Итало Калвино
Несъществуващият рицар (11)

XI

Карл Велики препускаше към брега на Бретан.

— Сега ще видим, сега ще видим, Аджилулфо Гуилдиверни, успокойте се! Ако това, което ми казвате, е вярно, ако тази жена все още е запазила девствеността си, която е притежавала преди петнадесет години, няма какво да се каже, значи, че вие с пълно право сте бил произведен за рицар и оня младеж е искал да ни излъже. Но за да се уверя в това, аз накарах да дойде с нас една стара селянка, опитна в женските работи. Ех, да, ние воините сме невежи в това отношение…

Старицата, покачена на коня на Гурдулу̀, току фъфлеше:

— Да, да, ваше величество, ще направя всичко каквото трябва, дори и да излязат близначета… — Тя беше глуха и още не бе разбрала за какво става дума.

Най-напред в пещерата влизат с факли двама военачалници от свитата. Те се връщат изумени:

— Сир, девицата лежи в обятията на един млад воин.

После измъкват любовниците пред императора.

— Софрония! Ти! — вика Аджилулфо.

Карл Велики повдига главата на момъка.

— Торизмондо!

Торизмондо скача към Софрония.

— Ти си Софрония? О, майко моя!

— Софрония, познавате ли този момък? — пита императорът.

Жената свежда глава пребледняла.

— Ако той е Торизмондо, значи, е мой син, аз съм го родила — казва тя с едва доловим глас.

Торизмондо скача на седлото.

— Извърших мръсно кръвосмешение! Няма да ме видите повече! — Той пришпорва коня си и се впуска направо към гората.

На свой ред и Аджилулфо пришпорва коня си.

— И мене няма да ме видите повече! — заявява той. — Аз вече нямам име! Сбогом! — и навлиза в гората в обратна посока.

Всички остават поразени. Софрония закрива лицето си с ръце.

Отдясно се чува тропот. Торизмондо излиза от гората в бесен кариер.

— Но как може? — вика той. — До преди малко тя беше девица! Как не се сетих веднага? Тя беше девица! Не може да бъде моя майка!

— Ще ни обясните ли това? — пита Карл Велики.

— Наистина Торизмондо не е мой син, а мой брат или по-точно едноутробен брат — отвръща Софрония. — Кралицата на Шотландия, нашата майка, го роди след една случайна среща, изглежда, със свещения орден на рицарите на Граал, докато кралят, моят баща, воюваше от цяла година. Тъй като кралят бе известил, че ще се връща, това коварно същество (принудена съм да нарека така нашата майка!) ме изпрати да разхождам братчето си, за да се загубя в гъстата гора. Тя бе подготвила ужасна измама за съпруга си, който се завръщаше внезапно. На него казала, че аз, тринадесетгодишната, съм избягала, за да родя незаконно дете. Възпирана от зле разбраната си почит към родителите, аз не издадох тайната на нашата майка. Живях из пущинаците с невръстния си едноутробен брат, но за мене това бяха свободни и щастливи години в сравнение с тези, които ме очакваха в манастира, където ме изпратиха херцозите на Корнуел. До тази сутрин не познавах никакъв мъж. И ето че първата ми среща с мъж, когато съм вече на тридесет и пет години, се оказва, уви, кръвосмешение…

— Чакайте, да видим спокойно как стоят нещата! — казва Карл Велики примирително. — Кръвосмешение има, но между едноутробни брат и сестра то не е чак от най-тежките…

— Няма кръвосмешение, ваше величество! Радвай се, Софрония! — възкликва Торизмондо с грейнало лице. — Когато издирвах произхода си, научих една тайна, която исках да запазя завинаги: тази, която мислех за моя майка, тоест ти, Софрония, си родена не от кралицата на Шотландия, а си извънбрачна дъщеря на краля и жената на един негов земеуправител. Кралят накарал съпругата си, тоест тази, която току-що разбрах, че е моя майка, да те осинови. На тебе тя е била само мащеха. Сега разбирам защо тя, принудена от краля въпреки волята си да те счита за своя дъщеря, е гледала с нетърпение да се отърве от теб. И сторила това, като прехвърлила върху тебе вината си за плода на своя мимолетен грях, тоест мене. Ти си дъщеря на шотландския крал и на една селянка, а аз — на кралицата и на свещения орден. Значи, нямаме никаква кръвна връзка! Свързва ни само любовта, която неотдавна се породи между нас и която, надявам се, ти горещо желаеш да продължим…

— Струва ми се, че всичко отива на добре… — рече Карл Велики, потривайки ръце. — Но трябва веднага да открием нашия добър рицар Аджилулфо и да го уверим, че името и титлата му не са застрашени от нищо…

— Аз ще отида, ваше величество! — заявява един рицар, изтичвайки напред. Това е Рамбалдо.

Той навлиза в гората и вика:

— Рицарю-ю-ю! Рицарю Аджилулфо-о-о! Рицарю Гуилдиверни-и-и! Аджилулфо Емо Бертрандино от рода Гуилдиверни и Алтри от Корбентрац и Сура, рицар на Селимпия Читериоре и Ф-е-ес! Всичко се оправи-и-и! Върнете се!

Отвръща му само ехото.

Рамбалдо тръгва да броди из горските пътеки, по пропасти и урви: вика, ослушва се и търси някаква следа, някакъв знак. Ето следи от конски копита. На едно място те са по-дълбоки, сякаш животното се е спирало тук. Оттук нататък следите стават по-леки, като че ли конят е бил пуснат да тича сам. Но от същото място се отделят и други следи — стъпки от железни ботуши.

Рамбалдо тръгна по тях.

Едва сдържаше дъха си. Стигна до една поляна. При ствола на един дъб лежаха разпръснати по земята: преобърнат шлем с дъгоцветен гребен, бяла броня, набедреници, наръкавници, налакътници — изобщо всички части на снаряжението на Аджилулфо; някои бяха разположени така, като че ли е имал намерение да ги подреди в пирамида, а други бяха търкулнати в безпорядък. Върху дръжката на меча му бе забит надпис: „Оставям тези доспехи на рицаря Рамбалдо ди Росилионе“. Отдолу имаше някаква заврънкулка, прилична на започнат, но недовършен подпис.

— Рицарю! — вика Рамбалдо и се обръща ту към шлема и бронята, ту към дъба или небето. — Рицарю! Вземете доспехите си! Вашето място във войската и сред благородниците на Франция е неоспоримо! — Той се мъчи да сглоби доспехите, да ги изправи на крака и продължава да вика: — Вие съществувате, рицарю, вече никой не може да отрича това! — Не му отвръща никакъв глас. Доспехите не могат да стоят прави, шлемът се търкулва на земята. — Рицарю, толкова време удържахте само със силата на вашата воля, успявахте да вършите всичко, като че ли съществувате, защо се предавате изведнъж? — Той не знае вече накъде да се обърне; доспехите са празни, но не както преди; те са вече изпразнени от онова нещо, което се наричаше рицар Аджилулфо и което сега е потънало като капка в морето.

Рамбалдо развързва бронята си, съблича я и надява белите доспехи; налага шлема на Аджилулфо, хваща щита и меча му и скача на коня. Въоръжен така, той се появява пред императора и неговата свита.

— Е, Аджилулфо, върнахте ли се? Всичко е наред, нали?

Но изпод шлема отвръща друг глас:

— Аз не съм Аджилулфо, ваше величество! — Забралото се вдига и се показва лицето на Рамбалдо. — От рицаря Гуилдиверни са останали само белите му доспехи и тази записка, с която ми предава притежанието им. Сега очаквам с нетърпение да се хвърля в бой!

Тръбите свирят тревога. Сарацински войски са слезли на брега на Бретан. Франкската войска тича да се строява.

— Желанието ти се изпълни! — казва крал Карл на Рамбалдо. — Ето настъпи час за бой! Бъди достоен за оръжието, което носиш! Макар че имаше труден характер, Аджилулфо знаеше да се сражава.

Франкската войска отстоява на нашествениците, прави пробив в сарацинския фронт и Рамбалдо пръв се хвърля напред. Той е сред неприятелите, удря наляво и надясно, отбранява се и ту връхлита срещу тях, ту го подгонват те. Мнозина мохамедани се гърчат безсилни на земята. Колкото попаднат пред копието му, Рамбалдо ги промушва всичките един след друг.

Неприятелските отреди вече се огъват и се струпват около закотвените кораби. Преследвани от франкските войски, разгромени, те се впускат в открито море. Остават само ония, които са облели с мавърска кръв сивата земя на Бретан.

Рамбалдо излиза от битката невредим и победител; но доспехите, белите непокътнати, безупречно чисти доспехи на Аджилулфо, сега са оплескани с кал, опръскани с вражеска кръв, целите са очукани и изподраскани, частите им разместени, а гребенът на шлема му — проскубан, шлемът — изкривен, щитът — олющен точно в средата на тайнствения герб. Сега момъкът ги чувствува като свои доспехи, доспехите на Рамбалдо ди Росилионе; преминало е вече първото неприятно чувство, което изпита, когато ги надяна; сега те му прилепват като ръкавица.

Рамбалдо препуска сам по склона на един хълм. Откъм дола отеква остър глас:

— Ей, ти там горе! Аджилулфо!

Ето че към него сега препуска един рицар. Върху доспехите си носи зелено наметало. Това е Брадаманте, която го преследва.

— Най-сетне те намерих, бели рицарю!

„Брадаманте, аз не съм Аджилулфо! Аз съм Рамбалдо!“ — би искал да й извика веднага, но се сеща, че по-добре ще бъде да й го каже отблизо; затова обръща коня си и тръгва срещу нея.

— Най-сетне ето че ти тичаш към мен, неуловими храбрецо! — възкликва Брадаманте. — О, доживях да видя, че тичаш към мен и ти! Ти, единственият мъж, чиито постъпки не са случайни, внезапни и лекомислени като на глутницата, повлякла се след мен! — При тези думи тя обръща коня си и се опитва да му избяга; но в същото време извръща глава да види дали той ще се хване на играта и ще тръгне след нея.

Рамбалдо гори от нетърпение да й каже: „Нима не забелязваш, че и аз пристъпвам неумело, че всеки мой жест издава желанието ми, незадоволството и неспокойството ми? Че и аз желая да бъда само човек, който знае какво иска!“ Той се впуска след нея, за да й каже всичко това, а тя се смее и вика:

— Винаги съм мечтала за този ден!

После я изгубва от погледа си. Стига до една самотна, тревиста долинка. Нейният кон е завързан за една черница. Изобщо всичко наоколо напомня за оная долина, където я бе видял за първи път и още не подозираше, че това е жена. Рамбалдо слиза от коня. Съзира Брадаманте, легнала върху един обрасъл с мъх наклон. Тя е свалила доспехите си и сега е в къса туника с цвят на топаз. Ето, както е легнала, тя разтваря обятията си за него. Пристегнат в белите доспехи, Рамбалдо пристъпва към нея. Сега е моментът да й каже: „Аз не съм Аджилулфо! Не виждаш ли, че снаряжението, в което си влюбена, се огъва под тежестта на моето младо и силно тяло? Не виждаш ли, че бронята е загубила нечовешкия си блясък и се е превърнала в най-обикновено бойно облекло, изложено на всички удари, че е станала полезно и издръжливо снаряжение?“ Той би искал да й каже тези думи, но вместо това стои там треперещ и пристъпва колебливо към нея. Може би е по-добре да се открие, да свали доспехите си, да й каже, че е Рамбалдо точно сега, когато тя лежи със затворени очи, усмихната като в очакване. Развълнуван, момъкът сваля от гърба си доспехите. Ето Брадаманте ще отвори сега очи и ще го познае… Но не: тя закрива лицето си с ръка, като че ли не иска да смущава невидимото приближаване на несъществуващия рицар. Рамбалдо се хвърля върху нея.

— О, да, аз бях сигурна! — възкликва Брадаманте със затворени очи. — Винаги съм била сигурна, че това ще стане! — Тя се притиска до него и тъй, обзети от любовен плам, се сливат в едно. — О, да, о, да, аз бях сигурна!

Но след като и това се свърши, идва време да се погледнат в очите.

„Тя ще ме види — мисли си Рамбалдо, обзет от гордост и надежда — и ще разбере всичко, ще разбере, че това е справедливо и хубаво и ще ме обикне за цял живот.“

Брадаманте отваря очи.

— Ах, ти ли си!

Тя се надига и отблъсва Рамбалдо.

— Ти! Ти! — вика побесняла от гняв и от очите й изскачат сълзи. — Ти! Измамнико!

Изправя се, размахва меча си, издига го над Рамбалдо и го удря с плоската част по гърба и по главата; зашеметен, той вдига ръце, може би иска да се защити или да я прегърне, и едва успява да извика:

— Но кажи, кажи, не беше ли хубаво?… — После пада в несвяст и до ушите му долита само неясно тропотът на нейния препускащ кон.

Ако влюбеният, който жадува за непознатия вкус на нечии целувки, е нещастен, то още по-нещастен е оня, който, опитал вкуса им, после бива отблъснат. Рамбалдо продължава да води живот на храбър воин. Там, където е най-ожесточената битка — там си проправя път и неговото копие. Щом види във вихъра на боя да проблесне сред сабите зелена мълния, той тича и вика: „Брадаманте!“, но винаги напразно.

Единственият, на когото би искал да довери мъката си, е вече изчезнал. И като обикаля из биваците, той всеки път трепва, щом забележи някоя броня, изправена по-особено на набедрениците, или пък отсечено движещ се налакътник, защото му напомнят за Аджилулфо. Ами ако рицарят не се е разпаднал, ако е намерил някое друго снаряжение? Рамбалдо се приближава и казва:

— Рицарю, не бих искал да се обиждате, но, моля ви, вдигнете забралото на шлема си.

Всеки път той се надява, че ще види празна кухина: но всеки път пред него се появява някакъв нос, щръкнал над два къдрави мустака.

— Извинете — промълвя той и отминава.

И друг един търси Аджилулфо: това е Гурдулу̀, който всеки път, щом види празно гърне, комин или някое буре, се спира и вика:

— Господарю! Заповядайте, господарю!

Седнал на една поляна край друма, той говореше надълго и нашироко в гърлото на едно шише, когато го стресна някакъв глас:

— Кого търсиш вътре, Гурдулу̀?

Това беше Торизмондо, който, след като отпразнува тържествено сватбата си със Софрония в присъствието на Карл Велики, сега пътуваше с невестата и богатата си свита към Курвалдия, за чийто граф го бе произвел императорът.

— Търся моя господар — отвръща Гурдулу̀.

— Вътре в шишето?

— Моят господар е такъв, дето не съществува. Значи, както не може да бъде в шишето, така не би могъл да бъде и в някакви доспехи.

— Но твоят господар се разпадна във въздуха!

— Тогава аз съм оръженосец на въздуха?

— Ще станеш мой оръженосец, ако ме последваш!

Стигнаха в Курвалдия. Не можаха да я познаят. На мястото на селата сега бяха изникнали градове с каменни дворци, с мелници и канали.

— Добри хора, аз се върнах, за да остана при вас…

— Да живее! Добре! Да живее и той, и невестата!

— Почакайте! Задръжте радостта си за новината, която ви нося: императорът Карл Велики, пред чието свето име от днес нататък ще се прекланяте, ме възнагради с титлата граф на Курвалдия!

— Аха, Карл Велики ли?… А бе то…

— Не разбирате ли? Сега ще имате граф! Аз пак ще ви защищавам от данъците на рицарите на Граал!

— Охо, ние отдавна ги изгонихме от цяла Курвалдия! Знаете ли, ние дълго време сме се подчинявали… Но сега разбрахме, че може да се живее и без да имаш дългове нито към рицари, нито към графове… Обработваме си земите, издигнахме си работилници, мелници, сами се управляваме, защищаваме границите си, изобщо така или иначе преживяваме, не можем да се оплачем. Вие сте милостив човек и ние не ще забравим това, което направихте за нас… Може да останете при нас… но като равен…

— Като равен ли? Не ме ли искате за граф? Но това е заповед на императора, нима не разбирате? Не е възможно да отказвате!

— Ех, все тъй разправят: не е възможно… Изглеждаше невъзможно да се отървем и от рицарите на Граал… А тогава имахме само косери и вили… Ние не желаем никому зло, синьор, а най-малко на вас… Вие сте ценен човек, имате опит в много работи, които ние не знаем… Ако останете при нас като равен и не вършите насилия, може би пак ще станете пръв между всички ни…

— Торизмондо, аз съм уморена от толкова митарства — рече Софрония, като повдигна воала си. — Тези хора ми се струват разумни и любезни и градът ми изглежда най-хубав и най-уреден от всички други… Защо да не се споразумеем с тях?

— А свитата ни?

— Всички ще станат граждани на Курвалдия — отвърнаха жителите — и ще получават блага според способностите си.

— Нима трябва да смятам за равен на себе си този оръженосец Гурдулу̀, който дори не знае дали съществува, или не?

— Той ще се научи… И ние не знаехме, че съществуваме на този свят… Но човек се научава и на това…