Джак Хигинс
Мишена — Белият дом (17)

Епилог

Седмица по-късно Фъргюсън, Хана и Дилън пътуваха от Лондон за Комптън Плейс. Времето беше ужасно, валеше силен дъжд.

— Какво каза министър-председателят? — попита Дилън.

— Че много съжалява за лейди Хелън, разбира се.

— Всички ние съжаляваме.

— Но сме доволни от изхода. Можеше да се стигне до ужасно кръвопролитие.

— Каквото нямаше, нали така, сър? — Хана Бърнстейн, облечена в черен костюм, говореше студено, саркастично.

— Виж, госпожо главен детектив, понякога трябва да правим жертви в името на справедлива кауза.

— Така казват и ИРА — възрази му Дилън. — Още от деветнайсетгодишен ми го набиваха в главата. — Той свали стъклото и запали цигара. — Извинявай, скъпа — обърна се към Хана.

Тя сложи ръка на коляното му.

— Не се притеснявай, Шон.

— Значи министър-председателят и президентът са въздъхнали с облекчение и са благодарили на господ, че им е изпратил такива добри подчинени. Отново ме назначи за държавен палач. Само че този път Хана и Блейк също помогнаха.

— Така е в тази игра, Дилън — отвърна Фъргюсън.

Дилън се обърна към Хана:

— Питала ли си се някога какъв е смисълът във всичко това? Защото аз си задавам този въпрос.

Вече влизаха в селото. Паркингът пред църквата „Сейнт Мери енд Ол Сейнтс“ беше пълен. Имаше паркирани коли дори по улицата.

— Боже мой, какво изпращане само — каза Фъргюсън.

— И с право. Научих доста за нея и разбрах, че много хора са я обичали. — Дилън погледна часовника си. — Има още четирийсет минути до службата. Не знам за вас, но на мен ми се пие нещо. Ще мина през кръчмата. Ако не искате да ми правите компания, ще се видим в църквата.

— Напротив, мисля, че едно питие би било много подходящо в случая. — Фъргюсън погледна към Хана. — Ако и вие сте съгласна, разбира се, госпожо главен детектив.

— Разбира се, сър.

Даймлерът ги свали пред входа на кръчмата и отпътува. Заведението вече беше препълнено не само с жители на селото, облечени в най-новите си костюми и рокли, но и с много от дошлите за погребението. Облечена в черен костюм, Хети Армсби сервираше на бара. Помагаха й две момичета от селото. Старият Армсби седеше в ъгъла на барплота на една висока табуретка. Също беше облечен в черен костюм, с твърда бяла яка.

— Мили боже! — възкликна Фъргюсън. — Двама графове, една херцогиня и проклет да съм, ако онова там не е самият командир на Шотландската гвардия. А ето там е командирът на бригадата „Хаусхолд“. Ще отида да се видя с тях.

— Добрата стара британска класова система. — Дилън се обърна към Хана: — Ще се опитам да стигна до бара. Изчакай ме тук.

Вече на бара, той попита Хети:

— Случайно да ви се намира шампанско в хладилника?

— Може да е останала половин бутилка. — Тя се намръщи. — Шампанско?

— Защо на погребение ли? — Той запали цигара. — Искам да вдигна тост за най-страхотната дама, която съм познавал.

Тя се усмихна, протегна се към него и го целуна по бузата. В очите й проблеснаха сълзи.

— Прав сте, тя беше най-страхотната.

Хети извади шампанското.

— Две чаши, ако може — помоли я той.

— Нека бъдат три — обади се един познат глас.

Дилън се обърна — до него стоеше Блейк Джонсън с превръзка на ръката.

— Боже, откъде пък се взе ти? — попита го Дилън.

— Тук наблизо, в Крокли, има една американска военновъздушна база. Президентът взе решението в последния момент. Изпрати ме да предам дълбоките му съболезнования и да положа венец от негово име.

Той взе една от чашите с шампанско, а Дилън понесе другите две. Блейк целуна Хана по бузата.

— Приятно ми е, госпожо главен детектив.

— И на мен също. Много мило от ваша страна, но не за това сме дошли тук. Да пием за Хелън Ланг, една велика жена. — Тя вдигна чашата си и тримата се чукнаха.

— Включете и мен — обади се отзад Чарлс Фъргюсън.

 

 

Църквата „Сейнт Мери енд Ол Сейнтс“ беше толкова препълнена, че трябваше да почакат, докато влязат. Тук беше и Хедли Джаксън заедно с мъж и жена на около четирийсет години. Хедли прошепна нещо, двойката се огледа и мъжът се спря.

— Бригаден генерал Фъргюсън? Аз съм Робърт Харисън, племенникът на лейди Хелън.

— Ама, разбира се. Вие ли поемате сега целия семеен бизнес?

Харисън се разплака.

— Тя беше страхотна жена, невероятна. Идваше в Бостън, когато бях малък. Всички много я обичахме.

— Те са ми колеги — главен детектив Бърнстейн, Шон Дилън и Блейк Джонсън от Белия дом.

— От Белия дом? Харисън се втренчи в него.

— Тук съм по личното настояване на президента — отвърна Блейк. — Той изпраща съболезнованията си и венец.

— Господи, не знам какво да кажа. — Харисън извади кърпичката си. — Май е по-добре да се върна при съпругата си.

 

 

Дилън не беше вярващ. Той си спомняше римокатолическата църква в Каунти Даун в Ълстър от момчешките години — тамян, свещи и светена вода. Чичо му беше свещеник — прекалено добър и благороден за този свят. Но сега, докато стоеше в тази стара англиканска църква, службата имаше огромно значение за него. Църковните псалми, музиката от органа, траурната песен на свещениците — нищо от това не беше толкова важно за него и дори му се струваше безсмислено. Странно, но и Хелън като Дилън беше католичка. За разлика от фамилията Ланг. Но в края на краищата какво значение имаше сега?

Отдъхна си, когато излезе. Застана встрани от пътеката под дъжда и запали цигара. Останалите продължиха напред и той изгуби от погледа си Фъргюсън, Хана и Блейк. Тогава се появи Хедли с голям черен чадър.

— Още един изтъркан банален детайл — каза му Дилън. — Погребение и пороен дъжд.

— Струвате ми се ядосан, господин Дилън.

— Просто си мисля, че заслужаваше по-добър живот.

— Вие си разчистихте сметките с копелето от нейно име.

— Единственото хубаво нещо, което й се случи.

Двамата останаха така встрани, докато траурната процесия с ковчега излезе от църквата и тръгна към мястото, където се намираше фамилната гробница.

— Беше забележителна жена — каза Хедли. — Само ако знаехте колко много направи тя за мен.

— Разкажи ми.

— Нейният адвокат ми се обади тази седмица. Завещала ми е един милион лири от личното си състояние и къщата на Саут Одли стрийт.

— Тя те обичаше, Хедли. Искала е да се погрижи за теб.

— Това са много пари, господин Дилън. — В очите на Хедли се появиха сълзи. — Само пари. Каква е ползата от тях, щом рано или късно всички си отиваме от този свят?

Дилън го потупа по рамото. Двамата се присъединиха към процесията. До тях се доближиха Фъргюсън, Бърнстейн и Блейк.

Поставиха ковчега в гробницата. Викарият произнесе надгробното слово. После бронзовите врати се затвориха. Дъждът валеше неумолимо. До табелката с надпис „Майор Питър Ланг, кавалер на Военен кръст, офицер от Шотландската гвардия и Специалната въздушна служба, 1966–1996. Почивай в мир.“ се добави още една — „Хелън Ланг, Всички много те обичаме. Починала през 1999 г.“.

— Аз предложих този текст каза Хедли. Знам, че нямаше да й харесат разни възвишени слова.

— Забележително — каза Фъргюсън. — Венци от британския министър-председател и от американския президент. Подобно нещо не се вижда всеки ден.

Хората започнаха да се разотиват. Те тръгнаха към паркинга. Там имаше и една лимузина на американските ВВС, зад волана на която седеше униформен сержант.

— Обратно в Щатите ли се връщаш, Блейк? — попита Дилън.

— Имам много работа, мой скъпи ирландски приятелю. Знаеш как е.

— Определено.

— Довиждане, генерале. — Блейк подаде ръката на Фъргюсън, целуна Хана и седна отзад в лимузината, след което колата потегли.

 

 

Хората и колите бяха оредели, когато Фъргюсън каза:

— Ами това беше.

Отидоха до даймлера, шофьорът отвори вратата отзад и те влязоха. Дилън седна срещу Хана и Фъргюсън. Ирландецът затвори стъклото откъм шофьора.

— Чувствала ли си се някога страшно уморена, любов моя? — попита той Хана. — Ама много уморена.

— Знам, Шон, знам.

Даймлерът потегли.

— Ами сега какво? — попита Дилън.

— Все още има проблеми за решаване, Дилън — отвърна Фъргюсън. — Близкия изток, Африка, Босна. — Той сви рамене. — Само Ирландският въпрос се промени, след като потръгна мирният процес.

— Щом вярвате в мирния процес, генерале, значи можете да повярвате във всичко.

Дилън се облегна назад в удобната седалка, скръсти ръце и затвори очи.