Кристина Лорен
Красиво момче (10)

Глава десет
Йенсен

Някакъв стържещ звук от дясната ми страна ме сепна и аз се повдигнах на лакът.

Завивката се свлече надолу и Пипа стрелна погледа си от лицето ми надолу под кръста ми, и пак ме погледна в очите. Страните й пламнаха и аз разбрах защо.

Бях си свалил шортите по някое време след… боричкането в леглото.

Тя ме виждаше гол за първи път на светлината на утрото след нощта.

— Станала си — изрекох с натежал от съня глас. Когато се разбудих окончателно, видях, че се е облякла с клин и тениска, а косата си беше вдигнала на рошав кок. Клечеше до леглото и си връзваше шарените кецове. — Облякла си се.

За първи път от началото на почивката не исках да скоча от леглото. Копнеех за топлината й до мен под завивките.

— Да, извинявай — прошепна тя. — Опитах се да не те събуждам.

— Къде отиваш? — обзе ме безпокойство. Нима щеше да си тръгне?

След като се поколеба, тя отвърна:

— Отивам да играя йога с Беки.

Изправих се седнал в леглото и примигнах.

— Нали разбираш, че не се налага да го правиш?

— Знам — кимна тя. — Но аз й обещах, че ще я чакам.

Погледна към кеца си, но аз се досетих, че тук имаше още нещо.

— И?

— И — разтегна тя думата — исках да остана насаме, за да помисля. Ти си първият мъж, до когото се събуждам след Марк… от много време насам.

Свалих крака отстрани на леглото, загърнах се със завивките през кръста и като се наведох, облегнах лакти на бедрата си и започнах да я изучвам.

— Добре.

— Хареса ми — увери ме тя тихо и ме погледна. — Искам просто да направя нещо, което обикновено не правя, и да използвам времето да забавя темпото.

Взех ръката й. Беше студена, все едно се беше измила, преди да дойде и да се обуе.

Тя захапа устната си и ме гледаше така, сякаш изучаваше лицето ми.

— Къде се намираш по скалата за безпокойство — между ленивец и Уди Алън?

Засмях се:

— Някъде между ленивеца и старо мързеливо куче.

— О — това я учуди. — Добре. С това ще мога да се справя.

Гърдите ми се свиха.

— Виж, да сключим сделка.

Тя се приближи на колене.

— Добре.

— Хайде да се забавляваме — казах аз, взирайки се в ръцете ни. Нейната беше бяла и гладка на фона на загорялата ми кожа. Сухожилията и вените се преплитаха по опакото на силната й ръка. — Имаме седмица и половина. Ти живееш в Лондон, аз съм в Бостън. Цялото пътуване беше…

— Лудо — усмихна ми се тя. — Хубаво. Различно.

— Всичко изброено — съгласи се той с кимане. — Да сключим сделка, че с теб сме партньори в това. Искам почивката ти да мине прекрасно.

— Аз искам същото за теб.

Тя се наведе напред и целуна вътрешната страна на китката ми.

— А ако решиш, че предпочиташ да продължиш пътуването като необвързана жена… — подхванах аз.

— Ще ти кажа. И за теб важи същото — побърза да добави тя и допря ръката ми до лицето си. — Този план ми харесва.

— Значи не искаш да се върнеш в леглото? — придърпах я между краката си. Но тя се възпротиви, макар че огледа гърдите, корема и хълбоците ми.

— Йогата ме… зове.

Въздъхнах бавно.

— Къде ви е срещата?

— Решихме да прескочим процедурата с парата и да играем йога на поляната зад хотела.

— Ти играла ли си йога по-рано?

Тя поклати глава.

— Нито веднъж. Но какво толкова сложно има да се навеждаш и да вириш крака във въздуха?

Засмях се.

— Във всеки случай Беки се старае — тихо каза тя и лицето й се изопна. — И за мен, твоята съпруга, е по-лесно да отговоря на старанието й, отколкото за теб.

— Ти закриляш ли ме? — усмихнах й се широко аз.

— Може би.

Разсмях се тихо.

— Кой да допусне, че ти си била мъдрият пазител на мира?

Тя се протегна и ме целуна по брадичката.

— Ще се видим на закуска.

* * *

Обух си дънките, навлякох си пуловера и се запътих надолу да си сипя кафе от каната до рецепцията, после с тихи стъпки излязох на задната веранда. Гъста мъгла се стелеше над тревата, въздухът беше хладен, но гледката беше красива.

Ярка зеленина изригна иззад гъстите облаци — в тревата, по дърветата и хълмовете в далечината. Точно след широките задни стъпала и малко вляво от хотела на равната, гладка поляна Беки и Пипа се кълчеха на постелките за йога, които Беки беше донесла за себе си и Кам.

Сръбнах от кафето, загледан в тях.

Добрата форма на Пипа по-скоро се дължеше на неизчерпаемата й енергия и вечното й движение, отколкото на естествената й склонност към спорта. Даже докато се разтягаше, тя изглеждаше неуверена в себе си, непрекъснато шаваше, танцуваше и пееше — все неща, които бяха в пълна противоположност с Дзен.

Вратата зад мен изскърца и Зиги дойде да седне на стъпалото до мен, обгърнала с длани димяща чаша.

— Какво, за бога, прави Пипа? — попита тя с дрезгав глас.

— Йога.

— Това йога ли е?

— Версията на Пипа поне.

— Брей. И то с Беки? Защо не й е казала да върви по дяволите?

Кимнах с усмивка над чашата си.

— Явно държи на думата си.

Беки се изправи, даде някакви инструкции на Пипа, които не можах да чуя. Пипа се наведе да докосне пръстите си и сковано вдигна единия си крак назад. Притежаваше около една осма от гъвкавостта на Беки.

Изглеждаше нелепо.

Беше невероятна.

Зиг изсумтя:

— Тя е просто чудесна. Все едно гледам как малката Анабел играе йога.

Беки зае същата поза, а след това направи сложна версия на позата „гледащо надолу куче“ и Пипа за малко не падна на земята.

— Беки е разбрала — поклатих глава, а в същото време Пипа се свлече на постелката в смях.

— Какво е разбрала?

— Пипа й каза, че се занимавала с една измислена версия — британска парна йога.

Сестра ми ги разгледа внимателно с присвити очи и заключи:

— Странното е, че не ме е страх за Пипа. Тя ще се погрижи за себе си.

— Беки не е някой хищник — отбелязах сухо аз. — И те не се дуелират с мечове. Това е йога.

— Да — засмя се Зиги. — Исках да кажа, че двамата измислихте цялата тази сложна история, а сега Пипа се преструва, че играе йога и… Тя е готова да опита всичко. Това ми харесва.

Момичетата легнаха по гръб, вдигнаха крака над главите си в поза, която по спомените ми от няколкото урока по йога се наричаше Халасана.

Чух веселото „Уф!“ на Пипа, звънкия й смях и тениската й се вдигна нагоре, разкривайки корема и гърба й.

— Има хубаво тяло — измърмори Зиги.

— Така е.

Усетих как сестра ми се обърна към мен.

— Вие да не би…?

— Не точно.

— Но почти? — попита тя с надежда.

Погледнах я в очите.

— Няма да обсъждам това с теб.

Тя кимна с лека усмивка.

— Харесвам я.

В сърцето ми се загнезди безпокойство. Проблемът беше, че връзката ни беше невъзможна.

Отпъдих мисълта и насочих поглед към поляната, където мнимата ми съпруга и бившата ми жена продължаваха да играят йога. Изправени сега, те повдигнаха по един крак, свиха ги в коляното и задържа ходило в една ръка, а другата протегнаха напред в поза, която се казваше Натараджасана. Пипа обаче падна с главата напред и се приземи тромаво в полусалто. Превъртя се по гръб и се хвана за корема от смях. Беки пусна крака си и я изгледа с развеселена усмивка.

Беше ясно, че номерът й не се получи: Пипа не беше йогин.

* * *

— С Хана ще хвърляме червените топки — обясняваше ми Пипа два-три часа след това. — Вие с Уил ще хвърляте сините. — Въздъхнах хем търпеливо, хем развеселено, тя се разсмя и вдигна една малка жълта топка. — Това е топката бияч. — Тя я сложи в ръката ми и продължи: — Трябва да я хвърлиш зад средната линия, но не зад триметровата линия — тя посочи петата бяла линия в тревата — ето онази там.

От всички игри на света играехме на боче на просторната поляна до хотела. След йогата Пипа беше дошла с нас на късна закуска с коктейл „Мимоза“, а с нея се домъкнаха Беки и Кам.

Напрежението след първия ден се бе сгъстило и въпреки твърдото ми решение да избягвам драмата на всяка цена, Беки през цялото време не беше сигурна накъде да гледа и накрая мълчаливо взе да побутва яйцата си.

Проблемът не беше толкова, че разговорът не вървеше, просто нас нищо не ни свързваше, нямахме допирни точки, откъдето да тръгне разговорът, освен ако не се въртеше около незначителни светски теми. Моята незаинтересованост към събитията от живота й през последните седем години също не помагаше с нищо.

От време на време поглеждах скришом към Беки. Бях го казал на Пипа снощи, но тя винаги ли е била толкова тиха, винаги ли се е сливала с фона? Дали ми се струваше така заради неловкото положение — тя в много отношения беше лошият тук, затова и аз толкова внимавах с нея… — но като махнем вчерашния странен рев, имах чувството, че Беки си е Беки.

Имахме два часа преди груповата обиколка на едно лозе и вместо да се качим в стаята за един спокоен душ, както предложих, Пипа и Зиги ни предизвикаха с Уил на битка на половете в мач по боче.

Взех топката от Пипа и приближих игрището.

— Да, госпожо.

— Играйте добре — добави тя бързо.

Сестра ми се разсмя до мен.

— Това е много важно — допълни Пипа на висок глас, докато аз протягах ръка да хвърля. — Мъже срещу жени. Няма да е зле да се представите на ниво.

Спрях, обърнах се и я погледнах през рамо.

— Представянето ми до ден-днешен винаги е било на ниво.

Зиги изстена, но Пипа ми се усмихна сърдечно.

— Да, но ако помниш, аз бях в позиция да играя с топките. Затова…

Сестра ми се разпищя и побягна и точно в този миг една гигантска ръка затисна устата на Пипа и я повдигна през кръста. Уил я пренесе по-надалеч от мен.

— Аз ще се погрижа за нея — изрече той през звънкия си смях. — Ти хвърляй спокойно, Дженс.

Обърнах се към игрището и хвърлих ловко топката на тревата. Тя се претърколи и спря на сантиметри от триметровата линия — чисто хвърляне.

Пипа зарита, измъкна се от ръцете на Уил и хвана първата червена топка.

— А сега, жените ще ти покажат как се хвърля топка.

— Тази игра е като шафълборд — започвах да схващам правилата. — Но в нея се опитваме да стигнем колкото се може по-близо до топката бияч, тоест падината.

— Да, само че на боче играят хипстърите във винарните, а на шафълборд — старците на круизните кораби — обади се Зиги.

— Не само старците — възрази Пипа и се наведе, за да хвърли. — В една от любимите ми кръчми има страхотна маса за шафълборд.

— Очарователно. — Застанах до нея и заговорих право в ухото й. Тя се сепна и ме изгледа с престорен яд.

— Махай се.

— Разкажи ми нещо повече за тази маса за шафълборд в кръчмата — прошепнах, като се стараех да отвлека вниманието й.

Тя се обърна и ме погледна с необичайно сините си очи, които бяха съвсем близо. Сърцето ми спря, а когато пак тръгна, заби учестено.

Каква необичайна авантюра.

— Изобщо не умееш да отвличаш вниманието на хората — каза ми тя.

— Така ли?

Тя прекрачи още веднъж напред и замахна с топката точно когато й прошепнах:

— Още усещам топлината ти по себе си.

Топката изхвърча и падна далеч извън игрището, а Пипа се обърна и игриво ме цапна.

— Не беше честно!

Минах зад нея, притиснах гърдите си в гърба й и нежно сплетох ръцете си на корема й.

— Бях ужасен, нали?

Уил взе една синя топка и я подхвърли леко в ръката си.

Беше негов ред.

— Хубава двойка сте.

Каза го, без да мисли, но Пипа ми хвърли загрижен поглед през рамо и се отдръпна от мен.

Инстинктивно ми даваше пространство.

Моментът беше ужасно неподходящ. Точно когато Пипа се обърна към мен, тя погледна над рамото ми към хотела и малко помръкна.

— Беки.

— Какво?

Вирна брадичка да посочи зад мен и повтори:

— Беки. Идва насам.

Обърнах се с усмивка на лицето:

— Хей, Бекс.

Беки се сепна:

— Отдавна не си ме наричал така.

— Отдавна не съм те виждал.

Думите ми я засегнаха и тя се сви.

— Дойдох да ви питам дали искате да потеглите по-рано на обиколката. Микробусът е тук.

— Аз трябва да си взема душ, но ще бъда бърза — каза Пипа.

— Добре. — Беки продължаваше да ме гледа. — Дадено.

Пипа заобиколи Беки и тръгна към хотела.

— Ти имаш ли нужда от душ? — Бившата ми жена ме огледа от главата до петите, после задържа погледа си върху наболата ми брада.

— Да, ще настигна Пипа.

— Може ли да поговорим набързо преди това?

Погледнах зад Беки. Пипа вече се беше скрила в сградата.

— Беки — казах внимателно, усещайки как на няколко крачки от нас сестра ми и Уил се преструват, че не ни подслушват. — Сега не му е времето.

* * *

— За какво искаше да говори с теб Беки? — Пипа закопча ризата над корема и гърдите си.

Сбогом, красавици.

— Йенсен?

Примигнах и вдигнах глава към лицето й.

— Хъмм?

— Попитах те за какво искаше да разговаря с теб Беки — засмя се тя.

— О — свих рамене и започнах да бърша мократа си коса с кърпата. Бяхме се изкъпали поотделно, за мое огорчение. — Нямам представа. Може би за къщата на мечтите ни, която Кам ще ни продаде.

Пипа измърмори скептично и се напъха в чифт черни панталони, завъртайки леко ханша си. Бяха й тесни, а ризата — прозрачна.

— Бийкън Хил сигурно е доста скъп квартал, ако се съди по радостта му, че ще вземе несъществуващата комисионна.

— Така ли ще се облечеш? — повдигнах брадичка аз.

Тя се погледна.

— Ами, да. И обувките. Защо?

Защото виждам гърдите ти.

— Просто питам.

Тя притисна ръце към корема си и ме изгледа неуверено. После стисна твърдо уста.

— Ако си мислиш, че ще ми казваш как да се обличам, грешиш.

Стоях и се смеех.

— Харесва ми. Но сутиенът ти се вижда.

— Е, и? — наклони тя глава.

— Е, и — повторих аз, — кара ме да си мисля за гърдите ти.

Пипа се наведе и си обу ботушите.

— Далеч не си толкова еволюирал, колкото си мислех отначало.

* * *

Качихме се последни в микробуса на предните седалки и се омотахме коланите. Не съм сигурен как успяхме, но Пипа се овърза през врата и едва не си скъса едно копче на ризата. Закопчалката се закачи в джоба ми.

Докато се мъчех да я освободя, тя ме изгледа развеселено.

— Много ще внимавам да не се заплета с теб.

Настъпи мълчание, аз махнах колана от врата й и после огледах останалите пътници.

— Не сме сами, нали? — изсъска тя с театрална игривост.

— Има и други — потвърдих аз. — Наблюдават те с любопитство.

— И лек ужас — додаде сухо Найъл.

Пипа вдигна глава и се усмихна подкупващо на шофьора, който я гледаше в огледалото.

— При това съм трезвена. Желая ви късмет.

Уил се обърна от предната седалка.

— Вие двамата май сте решили да забърквате каши днес?

— Може би — признах аз. — Как е главоболието?

Той се засмя и се обърна напред.

— Бавно отслабва.

— До колко останахте снощи навън? — попита Беки най-отзад.

— Докъм полунощ? — предположи Руби.

— Къде изчезнахте? — Кам се наведе напред от седалката си.

— Бяхме в бара на хотела — отвърна Найъл.

Микробусът потъна в мълчание за пет-шест тежки секунди.

— Не ви видяхме да си тръгвате — обади се Беки. До мен Пипа се изопна, а аз сложих ръка на крака й, за да не се чувства длъжна да отговаря.

— В караокето беше шумно — обясни Зиги и аз усетих нотките на развеселеност в гласа й. — А от бирата на мен ми се приспива.

Намеси се и жената от другата двойка, Елън:

— Открихме прекрасен фестивал на кувертюрите надолу по шосето. Имат невероятни занаяти, ако някой иска да дойде с нас по-късно днес.

Последвалата тишина беше мъчителна. Погледнах към Пипа и видях усилието, което й костваше да не приеме поканата, защото собственото й чувство за дълг щеше да я принуди да изпълни обещанието си. Стиснах я по-силно за бедрото, тя срещна погледа ми и се усмихна неуверено.

— Звучи примамливо — любезно рече Найъл, — но по-късно имаме резервация за обяд.

— Получих нова депеша от Бенет — провикна се Уил и набързо обясни ситуацията на останалата част от групата в микробуса, преди да прочете на глас: — „Тази сутрин Клои ми изглади ризата. Между другото, тя вече беше изгладена от химическото чистене, но тя каза, че си били оставили ръцете. Прочетохте ли добре? Тя. Ми. Изглади. Ризата.“

— Какво толкова — каза Пипа. — Странно е, но е в границите на нормалното.

— Защото не познаваш Старата Клои. Старата Клои щеше да изгори ризата на Бенет, преди да я изглади.

Телефонът завибрира в джоба ми. Бях изключил известията от пощата си и не можех да си представя кой можеше да ми праща съобщение или да ми се обажда. Извадих го и прочетох съобщението от сестра ми.

Това е ужасно. Искам да изслушам съобщенията на Бенет в нашия ван без тези хора. Искам пак да бъдем само нашата си малка групичка.

Написах бърз отговор. Организираните обиколки може би не са за нас?

Какво й става на окаяната Беки?

Не знам, отвърнах аз.

И не ме интересува, но не го добавих.

* * *

И естествено Беки отново поиска да разговаряме по време на обиколката.

Пуснах ръката на Пипа, след като мнимата ми съпруга ми кимна в знак на съгласие, и пристъпих в сянката на дъбовите бурета.

— Радвам се да те видя — поде Беки.

Кимнах, но не бях съгласен.

— Мина доста време.

— Пипа ми харесва.

Коремът ми се сви. Аз също харесвах Пипа.

— Кам ми се вижда… чудесен човек. Поздравления.

— Благодаря.

— А аз ти благодаря, че я изведе навън да играе йога тази сутрин — казах с усмивка. — Тя има доста странно чувство за приключения.

— Не знаех, че никога не е правила йога.

— О, сигурен съм, че е правила хиляди пъти, само че във въображението си.

И двамата се разсмяхме вежливо, неловко, докато Беки не отвърна поглед встрани и не си пое дълбоко дъх. Но преди да заговори, преди да отвори уста, аз вече исках разговорът да приключи.

— Виж, не мисля, че е редно.

— Не мислиш, че… е редно да разговаряме? — попита тя.

Лицето й ми бе познато до болка, въпреки че беше остаряла със седем години. Големите кафяви очи, тъмнокестенявата коса. Хората винаги описваха Беки като „симпатична“, защото беше дребничка и жизнерадостна, и ако не броим това пътуване, на лицето й вечно грееше усмивка. Но тя беше повече от симпатична, тя беше красавица. Просто душата й не беше толкова симпатична.

— Точно сега? Не — отвърнах й честно. — Не и по време на първата ми почивка от години насам.

Стиснах я леко за рамото, върнах се при групичката и прегърнах Пипа. Сестра ми ме погледна в очите, после се извърна към Беки, която се върна при Кам намръщена и сломена. Поклатих глава, за да кажа, че всичко е наред, но Зиг изглеждаше категорична.

Тя кимна набързо, измъкна се от групата и се запъти към фоайето на винарската изба. Десет минути по-късно се върна при нас, преметнала през ръка кошница за пикник и с победоносна усмивка на лицето.

— Да се омитаме оттук.

* * *

Трябваше да се досетим, че ще завали.

— Никога нямай вяра на синьото октомврийско небе. — Зиги се отказа да завие подгизналия си сандвич и го пусна в кошницата, която ни бяха дали под наем от винарната. Седяхме под един огромен дъб, който ни пазеше от дъжда, но от време на време от някой от клоните отгоре ни се изливаше струя вода и измокряше някое неочаквано място.

— Чие е това правило? — Уил нежно я погали по брадичката. По лицето му се стичаше вода и капеше от носа му, но това явно не го притесняваше. — Никога преди не съм го чувал.

— Току-що си го измислих.

— Но колко е топло само — възкликна Пипа и вдигна лице към небето. По физиономиите на всички се изписа негодувание и тя добави: — Истина е. Когато в Лондон вали, е толкова студено, че човек не само се измокря, ами подгизва.

— Вярно е — съгласи се Руби. — Аз си мислех, че като съм родена в Сан Диего, ще обикна дъжда. Но сега не мога да го понасям.

Въпреки това дъждът не ни пречеше и никой не искаше да си тръгне от ливадата до винарската изба, опасана от есенните цветове и отрупаните с късни ябълки дървета.

— Никога не съм живяла на друго място освен в Лондон и Бристол — обади се Пипа. — Майките биха ми липсвали, но не и Лондон. Може би имам нужда от приключение. Мианмар. Или Сингапур.

— Премести се тук — предложи сестра ми и се излегна в скута на Уил, а той я прегърна през раменете.

— Точно в този момент това ми звучи прекрасно. Сигурно се дължи на сегашното ми душевно състояние — бившият, който ми изневеряваше в Лондон, отегчителната работа, хората винаги искат да се преместят там, където са отишли на почивка, и прочие — но мисля, че ще ми бъде приятно, ако поработя известно време в Щатите.

Зиги се надигна на лакът и сериозно наостри уши.

— И какво те спира? Направи го!

— Не е толкова лесно — тихо каза Найъл. — Да си намери работа, да получи виза…

— Ако се интересуваш — тя изтри няколко капчици вода от лицето си, — аз имам много връзки в света на инженерството.

Зиг продължи да говори за международни назначения и хората, които познавала в областта, но аз спрях да я слушам и се вгледах в Пипа. Тя бе изненадваща смесица от благородство и безразсъдство, бдителност и лекомислие. Почти виждах как малкото момиченце в нея се бореше с отговорната жена и се мъчеше да реши коя от двете трябваше да води другата.

— Не знам — с тих глас рече тя. — За много неща трябва да помисля.

Дъждът се усили и закапа по-силно през листата и ние трябваше да избягаме от подслона си или скоро щяхме да подгизнем.

— Хора — обърна се сестра ми към всички, докато събирахме боклука. — Още снощи повдигнах въпроса, но според мен трябва да съкратим това пътуване. Имаме още два дни в тази област, а имам чувството, че…

— Че сме по-щастливи в собствения си балон? — довърши Найъл.

Всички ме погледнаха почти едновременно. Не исках да бъда причина за ранното ни отпътуване от Кънектикът, но в края на краищата и другите искаха да избягат оттук. Накрая се предадох:

— Добре, добре. Имате право.

— Повече вино — обади се Пипа, — по-малко непознати.

И като хвърли поглед към мен, се разсмя и допълни:

— Е, без мен.