Метаданни
Данни
- Серия
- Красив негодник (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Beautiful, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Гергана Дечева, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- Silverkata (2023)
Издание:
Автор: Кристина Лорен
Заглавие: Красиво момче
Преводач: Кристина Георгиева
Година на превод: 2017 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Уо; „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 05.08.2017
Редактор: Надя Калъчева
Художник: Shutterstock
Коректор: Ина Тодорова
ISBN: 978-954-27-2079-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7648
История
- — Добавяне
На А.К.У.: Заради всяка търпелива усмивка и всяка битка преживян.
Глава едно
Пипа
Гледах да не се ядосвам прекалено много на близкото приятелство между прозрението и ретроспекцията.
Като в следните случаи — чак когато отиде на изпит, човек се сеща, че е могъл да заляга повечко над книгите.
Или — докато се взира в дулото на пистолет, си мисли: „Божичко, ама аз наистина бях кръгла нула!“.
Или — както бе в случая — тъкмо си сварила белия, подскачащ задник на гаджето си идиот, което чука друга жена в леглото ти, и си казваш леко саркастично: „Ах, ето значи защо не е поправил скърцащата дъска на стълбището. То било Пипа-алармата.“.
Хвърлих чантата си по средата на поредния му сексуален тласък и го уцелих точно в гърба. Чу се звук все едно сто червила се удариха в тухлена стена.
За четиридесетгодишен лъжец, измамник и кретен Марк беше здравеняк.
— Ти, магаре — изсъсках аз, а той се повдигна неумело от нея и пенисът му щръкна на фона на корема му. Беше свалил чаршафите от леглото. Добавете и лентяйството към списъка с качествата му — явно го е мързяло да притича до пералнята на ъгъла, преди да се прибера.
Той се покри с ръка.
— Пипа!
Жената, трябва да й се признае, захлупи лице с ръце от срам.
— Марк — изрече гневно тя, — не си ми казал, че имаш приятелка.
— Странно — отвърнах вместо него. — На мен не ми е казал, че сме били две.
От ужас Марк започна да издава нечленоразделни звуци.
— Хайде — вирнах брадичка аз. — Събирай си парцалите и да те няма.
— Пипа — успя да каже той. — Не знаех…
— Че ще си дойда по обед ли? Да, миличък, досетих се.
Жената стана и засъбира унизено дрехите си. Може би приличието изискваше да се обърна с гръб и да ги оставя да се облекат в позорно мълчание. Но всъщност, ако трябваше да бъда честна, приличието налагаше тя да не се прави на света вода ненапита, когато всичко в проклетата спалня беше в изтънчени тюркоазени нюанси, а нощните лампи имаха дантелени абажури.
Тя какво — помислила си е, че е дошла в апартамента на майка му? О, я стига за бога.
Марк си обу панталоните и тръгна към мен с вдигнати ръце, все едно приближаваше лъв.
Засмях се. Точно сега бях по-опасна от лъв.
— Пипа, скъпа моя, много съжалявам.
Думите му увиснаха помежду ни, сякаш щяха да успеят да усмирят беса ми.
За миг мислено съчиних цяла реч — внушителна и пълна с красноречие: как всеки ден работех по петнайсет часа, за да му помагам с бизнеса, как той живееше и работеше в моето жилище, но от четири месеца не беше измил и една чиния, и как се беше впрегнал да зарадва тази жена с мъжеството си, а мен от шест месеца не ме беше поглеждал. Но той не заслужаваше да си хабя енергията, независимо колко удивителна щеше да бъде речта ми.
А и неудобството му, което растеше с всяка секунда заради моето мълчание, беше удивително. Гледах го, без да чувствам болка, въпреки че трябваше да е обратното. И все пак нещо в мен пламна. Въобразих си, че е любовта ми, която се разгаря като вестник над кибритена клечка.
Той пристъпи към мен.
— Не мога да си представя как се чувстваш в момента, но…
Наклоних глава и го прекъснах, усещайки как кипвам от яд:
— Не можеш ли? Шанън те напусна заради друг мъж. Знаеш отлично как се чувствам в момента.
И тогава изплуваха спомените от онези първи дни, когато се запознахме в кръчмата, когато бяхме само приятели и надълго и нашироко разговаряхме с удоволствие за моите любовни приключения и неговите неуспехи с жените. Спомних си, че веднага разбрах колко много бе обичал съпругата си и как се бе отчаял без нея. Опитах се да не се влюбвам в него, в недодяланото му чувство за хумор, в къдравата черна коса и искрящите черни очи, но не можах. И тогава, за моя най-голяма радост, една нощ всичко се промени.
След три месеца той се пренесе при мен.
След шест му казах да поправи скърцащата дъска на стълбите.
Два месеца след това вдигнах ръце и я поправих сама.
Това беше вчера.
— Събирай си партакешите от гардероба и се махай.
Жената притича покрай нас с наведена глава. Дали щях да запомня лицето й? Или завинаги щях да виждам пред очите си повдигащия се задник на Марк и поклащащия се пенис, когато скочи уплашено?
След няколко секунди чух тръшването на входната врата, но Марк още не се беше помръднал.
— Пипа, тя е само приятелка. Това е сестрата на Арнолд, от футбола, казва се…
— Не искам да знам проклетото й име! — изсмях се възмутено. — Пет пари не давам как се казва!
— Какво…?
— Ами ако има хубаво име? — прекъснах го аз. — Ако един ден взема, че се омъжа за някой наистина свестен мъж, родим си дете и съпругът ми предложи това име, аз какво ще му кажа: „О, прекрасно е. Само че за зла беда Марк изчука в леглото ми едно момиче, което се казваше така, а преди това смъкнал чаршафите, защото е загубеняк и мързел, затова по-добре да измислим друго име за дъщеря ни.“
Изгледах го кръвнишки.
— Вече ми развали деня. Може би седмицата — наклоних глава замислено. — Но определено не и месеца, защото онази нова чанта на „Прада“, която си купих миналата седмица, е толкова хубава, че даже твоят лицемерен бял гъз не може да ми развали удоволствието.
Той се усмихна, сдържайки смеха си. После каза тихо с обожание:
— Даже сега, даже след като те предадох, ти си ужасно забавна жена, Пипа.
Стиснах зъби.
— Марк! Напусни дома ми, мътните те взели.
Лицето му трепна от съжаление.
— Виж, в четири имам телеконференция с италианците и се надявах да я проведа от…
Този път го прекъсна шамарът ми.
* * *
Коко сложи пред мен чаша чай и ме погали утешително по главата.
— Майната му — каза тихо заради Лийли.
Лийли обичаше мотори, жени, ръгби и Мартин Скорсезе. Но както знаехме, не обичаше жена й да ругае в къщата.
Зарових лице в свитите си ръце.
— Защо мъжете са такива глупаци, мамо?
Обръщението беше и за двете, защото и двете се отзоваваха на него. Отначало е било объркващо да викам едната, а да идват и двете, ето защо, веднага щом съм проговорила, Колийн и Лесли ме научили да им викам Коко и Лийли вместо мамо.
— Мъжете са глупаци, защото… — поде Коко, а после се запъна. — Е, може би не всички, а?
Предположих, че погледна към Лийли за потвърждение, защото тогава изрече с по-твърд глас:
— Впрочем жените също могат да бъдат тъпачки.
Лийли й се притече на помощ.
— Едно можем да ти кажем със сигурност, и то е, че Марк действително е глупак, и това май изненада неприятно всички ни.
Беше ми мъчно и за двете ми майки. Те харесваха Марк. Ценяха това, че на години беше по средата между тях и мен. Радваха се на изискания му вкус към вината и музиката на Боб Дилън и Сам Кук. Когато беше с мен, той обичаше да се преструва, че още е на двайсет. Когато беше с тях, лесно се преобразяваше в най-добрия приятел на петдесет и кусур годишните лесбийки. Чудя се кое свое лице показваше пред безликите бездомници?
— Хем ме изненада, хем не — признах аз, изправих се и си избърсах лицето. — Като погледна назад, се питам дали Марк не беше толкова съсипан, защото никога не му беше минавало през ума да изневери на Шанън.
Вдигнах глава към широко отворените им загрижени очи.
— Той дори не е знаел, че това е вариант, докато тя не го е излъгала. Ужасен вариант, ако си нещастен, но все пак вариант. — Усетих как кръвта се оттича от лицето ми. — А може би това е бил най-бързият и лесен начин да се отърве от мен?
Те наблюдаваха безмълвно връхлитащия ме ужас.
— Това ли е било? — погледнах ту едната, ту другата аз. — Опитвал се е да скъса с мен, а аз глупачката не съм разбрала? Спал е в леглото ми с друга жена, за да ме отблъсне, така ли? — Притиснах с ръка устата си. — Марк е един голям страхливец с грамаден чеп, нали?
Коко закри устата си, за да не се разсмее. Лийли обаче се замисли сериозно над въпроса.
— За чепа нямам мнение, миличка, но без колебание ти казвам, че този мъж е страхливец.
Лийли обгърна лакътя ми, вдигна ме без никакво усилие и ме заведе до мекото канапе. Сложи ме да седна до нея и усетих здравото й едро тяло, а след миг Коко настани меките си заоблени форми от другата ми страна и двете ме притиснаха.
Колко ли пъти бяхме седели така? Колко ли пъти бяхме се сгушвали една в друга на дивана, докато разисквахме загадките на мъжкото поведение? Невинаги успявахме да стигнем до някакъв що-годе сносен отговор, но обикновено след хубавото гушкане на дивана ни олекваше.
Този път обаче те не се напъваха да измислят теории. Когато двадесет и шест годишната ти дъщеря се прибере вкъщи с проблеми с гаджето, а вие сте двойка лесбийки, женени от трийсет години за първата си любов, тогава няма кой знае какво друго да се каже, освен майната му.
— Много работиш напоследък — прошепна Лийли и ме целуна по косата.
— А ти мразиш работата си. — Коко заразтрива пръстите ми и измънка нещо в знак на съгласие.
— Тъкмо затова се прибрах този ден вкъщи. Беше ми дошло до гуша, идваше ми да накъсам на парчета купчината с таблици и да излея кафето на Тони на главата му, и реших, че едно хубаво уиски и няколко бисквити ще ми се отразят добре. Каква ирония.
— Защо не напуснеш и не се пренесеш вкъщи? — предложи Коко.
— О, мамо, не искам — отвърнах тихо, без да обръщам внимание на това как идеята да напусна запали мъничка искра в душата ми. — Не мога.
Вперих поглед в подредената всекидневна: в малкия телевизор, който служеше повече за поставка на пълните с цветя вази на Коко, отколкото за гледане; в синия като китеник килим, който някога беше като минно поле заради скритите в него обувчици на Барби; в педантично лакирания паркет, който се подаваше под него.
Аз наистина мразех работата си. Мразех моя шеф Тони. Мразех досадното еднообразие на безкрайните изчисления. Мразех пътуването с метрото, мразех, че след като Руби напусна преди година и половина, вече нямах добри приятелки в офиса.
Мразех дните, които се сливаха един с друг.
„Но може би съм щастливка — напомних си аз. — Поне имам работа, нали? И приятели, макар че през повечето време те клюкарстват в кръчмата. Имам си две майки, които ме обичат повече от всичко на света, и гардероб, от който на повечето жени ще им потекат лигите. А пък Марк беше чудесен понякога, но и глупак, ако трябва да съм честна. Страхотен пенис, ленив език. Силен, но доста скучен, като се замисля. И на кого му е притрябвал мъж изобщо? Не на мен.“
Имах всичко, животът ми беше прекрасен. Тогава защо се чувствах като попарено мушкато?
— Имаш нужда от почивка — въздъхна Лийли.
Усетих как нещо в мен се отприщи от облекчение.
— Да! Почивка!
* * *
На „Хийтроу“ в неделя сутрин е страшна лудница.
„Пътувай в неделя — ми каза Коко и допълни: — Ще бъде спокойно.“
Явно не бива да се вслушвам в думите на жена, която вече четири години не се е качвала на самолет. Но в сравнение с мен тя ми се стори като сбръчкан мъдрец: аз не съм летяла от осем години — от работата никога не са ме пращали в командировка. Вземах влака на северозапад до Оксфорд, за да се срещна с Руби, и на югоизток до Париж с Марк, когато заминавахме на двудневна екскурзия, за да се натъпчем с храна и вино и да правим див секс на фона на Айфеловата кула.
Секс. Божичко, това ще ми липсва.
Но трябваше да мисля за по-важни неща, като дали в девет часа в неделя на „Хийтроу“ имаше повече народ, отколкото в целия Лондон.
„Хората не ходят ли вече на църква?“, питах се. „За съжаление няма никога да разбера, защото с майките ми никога не бяхме ходили. Но аз въпреки това харесвам църквите. Построени от камъни, готически и пълни с разкази и тай…“
— Хайде, мърдайте, де — изръмжа жената зад мен.
Сепнах се — бяха ме хванали, че съм се отнесла и не се придвижвам на опашката за проверка на багажа.
Преместих се с три крачки напред и погледнах през рамо.
— По-добре ли е? — попитах с равен глас, след като стояхме в същия ред и само с няколко стъпки по-близо до стюардесата, която проверяваше паспортите.
Половин час след това бях на моя изход. И имах нужда да… правя нещо. Безпокойството ме ядеше отвътре. От онзи вид, когато не знаеш дали е по-добре да хапнеш нещо, или да стоиш гладен. Не ми беше да летя за пръв път… но нямах и много опит. В ежедневието ми беше друго — бях обиграна и практична. Имах си любим магазин в Майорка, откъдето си купувах нови поли. Имах списък с кафенета в Рим, който можех да предложа на всеки, отиващ там за първи път. Но от всички места на света на „Хийтроу“ се чувствах като риба на сухо. Летището не ти е метрото, където човек може да се мотка по перона, да стои на вратите или да се вози от грешната страна на ескалатора, но някак си мислех, че ще бъде по-приветливо. Като врата към приключения.
Явно не бе. Сградата беше огромна, а тълпите от хора — учудващо гъсти. Служителката на изхода оповестяваше информация, а в същото време друга жена на отсрещния изход правеше подобно съобщение. Хората се качваха на самолетите и наоколо цареше хаос, но когато се огледах, това не шокираше никого. Погледнах билета, който стисках в ръка. Майките ми бяха купили място в първа класа — подарък, казаха те — а аз знаех колко солено им беше излязло това. И нали самолетът не можеше да излети без мен?
До мен застана мъж, облечен в елегантен син костюм и лъснати обувки. Изглеждаше много по-самоуверен от мен.
„Дръж се за този — помислих си. — Щом той не се е качил, значи още е рано и за мен.“
Плъзнах поглед от гладката му шия до лицето и усетих как ми се завива свят. Явно гледах света през очилата на разочарованието, но той наистина беше великолепен. Гъста изсветляла от слънцето коса, тъмнозелени очи, забодени в билета в ръката му, и прекрасен овал на лицето — само да го схрускаш.
— Извинете — докоснах го аз по ръката. — Ще ми помогнете ли?
Той погледна ръката ми, после бавно прехвърли погледа си върху мен и се усмихна.
В ъгълчетата на очите му се образуваха ситни бръчици, а на лявата му страна се появи трапчинка. Имаше равни зъби като на американец. А аз се потях и дишах на пресекулки.
— Ще ми кажете ли как става всичко? От години не съм летяла със самолет. Сега ли трябва да се кача?
Той погледна билета, който стисках в ръката си, и леко го наклони, за да вижда.
Чисти, подрязани нокти. Дълги пръсти.
— О — позасмя се. — Мястото ви е точно до мен. — Вдигна глава към изхода и добави: — В момента качват родителите с малки деца и хората, които имат нужда от повече време. След това идва ред на първа класа. Искате ли да се качите с мен?
„Ще ви последвам и през дверите на ада, сър.“
— Чудесно. Благодаря ви.
Той кимна и се обърна с лице към служителката на изхода.
— За последен път пътувах до Индия преди осем години — казах му аз и той ме погледна отново. — Бях на двайсет и с приятелката ми Моли заминахме за Бангалор. Нейната братовчедка работи там в болница. Моли е чудесен човек, но и двете сме разсеяни, когато пътуваме, и за малко не се качихме по грешка на самолета за Хонгконг.
Той се позасмя учтиво. Бях напрегната и ръсех глупости, но не можех да се спра и трябваше да довърша безсмислената си история.
— Една добра жена на изхода ни упъти. Трябваше да тичаме до следващия терминал, където преместили самолета ни, но ние не бяхме чули съобщението, защото бяхме отишли за бира в ресторанта, и успяхме да се качим точно преди да потегли по пистата.
— Късмет — измърмори мъжът. И като повдигна брадичката си към пътническия ръкав, когато стюардесата обяви, че първа класа може да се качва, ми каза: — Това е за нас. Да вървим.
Беше висок, а дупето му ме накара да се затъжа за Патрик Суейзи в „Мръсни танци“ и аз се запитах колко ли време му е било нужно да си излъска обувките до такъв блясък. Ако потърсех конец или мъх по костюма му, щях да остана с празни ръце. Мъжът беше педант, но не от закостенелите.
„Какво ли работи?“ Бизнесмен. Дошъл е тук по работа и има любовница в някой скъп апартамент в Челси. Тази сутрин я е оставил да се цупи в кревата по бельото, което й е купил вчера като извинение, затова че срещата му се е проточила до късно. Тя го е нахранила с готова храна, купена за вкъщи, върху копринените чаршафи, а после го е любила до четири на разсъмване, когато той е станал, за да си излъска обувките…
— Госпожице? — изрече той с тон, сякаш за втори път му се бе наложило да ме повика.
Подскочих и сгърчих извинително лице.
— Извинете, аз се бях…
Той ми даде знак с ръка да се мушна на седалката до прозореца и аз сместих чантата си под предната седалка.
— Съжалявам — повторих отново. — Забравила съм колко организирано е качването в самолета.
Той махна леко с ръка и отвърна:
— Аз летя често. Включвам на автопилот, така да се каже.
Наблюдавах го как педантично извади iPad, шумоизолиращи слушалки и пакет антисептични мокри кърпички, с които избърса облегалките за ръцете, поставката и гърба на облегалката на предната седалка, а после извади още една и си почисти ръцете.
— Подготвен сте — измърморих и се усмихнах широко.
Той се засмя непринудено.
— Както казах…
— Често летите — довърших вместо него и се засмях открито. — Винаги ли сте толкова… бдителен?
Той ме погледна развеселен.
— Ами, да.
— Вземат ли ви на подбив за това?
Усмивката му беше рядка комбинация от предпазливост и дяволитост и накара сърцето ми да потръпне.
— Да.
— Хубаво. Чаровен навик, но заслужава прилична доза присмех.
Той се разсмя и изхвърли кърпичките в малка торба за отпадъци.
— Ще го запомня.
Появи се стюардесата и ни подаде по една салфетка.
— Аз съм Амелия и ще се грижа за вас днес. Искате ли нещо за пиене преди излитането?
— Тоник с лайм, моля — поръча тихо съседът ми по място.
Амелия погледна към мен.
— Ъм… — започнах аз и леко сбърчих лице. — Какво имате?
Тя се засмя, но не грубо.
— Всичко, което поискате. Кафе, чай, сок, сода, коктейли, бира, вино, шампанско…
— О, шампанско! — плеснах аз с ръце. — Това е подходящо начало на отпуската ми!
Наведох се и зарових в чантата си.
— Колко?
Мъжът ме спря с ръка и учудена усмивка.
— Шампанското е без пари.
Погледнах го през рамо и видях, че Амелия беше отишла да ни донесе напитките.
— Без пари? — повторих слабо.
Той кимна.
— На международните полети алкохолът се сервира безплатно. А в първа класа винаги е без пари.
— По дяволите — изтърсих и се изправих. — Ама че съм глупачка. — Побутнах чантата с крака си обратно под седалката. — Това е първото ми пътуване в скъпата класа.
Той се наведе към мен и прошепна:
— Нямаше да се досетя.
Не можах да разгадая тона му и го погледнах. Той ми смигна закачливо.
— Нали ще ми кажете, ако направя гаф? — попитах го с широка усмивка. Сърцето ми се разхлопа от близостта му и миризмата на мъж, чисто бельо и боя за обувки.
— Това няма как да стане.
„Какво чуха ушите ми?“
Усетих как се изчервявам.
— И ще ми напомните, ако случайно си захвърля малките шишенца с безплатен алкохол навсякъде? — изрекох тихо.
— Честна скаутска — и той вдигна три пръста. После се изправи, пъхна торбата с боклуците в куфарчето си и го сложи до краката си.
— У дома ли се прибирате, или заминавате?
— Прибирам се — отвърна той. — Роден съм в Бостън. Бях в Лондон по работа за една седмица. Вие казахте отпуска, значи заминавате на почивка?
— Да — повдигнах рамене, замаяна от радост, и си поех дълбоко дъх. — Имах нужда от кратка ваканция, за да сменя обстановката.
— Това никога не вреди — рече той тихо и ме погледна право в очите. Спокойният му поглед беше малко смущаващ. Определено скандинавски — очите му бяха толкова зелени, чертите му така изсечени. Все едно беше насочил прожектор към мен. Това хем ме замая, хем ме накара да се почувствам малко неловко. — Какво ви води в Бостън?
— Дядо ми живее там. А също и доста приятели. — Засмях се. — С голяма част от тях ще се срещна буквално за първи път, макар че съм слушала толкова много за тях през последните две години от друг приятел, че имам чувството, че вече ги познавам.
— Звучи ми като авантюра. — Той примигна за секунда, погледна към устните ми и после втренчи поглед в мен. — Йенсен — представи се той — и може на ти.
Протегнах ръка, потръпнах от хладните гривни, които се спуснаха до китката ми, и стиснах неговата.
— Пипа.
Амелия се върна с напитките ни, ние й благодарихме, а после вдигнахме тост.
— За завръщането и заминаването — рече той с усмивка. Чукнах звънко чашата му и той продължи: — Как е цялото ти име? Или Пипа е прякор?
— Би могло да бъде. Обикновено идва от Филипа, но в моя случай аз съм само Пипа. Пипа Бей Кокс. Майка ми Коко е американка — Колийн Бей, откъдето идва бащиното ми име, а тя винаги е харесвала името Пипа без причина. Когато майка ми Лийли забременяла от брата на Коко, Коко я накарала да обещае, че ако бебето се роди момиче, ще го кръстят Пипа.
Той се засмя.
— Извинявай. Майка ти е забременяла от брата на другата ти майка?
„Ох, майчице. Все забравям да въведа слушателя деликатно в историята…“
— Не, не, не направо. Използвали са пипета — обясних през смях. Каква картина обрисувах само. — През 1987 хората не били чак толкова готови да приемат, че две жени могат да имат дете заедно.
— Да, сигурно — съгласи се тихо той. — Ти едно дете ли си?
„… защото тук тя вечно се обърква“.
— Да — кимнах. — Ти имаш ли братя и сестри?
— Четирима — усмихна се Йенсен.
— Лийли искала да имат още деца — поклатих глава. — Но докато била бременна с мен, чичо Робърт срещнал леля Наташа, открил много суров и неумолим бог и решил, че стореното от него било грях. Сега гледа на мен с погнуса. — За да разведря атмосферата, добавих лекомислено: — Дано никога не ми се наложи да ми присаждат костен мозък или бъбрек, нали?
Йенсен ме погледна почти ужасѐн.
— Да, дано.
Изпитах известна вина, че едва пет минути бяха минали, откакто се настанихме, а аз вече му разказах живота си.
— Както и да е — продължих. — Наложило се да се задоволят само с мен. Но аз не ги оставях да скучаят.
Чертите на лицето му се смекчиха:
— Обзалагам се.
Отпих голяма глътка от шампанското и присвих очи от балончетата.
— Сега искат внучета, но благодарение на загубеняка ще трябва да почакат за това. — Допих шампанското на един дъх.
Улових погледа на Амелия и вдигнах високо чашата си.
— Има ли време за още едно преди излитане?
Тя взе чашата с усмивка, за да я напълни.
* * *
— Виж колко е огромен Лондон — измърморих. Гледах през прозореца, докато се издигахме във въздуха. Градът плуваше под нас и облаците бавно го поглъщаха. — Красиво е.
Когато се обърнах към Йенсен, той бързо измъкна едната слушалка от ухото си и деликатно я задържа в дланта си.
— Извинявай, не те чух?
— О, нищо. — Усетих как почервенявам и не бях сигурна дали е от притеснение, че бях досадната спътница, която не си затваря устата, или е от шампанското. — Не съм разбрала, че си си сложил слушалките. Казвах само, че Лондон изглежда огромен.
— Градът е огромен — Йенсен се наведе към прозореца, за да види по-добре. — Винаги ли си живяла тук?
— Учих в университета в Бристол, после, когато получих работа във фирмата, се върнах пак.
— Фирма? — той свали и двете слушалки.
— Извинявай, да. Инженерна фирма.
Той повдигна вежди. Беше впечатлен и аз заговорих бързо, за да отрезвя преценката му:
— Заемам скромна длъжност там. Завърших математика, тъй че просто правя изчисленията и имам грижата да не излеят някъде повече бетон.
— Сестра ми е инженер по биомедицина — рече той гордо.
— Това е много различно — усмихнах се аз. — Тя прави съвсем дребни неща, а ние — големи.
— Дори така да е, пак съм впечатлен.
Усмихнах се.
— Ами ти?
Той си пое бавно дъх и аз предположих, че работата беше последното нещо, за което му се мислеше.
— Адвокат съм. Занимавам се с търговско право, най-вече със стъпките, които трябва да се предприемат при сливането на две компании.
— Звучи сложно.
— Аз съм човек на детайлите — той сви рамене. — В работата ми има много детайли.
Пак го огледах от глава до пети: остър ръб по средата на всеки крачол, лъскави кафяви обувки и сресана коса, без ни едно щръкнало косъмче в нея. Кожата му беше добре поддържана, ноктите в изряден вид. Да… личеше си, че мъжът изпипваше всичко до най-малката подробност.
Погледнах себе си: черна къса рокля, чорапогащи на черни и лилави черти, износени черни ботуши до коляното и гривни до лакътя. Косата ми беше вдигната в небрежен кок, а преди да хукна към метрото, не си бях дала труда да се гримирам.
Чудесна двойка бяхме.
— Понякога ми се иска да имахме повече артистичност в кантората — проследи той погледа ми. За миг се умълча, а после добави: — Жалко, че не се нуждаем от математик.
Зарадвах се на комплимента, а той бързо, почти тромаво, се върна към музиката и четивото си. Едва когато го каза, осъзнах, че започвах да се чувствам като скучна глупачка. Не можех да задържа интереса на гаджето си. Не можех да събера енергия да направя нещо повече с кариерата си. От месеци не бях ходила на почивка, а още по-отдавна не бях излизала да се напия с приятели. Напоследък дори не ми се занимаваше да си боядисам бозавата руса коса в някакъв по-ярък цвят. Бях в режим на изчакване. Бях.
До днес.
Амелия се наведе усмихната:
— Да ви донеса ли още едно?
Подадох й чашата, а опияняващото вълнение от почивката, авантюрата и бягството изпълваше душата ми.
— Да, моля.
* * *
Шампанското си проправи пенлив път през гърдите към крайниците ми. Усетих как тялото ми постепенно се отпуска — от пръстите към ръцете ми и се вгледах в ноктите си — дявол го взел, лакът се беше обелил, — а в това време топлината се разля нагоре към татуираната птичка на рамото ми.
Облегнах глава назад и въздъхнах щастливо.
— Колко по-хубаво се чувствам тук, отколкото да обикалям из къщата си, за да видя какво е оставил загубенякът, когато се изнесе.
До мен Йенсен се стресна.
— Извинявай, какво? — и извади едната слушалка.
— Марк — обясних аз. — Загубеняка. Не ти ли казах?
Той огледа развеселен лицето ми, несъмнено реши, че бях пияна, но аз пукната пара не давах, и тихо рече:
— Не, не си го споменавала.
— Миналата седмица се прибрах вкъщи и заварих приятеля ми да чука една безименна мръсница.
Хлъцнах.
Йенсен прехапа устни, за да не се разсмее.
„Толкова ли бях пияна вече?“ Бях изпила само… преброих ги на пръсти. Ох, мътните ме взели. Бях изпила четири чаши шампанско на празен стомах.
— И аз го изхвърлих — изпънах се и се постарах да звуча по-трезвена. — Но се оказа, че това не е толкова лесно. Той каза, че не можеш да живееш с някого осем месеца и да си събереш багажа за един ден. Аз му казах да се опита или ще изгоря всичко, което остави.
— Естествено, казала си го в яда си — отвърна тихо Йенсен и свали и другата слушалка.
— Бях ядосана, а после ме заболя. Дявол да го вземе, аз съм на двайсет и шест, а той е прехвърлил четирийсетте — защо му е да ходи при друга за едно чукане! Не си ли съгласен? На бас се хващам, че лондонската ти любовница с бельото и готовата храна в леглото е по-млада, със стегнато тяло и много красива, нали?
Усмихна се закачливо.
— Моята лондонска любовница?
— Не че аз съм много красива и със сигурност не ям готова храна в леглото, но щях да го направя, ако той беше настоял, ако беше поискал да останем цял ден в леглото. Но той си имал другарче за секс по обяд и за какво съм му тогава аз? — Накрая пак се ядосах.
Потърках лицето си. Бях сигурна, че говоря несвързано.
Йенсен мълчеше, но когато го погледнах, още ме слушаше.
Все едно бях с майките на дивана, само че тук имах дистанция и не се налагаше да се безпокоя, че те се безпокоят за мен. Тук можех да се преструвам, че завинаги ще оставя в миналото моята скучна работа и моя скапан бивш.
Обърнах се с лице към Йенсен и оставих всичко да се излее от мен.
— Може и да спях, с когото ми паднеше, преди той да се появи — кимнах разсеяно, когато Амелия ме попита дали искам още едно шампанско. — Но когато срещнах Марк, си помислих, че той е мъжът на живота ми. Нали знаеш как е в началото?
Йенсен кимна неопределено.
— Секс върху всяка равна повърхност — осветлих го аз. — Прибирах се от работа вкъщи и се чувствах като дете, което тича надолу по стълбите в утрото на Коледа.
Той се разсмя.
— Сравняваш секса с детството… дай ми минутка да го осмисля.
— И всеки ден беше така — измърморих аз. — Жена му го беше мамила и го беше напуснала, а той преживя всичко пред очите ми и аз… дълго се надявах, че той отново ще се върне към живота. И той се върна, върна се към живота благодарение на мен. После единайсет месеца, което за мен си е вечност, всичко беше прекрасно, докато изведнъж не свърши. Той не пипваше нищо вкъщи и вечно аз купувах храната и плащах сметките, и преди да се усетя вече давах пари и за новия му бизнес. — Погледнах Йенсен, чието лице се раздвояваше пред очите ми. — Но аз нямах нищо против. Наистина! Обичах го и затова му давах всичко, което поискаше. Но любовницата в леглото ми, откъдето беше свалил чаршафите, за да не се налага да ги изпере, преда да се прибера вкъщи, ми дойде в повече. Даже и на мен.
Йенсен сложи ръката си върху моята.
— Добре ли си?
— Искам да го изритам с ботуш по задника, но иначе…
— Понякога, когато летя — прекъсна ме той внимателно, — пийвам едно-две уискита и от време на време забравям как ми се отразява при кацането. От надморската височина става… по-зле. — Той се приведе малко, навярно за да привлече вниманието ми. — Не казвам това, за да те съдя, че искаш шампанско, защото този тип Марк ми се струва пълно магаре, а за да те предупредя, че пиенето по време на полет е различно изживяване…
— Да си поръчам ли вода? — изхълцах аз и тогава
за мой ужас
се оригнах.
Ох, божичко.
Ох, мътните ме взели.
— Мааамка му — изрекох и запуших уста с ръка.
На бас се хващам, че мъж като Йенсен не се оригва като безделник пред хората.
И не излиза с жени, които се оригват.
И не ругае.
И не пърди.
И няма и едно конче на костюма си.
Измънках нещо в извинение, прескочих го и отидох в тоалетната, където си напръсках лицето с вода, направих няколко дълбоки вдишвания, за да се успокоя, и си прочетох едно конско в огледалото.
Когато след няколко минути се върнах на мястото си, Йенсен спеше.
* * *
При кацането самолетът се раздруса, Йенсен се сепна и подскочи в седалката си. Беше спал почти четири часа, но аз не можах да мигна. Когато пиеха, приятелите ми ги унасяше на сън, а аз ококорвах очи. Лош късмет, особено за този полет, защото предпочитах да поспя, вместо мислено да изреждам всички знаци за изневярата на Марк, а после да стана за смях пред един непознат.
Международното летище „Логан“ се стелеше сиво и безлично пред нас. Амелия направи обичайното съобщение: „Останете по местата си, свалете внимателно багажа си и моля ви, изберете нашата авиокомпания и следващия път“.
Хвърлих бърз поглед към Йенсен и тозчас в главата ми удари метален гонг.
— Ооох — изпъшках и се хванах за челото. — Мразя шампанското.
Той ми се усмихна учтиво.
Боже, какъв красавец. Дано имаше на кого да разкаже вкъщи за побърканата, размъкната англичанка в самолета.
Щом ни разрешиха да станем, той извади телефона си от чантата за лаптопа и погледна смръщено дългия списък с известия.
— Почва се? — попитах го с усмивка.
Той не вдигна глава:
— Приятно пътуване.
— Благодаря.
Трябваше да прехапя устни, за да не се впусна в обяснения защо през целия път не си затворих устата и се оригнах в лицето му. Накрая тръгнах десет крачки след изваяния му задник.
Минах през терминала и отидох да си получа багажа, където сварих дядо да ме чака в долната част на ескалатора по тениска на „Ред Сокс“ и избелели бежови панталони с тиранти.
Той ме прегърна без много думи, здраво, топло и нежно като Коко.
— Как мина полетът? — попита и ме поведе с ръка през раменете.
Чувствах краката си отпаднали и схванати. Какво не бих дала за един горещ душ.
— Пих твърде много шампанско и надух ушите на горкия човек до мен.
Вирнах брадичка, за да посоча високия бизнесмен, който вървеше на десетина крачки пред нас и вече говореше отсечено по телефона.
— Ех, нищо — отвърна дядо ми.
Погледнах го и отново се учудих как може да произхождам от такъв спокоен, тих род. От две години не беше идвал в Лондон, а преди това го виждах на всеки по-голям празник. Дядо ми никога не изпадаше във възторг пред нищо, но беше непоколебим в мълчаливата си подкрепа за Лийли и Коко.
— Радвам се да те видя. Липсваха ми лицето и тирантите ти.
— Колко време ще останеш, преди да отпътуваш? — попита в отговор той.
— Утре ще се съберем, а призори в неделя заминаваме на винена обиколка. Но щом се върна, ще остана малко при теб.
— Гладна ли си?
— Като вълк. Но без пиячка. — Набързо си вързах косата и потрих лице. — Уф, на нищо не приличам.
Дядо ми ме погледна и когато очите ни се срещнаха, разбрах, че вижда само хубавото в мен.
— Толкова си хубава, Пипа, момичето ми.