Итало Калвино
Несъществуващият рицар (2)

II

За лагеруващите войски часовете на нощта са разпределени като звездите на небето — всичко си има място и време: смяната на стражата, постовият началник, патрулите. Всичко останало — непрекъснатото безредие сред воюващите войски, дневният кипеж, от който може да произлезе нещо най-неочаквано, като от разярен кон, сега е стихнало, защото сънят е победил всички воини и четириноги на християнството; едните стоят прави в редици и от време на време ту изцвилват, ту пръхтят, ровейки земята с копита, а другите, освободени най-сетне от шлемовете и ризниците, доволни, че отново са се превърнали в определени и разпознаваеми човешки същества — хъркат до един.

Същото е и от другата страна, в лагера на неверниците: чуват се същите стъпки на часовите напред и назад, и там постовият началник гледа как изтича последният пясък в клепсидрата и отива да събуди хората от смяната, а дежурният офицер използува безсънната нощ, за да пише на невестата. И двата патрула, и на християните, и на неверниците, навлизат навътре на около половин миля, стигат почти до гората, но после, без да се срещнат, се обръщат единият насам, другият натам, връщат се в лагера да доложат, че всичко е спокойно, и отиват да спят. Звездите и луната тихо се плъзгат над двата неприятелски лагера. Никъде не се спи така сладко, както във войската.

Само за Аджилулфо не бе отреден такъв отдих. Пристегнат от главата до петите в белите си доспехи, той се опитваше да лежи по гръб в шатъра си, един от най-подредените и удобни в християнския лагер, и продължаваше да мисли; но това не бяха празните и отвлечени мисли на човек, който заспива, а винаги определени и точни разсъждения. След малко се повдигна на лакът: чувствуваше нужда да се залови с каквато и да е работа — да лъсне меча си, който и без това си беше бляскав, или да смаже подвижните части на бронята си. Но и това не трая дълго: ето, той става, излиза от шатъра си, хванал копието и щита, и неговата белееща се сянка тръгва да броди из лагера.

Откъм островърхите шатри се разнасяше концертът от тежкото дишане на спящите. Аджилулфо не знаеше какво е това да затвориш очи, да загубиш съзнание за себе си, да потънеш в бездната на своите собствени часове и после, като се събудиш, да се видиш пак такъв, какъвто си бил, да свържеш отново нишките на своя живот; и завистта му към съществуващите хора, надарени със способността да спят, беше само неясна завист като към нещо, за което дори не можеше да има представа.

Най-много го учудваше и смущаваше гледката на босите крака с щръкнали палци, които се подаваха тук-там изпод шатрите: потъналият в сън лагер беше царство на телата, едно голямо пространство, застлано с древна адамова плът, доволствуваща след изпитото вино и пролятата пот през бойния ден; в същото време пред шатрите се търкаляха разглобени празните доспехи, които на сутринта оръженосците и слугите щяха да лъснат и поставят в ред.

Раздразнен, Аджилулфо минаваше покрай тях внимателно и гордо: телата на хората, които имаха плът, наистина предизвикваха у него смущение, подобно на завист, но също и някакъв порив на гордост, на презрително превъзходство. Ето какво бяха всъщност неговите прославени другари, храбрите рицари! Доспехите, които свидетелствуваха за военния им чин и име, за извършените дела, за силата и доблестта им, сега лежаха превърнати в черупки, в празна железария; а в това време хората хъркаха вътре, отпуснали глави върху възглавето, и от разтворените им уста се стичаше тънка струйка слюнка. Ала него, него не беше възможно да го разглобят на парчета, да го разчленят — по всяко време на деня и нощта той беше и си оставаше Аджилулфо Емо Бертрандино от рода Гуилдиверни и Алтри от Корбентрац и Сура, възведен за рицар на Селимпия Читериоре и Фес в еди-кой си ден, извършил за прослава на християнските войски тези и тези дела, поел командуването на такива и такива части във войската на императора Карл Велики. Той притежаваше най-хубавите и блестящи доспехи в целия лагер, неотделими от него. Той беше много по-добър офицер от мнозина, които се гордееха със славни подвизи; дори най-добрият от всички. И все пак сега се разхождаше нещастен в нощта.

Изведнъж дочу някакъв глас:

— Господин офицер, простете, но кога ще дойде смяната? От три ча̀са са ме посадили тук! — Това беше един часовой, който се облягаше на копието си, като че го присвиваше корем.

Аджилулфо дори не се обърна.

— Грешиш — рече той, — аз не съм дежурният офицер — и отмина нататък.

— Простете, господин офицер. Като ви видях да обикаляте насам, помислих…

Най-малкият пропуск в службата предизвикваше у Аджилулфо нетърпеливо желание да проверява всичко, да открива още грешки и нередности в работата на другите; той изпитваше остра болка за всичко, което бе извършено лошо, не по правилника… Но тъй като една такава проверка по това време не влизаше в неговите задължения, то и поведението му би изглеждало неуместно, направо недисциплинирано. Аджилулфо се стараеше да се въздържа, да ограничава интереса си само към такива въпроси, с които така или иначе ще трябва да се заеме на другия ден — например подреждането на някои пирамиди, където се съхраняват копията, или поддържането на навесите за сено… Ала неговата бяла сянка непрекъснато се натъкваше ту на постовия началник, ту на дежурния офицер, ту на патрула, който се ровеше из склада, за да открие някоя дамаджанка с вино, останала от предната вечер…

В такива случаи Аджилулфо за момент изпитваше колебание и не знаеше как трябва да се държи: дали като човек, който само с присъствието си умее да налага авторитета си, или като някой, който се озовава там, където не му е място, отстъпва тихомълком назад и се преструва, че го няма. При тези колебания той се спираше замислен и не можеше да вземе решение как да се държи; само чувствуваше, че е досаден на всички, и искаше да стори нещо, каквото и да е, за да влезе в някаква връзка със своите ближни; например да издаде гръмогласно някоя заповед, да изругае като капрал или да се захили и да запсува като между приятели на чашка.

Ала вместо това той промърморваше по някоя дума за поздрав, с плахост, зад която се криеше надменност, или с надменност, прикрита от плахост, и отминаваше; и все пак струваше му се, че ония го питат нещо, и се обръщаше, промълвяйки едва: „А?“, но веднага се убеждаваше, че не говорят на него, и тръгваше бързо, сякаш побягва.

Сега той вървеше по усамотени места из покрайнините на лагера, отиваше нагоре към едно голо възвишение. Тишината на нощта бе нарушавана само от безшумния лек полет на малки безформени сенки, които кръжаха наоколо без посока — прилепите. Дори и тези жалки същества — ни мишки, ни птици, имаха все пак някакво тяло, което беше нещо осезаемо и реално, нещо, с което можеха да се мятат из въздуха и да си ловят мушици; докато Аджилулфо, макар и стегнат в бронята си, чувствуваше как през всеки неин процеп го пронизват вятърът, лунните лъчи и прелитащите мушици. Смътната ярост, която се бе надигнала у него, изведнъж избухна: той изтегли меча си от ножницата, хвана го с две ръце и с все сила го размаха срещу прилепите. Не можа да им стори нищо: те продължаваха своя полет без начало и без край, докоснати едва от въздушната струя. Аджилулфо нанасяше удар след удар, но вече не се мъчеше да улучи прилепите; неговите удари се движеха по отмерени траектории, като следваха правилата за фехтовка с меч; ето че Аджилулфо започна да прави упражнения, като че ли се подготвяше за близкото сражение и показваше нагледно правилата за преките, отбранителни и мними напади.

Изведнъж спря. От храстите на възвишението бе изскочил един момък и го гледаше. Той бе въоръжен с меч, гърдите му бяха пристегнати с лека броня.

— О, рицарю — извика момъкът, — не исках да ви прекъсвам! За битката ли се готвите? Нали призори ще има сражение? Разрешавате ли да правя упражнения с вас?

И след като помълча малко, добави:

— Аз дойдох в лагера вчера… За мен това ще бъде първото сражение… Тук всичко е толкова различно от това, което очаквах…

Аджилулфо стоеше, извърнат настрани, с прибран към гърдите меч, с кръстосани ръце, целият скрит зад щита.

— Разпорежданията на командуването за евентуално въоръжено стълкновение се съобщават на офицерите и войската един час преди започване на бойните действия — рече той.

Момъкът остана малко смутен, сякаш бе възпрян в своя порив, но след като преодоля лекото си запъване, отново подхвана с предишния плам:

— Ето, аз дойдох тук… за да отмъстя за баща си… И искам вие, по-възрастните, да ми кажете, ако обичате, как да постъпя, за да застана в боя лице с лице с онова езическо куче, халифа Изоар, да, точно срещу него, и да строша копието си в ребрата му, така както той е направил с моя храбър отец, царство му небесно, покойния маркиз Герардо ди Росилионе!

— Това е много просто, момко — отвърна Аджилулфо и в гласа му сега се долавяше повече самонадеяност; самонадеяност на човек, който, знаейки на пръсти всички правилници и устави, се забавлява да покаже своята компетентност, за да смути другия, който е неподготвен. — Трябва да направиш молба до Главния трибунал за надзор върху дуелите, отмъщенията и опетняването на честта. Като определиш точно причините на твоето искане, ще бъде проучено при какви най-добри условия трябва да бъдеш поставен, за да получиш желаното възмездие.

Момъкът, който очакваше поне някакъв знак на удивление и уважение при споменаване името на баща си, беше огорчен не толкова от думите, колкото от тона на рицаря. Помъчи се да размисли върху това, което му бе казал рицарят, ала се отказа и продължи със същото въодушевление:

— Но, рицарю, аз не се безпокоя за трибунала, вие ме разбирате, нали, а за това дали ще мога в боя със смелостта си, с ожесточението си, което е така силно, че бих промушил не един, а сто неверници, с умението си да държа оръжие, защото аз съм добре обучен, знаете ли? Та, казвам, дали в тази голяма схватка, преди да мога да се опомня, няма да… Ако не намеря това куче, ако ми избяга, бих искал да зная как постъпвате вие, рицарю, в такива случаи, когато в боя трябва да разрешавате един ваш личен въпрос, един безусловно ваш и само ваш въпрос…

Аджилулфо отвърна сухо:

— Придържам се строго към нарежданията. Прави и ти така и няма да сбъркаш.

— Простете ми — рече момъкът, застанал като вкаменен, — не исках да ви досаждам. Но ще ми бъде приятно да се пофехтовам с един рицар! Защото, знаете ли, във фехтовката съм майстор, но понякога сутрин рано мускулите ми са като вцепенени, студени, не отскачат, както искам. И на вас ли се случва така?

— На мене не — заяви Аджилулфо, като му обърна гръб и си тръгна.

Момъкът пое към лагера. Беше настъпила сутрешната дрезгавина преди зазоряване. Между шатрите се забелязваше първото раздвижване. Щабовете бяха на крак още преди сигнала за ставане. В офицерските шатри и в ротните канцеларии се запалваха факли, за да разсеят полумрака, който се оцеждаше от небето. Дали наистина настъпващият ден щеше да бъде ден на сражение, както се носеше слух още от вечерта? Новобранецът бе обзет от вълнение; ала вълнението му беше много по-различно от това, което очакваше и което го бе довело чак дотук; или по-точно, безпокоеше се дали ще се почувствува сигурен и уверен сега, когато му се струваше, че всичко, до което се докосне, кънти като кухо.

Срещаше рицари, пристегнати вече в лъснатите брони, с кръгли пернати шлемове и покрито от забралото лице. Момъкът се обръщаше да ги изгледа и го обземаше желание да им подражава, да извива гордо стан като тях, така, сякаш бронята, шлемът и нараменниците са едно цяло. Ето го най-сетне сред непобедимите рицари, ето че е готов да им съперничи в боя с оръжие в ръка, да стане като тях! Ала двамата рицари, след които вървеше, вместо да се качат на конете си, седнаха зад една маса, отрупана с книжа; вероятно това бяха двама големи военачалници. Момъкът изтича да им се представи:

— Рамбалдо ди Росилионе, бакалавър, син на покойния маркиз Герардо! Дойдох да се зачисля, за да отмъстя за баща си, загинал геройски под стените на Севиля!

Двамата хващат пернатите си шлемове, повдигат ги, като откачат подбрадника от нашийника, и ги поставят на масата. Под шлемовете се показват две плешиви жълтеникави глави, две лица с повехнала, набръчкана кожа и проскубани мустаци — две лица на писарушки, на стари архиварски плъхове.

— Росилионе, Росилионе — повтарят те, прелиствайки с наплюнчени пръсти някакви свитъци. — Нали вчера те зачислихме! Какво искаш? Защо не си в частта си?

— Нищо не искам! Не зная, но тая нощ не съм мигнал при мисълта за битката, че трябва да отмъстя за баща си, нали разбирате, трябва да убия халиф Изоар и затова искам да потърся… Ето какво: къде се намира Главният трибунал за надзор върху дуелите, отмъщенията и опетнената чест?

— Я го слушай, току-що дошъл, пък какви почна да ги разправя! Ти откъде знаеш за Главния трибунал?

— Каза ми го един рицар, оня с белите доспехи, как се казва?…

— Уф! До гуша ми дойде от него! Може ли той да не си пъхне навсякъде носа, дето го няма! — рече единият от двамата зад масата.

— Как така? Няма ли нос?

— Нали него краста не го лови — добави вторият, — само чеше крастата на другите.

— Защо не го хваща краста?

— Къде искаш да го хване, като няма къде? Този рицар не съществува…

— Как не съществува? Аз го видях! Съществува!

— Какво си видял? Железария… Той е един, дето го има, без да съществува, разбираш ли, мухльо?

Младият Рамбалдо никога не би могъл да допусне, че външният вид може така да лъже: но откакто бе дошъл в лагера, откриваше, че всъщност всичко е далеч по-друго, отколкото изглежда…

— Значи, във войската на Карл Велики можеш да бъдеш рицар с име и титли, при това храбър воин и изпълнителен офицер, без да има нужда да съществуваш!

— Тихо! Никой не ти е казал, че във войската на Карл Велики може… и така нататък. Ние само казахме, че в нашия полк има един такъв и такъв рицар. Това е всичко. Дали трябва да съществуваш, или не — не е наша работа. Разбра ли?

Рамбалдо се отправи към шатъра на Главния трибунал за надзор върху дуелите, отмъщенията и опетнената чест. Но броните и пернатите шлемове не можеха вече да го излъжат: той знаеше, че в тия доспехи зад масите се крият сбръчкани и жалки човечета. И все пак трябваше да благодари, че в доспехите има хора!

— И тъй, ти искаш да отмъстиш за баща си, маркиз Росилионе, с чин генерал! Да видим! Ето: да се отмъсти за един генерал, процедурата изисква да се убият трима майори. Ще ти набележим трима слабаци и работата е наред.

— Може би не се изразих правилно. Аз трябва да убия халиф Изоар. Той лично е повалил моя славен баща!

— Да, да, разбрахме, но да не мислиш, че е проста работа да претрепеш един халиф… Тогава искаш ли четирима капитани? Още сутринта ще ти осигурим четирима капитани неверници. Трябва да знаеш, че четирима капитани се дават за един армейски генерал, а баща ти беше само бригаден генерал.

— Аз ще търся Изоар и ще му разпоря корема! Него, само него!

— Ти ще свършиш в ареста, а не на бойното поле, бъди сигурен! Помисли малко, преди да говориш! Щом ти казваме, че не бива да се закачаш с Изоар, сигурно си има причина… Ами ако например нашият император е започнал някакви преговори с Изоар…

Но в това време един от служителите, който дотогава седеше, забил глава в книжата, скочи зарадван:

— Всичко е наред! Всичко е наред! Няма нужда да правиш нищо! Какво ти отмъщение, няма нужда от отмъщение! Оня ден Уливиери отмъсти за двамата си чичовци, защото мислеше, че са загинали в битката. А те се напили и останали под една маса! Значи, имаме две отмъщения в повече. Добре сме я объркали! Но сега всичко се оправя: едно отмъщение за чичо се отчита като половин отмъщение за баща. Следователно имаме предварително изпълнено едно цяло отмъщение за баща.

— О, татко мой! — развилня се Рамбалдо.

— Какво те прихващат?

Тръбата за ставане бе свирила. При първите лъчи на слънцето лагерът вече гъмжеше от въоръжени. Рамбалдо би искал да се смеси с тълпата, която полека-лека се подреждаше в отряди и роти, но му се струваше, че тоя звън на желязо е по-скоро бръмчене на насекоми, шумолене на изсъхнали какавиди. Мнозина воини бяха вече затворени до кръста в броните и шлемовете си и изпод стоманените им пояси се подаваха обутите в гащи и чорапи крака, защото набедрениците и наколенниците те поставяха едва когато се качат на седлото. Под този стоманен торс краката им изглеждаха още по-тънки, като крачета на скакалци; така както извиваха кръглите си слепи глави, докато разговарят, и държаха присвити ръцете си в железните стави, съвсем приличаха на скакалци или на мравки; цялата им суетня наподобяваше някакво объркано пъплене на насекоми. Сред това гъмжило очите на Рамбалдо търсеха нещо — белите доспехи на Аджилулфо, когото желаеше да срещне отново, може би защото само неговото появяване би направило по-реални останалите воини, или защото най-солидният външен вид, който бе срещал, беше именно този на несъществуващия рицар.

Съзря го седнал на земята под една пиния да нарежда падналите шишарки във форма на равнобедрен триъгълник. По това време на зората Аджилулфо винаги чувствуваше нужда да се залови с някакви упражнения по точност: да брои предмети, да ги нарежда в геометрични фигури, да решава аритметически задачи. Това е времето, когато предметите губят оная призрачност, която им придава нощната тъма, и полека-лека придобиват отново своите цветове, но същевременно сякаш преминават през някакво неясно сияние, чиято светлина едва ги докосва и озарява: през тези часове човек е по-малко уверен в съществуването на света. За Аджилулфо винаги бе нужно да почувствува нещата като яка стена пред себе си, срещу която трябва да напряга волята си; само по този начин той можеше да поддържа у себе си едно сигурно самосъзнание. Но когато предметният свят около него чезнеше в несигурна мъглявина, тогава и той чувствуваше как потъва в тази мека полусянка и не можеше да изтръгне от своето празно пространство никаква определена мисъл или решение, никакво волево усилие. В такива мигове той се чувствуваше зле, загубваше напълно чувство за себе си и му бяха нужни върховни усилия, за да не се разпадне. Тогава се залавяше да брои листа, шишарки, камъни, копия — всичко, каквото му попаднеше. Или пък започваше да ги подрежда в редици, в квадрати или пирамиди. Тези занимания по точност му помагаха да разсее лошото си самочувствие, неспокойството и унинието си, да преглътне неудовлетвореността си и да си възвърне присъщата му разсъдливост и спокойствие.

В такова състояние го завари Рамбалдо, докато с бързи и съсредоточени движения той подреждаше пиниевите шишарки в триъгълник, а после в квадрати, издигнати по бедрата на триъгълника, и търпеливо пресмяташе колко са шишарките от квадратите при катетите и колко от квадрата при хипотенузата.

Рамбалдо разбираше, че тук всичко се движи според определени ритуали, условности, формули; но какво се криеше под тях, какво имаше под тях? При мисълта, че се намира извън всички тези правила на играта го обземаше неопределен страх… Нима и неговото желание да отмъсти за баща си, и неговият неудържим порив да се сражава, да се зачисли във войската на Карл Велики не беше също един ритуал, за да не стигне до абсурдните прояви на рицаря Аджилулфо, който подреждаше шишарки? Смутен и подтиснат от тези неочаквано възникнали въпроси, младият Рамбалдо се тръшна на земята и зарида.

Изведнъж почувствува, че нещо се докосна до косите му — една ръка, една желязна, но лека ръка. Аджилулфо бе коленичил до него:

— Какво ти е, момко? Защо плачеш?

Смущението, отчаянието или гневът на другите човешки същества предизвикваха у Аджилулфо съвършено успокоение и увереност. Той се чувствуваше недосегаем от трепетите и вълненията на съществуващите хора и това го караше да се държи покровителствено и с превъзходство.

— Простете ми — рече Рамбалдо, — може би това е от умората. Цяла нощ не съм мигнал и сега се чувствувам разнебитен. Да можех да подремна поне малко… Но вече съмна. А вие как издържате, нали също не сте спали?

— Аз ще бъда разнебитен, ако задремя само за миг — рече тихо Аджилулфо, — не ще мога да се опомня дори, ще изчезна завинаги. Затова прекарвам всеки миг от деня и нощта съвсем буден.

— Сигурно е лошо…

— Не — отвърна Аджилулфо; гласът му отново бе станал сух и твърд.

— И никога ли не сваляте доспехите от гърба си?

— Аз нямам ни гръб, ни снага — промълви той пак с тих глас. — Да свалям или да надявам, за мене е безсмислено.

Рамбалдо бе вдигнал глава и гледаше празните дупки на забралото, сякаш търсеше в този мрак искрата на нечий поглед.

— Но как така?

— А как иначе?

Желязната ръка на белите доспехи все още беше върху косите на момъка. Рамбалдо я чувствуваше върху главата си като някакъв предмет, който не може да му предаде никаква топлота и човешка близост, била тя утешителна или досадна; но въпреки това усещаше как някакво несломимо упорство преминава и у него.