Итало Калвино
Несъществуващият рицар (7)

VII

Тук в манастира на всяка от нас е отредено да върши нещо за покаяние, за да получи вечно спасение. На мене се падна да пиша истории, но това е трудно, много трудно. Навън е жарко лято, откъм долината долита врява и плясък на вода. Моята килия е нависоко и от прозорчето се вижда лъката на реката — млади селяци са се разсъблекли и се къпят; по-нататък зад кичур върби няколко момичета, свалили дрехите си, влизат във водата. Един момък, доплувал до тях под вода, сега е изскочил да ги гледа и те го сочат с викове. И аз бих могла да бъда в тая хубава компания сред моите другарки, с прислужнички и ратаи. Но ние сме призвани от бога да противопоставяме на мимолетните житейски радости нещо, което ще остане след нас. Ще остане… ако тази книга и всичките ни милосърдни постъпки, извършени с изпепелени сърца, не се превърнат самите на пепел… изтлели по-бързо и от плътските трепети на младите, които сега преливат от живот и се множат като кръговете, образувани върху водата… Ето залавяш се да пишеш усърдно, но идва час, когато перото ти драска само пресъхнало мастило и от него не може да се оцеди нито капчица живот, защото животът кипи навън, навън от прозореца, навън от теб, и ти се струва, че никога вече не ще можеш да намериш утешение в страницата, която пишеш, да разкриеш някакъв друг свят, да продължиш по-нататък. И може би така е по-добре; може би преди, когато пишех, изпълнена с радост — това не беше нито чудо, нито божия благодат, а само грях, идолопоклонство, високомерие. А сега дали съм се избавила от тях? Не, не съм станала по-добра: само съм прахосала доста от тревожната си, безразсъдна младост. Нима тези досадни страници струват нещо? И книгата ти, и оброкът ти не струват повече от теб. И не е речено, че като пишеш, ще спасиш душата си. Пишеш, пишеш, а чувствуваш, че душата ти е вече погубена.

Тогава, какво мислите, да отида ли при майка-игуменка и да я помоля да ми смени работата, да ме прати да вадя вода от кладенеца, да преда коноп или да лющя грах? Не, и това няма смисъл. Ще продължа да изпълнявам задълженията си на монахиня-писарка така, както мога. И ето сега идва ред да опиша пиршеството на рицарите.

Противно на всички императорски правила за благоприличие Карл Велики сядаше на трапезата преди определения час, преди още да са дошли сътрапезниците му. Сяда и започва да чупи от хляба или от сиренето, да зоби маслини или чушлета, изобщо да опитва от всичко, което е сложено вече на трапезата. А на това отгоре яде с ръце. Често пъти абсолютната власт довежда и най-въздържаните монарси до самозабрава и произвол.

Рицарите пристигаха полека-лека на групи, облечени в парадни доспехи; между брокатите и дантелите обаче винаги се подаваха едро плетените железни ризници и лъскавите като огледала леки брони, които само с един удар на кинжал можеха да станат на парчета. Пръв идва Орландо и сяда отдясно на императора — негов чичо; после пристигат Риналдо от Монталбано, Астолфо, Анджолино от Байон, Рикардо от Нормандия и всички останали.

На края на трапезата сяда Аджилулфо, облечен пак в своите бойни, но безупречно чисти доспехи. За какво ли идваше и той на трапезата? Какво щеше да прави тук и той, който нямаше и никога не беше имал нито апетит, нито стомах, за да го напълни, нито уста, към която да поднася вилицата, нито пък гърло, което да полее с бургундско вино? И все пак той никога не отсъствуваше от тези пиршества, които продължаваха с часове. А би могъл да използува тия часове много по-добре, да свърши някое и друго служебно задължение. Но и той като всички имаше право да заема място на императорската трапеза и винаги използуваше това право, като изпълняваше усърдно и педантично целия церемониал на пиршеството, така както изпълняваше и другите си обязаности през деня.

Приготвени са обичайните за тая войска ястия: пълнен пуяк, патица и говеждо на шиш, малки прасенца, змиорки, златни рибки. Слугите не успяват дори да сложат подносите, защото рицарите се нахвърлят, грабят с ръце, ръфат, заливат броните си, пръскат сос навсякъде. Тук бъркотията е по-голяма, отколкото в боя: преобръщат се супници, хвърчат печени пилета, а слугите дърпат блюдата от подносите, преди някой лакомник да ги е изпразнил в паницата си.

Но в оня ъгъл на трапезата, където седи Аджилулфо, всичко протича спокойно, чисто и с ред; макар че не яде, за него е нужна много повече прислуга, отколкото за всички останали сътрапезници. Докато навсякъде има разпръснати мръсни чинии и слугите не си правят труд да ги подменят, защото всеки яде, където му падне, дори и върху покривката, Аджилулфо непрекъснато иска да слагат пред него нови прибори и подноси, чинии и чинийки, панички, чаши и чашчици от всички видове и големини, вилици, лъжици и ножове, които ако не са остри, тежко на слугите. Той е така взискателен по отношение на чистотата, че е достатъчно само някое малко петно върху чашата или прибора, за да ги върне обратно. Опитва от всичко — по малко, но от всичко; не пропуска нито едно ястие. Например отрязва си парче от печеното глиганово месо, поставя го в една чиния, соса — в друга, после нарязва месото с остър нож на съвсем тънки парченца, които нарежда едно по едно в друга чиния, полива ги със сос, докато се напоят добре, пресипва ги в трета чиния и току вика слугите, дава им да отнесат пълната чиния и иска нова чиста. Така се занимава с часове. Пък да не говорим за пилетата, фазаните и дроздовете: обработва ги по цял час, без да ги вкуси, като само ги реже и обрязва с върха на специални ножчета, които иска да му подменят непрекъснато, докато не оголи и последната им кост от най-тънките и жилави влакна. Поднасят му и вино, което непрекъснато налива, прелива и разлива в многобройните бокали, чаши и чашчици, наредени пред него; смесва едно вино с друго в бокалите и от време на време ги подава на слугите да ги отнесат и да донесат нови. Консумира и много хляб: непрекъснато прави от средата на хляба малки еднакви топчета, които нарежда в стройни редици върху покривката; кората раздробява на трохи и с тях си строи пирамиди: докато най-сетне се умори и заповядва на слугите да почистят покривката. След това започва отново.

Въпреки че е така зает, той не изпуска нишката на разговора, който се води на трапезата, и винаги се намесва в подходящия момент.

За какво говорят рицарите на гощавката? Както обикновено — хвалят се.

— Трябва да кажа — заявява Орландо, — че щяхме да загубим битката при Аспрамонте, ако не бях повалил на дуел крал Аголант и не му бях взел сабята „Дюрандала“. Той така се бе залепил за нея, че когато му отсякох дясната ръка, пръстите останах вкопчани за дръжката на сабята и трябваше да ги разтварям с клещи.

— Не желая да те опровергавам — рече Аджилулфо, — но точността изисква да отбележа, че Дюрандала ни бе предадена от неприятелите при преговорите за примирие пет дни след битката при Аспрамонте. И наистина тя фигурира в един списък на оръжия, предадени на франкската войска според условията на договора.

— Както и да е — казва Риналдо, — но това не може и да се сравнява с Фузберта. Като минахме Пиренеите, срещнах тази ламя и аз я разцепих на две само с един удар на меча си. А вие знаете, че кожата на ламята е по-твърда и от диамант.

— Чакай — намеси се Аджилулфо, — чакай, да видим всичко поред! Преминаването на Пиренеите стана през април, а през април, както знае всеки, змейовете менят кожата си и тогава тя е мека и нежна като на новородено.

— Ех, и ти, в този или в онзи ден — отвръщат рицарите, — на това или на онова място — все едно, така беше, няма защо да търсиш под вола теле.

Всички бяха отегчени. Ех, тоя Аджилулфо, който винаги помни всичко и за всяко събитие се позовава на документи, дори и тогава, когато става дума за прочути подвизи, които всички са приели като верни и могат да разправят за тях от начало до край, без да са били там; а той иска да ги превърне в най-обикновени служебни случки, които следва само да се отбележат във вечерния рапорт до полковото командване.

Откакто свят светува, винаги е имало разлика между онова, което се случва на война, и това, което после се разправя; но в живота на боеца няма значение дали някои събития са станали, или не; важното е, че с личността си, със силата и последователността си той би могъл да засвидетелствува, че ако нещата не са били точно така, те все пак биха могли да се случат. Но такъв като Аджилулфо нямаше с какво да подкрепи делата си, били те действителни, или не; за тях бе отбелязано само в протоколите и регистрите, ала неговото безтелесно съществувание и непрогледен мрак не можеха да дадат доказателства за подвизите му. Затова той искаше да доведе до такова състояние и другарите си — тези пияници и самохвалковци, чиито глави са натъпкани само с измислици за миналото, без да са се докосвали някога до настоящето, с легенди, за които винаги може да се намери подходящ герой.

От време на време някой от рицарите призоваваше за свидетел Карл Велики. Но императорът е водил толкова много войни, че все ги бърка и дори не може да си спомни коя поред е тази, която сега води. Неговата задача е да обяви войната или най-много да помисли за следващата; миналите войни, така или иначе, са вече минали; и както знаете, от това, което разправят летописците и народните певци, не бива всичко да се вярва; тежко на императора, ако трябваше да стои зад тях и да ги поправя! Но когато се появи някоя неприятност, която засяга войсковия състав, военните чинове или присъждането на благороднически титли и феодални земи, тогава кралят трябва да каже „своята“ дума. В такива случаи обаче волята на Карл Велики нямаше голямо значение; важното беше да се преценяват резултатите и доказателствата, да се зачитат законите и традициите. Затова, когато се обръщаха да го питат, той свиваше рамене, разправяше за войните изобщо или най-често се измъкваше с думите: „Кой знае! На война всичко се случва!“ На този рицар Аджилулфо от рода Гуилдиверни, който продължаваше да си прави топчета от средата на хляба и да опровергава всички разправяни истории, които, макар и предадени не съвсем точно, бяха все пак истинска слава за франкската войска, Карл Велики искаше да възложи някое неприятно поръчение; но бяха му казали, че и най-досадните задължения за него са желани доказателства на усърдие и следователно това би било безполезно.

 

 

— Не разбирам защо ти трябва да придиряш чак толкова, Аджилулфо — рече Уливиери. — Народът възвеличава славата на нашите подвизи, а това показва, че е истинска слава, въз основа на която сме придобили титлите и военните си чинове.

— Но не и за моите! — отвърна заядливо Аджилулфо. — Всяка моя титла и длъжност съм ги получил заради наистина потвърдени подвизи, подкрепени от неоспорими документи!

— Я стига се перчи, не е вярно! — рече нечий глас.

— Кой каза това? Искам сметка за думите му! — скочи Аджилулфо.

— Кротко! Успокой се! — извикаха му другите. — Ти винаги възразяваш срещу подвизите на другарите си и не можеш да забраняваш да възразяват и срещу твоите…

— Аз не обиждам никого! Само уточнявам фактите, посочвам мястото, датата и някои доказателства.

— Аз го казах. И ще се изясня — заяви един млад воин, който бе скочил пребледнял.

— Бих искал да видя, Торизмондо, какво съмнително намираш в моето минало? — рече Аджилулфо на момъка, който наистина беше Торизмондо от Корнуел. — Нима можеш да оспориш например, че бях възведен в рицарско звание, защото точно преди петнадесет години спасих от насилието на двама разбойника целомъдрената дъщеря на шотландския крал, Софрония?

— Да, оспорвам го. Преди петнадесет години Софрония, дъщерята на шотландския крал, не е била целомъдрена.

Вдигна се шум от единия до другия край на трапезата.

Рицарският кодекс, който тогава бе в сила, предвиждаше, че незабавно трябва да бъде възведен в рицарско звание всеки, който е спасил от сигурна опасност целомъдрието на момиче от знатен произход; но ако спасите от насилие благородна дама, която не е девица, предвиждаше се само почетна грамота и двойна заплата за три месеца.

— Как можеш да говориш така? Това е не само обида за моята рицарска чест, а и за една дама, която съм взел под закрилата на меча си!

— Твърдя го.

— Доказателства?

— Софрония е моя майка!

Рицарите извикаха смаяни. Нима младият Торизмондо не беше син на херцозите от Корнуел?

— Да, Софрония ме е родила точно преди двадесет години. Тогава тя е била на тринадесет години — обясни Торизмондо. — Ето герба на кралския двор на Шотландия — извика той, като бръкна в пазвата си и извади един медальон на златна верижка.

Карл Велики, който дотогава бе забил глава в една чиния с речни раци, прецени, че е дошъл момент да вдигне очи.

— Млади рицарю — обърна се той към момъка, придавайки на гласа си най-голям императорски авторитет, — давате ли си сметка колко тежки са вашите думи?

— Напълно — отвърна Торизмондо, — защото са по-тежки за мен, отколкото за другите.

Всички мълчаха. Торизмондо отричаше, че произхожда от корнуелските херцози — което му бе донесло рицарската титла. Обявявайки се за незаконороден, макар и син на принцеса с кралска кръв, той се изправяше пред опасността да бъде отстранен от войската.

Но още по-тежко беше положението на Аджилулфо. Преди да се натъкне на Софрония, нападната от двамата злосторници, и да спаси целомъдрието й, той беше обикновен, безименен воин в бели доспехи, който обикаляше по света. Или по-точно, както скоро стана известно, той беше само празни бели доспехи, без воин в тях. Неговият подвиг в защита на Софрония му бе дал право да бъде провъзгласен за рицар; понеже тогава беше свободно рицарското звание на Селимпия Читериоре, той взе това име. Приемането му на служба, наградите, военните чинове, титлите, които му бяха прибавени по-късно — всичко бе дошло все в резултат на тая случка. И ако сега се докажеше, че спасената от него Софрония не е била целомъдрена, тогава рицарското му звание отиваше по дяволите. В никакъв случай не можеше да се признае и всичко онова, което бе извършил по-късно; заличаваха се и титлите, и правата му, и всичките му длъжности ставаха не по-малко несъществуващи от самия него.

— Още като дете майка ми забременяла с мен — разказваше Торизмондо — и понеже се страхувала от гнева на родителите си, когато щели да узнаят за положението й, тя избягала от кралския замък на Шотландия и тръгнала да скита из планините. Родила ме под открито небе, в един гъсталак. Отгледа ме до петгодишна възраст, като скитахме из полята и горите на Англия. Тези първи спомени са най-хубавото време в живота ми. Но този дойде и прекъсна щастието ми. Спомням си добре деня. Майка ми ме бе оставила да пазя нашата пещера, а тя бе отишла както обикновено да краде плодове из полето. Натъкнала се на двама разбойника, които искали да я изнасилят. Може би накрая щели да станат приятели, защото майка ми често се оплакваше от самотата си, ала дошли тия празни доспехи, които търсели слава, и разгонили разбойниците. Като разбрал, че майка ми е от кралски произход, той я взел под свое покровителство, отвел я в най-близкия замък — замъка на Корнуел — и я поверил на херцозите. През това време аз седях в пещерата — самотен и гладен. Майка ми признала на херцозите, че има дете, което била принудена да изостави. Тогава те изпратили слуги с факли да ме търсят. Отвели ме в замъка. За да се спаси честта на шотландската династия, с която корнуелските херцози били в роднинска връзка, те ме осиновили и признали за свой син. Животът ми беше скучен, изпълнен с принудителни задължения, като живота на всички възпитаници на знатни фамилии. И не ми разрешаваха да виждам вече майка си, която стана монахиня в някакъв далечен манастир. Цяла планина от преструвки и лъжи, която ме отклони от естествения ми житейски път, тегнеше досега над мен. Но сега най-сетне успях да кажа истината. Каквото и да ми се случи, сигурно ще бъде по-добро, отколкото досега.

През това време на трапезата бяха поднесли сладкишите — пандишпан на разноцветни пластове, — но смайването от тия откровения на момъка беше толкова голямо, че ничия вилица не се вдигаше към занемелите уста.

— А вие какво ще ни кажете за тази история? — обърна се Карл Велики към Аджилулфо. Всички забелязаха, че той не каза „рицарю“.

— Това са лъжи. Софрония беше девица. Заклевам се в името си и в своята чест, че тя беше неопетнена девица.

— Можете ли да го докажете?

— Ще потърся Софрония.

— Да не си мислите, че ще я намерите такава, каквато е била преди петнадесет години? — рече злобно Астолфо. — Всичко е нетрайно, и нашите железни брони дори.

— Но тя стана монахиня веднага след като я поверих на оная благочестива фамилия.

— В тия времена за петнадесет години не е останал неограбен и неразгонен нито един християнски манастир. И всяка монахиня е имала време най-малко четири-пет пъти да хвърли расото и да го надене пак…

— Така или иначе, но всяко изнасилване предполага и насилник. Ще го намеря него и той ще засвидетелствува точно до коя дата Софрония би могла да се смята девица.

— Разрешавам ви да тръгнете веднага, ако желаете — рече императорът. — Мисля, че сега няма нищо по-важно за вас от правото да носите титли и оръжия, което сега ви се оспорва. Ако този момък казва истината, аз не бих могъл да ви държа повече на служба, нито пък да ви зачитам за каквото и да било, дори и за остатъка от заплатата ви. — Карл Велики не можеше да сдържи прибързаното задоволство в гласа си, сякаш искаше да каже: „Видяхте ли, че намерихме начин да се отървем от тази лепка?“

Белите доспехи сега бяха увиснали напред и се виждаше съвсем ясно, че бяха празни. От тях излизаше едва доловим глас:

— Да, кралю мой, ще тръгна.

— А вие — запита Карл Велики Торизмондо — давате ли си сметка, че като се обявявате за извънбрачен син, не можете да заемате военния чин, който ви се полага по рождение? Знаете ли поне кой е баща ви? Надявате ли се, че той ще ви признае?

— Никога не ще бъда признат…

— Не казвайте така. Всеки мъж в напреднала възраст прави равносметка на живота си. И аз признах всичките деца, които съм имал от наложниците, и те бяха много, та може би някое и да не беше мое.

— Моят баща не е един мъж.

— А кой е? Велзевул?

— Не, сир — отвърна спокойно Торизмондо.

— Тогава кой?

Торизмондо пристъпи към средата на залата, коленичи на пода, вдигна очи към небето и рече:

— Свещеният орден на рицарите на свети Граал.

Сред пируващите се разнесе шепот. Някои от рицарите се прекръстиха.

— Майка ми била смело момиче — обясни Торизмондо — и винаги тичала да играе в най-гъстите гори около замъка. Един ден в дън горите срещнала рицарите на свети Граал, които лагерували там, за да закалят духа си в пълно усамотение. Момиченцето започнало да си играе с воините и от този ден всеки път, когато можело да се отклони от родителския надзор, то отивало до лагера. Но за кратко време от тези младежки игри тя забременяла.

Карл Велики се замисли за момент, после рече:

— Всеки от рицарите на свети Граал е дал клетва за целомъдрие и никой от тях не би могъл да те признае за син.

— И аз не бих желал това — отвърна Торизмондо. — Майка ми никога не ми е говорила само за един рицар, а ме е възпитала да почитам като баща целия свещен орден.

— Тогава — добави Карл Велики — орденът като цяло не е свързан с подобна клетва. И нищо не му пречи да бъде признат за баща на едно създание. Ако ти успееш да намериш рицарите на свети Граал и да ги накараш да те признаят за син на целия орден, твоите права на воин, като се имат пред вид прерогативите на ордена, няма да бъдат по-различни от тия, които имаше като син на благородна фамилия.

— Ще тръгна — заяви Торизмондо.

Тази вечер в лагера на франките беше вечер на изпращания. Аджилулфо приготви грижливо снаряжението и коня си, а оръженосецът Гурдулу̀ грабна наслуки каквото му попадне — конски покривала, чесала, гърнета — и ги направи на вързоп, който постави на седлото; вързопът му пречеше да вижда и затова той тръгна в обратна на господаря си посока, впусна се в галоп и изпогуби по пътя всичко.

Никой от рицарите не бе дошъл да изпрати Аджилулфо; събраха се само бедни коняри, слуги от конюшнята и ковачи, които не правеха разлика между хората и бяха разбрали, че макар и най-неприятен от всички военачалници, той беше и най-нещастният. Рицарите не дойдоха, като казваха, че не са известени точно кога ще тръгне; пък и нямаше нужда да се извиняват: след като напусна пиршеството, Аджилулфо не бе продумал с никого. Около заминаването му нямаше особени разисквания — преразпределиха задълженията си, така че никоя от неговите длъжности да не остане свободна, и сякаш по взаимно съгласие престанаха да говорят повече за отсъствието на несъществуващия рицар.

Единствена Брадаманте бе развълнувана, дори разстроена от това. Тя изтича в шатъра си и повика гувернантки, миячки, прислуга.

— Бързо! Бързо! Бързо! — крещеше тя и мяташе из въздуха дрехи, ризници, копия, украшения, но не така, както правеше обикновено, когато се събличаше или се разгневеше, а за да подреди, да преброи всичко, каквото има, и да тръгне. — Пригответе ми всичко! Тръгвам, тръгвам, няма да остана тук нито миг повече! Той си отиде, единственият, за когото тази войска имаше смисъл, единственият, който можеше да даде смисъл на моя живот, на моите сражения! И какво остава тук сега? Сбирщина от пияници и насилници, заедно с мен, и животът тук ще бъде само търкаляне из леглата и сеч по полето. А той единствен знаеше тайната, реда и законите на живота и небитието! — И докато говореше така, тя надяваше една по една частите на походното си облекло, а отгоре зеленото наметало. Скоро беше готова и се метна на седлото, прилична на мъж; но запазила оная горда осанка, която прави мъжествените жени още по-женствени; пришпори коня си и се впусна в галоп, като преобръщаше палисади, въжета на шатри, колички на амбулантни търговци — всичко, каквото се изпречеше на пътя й. Скоро изчезна в облак прах.

Този облак прах видя Рамбалдо, който тичаше да я търси, и извика:

— Къде отиваш, къде отиваш, Брадаманте? Ето аз съм тук, дошъл съм за теб, а ти заминаваш! — В тона му прозвуча силно възмущение, като у влюбения, който иска да каже: „Аз съм тук, млад, изпълнен с любов, нима моята любов не й харесва, какво иска тя, че не ме приема, не ме обича, какво повече иска от това, което чувствувам, че мога и трябва да й дам?“ Той бе вбесен и не си даваше сметка, че любовта му към нея бе до известна степен и самолюбие, самолюбие на влюбен не само в нея, но и в мисълта за това, което можеха да бъдат те двамата, а не бяха. Рамбалдо се затича разярен към шатъра си, приготви коня си, оръжията, дисагите — тръгваше и той. Тръгваше, защото можеше да воюва добре само тогава, когато между върховете на пиките съзираше женствените й устни и всичко — раните, праха, миризмата на конете — носеше дъха на нейната усмивка.

Тази вечер тръгваше и Торизмондо, и той натъжен, но изпълнен с надежди. Той искаше да намери гората, влажната тъмна гора от неговото детство, да намери майка си и отлитналите дни, прекарани в пещерата; да намери чистото братство на бащите си, които бдяха въоръжени край огньовете на своя скрит лагер, седяха мълчаливи, облечени в бяло, там в дън гората, където клоните на дърветата слизаха до папратите и от знойната земя никнеха гъби, които никога не виждаха слънце.

Когато му известиха за всички тези неочаквани заминавания, Карл Велики се надигна от трапезата и се отправи, олюлявайки се, към своите кралски шатри. Той се сети за ония времена, когато Астолфо, Риналдо, Гуидон Селваджо и Орландо се впускаха в подвизи, възпявани по-късно от поетите. А сега тия ветерани не се помръдваха оттук дотам и изпълняваха само най-обикновените си служебни задължения.

— Нека да вървят, млади са! Нека да действуват! — рече Карл Велики с присъщия за деловите хора тон, които знаят, че движението е хубаво нещо; ала същевременно той изпитваше и огорчението на старците, които повече могат да тъгуват за изгубените минали неща, отколкото да се радват на настъпващите нови.