Итало Калвино
Несъществуващият рицар (4)

IV

В епохата, когато е ставала тая история, която разказвам, състоянието на нещата в света е било още объркано. Тогава нерядко човек би могъл да се натъкне на имена, мисли, форми и институции, които не отговарят на действителността. А, от друга страна, светът е гъмжал от предмети, дарования и хора, които не са имали нито имена, нито отличия. Това е било епоха, в която волята и упоритостта да съществуваш, да оставиш някаква следа след себе си, да се докоснеш до всичко, което съществува, не са били използувани напълно, тъй като мнозина не са вършели нищо — едни поради невежество и мизерия, други поради това, че така или иначе работите им се нареждали, — и следователно голямо количество човешка енергия се е губела напразно. Ето защо може да се предположи, че понякога тази разпръсната воля и това съзнание се натрупвали, кондензирали около една точка и образували компактна маса, така както невидимите водни капчици се сгъстяват в облаци; и често тази воля и това съзнание случайно или инстинктивно се натъквали на някое име, на някоя благородническа титла, каквито тогава доста е имало вакантни, или пък налитали на някой военен чин или длъжност, установена по особен правилник; а най-често успявали да се пъхнат в някои празни доспехи, без каквито по онова време дори един съществуващ човек рискувал да се заличи, да изчезне, пък какво остава за такъв, който не съществува… Така именно започнал да действува и Аджилулфо от рода Гуилдиверни и да печели слава.

Аз, която разказвам тази история, се наричам сестра Теодора, монахиня от ордена „Свети Коломбано“. Пиша в манастира, черпейки сведения от стари писания, от разговори, които съм дочула в приемната на манастира, и от думите на случайни свидетели. Ние, монахините, нямаме много възможност да разговаряме с воини; следователно това, което не зная, мъча се да си го представя; иначе как бих могла да разказвам? И не всичко от тази история ми е ясно. Моля ви да бъдете снизходителни, защото, макар и от благороднически произход, ние сме селски момичета, живели откъснати от света в зареяните замъци, а после в манастирите; освен религиозни задължения — тридневни и деветдневни бдения, кърска работа — вършитба, гроздобери, бичуване на слуги, кръвосмешения, палежи, бесилки, нашествия на войски, грабежи, изнасилвания и чумни епидемии не сме видели нищо друго. Какво може да знае за света една сиротна монахиня? И тъй, продължавам с усилие тази история, която се залових да разказвам за свое покаяние. Сега бог знае дали ще съумея да ви опиша битката; аз, която, пази боже, винаги съм била далече от войните и не съм видяла друго освен четири-пет големи битки, станали в равнината под нашия замък, които наблюдавахме като деца през зъберите на кулите сред казаните с вряща смола; а колко убити останаха незарити! И на следващото лято, като играехме на полето, намирахме труповете им да гният под облаци от стършели… Та, казвам, от битки аз нищо не разбирам.

Пък и Рамбалдо също не разбираше от война; макар че през своя кратък живот той не бе мислил за друго, тази битка беше първото му бойно кръщение. Възседнал коня в строя, той очакваше сигнала за атака, но като че ли сега това не го вълнуваше. Беше натоварен със сума неща: везана желязна ризница с качулка, броня чак до гърлото и нараменници, железен пояс, шлем с врабча човка, през който едва успяваше да надзърне навън, и широкополо наметало връз цялото това снаряжение; държеше щит, по-голям от самия него, и копие, с което при всяко завъртане, без да ще, удряше някой от другарите си по главата; конят под него не можеше да се види — толкова голямо беше желязното му покривало, че го скриваше целия.

Желанието на Рамбалдо да отмъсти за убийството на баща си, като пролее кръвта на халиф Изоар, бе вече почти преминало. Показвайки му някакви карти, на които бяха означени местата на всички войскови поделения, военачалниците му бяха казали: „Когато изсвири тръбата, ти се впусни в галоп право напред с насочено копие, докато го промушиш. Изоар винаги се сражава в този фланг на фронта. Ако препускаш все напред, сигурно ще се натъкнеш на него. Освен ако не се разпръсне цялата неприятелска войска, ала това не може да стане още с първото сблъскване. Ех, може да се случи и да се отклониш малко, но ако ти не го промушиш, бъди сигурен, че ще го промуши другарят ти до теб.“ Щом като нещата стояха така, Рамбалдо не се интересуваше повече от нищо друго.

Знак, че битката е започнала, беше кашлицата. Той видя да се приближава отдолу жълт облак прах, а около него се надигна друг облак, защото и християнските коне се впуснаха в галоп напред. Рамбалдо започна да кашля; разкашля се и цялата императорска войска, задушена в доспехите си; и тъй с кашлица и конски тропот войската тичаше към прашния облак на неверниците и вече все по-близо се чуваше кашлицата на сарацините. Двата облака се сблъскаха — равнината се огласи от кашлица и звън на копия.

Умението при първото сблъскване не е толкова в това да промушваш — защото поради късото разстояние рискуваш да строшиш копието си в неприятелските щитове или да те повалят на земята, — колкото да накараш неприятеля да изхвърчи от седлото, докато язди напред, като завреш копието си между задника му и дъгата на седлото. Можеше и да не улучиш, понеже насоченото надолу копие лесно се натъква на някое друго препятствие или пък се забива в земята и те отхвърля от седлото като катапулта. Стълкновението на първите линии беше следователно само полет напред на воини, стиснали копията си. И поради това, че трудно би могъл да се отместиш встрани, защото, ако се завъртиш само малко, веднага ще забиеш копието си в ребрата на приятел или на неприятел, се получаваше такава блъсканица, че нищо не можеше да се разбере. Тогава изскачаха единоборците; впускаха се в галоп с изваден меч и с мъка успяваха да си проправят път сред бъркотията, докато най-сетне заставаха срещу неприятелските единоборци, опрели щит о щит.

Започваха дуелите; ала земята вече бе осеяна с трупове и отломки; движението ставаше трудно и там, където не можеха да се достигнат един друг, изливаха яростта си в обиди. Тук вече решаваща беше степента и силата на обидата, защото според това дали беше смъртна, кръвна, непоносима, средна или лека, се изискваха различни възмездия, възникваха непримирими вражди, които се предаваха от поколение на поколение. Значи, важното беше да се разберат — нещо много трудно между маври и християни, които говореха на най-различни мавърски и християнски езици; какво можеш да направиш, ако те сполети някоя неразбираема обида? Не само ще си я понесеш, ами ще останеш опозорен за цял живот. Следователно в тази фаза на сражението вземаха участие и преводачите; те бяха бързо подвижен отряд с леко въоръжение, възседнали дребни кончета; обикаляха навсякъде, долавяха бързо обидите и веднага ги превеждаха на езика на този, към когото бяха отправени.

— Мръсно лайно!

— Гад! Подлец! Мръсник! Чифутин! Копеле!

— Лайно!

Двете страни мълчаливо се бяха споразумели да не убиват преводачите. Впрочем те бягаха бързо и можете да си представите, че щом като в тази бъркотия не беше лесно да се убие един тежко въоръжен воин, възседнал едрия си брониран кон, който едва местеше краката си, какво остава пък за тия скокльовци. Но както знаете, войната си е война и от време на време някой от тях оставяше костите си на бойното поле. И заради това, че знаеха да кажат „копеле“ на няколко езика и все пак рискуваха живота си, те трябваше да имат някаква печалба. По бойните полета, ако си чевръст в ръцете, можеш да направиш добра оборка, особено пък ако пристигнеш навреме, преди да се е спуснал големият рояк на пехотата, която, дето мине, граби и влачи.

При събирането на плячка ниските пехотинци имат преимущество; но тъкмо когато са се натоварили, конниците ги изненадват с някой и друг удар и задигат плячката. Като казвам плячка, не става дума за това, което е смъкнато от гърба на убитите, защото, да съблечеш мъртвец, е работа, изискваща особена сръчност, а имам пред вид всичко онова, което е разпиляно. Понеже според тогавашните обичаи воините отивали на бой, натоварени с безброй амуниции, надянати една връз друга, още при първото сблъскване по земята се разпилявали в безпорядък най-различни вещи. И кой ще ти мисли тогава за сражението? Борбата се водела за вещите; а вечер, като се върнели в лагера, си ги обменяли и търгували с тях. Обменяли, обменяли и все едни и същи вещи минавали от лагер в лагер, от полк в полк; пък и какво ли друго може да бъде войната, освен прехвърляне от ръка на ръка на все по-износени и повредени вещи.

С Рамбалдо всичко стана не така, както му бяха казали. Той се впусна с копието напред, треперещ от вълнение при срещата на двете войски. Колкото за срещане, срещнаха се; ала като че ли всичко беше така пресметнато, че всеки конник да успее да премине помежду двама неприятели, без дори да се докоснат. За известно време двете редици продължиха да тичат всяка в своята посока, давайки си взаимно гръб; после се обърнаха и се помъчиха да се сражават, но устремът им вече бе изчезнал. Как да намери халиф Изоар в тази бъркотия! Рамбалдо удари щита си о щита на един сарацин, сух като чироз. Изглежда, че никой от двамата не искаше да стори път на другия; блъскаха се с щитовете, а през това време конете им ровеха с копита в земята.

Сарацинът, пребледнял като платно, каза нещо.

— Преводач! — извика Рамбалдо. — Какво казва този?

Веднага довтаса един от ония нехранимайковци.

— Казва да му дадеш път.

— Не, ще го сграбча за гушата!

Преводачът преведе, а оня отвърна.

— Той казва, че трябва да мине напред по служба, иначе ще се обърка планът на сражението…

— Ще го пусна, ако ми каже къде се намира халиф Изоар!

Сарацинът посочи към едно възвишение и извика нещо. Преводачът каза:

— Там на онова хълмче вляво!

Рамбалдо се обърна и препусна.

Халифът, цял натруфен в зелено, оглеждаше хоризонта.

— Преводач!

— Тук съм!

— Кажи му, че аз съм синът на маркиз Росилионе и идвам да отмъстя за баща си.

Преводачът преведе. Халифът вдигна ръка със сбрани пръсти.

— А той кой е?

— Кой е моят баща ли? Това ще бъде последната ти обида!

Рамбалдо извади меча си. Халифът направи същото. Той умееше да се дуелира добре. Рамбалдо вече се намираше в лошо положение, когато изведнъж връхлетя задъхан оня сарацин с бледото лице и изкрещя нещо.

— Спрете, синьор! — преведе бързо преводачът. — Извинете, но бях се объркал: халифът Изоар е на хълма вдясно! Този е халиф Абдул!

— Благодаря ви! Вие сте честен човек! — рече Рамбалдо, отмести коня си, поздрави с меча си халиф Абдул и се впусна в галоп към другия хълм.

— Какво? — запита халиф Изоар, когато му известиха, че Рамбалдо е син на маркиза. Трябваше да му го повторят няколко пъти, като крещяха на ухото му.

Най-сетне той кимна с глава и вдигна меча си. Рамбалдо се хвърли срещу него. Но когато вече бяха кръстосали мечове, обзе го съмнение, че и този не беше Изоар, и поривът му отслабна. Той се мъчеше да нанася удари с цялата си душа, но колкото повече удряше, толкова по-несигурен беше за самоличността на своя неприятел.

Тази несигурност беше едва ли не съдбоносна за него. Тъкмо когато мавърът го атакуваше все по-отблизо, край тях се разрази голяма схватка. В центъра на боя беше един мохамедански военачалник, който изведнаж нададе вик.

При този вик противникът на Рамбалдо вдигна щит, сякаш искаше примирие, и отговори нещо.

— Какво каза? — запита Рамбалдо преводача.

— Той каза: „Да, халиф Изоар, веднага ще ти донеса очилата!“

— Ах, значи, пак не е той!

— Аз съм пазител на очилата на халиф Изоар — обясни неприятелят. — Очилата, уред още непознат на вас, християните, това са някакви лещи, които оправят зрението. Тъй като Изоар е късоглед, принуден е да ги носи и в битките. Но те са от стъкло и при всяко сблъскване му се чупят по един чифт. Аз съм назначен да му доставям нови. Затова моля ви да прекратим дуела с вас, иначе халифът, както е със слабо зрение, зле ще си изпати.

— Ах, сега пък очилар! — изрева Рамбалдо и не знаеше дали да го промуши от гняв, или да се втурне срещу истинския Изоар. Ала що за храброст би било да се биеш срещу ослепял неприятел?

— Трябва да ме пуснете да мина, синьор — продължи очиларят, — защото в плана за сражението е установено Изоар да се поддържа в добро здраве, а щом не вижда, той е загубен! — Той размахваше очилата и викаше нататък: — Ето, халифе, очилата идват сега!

— Не! — изкрещя Рамбалдо, замахна срещу стъклата и ги строши на парчета.

В същия миг Изоар се набучи направо на едно християнско копие, сякаш шумът на счупените очила беше за него знак, че загива.

— Сега очите ви и без очила ще гледат хуриите^[1] в рая — рече очиларят и пришпори коня си.

Трупът на халифа увисна от седлото, краката му останаха уплетени в стремената; конят го повлече и го дотътри пред Рамбалдо.

Вълнението, че вижда Изоар мъртъв, противоречивите мисли, които напираха у него — от една страна тържеството, че най-сетне е отмъстил за баща си, от друга — съмнението дали като е строшил очилата на халифа и по този начин е докарал смъртта му, отмъщението може да се сметне за изпълнено както трябва и накрая чувството за празнота, защото изведнаж се оказва лишен от целта, която го бе довела дотук — всичко това у Рамбалдо трая само за миг. После той почувствува необикновено облекчение, че се отърва от тази мъчителна мисъл и че може да препуска в боя, да се оглежда свободно навсякъде, да се сражава, сякаш има крилца на краката.

Вглъбен дотогава само в мисълта да убие халифа, той не бе обърнал никакво внимание за реда на битката и дори не мислеше, че там има някакъв ред. Всичко му изглеждаше ново и непознато и като че ли едва сега го обземаше възбуда и ужас. Полето бе покрито с мъртъвци. Рухнали в доспехите си, те лежаха в безпорядък, според това как се бяха струпали набедрениците, налакътниците или другите им железни предпазители, и тук-там стърчаха нагоре ръце или крака. Някъде тежките брони се бяха открехнали и от тях бяха потекли вътрешности, сякаш доспехите бяха изпълнени не от цели тела, а от напъхани как да е черва, които още при първия удар преливат навън. Тази кървава гледка развълнува силно Рамбалдо: нима можеше да забрави, че топлата човешка кръв е давала живот и сила на всички тези черупки? На всички, освен на една. Или безплътната същност на рицаря в бели доспехи сега се бе разпростряла над цялото поле като самата смърт?

Той пришпори коня си. В този момент изгаряше от желание да се срещне с живи същества, били те приятели или врагове.

Намираше се в някаква пуста и безлюдна долинка. Наоколо му нямаше никого, освен мъртвите и мухите, които бръмчаха над труповете. Сражението бе затихнало или пък се разразяваше на съвсем друга страна на фронта. Рамбалдо яздеше, взирайки се внимателно напред. Ето дочу се конски тропот и по билото на едно възвишение се появи воин на кон. Това е сарацин! Оглежда се бързо, дръпва юздите и побягва. Рамбалдо пришпорва коня си и се впуща след него. Сега и той достига до възвишението и гледа как сарацинът препуска надолу, като ту се появява, ту изчезва сред лещака. Конят на Рамбалдо е като стрела, изглежда, че е чакал само това. Момъкът е доволен — най-после, макар и пристегнат в бездушни и студени черупки, конят си е кон и човекът — човек. Сарацинът свива надясно. Защо? Сега Рамбалдо е сигурен, че ще го настигне. Ала ето че от храстите вдясно изскача друг сарацин и прегражда пътя на оня. Двамата неверници се обръщат и тръгват срещу него — това е засада! Рамбалдо се впуща с вдигнат меч и крещи:

— Подлеци!

Единият сарацин, с черен двурог шлем като стършел, се хвърля отгоре му. Момъкът отбива на̀пада и удря с меча си по щита му, ала конят отскача встрани; сега първият сарацин го е притиснал отблизо и Рамбалдо трябва непрекъснато да върти щита, меча и коня си, като го пришпорва в хълбоците.

— Подлеци! — реве той вече наистина разярен в ожесточената схватка и същевременно чувствува как силите му отпадат, как мъчителна слабост го пронизва чак до кръвта и костите. Може би Рамбалдо ще загине тъкмо сега, когато е сигурен, че светът съществува, без да знае дали е по-тъжно да умреш млад или стар.

Двамата сарацини бяха налетели отгоре му. Той отстъпваше и стискаше дръжката на меча си, сякаш бе залепнала за ръката му — изпусне ли я, загубен е! Внезапно се чу конски тропот. При този шум двамата неприятели се отдръпнаха от него, като по такт от барабан. Те отстъпваха назад, отбранявайки се с щитовете. Рамбалдо се обърна — зад него стоеше конник в християнско въоръжение, с широкополо зелено наметало върху бронята. На шлема му се развяваха дълги зелени пера. Като завъртя бързо лекото си копие, той отблъсна сарацините.

Сега Рамбалдо и непознатият конник стояха един до друг. Конникът продължаваше да размахва копието си. Единият от неприятелите се опита да го нападне и да отхвърли копието от ръката му. Но в същия миг конникът окачва копието на куката на бронята си и хваща късия си меч. Впуска се срещу неверника и започват да се дуелират. Рамбалдо, като вижда с каква лекота непознатият помагач върти меча си, забравя почти всичко и се спира да гледа. Но това трае само миг: после той се хвърля срещу другия неприятел и му нанася с щита си удар след удар.

И тъй продължава да се бие, подпомогнат от зеления. След всяка нова безплодна атака неприятелите се отдръпват назад и тогава рицарите се нахвърлят срещу тях, като единият се бие с врага на другия и обратно; сменят се бързо и ги объркват съвсем с ловкостта си. Много по-лесно е да се сражаваш рамо до рамо с някой другар, отколкото сам: това те окуражава и успокоява и чувството, че пред теб стои неприятел, а до теб приятел, еднакво те въодушевява.

За насърчение Рамбалдо често подвиква на конника, но оня мълчи. Момъкът разбира, че в боя трябва да пестиш дъха си и също млъква, ала му е малко неприятно, загдето не чува гласа на другаря си.

Схватката става още по-напрегната. Ето че зеленият воин отмята от седлото своя сарацин; оня избягва в храсталака. Вторият сарацин се нахвърля върху Рамбалдо, но строшава меча си; от страх да не го хванат в плен той обръща коня си и също избягва.

— Благодаря ти, братко, ти спаси живота ми! — казва Рамбалдо на своя помагач, като открива лицето си и му протяга ръка. — Името ми е Рамбалдо от рода на маркизите Росилионе, бакалавър.

Зеленият конник не отговаря: нито казва името си, нито стисва протегнатата десница на Рамбалдо, нито открива лицето си. Момъкът поруменява.

— Защо не ми отвръщаш?

Оня обръща коня си и избягва.

— Рицарю, макар че ти дължа живота си, смятам това за смъртна обида! — извиква Рамбалдо, но зеленият конник е вече далече.

Признателността към неизвестния рицар, притекъл му се на помощ, мълчаливата близост, породила се помежду им през време на сражението, гневът от неговата неочаквана неучтивост, любопитството към тази тайна, настървението му; което, едва заглъхнало с победата, сега търсеше нови цели — всичко това бушуваше у Рамбалдо; ето че той пришпори коня си да тръгне след зеления воин и извика:

— Ще ми платиш за обидата, който и да си ти!

Пришпорва, пришпорва, ала конят не се помръдва. Дръпва го за юздата, а муцуната му клюмва. Разтърсва седлото: конят се клатушка, като че ли е от дърво. Тогава слиза, повдига железния намордник и вижда изцъклените му очи — умрял. Един удар на сарацински меч, проникнал между железните люспи на покривалото, го бе улучил право в сърцето. Ако не бяха железните обвивки, които опасваха краката и хълбоците му и го държаха изправен, отдавна щеше да грохне на земята; а сега стоеше като вкоренен на едно място.

Мъката по този смел боен кон, умрял прав, след като му бе служил вярно досега, за момент сподави яростта на Рамбалдо; той обви с ръце шията на неподвижния като статуя кон и го целуна по хладната муцуна. После се сепна, изтри сълзите си и се впусна да бяга.

Но къде можеше да иде? Озова се по някакви несигурни пътеки край гористия бряг на един поток, където вече нямаше следи от битката. Стъпките на непознатия воин се губеха. Рамбалдо продължи да върви наслуки и вече се бе примирил, че оня му избяга, ала все пак си мислеше: „Ще го намеря, ако ще да е и накрай света!“

Сега, след напрегнатата сутрин, повече го измъчваше жажда. Като се спускаше към коритото на потока, дочу, че се размърдаха клони: на една полянка някакъв кон си хрупкаше трева — отпуснатият му ремък бе завързан за един лешников храст, а тялото му бе освободено от по-тежките части на покривалото, натъркаляни край него. Нямаше съмнение — това беше конят на непознатия воин и конникът сигурно беше наблизо! Рамбалдо се втурна да го търси сред тръстиките.

Стигна до потока и провря глава между листака — воинът беше там. Главата и гръдният му кош все още се криеха в бронята и шлема като у ракообразно; набедрениците, наколенниците и всичко останало беше свалено, изобщо от пояса надолу той беше гол и подскачаше бос от камък на камък сред потока.

Рамбалдо не вярваше на очите си. Голите форми бяха женски — гладък корем, покрит със златисти космици, две заоблени розови полукълба и изтеглени дълги крака на момиче. Женската половина се завъртя (сега ракообразната половина имаше още по-нечовешки и безизразен вид), потърси удобно място, разкрачи се над едно ручейче, присви малко коленете си, подпря на тях ръцете си в железните налакътници, изпъна главата си напред, а тялото назад и спокойно и гордо започна да прави „пиш“. Жената имаше хармонични задни форми, нежен мъх и издаваше приятен шум. Тутакси Рамбалдо се почувствува влюбен.

Младата войничка нагази в потока, клекна още по-ниско над водата, изми се, потръпвайки леко, после се изправи и почна да подскача с босите си розови крачета. Едва тогава забеляза, че Рамбалдо я следи откъм тръстиките.

— Schweine Hund!^[2] — извика тя, извади от пояса си една кама и я запрати срещу него, но не с похват на ловък боец, какъвто всъщност беше, а с гневния порив на разярена жена, която хвърля по главата на мъжа си чиния, четка или каквото й попадне.

Така или иначе, но тя за малко не улучи Рамбалдо в челото. Момъкът се отдръпна засрамен. Ала само миг след това изгаряше от желание да застане пред нея, да й разкрие някак, че е влюбен. Изведнъж дочу конски тропот, изтича до полянката, но коня го нямаше вече; жената бе изчезнала. Слънцето залязваше — едва сега той си даде сметка, че бе отминал цял един ден.

Уморен, твърде разстроен от всичко, което му се бе случило през деня, за да се почувствува щастлив, и все пак твърде щастлив, за да разбере, че предишната му тревога бе заменена от още по-парливо безпокойство, Рамбалдо се завърна в лагера.

— Знаете ли, аз отмъстих за баща си, победих, Изоар падна, аз… — започна да разправя объркано и набързо той, защото въпросът, до който искаше да стигне, беше вече друг. — Сражавах се срещу двамина, когато ми се притече на помощ един конник, но после открих, че това не беше воин, а една хубава жена. Не съм видял лицето й, но над доспехите си носи зелена фуста.

— Я гледай ти! — захилиха се другарите му в шатъра, заети да мажат с мехлем синините по гърдите и мишците си. Наоколо се носеше обичайната воня на спарено, която съпровожда свалянето на снаряжението след бой. — Ти какво, с Брадаманте ти се иска, а, пиленце? Само тебе чака тя! Брадаманте ходи или с генерали, или с коняри! Колкото и да я гониш, пак няма да я хванеш!

Рамбалдо не можа да каже повече нито дума. Излезе от шатъра си; слънцето залязваше червено. Вчера, когато гледаше слънцето да захожда, той се питаше: „Какво ще стане с мен до утрешния залез? Ще издържа ли изпитанието? Ще мога ли да докажа, че съм истински мъж, че ще оставя следа след себе си на тая земя?“

И ето, очакваният залез дойде и преодолените първи изпитания вече нямаха значение, защото новото неочаквано изпитание беше още по-трудно и само в него се криеше отговорът.

В това свое състояние на неувереност Рамбалдо, без да знае защо, изпитваше желание да се довери на рицаря в бели доспехи като на единствен, който би могъл да го разбере.