Итало Калвино
Несъществуващият рицар (6)

VI

Тази история, която се залових да пиша, излезе по-трудна, отколкото предполагах. Ето че сега идва ред да опиша най-голямото безумие на смъртните — любовната страст, от която монашеският обет, манастирът и природният ми свян са ме запазили досега. Не казвам, че съвсем не съм чувала да се говори за нея: напротив, макар че в манастира ни пазят от съблазни, все пак понякога разговаряме за любовта, така както можем да разговаряме ние, които нямаме ясна представа за нея; това се случва всеки път, когато някоя от нас, от неопитност, горката, забременее или пък след като е била отвлечена от някой властелин, който няма страх от бога, се връща в манастира и ни разказва всичко, каквото са й сторили. Следователно и за любовта, както за войната, ще ви разкажа простичко това, което мога да си представя; важното в изкуството да се описват истории е да умееш да извлечеш от малкото си познания за живота всичко останало; но като свършиш страницата, отново навлизаш в живота и тогава разбираш, че онова, което си знаел за него, е нищо.

Дали Брадаманте е знаела нещо повече? Въпреки че бе живяла като воюваща амазонка, дълбоко в душата й се бе загнездило незадоволство. Тя бе поела пътя на рицарството от любов към всичко, което беше строго, точно, непоколебимо, отговарящо на някакви морални норми; а що се отнася до владеенето на оръжието и конете, привличаха я отмерените похвати и ловкостта. Но какво виждаше около себе си? Потни, груби мъже, които небрежно и стихийно се сражаваха, където им попадне, а щом се освободяха от служебните си задължения, почваха да пиянствуват или се повличаха дебелашки след нея, за да видят кого от тях ще отведе тя тая вечер в шатъра си. Защото, както е известно, рицарството е велико нещо, но рицарите са тъпаци; те са свикнали да вършат благородни дела, но ей така, на едро, както им дойде; и се чувствуват отлично, че са ограничени от свещените правила, които са се заклели да следват и които са така точно установени, че им спестяват труда да мислят. Пък и какво ли е войната? Клане, чаткане. Какво има толкова да се придиря!

В края на краищата и Брадаманте не се различаваше много от тях; може би тя си бе втълпила в главата всички тези въжделения за строга и твърда дисциплина, за да се противопостави на своята истинска природа. В цялата франкска войска тя беше най-голямата повлекана. Нейният шатър беше най-разхвърленият в целия лагер. Докато мъжете, горките, се справяха сами и с женските работи: перяха, кърпеха, метяха, разтребваха, тя, нали беше глезена принцеса, не пипваше нищо; ако не бяха старите перачки и миячки, които винаги се въртят около войската и всички до една са сводници, нейният шатър нямаше да прилича и на кучешка колиба. Но така или иначе тя не седеше в шатъра си; съмнеше ли се, обличаше доспехите си и се мяташе на седлото; наистина, щом наденеше оръжието си, тя изглеждаше съвсем друга; цялата блеснала от върха на шлема до наглезенниците, тя се перчеше в новите си, изящни доспехи: ризницата й бе богато украсена със зелени панделки, и тежко на прислугата, ако някоя панделка не беше на мястото си. В това нейно желание да бъде най-бляскава от всички на бойното поле се проявяваше не само женската й суетност, а и непрекъснато предизвикателство към рицарите, чувството й на превъзходство над тях, нейната гордост. Тя търсеше у всеки воин — приятел или неприятел — съвършенство при поддържане и боравене с оръжията, което би следвало да бъде признак на същото такова душевно съвършенство. И ако срещнеше някой герой, който да отговаря до известна степен на изискванията й, у нея се пробуждаше жената със силни любовни желания. Разправяха, че тогава тя съвсем изменяла на строгите си идеали, че била нежна и същевременно страстна любовница. Но ако мъжът се увлечеше, ако й се подчинеше напълно и изгубеше контрол над себе си, тя тутакси го разлюбваше и тръгваше да търси по-силни преживявания. Ала кого ли можеше да срещне още? Никой от християнските или вражеските герои нямаше вече влияние над нея: тя знаеше слабостите и глупостта на всички.

Рамбалдо обикаляше като луд да я търси. Когато за пръв път видя лицето й, тя се упражняваше в стрелба с лък на полянката пред шатъра си. Беше облечена в къса туника; голите й ръце опъваха лъка, а лицето й бе леко смръщено от напрежение; косите й бяха свързани на тила и падаха назад в голяма, разпиляна конска опашка. Но погледът на Рамбалдо не се спря да я оглежда подробно: той изведнаж забеляза нейната женственост, нейния образ, нейните краски и разбра, че това е тя — оная, която едва беше видял и която отчаяно желаеше; не можеше да бъде друга.

Стрелата отскочи от лъка и се заби в мишена точно под другите три стрели, които Брадаманте бе вече хвърлила.

— Идвам да се състезавам с теб! — извика Рамбалдо, затичан към нея.

Така тича винаги момъкът към жената: но дали към нея го тласка истинска любов? Или това е самолюбие, търсене на потвърждение за неговото съществование, което само жената може да му даде? Тича и се влюбва момъкът, неуверен в себе си, щастлив и отчаян, и за него само жената е тая действителност, която може да му даде такова доказателство. Но жената и тя чувствува същото: ето я, застанала срещу него, и тя трепереща, несигурна. Как може момъкът да не разбира това? Нима е важно кой от двамата е по-силният? Те са еднакви. Ала момъкът не знае това, защото нехае: той жадува за жената, която съществува, за тази в плът и кръв, застанала пред него. Тя знае повече неща от него, а може би и по-малко; но така или иначе — различни от тези, които знае той, сега тя търси по друг начин да покаже, че съществува: състезават се на стрелба с лъка; ругае го и подценява достойнствата му; а той не може да разбере, че това е игра. Около тях са шатрите на франкската войска, знамената, които вятърът развява, редиците коне, които най-сетне ядат овес. Слугите приготвят трапезата за рицарите. Сбрани на групи, рицарите очакват сигнала за храна и гледат как Брадаманте се състезава на лък с момъка.

— Попадаш в целта, но все наслуки — казва Брадаманте.

— Наслуки ли? Та аз не съм хвърлил погрешно нито една стрела!

— И със сто стрели да улучиш, пак ще бъде наслуки.

— Тогава кое не е наслуки? Кой може да улучи не наслуки?

Покрай лагера вървеше бавно Аджилулфо; върху доспехите му висеше дълго черно наметало; той идваше насам, преструвайки се, че не гледа, но знаеше, че другите го гледат. Той си мислеше, че не бива да показва интереса си към тях, а всъщност се интересуваше от другите, но по начин, който те не можеха да разберат.

— Рицарю, ела, да им покажеш как се стреля!… — рече Брадаманте, ала в гласа й вече нямаше обичайния презрителен тон и държането й не беше вече така гордо. Тя се приближи към Аджилулфо и му подаде лъка със затъкната стрела.

Аджилулфо пристъпи бавно, пое лъка, отхвърли наметалото си, отмести единия си крак напред, другия назад и опъна ръце. Но неговите движения не бяха движения на мускули и нерви, които се стараят да постигнат дадена цел; вместо тях той използуваше някакви други механични сили; като намести лъка, той насочи върха на стрелата по въображаемата линия към мишена и я отпусна да лети. Не можеше стрелата да не попадне в целта.

— Това е стрелба! — извика Брадаманте.

Но Аджилулфо не се интересуваше от нищо, той стискаше в сигурните си железни ръце още трептящия лък; после го пусна на земята, загърна се в наметалото, притискайки го плътно към нагръдника, и се отдалечи. Нямаше какво да каже и не бе продумал нито дума.

Брадаманте взе лъка, вдигна го високо и тръсна конската си опашка.

— Кой друг, кой друг може да стреля така точно с лък? Кой може като него да бъде толкова точен и съвършен във всичко? — викаше тя, риташе с крака буци пръст и забиваше стрели в палисадите. Аджилулфо бе отминал далече и не се обръщаше, дъгоцветният гребен на шлема му бе увиснал напред; влачейки черното си наметало, той вървеше приведен, стиснал юмруци върху нагръдника си.

Някои от воините, които се бяха събрали там, насядаха по тревата, за да се наслаждават на развилнялата се Брадаманте.

— Откакто се е влюбила в Аджилулфо, няма мира, горката…

— Как? Какво казахте? — запита Рамбалдо изведнъж и хвана за ръката този, който говореше.

— Ей, петле, какво се надуваш пред нашата рицарка! Тя вече харесва само чистите брони, отвън и отвътре! Не знаеш ли, че е лудо влюбена в Аджилулфо?

— Нима може да бъде!… Аджилулфо и Брадаманте… Как така?

— Ей така! Когато една жена се е наситила на всички съществуващи мъже, не й остава нищо друго, освен да желае един мъж, дето въобще го няма!…

За Рамбалдо бе станало вече нещо естествено винаги, когато изпадне в съмнение и униние, да търси рицаря с белите доспехи. И сега той изпитваше същото желание, ала не знаеше дали за да иска неговия съвет, или вече да застане пред него като съперник.

— Ей, русокоса хубавице, не е ли малко слабичък за в леглото? — дразнеха воините Брадаманте. Изглежда, че падението на Брадаманте беше вече доста голямо, щом се осмеляваха да й говорят с такъв тон.

— Я кажи, ако го съблечеш гол, какво ще хванеш у него? — подхвърляха тези безсрамници и се кикотеха.

Рамбалдо беше съвсем унил, мъката му беше двойна. От една страна, му беше мъчно, че слуша да се говори така за Брадаманте и за рицаря; а от друга — че той самият не участвува в тази история и никой не го смята за страна в случая.

Брадаманте сега държеше един камшик, размаха го и разпръсна всички любопитни, между които беше и Рамбалдо.

— Не вярвате ли, че аз съм жена, която може да накара всеки мъж да направи каквото трябва?

Ония бягаха и крещяха:

— У-у! У-у! Ако искаш да му дадем назаем нещо, кажи ни само, Брадаманте!

Тласкан от другите, Рамбалдо се повлече след тълпата безделни рицари и вървя с тях, докато се разпръснаха. Той нямаше вече желание да се върне при Брадаманте; нито пък компанията на Аджилулфо сега можеше да му бъде приятна. Случайно се бе озовал до друг един момък — наречен Торизмондо, възпитаник на херцозите на Корнуел, — който вървеше натъжен, загледан в земята, и си подсвиркваше. Рамбалдо продължи да върви с този непознат момък и понеже чувствуваше нужда да излее мъката си, поведе разговор:

— Аз съм тука нов. Не знам, но тук не е така, както си мислех. Всичко ти се изплъзва, не можеш да го догониш, нищо не мога да разбера.

Торизмондо не вдигна очи, само прекъсна за момент тъжното си подсвиркване и рече:

— Всичко е мръсотия.

— Ето, виждаш ли, аз не съм такъв песимист — отвърна Рамбалдо. — Има моменти, когато се чувствувам изпълнен с въодушевление, дори с възторг, струва ми се, че най-сетне съм разбрал всичко и си казвам: щом съм добил правилен поглед върху нещата, щом във франкската войска войната трябва да се води така, значи, че наистина съм намерил това, за което съм мечтал. Но работата е там, че никога не можеш да бъдеш сигурен в нищо…

— В какво искаш да си сигурен? — прекъсна го Торизмондо. — Военни отличия, чинове, почести, титли… всичко е само парад. Рицарските щитове с гербове и девизи не са от желязо, а от картон и можеш да ги пробиеш с пръст.

Те бяха стигнали пред едно блато; по камъните на брега подскачаха и крякаха жаби. Торизмондо се обърна към лагера и замахна с ръка към издигнатите над палисадите знамена, сякаш с един жест искаше да заличи всичко.

— Но императорската войска — възрази Рамбалдо, който не можа да сподели огорчението си, сподавено от яростния дух на отрицание на Торизмондо, и сега се мъчеше да не загуби чувството си за мярка и да намери отдушник на мъката си, — императорската войска, трябва да се признае, винаги се сражава за своето свето дело и брани християните от неверниците.

— Няма нито отбрана, нито обида, няма смисъл в нищо — рече Торизмондо. — Войната ще трае, докато свят светува и никой няма да победи или да загуби. Ще си останем така завинаги едни срещу други. И ако ги няма едните, другите не ще представляват нищо. И ние, както и те, вече сме забравили защо се бием… Чуваш ли жабите? Всичко, което вършим, има толкова смисъл и ред, колкото тяхното крякане и подскачане от водата на брега или от брега във водата…

— За мене не е така — заяви Рамбалдо. — За мене, напротив, всичко е подредено, отмерено… Виждам, че има добродетели, храброст, но всичко ми е така чуждо… Признавам, плаши ме и това, че има един рицар, който не съществува… И все пак аз му се възхищавам, той е така съвършен във всичко, което прави, и ти вдъхва по-голяма увереност, отколкото съществуващите хора и… — той поруменя — почти разбирам Брадаманте… Вярно е, че Аджилулфо е най-добрият рицар в нашата войска.

— Пфу!

— Как така „пфу“!

— И той е скалъпен като другите, даже по-зле от тях.

— Какво искаш да кажеш? Скалъпен? Всичко, което върши, той го върши както трябва.

— Вятър работа! Приказки… Не съществува нито той, нито това, което върши или казва, нищо, нищо…

— Но той е в много по-неизгодно положение от другите. Тогава как заема мястото си във войската? Само по име ли?

Торизмондо замълча, после добави тихо:

— Тук и имената са фалшиви. Иска ми се всичко да хвърля във въздуха! Да не остане и земя под краката ни!

— И нищо ли да не оцелее?

— Може би нещо. Но не тук.

— А къде? Кой?

— Рицарите на свети Граал.

— Къде са те?

— В горите на Шотландия.

— Виждал ли си ги?

— Не.

— А отгде знаеш за тях?

— Зная.

И двамата млъкнаха. Чуваше се само крякането на жабите. Рамбалдо почувствува страх, че това крякане ще залее всичко, че ще потопи и него в някакво зелено, лепкаво и мрачно пулсиране на хриле. Но изведнъж си спомни за Брадаманте, за това как се бе появила в сражението с вдигната сабя и страхът му изчезна; сега той изгаряше от нетърпение да се сражава и да върши подвизи пред нейните изумрудени очи.