Кристина Лорен
Красиво момче (12)

Глава дванадесет
Пипа

Последното ни пътуване беше далеч на север към бунгалото в Уейстфийлд, Върмонт, малко по на юг от Бърлингтън. Всички бяхме стояли до късно в хотелските си стаи предишната вечер и бяхме капнали от умора, но най-вече бяхме изчерпали всички теми за разговор.

С Йенсен вече не си играехме на ужким на женена двойка, а си позволявахме да се целуваме и докосваме не заради някого другиго, а защото ние искахме.

Аз задрямах на рамото му на задната седалка и в просъница усетих, че с дясната си ръка ме е прегърнал, а лявата е отпуснал на бедрото ми, точно под ръба на полата, и е извил така тялото си, че да ми бъде удобна възглавница. Чувах го да шепне, когато Хана питаше нещо от предната седалка. Усещах целувките му, когато от време на време допираше устните си в косата ми.

Но едва когато нежно ме събуди, станах свидетел на истинската магия — градските пейзажи бяха отстъпили място на тучната пустош. В последната си предсмъртна агония преди зимата яворите опасваха нагъсто двупосочното шосе. Оранжеви и жълти листа засипваха земята, повдигани от вятъра, когато минавахме покрай тях. Тук-там все още се виждаше малко зелено, но иначе земята представляваше смесица от землисти тонове и угасващ огън на фона на ясното синьо небе.

— Боже мой — прошепнах аз.

Усещах погледа на Йенсен, но не можех да откъсна очи от гледката.

— Кой… кой…? — подех аз. Не можех да си представя кой би могъл да живее тук и да поиска да замине.

— Не съм те виждал досега да губиш дар слово — удиви се той.

— Познаваш ме едва от седем дни — напомних му през смях и накрая успях да се откъсна от гледката и да го погледна.

Съвсем близо. Очите му бяха най-светлото нещо в колата и гледаха право в мен.

— Изглеждаш замислен — прошепнах аз.

— Красива си — отвърна той шепнешком и сви простичко рамене.

„Не се влюбвай, Пипа.“

— Остават ни десет минути и сме там — извика Уил от шофьорското място и в колата се усети раздвижване. Руби се повдигна от дрямката си в скута на Найъл, а той протегна дългите си ръце по цялата седалка отпред.

Подминахме малко градче и къщите взеха да се появяват все по-нарядко и по-нарядко. Спомних си Лондон, където човек вечно има усещане, че всички живеят един върху друг, и се опитах да си представя живота тук.

Простотата на ежедневието, в което се снабдяваш само с необходимите ти неща, тишината и спокойствието, възможността да гледаш звездите.

Но и трудностите също, като да не можеш да отидеш до пазара, да се прибереш с торба с готова храна вкъщи, да скочиш на метрото и да се измъкнеш от приятелите от малкия град, без да се налага да караш надалече.

Но във всяка една минута може да виждаш тази гледка и сезоните вечно щяха да се сменят — зима, пролет, лято и есен. Край на английските мрачност и сивота, които изгряваха по-често, отколкото слънцето.

Йенсен плъзна пръсти по врата ми и започна леко да ме масажира в основата на главата, сякаш това беше нещо, което той правеше всеки ден.

Дали наистина не можех да си представя как напускам този щат, или не исках пътуването ни да свърши?

— Сигурно и телефонът ми се чувства така, когато батерията му падне и аз го оставя сам за няколко часа — измърморих аз.

До мен Йенсен се разсмя:

— Започвам да схващам произволните ти метафори.

— Бавно замъглявам интелекта ти.

— Това ли направи, когато ме изчука до безпаметност?

Не беше разбрал, че го каза високо, и с крайчеца на окото си видях как Руби се изпъна и като се облегна на стъклото, се престори, че не слуша. Допрях пръст върху устните на Йенсен, поклатих глава и едва потиснах смеха си.

Очите му се разшириха, когато разбра, но вместо да се почувства неловко и да измъкне на часа телефона си, за да се откъсне емоционално, той притисна устата си в моята, улавяйки пръстите ми по средата. Позволението да се докосваме, когато и където поискаме, щеше да ме довърши.

„Не се влюбвай, Пипа.“

„Недей.“

— Майчице мила, хора! — провикна се Уил отпред и всички надникнахме през прозорците.

Частна алея се отделяше от главния път и щом завихме по нея, гумите на микробуса захрущяха тихо по чакъла и кората от дърветата. Въздухът беше по-мразовит и влажен под сенките, тъй като гъстите клони на дърветата скриваха слънцето. Миришеше на тор, борови иглички и зашиваща земя. Пред нас се стелеха завоите на алеята и Уил спря и угаси двигателя.

Не исках да отварям вратата, за да не смутя последвалата тишина, не исках да размествам листата и да прогонвам птиците. Къщата пред нас приличаше на излязла от някой от филмите в детството ми: солидно бунгало във формата на буквата А, построено от обелени яворови трупи и боядисано в топъл, карамеленокафяв цвят. Източени фиданки бяха засадени тук-там наоколо и се сливаха с по-дълбоките сенки на гората отзад.

— Тук ли ще отседнем? — попита Руби, притиснала нос в стъклото, за да вижда по-добре извисяващото се над нас бунгало.

— Да, тук! — изписка Хана, сякаш беше държала последната си, фантастична изненада в стоманен трезор и чакането я бе смазало.

Накрая слязохме от микробуса, протегнахме ръце и крака и се зазяпахме слисани.

— Хана — прошепна тихо Уил, — Черешке, този път си надминала себе си.

— Наистина ли? — Тя подскочи гордо на крака и го погледна. Той се усмихна и те си размениха нещо безмълвно, а аз извърнах очи, за да не ги безпокоя.

Руби хвана Найъл за ръка и двамата тръгнаха по пътеката към къщата. Всички ги последвахме, като разглеждахме дърветата, небето и самата къща.

Пътеката от алеята приближаваше бунгалото отстрани, а величественият главен вход се извисяваше даже над Найъл. Къщата беше на два етажа с балкони в двата края. Два люлеещи се стола бяха сложени един срещу друг на предната веранда, а нацепените дърва стояха грижливо наредени на стройна купчина до вратата. В очакване на пристигането ни, уредникът беше стъкмил огън в камината, а през прозореца на масата точно до вратата забелязах отворена и дишаща бутилка червено вино.

Къщата беше построена от дърво и стъкло — ред прозорци опасваше страничната стена и хвърляше навън същата топла светлина, която изпълваше вътрешността.

Хана извади ключ от един пощенски плик от Ваканционната си папка и отключи вратата.

— Това е странно абсурдно — чух се да казвам.

До мен Йенсен се разсмя, а Уил се обърна и кимна с усмивка.

— О, съгласен съм.

— Как, по дяволите, ще се върна към истинския живот след това? Аз живея в барака.

Хана се разсмя доволно.

— А аз си мислех, че сме приятелки, Хана — добави засмяна Руби. — Но след тази почивка остатъкът от живота ми ще ми се струва мрачен и ти ще бъдеш виновна.

Хана я прегърна и ми се усмихна над рамото й.

— Ние сме приятелки — каза тя и се усмихна широко, когато Уил я прегърна отзад като в сандвич. — Най-добрите приятели, а това е най-хубавата ваканция в живота ми.

„Още седмица“, помислих си и погледнах към Йенсен, където той и Найъл се смееха на абсурдността на съдбата ни. „Още седмица с тях.“

* * *

Вечерта, когато слънцето залезе отвъд широкия кухненски прозорец, ние насядахме около барплота с бутилката вино, а Уил започна да приготвя вечерята. Без знанието даже и на Хана, той беше поръчал продукти и вече беше планирал менюто за седмицата.

Докато пълнехме чашите си с вино и се смеехме на Найъл, който четеше на глас съобщенията на Бенет от последната седмица на телефона на Уил, Йенсен стоеше сам настрани и слушаше.

— „Не мога да реша дали да я държа бременна през следващите десет години — прочете той, — или тихомълком да си направя вазектомия и да се моля жена ми да заприлича отново на себе си.“ — Найъл превъртя надолу и измърмори: — Това е отпреди два дни. Това е от снощи: „Клои направи пай“. А Макс е отговорил: „И още не те е замерила с него?“.

Уил се разсмя и пусна шепа настърган чесън в сгорещеното олио в тигана.

— Аз им казах, че цяла седмица ще бъдем извън обхват, затова ако им трябваме за нещо, да ни търсят на стационарния телефон.

Дали и Хана като мен извърна очи към Йенсен, който извади телефона от джоба си и погледна екрана?

Нямаше нужда да питам какво вижда там: нищо. Никакво мрежово покритие, никакво 4G, никакво LTE, нищо. След като си внесохме нещата и се регистрирахме в книгата за гости, аз проявих по-голямо любопитство откъде идваха предишните посетители, отколкото към дистанционните и дървата за огрев, и тогава забелязах, че тук нямаше Wi-Fi. Изобщо нямаше клетъчен сигнал.

На винената обиколка бяхме почти непрестанно в движение, а драмата с Беки и Момичето за ваканцията до него пречеха на Йенсен да мисли постоянно за работа. Но сега го чакаха девет свободни дни, които само той можеше да избере как да запълни. Откъснатото от света бунгало и деветте безгрижни дни, които трябваше насила да понесе, накараха лицето му да се изопне, той пак мушна телефона в джоба си и се обърна към прозореца.

Но сякаш почувствал, че го наблюдавам, се завъртя към мен и погледите ни се срещнаха. Гледах го настойчиво и неотстъпчиво като бик със стиснати зъби, право в очите, за да му внуша ясно мислите си: изключи си проклетия телефон, Дженс, и се отпусни. Усмихнах му се, вдигнах многозначително чашата до устните си и отпих дълга глътка.

Напрежението в раменете му бавно се стопи — дали от усилието или някакъв подсъзнателен лост беше задействан, за мен беше все едно — и той прекоси стаята и застана зад мен.

— Никаква работа — вдигнах глава нагоре и му се усмихнах широко. — Съжалявам, че трябва от мен да го чуеш, но тук е забранено да се адвокатства. Абсолютно безобразие.

Той поклати глава, изсмя се напрегнато и се наведе да ме целуне по главата. Но не се отдръпна веднага, затова аз се възползвах, като се облегнах на мускулестото му тяло, и се усмихнах още по-широко, когато ме обгърна с ръце.

Извинението Беки се намираше на стотици километри оттук, но така и никой не намери, че прегръдката ни е необичайна с нещо.

* * *

След като спахме до безбожно късен час на първото ни утро, закусихме палачинки със сладко. След това отидохме да берем горски плодове и да поплуваме в широката река, а после мързеливо се изтегнахме край огъня и четохме каквито ужасни детективски романи успяхме да намерим по лавиците в къщата.

Дните се сляха един с друг: разходка в гората, следобедна дрямка, безкрайни часове в кухнята, където се смеехме и пиехме вино, докато Уил готвеше.

Липсваше ни само, както ми се стори, доброволно да цепим дърва.

На третия ден ми стана ясно, че беше време някой да отвори дума за това. Подозирах, че като обърнехме поглед назад, това щеше да бъде моята истинска лепта към пътуването.

— Огънят е отслабнал малко — извиках на мъжете, които играеха покер в трапезарията.

Руби вдигна очи от книгата си и погледна многозначително покрай голямото кожено кресло край огъня, в което се бях свила, към тежката купчина дърва пред камината.

— Но нали има достатъчно дърва? — попита тя.

— Руби Милър — казах с тих глас. — Не казвам, че трябва да си затвориш плювалника, но не казвам и че не трябва.

Тя затисна устата си с ръка и точно в този миг разтревоженият Уил изтича в стаята. Закова се на място при гледката на огъня, който определено гореше буйно в огнището, и високата купчина дърва до него.

— Мога да нацепя още малко.

Каза го без подчертаната интонация на мързелив задник.

Какъв принц.

— Работата е там — повдигнах се на лакът, — че току-що насеченото дърво е много приятно. Миризмата, пукането…

Той наклони глава и ме огледа, после премести поглед към Хана, която се кискаше зад книгата си.

— Току-що насечено? — повтори след мен.

— Струва ми се, че видях една брадва зад навеса за дърва — добавих услужливо. — Голяма, тежка брадва. А вътре има няколко големи дънера…

Йенсен застана на вратата и небрежно облегна рамо на касата.

— Пипа.

— Какво? — погледнах го и се усмихнах.

Той ме гледаше.

Свих съчувствено лице.

— Освен ако не знаеш как се държи брадва? Или толкова голяма като онази.

Найъл се разсмя от трапезарията.

— Аз знам как се държи брадва — каза Уил и се оттегли малко назад. — Цепенето на дърва звучи като разходка в парка.

— Не — успокоих го аз, — вие сте градски момчета. Не искам да се нараните. Не биваше да отварям дума за това. Съжалявам.

От дивана Руби измърмори развеселена:

— Охххх, по дяволите.

Зад Йенсен се появи Найъл и ми се усмихна:

— Пипа, ти си ужасна жена.

— Въпросът е дали вие не сте ужасни мъже, които хич ги няма в цепенето на дърва? — попитах аз.

Йенсен и Уил си размениха погледи, Йенсен хвана подгъва на пуловера си, измъкна го през глава и остана по тениска и джинси.

— Предизвикани сме.

Всички скочихме и последвахме на двора мъжете с мисия.

Отстрани до навеса имаше дръвник за цепене на дърва, а на няколко крачки оттам, облегната на стената му, стоеше доста впечатляваща брадва.

Изключително впечатляваща брадва. Аз се бях опитала да ги предизвикам, но тя изглеждаше… тежка.

Преживях първото си разколебаване.

— Момчета, може би…

Уил я вдигна с една ръка и я преметна на рамото си. До мен Хана въздъхна развълнувано.

— Какво има, Пипа? — попита Уил с престорено сериозно и навъсено изражение.

— Ами нищо.

Найъл излезе от навеса с дърво, което до ден-днешен се кълна, че беше по-голямо от него, и го остави на земята, за да го насече Уил на по-малки парчета, които после да нацепят върху дънера.

Но вместо сам да замахне, той подаде брадвата на Йенсен и ми се усмихна лукаво, сякаш искаше да ми каже едновременно: На твоите услуги, и: Това ще й затвори устата.

Без дори да ме погледне, Йенсен, разсеяно изкусителният мъж, тръгнал на мисия, вдигна брадвата над дясното си рамо и я стовари тежко, разцепвайки дънера. Звукът отекна и подплаши ято спокойни птички от близкото дърво.

— Мътните ме взели, чувствам се като мъж — изръмжа той учудено и засмян измъкна острието, после пак замахна.

Виждах как мускулите на гърба му се изопват под бялата тениска, докато той забива брадвата в още мокрото дърво. До мен Хана подскачаше и викаше за брат си, но аз бях съсредоточила цялото си внимание върху Йенсен. И гърба му.

Същият гръб, който беше понесъл впиването на ноктите ми, докато той ме чукаше до ствола на едно дърво вчера.

Същият гръб, който снощи насапунисах с пяна.

Същият гръб, който се беше изпотил под дланите ми, докато той движеше тялото си върху мен в леглото тази сутрин.

— Света Дево Мария, майчице божия — продумах. Аз бях гений.

— Страхувам се за здравето на Пипа — изрече през смях Найъл. — Някой знае ли как се прави изкуствено дишане?

Йенсен се обърна с плувнало в пот чело. Като видя изражението ми, около очите му се образуваха ситни бръчици, причинени от хищническата му усмивка.

Същия поглед имаше преди две вечери, когато ме хвърли на леглото и залази към мен.

— Твой ред е! — припя Руби и зачервен и разрошен Йенсен подаде брадвата на Найъл.

Уил взе едно половинметрово парче от дървото, което Йенсен беше нацепил, и го изправи на дънера пред Найъл, а очите му светнаха възбудено и завистливо.

Йенсен дойде и застана подозрително близо до мен. Усетих чистата му миризма на пот, примесена с афтършейва му. Беше такъв глупчо. Преди няколко дни по време на разходката му бях казала колко много ми харесва как мирише, когато се изпоти.

— Опасен си — прошепнах аз.

— Аз ли? — попита той невинно, без дори да ме поглежда. — Ти си тази, която прилъга цялата група да излезе навън и да цепи дърва.

Скръстих с доволство ръце на гърдите си:

— Аз съм умна.

— Изразът „зъл гений“ ми идва наум.

— Имаш доста голям дънер…

Той затисна с ръка устата ми и се засмя. Приближи се и изрече шепнешком:

— Голяма мръсница си.

— Това ти харесва — измърморих в дланта му.

Той нямаше какво да каже и затова ме целуна по челото, после ме изгледа предупредително на шега и свали ръката си.

Найъл вдигна брадвата и с периферното си зрение видях как същата реакция като моята разтърси Руби, когато съпругът й разцепи пъна на две съвършени половини.

— Тази работа опира до първични инстинкти — кимна одобрително Уил. — След като свършим тук, трябва да излезем на борба или да отидем на лов… — Той замълча и погледна към Хана, която се смееше, обгърнала с ръце кръста му. — Е, все едно, вече съм купил сьомга за довечера.

Уил нацепи няколко дънера и не спря да повтаря, че това било в кръвта му и не искал никога да спира.

— Чудесно следобедно занимание. Мисля, че трябва да посветим първородното си дете на Пипа — изрече леко задъхана Хана.

Уил пусна брадвата и я погледна.

— Искаш ли още сега да започнем?

Тя изписка възторжено, когато той я преметна на рамо и я внесе в къщата.

Найъл и Руби се оттеглиха по-деликатно. Той взе ръката й, усмихна ми се и каза тихо:

— Бихте ли ни извинили… — и я поведе към къщата.

Йенсен се обърна към мен и заръкопляска усмихнат.

— Злият ти план сполучи.

— Зъл? — повторих аз и се огледах многозначително. — Не стига че имаме нацепени дърва за камината, ами и всички ще получат следобеден секс!

— Всички? — Той се приближи. От потта по гърдите му тениската беше залепнала за кожата му. Вдигнах ръка и я сложих там.

— Ами… може би не всички.

Той се наведе и едва ме докосна с устни. Дори тихото, сухо остроумие на Йенсен да не ме беше накарало да го обожавам, тези нежни, успокояващи мигове успяваха.

— В твоята стая или в моята?

Засмях се:

— Тук сме от три дни. Защо да сменяме леглото?

В къщата имаше четири спални — две просторни и две по-малки с двойни легла. При все че куфарът на Йенсен пребиваваше в една от тях, стаята иначе стоеше неизползвана. Не знам как да го обясня, но двамата навлязохме в тази рутина на любовници сред неговите най-близки приятели и моята скъпа Руби. Вече не си играехме на съпруг и съпруга, нито се заблуждавахме, че можем да продължим връзката си след ваканцията, но не се отнасяхме към нея, сякаш това е едно обикновено чукане в тъмните ъгли на коридора. Вярно, че ни бяха събрали умишлено, но усещането за съзнателен кроеж вече се беше изпарило.

Той ме целуваше пред сестра си и никой не мигваше.

Когато излизахме на разходка, ме държеше за ръка, сякаш беше правил това години наред.

И даже без Беки, пред която трябваше да се преструваме, той ясно даваше да се разбере, че цяла седмица спим в едно легло. Ето така стояха нещата: никакви въпроси, никакви обяснения.

Това се случи в последната ни вечер в бунгалото. Йенсен ме взе в скута си в голямото кожено кресло в хола и аз усетих тъпа, потрепваща болка в гърдите при мисълта, че трябваше да си събера багажа и да се върна в Бостън за последната седмица от ваканцията ми. Седях сгушена в скута му на десетина крачки от пращящия огън, а той четеше, докато аз зяпах през прозореца.

— Много си се умълчала — наруши той тишината. Остави книгата си на масичката до нас и си сръбна от уискито в чашата.

Щом преглътна, аз отпих вкуса от устните му с целувка.

— Мисля си.

— За какво мислиш? — Той остави чашата на масата и ме погледна в очите.

Облегнах се на рамото му, а той подпъхна ръце под краката ми и ме придърпа плътно до себе си. Искаше ми се да му кажа, че си мислех за него и за мен и как не ми се прибираше вкъщи. Но друго ме занимаваше.

И аз, и Йенсен живеехме в отделни светове и когато се върнехме към ежедневието си, всичко щеше да бъде различно. Не можеше да бъде същото. Де да можеше животът ни да не бъде толкова здраво вкопан в кариерата и успеха. Мечтаех за невъзможни неща, за един Йенсен, който не е обсебен от работата си и е готов да избяга с мен в бунгало в гората за половин година и който да се върне обратно в реалния свят едва когато се наситим на палачинките със сладко от горски плодове и неограничения секс. Мечтаех си за една Пипа, която може да си позволи да избяга в гората за половин година.

— Мечтая си за невъзможни неща.

Той леко застина.

— За палачинките на Уил — обясних аз. — И за огромния явор отзад — сигурна съм, че хвърля най-дебелата сянка през лятото. Де да можехме да останем тук.

Йенсен се намести така, че сега бях обкрачила скута му.

— И аз бих искал да можехме.

Той затвори очи и отпусна глава назад върху меката кожа.

— Страх ме е да си отворя пощата.

Погледна безпомощно и малко уплашено. През изминалата седмица телефонът му лежеше захвърлен на стола в спалнята. Дори не го беше поглеждал, пък какво остава да провери дали има покритие.

Сложих ръка на гърдите му и поклатих глава.

— Недей. Не можеш да направиш нищо по въпроса, не и ако искаш последния ни ден тук да бъде толкова хубав, колкото и останалите осем. Остават ми осемнайсет часа на това място и смятам да ги изживея пълноценно.

Той кимна и целуна средата на дланта ми. Обгърна ме с големите си ръце. До неговата кожата ми изглеждаше много бяла. Не носех гривни по ръцете, нито лак на ноктите. От седмица не бях слагала грим. Дявол го взел, в някои дни не си бях правила труда да си слагам сутиен.

— Какви необичайни две седмици — измърморих аз.

Той кимна.

— Бивши съпруги и мними бракове — продължих аз. — Пиянстване по Източния бряг и мачовско въртене на брадва.

— Йога призори и кошмарно пеене — допълни той. — Кошмарното пеене ми хареса.

— Любимата ми част.

— Твоята любима част? — попита той с безочлива усмивка.

— Добре де, може би имаше един-два момента, които ми харесаха повече.

— На мен всички ми харесаха — каза Йенсен и замълча да помисли. — Почти всички. — Подозирах, че намекваше за Беки.

Вдигнах глава и изчаках да ме погледне в очите.

— Ще те видя ли пак?

— Сигурен съм.

— Ще ти липсва ли това тук? — попитах шепнешком.

Той присви очи.

— Сериозно ли питаш?

Не знаех как точно да му отговоря.

— Ами… да? Аз съм само едно момиче за ваканцията все пак.

На лицето му заигра мускул, той извърна очи и примигна замислен. Накрая след почти цяла минута мъчение за мен, той се обърна и бавно пое дъх:

— Ще ми липсва.

Не знаех дали говори за мен, секса, бунгалото или почивката, но моето „Добре“ изскочи от устата ми леко задъхано.

— Знам само, че първата нощ в леглото ми ще бъде самотна — добави, а аз леко се намръщих, опитвайки се да го разбера. — Проблемът е, че това е задънена улица.

— Нямам очаквания — отдръпнах се обидено аз. — Казах само, че ми харесваш.

Той мушна ръка под коленете ми и се изправи с мен без никакво усилие. Дървените стъпала като че ли сами се движеха под уверените му стъпки, вратата на спалнята се отвори с едно побутване на рамото му.

А след това бях на матрака, а той над мен изучаваше настойчиво лицето ми със зелените си очи.

— Аз също те харесвам.

Исках остатъкът от нощта да се запечата завинаги в паметта ми: как Йенсен ме разсъблече лениво, знаейки какво имаше отдолу. Как се изправи и без да бърза преметна пуловера си на гърба на креслото в ъгъла, а после се върна впил очите си в мен, докато пълзеше по леглото.

Това ли означаваше да правиш любов?

Взирах се в Йенсен, който следеше с поглед ръцете си, които плъзгаше по голите ми гърди, и изведнъж се почувствах напълно наивна. Мислех си, че поне с Марк бях правила любов, ако не с друг мъж, към когото съм била особено привързана. Бях му казала, че го обичам, и бях вярвала, че това е така. Но от самото начало сексът с него беше пиянски и блудкав или едно набързо привеждане над леглото. Бях взела тази нетърпелива страст за любов.

Но докато гледах как Йенсен се спуска надолу по тялото ми с отворени очи и нетърпеливи ръце, имах чувството, че за първи път усещах мъжка ласка. Момчешки — с хиляди. Но не и от мъж, който проучва, без да бърза. Разликата не беше само в начина, по който ме докосваше, но и в начина, по който аз се чувствах — все едно можеше да вземе, каквото поискаше, а аз безропотно щях да му го дам, както не криех нито сантиметър от кожата си, когато бяхме сами.

Навън се стъмваше, но докато приятелите ни приготвяха вечерята и се смееха с чаша вино в ръка, на горния етаж ние с Йенсен се докосвахме бавно, целувахме се, без да бързаме. Той притисна устата си върху моята с безпомощен стон. Аз засмуках езика му с приглушен от опакото на ръката ми вик и двамата се целувахме ли, целувахме още час, докато аз го поисках под себе си нескрито възбуден, с леко обезумяло от копнеж тяло. Вързах ръцете му с блузата си за таблата на леглото и се насладих на възбудата в очите му, на изопнатите му мускули, докато той гледаше как се движа над него.

Пак мълчеше. Като че стенеше по принуда: с тихи пъшкания и сумтене, изплъзналото се от устата му учудено боже, когато свърших, запъхтяното му дишане. Исках да затворя звуците му в буркан и да ги изям по-късно. Исках да затворя миризмата му и да се овъргалям в нея.

След като го развързах, го оставих да си играе с тялото ми така, както знаех, че му харесва, и плъзнах дланите си по потната кожа на гърдите му и нагоре по врата. Бях уморена, той наближаваше, повдигна ме с ръце, докато тазът му се движеше рязко и грубо. Леглото взе да протестира, изстена, заблъска се в стената. Бедрата ми горяха, а вената на челото на Йенсен изпъкна още повече, когато той наближи, зъбите му заскърцаха към върховната наслада, ръцете му се забиха в плътта на хълбоците ми.

Беше истинско сливане и несъмнено най-хубавото в живота ми.

Когато едва поемащ си дъх, той свърши под мен, аз наблюдавах лицето му през цялото време, за да го запечатам в паметта си. Йенсен не мислеше за входящата си поща, за екипа си, нито за гафовете в сливанията, които го очакваха в понеделник. Мислеше единствено за моето тяло, което се плъзгаше около неговото, и за жаждата си да свърши в мен.

Той се просна по гръб на леглото с разперени ръце и повдигащи се гърди.

— Мили боже!

Наведох се и облизах врата и брадата му, вкусвайки солта по кожата му.

— Мили боже — повтори той по-тихо. — Каква сила. Ела тук.

Целуна ме, нежно захапвайки долната ми устна. Болеше ме между краката, а също и ставите, и Йенсен ме претърколи на една страна и ме придърпа с ръка на бедрото, за да съм по-близо до него. Целуна ме бавно и нежно като любовник, който разполага с цялото време на света. Любовник, който разполага с време тихо да дойде на себе си, да се разнежи и пак да се върне в реалността.

* * *

Изпуснахме вечерята.

Жалко, защото от стълбите се носеше чудесно ухание.

— Надявам се, че вие двамата се позабавлявахте горе — усмихна ни се широко Руби по-късно, когато слязохме по стълбите. — Защото Уил направи паеля и ви казвам… мога до края на живота си само това да ям.

— Да вземем ли Уил с нас вкъщи? — попита я Найъл от кухнята.

— Играхме много напрегната партия шах — обясних аз. — Нито единият от нас не беше склонен да се откаже до края.

Уил се усмихна лукаво:

— Шах, значи? Защото на мен ми се стори, че окачвате картини.

— Нещо определено се ковеше горе — кимна Найъл.

Закашлях се през смях и сведох очи към пода.

— Ами Пипа не умее да губи и играта загрубя — пошегува се Йенсен, подпря се на печката и надникна в широкия тиган, все още наполовина пълен с паеля. — Отлично. Оставили сте и за нас.

Уил се засмя.

— С това щях да нахраня седемдесет човека. Всички ядохме до пръсване. — Той взе лъжицата, докато Найъл грабна две купи от рафта, и малко след това с Йенсен седяхме превити над барплота и набивахме паеля, като че ли не бяхме яли от седмици.

— Готови ли сте да отпътуваме? — подпря се Хана на шкафа до мивката.

Всички измрънкахме нещо в знак на отрицание, защото не искахме пътуването ни да има край. Сякаш си тръгвахме от летен лагер, където всички си бяхме дали мълчаливи обещания пред нас самите и пред другите, че ще останем приятели завинаги, че няма да се забравим, че докато сме живи поне веднъж годишно ще пътуваме заедно… но в действителност това беше малко отклонение от истинския живот. За Йенсен, който от години не беше ходил на истинска почивка, това пътуване беше изключение и скоро едва ли щеше да бъде повторено. След като се прибереше, той щеше да се върне към подредения работохолик, който си беше. А всички следи от парченцата, които успя да откърти от външната си обвивка, за да разкрие страстния, шеговит мъж под нея, щяха да бъдат заличени.

Погледнах към него, в същия миг той вдигна очи към мен и погледите ни се срещнаха. Там видях неизреченото потвърждение, че всичко е било прекрасно.

И… неочаквано.