Итало Калвино
Несъществуващият рицар (9)

IX

Аз, която пиша тази книга, като проследявам почти неразчитаемите ръкописи на една стара хроника, едва сега си давам сметка, че съм изписала много, много страници, а съм още в началото на цялата история; сега започва истинското развитие на събитията, тоест изпълнените с приключения пътешествия на Аджилулфо и неговия оръженосец, за да открият доказателство за целомъдрието на Софрония, които се преплитат с пътешествията на преследващата го Брадаманте, преследвана от влюбения Рамбалдо, и пътешествията на Торизмондо, който търси рицарите на свети Граал. Но тази нишка на сюжета, вместо да се плъзга бързо между пръстите ми, ето че се отпуска, сплита се и като си помисля само още колко маршрути, препятствия, преследвания, заблуждения, дуели и турнири трябва да описвам, чувствувам, че се обърквам. Моята работа на манастирска писарка, моето усърдно покаяние, при което трябва да търся подходящи думи и да обмислям истинската същност на нещата, дотолкова са ме променили, че това, което простолюдието — пък и аз самата досега сме смятали за най-забавно, тоест заплетените приключения, представляващи същността на всеки рицарски роман, сега ми се струват излишно украшение, грозен орнамент, най-неприятната част от дневното ми задание.

Бих искала да препускам по страниците, да разказвам бързо, да изпълвам всяка страница с истории за битки и дуели, които биха стигнали за цяла поема; но щом се спра да препрочитам, забелязвам, че перото ми не е оставило никакъв знак върху листа и страниците са празни.

За да опиша всичко, както искам, трябва тази бяла страница да е осеяна с червеникави скали, да се разстеле на нея ситен пясък и камънак, да обрасте с бодлива хвойнова растителност. По средата, където се вие неутъпкана пътека, ще накарам да мине Аджилулфо, изправен на седлото, готов за бой. Но освен скалиста местност тази страница същевременно трябва да представлява и свъсено небе, което да е надвиснало толкова ниско, че да остава място само колкото да прелети черно ято грачещи врани. С перото си трябва да гравирам така леко и ситно листа, че да означа на полянката и следите на една пепелянка, скрита в тревата, а през хвойновия пущинак да премине заек, който сега излиза на открито, спира се, души наоколо с късите си мустачки и бързо изчезва.

По гладката страница всичко се движи незабележимо, без нищо да се променя по повърхността й, както впрочем това става и по набръчканата земна кора, където всичко се движи и нищо не се променя, защото съществува само безкрайно пространство от една и съща материя, както листът, върху който пиша; пространство, което се свива, сгъстява се в различни форми, състояния и цветове, но все пак може да се изобрази с всичките си планини, гори и хълмове върху гладка повърхност като черупка на костенурка. Понякога тази жива природа от космати, пернати и влечуги като че ли се движи или пък съотношенията между различните качествени форми, разпределени по това пространство от еднаква материя, се променят — а всъщност нищо дори не се помества. Може да се каже, че единствен, който се движи тук, е Аджилулфо; но не неговият кон, неговите доспехи, а онази самотна, нетърпелива, загрижена за себе си същност, която пътува на коня вътре в доспехите. Наоколо му от клоните падат пиниеви шишарки, потоците се провират между камъните, рибките плуват в потоците, гъсениците гризат листата, костенурките влачат коравия си корем по земята, но това е само една илюзия за движение, едно непрекъснато обръщане и преобръщане като водата на вълните. И в тази вълна се обръща и преобръща Гурдулу̀ — пленник на играта на нещата, замесен в едно и също тесто заедно с пиниите, рибите, гъсениците, камъните и листата, — истински струпей върху кората на света.

Колко по-трудно ми е да отбележа върху тази хартия пътя на Брадаманте или на Рамбалдо, или на мрачния Торизмондо! Върху равната повърхност трябва да се появи една лека следа, каквато се получава, ако се драска отдолу листът с карфица — тази следа трябва да носи отпечатъка и заряда на основния състав на света. В това е може би смисълът, красотата и мъката, истинското стълкновение и движение.

Но как бих могла да продължавам тази история, ако мачкам така белите листове, ако дълбая в тях долини и пропасти, ако правя гънки и драскотини, разчитайки сред всичко това пътешествията на рицарите? Не е ли по-добре да си помогна в разказа, като нарисувам една карта, на която да поставя любимата Франция, гордия Бретан, канала на Англия, изпълнен с черни вълни, а там горе високата Шотландия, тук долу пък стръмните Пиренеи и Испания, още в ръцете на неверниците, и Африка — родината на змиите. После, със стрелки, кръстчета и числа бих могла да означа пътя на тоя или оня герой. Ето че вече мога да прекарам бързо една линия с няколко извивки и да стоваря Аджилулфо на английския бряг, да го насоча към манастира, където преди петнадесет години се е оттеглила Софрония.

Той пристига, но манастирът е вече куп развалини.

— Много късно идвате, благородни рицарю — казва един старец, — нашите долини още отекват от виковете на тези нещастници. Сарацински пирати слязоха на брега, ограбиха неотдавна манастира, отведоха като робини всички монахини и запалиха крепостта.

— Отведоха ли ги? Къде?

— В Мароко, да ги продават като робини, синьор.

— Между тия сестри имаше ли една Софрония, която в мирския живот бе дъщеря на шотландския крал?

— Аха, искате да кажете, сестра Палмира! Дали беше и тя? Първо нея вдигнаха на рамо тия похитители! Макар че не беше вече млада, все още си я биваше. Спомням си я като сега как крещеше, горката, когато тези мръсни мутри я влачеха.

— Вие присъствувахте ли на опустошението?

— Разбира се, ние от селото, както знаете, винаги идваме насам.

— И не се ли притекохте на помощ?

— На кого? Ех, синьор, какво искате, всичко стана изведнъж… пък ние нямаме нито водители, нито опит… Решихме, че като не можем да помогнем, по-добре да си стоим настрана.

— А кажете ми, тази Софрония в манастира благочестив живот ли водеше?

— В сегашните времена има всякакви монахини, ала сестра Палмира беше най-благочестива, най-целомъдрена в цялата епархия.

— Бързо, Гурдулу̀, да отидем на пристанището и да отплуваме за Мароко.

Всичко това, което сега отбелязвам с вълнообразни линии, е морето, по-точно — океанът. Ето че нарисувах и кораба, с който пътува Аджилулфо, а по-нататък изобразявам един огромен кит с надпис за ориентиране: „Море. Океан“. Тази стрелка показва пътя на кораба. Мога да сложа още една стрелка, която да показва пътя на кита; стой! Срещат се! Следователно точно на това място в океана ще стане сблъскването на кита с кораба; и тъй като съм нарисувала кита по-голям, то корабът ще пострада.

Сега поставям множество стрелки, кръстосващи се по всички посоки, за да означа, че на това място е станала жестока борба между кита и кораба. Аджилулфо се бие срещу кита като срещу равен и забива копието си в тялото му. Облива го струя отвратителна китова мас, която аз изобразявам с тези дъгообразни раздалечаващи се линии. Гурдулу̀ скача върху кита и забравя за кораба. Китът плясва с опашка и корабът се преобръща. С Аджилулфо, който е в своите железни доспехи, не може да се случи друго, освен да потъне на дъното. Но преди още вълните да го потопят съвсем, той извиква на оръженосеца си:

— Ще се намерим в Мароко! Аз тръгвам пеша.

Наистина, след като потъва много мили надолу, Аджилулфо стъпва върху пясъка на морското дъно и тръгва с бързи крачки. Често среща морски чудовища и се отбранява с меча си. Вие сами знаете кое е най-неприятно за едни доспехи, потънали в морето — ръждата. Но тъй като белите доспехи на рицаря бяха опръскани от главата до петите с китова мас, сега отгоре им има мазен слой, който ги предпазва.

После рисувам в океана една морска костенурка. Гурдулу̀ е нагълтал цяла пинта^[1] солена вода, докато разбере, че не морето трябва да бъде в него, а той в морето; най-сетне се е метнал върху една голяма морска костенурка. Той ту се оставя костенурката да го влачи, ту се мъчи с пляскане и мушкане да я направлява и тъй се приближава до бреговете на Африка. Но тук се заплита в една мрежа на сарацински рибари.

Когато рибарите изтеглят мрежите на борда, виждат сред подскачащите червеноперки един човек със зеленясали дрехи, покрити с водорасли.

— Човек-риба! Човек-риба! — викат те.

— Какъв ти човек-риба! Това е Гуди-Юсуф! Гуди-Юсуф, познавам го — казва барбата.

Наистина Гуди-Юсуф беше едно от имената, с които наричаха Гурдулу̀ около мохамеданските кухни, когато преминаваше, без да забележи, бойните линии и се озоваваше в лагерите на султана. Барбата бе служил в мавърската войска на испанска земя; познавайки Гурдулу̀ като човек със здраво тяло и послушна душа, той го взе при себе си, за да го направи ловец на бисери.

Една вечер рибарите и Гурдулу̀ седяха по камъните на мароканския бряг и отваряха една по една наловените миди; изведнъж от водата изплува гребен на шлем, после шлем, броня и накрая всички доспехи, които тръгнаха бавно към брега.

— Човек-омар! Човек-омар! — развикаха се рибарите и хукнаха да се крият между скалите.

— Какъв ти човек-омар! — рече Гурдулу̀. — Това е моят господар! Уморен ли сте, рицарю? Целия път сте изминали пеш!

— Съвсем не съм изморен — отвърна Аджилулфо. — А ти какво правиш тук?

— Търсим бисери за султана — намеси се бившият мохамедански воин. — Всяка вечер той трябва да подарява на различните си жени по един нов бисер.

Султанът имаше триста шестдесет и пет жени и всяка нощ посещаваше по една; значи, всяка жена биваше посещавана по веднъж в годината и по обичай получаваше от него един бисер. Затова всеки ден търговците трябваше да му доставят по един съвсем свеж бисер. Тъй като тоя ден търговците бяха вече свършили запасите си, те поискаха от рибарите да им уловят на всяка цена един бисер.

— Вие, след като умеете да ходите свободно по морското дъно, защо не се присъедините към нас? — каза бившият мохамедански воин на Аджилулфо.

— Един рицар никога не участвува в начинания, които имат за цел печалбата, още повече, когато са ръководени от противници на неговата вяра. Благодаря ви, невернико, че сте спасили и нахранили моя оръженосец, ала мене малко ме е еня, че тази нощ султанът ви няма да може да подари бисер на триста шестдесет и петата си жена.

— За нас е много важно, защото иначе ще накара да ни бият с камшик — отвърна рибарят. — Тази брачна нощ няма да бъде като другите. Сега е ред на една нова жена, при която султанът отива за пръв път. Тя била купена от някакви пирати още преди една година и е чакала досега да й дойде редът. Неприлично е султанът да й се представи с празни ръце, още повече, че тя е ваша едноверка. Става дума за Софрония Шотландска, от кралски произход, доведена в Мароко като робиня и веднага отделена за харема на нашия повелител.

Аджилулфо не издаде вълнението си.

— Аз ще ви кажа как да излезете от това затруднение — заяви той. — Нека търговците предложат на султана да отнесе на новата си жена не обичайния бисер, а един подарък, който ще облекчи мъката й по далечната родина: тоест едно пълно снаряжение на християнски воин.

— Отгде ще го намерим?

— Ето моето! — отвърна Аджилулфо.

В своите покои в харема Софрония очакваше вечерта. Тя гледаше през решетката на островърхия прозорец палмите в градината, фонтаните и цветните лехи. Слънцето клонеше на залез, чуваше се викът на мюезина, в градината се разтваряха чашките на благоуханните вечерни цветя.

Ето вече чукат на вратата. Време е! Не, това са евнусите. Носят й подарък от султана. Едни доспехи. Едни съвсем бели доспехи. Какво ли означава това? Като остава сама, Софрония отново отива до прозореца. Тя беше в харема почти от една година. Щом я купиха за жена на султана, веднага я поставиха на мястото на една неотдавна изгонена съпруга; редът й трябваше да дойде чак след единадесет месеца. Бездействието в харема й навяваше още по-голяма скука, отколкото в манастира.

— Не се плашете, благородна Софрония — рече нечий глас зад гърба й. Тя се обърна. Говореха доспехите. — Аз съм Аджилулфо от рода Гуилдиверни, който и друг път е спасявал вашата неопетнена чест.

— О, помощ! — подскочи жената на султана. Но после се съвзе и добави: — Ах, да, струва ми се, че познавам тези бели доспехи. Вие ли сте, който преди години дойдохте навреме, за да ме спасите от насилието на един разбойник?…

— И сега идвам навреме, за да ви спася от безчестието на сватбата с неверника.

— Да… Пак сте вие…

— Сега, под защитата на моя меч, ще ви изведа от владенията на султана.

— Да… Разбира се…

Когато евнусите влязоха да известят за идването на султана, Аджилулфо ги промуши с меча си. Обвита в едно наметало, Софрония тичаше редом с рицаря през градините. Пазачите вдигнаха тревога. Но тежките ятагани на неверниците бяха безсилни срещу точния и бърз меч на воина в бяла броня. И неговият щит удържа атаката на копията на цял отряд неверници. Гурдулу̀ с конете чакаше скрит зад един кактус. На пристанището една яхта беше вече готова да отплува за християнските земи. От палубата Софрония гледаше как чезнат палмите на брега.

Сега, тук в морето, ще нарисувам яхтата. Ще я направя по-голяма от предишния кораб, та ако срещне кита, да не се случват нещастия. С тази крива линия отбелязвам пътя на яхтата, която искам да откарам до пристанището на Сан Мало̀. Но нещастието е там, че в Бискайския залив има вече множество стрелки, които се преплитат, и по-добре ще бъде да накарам яхтата да го заобиколи, да мине оттук по-нагоре, още по-нагоре и ето ти беда! Удря се в подводните скали на Бретан. Корабокрушение! Яхтата потъва, а Аджилулфо и Гурдулу̀ едва успяват да извлекат Софрония на брега.

Софрония е уморена. Аджилулфо решава да я настани в една пещера и заедно с оръженосеца си да отиде до лагера на Карл Велики, за да извести, че нейната девственост е непокътната и следователно той има законно право да носи името си. Сега отбелязвам пещерата с едно кръстче тук на това място на бретонския бряг, за да мога после да я намеря пак. Но не разбирам каква е тази линия, която минава точно оттук: моята карта вече представлява цяла плетеница от линии по всички посоки. Ах, ето, тази линия е пътят на Торизмондо! Значи, замисленият момък минава точно по същите места, докато Софрония лежи в пещерата. Той се приближава към пещерата, влиза и я вижда.