Кристина Лорен
Красиво момче (13)

Глава тринадесет
Йенсен

През по-голямата част от живота ми навикът ми да се будя рано винаги ми е бил от полза.

Вечната ранна птица, аз често се бях чудил дали това се дължи на собствената ми вътрешна нагласа, или на факта, че отраснах в къща с още шестима души. Да станеш от леглото преди всички други, означаваше горещ душ и сухи кърпи, а също и уединение в банята, а и не само там, което след седем часа беше нещо нечувано. В колежа благодарение на навика си можех да стоя на купон до малките часове на нощта, да се завлека в общежитието и пак да стана достатъчно рано, за да си напиша набързо домашните или да се подготвя за изпит.

Едва на тази почивка се научих да спя до късно и да ставам чак когато топлото тяло на Пипа се размърда до моето, а от долния етаж се разнесе ароматът на масло и горски плодове. Повечето сутрини ставахме към десет. Една сутрин — след силно запомняща се нощ в леглото — не се вдигахме чак до единайсет.

Това беше нечувано за мен… но беше много хубаво.

И тъй, когато отворих очи рано в неделя сутринта и небето още не беше изсветляло, аз се опитах отново да заспя. След няколко часа щяхме да напуснем убежището на бунгалото, което държеше външния свят на сигурно разстояние. Исках да остана мислено тук, колкото се можеше по-дълго. Все още не исках да се връщам към живота. Пипа спеше топла и гола до мен с леко разтворени устни. Косата й се беше разпиляла по врата и възглавницата ми, по нейната възглавница. Но усетих издайническото бръмчене в мислите си, които правеха списъци и сметки наум, подготвяха плана за завръщането ни в Бостън.

Утре несъмнено щях да съм му благодарен, но сега проклех вътрешния си часовник и навременното му завръщане точно в края на ваканцията ми.

Повдигнах глава напълно разбуден въпреки волята си, като внимавах да не разместя Пипа, която спеше на гърдите ми, и се опитах да видя колко показваше часовникът на нощната масичка.

Минаваше пет. По дяволите.

Отново бях свикнал да деля едно легло с друг човек и макар че трябваше да остана и да се насладя на всеки миг, защото кой знае кога пак щеше да ми се случи, мозъкът ми работеше на пълни обороти. Ако си бях вкъщи, щях да стана и да поработя, да изляза да тичам, а може би да погледам телевизия. Но тук не беше вкъщи. Беше твърде рано да затропам из къщата и да събудя всички в последната сутрин, когато можеха да си поспят, но докато чаках и слушах тихото дишане на Пипа до врата си, разбрах, че няма да мога да издържа така да лежа и да мисля.

Станах, като внимавах да не я разбутам. Куфарът ми беше в другата стая и аз минах бос по коридора, облякох се, сложих си маратонките и се измъкнах тихо през вратата.

* * *

Когато се върнах, заварих Пипа да чете в леглото.

— Здравей — каза ми тя и захвърли книгата с усмивка.

Почувствах се малко гузно, че се бях измъкнал в последното ни утро заедно, но успях да потисна вината си. Свалих тениската през глава и избърсах с нея гърдите и тила си, а когато се обърнах, я хванах да ме зяпа.

— Излязох да тичам. Постарах се да не те събудя.

Тя изрита завивките и се отпусна назад с ръце под главата. Беше скръстила крака, а пръстите им сочеха към мен, докато ги въртеше.

— Иска ми се да го беше направил.

Беше гола и снежнобялата й кожа изпъкваше на фона на тъмните памучни чаршафи. Обходих с поглед тялото й до долу. Знаех, че днес се прибираме и трябва да поговорим — до този момент отбягвах разговора — но не можех да извърна поглед.

— Първо, трябва да си взема душ, но… — опитвах се да подредя мислите си, но не можех да откъсна очи от гърдите й. Розовите й зърна се бяха свили в твърди връхчета на хладния утринен въздух. Кожата й беше настръхнала и тя се протегна, извивайки гръб.

— Душ. — Седна в леглото и свали краката си на пода. — Чудесна идея.

Примигнах и я погледнах в очите, и зърнах в тях дяволит блясък.

Може би не само аз избягвах разговора.

Пипа дойде и застана пред мен. С престорено разтревожена муцунка погали бръчките по челото ми.

— Помниш ли сделката ни? — Повдигна се на пръсти и ме млясна звучно по устата. — Забавлявай се.

Голото й тяло беше на сантиметър от моето полуоблечено и аз усетих как се втвърдявам в анцуга. Тя миришеше топло на мед и ванилия и на нещо, което беше само нейно и което исках отново да вкуся, за да го запомня.

Последна целувка и Пипа влезе в банята. Погледът ми се плъзна по извивката на гръбнака й, към закръгления й задник и надолу, надолу по дългите й крака. Тя се скри от погледа ми и аз чух, че водата потече, а после вратата на банята се затвори.

Погледнах към прозореца. Разумната част от мозъка ми се стараеше да ми покаже защо не бива да разсъблека останалите по мен дрехи и да се пъхна след нея, защо не бива да забравям другия свят и да я закова до стената в банята. След два-три часа щяхме да отпътуваме за Бостън и неизбежния хаос, който ме очакваше там. Пипа щеше да се върне в къщата на дядо си, а след това в Лондон. Не беше ли време да спра да си играя и да започна да мисля за истинския живот?

Тананикането й под душа и голият й силует през матираната стъклена врата ме сепнаха. Не устоях и влязох при нея.

* * *

Преди да си тръгнем, трябваше да изпразним хладилника, затова последната ни закуска стигаше да нахрани цяла армия. Уил изливаше тестото за палачинките в тигана, а Найъл приготвяше остатъка от надениците и бекона. Руби и Пипа режеха на резени пъпеш, ягоди, банани и всичко, което откриха в шкафовете за плодовата салата. Аз изцедих толкова портокали, че направих поне четири-пет литра пресен сок.

Натъпкахме се, докато една плоча на Том Пети се въртеше на грамофона в хола, и даже и да имаше по-хубав завършек на цялото пътуване, то той не ми идваше наум.

Измихме чиниите и пренесохме багажа до колата. Когато се разминавахме с Пипа по коридора, двамата се усмихвахме един на друг. Само преди ден, без да се замислям, щях да я затисна до стената и да й предложа да се измъкнем в гората или да се заключим в спалнята.

Но като че ли някъде се беше включил сигнал за тревога и вече нямахме време за това. Срокът ни беше изтекъл. Стояхме с отпуснати до телата си ръце, а си разменяхме щастливи усмивки, но без да се докосваме, без да се целуваме нежно или да се опипваме в последната минута. Отново бяхме приятели, близки познати може би. И това трябваше да е достатъчно.

След като стегнахме багажа и се сбогувахме за последно с хубавото ни бунгало, потеглихме към къщи. Дотук основно беше карал Уил и когато го видях да сподавя прозявката си, аз предложих да го сменя на първия етап от пътуването. Исках малко промяна, а не да се измъквам от разговора или от липсата му в колата. На шофьорското място щях да мога да се концентрирам върху пътя. Така поне си казах.

Пипа седна на една от задните седалки до Уил, който след гигантската закуска с палачинки — да не говорим за двете седмици почивка и много секс — заспа почти на секундата. Известно време всички си приказваха, но постепенно разговорът замря и спътниците ми или задрямаха, или си сложиха слушалките. Гласът на Пипа отчетливо липсваше и отсъствието му отекваше в ушите ми. През по-голямата част от пътуването тя изглеждаше замислена и аз от време на време поглеждах към нея в огледалото. Отново ми се усмихваше и приятелски ми кимваше.

След като спряхме да заредим с гориво, с Уил се сменихме и аз се върнах на празното място до Пипа. Гората отстъпи място на ливадите, които на свой ред преминаха в междуградски шосета, а след това и в магистрали. Магистралите се изсипваха върху градските улици, задръстени от високи сгради, коли и хора навсякъде. Пипа беше видимо притихнала. Изчезнал беше спокойният уют, който бях открил с нея през седмицата, и на негово място осезаемото мълчание взе да нараства с всеки километър, докато заприлича на трети човек, седнал помежду ни.

Гледах, без да виждам как завиваме от една улица по друга, а в главата ми се въртяха произволни мисли. Дали Пипа се радваше, че се прибира у дома? Имаше логика. Животът й беше в Англия, майките й, апартаментът и работата й. Но също и нещата, от които искаше да избяга, в това число и от надигащия се задник, както често наричаше Марк.

Това отведе мислите ми към първоначалната причина за пристигането й в Америка. Сигурно не й е било леко да го изрита от жилището, което са делили, и да прелети половината свят, за да бъде по-далече от него. Аз може и да бях най-обикновен приятел в най-добрия случай, а явно дори по-лош съпруг, но никога не бих изневерил. Пипа беше жизнена и умна, забавна и красива и аз изпитвах известно самодоволство от това, че Марк не я заслужаваше и я бе изгубил завинаги.

Но сигурно щеше да има и други мъже. С ръка разтрих гърдите си заради внезапното схващане там. Разтърси ме мисълта, че изобщо не се бях трогнал от повторното омъжване на Беки, но идеята, че Пипа ще си намери нов приятел в Лондон, вгорчаваше мислите ми.

Разбира се, аз преживях тежко загубата на Беки, но непосредствената болка трая кратко. По-дълго ме мъчи начинът, по който тя ме напусна, и моето пълно объркване, отколкото отсъствието й.

Пипа беше различна. Тя беше електрически заряд, лъч светлина. Да се влюбиш в нея и да я видиш как си тръгва, би било все едно да гледаш как някой гаси слънцето.

За първи път изпитах съжаление към Марк.

Колата спря, аз примигнах и осъзнах, че сме пристигнали пред хотела на Найъл и Руби. Слязохме, аз отидох до багажника и се заех да сваля куфарите им и да преподредя останалите.

Стиснах ръката на Найъл и прегърнах Руби, докато се усмихвах през рамото й — Руби обичаше прегръдките. Двете с Пипа се сбогуваха с обещанието да се срещнат в Лондон веднага щом Пипа се прибереше в Кралството.

А терзанието в гърдите ми отново се завърна.

Когато се качихме в микробуса, всички бяхме напълно будни, но отсъствието на Найъл и Руби увисна тежко във въздуха. Зиги провери телефона на Уил и се разсмя на все по-тревожните съобщения на Бенет. Моят беше в раницата в краката ми и навярно вече имаше покритие, но го оставих там, защото почнех ли веднъж да преглеждам пощата и календара с покани за различни събития, нямаше връщане назад.

— Какво става с нашия бъдещ татко? — попитах, за да не мисля за работата и напрежението, което излъчваше Пипа. — Да не би Бенет да е побягнал с викове в нощта?

— Почти — Зиги се върна назад в съобщенията и зачете. — „Клои иска да обсъдим раждането във вода, за да излезе бебето на бял свят без никакви травмиращи звуци и гласове“ А Макс е отговорил: „Без никакви травмиращи звуци и гласове ли? Клои дава ли си сметка, че бебето ще се прибере вкъщи с вас двамата?“.

Зиг избухна в смях и Уил й взе телефона.

— Опитвам се да си представя Бенет и Клои като родители — рече той. — Бенет с неговите лъснати костюми и онзи бял диван в кабинета му. Може ли да си го представите с кенгуру или как духа носа на детето?

— Нямам търпение да го видя — отвърна сестра ми. — Малко ми е тъжно, че се преместихме и ще ги гледам само на снимки в съобщенията или по фейстайм.

— Нали каза, че ще им ходите на гости за Коледа? — попитах аз. — Или поне след бебето?

Уил зави надясно и спря, за да могат група деца на велосипеди да пресекат улицата.

— Такъв ни е планът. Дано със Сара ги родят достатъчно близо, за да минем с едно пътуване и за двете. Тук ли, Пипа? — Уил погледна към нея през рамо.

Пипа кимна и изведнъж вдигна глава.

Оказва се, че дядо й живеел на двайсетина минути от вкъщи. Спряхме пред скромна тухлена къща на улица с три платна и тя изхвърча от микробуса.

С неохота се плъзнах по седалката, за да сляза, и видях, че сестра ми ме наблюдава.

Естествено, че как иначе.

Хвърлих й предупредителен поглед и минах отзад, за да сваля куфара на Пипа. Изобщо не знаех как да се държа.

Тя се наведе и извади ключ от една отлепена плочка на верандата, а аз се изкачих по стъпалата зад нея.

— Сигурно е отишъл на бинго. — Отвори стъклената врата и мушна ключа в ключалката.

— Искаш ли да почакаме с теб? — попитах я.

Тя ми махна с ръка да си вървя, ключалката щракна и вратата се отвори. Някъде отвътре щастливо излая куче.

— Няма нужда. Той ще се прибере скоро. Обича да флиртува с жените на гардероба.

Взе куфара си и го остави зад вратата.

Вятърът заблъска стъклената врата и аз я задържах с ръка.

Пипа погледна покрай мен към улицата. Мълчанието беше нещо ново за нас и не ми харесваше.

Накрая ме погледна.

— Изкарах хубаво. Много хубаво.

Кимнах и когато се наведох да целуна милите й усмихнати устни, цялата неловкост и напрежението, които ни съпътстваха по пътя, изчезнаха.

Целувката трябваше да бъде обикновена и кратка. Но когато я целунах, долната й устна се озова между моите, тогава я засмуках лекичко, подръпнах със зъби, а после пак и пак, главите ни се наклониха, устите се отвориха и езиците ни се плъзнаха един към друг.

Пипа рязко се отдръпна със стиснати очи.

— Трябва да тръгвам — и посочих през рамо, а после добавих глупаво: — Прекарах чудесно.

— Аз също — кимна тя. — Чудесно партньорство беше. Обади ми се пак, когато имаш нужда от фалшива съпруга или момиче за ваканцията. Много ме бива в това.

— Подценяваш се. — Отстъпих назад и прокарах отново ръце през косата си. — Наистина много се радвам, че се запознахме.

И… това беше глупаво.

Отстъпих с още една крачка.

— Лек път до вкъщи.

Тя смръщи вежди, а после ми се усмихна неуверено.

— Благодаря.

— Чао.

— Чао, Йенсен…

Гърлото ми се стегна, обърнах се и изтичах до микробуса.

Естествено, сестра ми беше видяла сцената.

— Това беше… — поде тя.

Изгледах я лошо и с гузно чувство си сложих колана.

— Какво?

— Нищо. Просто не знам.

Зиги беше видяла съвсем ясно положението. От това ме беше яд, чувствах се неспокоен и не ме свърташе на едно място.

— Докарахме я до тях, нали така? — попитах аз и се наместих на седалката. — Какво лошо има, че я целунах за довиждане?

— Говорех за след това. Снощи не слезе на вечеря заради нея. Сега я целуна, а после изглеждаше все едно й благодариш, че ти води счетоводството. Много конфузно беше.

— Снощи бяхме на почивка. Ти какво очакваше?

Двамата с Уил замълчаха.

— С нея няма да се женим — напомних им остро. — След две седмици на почивка заедно не сме решили, че сме влюбени един в друг.

В миг съжалих за тона си. Зиги не се опитваше да ми каже как да живея живота си, казваше ми да го живея и толкова. Искаше само да бъда щастлив.

И аз бях.

* * *

Помахах на Уил и Зиги от прозореца на колата си, после дадох на заден ход по алеята им. След четири минути паркирах пред къщата.

У дома. По дяволите, беше хубаво да се завърна вкъщи, да бъда сам и обграден от моите вещи, с Wi-Fi и сигнал на телефона, както добрият господ бог бе отредил.

Есента беше в разгара си и земята беше зарита с повече листа, отколкото бяха останали по дърветата. Докато се изкачвах по стълбите, си помислих, че трябва да се обадя на градинаря и да се уговорим да работи извънредно през уикенда, за да почисти.

Оставих ключовете в паничката на масата до входа, а куфара до вратата, и останах прав за малко, за да се насладя на тишината. Стенният часовник на родителите ми тиктакаше в трапезарията и някъде наблизо бучеше трактор, но иначе беше тихо.

Може би — чак не ми се вярваше, че го казвам — твърде тихо.

По дяволите.

Бях си вкъщи, по пантофи, скоро щях да бъда по пижама с готова храна и бира пред мен. Наведох се и взех дистанционното, за да пусна системата, после отидох в кухнята. Купчината с менютата в пластмасовата поставка за писма се плъзна леко от мястото си на шкафа. Сториха ми се топли и познати в ръцете ми.

Чудесно, нали? Разпускане по време на пътуването, разпускане и вкъщи.

От години не се бях чувствал толкова отпочинал.

Тъкмо слагах последните си дрехи в пералнята два-три часа по-късно, когато на вратата се позвъни.

Отворих и замръзнах.

Това не го бях очаквал.

— Беки? — изрекох и замълчах, защото всяко продължение, което изскачаше в ума ми, започваше с: „Какво, за бога, търсиш на предната ми веранда?“.

Тя ми помаха неловко с ръка.

— Здрасти.

— Здрасти? — отвърнах с тихо объркване. — Какво правиш тук?

— Бяхме на гости на нашите.

— Питам какво правиш тук?

— Аз… ъм…

Тя се покашля и чак тогава забелязах тънкото й палто и парата, която излизаше от устата й в студения въздух. Сигурно замръзваше навън. По дяволите.

— Влез — отдръпнах се доста назад, за да й направя място да мине.

Тя спря и се огледа за няколко секунди. Сигурно позна някои от мебелите. Ъгловата масичка. Лампата до входната врата. Когато си тръгна, не взе нищо със себе си освен няколкото куфара с дрехи и две картини, подарък от баба й.

Аз още се хранех от сервиза за сватбата ни. Беше от брат ми Найълс. Семейството ми не ми позволи да го върна. Нещо, което може би трябваше да променя.

— Тръгнахте си преди края на обиколката — каза тя и се обърна с лице към мен.

Кимнах и мушнах ръце в джобовете на анцуга.

— Да, стана импулсивно.

— Заради мен и Кам ли?

Свих рамене:

— Отчасти. Но и обиколката не ни хареса много накрая.

Тишината се настани помежду ни и очите й обходиха стените, хола и кухнята и чак тогава аз осъзнах грешката си.

— Къде е Пипа?

Покашлях се и тихо се разсмях. Бях твърде уморен за това.

— Пипа е — подех аз и тогава разбрах, че не съм длъжен да й давам обяснения. — Тя не живее тук.

Беки примигна объркано.

— Не сме женени — казах простичко.

— Какво? — очите й се разшириха.

— Ние просто… просто се забавлявахме.

Прокарах ръка през косата си, докато тя отново огледа стаята.

— Защо ти е било да лъжеш? — пак ме погледна тя. — Приличахте на двойка, държахте се като…

— Бяхме заедно — казах аз с леко неудобство.

— Но всъщност не сте женени?

— Аз само… — не довърших, защото реших, че не си струваше да се впускам в обяснения. — Беки, извинявай, но защо си дошла?

Тя отвори уста да каже нещо, после пак я затвори и поклати глава през смях.

— Исках да ти кажа довиждане — изрече накрая.

— Дошла си тук, защото искаш да си вземем довиждане?

— Ами… не ни остана време и да поговорим. Само двамата. Кам ме окуражава да се уча да говоря за проблемите. Имаш ли двайсет минути? Аз само… — Тя се обърна и влезе навътре в стаята. Мушна ръце в косата си и пак се обърна. — Толкова много неща искам да ти кажа.

Едва ли беше очаквала напрегнатото мълчание, което последва. Почти ми се прииска да се разсмея. Ако преди пет години ме бяха попитали — може би дори преди две — дали искам да кажа нещо на бившата си съпруга, можех да напиша дисертация.

Всъщност имах какво да й кажа в онази нощ в лозята с Пипа, когато крещях към небето, докато пръскачките ни къпеха от всички страни. Но сега се чувствах странно опразнен. Не ядосан нито тъжен. Тази част от мен остана във винарната и сега само Пипа знаеше за нея.

— Ако искаш да говориш… — замълчах, после се поправих, за да съм по-ясен, — ако ще се почувстваш по-добре, говори…

Тя пристъпи към мен.

— Да, струва ми се, че сега мога да ти обясня.

Не успях да сдържа краткия смях, който се изтръгна от мен.

— Бекс, не искам да ми обясняваш нищо вече.

По лицето й премина изненада и тя поклати глава, все едно не беше разбрала добре.

— Така и не поговорихме за случилото се — обясни тя. — Така и не си признах колко лошо постъпих.

Отдръпнах се малко и си помислих колко погълната от себе си беше дори сега.

— И си каза, че седем години след раздялата ни е удачен момент да разискваме това?

Тя заекна смутено в знак на протест.

Повдигнах рамене безпомощно.

— Добре… ако искаш да ти олекне на душата, ще те изслушам. — Усмихнах й се, не грубо. — Не казвам това, защото изпитвам горчивина или защото искам да те засегна, а защото това е истината. Няма нужда да ми обясняваш нищо, Бекс. Преживях го.

Тя отиде да седне на дивана, мушна крака под себе си и се загледа в ръцете си. Странно беше да наблюдавам профила й, който някога ми беше така скъп, а сега ми се струваше просто… познат.

— Разговорът не върви според очакванията ми — призна тя.

Дойдох до дивана и седнах до нея.

— Не знам какво очакваш да кажа на това място — признах шепнешком.

Тя вдигна лице към мен.

— Струваше ми се, че ти останах длъжница и за теб ще бъде облекчение да ти го кажа. Радвам се, че не е така — побърза да добави тя, — но не бях осъзнала, че аз се нуждая от това обяснение, докато не те срещнах на обиколката.

Кимнах.

— Е, какво искаше да ми кажеш?

— Че съжалявам — тя задържа погледа ми за няколко секунди, после примигна и погледна ръцете си. — Напуснах те по ужасен начин. И исках да знаеш, че не ти беше причината.

Изсмях се кратко и сухо.

— Отчасти това беше проблемът.

— Не — тя ме погледна, — искам да кажа, че ти не беше направил нищо лошо. Аз продължавах да те обичам. Но ми се струваше, че сме твърде млади.

— Ние бяхме на двайсет и осем, Бекс.

— Добре, аз не бях живяла дотогава.

Видях, че казваше истината. Усетих, че се задъхах, когато си спомних Пипа да казва кажи-речи същото миналата седмица, но с много по-голяма готовност, с увереност, с мъдрост.

От дома си Беки се беше преместила да живее в общежитието, а оттам — с мен. По природа тя беше малко свита и никога не беше търсила приключения. Никога не си бях мислил, че е имала нужда от тях.

— Разбирам всичко това сега, но тогава видях как животът е пред мен — тихо рече тя, — охолен и спокоен, но малко скучен. — Дръпна едно конче на ръкава си и то се разши повече, отколкото беше очаквала, защото Беки го повдигна и го отхапа. — После се замислих за теб, за човека, за когото се бях омъжила и който беше готов да превземе света, и ми стана ясно, че рано или късно някой от нас щеше да си изгуби разсъдъка.

Това ме разсмя и тя ме погледна поуспокоена.

— Не говоря за истинска лудост — добави, — а за изневяра, криза на средната възраст, нещо такова.

— Аз нямаше да ти изневеря — казах на часа.

Погледът й се посмекчи.

— Откъде знаеш? Колко време ти трябваше, за да ме забравиш?

Не исках да й отговоря и мълчанието ми й каза всичко, което трябваше да знае.

— Нали няма да ми кажеш, че сега ти е по-зле?

— Нима очакваш да ти благодаря? — попитах недоумяващо.

Тя побърза да поклати глава.

— Не, исках да кажа, че видях как се разклащат собствените ми основи. Видях как се пречупвам след години. А може би тогава се пречупих. Но каквато и да беше причината, знаех, че няма да останем вечно заедно. Знаех, че се обичахме достатъчно, за да преживеем временните изпитания покрай промените в кариерата и раждането на децата ни. Но не се обичахме толкова, че да понесем скуката.

От дома си Беки се беше преместила да живее в общежитието, а оттам — с мен. По природа тя беше малко свита и никога не беше търсила приключения. Никога не си бях мислил, че е имала нужда от тях.

— Разбирам всичко това сега, но тогава видях как животът е пред мен — тихо рече тя, — охолен и спокоен, но малко скучен. — Дръпна едно конче на ръкава си и то се разши повече, отколкото беше очаквала, защото Беки го повдигна и го отхапа. — После се замислих за теб, за човека, за когото се бях омъжила и който беше готов да превземе света, и ми стана ясно, че рано или късно някой от нас щеше да си изгуби разсъдъка.

Това ме разсмя и тя ме погледна поуспокоена.

— Не говоря за истинска лудост — добави, — а за изневяра, криза на средната възраст, нещо такова.

— Аз нямаше да ти изневеря — казах на часа.

Погледът й се посмекчи.

— Откъде знаеш? Колко време ти трябваше, за да ме забравиш?

Не исках да й отговоря и мълчанието ми й каза всичко, което трябваше да знае.

— Нали няма да ми кажеш, че сега ти е по-зле?

— Нима очакваш да ти благодаря? — попитах недоумяващо.

Тя побърза да поклати глава.

— Не, исках да кажа, че видях как се разклащат собствените ми основи. Видях как се пречупвам след години. А може би тогава се пречупих. Но каквато и да беше причината, знаех, че няма да останем вечно заедно. Знаех, че се обичахме достатъчно, за да преживеем временните изпитания покрай промените в кариерата и раждането на децата ни. Но не се обичахме толкова, че да понесем скуката, и се страхувах, че ти ще бъдеш безкрайно отегчен с мен.

Това сигурно обясняваше избора й да бъде с Кам, помислих си аз. Може би Беки го намираше за по-обикновен човек от мен. Не знаех дали високото й мнение за мен трябваше да ме ласкае, или да ме разтревожи, че тя имаше толкова ниска оценка за себе си.

— Щастлива ли си с него?

— Да. — Усмивката й беше искрена. — Обсъждаме вече да имаме деца. Пътувахме много, откакто се запознахме: Англия, Исландия, дори Бразилия. — Сви рамене и добави: — Той има работа. Не се налага и аз да работя. Той иска само да бъда щастлива.

Беки мразеше силното напрежение.

Това ме накара да се замисля дали не й приличах на мъж, който се нуждаеше от съпруга, решена да се конкурира с моята кариера, и това да е накарало Беки да почувства, че никога няма да спечели.

Може би аз наистина се нуждаех от такава жена. И може би тя щеше да изгуби. Но как можех аз да знам?

И нима вече имаше някакво значение? Бях остарял. Исках жена, чието присъствие настояваше за повече място в мислите и сърцето ми. Спомних си описанието, което направих на Беки пред Пипа, и осъзнах колко общо беше прозвучало то.

Беше мила.

Беше ни забавно.

Не замазвах нищо. Наистина не помнех нищо повече, освен че беше приятно. Защото Беки имаше право — тя все още не беше живяла дотогава. Нито пък аз.

— Чувстваш ли се по-добре? — попитах.

— Така ми се струва — тя си пое дълбоко дъх и издиша през издутите си бузи. — Но все още не разбирам защо се престори, че си женен за Пипа.

— Няма нищо заплетено. — Почесах се по веждата. — Когато те видях, се паникьосах. — Свих рамене и продължих: — Само изскочи от устата ми. И почти веднага след това осъзнах, че съм добре и че не ми е трудно да бъда в компанията ти. Но тогава вече лъжата ми се струваше по-лесна. Не ми се искаше да те злепоставям. Нито себе си.

Тя кимна и продължи да го прави още малко, сякаш сама свикваше с тази мисъл.

— Трябва да си вървя.

Станах след нея и я изпратих до вратата.

Целият разговор беше хем странен, хем банален.

Когато й отворих вратата, разбрах, че Кам бе стоял в кола до тротоара през цялото време.

— Трябваше да го поканиш вътре — в думите ми се прокрадна недоумение. — Четирийсет и пет минути е седял там.

— Няма нищо. — Тя се повдигна и ме целуна по бузата. — Грижи се за себе си, Дженс.

* * *

Строполих се на дивана. Имах чувството, че съм бягал в маратон.

Беше рано, твърде рано да си лягам, но въпреки това угасих телевизора и лампите и най-накрая извадих телефона от раницата. Ще си навия часовника да ме събуди, но няма да си проверявам пощата, си казах. Ще почета от книгата и ще си легна.

Няма да мисля за Беки, за Пипа, за нищо.

На екрана светна съобщение. Беше от Пипа.

Дядо ми е много мил щурчо и иска да го изведа на вечеря утре в 3. В ТРИ, Йенсен. До седем и половина ще съм прегладняла като вълк. Моля те, искаш ли да вечеряме в нормален час за възрастни?

Взирах се в екрана.

Идеята да вечерям с Пипа звучеше добре. Тя ще ме разсмее, може би дори щях да я доведа с мен вкъщи. Но след Беки и кошмара, който знаех, че ме чака утре в работата, едва ли щях да бъда добра компания.

Казано по-просто, бях уморен. Точно сега не исках да мисля за нищо.

Почувствах се ужасно още преди да й отговоря.

Тази седмица е пълен хаос. Да оставим за следващата? — написах аз.

Захвърлих телефона и усетих, че леко ми прилоша.

Половин час след това си легнах и проверих съобщенията си. Отговор нямаше.