Кристина Лорен
Красиво момче (16)

Глава шестнадесет
Пипа

През по-голямата си част полетът до Кралството не беше толкова забележителен, колкото този до Бостън. Леко разрошеният джентълмен до мен заспа пет минути, след като си закопча колана, и през цялото пътуване хъркаше крепко. За съжаление Амелия я нямаше, но стюардесата на смяна ми предложи тапи за уши и коктейл.

Приех тапите, върнах коктейла.

Като обърнах поглед назад, не знаех какво да мисля за почивката. Пътуването, естествено, беше сън, мечта, но, Исусе Христе, наистина ли ми беше по-добре, че заминах? Бях преживяла надигащия се задник на Марк, но след последната вълшебна нощ с Йенсен и връщането му към работата, се чувствах ужасно, все едно най-добрата ми приятелка си беше вдигнала чукалата и се беше преместила в град в другия край на света. Но най-лошото беше, че летвата за свестните мъже се вдигна на такава височина, че за мое съжаление едва ли щях да намеря друг по улиците на Лондон или някъде другаде.

Така ли става, когато срещнеш Единствения? Той вдига летвата толкова немислимо високо, че човек дори не си прави труда вече? Йенсен беше добре сложен, висок и умен. Беше привлекателен по таен начин, но зад саможивия мъж опознах най-умелия и внимателен любовник. И… на мен ми се струваше, че бяхме един за друг. Аз бях приказлива, той беше сериозен. Аз бях ексцентрична, той беше класически тип. Но когато се събрахме, имах чувството, че сме едни и същи.

Уф, мразех, когато мислите ми се превръщат в сантиментални поздравителни картички.

Сложих си тапите за уши и се помъчих да мисля за друго.

Нови дрехи.

Боя за коса.

Сирене.

Отказ да приема реалността. Трябваше да се изправя лице в лице с живота си. Трябваше да реша дали исках да тъпча на едно място до безкрайност в Лондон, или… да опитам нещо ново.

Помислих за работата и си представих радостта, която щях да изпитам, когато вляза в кабинета на Антъни и му кажа, че напускам.

А когато си помислих за майките, не ги видях да кършат ръце, защото ще се местя, а си представих колко щастливи щяха да бъдат, ако заминех за няколко години в Бостън и преживеех някое приключение там.

Когато си помислих за апартамента… не почувствах нищо. Нито сантименталност, нито тъга пред възможността да си сменя жилището. Всичко в него — от рунтавата синя черга във всекидневната до бялата покривка на леглото, беше свързано или с по-буйните години от младостта ми, или с Марк.

Марк, с когото си приличахме по толкова много неща: и двамата обичахме кръчмата на ъгъла и имахме склонност да се напиваме и да пеем с пълно гърло, нищо че мечка ни беше стъпила на ушите. И аз, и той харесвахме пъстротата, глъчката и непринудеността. Но ежедневието ни беше свободно, почти лекомислено. От мен не се искаше нищо, за да живея така. Живот без предизвикателства.

Когато се откъснах от Лондон, видях, че животът ми там беше спокоен и лесен, но недостатъчен и никога нямаше да ми поднесе това, за което мечтаех.

За нещастие, точно сега ми се искаше Йенсен да дойде, да имаме апартамент в Бостън близо до кръг от приятели с клепоухи голдън ретрийвъри и деца, които се маскират като Супермен и гоблини. Животът ми в Лондон беше заседнал — денем имах работа, която ненавиждах, а нощем пиех бира, докато откъртя на дивана. Може би по ирония на съдбата почивката, която промени възгледите ми за пиенето, се състоеше от девет дни дегустация на вино, последвани от още седмица в бунгалото с настолни игри и разврат. Хрумна ми, че приятелите ми чакаха с нетърпение края на пътуването, защото, за разлика от мен, имаха истински живот, към който да се върнат.

Нагледен пример: от триста двайсет и шестте имейла в пощенската ми кутия при завръщането ми, само три не бяха от универсални магазини като „House of Fraser“, „Debenhams“ или „Harrods“. Никой не ме беше търсил, макар че Марк се бе отбил и беше изпразнил килера с провизиите.

Какъв невероятен загубеняк!

Седнах на пода в притихналия апартамент, неразопакованият ми куфар остана до вратата, и започнах да ям праскови от консерва.

Това ли беше дъното? Рошава и некъпана след полета, с извита на една страна пола по съвсем порядъчни причини, вечерям на пода? Така ли щяха да ме намерят властите — просната на килима, докато плъховете бавно ме гризат?

Може би дъното беше преди няколко седмици, когато заварих Марк и любовницата му в моето легло?

Сигурно трябваше да изпадна в депресия, че съществуваше повече от едно дъно, от което да избирам, но вече не изпитвах нито тъга, нито гняв. Чувствах глад за нещо… нещо повече от праскови.

Изхвърлих ги в кофата на влизане в стаята. Дори не исках да спя тук.

Решенията са странни неща. Във филмите те приличат на сепване, на бавното откриване на отговор, последвано накрая от усмивка, насочена към небето. За мен решението да изкореня настоящата си реалност беше по-скоро едно проточило се примигване, отпускане на раменете и звучно: „Ох, мътните ме взели“.

* * *

Напуснах във вторник следобед.

Бях планирала да го направя в понеделник, но щом пристигнах в офиса, осъзнах, че без доходна работа нямаше да мога да си позволя наема на апартамента и първо трябва да се уверя, че майките ще искат да ме приютят, докато си изясня какво да правя. Разбира се, те бяха на върха на щастието.

— Искаш да се преместиш в Бостън! — плесна с ръце Коко. — Миличка, няма да съжаляваш! Нито за секунда.

— Но ще ми трябва работа — измърморих, докато хрупах един морков.

— Ще си намериш — Лийли ме прегърна през раменете. — Ти си ни единственото дете. Ще ти помогнем да си стъпиш на краката.

Антъни, шефът ми, не беше толкова сърдечен.

— Къде ще отидеш сега? — беше ме попитал във вторник сутринта, когато събрах кураж да вляза в кабинета и да му съобщя новината.

— Още не съм сигурна. — Разочарованието на лицето му се смени от насмешка. — Обмислям различни варианти.

И това беше истината. Онази сутрин бях разпратила писма на всички адреси от списъка на Хана. Е, без този на Йенсен. Той не се беше обаждал, нито ми беше писал писмо след онази нощ. Почти седмица оттогава, а той сигурно дори не знаеше, че вече не бях в Бостън.

Антъни се облегна напред и леко се подсмихна.

— Значи още не си си намерила нова работа?

Преди две години за малко не го уволниха, когато Руби напусна и се пусна слух за съдебен процес. Но нещата се успокоиха, когато Ричард Корбет дискретно плати на Руби неизвестна сума пари под масата. Оттогава Антъни усилено се държеше Подобаващо с главно П с подчинените си, но от време на време не се овладяваше и се държеше като огромен задник. Така беше устроен.

С мъка се удържах да не се свия в креслото.

— Не, но не мисля, че ще имам проблем да си намеря.

— Не ставай глупава, Пипа. Остани при нас дотогава.

Знаех, че така беше умно да постъпя, но не можех. Не можех да остана и една секунда повече. Презирах него, работата, скучните кабинети и собственото си нещастие в края на работния ден, което ме отвеждаше направо в кръчмата.

Обичах жената, която бях в Бостън.

Мразех тази, в която се бях превърнала тук.

— Съзнавам, че не предупредих по-отрано, но ти ще ми дадеш добра препоръка, когато някой те потърси и поиска, нали, Тони?

Той се поколеба, завъртя писалката на бюрото си. Аз бях дясната му ръка, откакто Руби напусна и Ричард ме повиши от стажант в щатен инженер. Оттам ме направиха експерт, а аз дори нямах магистърска степен. Каквото и да мислеше Тони за напускането ми, не можеше да отрече, че бях незаменима под ръководството му.

— Да, добре — каза накрая. И в рядък изблик на доброта додаде: — Съжалявам, че си тръгваш.

Подскочих на стола, като че ли бях ударена от статично електричество и се запънах:

— Аз… благодаря ти.

Събрах си вещите от бюрото в една кутия, качих се на метрото с нея и се прибрах в апартамента си.

И започнах да си събирам багажа.

* * *

Мобилният ми телефон иззвъня на масата в трапезарията и ме изтръгна от безсмислената задача да подбирам кои стари издания на „Glamour“ исках да запазя. Изпълзях до масата и с разтуптяно сърце — през последните две седмици от завръщането ми в Англия бях получила четири обаждания от възможни работодатели в Бостън — взех телефона само за да видя как екранът светва с лицето на Марк.

— Чак сега ли ми се обаждаш? — вдигнах, без да го поздравя.

Чух го да си поема остро дъх.

— Моментът не е ли подходящ?

Загледах се в стената.

— Ти спа с друга жена в леглото ми. А после си обрал дома ми.

— Говориш като американка.

— Върви по дяволите!

— Права си за храната. Съжалявам за това, Пипс. Бях затрупан с работа и нямах време да напазарувам.

Въздъхнах, седнах пак на пода и се облегнах на дивана.

— А аз тръпнех от вълнение да отида на пазар в полунощ след едномесечен престой в Щатите.

Той изпъшка и измърмори:

— Обадих се да се извиня и явно трябва да прибавя още едно нещо към списъка.

— Може би повече от едно.

Той въздъхна и тихо рече:

— Много съжалявам, Пипс. Не искам да мисля за онова, което сторих.

Онемях.

Не че Марк никога не се извиняваше. Но рядко звучеше искрено.

Тутакси застанах нащрек.

— Какво си намислил? — попитах подозрително.

— Обадих ти се, защото ми липсваше и исках да чуя как е минала ваканцията ти.

— Повече никога няма да спя с теб — изръмжах предварително. Марк умееше да стопи гнева ми като ме съблазняваше. Даже самата мисъл ме накара да се почувствам непочтена и подла. Продължавах да усещам целувките на Йенсен по устните си, докосванията му по кожата си. Не знаех колко време трябва да мине, за да ги забравя. Не бях сигурна, че исках, поне засега.

— Не се обаждам за това — тихо каза той. — Макар че минаха шест седмици и много ми липсваш… разбирам какъв огромен глупак съм.

— Много по-голям от огромен и много по-лош от глупак.

Той се засмя:

— Да излезем на ресторант довечера?

Поклатих глава:

— Шегуваш ли се?

— Хайде — увещаваше ме той. — Мислих много за стореното от мен и колко зле се чувствах, когато Шанън ми причини същото, и това не ми даваше мира.

Този път се разсмях.

— Марк, ти чуваш ли се? Искаш да изляза с теб на вечеря, за да се почувстваш по-добре от това, че си спал с друга жена в леглото ми?

— Ти няма ли да се почувстваш по-добре да ме видиш как те моля за прошка?

Беше толкова нетипично за него да каже такова нещо, да пълзи по земята за извинение. А аз знаех, че отговорът ми ще бъде „не“. В момента бях свързана с Йенсен много силно. От тази среща нямаше да се почувствам нито по-добре, нито по-зле. Нямаше да почувствам нищо.

Марк не беше човекът, когото исках.

Тогава защо да не отида? Ако единият от нас можеше да намери душевно спокойствие тази вечер, защо това да не бъде той?

— За мен няма значение. Можеш да се извиняваш или да ми доказваш правотата си. Но в седем и половина аз ще вечерям в „Ярд“.

И затворих.

* * *

Когато се запознахме с Марк, той все още беше влюбен в Шанън, но аз прекарвах по един час, за да се приготвя за всяка наша среща в бара. Той се появяваше небръснат, по работни панталони и стара тениска на „Вайълънт Фемс“, а аз пристигах, сякаш съм тръгнала на разходка, с перфектен грим и прическа, удобно облечена цял ден в пауново-зелена копринена рокля и червена кашмирена жилетка, много благодаря.

Промяната се извърши първия път, когато той пренощува у нас и ме видя такава, каквато бях: с лилава коса, чудесно гнездо за птичките, и лице без грим. Това беше бляскавият миг на Марк: той обходи лицето ми с очи и тихо каза:

— Ето я и нея.

Марк беше допуснал много грешки, но едно нещо правеше както трябва и то беше да ме накара да се чувствам красива. Докато се приготвях семпло за вечеря, обличайки чифт панталони, стари маратонки и един син пуловер, ми хрумна, че в това отношение Йенсен ме разочароваше. Той сякаш вечно понасяше подмятанията на Руби за често боядисваната ми коса с търпелива усмивка или напрегнат смях. Размерът на дрехите ми не му харесваше, нито пък аз.

Усетих, че ме заболя от тази тресчица в преклонението ми пред него. Болеше ме, че не ми се обаждаше, че тънех в неведение дали се е обадил на Беки, че след всичко не получих нито едно съобщение или писмо. Но все още не бях готова да се откажа от него, защото усещах, че заровена в чувства към Йенсен, трябваше да открия и чувствата към една идеализирана версия на собствената ми същност, която исках да опозная. Същност, която денем правеше нещата, които обича, а вечерите си прекарваше с хората, които обичаше, същност, която преследваше амбициите си и авантюрите.

Но докато се взирах в себе си, исках да запомня и тази Пипа, която всяка сутрин се обличаше, както й харесва, не заради някой мъж, приятел или друг човек, а по собствения си импулс.

Погледнах часовника. Имах време да се обадя на Тами преди вечерята.

* * *

Беше първото нещо, което забеляза, и лицето му леко помръкна.

— Боядисала си косата си — отбеляза Марк.

Приближих се, оставих се да ме прегърне.

— Беше време.

Той взе един кичур, спусна пръсти по него.

— Навява ми носталгия.

— Иска ми се да танцувам — възразих аз и се отдръпнах от ръцете му.

— Можехме да отидем в „Руни“ — предложи той, като мислеше, че говорех буквално.

Само че аз исках да кажа, че бях щастлива, че бях я боядисала, че това ме върна към същността ми. Кимнах на хостесата, когато попита дали само двамата ще вечеряме. Последвахме я до малка маса в дъното, до стената.

— Не искам да ходя в „Руни“, нито в „Скърцащото колело“, нито в някое друго от старите места.

— Много си ми ядосана — рече той тихо и завъртя менюто в ръцете си, за да прочете листата с коктейлите.

— Вече не съм ядосана — уверих го. — Но тази вечер не искам да правим обиколка на миналото ни.

Той ме погледна изучаващо, сетне кимна леко.

— Променила си се.

— Не съм.

Той поклати глава и се наведе напред.

— Променила си се. Тук вече не ти харесва.

Марк беше проницателен, когато искаше.

— Аз постъпих на мястото на Тринити, когато тя напусна РК — напомних му аз, — а ти се изтъркаля в леглото ми, когато с Шанън се разделихте. — Без да обръщам внимание на трепването по лицето му, продължих: — И изведнъж ме осени, че двата най-важни аспекта в живота ми са стока втора ръка.

— С нас не беше така, Пипс — не се отказваше Марк.

Поклатих глава.

— Докато бяхме приятели, аз бях готова да взема всичко, което ти ми дадеш, и на теб това ти харесваше. Ти се нуждаеш от внимание, а аз копнеех за теб. Но когато предадеш човека, готов да ти даде всичко, това вгорчава щедростта му. Ти по-добре от всички трябва да знаеш това. Мисля си, че ти чисто и просто искаше да скъсаш с мен, но беше прекалено голям страхливец да ми го кажеш.

Този път поне той не възрази на секундата. Загледа се в чашата с вода, проследявайки пътя на една запотена капка, която се плъзна по ръба.

— Не стана толкова организирано. Срещнах я в…

— Не искам да знам нищо за нея — прекъснах го остро аз. — Пукната пара не давам, дявол го взел.

Марк ме погледна учуден.

— Проблемът не беше в нея, а в теб! Аз нямам нужда да прехвърлям вината за постъпките ти върху нея, нито на теб ще ти позволя да го направиш.

— Ето я и нея — усмихна ми се той.

— Мълчи — изръмжах аз и усмивката му изчезна. — Това не е сантиментално пътуване в миналото. Ти ме нарани. Ти вкара друга жена в апартамента ми, в леглото ни.

Той преглътна мъчително и поклати глава:

— Съжалявам.

Марк явно трябваше да помисли какво да каже, защото въпреки че беше идвал тук неведнъж, той взе менюто и го заразглежда, след което заби поглед в една точка в продължение на цяла минута.

Аз също се зачетох в менюто си, спрях се на пържола с пържени картофи и го оставих. Келнерката дойде, взе поръчката и ни остави в проточилото се мълчание.

По стиснатата челюст на Марк предположих, че той се кани да ми каже, че греша, че не е саботирал нарочно връзката ни и че той е предан мъж, допуснал невинна грешка. Но когато все пак заговори, чух не това, което бях очаквала:

— Може би имаш право. Не знам.

Изсмях се сухо:

— Това е ужасно. Не се шегувам.

— Знам — в гласа му се долавяше болка. — Но чуй: ти беше до мен, когато Шанън ме напусна. Изслушваше ме, разсмиваше ме, напиваше ме, пееше с мен и… ми беше най-добрата приятелка. Исках да бъде любов.

Облегнах се на стола и стиснах ръце под масата, за да не го зашлевя.

— Аз също. Даже си помислих, че е. Но не беше. Било е увлечение. Ти си красив, очарователен и не след дълго разбра какво искам в леглото. В наши дни тази комбинация е пъклен еднорог. — Той се засмя и аз също се усмихнах леко. — Но честна дума, сърцето ми не е разбито.

Той застина.

— Не е — повторих аз. — Бях ядосана, унижена, исках да ти отрежа топките и да ги бронзирам, но после заминах на почивка, срещнах един мъж и… себе си може би.

— Срещнала си друг мъж?

Пресякох въпроса в зародиш.

— Това не е твоя работа.

— Добре — засмя се той. — Даже и ако полудея?

Не му обърнах внимание, облакътих се на масата и се наведох напред.

— Бил е женен за момиче, което срещнал в колежа и с което имал дългогодишна връзка. Четири месеца след сватбата им тя го напуснала. Казала му, че не били един за друг и поискала развод.

Марк изсвири тихо.

— Не се учудвай толкова. Това можехме да сме ние. — Отблъснах се от масата и се облегнах на стола. — Защо хората са такива страхливци? Защо им трябва толкова много време да разберат сърцата си?

— С теб бяхме заедно година, а ти току-що призна, че не си ме обичала — напомни ми Марк.

Погледнах го.

— Вярно е. Но никога нямаше да те нараня, докато се опитвам да го разбера.

Той вдигна глава и благодари на келнерката, когато тя сложи пред него скоча и содата му. Марк отпи и забеляза, че аз не си бях поръчала.

— Ти няма ли да пиеш? — попита ме и наклони чашата си към мен.

Такава беше традицията ни: сядахме, поръчвахме си уиски, после нещо за ядене, после по още едно уиски. Може би и по още едно. Нямах нищо против алкохола, но жадувах за топлото опиянение от виното, хладния бриз навън, дългата ръка на Йенсен около раменете ми, докато двамата гледаме залеза над лозята.

Или все едно къде.

Ако си поръчах уиски тази вечер, нямаше да спра с едно и щях да се прибера вкъщи наквасена, унила и сигурно щях да му се обадя и да му кажа, че ми липсва.

И после какво?

Той дори нямаше да се изненада, че съм направила нещо толкова импулсивно.

И какъвто беше прям, щеше да ми припомни, че всичко е било само една авантюра.

Но нали беше още и добра душа, тихичко щеше да ми обещае да ми се обади следващия път, когато е в града.

Аз щях да се изсмея с пресилена веселост и да му кажа, че съм пийнала и се чувствам носталгично, но имам толкова много възможности тук и всичко, всичко, всичко е наред.

— Не тази вечер — усмихнах се на Марк. — Трябва да се отърся от някои стари навици.

* * *

Но когато се прибрах, нищо че бях трезва, телефонът в кухнята се опита да флиртува с мен.

Той растеше и се смаляваше като бледосин фар, закачен на стената.

Обади му се, приканваше ме.

Не му мисли. Знаеш, че го искаш.

Ще ти стане приятно да чуеш гласа му, нали?

Да, но аз излязох от кухнята и отидох в спалнята, където прибрах мобилния си телефон в чекмеджето, облякох си пижамата и се направих, че не забелязвам разяждащата ме болка от копнежа да чуя гласа му, да чуя намек за радостта му, когато чува гласа ми.

Той се беше зарадвал да ме види на тротоара пред къщата си, нали? Докато аз заеквах и махах с ръце, той спокойно ме бе изслушал, а после се наведе и ме целуна по устата.

Даже споменът за последвалото онази нощ ме накара да погаля устните си.

Искаше ми се да се накажа, затова че не бях забелязала дребните неща — например как си държеше вилицата и дали не бях зърнала почерка му по време на пътуването. Знаех, че пиеше кафето си черно, но дали държеше чашата за дръжката, или я обгръщаше, за да стопли дланите си?

— По дяволите, Пипа — изръмжах и захвърлих пуловера в коша за пране. — Престани!

Колко по-лесно щеше да ми бъде, ако знаех, че тези мисли за Йенсен са нещо като самонадъхване, начин да подмамя себе си да напусна Лондон и да поддържам духа си. Но мен не ме беше страх да замина и изобщо не държах Йенсен да знае, че ще се местя в Бостън, щом не поддържахме връзка. Просто… аз наистина се бях влюбила в него.

Исках и той да се влюби в мен.

Исках да ми се обади.

Естествено, в тази минута стационарният телефон иззвъня бодро на нощното шкафче и ми изкара ума. Никой освен майките или досадни адвокати не ме търсеше по него, затова вдигнах и уверих Лийли, че вечерята с Марк е била предвидимо отегчителна и не, в момента не лежа в леглото с него.

Но тогава телефонът се оказа в ръката ми и пак ме приканваше прелъстително.

Бръкнах в чантата си за листовете от Хана, седнах на леглото, разгънах ги и погладих с пръст мастилото с името му.

Милиарди пъти в историята на света някое момиче се е обаждало на някое момче. Милиарди пъти тя е чувствала, че е на път да повърне от притеснение, и в продължение на десет минути е спорела мислено със себе си дали идеята е добра.

Тук тъкмо минаваше десет часа, което ще рече, че там е около обяд… той сигурно ще види лондонския номер, ще си помисли с надежда, че съм аз, и ще вдигне.

Нали така?

Внимателно набрах номера, натискайки всяка цифра с непоколебим пръст. На мобилния щях да натисна снимката му и телефонът щеше да го избере — детска играчка. Но аз не исках, защото онази снимка беше селфи, което си направихме подпийнали със сламени шапки насред лозята. Видех ли снимката, спомените, свързани с нея, щяха да заприиждат. А това беше само поредица от числа, набрани в определен ред. Безлична. Логична. Аз бях математик, всеки ден работех с числа. И ако оставех пръстите си бавно да натиснат всяко копче, без съзнателно да мисля за поредицата или конфигурацията им, от тях нямаше да остане и помен в паметта ми. И така нямаше без да искам да го набирам по всяко време на деня, нито цифрите щяха да се връщат неканени в мислите ми.

Набрах и последната цифра и с трепереща ръка допрях слушалката до ухото си.

Пауза.

Свободен сигнал.

Сърцето ми биеше толкова силно, че си поемах дъх с мъка.

Ново позвъняване — прекъснато по средата.

Дяволите да ме вземат, връзката прекъсна, сякаш Йенсен беше погледнал телефона си, бе видял английския номер и бе отхвърлил обаждането.

Сигурно имаше други обяснения, но мозъкът ми не можеше да възприеме нито едно от тях.

Видял е, че аз му се обаждам. И е отхвърлил обаждането.

Закрачих напред-назад из апартамента. Може би в работно време беше прехвърлил обажданията си на гласовата поща след първото позвъняване. Може би беше на среща обяд и автоматично беше затворил?

Пуснах си филм, мислих дълго, заспах на дивана. Когато се събудих, небето едва просветляваше, а часовникът на камината показваше 5:07. Първата мисъл в главата ми беше „Йенсен“.

При него десет вечерта тъкмо минаваше.

Опипом намерих телефона още преди мозъкът ми да се е прояснил. Набрах номера от листа, този път не толкова внимателно, и се заслушах, когато даде свободно веднъж. Втори път. На средата на третото позвъняване отново се включи гласовата поща.

Той действително беше отхвърлил повикването.

Насилвах се да затворя, но не можах да го направя и със себененавист се заслушах в поздрава, стиснала зъби и с ококорени очи.

„Това е гласовата поща на Йенсен Бергщрьом. В момента или телефонът ми не е в мен, или шофирам. Моля ви оставете името, номера си и всяка необходима информация и аз ще ви се обадя.“

Бийп.

Ахнах в слушалката с необяснимо пламнали очи, после я затръшнах в гнездото й.

* * *

Седмица след завръщането ми от Бостън се преместих при майките. Коко разчисти стаята за шиене, която някога беше моя, и докато Лийли работеше в адвокатската кантора от сутрин до вечер, а Коко рисуваше на тавана, имах чувството, че отново съм се върнала в детството си.

По телефона имах интервюта с шестима различни човека и по още един разговор с други три фирми. Излязох на две срещи — на едната с мъж от РК, с когото отдавна се знаем само като приятели, но нали сега бях свободна… и с още един мъж с лъснати обувки, с когото се запознах в метрото и който беше облечен в костюм и ми напомни за Йенсен. И двете срещи минаха добре, даже приятно. Но и в двата случая отказах целувката за лека нощ и се прибрах сама вкъщи.

Бях чувала, че с разстоянията любовта нараствала в сърцата и се бях присмивала. Разстоянията от предишните ми гаджета бяха карали погледа ми да кривва от правия път. А сега месец след последната ни среща, при все че понякога ми се искаше да го ударя с юмрук в корема, задето беше отхвърлил обажданията ми, аз не можех да мисля за друг, освен за Йенсен.

В мислите ми воюваха двата образа на Йенсен: нежният, забавен, внимателен мъж и мъжът, който забравяше кога си тръгвам от града, затваряше ми телефона и се любеше с мен само когато му бях удобно под ръка.

— Много си разсеяна — рече Коко, която беше седнала до мен на двойния стол пред пианото във всекидневната.

— Чакам обаждане от „Търнър“ в Бостън — отвърнах аз и натиснах с показалец клавиша до средата. Това беше самата истина, само че по друга причина от десет минути зяпах пианото. Но, по дяволите да върви всичко, ако отворех дума за Йенсен. — Казаха, че искат да замина за среща лице в лице.

Тя повдигна вежди.

— От Лондон. Брей, това не е малко, миличка.

Тя взе ръката ми между своите и нежно ме погали.

— Няма ли да си потърсиш работа тук, за всеки случай?

Свих рамене:

— Не искам работа за всеки случай.