Джак Хигинс
Мишена — Белият дом (8)

Седма глава

В Комптън Плейс валеше, но това не пречеше на лейди Хелън Ланг да язди кобилата си. Вятърът нахлуваше през Северно море с устрема, набран още в Холандия. Вълните се разбиваха в каменистите плажове. Тя препусна през боровата гора до пясъчните дюни на устието, дръпна поводите и даде възможност на кобилата си да си отдъхне.

— Хайде, Доли — потупа кобилата по шията, — да се прибираме.

Нямаше нужда да я пришпорва. Доли се стрелна като ракета през гората, направлявана само с леко дръпване на юздите, и по пътя прескочи няколко огради, сякаш се състезаваше в Гранд Нешънъл. Хелън препусна в двора на конюшнята и там завари Ууд, който работеше в една конюшня за състезателни коне наблизо, но минаваше и оттук, не толкова заради парите, а главно защото и той като всички останали обожаваше лейди Хелън.

Той задържа юздите на Доли, докато тя слезе:

— Как мина ездата, милейди?

— Чудесно.

— Ще я изтъркам хубавичко и ще й сложа овес.

— Много съм ти признателна.

Тя се запъти към кухнята. Хедли й отвори вратата с думите:

— Пак сте яздили като луда.

— А ти какво очакваш, да легна и да умирам ли? — усмихна се тя. — Стига си мърморил. Ще си взема душ и после можеш да ме закараш до кръчмата в селото, за да хапнем.

Тя излезе от кухнята и Хедли си направи кафе. Той чу как Ууд си тръгва с колата, отвори вратата и се загледа в дъжда. След онази нощ в Уапинг, когато тя застреля Раян, всичко беше като насън. След това и Ню Йорк. Брейди, Кели, Касиди.

Той сви рамене. Какво можеше да стори? Да отиде в Скотланд Ярд, както веднъж предложи тя? И какво да им каже? „Господарката ми застреля четирима души, които, общо взето, са отговорни за зверското убийство на сина й и за отстраняването на още четирима в Ълстър. Между другото, тя застреля и двама негодници, които се опитваха да изнасилят някакво момиче в Манхатън“. Не, дори не искаше да си мисли такива неща.

Никога не би й навредил. Тя означаваше прекалено много за него. А имаше и още нещо. Много хора бе убил във Виетнам, някои си заслужаваха, други бяха невинни, но знаеше едно: ако някога тази тайнствена Връзка му паднеше на мушка, ще го убие, без да му мигне окото.

* * *

Хелън Ланг се преоблече, влезе в кабинета си и седна пред компютъра. Бързо се добра до подробностите около пътуването на сенатор Майкъл Коен, включително датата на неговото пристигане и номера на апартамента му в хотел „Дорчестър“. Очевидно при всяко свое посещение той наемаше един и същ апартамент. Хелън обмисли всички факти и после слезе в кухнята при Хедли.

Взе палтото си:

— Хайде, Хедли, обядът ни чака. Да тръгваме. — Излезе на двора и се отправи към мерцедеса, паркиран в открития хамбар.

Както винаги по това време на годината кръчмата беше тиха. Главното помещение носеше духа на стара Англия: каменни плочи по пода и ниски греди на тавана. Камината беше запалена и огряваше дългия дъбов бар с машините за наливна бира и колекцията бутилки на рафтовете зад него. На бара бяха седнали само четирима от местните; обичайните съсухрени безделници. Те я поздравиха сърдечно, един даже вдиша шапката си. Хедли бе посрещнат също толкова радушно.

Барманката, Хети Армсби, беше жена на средна възраст, а осемдесет и пет годишният мъж, който четеше „Лондон Таймс“, седнал на крайното столче, беше баща й Том.

— „Таймс“ ли четеш? — попита Хелън.

— Гледам винаги да съм в час — отвърна той. — Така си раздвижвам мозъка. „Таймс“ те информира доста добре. Ето например тази работа с ирландците напоследък, въпреки че така и не разбрах защо се забъркаха и янките.

— Бира за Хедли и баща ти, а за мен джин с тоник — каза тя на Хети.

— Ще искате ли нещо за хапване?

— Овчарски пай и от хляба, който печеш ти. — Хелън извади цигара и Хедли й услужи с огънче. — Ами не знам, Том. Аз също съм янки, ако не знаеш.

— Е, това не е по твоя вина, лейди Хелън — изрече той през смях.

— Стар непрокопсаник, такъв. Я по-добре погледни стената.

Там бяха окачени няколко черно-бели фотографии на самолети. Повечето бяха на германски, а две бяха на американски бомбардировачи B17: единият бе легнал в прибоя на залива Хорсшу, а другият бе забил нос в земята. Екипажът на разбилия се самолет позираше до него в летателните си костюми.

— Права си — каза Том, — бяха страхотни момчета. Докарахме ги тук, докато чакаха камионите от базата им да ги вземат. Натряскаха се като прасета, докато пристигнат онези камиони. Един-двама се върнаха тук след години. Да знаеш, много отдавна беше. Повечето сигурно са починали вече.

Хети се появи с поднос:

— Тук добре ли е, лейди Хелън? Уютна масичка до камината.

Тя подреди масата. Лейди Хелън и Хедли седнаха и започнаха да се хранят.

— Вкусно ли е, Хедли?

— Много добре знаете, че е вкусно — отвърна той. — Още ми е трудно да свикна. Като дете едва успявах да се нахраня в Харлем, бяха тежки времена, после отидох във Виетнам, а сега, след толкова години, живея в едно от най-старите места в Англия, седя си в кръчмата, която сякаш е излязла от роман на Джейн Остин, и хапвам овчарски пай.

— И даже ти харесва.

— Направо го обожавам, лейди Хелън, обожавам и тези луди хора.

— И те те обожават — усмихна се тя, — така че, няма проблем.

Привършиха с обяда и тя поръча английски чай:

— По-полезен е за теб от кафето, Хедли, а и ми трябваш с ясна глава.

— За какво по-точно?

— Сенатор Коен пристига вдругиден и ще отседне в хотел „Дорчестър“.

Той си пое дълбоко дъх:

— Вие наистина ще го направите, нали?

— Разбира се. — Тя измъкна найлонова торбичка от джоба си, отвори я и извади ключ. — Помниш ли, когато монтираха новата печка в кухнята на Саут Олли стрийт и вдигаха такъв невъобразим шум, че накрая преспах в „Дорчестър“? — Тя се усмихна. — Аз съм просто една слаба женичка, която обича лукса. Е, това е ключът към хотелския апартамент.

— Е, и? — Хедли взе ключа.

— Винаги си се хвалил, че познаваш всякакви съмнителни типове. Когато бяхме загубили ключовете за старата конюшня, ти извади един, който отвори всички врати. Каза, че си го взел от един приятел в Лондон. Питах те дали е ключар и ти каза, че не точно.

— Така е.

— Ами, утре заминаваме за Саут Одли. Една от добрите страни на английската аристократична система, както ти е добре известно, Хедли, е, че те канят навсякъде и вдругиден съм канена в балната зала на „Дорчестър“.

— И какво ви трябва? — Той вече се бе примирил с решението й.

— Искам този твой приятел да погледне ключа. Знам, че сега не би отворил и тоалетна, но според едно нещо, което Роджър веднъж ми каза… ами, сигурна съм, че ако твоят приятел е толкова добър, колкото си мисля, ще може да ми направи шперц.

— Щом така казвате — въздъхна Хедли.

— Казвам и още как. Не ме разочаровай. Изпий си бирата и да тръгваме.

* * *

Следващия следобед Хедли излезе от метростанцията на „Ковънт Гардън“. Както винаги това беше едно от най-оживените места в Лондон. Той си запроправя път сред тълпата, докато се добра до Краун Корт, малка тясна уличка с четири-пет магазина. На един от тях пишеше „Джако — ключар“. Хедли отвори вратата и тя бутна закаченото над нея звънче.

Иззад завесата в задната част на ателието се показа беловлас чернокож мъж:

— Да не повярваш на очите си, това си ти, Хедли?

— Аз и никой друг, Джако.

— Да го полеем тогава. — Ключарят измъкна половин бутилка скоч изпод тезгяха, после и две пластмасови чаши и наля. — Животът е най-голямото копеле. Теб и моя Боби ви назначават в дипломатическата охрана тук и той ме извиква да дойда да живея в Лондон. После го замъкват да се бие в тъпата Война в залива и там дава фира.

— За тебе, Джако. — Хедли изпи уискито на един дъх. — Винаги съм смятал, че ще се прибереш вкъщи.

— Къде е това място? Майната му, още свиря на тромбон, а в Лондон джазклубовете са доста по-добри от тези в Ню Йорк. Какво те води насам?

Хедли извади ключа:

— Познати ли са ти тези нещица?

Джако само хвърли един поглед:

— Да, ти как мислиш? От някой хотел е. И какво за него?

— Можеш ли да ми направиш шперц от него? Такъв, който да отваря всички врати в хотела?

— Приятелю мой, никога не съм те смятал за човек, който краде по хотелите, но мога да го направя. Охраната на хотелите си мисли, че тези неща са непробиваеми, но не и когато знаеш какво вършиш. Мога да свърша работата за пет минути.

— Добре. Направи го тогава. Виж, аз не крада по хотелите, но това е изключително важно.

— Тогава смятай, че е готово. — Джако отвори бутилката и наля. — Още едно?

Той изчезна зад завесата, докато Хедли отпиваше от уискито си, и след няколко минути се появи отново:

— Готово.

Ключът изглеждаше напълно същият. Хедли го погледна със съмнение:

— Ще свърши ли работа?

— Ако бях важна клечка, бих заложил живота си, но съм само стар тромбонист от Харлем, Хедли. Не знам кой е хотелът, нито искам да знам, но едно мога да ти кажа. Това ще ти отвори всяка врата в целия скапан хотел.

— Какво ти дължа?

— За какво са приятелите? Използвай го със здраве.

* * *

Майкъл Коен взе конкорда от Ню Йорк до Лондон. Предпочиташе го пред боингите, но и всеки друг би предпочел свръхзвуковите самолети. Три часа и половина гладък и лек полет, чудесна храна и безплатно шампанско. Седалките бяха по-малки, но скоростта компенсираше това неудобство. Нямаше и филм, но това беше последното нещо, което го интересуваше, защото мислите му го потапяха в един не по-лош филм, но съвсем не толкова забавен. Два пъти напразно се бе опитвал да се свърже с Бари, но това не го изненада особено. Ирландецът непрекъснато бе в движение, а човек невинаги държи мобилния си телефон включен, особено ако се казва Джак Бари и все някой го гони.

Не можеше да се отрече, а всичко се бе объркало. Доста глупава история. Той разчиташе много на гласоподавателите от ирландски произход, а Брейди осигуряваше повечето средства за кампаниите му благодарение на положението си в „Тиймстърс Юниън“. Именно той го запозна с Кели и Касиди.

Естественото развитие на нещата доведе до набиране на средства за ИРА. Не само за Норайд, но и за други групи, свързани с Дъблин. Всички го правеха. Повечето от американците с ирландски произход силно се вълнуваха от събитията в старата родина. Членовете на ИРА бяха романтични герои.

Той си припомни старите дни в „Мърфи“, пиенето и бунтовните песни. Беше вълнуващо и романтично, а после дойде вечерта, когато Брейди ги запозна с Джак Бари, дошъл в Ню Йорк по дела на дъблинската организация. Истински жив боец от ИРА.

Бари ги бе зашеметил с истории за престрелки с британските части и всякакви напрегнати моменти и им бе намекнал как могат да помогнат. С работата си на нюйоркските докове Брейди беше много полезен на „Тиймстърс Юниън“. Той осигуряваше възможността за прекарване на оръжие към Ирландия. Коен и Кели се заеха с набирането на средства, а Касиди — със закупуването на оръжия. Коен се усмихна при спомена за първата пратка: петдесет карабини „Армалайт“, натоварени на португалски кораб на път за Ирландия.

Вече бяха започнали да се наричат „Синовете на Ерин“ по предложение на Бари и бяха основали клуба в „Мърфи“. В сепарето си съвсем открито бяха поставили плочката. Нямаха причина да се крият. И когато Бари отново дойде в Ню Йорк, им спомена за мистериозния си наставник. Беше започнал да му се обажда миналата година, докато Бари живеел в хотел „Мейфеър“ и движел делата на ИРА. Когато попитал кой се обажда, получил следния отговор: „Наричай ме Връзката, защото точно това представлявам“.

Невероятно, но факт, той можеше да предава информация от английското разузнаване, минала през Вашингтон, която беше от голямо значение за борбата в Ирландия. Благодарение на връзките на Брейди по пристанищата започнаха да прекарват от Ирландия към Ню Йорк и хора на ИРА, които имаха проблеми у дома. Контрабандата с оръжие продължаваше.

Работата стана наистина сериозна, когато Връзката пусна малко подробности за операциите на английското разузнаване в Ню Йорк и Бостън, включително и имена на агенти, участващи в подмолната война на британците с ИРА в Ирландия.

Точно тук Брейди като профсъюзен лидер и Касиди като строителен предприемач заиграха истински. И двамата имаха сериозни връзки с мафията. Дължаха им услуги. Бяха организирани подходящи нещастни случаи, англичаните загубиха няколко души, без да могат да го признаят. В крайна сметка те въобще не е трябвало да са там, въпреки че последната година тези неща поотшумяха, а и Коен винаги бе стоял далеч от насилието.

Неведнъж бе служил като свръзка, два пъти се бе срещал с Тим Пат Раян при пътуванията си до Лондон. Всичко вървеше гладко и изведнъж небето се сгромоляса. Все пак още беше на сухо, каквото и да намекваше Блейк Джонсън. Добре, посещаваше „Мърфи“, но какво от това? Как може да е бил такъв глупак, въпреки че всичко от самото начало сякаш бе неизбежно да се случи. Вече нищо не можеше да се направи. Връзката обеща да се погрижи, а досега за всичко се бе грижил добре.

Значи с Брейди, Кели, Касиди и Раян бе свършено. Коен сви рамене, махна за още шампанско и се опита да се успокои с мисълта, че той все пак е сенатор на САЩ. Сенаторите на САЩ не получават куршуми, нали?

* * *

Фъргюсън отново беше при министър-председателя на Даунинг стрийт, но този път сам. Премиерът внимателно изслуша неговото резюме на цялата история.

— Разбира се, както отбеляза президентът в нашия разговор, официално нищо не можем да направим относно сенатор Коен. Членството му в „Синовете на Ерин“ може да е достатъчно доказателство, но нищо не му пречи да твърди, както той очевидно прави, че е посещавал „Мърфи“ с най-благородни намерения.

— Съгласен съм, господин министър-председател — кимна Фъргюсън. — Но нашият проблем си остава какво да правим с него.

— Ще се опитаме да го запазим жив, разбира се. Оставям всичко в твоите ръце, генерале.

— А заместник-директорът и Тайните служби?

— В теб е топката — твърдо заяви министър-председателят. — Сега осъзнавам, че Тайните служби не са били на нужната висота в миналото, а това въобще не ми се нрави. — Той се усмихна. — Отдавна си в този занаят. Мисля, че вече разбирам защо някой от по-видните ми предшественици те е въвел в него.

— Значи имам пълни правомощия?

— И още как. Сега моля да ме извиниш. Трябва да се явя в парламента. — Фъргюсън стана, вратата зад него се отвори и министър-председателят добави: — Между другото, на това мероприятие в Дорчестър, Форума за мир в Ирландия, на който Коен ще присъства утре вечер, аз ще се появя в десет. Ти ще си там, разбира се.

Фъргюсън кимна:

— Мисля, че може да сте напълно сигурен, господин министър-председател — каза той и последва служителя навън.

* * *

Хана Бърнстейн и Дилън чакаха в даймлера. Фъргюсън се качи и потеглиха.

— Както си и мислех, случаят е наш — каза той, докато се отваряше порталът. — Картър няма да бъде намесван.

— Така здраво ще нагазим в дълбоките води. Знаеш какво ще стане, ако изпуснем сенатора — отбеляза Дилън.

— А кога не е било така? — Фъргюсън се обърна към Хана Бърнстейн: — Кога трябва да пристигне?

Тя погледна часовника си:

— Излетял е само преди четирийсет минути, сър.

— Добре. Провери всичките му действия, стаята в хотела, лимузината му, такива работи. Не можем да направим кой знае какво, понеже тази работа не е от най-официалните. Няма как да предупредим хотелската управа, нито пък можем да докараме повече охрана по време на престоя му.

— Доста охрана ще има на утрешния Форум за мир в Ирландия — отбеляза Хана.

— Разбира се — намръщи се Фъргюсън, — но според вас защо съм толкова неспокоен?

— Убеден съм, че скоро ще разберем — каза Дилън.

— Ами никак не ми хареса, когато застреляха Раян и се разбра, че същият пистолет е използван и в Ню Йорк. Не мисля, че е някаква конспирация на организирана група. Според мен си имаме работа със самотен екзекутор.

— Ирландката ли?

— Или жена с ирландски акцент — вметна Дилън. — Игла в копа сено в Лондон. В Обединеното кралство има осем милиона ирландци, цяла диаспора.

— Е, знаеш, че имам безрезервна вяра в теб, така че можеш да започнеш с Килбърн — каза Фъргюсън.

— Ами сенатор Коен? — попита Хана.

— Ще си поговоря с него, когато съм готов. Сега предлагам да отбележим случая, че този непрокопсаник си е сложил сако и вратовръзка, като ви заведа на обяд в „Гарик“.

* * *

Но събитията вече се развиваха с такава скорост, че всичко щеше да се промени. По-рано същата сутрин Торнтън дълго обмисля ситуацията с Коен и колкото по-дълго мислеше, толкова по-малко му харесваше тя. Каква бе гаранцията, че тайнственият убиец ще удари в Лондон? Никаква, и все пак Коен се бе превърнал в тежест. Този човек наистина трябваше да си отиде. Беше четири часът сутринта американско време, когато той се обади на Бари. Ирландецът още пребиваваше в къщата в графство Даун.

— Аз съм — каза Торнтън. — Слушай сега, имам лоши новини за тебе. — И той му разправи всичко. — Даже има някаква възможност убиецът да е жена.

— Това факт ли е? Моля се на бога тая да ми падне. Ще умре доста бавно. Значи само Коен остана, така ли?

— Само той и вече се поддава на паниката. Проблемът е, че вече е разкрито членството му в „Синовете на Ерин“. Президентът знае от Блейк Джонсън, министър-председателят — от Фъргюсън и шайката му. Сенаторът трябва да бъде пожертван.

— Значи искаш да бъде очистен?

— Той пристига в Лондон по-късно днес заради някакво мирно мероприятие в Дорчестър утре. Ще отседне в същия хотел. Би било много приятно, ако същият незнаен атентатор го докопа, не мислиш ли? Но може би той… или тя има нужда от малко помощ.

— Искаш да направя това за тебе ли?

— И за себе си. Така всичко ще си дойде на мястото. Ще останем само ние двамата. Доколкото знам, полетът от Белфаст до Лондон е само час и половина.

— Няма да се наложи — възрази Бари. — Има една фирма за въздушни таксита на по-малко от четирийсет минути оттук в една авиобаза от Втората световна война. Години наред за мен това е бързият начин да се добера до Англия. Шефчето е бил в кралските ВВС, казва се Дохърти. Стара лисица е той.

— Значи ще го направиш?

— Че защо не? Поне ще свърша нещо. Тук само вали и започна да ми доскучава.

Бари доволен затвори телефона и се загледа през прозореца. Нямаше смисъл да се викат момчетата. Работата бе за сам човек: отиваш, действаш и се измъкваш. Той вдигна телефона и набра Дохърти в Дуунрей.

* * *

Когато пристигна до мястото час по-късно, беше тъмно и мрачно в проливния дъжд. Имаше два стари самолетни хангара с отворени врати. В единия имаше „Чесна 310“, а в другия — „Навахо Чийфтън“. Бари паркира колата и слезе. Беше с шапка от туид, кафяво яке и джинси. Носеше старомодна чанта „Гладстоун“.

От комина на старата желязна барака се вдигаше дим. Вратата се отвори и се показа Дохърти. Той беше петдесетгодишен, но изглеждаше по-стар с оредялата си коса и обветреното си и покрито с бръчки лице. Носеше летателен гащеризон на кралските ВВС и ботуши.

— Влизай вътре да се скриеш от дъжда.

Вътре беше топло благодарение на старата печка. Имаше легло в ъгъла, няколко шкафчета, маса и столове и едно бюро, покрито с карти.

— Още не са те спипали, а, Джак?

— Има време. Това на печката чай ли е?

— Старо ирландско уиски, ако искаш.

— Познаваш ме, не пия, когато съм на работа. Та така, искам да съм в Лондон не по-късно от шест тази вечер.

— И после обратно ли?

— Не по-късно от полунощ. Можеш ли да го уредиш?

— Всичко мога, знаеш. Никога не задавам въпроси, гледам си моята работа и никога не съм те разочаровал.

— Така е.

— Добре. Ще ти струва пет хиляди.

— Парите не са проблем — каза Бари, — както ти е добре известно.

— Добре. В Кент има същото такова място на около час път от Лондон. Раундхей се казва, много закътано. И преди съм го използвал. Вече говорих с фермера, който го притежава. Един бон за него и той ще ти остави кола, с която да можеш да стигнеш до Лондон. Фалшива регистрация, разбира се.

— Поредният тарикат — каза Бари.

— Всички сме такива. Освен тебе, Джак, галантният борец за свобода, прегърнал славната кауза.

— Ще те скалпирам, ей!

— Напротив, защото не можеш да караш самолети.

— Значи ще ме закараш там въпреки всичките му радари и прочее?

— Кога не съм успявал? Хайде да тръгваме. Налага се да вземем чийфтъна. На чесната й трябват малко резервни части.

Той отвори вратата на навахото, спусна стълбичката и Бари го последва вътре. Дохърти затвори вратата и заключи.

— Вятърът е попътен, Джак, така че с малко късмет ще стигнем за два часа. Мартенското време с тоя дъжд даже ще ни е от полза. Само да не се подмокриш, като започна да се плъзгам по ландшафта, така няма да ни засекат радарите. Искаш ли да седнеш при мене?

— Не, ще прочета вестника.

Дохърти закопча коланите и включи двигателите: първо — десния, после — левия. Самолетът се измъкна навън, придвижи се до края на пистата и се обърна срещу вятъра. Пилотът даде мощност, машината се втурна напред, отлепи се и започна да се издига.

Дохърти наистина беше толкова добър, колкото каза, защото стигнаха Раундхей само пет минути след двата часа, като изникнаха изпод ниските облаци в проливния дъжд. Наблизо се виждаше хангар, вратите му бяха отворени, а отвън беше паркиран един форд ескорт. Дохърти вкара самолета вътре и изгаси двигателите.

— Ти какво ще правиш? — попита Бари, когато слязоха от машината.

— Не се тревожи за мен. Ще се разходя до фермата и ще си платя дълговете.

— Да не искаш да кажеш, че ще му връчиш хилядарка в брой?

— Той е от тези хора, с които внимаваш. Никога не се знае кога ще ти потрябват отново.

Обърна се и тръгна през пистата, а Бари се качи във форда. Ключовете бяха на таблото, но преди да запали, измъкна един браунинг от чантата си, извади пълнителя, зареди и пъхна пистолета в якето си. Едва тогава потегли с колата.

Придвижваше се доста бързо, защото с наближаването на вечерта основният трафик се изнасяше от Лондон, а не обратно. Колата не беше нищо особено, но вършеше работа и не се набиваше в очи. Докато караше, се зае да обмисли ситуацията. Например къде да удари. Това поне бе очевидно, понеже Коен бе отседнал в „Дорчестър“. Проникването нямаше да е трудно, стига да имаше подходящите дрехи, а той разполагаше с богат гардероб.

От няколко години Бари поддържаше свое тайно местенце в Лондон. Не беше точно апартамент, а лодка, закотвена в Темза близо до стълбите на Сейнт Джеймс в Уапинг. Там бе скрил всичко необходимо, и дрехи, и оръжие. Беше се постарал да не спомене за нея на никого. Винаги щеше да помни какво казваше старата му баба от Ълстър, когато им идваше на гости в Щатите: „Искам да запомниш завинаги, Джак, че тайната престава да е тайна, когато някой друг научи за нея“. Тя бе умряла в страшни мъки от рак малко след като той се бе върнал в Ълстър за пръв път. Почина в болницата на кралица Виктория в Белфаст, където работят най-добрите специалисти по огнестрелни рани на света просто защото им се налага да са такива.

По това време вече бе влязъл в списъка на най-издирваните хора. Когато заяви, че смята да я посети, момчетата го обявиха за луд и го молеха да не ходи. Но това не му направи никакво впечатление. Отиде сам, влезе през задния вход на болницата и си открадна бяла престилка и пластмасова табелка с името на някой лекар от стаята за отдих.

Намери стаята й и дълго време държа ръката й. Беше й много трудно да говори, само каза:

— Радвам се, че си тук, Джак.

— Няма къде другаде да бъда.

Тя стисна ръката му по-силно:

— Да се пазиш, момчето ми — и склопи очи завинаги.

Сълзите и яростта го задавиха. Той си тръгна и въпреки протестите отиде и на погребението четири дни по-късно. Стоеше под дъжда, стискаше заредения браунинг в джоба си и се молеше някой от тайните служби да се появи сега.

Как се бе стигнало дотук? Великият Джак Бари, лорд Бари, заслужил Сребърна и Бронзова звезда във Виетнам, както и Кръст за храброст и „Пурпурно сърце“. Колко ли британски войници бе убил, колко ли лоялисти бяха загинали в бомбените му атентати, въпреки че той самият бе протестант?

Вечерта осъзна, че образът на старата жена, която безрезервно го обича, ще остане с него завинаги. Дори и сега, докато въртеше волана на форда, гърлото му се сви и гневни сълзи изпълниха очите му.

В Лондон пристигна в пет, добра се през задръстванията до Килбърн, паркира колата и намери това, което търсеше: кръчмата, носеща името на Майкъл Колинс. Фреските по стените — ирландският трикольор и Колинс с вдигната пушка — говореха достатъчно сами по себе си. Джак не влезе вътре, а заобиколи до задното дворче и влезе в кухнята. Нисичък прошарен човечец се бе настанил на масата в служебното помещение с очила на носа си и преглеждаше някакви сметки. Казваше се Лиъм Моран и организираше делата на Шин Фейн в Лондон.

— Исусе, самият Джак! — ококори очи той.

— И още как. — Бари се отправи към шкафа, отвори бутилка уиски и си наля. — Има ли някакво движение сега?

— Никак даже покрай този мирен процес. Британците си траят в Лондон, момчетата също. А теб кой вятър те довя насам, Джак?

— А, нищо особено, само минавах на път към Германия — излъга Бари. — Рекох да видя каква е обстановката.

Моран се оживи:

— Пълно мъртвило е, Джак, заклевам се.

— Всичко хубаво, Лиъм. — Бари погълна уискито си. — Ама че тъпотия. Ще се чуем — каза той и излезе.