Итало Калвино
Несъществуващият рицар (8)

VIII

О, книжке моя, настъпи вечер и ето че започнах да пиша по-бързо; откъм реката вече не се чува врява, а само грохотът на водопада; покрай прозореца ми прелитат мълчаливо прилепи, някъде излайва куче, човешки глас отеква от сеновалите. Може би не е зле, че майка-игуменка ми избра това покаяние: понякога усещам как перото ми се плъзга по листа, сякаш пише само̀, и аз тичам след него. Ние тичаме към истината — аз и моето перо; истината, която винаги очаквам, че ще изскочи пред мен от белия лист; истината, която ще достигна едва тогава, когато съумея чрез перото си да погреба моята скука, незадоволство и ненавист, които съм затворена да изкупвам тук.

Но аз бързо се разсейвам: достатъчно е да чуя, че дращи мишка (таванът на манастира е пълен с мишки) или вятърът да затръшне прозореца, и веднага скачам да го отворя пак, достатъчно е да стигна до края или началото на някой епизод от тази история или дори само до нов ред и чувствувам, че перото ми отново става тежко като греда, а устремът към истината — неуверен.

Сега трябва да опиша земите, които пропътуваха Аджилулфо и неговият оръженосец: тук на тази бяла страница трябва да поставя прашен друм, река и мост. Ето Аджилулфо на своя кон-вихрогон: так-так-так-так; рицарят без тяло не тежи много и конят може да измине хиляди мили, без да се измори, пък и господарят му е неумо̀рен. Сега по моста се чува тежък тропот: тум-тум-тум-тум. Това е Гурдулу̀, който се е вкопчил за шията на коня си и главите им са така близко, че не се знае дали конят мисли с главата на оръженосеца, или оръженосецът — с главата на коня. Върху листа описвам една права, тук-там начупена линия — това е маршрутът на Аджилулфо. Другата линия, криволичеща напред и назад, е пътят на Гурдулу̀. Щом види някоя пеперуда да лети, Гурдулу̀ веднага тласва коня си след нея и вече мисли, че е яхнал не коня, а пеперудата, отбива се от пътя и се рее из ливадите. През това време Аджилулфо препуска право напред и следва своя път. Понякога, когато се отклони, Гурдулу̀ попада на невидими преки пътеки или пък самият кон си избира пътека, понеже ездачът не го води, и след дълги обиколки скитникът се озовава отново по друма редом с господаря си.

Тук, на брега на реката, ще означа една мелница. Аджилулфо се спира да пита за пътя. Мелничарката му отвръща любезно и го кани с вино и хляб; но той отказва. Приема да вземе само овес за коня. Пътят е прашен, опален от слънцето, и добрите мелничари се учудват, че рицарят не е жаден.

Когато той отминава, пристига с грохот Гурдулу̀, сякаш галопира цял полк.

— Да сте виждали моя господар?

— А кой е твоят господар?

— Един рицар… не, един кон…

— Ти си на служба при кон?

— Не… моят кон е на служба при друг кон.

— А кой язди на тоя кон?

— Ех, не се знае.

— А кой язди на твоя кон?

— Питайте него!

— И ти ли не искаш нито да ядеш, нито да пиеш?

— Да, да! Ще хапна! Ще пийна! — преглъща той.

Този град, който отбелязвам сега, е обграден със стени. Аджилулфо трябва да мине през него. Стражите при вратата искат той да открие лицето си; имат заповед да не пускат никого със закрито лице, защото би могъл да бъде свирепият разбойник, който вилнее наоколо. Аджилулфо отказва да стори това, вади оръжие срещу стражите, преминава насила и побягва.

Освен града трябва да опиша и една гора. Аджилулфо прекосява гората надлъж и нашир, докато открие ужасния разбойник. Обезоръжава го, оковава го във вериги и го завлича пред стражите, които не го пускаха да мине.

— Ето ви окован тоя, от когото много се страхувахте!

— О, бъди благословен, бели рицарю! Но кажи ни, кой си ти и защо не вдигаш забралото на шлема си?

— Моето име е крайната цел на пътуването ми — казва Аджилулфо и изчезва.

В града едни разправят, че това бил архангел, а други казват, че е дух от чистилището.

— Конят му летеше, сякаш нямаше човек на седлото — добавя някой.

В края на гората има друг път, който също води към града. По тоя път минава Брадаманте.

— Търся един рицар в бели доспехи. Знам, че е тук — заявява тя на хората от града.

— Но него го няма — отвръщат те.

— Щом го няма, значи, е той.

— Тогава върви да го търсиш. Побягна оттук.

— Видяхте ли го наистина? Бели доспехи, в които сякаш има човек…

— А какво друго има, ако не човек?

— Един, който е нещо повече от всеки човек!

— Ама че дяволски работи са вашите! — казва един старец. — И ти дяволуваш, рицарю с меден глас!

Брадаманте пришпорва коня и литва нататък.

След малко на градския площад пристига Рамбалдо и спира коня си.

— Виждали ли сте да минава един рицар?

— Какъв? Минаха вече двама и ти си третият.

— Този, който тича след първия.

— Вярно ли е, че единият не е човек?

— Вторият е жена.

— А първият?

— Нищо не е.

— А ти?

— Аз? Аз… съм мъж.

— Слава богу!

Аджилулфо яздеше, следван от Гурдулу̀. Сред пътя изтича една млада жена с разпуснати коси и разкъсани дрехи и падна на колене. Аджилулфо спря коня си.

— Помощ, благородни рицарю — извика тя, — на половин миля оттук глутница свирепи мечки са обсадили замъка на моята господарка, благородната вдовица Присцила. В замъка живеем само няколко беззащитни жени. Никой не може вече нито да влезе, нито да излезе оттам. Мене ме спуснаха с едно въже през зъберите на крепостта и като по чудо се отървах от лапите на тези зверове. Хайде, рицарю, ела да ни освободиш!

— Моят меч е винаги в услуга на вдовици и беззащитни същества — отвърна Аджилулфо. — Гурдулу̀, вземи на седлото си тая мома, която ще ни отведе до замъка на господарката си.

Тръгнаха по една стръмна пътека. Напред яздеше оръженосецът, но той дори не гледаше пътя; розовите гърди на жената, която бе седнала в прегръдките му, преливаха от разкъсаната дреха и Гурдулу̀ чувствуваше, че му призлява.

Младата жена се бе извърнала да гледа Аджилулфо.

— Каква благородна осанка има твоят господар! — рече тя.

— Аха, аха — отвърна Гурцулу̀, протягайки ръка към топлата й гръд.

— Той е така горд и уверен във всяка своя дума, във всеки жест… — продължаваше жената, впила поглед в Аджилулфо.

— Аха — мучеше Гурдулу̀ и като стегна юздите за китките си, опита се да провери с две ръце как може едно тяло да бъде толкова яко и същевременно толкова нежно.

— А гласът му — разправяше жената — остър, металически…

От устата на Гурдулу̀ излизаше само неясно мучене, защото сега той бе забил глава в рамото на момата и чезнеше в нейното ухание.

— Кой знае колко щастлива ще се чувствува господарката ми, че тъкмо той ще я избави от мечките… О, как й завиждам!… Защо не продумваш? Не виждаш ли, че се отбиваме от пътя? Какво ти става, оръженосецо, обърка ли се?

При един завой на пътеката някакъв отшелник протягаше паничката си за милостиня. Аджилулфо, който по правило даваше на всеки срещнат просяк милостиня не повече от три солда^[1], спря коня си и бръкна в кесията си.

— Бъдете благословен, рицарю — рече отшелникът, като прибираше монетите в джоба си; после направи знак на Аджилулфо да се наведе, за да му прошепне нещо на ухото. — Ще ви се отплатя веднага! Казвам ви, пазете се от вдовицата Присцила! Историята с мечките е клопка: тя самата ги отглежда, а после кара най-храбрите рицари, които минават по този друм да я избавят. Привлича рицарите в замъка, за да задоволява ненаситната си похот.

— Сигурно е така, както казваш, братко — отвърна Аджилулфо, — но аз съм рицар и ще бъде неучтиво, ако не отвърна на горещата молба за помощ на една плачеща жена.

— Не се ли боите от огъня на сладострастието?

Аджилулфо беше смутен.

— Ех, сега ще видим…

— Знаете ли какво остава от всеки рицар, който е бил в тоя замък?

— Какво?

— Ето, пред очите ви е. И аз бях рицар, и аз спасих Присцила от мечките, и ето какво съм сега.

Наистина той беше в окаяно състояние.

— Ще имам пред вид твоя опит, братко, но аз ще посрещна смело изпитанието — отвърна Аджилулфо, пришпори коня си и настигна Гурдулу̀ с момата.

— Не разбирам какво толкова намират да брътвят тези отшелници — рече момата на рицаря. — От никое монашеско братство, нито пък от миряни могат да се чуят толкова клюки и клевети, както от тях…

— Много ли са отшелниците тук наоколо?

— Пълно е. И непрекъснато прииждат нови…

— Аз няма да бъда от тях — заяви Аджилулфо. — Да побързаме!

— Чувам рева на мечките! — извика момичето. — Страх ме е! Помогнете ми да сляза и да се скрия зад тия храсти.

Аджилулфо се втурна и се озова на поляната пред замъка.

Наоколо е почерняло от мечки. Щом забелязват коня и конника, те се озъбват и се притискат една до друга, за да му преградят пътя. Аджилулфо ги напада с копието си. Едни промушва, други зашеметява, а трети прегазва с коня. Пристига и Гурдулу̀ на своя кон и гони мечките с копието си. За десетина минути те просват като килими много мечки на земята, а другите бягат да се скрият в дън гора.

Вратите на замъка се отварят.

— Благородни рицарю, ще мога ли с гостоприемството си да ви се отплатя за това, което ви дължа. — На прага се бе появила Присцила, заобиколена от своите придворни дами и прислужнички. Сред тях беше и момата, която бе довела двамата дотук; неизвестно как, тя бе стигнала в замъка и вече бе облечена не в предишните скъсани дрехи, а в чиста хубава рокля.

Аджилулфо, следван от Гурдулу̀, влезе в замъка. Вдовицата Присцила беше не много висока, не много пълна, но твърде съблазнителна; гърдите й не бяха големи, но добре разголени, черните й очи трепкаха загадъчно, изобщо бе жена, която имаше какво да ти каже. Тя бе застанала доволна пред белите доспехи на Аджилулфо. Рицарят беше сдържан и плах.

— Рицарю Аджилулфо Емо Бертрандино от рода Гуилдиверни, аз вече знам вашето име и знам добре кой сте и кой не сте — заяви Присцила.

При тази вест Аджилулфо сякаш се освободи от стеснението си и застана важно. Все пак той коленичи и рече:

— Ваш покорен слуга — и веднага стана.

— Слушала съм да се говори много за вас — продължи Присцила — и отдавна имах горещо желание да ви срещна. Какво чудо ви доведе по тези далечни друми?

— Тръгнал съм да намеря, преди още да е много късно, една девственост от преди петнадесет години…

— Не съм чувала досега рицарски подвиг с такава неясна цел. Но след като са минали вече петнадесет години, няма да ми е съвестно да ви забавя още една нощ като гост в моя замък — рече Присцила и тръгна редом с него.

Другите жени стояха и го следяха с поглед, докато изчезна с владетелката на замъка в безкрайните зали. Тогава те обърнаха очи към Гурдулу̀.

— Я какъв як коняр! — извикаха те, пляскайки с ръце. А той стои пред тях като дръвник и се почесва. — Жалко, че има бълхи и много вони! Хайде, бързо да го изкъпем!

Те го отведоха в своите покои и го съблякоха гол.

Присцила бе довела Аджилулфо пред една трапеза, приготвена за двама.

— Познавам обичайната ви въздържаност, рицарю — каза му тя, — но не знам отгде да започна гостоприемството си, затова ви каня на тази трапеза. Разбира се, моята признателност няма да спре дотук — добави лукаво тя.

Аджилулфо й поблагодари, седна срещу нея, разтри между пръстите си някоя и друга троха хляб, после се изкашля и започна да говори за това, за онова.

— Наистина необикновени и опасни неща се случват, синьора, в съдбата на един странствуващ рицар. Те могат без друго да се групират на няколко вида. Първо… — Той започна да разправя любезно, прецизно и осведомено, като от време на време издаваше изключителната си педантичност, но тутакси се поправяше и непринудено минаваше на друга тема, примесвайки сериозния разказ с някои духовити и винаги удачни шеги. Преценките му за нещата и хората — нито особено положителни, нито пък подчертано отрицателни, бяха винаги достъпни за събеседницата му и това я улесняваше да каже и тя своето мнение, насърчена от вежливите му въпроси.

— О, какъв приятен събеседник! — възкликваше Присцила с наслада.

Внезапно, така както бе започнал да говори, Аджилулфо потъна в мълчание.

— Време е да започнат песните — извика Присцила и плесна с ръце.

В залата влязоха свирачките на лютня. Една от тях поде песента, която казва: „Еднорогът ще откъсне розата“; а после другата: „Jasmin, veuillez embellir le beau coussin“^[2].

Сега Аджилулфо похвали музиката и гласовете на певиците.

Рой девойки влизат с танц. Те са облечени в леки туники, а в косите си имат венци. Аджилулфо почуква с железните си ръкавици върху масата в ритъма на танца.

Не по-малко празнични бяха и танците, които се играеха в другото крило на замъка — в покоите на дамите от свитата. Полуоблечени, младите жени играеха на топка и искаха да накарат и Гурдулу̀ да участвува в играта им. Оръженосецът, облечен също в туника, която дамите му бяха дали, вместо да стои на мястото си и да чака да му подхвърлят топката, тичаше след нея и се мъчеше да я овладее на всяка цена; после се строполясваше върху някоя от дамите и в тази весела борба той често си правеше други сметки и се търкулваше заедно с жената по меките постели, разстлани наоколо.

— О, какво правиш? Не, не, магаре! Ах, гледайте го какво ми прави! Не, искам да играя на топка! Ох, ох — чуваше се глас.

Гурдулу̀ вече не можеше да разбере нищо. След топлата баня, която го бяха накарали да направи, сред парфюмите и тези бели и розови тела той имаше сега едно-единствено желание — да потъне в общото ухание.

— Ай, ай, ето го, пак дойде, майчице! Я слушай, почакай, ах, ах, ах…

Другите продължаваха да играят на топка, сякаш не виждаха нищо; шегуваха се, смееха се и пееха:

— „Ей, там, ей там лети луната нависоко…“

Момичето, което Гурдулу̀ повличаше, след един силен продължителен вик се връщаше отново при другарките си, малко поруменяло и замаяно, и пак започваше да играе на топка:

— Тук, тук, подай на мен!

Не след дълго Гурдулу̀ се стоварваше върху друга дама.

— Махни се, къш, къш, какъв нахалник, какъв насилник! Не, боли, ох, стига… — и се отпускаше под тежестта му.

Някои дами и девойки, които не участвуваха в игрите, седяха на скамейките и разговаряха помежду си:

— … Защо Филомена ревнуваше от Клара, но… — разправяше някоя и изведнъж усещаше, че Гурдулу̀ я сграбчва през кръста. — У, как ме изплаши!… Та казвам ви, но изглежда, че Вилхелм ходеше с Еуфемия… Къде ме носиш? — Гурдулу̀ я бе метнал на рамото си. — … Разбрахте ли? Оная глупачка през това време от ревност… — продължаваше да бърбори и да ръкомаха дамата, увиснала върху рамото на Гурдулу̀, и, изчезваше.

След малко тя се връщаше, пламнала, с разкъсана лента на туниката, и отново почваше да бъбри непрекъснато:

— Точно така е, слушайте мене, Филомена направи скандал на Клара, а той…

Танцьорките и свирачките се оттеглиха от залата за пиршества. Аджилулфо се впусна да изброява пред владетелката на замъка всички ония композиции, които музикантите на император Карл Велики изпълнявали най-често.

— Небето помрачнява — забеляза Присцила.

— Вече е нощ, късна нощ — добави Аджилулфо.

— Стаята, която съм ви определила…

— Благодаря. Чувате ли славея в градината?

— Стаята, която съм ви определила… е моята…

— Вашето гостоприемство е много любезно… Славеят пее от този дъб. Да отидем до прозореца.

Той стана, протегна й желязната си ръка и пристъпи към прозореца. Трелите на славея предизвикаха у него изблик на множество митологични и поетични сравнения.

Ала Присцила го прекъсна рязко:

— Изобщо славеят пее за любов, а ние…

— Ах, любовта! — сепна се Аджилулфо и гласът му прозвуча така рязко, че Присцила се изплаши. А той неочаквано се впусна да развива цял трактат върху любовната страст. Присцила се разнежи, отпусна се на ръката му и го подтикна към една спалня, цялата заета от голямо легло с балдахин.

— Тъй като древните хора смятали любовта за бог… — продължаваше Аджилулфо неспирно.

Присцила затвори вратата и преобърна два пъти ключа; после се приближи към него, склони глава върху бронята му и рече:

— Студено ми е, камината е угаснала…

— По въпроса дали е по-добре да се любиш в студена или затоплена стая — рече Аджилулфо — древните хора са на различни мнения. Но съветът на повечето е…

— О, как знаете вие всичко за любовта… — шепнеше Присцила.

— Съветът на повечето, при все че изключват задушните помещения, е в полза на естествената топлина.

— Да повикам ли прислужничките да запалят огъня?

— Аз ще го запаля сам. — Той изследва най-обстойно натрупаните в камината дърва, определи кои горят по-добре и изброи всички начини за палене на огън на открито или на закрито.

Присцила го прекъсна с въздишка. Аджилулфо сякаш си даде сметка, че тия нови обяснения могат да разпръснат любовния трепет, който се бе породил, и бързо започна да украсява разказа си за огъня със сравнения и намеци за пламъка на чувствата и страстта.

Сега Присцила се усмихваше с премрежени очи, протягаше ръце към огъня, който започваше да се разгаря, и каза:

— Каква приятна топлина!… Сигурно е много приятно да я усещаме в постелите легнали.

Намекът за леглото подсказа на Аджилулфо редица нови обяснения: според него трудното изкуство да се приготвя легло е непознато на френската прислуга и в най-богатите замъци се виждат само зле постлани чаршафи.

— О, не, кажете ми, и моето легло ли намирате такова?… — запита вдовицата.

— Разбира се, вашето легло е легло на царица, по-изящно от всяко друго по цялата императорска земя. Но позволете ми, аз, който желая да ви гледам заобиколена само от неща, във всичко достойни за вашата личност, да се отнеса критично към тази гънка например…

— Ах, тази гънка! — възкликна Присцила, и тя вече обзета от страстното желание за съвършенство, което измъчваше Аджилулфо.

Разхвърляха леглото, като вдигнаха постелките една по една; откриха, че тук-там има грапавини и обвиниха прислугата, задето на някои места бе изпънала много покривките, а на други отпуснала краищата; цялото това изследване сякаш беше ту пронизваща болка, ту извисяване към небесата.

След като разхвърляха леглото чак до сламеника, Аджилулфо започна да го подрежда според правилата. Тази работа изисква майсторство и досетливост: не бива да се поставя наслуки нищо. Той обясняваше многословно на вдовицата всички тия похвати, но все имаше нещо, което не му харесваше, и тогава започваше пак отначало.

Откъм другите крила на замъка отекна вик — или по-скоро някакво мучене, неудържим рев.

— Какво става? — подскочи Присцила.

— Нищо, това е гласът на моя оръженосец — отвърна Аджилулфо.

Към този вик се прибавиха други по-силни крясъци — сякаш въздишки до небето.

— А сега това пък какво ли е? — запита се Аджилулфо.

— О, това са момичетата — рече Присцила, — играят си, ех, младост!

Те продължиха да оправят леглото, като от време на време даваха ухо на нощните шумове:

— Гурдулу̀ вика…

— Каква врява вдигат тези жени!…

— Славеят пее…

— Свири щурец…

Сега леглото беше приготвено безупречно. Аджилулфо се обърна към вдовицата. Тя беше гола: дрехите й невинно се бяха свлекли на пода.

— На голите дами се препоръчва — заяви Аджилулфо, — като най-висше удоволствие, да се притиснат в обятията на воин в бойни доспехи.

— Браво! На мен ли ги разправяш тия? Аз да не съм вчерашна! — извика Присцила, скочи и се хвърли върху Аджилулфо, като обви крака и ръце около бронята му.

Тя се помъчи да опита всички начини, по които може да се прегръщат доспехи, а после отмаляла се пъхна в леглото.

Аджилулфо коленичи до главата й.

— Косите — рече той.

Присцила се бе съблякла, без да разплете високата прическа на черната си грива. Аджилулфо започна да обяснява каква роля играе разпуснатата коса в порива на чувствата.

— Да опитаме!

С уверени и деликатни движения на железните си ръце той развали бавно кулата от плитки на главата й и разпусна косите й по раменете и гърдите.

— Обаче — добави той — сигурно е по-хитър оня, който предпочита дама с голо тяло и изящно причесана коса, украсена с воали и диадеми.

— Тогава да опитаме ли пак?

— Аз ще ви среша. — Той започна да я реши и показа цялото си майсторство да сплита плитки, да ги навива и да ги забожда на главата с фуркети. Направи й разкошна грациозна прическа с воали. Така измина цял час, ала когато й поднесе огледало, Присцила се смая — никога не беше се виждала толкова хубава.

Тя го покани да легне до нея.

— Разправят, че Клеопатра всяка нощ сънувала, че в леглото й има воин в доспехи — рече той.

— Не съм опитвала никога досега — призна му тя. — Всички си ги свалят преди това.

— Ех, сега ще опитате — добави Аджилулфо и полека, без да мачка чаршафите, в пълно бойно снаряжение, се изпъна скромно в леглото като в гробница.

— Няма ли да си откачите поне меча от колана?

— Любовната страст не познава средни пътища.

Присцила затвори очи, изпаднала в екстаз.

Аджилулфо се надигна на лакът.

— Огънят пуши. Ще стана да видя защо камината не тегли.

Луната грееше в прозореца. Като се връщаше към леглото, Аджилулфо се спря изведнъж.

— Синьора, да отидем на кулите и да се полюбуваме на късната лунна светлина!

Той я обви в наметалото си. Изкачиха се прегърнати на кулата. Луната посребряваше гората. Чуваше се писък на сова. Някои прозорци на замъка още светеха и оттам долитаха от време на време викове, смехове или стонове, или пък ревът на оръженосеца.

— Цялата природа е любов…

Върнаха се пак в спалнята. Камината беше почти угаснала. Приклекнаха да духат жарта. Розовите колене на Присцила се допираха до неговите метални наколенници и помежду им избликваше нова, още по-непринудена близост.

Когато Присцила се пъхна отново в леглото, първите утринни зари докосваха прозореца.

— Нищо не може да преобрази лицето на една жена така, както първите лъчи на зората — рече Аджилулфо. Но за да бъде добре озарено лицето на Присцила, той трябваше да премести леглото с балдахина.

— Как изглеждам? — запита вдовицата.

— Прекрасна сте.

Присцила бе щастлива. Ала слънцето се изкачваше бързо по небосвода и за да следва лъчите му, Аджилулфо трябваше непрекъснато да мести леглото.

— Зазори се вече — рече той. Гласът му беше променен. — Моят рицарски дълг изисква по това време да тръгна на път.

— Нима тъкмо сега! — изхленчи Присцила.

— Съжалявам, благородна синьора, но имам много по-трудна задача.

— О, беше така хубаво!…

Аджилулфо коленичи.

— Благословете ме, Присцила!

Той се изправи отново и повика оръженосеца си. Обиколи из целия замък и най-сетне го намери изтощен, заспал като мъртъв в някакъв кучкарник.

— Бързо, на седлото!

Но трябваше сам да го натовари на коня.

Слънцето продължава своя възход и огрява два силуета на конници, които се очертават върху позлатата на горските листа: оръженосецът виси на седлото като чувал, а рицарят, изправен, стърчи като сянка на тънка топола.

Около Присцила бяха дотърчали всички придворни дами и прислужнички.

— Как мина, господарке, как мина?

— О, ако знаехте само! Такъв мъж, такъв мъж…

— Но кажете, разправете, как беше?

— Какъв мъж!… Какъв мъж!… Цяла нощ, без прекъсване, това бе рай…

— Ама какво направи? Кажете, какво направи?

— Как да ви кажа? О, всичко беше хубаво, много хубаво!…

— Но след като той е такъв? И все пак… вие казвате…

— Сега не бих могла да ви обясня как… Има толкова неща… А вие, с оня оръженосец?…

— Ах! Нищо, аз нищо не зная! — отвръща някоя и се обръща към друга. — Но ти, може би ти… Не, не, или ти… Не си спомням вече…

— Как може, мили мои, та аз ви чувах какво правите!…

— Кой го знае, горкия, аз не си спомням!…

— Нито пък аз! А може би ти?

— Как аз? Господарке, разкажете ни за него, за рицаря! Как се държа Аджилулфо?

— Ех, Аджилулфо!