Итало Калвино
Несъществуващият рицар (12)

XII

Книго моя, ето че стигнахме до края. Напоследък се бях заловила да пиша здравата, изкривих си врата от писане. Скачах от ред на ред между най-различни народи, морета и континенти. Каква е тази стихия, която ме е обзела, това нетърпение? Може би очаквам нещо. Но какво може да очаква една монахиня, оттеглила се тук именно за да бъде далеч от превратностите на света? Какво друго мога да очаквам аз, освен нови страници за изписване и обичайните удари на манастирската камбана?

Ето, чувам тропот на кон, който се изкачва нагоре по стръмния път; ето че се спира точно тук пред вратите на манастира. Рицарят хлопа на вратата. Не мога да го видя от моето прозорче, но чувам гласа му:

— Ей, добри сестри, ей, чувате ли?

Нима това е същият глас или греша? Да, точно той е! Това е гласът на Рамбалдо, който карах толкова дълго да звучи по тези страници! Какво търси тук Рамбалдо?

— Ей, добри сестри, за бога, кажете, има ли в този манастир една рицарка, прочутата Брадаманте?

Ето че търсейки Брадаманте по света, Рамбалдо трябваше да стигне чак дотук.

Чувам гласа на сестрата-вратарка, която му отвръща:

— Не, войниче, тук няма рицарки, а само нещастни благочестиви жени, които се молят за опрощение на вашите грехове!

Сега аз изтичвам до прозореца и викам:

— Да, Рамбалдо, тук съм, чакай ме! Знаех, че ще дойдеш! Сега слизам, ще тръгна с теб!

Свалям набързо монашеското було, пояса и расото, изваждам от раклата туниката си с цвят на топаз, бронята си, наколенниците, шлема, шпорите и зеленото наметало.

— Чакай ме, Рамбалдо, аз съм тук, аз съм Брадаманте!

Да, моя книго! Сестра Теодора, която разказва тази история, и рицарката Брадаманте сме една и съща жена. Аз ту препускам по бойните полета сред дуели и любовни приключения, ту се затварям в манастирите, като премислям и описвам историите, които съм преживяла, и така се мъча да ги разбера. Когато се затворих в този манастир, бях отчаяна от любов по Аджилулфо, сега изгарям за младия и страстен Рамбалдо.

Затова по едно време моето перо се втурна да тича. То тичаше към него; знаеше, че скоро той ще дойде. Стойността на страниците се мери по това, дали когато ги обръщаш, се натъкваш на живота, който тласка и разбърква всички листа на книгата. Перото бърза, тласкано от същата оная радост, която те кара да тичаш по пътищата. Всяка глава, която започваш и още не знаеш каква история ще разкаже, е като ъгъла, по който ще свиеш, когато излезеш от манастира, и не знаеш дали ще те отведе пред някой змей, пред конна орда, пред омагьосан остров или пред някоя нова любов.

Тичам, Рамбалдо! Дори не се сбогувам с игуменката. Те вече ме познават и знаят, че след сражения, прегръдки и заблуди аз пак се връщам в този манастир. Но сега ще бъде по-различно!… Ще бъде!…

След като дълго разказвах за миналото и се вълнувах от настоящето и неговите бурни епизоди, ето, о, бъдеще мое, най-сетне възседнах твоя кон. Какви ли нови знамена ще издигнеш срещу мен от кулите на все още неосновани градове? Какви ли пушеци на опустошение ще видя да се вият над замъците и градините, които обичах? Какви ли неочаквани златни векове ми подготвяш ти, ключарю на скъпо платени съкровища, ти, мое царство, което занапред ще трябва да завладявам, ти, бъдеще непокоримо…