах, че съм била толкова досадна, което си беше вярно, и това сякаш начеса крастата в мозъка ми. Освен това ми достави удоволствие способността му да се оплаква с такава съвършена смесица от искреност и раздразнение.

Това ме учуди. Струваше ми се толкова уравновесен.

Но той нямаше как да знае, че съм зад гърба му, и аз видях как цветът изчезна от страните му, когато се сепна и пое дълбоко дъх.

Чух как собственият ми смях изригна в скованата тишина. А когато му казах тихо:

— Здравей, Йенсен — Хана схвана положението, а после Руби, а накрая Найъл измърмори тихо:

— Мили боже. Той говореше за Пипа, нали…

Но тогава Руби го тупна по рамото да замълчи.

Йенсен кимна и тихо изрече:

— Пипа.

Ако вчера ме бяха попитали какво мисля, че щеше да направи Йенсен след полета, щях да кажа (а) да ме забрави на секундата или (б) да разкаже колко непоносима съм била и след това да ме забрави на секундата.

Погледнах първо зиналата уста на Хана, а после и пребледнялото лице на Йенсен. Всички бяха толкова възмутени заради мен, защото изобщо не разбираха колко прав беше Йенсен.

Но там бяха Руби и Найъл. Руби беше притиснала с длан устата си, за да не се разсмее. Найъл ме гледаше ухилен до ушите. Нито един от двамата не се учуди от разказа на Йенсен за моето поведение.

Огледах ги с широка усмивка и казах:

— Боже мой, той казва истината.

Йенсен неуверено пристъпи напред и аз продължих най-вече към него:

— Аз… — затърсих подходящата дума. — Държах се безумно. Той е прав. Много съжалявам!

— Не съвсем — мъжът си отдъхна леко. Приближи се към мен и сниши глас: — Пипа, беше грубо от моя страна да…

— Само защото аз съм тук. — А когато ококори очи от неудобство, бързо добавих: — Откъде да знаеш, че ще цъфна на рождения ден? И ако това не е съвпадение, здраве му кажи!

Той поклати глава, но погледна в усмихнатите ми очи.

— Да, сигурно.

— Ако не бях цъфнала, ти щеше да разкажеш на сестра ти за кошмарния полет и това щеше да бъде само една забавна история. Забавна и много вярна история.

Той се усмихна с благодарност и инстинктивно хвърли поглед към чашата вино в ръката ми.

— Тази ми е първата — успокоих го аз, а после добавих: — Уви, няма да ми е последната. Много нови лица. Дързостта идва с пиенето и прочие. — Свих рамене и усетих, че ми се замайва главата, докато го гледах. — Но тук поне има къде да избягаш от мен, нали?

Той кимна и най-накрая откъсна очи от лицето ми, за да се огледа. Повдигна неловко ръка и каза:

— Това е сестра ми, Хана.

Инжинерът-биомедик, за която стана дума в самолета. „Адвокат и инженер?“ Значи беше от неговото семейство. Усмихнах се.

— Руби ми е разказвала много за теб.

— Но едва ли ти е споменала колко много се радвам, когато брат ми се посрами като магаре.

Тя дойде и ме прегърна. Йенсен измърмори едно сухо:

— Благодаря ти, Зиг.

Хана беше русокоса и висока като брат си. И двамата бяха в отлична форма. Генетично аз бях слаба, но ако трябваше да тичам, щях да го направя само ако нещо ме гонеше, и дори тогава всичко щеше да зависи от това какво ме гони. Реалистично погледнато, нямах никакъв шанс например срещу вампири.

— Аз май съм влязла в стая с фитнес маниаци. Добре че поне Руби не тренира редовно…

Найъл повдигна учудено вежди:

— Така ли?

— Ох, стига с тези глупости — прекъснах го аз.

Красив чернокос мъж подаде глава в кухнята и заговори на Хана:

— Черешке, ще донесеш ли и втория поднос със солените бисквити? Тези деца са бездънни ями… — Той млъкна, щом ме видя, и се усмихна. — Здрасти! Ти сигурно си приятелката на Руби, която ще дойде с нас на пътешествието.

Лицето на Йенсен отново стана пепеляво, сякаш едва сега свърза двете неща.

— Пипа, това е съпругът ми, Уил — усмихнато го представи Хана.

Стиснахме си ръцете.

— Приятно ми е.

— Доведете я навън — подкани ги Уил. — Трябва да я запознаем с всички.

Йенсен изглежда се зарадва, че ще излезем от кухнята, остави чашата си на плота и ми даде знак да последвам Хана.

Тя ни изведе на широка тераса, където още пет души стояха с чаши в ръце и наблюдаваха как ято дребосъчета тичат и се въргалят по поляната.

— Хора, няма да повярвате какво… — поде Хана, но Йенсен я прекъсна.

— Зиги, недей — предупреди я той. — Не се шегувам. Недей.

Явно като мен и тя видя огромното смущение в погледа му, защото се усмихна и ме представи:

— Това е Пипа. Вчера е седяла до Йенсен в самолета. Не е за вярване, нали?

— Наистина не е за вярване — засмях се аз. — Аз играх ролята на пияна смахната — добавих с усмивка към Йенсен. На горкия човек му се щеше да пропадне вдън земя и никога да не се покаже отново.

— Вече съм влюбена в нея — изрече красива и в напреднала бременност брюнетка от дясната ми страна.

Още една жена, също бременна — да не би да имаше нещо във водата тук? — пристъпи към мен от мястото си до едър мъж почти с ръста на Найъл.

Предполагах, че това е Макс, а тя Сара — снахата на Руби.

— Аз съм Сара — потвърди тя. — Майка съм на няколко от децата на поляната… — Потърси ги с поглед, не можа да ги открие и пак се обърна към мен с кисела, уморена усмивка. — Много се радвам най-накрая да се запознаем. Руби ни е разказала всичко за теб.

— О, не — засмях се аз.

— Все хубави неща, не се тревожи. — Чернокосата жена, която за първи път се обади, се приближи с протегната ръка. За миг ме изгледа така, сякаш щеше да ме накълца и да ме сервира като „суши Пипа“, но после се усмихна и цялото й лице се сгря. — Аз съм Клои. Това е съпругът ми Бенет. — Тя кимна към мъжа до себе си — висок и ужасно привлекателен, но доста сериозен. Клои се хвана за корема. — Бъдещи родители на… тази загадка.

Здрависах се с Бенет и едва не паднах, когато ми каза:

— Щеше да ни направиш услуга, ако беше накарала Йенсен да стане член на клуба „Секс в небето“.

Сара ахна, Хана го удари по ръката, но аз се изсмях остро. Погледнах Йенсен.

— Вярно ли е това? Щеше ли да дойдеш с мен в тоалетната?

Той се засмя и развеселен поклати глава.

— Избягвам да правя секс с жени, които след това няма да си спомнят.

Главата ми леко се замая от флирта в думите му.

— Изцеден си от онази любовница в лондонския апартамент?

— Плод на твоето въображение, уви.

— Ами прекрасната съпруга в къщата надолу по улицата?

— Ето пак — той прикри усмивката си, — измислила си ми доста фантастичен живот.

— Това означава — плеснах с ръце, — че можеш да спиш, с която си поискаш, докато обикаляме пияни избите по Източния бряг!

Йенсен почервеня като домат. Клои, Сара и Найъл се изсмяха учудени и доволни.

— О, господи — Сара се хвана за гърлото с изящната си ръка. — Йенсен, изглеждаш все едно си глътнал чиния. Пфу, яд ме е, че ще изпусна пътуването.

И наистина. Той имаше вид на човек, глътнал чиния.

— Нямам търпение! — изрече той неуверено.

За своя изненада горкичкият ми, спретнат спътник се оказа обект на всеобщо внимание.

Усещах, че пътуването ще бъде забавно.

— Пипа е точно такава, каквато ви я описах, нали? — обърна се Руби към всички, а на мен нежно ми се усмихна.

Усмихнато сплетох ръце с нейните.

— Сега ме запознай с дребосъците. Приятелите ти са като животни за разплод.

* * *

— Защо не си намериш работа в детски дом? — попита ме Руби. — Толкова си мила с децата.

Аз погъделичках коремчето на Анабел и се престорих на уплашена, когато малката й сестричка Айрис изскочи иззад къщата за игра и изкрещя:

— Па!

— Защото — Анабел и Айрис ме прегърнаха едновременно и заглушиха гласа ми — ще бъда пияна ден и нощ.

Руби се засмя.

Нежно ги отстраних от себе си и им дадох задача:

— Донесете на леля Пипа морковени пръчици! — и когато те се втурнаха към отрупаната с храна маса, се обърнах към Руби: — Освен това в „Ричардсън-Корбет“ изкарвам повече пари. Не мога да напусна.

Тя отскубна стръкче трева и измърмори:

— Едва ли е толкова трудно.

— За теб не е. Особено когато имаш в леглото си Найъл Стела и място в Оксфорд, което те чака… — Леко я ударих по рамото и й се усмихнах, когато ме погледна.

Тя се засмя неохотно.

— Божичко, луди времена бяха. Можеш ли да повярваш, че оттогава минаха две години. Струва ми се, че е било вчера.

Не можех лесно да забравя страданията на Руби малко преди да напусне инженерната фирма „Ричардсън-Корбет“, където се запознахме. Там тя се влюби в Найъл, който най-накрая я забеляза и бързо се влюби в нея, а после развали всичко, защото като страхливец я накара да избира между работата си и връзката им.

Простих му малко след нея, но от време на време обичах да му казвам тихо „Загубеняк“, когато имах повод.

Той го приемаше така добродушно, както го мислех.

Струва ми се.

Като заговорих за вълка, Найъл се появи, намери си място на поляната между нас и подаде на Руби чаша вино. Усмихнах се, когато се наведе и я целуна.

— Това никога няма да ми омръзне — измърморих аз.

— Кое? — Той се отдели от нея и се обърна към мен.

— Да ви гледам как показвате нежността си пред всички. Преди време ти трябваше да влезеш в кабинета си и да затвориш вратата, за да си завържеш обувките, без никой да те види.

— Отне ми известно време да го дресирам — засмя се Руби.

Той сви рамене безропотно и сръбна от бирата си. Промяната у Найъл Стела беше забележителна. Той винаги е бил самоуверен, но също така излъчваше сдържаност. А сега беше… спокоен. Сега беше напълно, явно щастлив. Гърдите ми се изпълниха с разцъфнала като цвете радост, която заседна в гърлото ми.

В далечината Сара беше вдигнала като самолет едногодишния Езра над огромния си корем.

— Децата на брат ти скоро ще станат четири. Вие кога ще опитате?

Обърнах се и улових как Найъл се закашля с ръка на устата, като се мъчеше да преглътне бирата си.

Руби изпъшка от другата страна на високата му фигура:

— Пипа.

— Хайде де — мушнах го аз в ребрата. — Като най-добрата приятелка на жена ти на мен се пада честта да задавам всички неудобни въпроси. Ето още един: откъде е този белег на лицето ти? Чувствахте ли се неловко след първия път? Ще опитате ли скоро да имате деца?

Това разсмя Найъл, той ме прегърна, придърпа ме и ме целуна по главата.

— Не се променяй, Пипа. С теб винаги е интересно.

— Като стана дума за това — изправих се аз — какъв е планът за пътуването? Призори ли ще потеглим? Докато тормозех сексуално Йенсен вътре, си помислих, че макар да тръгвам с радост с вас, всъщност не знам къде отиваме.

Руби махна на някого в другия край на двора. Обърнах се и видях, че викаше Хана.

— Да попитаме мозъка на операцията. Аз не си мръднах пръста — само написахме чековете и пристигнахме. Хана и Уил се погрижиха за всичко.

Топка от крака, ръце и руси коси се приземи на тревата от лявата ми страна и от нея се подадоха две пищящи и ритащи момиченца.

— Заменили са ме — нацупих се аз.

— Това е любимата им леля Фанси.

Вдигнах глава при звука на дълбокия глас.

Уил седна до нея — висок, татуиран, неземно красив и ако се съдеше по искрата в очите му, беше видял всичко на този свят.

Наблюдавах лицето му, докато гледаше Хана, Анабел и Айрис.

— Хана ли е леля Фанси? — попитах аз.

Той кимна, взе Айрис и я сложи в скута си.

— Когато Хана ми беше годеница, Ана не можеше да произнесе името й. Наричаше я Фанси. А сега — той целуна по пухкавото вратленце по-малката сестричка на Ана — тя завинаги ще си остане леля Фанси^[1].

— Естествено — изрече през смях Хана и посочи дънките и харвардския си пуловер.

Спокойната й увереност беше първото нещо, което ми хареса у нея. Не я беше грижа как се облича и затова й завиждах.

— Естествено — обади се още един мъжки глас зад нас. Йенсен се настани точно срещу мен и затвори малкия ни кръг на поляната. — Извинявайте — усмихна се широко. — За какво говорехте?

— За Хана и нейната чудатост. Макар че никой не може да се мери с теб. — Посочих собствените му безупречни дрехи.

— И ти не изглеждаш зле — кимна той към роклята ми. Подминах комплимента с едно поклащане на главата.

— Все не успявам да се слея с обкръжаващата обстановка. Хората се чувстват удобно, когато се носят небрежно или спретнато като теб. Аз съм петното с яркия чорапогащник в изискания ресторант. Кажете ми как става така?

— До теб винаги се чувствам като крушка със слаб волтаж — каза Руби.

Присмях й се, не исках да прозвучи така. Руби беше поразително красива: стройна и сдържана, а усмивката й можеше да огрее цял блок.

— Аз се примирих с това, че в модата съм пълна дупка — сви рамене Хана.

— А аз в прическите — изпищя Руби.

Двете се наведоха през Найъл и мен и плеснаха длани. Ние с Найъл си разменихме многозначителни погледи. Двете си бяха лика-прилика.

Хана се наведе напред, разгъна истинска хартиена карта и ни показа очертания с ярък флумастер път от Бинарните в Лонг Айлънд нагоре и на север през Бостън до Върмонт, където едноседмичното ни пътуване щеше да завърши в просторна къща. От снимките, които Уил ни показа на телефона си, тя обещаваше да бъде разкошна, както можеше да бъде само селска къща, взета под наем за почивка.

Руби беше замаяна. Наведе се и прегърна Найъл. Уил се взираше в Хана с обич. Неочаквано изпитах огромна благодарност, че Йенсен щеше да пътува с нас, и погледнах към него. Той внимателно изучаваше картата и спореше с Хана кой е най-добрият маршрут.

Косата падаше върху гладката извивка на челото му и скриваше от мен светлите му очи. Направих мислен опис на чертите му: прав нос, лека, вечно присъстваща руменина по бузите, плътни устни, които се извиваха в широка, непринудена усмивка, и челюст, която копнеех да обгърна в дланите си.

След две-три минути той усети, че го гледам, и вдигна повторно глава.

Опитах се да извърна погледна встрани, но това щеше да е прекалено очевидна и неловка маневра. Аз съвсем явно го зяпах.

Нещо ставаше. Чувствах топлина, нетърпение, любопитство. Изведнъж ясно прозрях, че пътуването беше нагласено.

Уил и Хана.

Найъл и Руби.

Аз и… Йенсен.

Исках ли да играя тази игра?

Може би. Нямаше спор, че се бях увлякла по него. Още в самолета, сляпо и — много вероятно — напразно. Началото ни не беше от най-гладките.

Но тогава си спомних последния път, когато видях Марк преди седмица, и топлината в мен изчезна. Лицето му, докато ме молеше да не късаме, защото не искал. Истината беше, че не искаше да се изнесе от апартамента, не искаше да остава без бърз безжичен интернет, не искаше да остава без стаите, които така удобно ползваше за офис, докато аз бях на работа по цял ден. За негова беда аз исках да ме ценят по-високо от това.

Но щяха ли да ме ценят по-високо като едноседмична кукла за приятен секс?

Пак погледнах към Йенсен.

Да. Да, би могъл.

Той имаше един такъв вид, който сякаш казваше: „Чувствам се добре в кожата си, но не съм щедър с чувствата си.“.

След като кимна на Хана, която се извини, че с Уил трябвало да посрещнат някакъв новопристигнал гост, Йенсен ме погледна и се усмихна. Потупа тревата до себе си, наклони леко глава и изрече беззвучно:

— Ела тук.

Не можах да устоя на такава скромна и мила покана. Станах, изтупах сухата трева от полата си, направих двете крачки до него и седнах.

— Здрасти — бутнах рамото му с моето.

— Здрасти.

— Имам чувството, че с теб вече сме стари приятели. — Посочих с глава към масата със сладкишите и попитах: — Успя ли да си вземеш от кексчетата с Бисквитеното чудовище, преди да са изчезнали?

Той поклати глава през смях:

— Още не.

— Трябваше да се досетя. Устните ти не са посинели…

— Пипа — прекъсна ме той и ме погледна в очите. — Наистина съжалявам. Не бях особено мил.

Махнах с ръка. Откъде да знаех, че случаят няма да потъне завинаги в миналото? Виждах Йенсен такъв, какъвто беше — сърдечен и отговорен човек.

— Повярвай ми, аз се срамувам много.

Той понечи да поклати глава, да ме прекъсне, но аз го спрях с вдигната ръка:

— Честна дума. Никога преди не съм изливала живота си пред друг човек. Помислих си, че никога повече няма да се срещнем и че мога… — Тръснах глава. — Не знам, може би се надявах, че ще ми олекне и ще залича случката от спомените си.

— Получи ли се?

— Не съвсем. — Усмихнах му се леко. — По-скоро развалих пътуването и на двама ни. Но си научих урока. За мен щеше да е най-добре никога повече да не те срещам, но ето ни тук.

— Да, ето ни тук.

— Да започнем отначало?

Той посочи с глава празното място, където Хана беше разгънала картата си.

— Мисля, че ни чака едно хубаво пътуване.

— И нямаш нищо против, че те събраха с мен?

Той отклони думите ми с кратък смях.

— С радост ще бъда рамото, което ще те крепи да не залиташ след запоя към микробуса.

Примигнах учудено с очи.

— След запоя? Мислиш, че ще бъде само един? Да не би да си забравил колко винарни ще посетим по пътя?

Той отвори уста да ми отговори, усмихвайки се сърдечно, но и двамата се сепнахме, когато го повикаха от другия край на поляната. Натъжих се малко — бях необяснимо разочарована, че Уил се нуждаеше от помощта на Йенсен да окачи пинятата.

— Защо вика мен, а не Макс или Найъл? — закачливо се оплака Йенсен и стана.

Отговорът беше очевиден: Макс беше зает да носи на ръце като самолетчета опашка от тригодишни пищящи дребосъчета. Найъл беше зает да се мляска с Руби под сянката на терасата.

Но щом Йенсен тръгна, Найъл вдигна глава и го последва.

Руби притича до мен и ме събори с прегръдката си.

— Толкова се радвам, че дойде!

Подпрях се на лакът под дължината на стройното й тяло и се разсмях. Когато и двете се надигнахме, се съгласих:

— Аз също се радвам, че дойдох.

— Ще бъде толкова весело — прошепна тя.

Кимнах и погледах към Йенсен и Уил, които увиваха с протегнати ръце въжето на пинятата около един висок клон на големия бряст. Тениската на Уил се беше измъкнала и показваше татуираната му кожа.

Пуловерът на Йенсен също се беше повдигнал, но за съжаление нищо не се виждаше. Отдолу имаше още една риза, грижливо запасана в панталоните му.

— Прекрасен е — поведе разговор Руби.

Измънках одобрително.

— Няма приятелка. Забавен и отговорен…

— Разбирам накъде биеш.

— Добре сложен… и е брат на Хана. А това означава, че е страхотен.

Обърнах се към нея и я попитах:

— Какво каза? Защо е сам?

— Отдал се е на работата си — изрече тя замислено. — Много, много работи.

— Не е единственият. Ами вие с Найъл? И все пак успявате да се гушкате в леглото ежедневно… — Вдигнах ръка, когато тя отвори уста, за да се съгласи. — Не търсех потвърждение, казах го реторично. — Тя затвори уста и се престори, че я заключва. — Но не разбирам. Да не би да е хомосексуалист? — Погледнах го отново за миг, като се чудех дали не предпочитам тази възможност. Двамата с Уил бяха приключили с окачването и се смееха, защото понито от папиемаше висеше леко накриво. — Мислиш ли, че си пада по мъже?

— Едва ли.

— Не съм сигурна — измърморих, докато го оглеждах. — Виж колко елегантно се облича.

Руби ме плесна.

— Добре, ето какво съм чувала. — Тя изви тялото си с лице към мен и с гръб към останалата част от гостите. Клюкарската тръпка грейна за кратко в очите й. — Оженил се е на двайсет. Но Хана ми каза, че бракът му продължил само няколко месеца.

Направих физиономия:

— Това е… интересно.

Представих си този Йенсен — в синия му кашмирен пуловер и старателно изгладените панталони за детския рожден ден. Опитах се да си представя тогавашния Йенсен. Сигурно е срещнал момичето на улицата в някой дъждовен ден, когато покупките й са се изсипали от скъсаната торба. Той се е навел да й помогне, а не след дълго са се омотали на кълбо от потни крайници и чаршафи на пода. Оженили са се, защото тя е забременяла или заради нещо скандално и диво…

— Били са заедно девет години. От колежа, докато завършат право в университета.

Фантазията ми повехна.

— Ооо.

Значи бях права: Йенсен не беше от хората, които ще се хвърлят с главата напред.

— Предполагам, че много скоро след сватбата тя му е казала, че не били един за друг.

— Не е ли могла да му го каже, преди да се врекат във вярност? — попитах аз и откъснах един стрък трева. — Ама че гадост.

— Не си първата, която се пита това.

Цветът се отцеди от лицето на Руби и аз веднага познах гласа на Йенсен.

— О, по дяволите — изпъшках аз, обърнах се и го погледнах. — Съжалявам. Този път ти ни хвана да говорим за теб.

Той се засмя и взе чашата за вино, която стоеше празна до нас.

Свих се и усилено затърсих какво да кажа:

— Мисля, че не е честно да знаеш почти всичко за моя живот, а аз да стоя тук и да не знам нищо друго, освен че нямаш лондонска метреса и жена в къщата от кафяв камък.

Той се усмихна и кимна.

— Така е.

— Не можа ли да се позабавиш повече с пинятата? — опитах се да прикрия стеснението си с хумор. — Не ми даде време да хвърля петно върху теб.

Той присви очи срещу слънцето.

— Това е петното, друго няма.

И ме погледна, а аз не можах да разгадая изражението му даже ако от това зависеше животът ми. Ядосан ли беше? Безразличен? Облекчен, че бяхме квит? Защо имах чувството, че едва сега се запознаваме, но вече имаме минало?

— Това хубаво ли е, или лошо?

Отворих уста да кажа нещо, но бях объркана и след няколко секунди попитах:

— Питаш дали е хубаво, или лошо, че имаш само една интересна история?

Той едва забележимо трепна.

— Искате ли още вино?