Итало Калвино
Несъществуващият рицар (5)

V

Под моята килия е кухнята на манастира. Докато пиша, чувам тракането на медните и калаени блюда: монахините-миячки мият съдовете от нашата оскъдна трапеза. На мене игуменката ми е възложила друго задължение, по-различно от тяхното: да напиша тази история; ала всички работи в манастира са насочени към една-единствена цел — спасението на душата — и затова не се прави разлика между тях! Вчера, като описвах битката, слушах тракането по мивката и ми се струваше, че чувам звън от копия по щитове и брони, че кънтят шлемове, ударени от тежки мечове, а откъм другата страна на двора до мен долиташе тракането на стана на монахините-тъкачки, което в ушите ми звучеше като чаткане на конски копита в галоп; и тъй, това, което слухът ми долавяше, премреженият ми поглед го превръщаше в образи, а мълчаливите ми уста в думи и перото ми се впускаше по белия лист да ги догони.

Днес е може би по-горещо, миризмата на зеле — по-силна, паметта ми — по-ленива и тракането на миячките не може да ме отведе по-далече от кухните на франкската войска: виждам воините, наредени пред димящите баки, как непрекъснато чукат с канчетата си и барабанят с лъжиците, блъскат черпаците в ръба на баките, стържат празните им засъхнали дъна — и тази гледка, заедно с миризмата на зеле, се повтаря във всеки полк — нормандския, анжуйския, бургундския.

Ако мощта на една войска се мери по врявата, която вдига, то гръмогласната войска на франките трябва наистина да се признае за могъща само по време на храна. Врявата й отеква по долини и равнини, докато се срещне със същото ехо, долитащо от баките на неверниците. По това време и неприятелите са заети със същото — да лапат отвратителна зелева чорба. Дори вчера битката не отекваше така, нито пък вонеше толкова.

Следователно не ми остава нищо друго, освен да си представя героите на моята история около кухните. Ето виждам Аджилулфо сред димящите пари, надвесен над една бака; безчувствен към зелевата миризма, той отправя упреци на готвачите от алвернския полк. А ето че тук дотичва и младият Рамбалдо.

— Рицарю — казва той все още задъхан, — най-сетне ви намерих! Разбирате ли, аз искам да бъда рицар! Вчера в битката отмъстих… в една схватка… после останах сам срещу двама… това беше засада… изобщо сега знам какво значи да се сражаваш. Искам в боя да ми бъде отредено най-опасното място… или да бъда изпратен с някоя задача, за да спечеля слава… за нашата свята вяра… да спасявам беззащитни жени, немощни старци… Вие можете ли да ми кажете…

Преди да се обърне към него, Аджилулфо остана известно време гърбом, сякаш за да подчертае по-силно досадата си, че го прекъсват при изпълнение на служебно задължение; после се извърна и започна да говори непринудено и плавно и в думите му се долавяше доволство, че може бързо да се справи с въпроса, който му подхвърлят в момента, и да го разнищи компетентно.

— От това, което ми казваш, бакалавре, струва ми се, че ти виждаш нашето рицарство, насочено само към печелене на слава, било в бой начело на войските или пък в смели лични подвизи, с които да защитим нашата вяра или да помогнем на жени, старци и болни. Така ли е?

— Да.

— Ето: всъщност всичко това, което ти изброи, са дела, присъщи на нашия състав от избрани офицери, ала… — при тези думи Аджилулфо се засмя — това беше първият смях, който Рамбалдо чуваше изпод белия нашийник, любезен и същевременно саркастичен смях — ала не само те. Ако искаш, аз лесно мога да ти изброя едно по едно служебните задължения на обикновените рицари, на тия от първа степен и на рицарите от главния щаб…

— За мене стига да вървя подире ви и да следвам вашия пример, рицарю! — прекъсна го Рамбалдо.

— Значи, ти предпочиташ практиката пред теорията — може и така… Е добре, ти виждаш, че днес, както всяка сряда, аз изпълнявам наряда си на инспектор при интендантството. Е качеството си на такъв ходя да проверявам кухните на двата полка — на Алверн и на Поату. Ако тръгнеш с мен, ще можеш полека-лека да се запознаеш с този деликатен клон от нашата служба.

Не това очакваше Рамбалдо и остана малко недоволен. Но тъй като не искаше да си противоречи, той се престори, че отдава внимание на това, което правеше Аджилулфо и което нареждаше на майстор-готвачите, на лавкаджиите и миячите. Рамбалдо все още се надяваше, че всичко е само един предварителен ритуал, преди да се впусне в бляскави въоръжени действия.

Аджилулфо броеше и пресмяташе непрекъснато дажбите, порциите чорба, войнишките канчета, които трябваше да се пълнят, количеството на баките.

— Да знаеш, че най-трудното нещо в командуването на една войска е да пресметнеш колко канчета чорба съдържа всяка бака — обясни той на Рамбалдо. — В никой полк сметката не излиза. Или остават порции, които не се знае къде отиват и не можеш да ги отчетеш, или пък, ако намалиш дажбите — порциите не достигат и веднага плъзва недоволство сред войската. Истината е, че пред всяка войнишка кухня винаги има опашка от просяци, бедни старци и сакати, които идват да събират остатъците. Но това, разбира се, създава безредие. За по-голяма яснота, наредил съм във всеки полк заедно със списъка на своя войскови състав да ми представят и имената на бедняците, които обикновено се нареждат за храна. Така ние ще знаем точно къде отива всяко канче чорба. Сега, за да добиеш малко практика в рицарските задължения, можеш да обиколиш със списъците полковите кухни и да провериш дали всичко е в ред. После ще дойдеш да ми докладваш.

Какво трябваше да стори Рамбалдо? Да откаже, да търси слава за себе си или нищо да не върши? Но може би така рискуваше да провали цялата си кариера заради някаква глупост. И тръгна.

Върна се отегчен, без да има ясна представа за нещата.

— Ех, да, струва ми се, че горе-долу върви — рече той на Аджилулфо, — вярно е, че има голяма бъркотия. Пък и тези бедняци, дето идват за чорба, всички ли са братя?

— Защо да са братя?

— Приличат си… Дори са толкова еднакви, че можеш да ги объркаш. При всеки полк има по един, който прилича на другите. Отначало мислех, че това е един и същ човек, който се мести от кухня на кухня. Но гледам списъците, имената различни: Боамолуц, Каротун, Балингачо, Бертела… Тогава попитах сержантите, проверих и всичко излезе наред. Ала все пак тази прилика…

— Ще отида да видя сам.

Двамата се отправиха към лоренския лагер.

— Ето го този човек — посочи Рамбалдо в една точка, сякаш там имаше някой. Наистина имаше, но на пръв поглед можеше да го смесиш с цвета на земята и листата, защото той бе покрит със зелени и жълти, избелели и окаляни дрипи, лицето му бе осеяно с лунички, а неравната брада — щръкнала.

— Но това е Гурдулу̀!

— Гурдулу̀ ли? Още едно име! Познавате ли го?

— Той е човек без име и с всички възможни имена. Благодаря ти, бакалавре! Ти не само разкри една нередност в нашето обслужване, но ми помогна да намеря отново своя оръженосец, предаден ми по заповед на императора и веднага изчезнал.

Лоренските готвачи, след като бяха раздали, порциите на воините, оставиха баката на Гурдулу̀.

— Дръж, тази всичката чорба е за теб!

— Всичката чорба! — извика Гурдулу̀ и се надвеси над баката, като от перваза на прозорец. Той започна да стърже с лъжицата най-ценното съдържание на всяка бака — кората, която бе полепнала по стените.

— Всичката чорба! — гърмеше гласът му вътре в съда, който се бе прекатурил отгоре му, докато той се мяташе лудешки.

Сега Гурдулу̀ беше в плен на преобърнатата бака. Той удряше с лъжицата си като в глуха камбана и гласът му ръмжеше:

— Всичката чорба!

После баката се раздвижи като костенурка, преобърна се и се показа Гурдулу̀.

От главата до петите той бе изцапан със зелева чорба, с кал и най-вече наплескан със сажди. Чорбата се стичаше по очите му, той пристъпяше като слепец и викаше:

— Всичко е чорба! — Ръцете му бяха протегнати напред, като че ли плува и той не можеше да види нищо друго освен чорбата, която покриваше очите и лицето му. — Всичко е чорба! — повтаряше Гурдулу̀ и размахваше лъжицата, сякаш се мъчеше да загребва от това, което беше наоколо му. — Всичко е чорба!

При тази гледка Рамбалдо почувствува, че му се завива свят: той изпитваше не толкова отвращение, колкото съмнение, че този човек, който се въртеше заслепен, имаше право и светът не беше нищо друго освен една безкрайна, безформена чорба, в която се разлагаше всичко и цапаше навред. „Не искам да стана чорба! Помощ!“ — се канеше да извика Рамбалдо, но тутакси видя до себе си Аджилулфо, който стоеше безучастен, със скръстени ръце, като че ли беше съвсем чужд и незасегнат дори от тази вулгарна сцена; Рамбалдо почувствува, че той никога няма да разбере неговия страх. Мъката, която винаги предизвикваше у него видът на воина в бяла броня, сега се уравновесяваше от новата мъка, причинена му от Гурдулу̀; така той успя да спаси своето душевно равновесие, да се успокои отново.

— Защо не му обясните, че не всичко е чорба, и не го накарате да спре тази сарабанда? — обърна се Рамбалдо към Аджилулфо, като се помъчи да говори спокойно.

— Единственият начин да разбере е да му се даде определена задача — отвърна Аджилулфо. После рече на Гурдулу̀: — По заповед на Карл, крал на франките и свещен император, ти си мой оръженосец. Сега трябва да ми се подчиняваш във всичко. Понеже съм натоварен от комендантството за погребения и посмъртни почести да се погрижа за заравянето на падналите във вчерашния бой, ти ще вземеш една лопата и мотика и ще отидем на бойното поле да погребем телата на нашите братя, царство им небесно!

Той подкани и Рамбалдо да го последва, за да се запознае с още едно деликатно задължение на рицарите.

Тримата тръгнаха заедно към бойното поле: Аджилулфо се мъчеше да върви свободно, но сякаш стъпваше на тръни; Рамбалдо, ококорил очи, нетърпеливо търсеше местата, по които бе минал вчера под дъжд от стрели и удари от мечове, а Гурдулу̀, метнал на рамо мотика и лопата, съвсем чужд на тържественото си задължение, подсвиркваше и пееше.

Откъм другата страна на хълма, където вървяха те сега, се откриваше равнината, в която бе станала най-кръвопролитната схватка. Земята бе застлана с трупове. Лешоядите, забили нокти по раменете или по лицата на мъртвите, ровеха с клюнове раздраните им меса.

Но работата на лешоядите не започва веднага след боя. Те се спускат малко преди края на битката, ала тогава полето е осеяно с мъртъвци, плътно пристегнати в стоманените брони, о които клюновете на грабливите птици се удрят, без да могат дори да ги одраскат. Когато падне вечерта, откъм неприятелските лагери тихо пропълзяват мародерите. Лешоядите са се издигнали високо в небето, кръжат и ги чакат да свършат. Първите зари на деня огряват полето, побеляло от голи тела. Тогава лешоядите се спускат отново и започват богата гощавка. Но трябва да бързат, защото скоро ще дойдат гробарите, които отнемат на птиците това, което дават на червеите.

Аджилулфо и Рамбалдо удрят с мечовете си, а Гурдулу̀ с лопатата и прогонват черните гости. После се заемат с печалното си задължение: всеки си избира по един мъртвец, хваща го за краката и го повлича нагоре по хълма към определеното за гробове място.

Аджилулфо влачи мъртвеца и си мисли: „О, мъртвецо, ти притежаваш това, което аз никога не съм имал и не ще имам — този търбух. Или по-скоро не го притежаваш, а ти самият си този търбух, тоест онова, за което в моменти на униние аз завиждам на съществуващите хора. Хубава вещ! Тогава прекрасно мога да се считам за облагодетелствуван, че живея и без негова помощ и върша всичко. Разбира се, всичко онова, което ми се струва по-важно; и много работи мога да върша по-добре от съществуващите хора, без да имам присъщите им недостатъци — простащина, противоречивост, непоследователност, воня. Вярно е, че оня, който съществува, винаги оставя нещо, някаква особена следа, която аз никога не ще мога да създам. Но ако тяхната тайна е само тук, в този търбух, благодаря, мога и без него. Тази долина с голи разлагащи се трупове предизвиква у мен отвращение като кланица на живия човешки род.“

Гурдулу̀ влачи друг мъртвец и си мисли: „Ти, мършо, изпускаш газове, по-миризливи и от моите. Не разбирам защо всички те оплакват? Какво ти липсва? По-рано ти се движеше, а сега твоето движение ще премине в червеите, които ще нахраниш. Растели са ти нокти и коси: сега ти ще се разлееш и от твоята течност тревите на ливадата ще израснат още по-високи към слънцето. Ще станеш трева, после мляко на кравите, които ще пасат тревата, после кръв на детето, което ще пие тяхното мляко, и така нататък. Виждаш ли, че ти ще си живееш по-добре и от мене, мършо!“

Рамбалдо също влачи мъртвец и си мисли: „О, мъртвецо, аз тичам, тичам, за да стигна и аз дотук като тебе и да се оставя да ме влачат за краката. Как ли изглеждат яростта, която ме тласка, страстното ми желание за битки и любов, погледнати оттам, откъдето гледат твоите изцъклени очи с отметната глава, която се тътри по камъните? Аз мисля за това, мъртвецо, ти ме караш да мисля за това; но нима може да се измени нещо? Не! Няма друг живот, няма други дни освен нашите дни преди гроба — нито за нас живите, нито за вас мъртвите. И дано не ги пропилея, дано не пропилея нищо от това, което съм и което бих могъл да бъда. Дано извърша славни дела за франкската войска! Дано мога да прегърна гордата Брадаманте и тя да ме прегърне! Надявам се, че и ти си изживял не по-зле твоите дни, мъртвецо. Но така или иначе, твоите зарове са вече хвърлени. А моите още се въртят в чашата. И аз обичам, о мъртвецо, не твоя покой, а моята тревога.“

Гурдулу̀ си пее и се залавя да копае гроб на мъртвеца. Просва го на земята, за да му вземе мярка, отбелязва си с мотиката, отмества го и се хваща да копае усърдно.

— Мъртвецо, може би ще ти дотегне да чакаш. — Той го обръща на хълбок към ямата, така че мъртвецът да го гледа, докато копае. — Ей, мършо, и ти можеш да удариш някоя и друга мотика. — Изправя го и се мъчи да пъхне в ръката му една мотика. Оня се строполява. — Стига! Не си кадърен. Значи, за копаенето — да си копая аз, а после ти ще запълниш ямата.

Ямата е изкопана; но тъй като Гурдулу̀ удря с мотиката, където му падне — гробът е станал неправилен, неравен, с извито дъно. Сега Гурдулу̀ иска да го изпробва. Слиза в него и ляга.

— О, колко е хубаво тук долу, как хубаво се почива! Каква хубава мека земя! Колко е хубаво да се обръщаш в нея! Ей, мъртвецо, я слез долу да опиташ какъв хубав гроб съм ти изкопал! — После изведнъж се сеща. — Ама нали се разбрахме, че ти трябва да запълниш гроба, тогава по-добре е да си лежа долу, а ти да ме зариваш с лопатата!

Гурдулу̀ почака малко и извика:

— Хайде, давай! Бързо! Почвай! Ха така! — Както е легнал на дъното, той вдига мотиката и започва да сваля отгоре си пръст. Върху него се срива цял куп земя.

Аджилулфо и Рамбалдо дочуха сподавения му вик, но не можаха да разберат дали вика от страх или от удоволствие, че се е заринал добре. Едва успяха да издърпат навреме Гурдулу̀, преди да се задуши. Целият бе покрит с пръст.

Рицарят намери, че работата на Гурдулу̀ е извършена зле, а тая на Рамбалдо е незадоволителна. Той обаче бе направил цяло гробище, очертавайки добре границите на правоъгълните гробове, наредени успоредно от двете страни на една малка алея.

Вечерта, като се връщаха, те минаха през едно сечище в гората, където дърварите на франкската войска сечаха трупи за бойните машини и дърва за горене.

— Гурдулу̀, сега трябва да нацепиш дърва!

Но Гурдулу̀ удряше с брадвата наслуки и сечеше едновременно и сухи съчки за горене, и зелени клони, и стръкчета папрат, и вейки от планика, и суха кора, покрита с мъх.

Аджилулфо проверяваше работата на дърварите, сечивата им, наредените купища дърва и обясняваше на Рамбалдо какви са задълженията на всеки рицар при доставянето на дървен материал. Рамбалдо не го слушаше; през цялото време го измъчваше един въпрос; и ето разходката с Аджилулфо вече свършваше, а той все още не бе го запитал.

— Рицарю Аджилулфо! — прекъсна го той.

— Какво има? — запита Аджилулфо, докато въртеше в ръцете си някакви брадви.

Момъкът не знаеше отгде да започне, как да поведе разговора, за да стигне до оня единствен въпрос, който лежеше на сърцето му. Той поруменя и рече:

— Познавате ли Брадаманте?

Гурдулу̀, който идваше към тях, стиснал един насечен от него наръч дърва, щом чу това име, подскочи. Из въздуха се разпиляха трески, цъфнали клонки от орлов нокът, хвойнови зърна, цвят от смрадлика.

Аджилулфо държеше една двуостра, наточена като бръснач секира. Той я размаха, засили се и я запрати срещу ствола на един дъб. Секирата премина през дървото, отсече го гладко, но стволът не се поклати — толкова точен бе ударът.

— Какво има, рицарю! — извика Рамбалдо и подскочи изплашен. — Какво ви става?

Сега Аджилулфо обикаляше със скръстени ръце около дъба и оглеждаше ствола му.

— Виждаш ли? — каза той на момъка. — Точен удар без ни най-малко отклонение. Гледай колко гладко е отрязан.