Метаданни
Данни
- Серия
- Шон Дилън (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The White House Connection, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 2,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джак Хигинс
Заглавие: Мишена — Белият дом
Преводач: Весела Еленкова; Николай Николов; Петър Нинов
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателска къща „Плеяда“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска (грешно указана американска)
Редактор: Лилия Анастасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15613
История
- — Добавяне
Четиринайсета глава
Малко след като Хелън Ланг се обади на Бари, Дилън набра номера на Фъргюсън в кабинета му на Кавендиш Скуеър.
— Май винаги ви се обаждам в неудобно време през нощта, за да ви съобщя лошите новини — каза той на генерала.
— Давай.
Дилън му разказа всичко.
— Каква бъркотия. Началникът на кабинета? Кой би повярвал.
— Вече няма значение. Изгоря като факла, но не ми е жал за него. Негова беше вината за смъртта на толкова много хора, а в случая на Питър Ланг беше съучастник на истинско зверство. Хайнрих Химлер много би се гордял с него.
— Къде се намира Хелън Ланг в момента?
— Блейк проверява. Ще ви държа в течение. Със сигурност вече не е в Щатите.
Фъргюсън затвори, помисли за секунда и се обади на Хана Бърнстейн. Когато вдигна, гласът й звучеше изумително бодро. Явно беше придобила навик след четиринайсет години работа в полицията.
— Бърнстейн? Аз съм — каза Фъргюсън. — Ако знаеш само каква история имам да ти разказвам. В Лонг Айлънд, изглежда, се е разиграла съвременна версия на древногръцка трагедия. Извини ме, госпожо главен инспектор, но ще се наложи днес да започнем по-рано.
— Дадено, сър.
— Още нещо. Комисарят ми позвъни късно снощи от Скотланд Ярд.
— Неприятности ли, сър?
— Малко. Сега вече си старши детектив от Специалния отдел.
— Боже! На момчетата никак няма да им хареса.
— А сега ми позволи да бъда малко груб. Забрави за магистърската си степен по психология от Кеймбридж. Доколкото знам, по време на служба си убивала четири пъти досега.
— Нещо, с което никак не се гордея.
— Е, сега искам да разбия благородните ти представи за света — онези хора са заслужавали смъртта си. Ти дори сама беше улучена от куршум. Горд съм, че работи с мен. Както и да е, Ким ще се погрижи „бърканите яйца“ — твоите нови нашивки да бъдат готови, а през това време ще чакаме новини от Дилън. Когато дойдеш тук, ще ти разкажа по-подробно всичко.
Когато Блейк влезе в кабинета, Дилън разговаряше с президента до камината. Казалет се обърна към него.
— Някакви новини?
— За лейди Хелън Ланг ли? Да, отлетяла е от „Гетуик“ с един от нейните фирмени гълфстрийми и е кацнала тук, на летището в Уест Хамптън.
— И?
— Докато разбера всичко това, тя отново е отлетяла — преди десет вечерта.
— В посока?
— „Гетуик“. — Блейк се поколеба. — Какво искате от мен да сторя, господин президент?
— За лейди Хелън? — Той се намръщи, в него заговори твърдият и опитен политик. — Ако това излезе наяве, мирният процес отива по дяволите. Нека проявим практичност. Смъртта на Торнтън може да бъде оправдана с нещастен случай. Някакъв мъж се опитал да ме нападне, Торнтън се втурнал след него и двамата загинали. Смъртта на Брейди, Кели и Касиди вече си има обяснение. Тим Пат Раян в Лондон…
— Убит от гангстер — отвърна Дилън. — Всеки гангстер в Лондон би дал мило и драго за главата му.
— Именно. Що се отнася до Коен… — Казалет сви рамене. — Няма да тръгна да проливам сълзи за това копеле. Пийнал е прекалено много и се е подхлъзнал от терасата на апартамента си.
— Искате да кажете, че вендетата никога не се е случвала, господин президент? — попита Блейк.
— Блейк, тази история смърди не само за Белия дом, но и за Даунинг стрийт. Сега всички искаме мир и неща като това…
— Обръщат кораба — довърши Блейк.
— Остава Джак Бари — каза Дилън и си запали цигара. — Ако и той бъде убит?
— Тогава всичко ще изглежда така, сякаш нищо необичайно не е станало — отвърна Блейк.
Последва кратка пауза, преди президентът да каже:
— Тогава остава лейди Хелън. Тя уби шестима души и ние го знаем.
— Ясно. Мислите, че трябва да си плати за стореното? — попита Дилън. — Да бъде наказана за това, че е отървала света от шайка негодници, пряко отговорни за смъртта на толкова много хора и за ужасното убийство на сина й?
— Тя наруши закона, и то много сериозно — оправда се Казалет.
— Аз съм убивал много повече, а понякога по много по-незначителни причини — отвърна Дилън. — Всъщност и вие сте били награден с няколко медала за Виетнам, господин президент. Блейк — също. Някой броил ли е труповете?
— Проклет да си, Дилън — каза Казалет. — Добре, така да е. Но пред нас продължава да стои един проблем — какво ще правим с нея?
— В момента е извън обсега на нашата юрисдикция — напомни му Блейк.
— Но частично е във възможностите ми да повлияя — отвърна президентът. — Добре, свържете се с генерал Фъргюсън.
Миг по-късно Фъргюсън вдигна слушалката.
— Слушам ви, господин президент.
— Дилън ми каза, че сте запознат с развитието на събитията. Но сигурно не знаете, че лейди Хелън Ланг е отлетяла с Гълфстрийм от Лонг Айлънд за „Гетуик“. Кашата е голяма, генерале. Ето какво обсъждахме с Дилън и Блейк Джонсън.
— Значи станалото никога не се е случвало, господин президент? — попита Фъргюсън. — Добре, мисля, че ще мога да го уредя тук. Ами лейди Хелън?
— Надявам се вие да измислите нещо. Говорете с министър-председателя. Аз ще го сторя малко по-късно, но вашето решение ни е необходимо. Ето какво. Ще изпратя Дилън и Блейк веднага в Лондон. Имам един свободен самолет, на който ще ги кача.
— Разчитайте на мен. Ще измисля нещо.
Президентът се обърна към Блейк и Дилън:
— Чухте ли? Значи се разбираме да потулим нещата.
— Ще поддържам връзка с вас — каза Блейк.
— Ако може, обаждай се по-често. — Президентът се усмихна. — А сега на път, господа.
Гълфстриймът се вдигна на височина петнайсет хиляди метра над Атлантическия океан. Лейди Хелън Ланг, стара познайница на Форин Офис — външното министерство, се обади в Министерството на отбраната и поиска незабавно да говори с бригаден генерал Чарлс Фъргюсън. Тя също така си спомни и един кодиран телефонен номер от времето на покойния й съпруг. За нейна изненада той още действаше. Благодарение на него я прехвърлиха директно на линията на Фъргюсън в сградата на Кавендиш Скуеър.
— Кой се обажда? — попита Хана Бърнстейн.
— Лейди Хелън Ланг. — Тя се усмихна. — Аз ви познавам. Вие сте онази мила полицайка. — Хана бързо натисна бутона за запис и махна трескаво на генерала. — Там ли си, Чарлс?
— Това не е хубаво, скъпа — каза Фъргюсън.
— Чарлс, непоклатим както винаги. Поне веднъж ме изслушай. Всички си платиха за злодеянията. Началникът на кабинета беше моята премия. Не знаех, че той е Връзката. Опита се да ме застреля, но аз го изпреварих. Не че вече има значение. В крайна сметка той беше разкъсан от взрив, доста силен взрив. Твоят Дилън беше много любезен. Каза ми, че всичко е свършило. Опита се да ми помогне. Толкова мил мъж.
— Такъв е, когато не убива.
— Скъпи Чарлс, та нали и ти се занимаваш с това от години?
— Хелън, кажи ми едно — как разбра?
— О, благодарение на бедния Тони Ърмсуърт. Разкъсван от вина и умиращ от рак. Той беше направил нелегално копие от досието на СИС, в което се описваше цялата история. Даде ми я, преди да умре. В досието бяха посочени всички имена. Твоето, на господин Дилън, на милата полицайка. Бари. „Синовете на Ерин“.
— Разбирам. И сега какво? — попита Фъргюсън.
— Връщам се в Комптън Плейс. Ще ми идват гости. Господин Джак Бари и компания. Не можа да откаже поканата. Обеща да намине.
Генералът се втрещи:
— Не можеш да постъпиш така, Хелън.
— О, напротив, мога. Той е последният — онзи, който собственоръчно е убил сина ми. Ако искаш да се присъединиш към мен, Чарлс, си добре дошъл. Но дори и да е последното нещо, което ще направя през живота си, искам да се изправя лице в лице с него.
Ледени тръпки полазиха Фъргюсън.
— Защо говориш така?
— Сърцето ми е болно, Чарлс. Удивително как уискито и хапчетата могат да те държат винаги във форма. Така или иначе, ако не успея да го спипам, сигурна съм, че твоят Дилън ще може.
— За бога, Хелън… — каза Фъргюсън, но тя затвори.
— Какво ще правим сега, сър? — попита Хана.
— Ти какво предлагаш? Не разполагаме с нито един факт, включително и за убийството на Тим Пат Раян, който да ни позволи да я арестуваме.
— Тогава?
— Ще отида на „Гетуик“ да я посрещна. Тогава ще видим.
Дохърти закусваше в Дуунрей, когато телефонът му иззвъня.
— Днес ми е ден за разплата — каза Бари. — Трябва да отлетя до крайбрежието на Северен Норфолк. Едно село, казва се Комптън Плейс. Влизаме и излизаме.
— Колко са?
— Четири или пет. Днес.
Дохърти се поколеба.
— Не знам. Над Северен Норфолк се движат военни хеликоптери.
— Слушай ме, нищожество. Ако свършиш работата, те чакат десет хиляди лири в плик. Решавай по-бързо.
— Дай ми малко време, Джак. Нека да проверя картите и ще ти се обадя.
— След колко време?
— След един час.
Бари тресна слушалката и си наля вместо алкохол чай. Запали си цигара и застана до прозореца. Загледа се в дъжда. Не беше ядосан, по-скоро беше развълнуван. Каква жена само!
Президентският самолет отлепи колесника си от пистата в Уест Хамптън. Дилън беше изненадан от разкоша на борда на самолета: огромни кожени столове, маси от явор. Стюардът беше от военновъздушните сили — сержант Пол. Той донесе кафе на Блейк, ободрителна напитка за Дилън и преносим телефон.
— За вас, господин Дилън. Генерал Фъргюсън е.
— Много рано сте станали, генерале.
— Мълчи сега и слушай. Говорих с нея по телефона.
— И?
— Разбрала е всичко от Тони Ърмсуърт, преди той да умре. Имал е копие от досие. В него сме били изброени всички, включително и ти. Всичките гнусни подробности за смъртта на сина й. Всичко е било държано в тайна от Тайната разузнавателна служба. Каза ми, че застреляла Торнтън преди експлозията. Казала на Бари, че се връща в Комптън Плейс. Вкарва го в капан.
Дилън кимна:
— Да, тя е способна на такова нещо. Той е последният. Торнтън й дойде като допълнителна награда. Сериозно ли ви е казала така?
— Каза ми, че има болно сърце. Хапчетата и уискито я поддържали във форма. Ще бъде там, Дилън. Великолепна жена като нея да се занимава със свиня като Бари.
— Успокойте се.
— Знаеш ли какво още каза? „Ако не успея да го спипам, убедена съм, че твоят Дилън ще може“.
— Наистина ли? — Той беше като полят със студен душ.
— Един бог знае какво ще направя на „Гетуик“.
— Мога да ви кажа още сега. Нищо, защото тя няма да е там. Дайте ми главния инспектор.
— Главен детектив вече.
— Най-накрая успя — каза Дилън на Хана. — Ако започна да те засипвам с комплименти, ще помислиш, че ти се подмазвам.
— Спести си празните приказки, Дилън.
— Говорих с хората от метеорологичната служба от Уест Хамптън, преди да излетим. Времето във Великобритания не е много хубаво. Голям облачен фронт, мъгла, недостатъчно благоприятни условия за кацане на „Гетуик“. Затова току-що казах на шефа, че тя няма да е там. Но, от друга страна, не мисля и че е възнамерявала да кацне там.
— Добре, ще проверя.
— Направи го и ще говорим по-късно.
— Добре, съгласен съм — каза Дохърти по телефона на Бари. — Отново ще е „Чийфтън“. Също като онзи, който използвахме последния път. Имам връзка в Северен Норфолк. Казва се Кларк. Държеше училище за пилоти в Шанкли Даун — стара станция за зареждане с гориво от Втората световна война. Училището му фалира. Извършваше нелегални полети с една „Чесна 310“.
— Не ми пука, ако ще да лети и до Марс. Съгласен ли е?
— Да, говорих с него. Шанкли Даун е най-много на час път от Комптън Плейс.
— Добре. Ще съм там след два часа.
Бари затвори, след което набра един номер.
— Куин на телефона — обади се мъжки глас.
— Аз съм, Бари. Имам важна задача, частен полет до Норфолк и обратно.
— За бога, Джак, до Норфолк?
— Ти с какво се занимаваш сега? Въргаляш се в собствените си лайна, защото добрите стари дни са свършили ли? Два часа до една много отдалечена писта и два часа обратно.
— А между полетите?
— Ще направим всичко по силите ни.
— Колко ще сме? — попита възбудено Куин.
— Ти, аз, Долън, Мълън и Макгий. С мен ли си?
— Исусе, с теб съм.
— Ще се видим у Дохърти в Дуунрей след два часа. Ако момчетата не успеят да дойдат, ние с теб ще го направим. Автомати и пистолети.
— Ще дойдем там, Джак, всички. Кълна се. Нека „Синовете на Ерин“ да са с нас.
След като затвори, Бари си каза мрачно: „Да, бе, да са с нас.“ И този път си наля уиски вместо чай.
На борда на гълфстрийма Хелън Ланг слушаше какво й казва помощник-пилотът за метеорологичната обстановка във Великобритания.
— Значи не е добра? — попита тя.
— Можем да кацнем на „Гетуик“, лейди Хелън. Мъглата над цялата страна е доста гъста, но ще успеем.
— Ами летището в Ийст Мидландс, то чисто ли е?
Пилотът кимна.
— Със сигурност небето там ще е по-ясно, отколкото над „Гетуик“.
Тя възнамеряваше да лети натам, но сега не каза нищо, а само многозначително се усмихна.
— Тогава да кацнем там. Така ли иначе ще ходя в Норфолк. Оттам ми е доста по-удобно.
— Както кажете.
— Обади се по радиостанцията на летището и поръчай лимузина. Няма да се нуждаем от шофьор. Хедли ще се погрижи за това.
Пилотът се оттегли в кабината.
— Май планът ви сработи — каза Хедли.
— Разбира се. — Тя извади цигара. — Запалка, моля. — Той й даде. — Съжалявам само за едно. Не ти давам право на избор.
— Не съм имал друг избор от деня, в който ви срещнах. — Хедли се усмихна. — Позволете ми да ви донеса чаша чай.
Бари пристигна в Дуунрей и завари Куин и останалите, които го чакаха. Те се бяха събрали в кабинета на Дохърти и проверяваха автоматите „Армалайт“ и пистолетите. Самият Дохърти очевидно не беше много ентусиазиран. Когато влезе Бари, в стаята настъпи вълнение.
— Каква е работата, Джак? — попита Куин.
Както винаги Бари знаеше как точно да реагира в дадената ситуация. В момента беше изправен срещу група мъже, които бяха обикновени гангстери и биха направили чест на мафията. В същото време обаче като с повечето терористи и от двете страни на барикадите в Северна Ирландия на тях трябваше да им се внуши, че са благородни борци за свобода.
— Другари, бихме се рамо до рамо в името на идеала за свободата на Ирландия. Мнозина от нас паднаха в боевете, често поради предателство или коварство. Вие никога не сте знаели, но аз имах една група от „Синовете на Ерин“ в Ню Йорк и един човек в Лондон. И четиримата бяха застреляни. — В помещението беше настъпила гробна тишина. — Човекът, отговорен за смъртта им, е една жена. Точно тази жена ще посетим в Норфолк. Възмездие — ето какво ще търсим. Ще се погрижим за нея и веднага ще се върнем. Ако някой иска да се откаже, да го стори сега.
Пръв заговори Куин:
— С теб сме, Джак, знаеш го.
Бари го потупа по рамото.
— Ти си добър приятел. Тогава да вървим. — И всички заизлизаха навън.
* * *
Буреносният фронт беше надвиснал над Англия като чума. На летище „Гетуик“ Фъргюсън и Хана чакаха в специална чакалня за хората от сигурността.
Генералът погледна през прозореца.
— Много е тихо.
— Ще отида да проверя — отвърна Хана и излезе. След няколко минути се върна с кисела физиономия. — В момента целият въздушен трафик е отменен, сър.
— Проклятие. Няма ли отворени летища?
— Да, в Манчестър и в Ийст Мидландс.
— Провери дали не са отклонили самолета й за натам.
Хана отново излезе. Миг по-късно звънна телефонът.
— За вас е, господин бригаден генерал — каза телефонистката.
Гласът на Хелън Ланг звучеше доста бодро:
— Скъпи Чарлс, извинявай, че се разминахме. Лошо време. Тъкмо успях да кацна в Ийст Мидландс. Имах късмет. В момента съм на път за Норфолк. Мъглата е гъста, но ще се справим. Хедли е много добър шофьор.
— Това е лудост, Хелън. Виж, Дилън и Блейк Джонсън са по петите ти. Остави на нас да се оправим, Хелън.
— Бог да те благослови, Чарлс — отвърна тя и затвори.
— А сега какво предстои? — попита я Хедли.
— Това зависи от господин Бари.
— Той няма да може да стигне по-далеч от Норфолк. Не и във време като това.
— Не бих се надявала на това, Хедли. Той е човек с големи възможности и гузна съвест. — Хелън изсипа две хапчета в дланта си. — Шишето, ако обичаш.
Той й го подаде.
— Накрая ще се убиете така.
— Ако първо убия Бари, ще съм доволна.
* * *
В същия ден чийфтънът прекоси крайбрежието на Англия над Моркамб. Валеше силно и имаше гъста мъгла, но Дохърти съумяваше да лети ниско под облаците. Бари седеше до него.
— Ще успеем ли?
— Обстановката не е много благоприятна, но мисля, че ще успеем. Винаги можем да се върнем.
— Опитай само, и си мъртъв, когато кацнем. — Бари застрашително се усмихна. — Виждаш ли, тази среща ще е най-важната в живота ми.
Дохърти се ужаси.
— Господи, Джак, всичко ще е наред. Дай ми възможност само — каза и се съсредоточи върху полета.
Сержант Пол отново се появи с телефона.
— Бригаден генерал Фъргюсън, господин Дилън.
— Здрасти, тук съм.
— Лошо време, мъгла. Кацнала е в Ийст Мидландс. Сега е на път за Норфолк.
— Е, и?
— Чуй ме. Каза ми, че Бари щял да намине. Това означава, че ще използва незаконни средства, за да стигне до Норфолк.
— Мислите, че ще е сама в Комптън Плейс, когато той пристигне с бандата си?
— Нещо такова.
— Винаги можете да се обадите в полицейското управление в Норфолк и…
— Не ставай глупав, Дилън. Поне веднъж остави ирландския си хумор настрана и бъди сериозен.
— Ами тогава се нуждае от подкрепа. До нея е добрият стар Хедли, който има славна служба във Виетнам, но това е било преди много години. Ако Бари пристигне, той няма да е сам. Познавам го от доста време.
— Дилън, Северен Норфолк е една от най-безлюдните селски провинции в Англия. Ще ни трябват часове да стигнем с кола дотам, а тя е решила да си разчисти сметките с него. Какво ни остава?
— Първо, проверете дали можем да кацнем на Фарли Фийлд. После се обадете на лейтенантите Лейси и Пари от ВВС и им кажете, че отиваме на война.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Познавам брега на Северен Норфолк. Пясъчните ивици са широки, особено когато има отлив. Те могат да ме закарат дотам и да ме спуснат с парашут. Правили сме го и преди. Само оставете на Лейси да изработи плана.
— За бога, Дилън.
— Той няма нищо общо с това. Ще накарам Блейк да нареди на пилота да отклони самолета към Фарли. Ще ви се обадя отново.
— Фарли? — недоумяващо попита Блейк.
— Хайде, Блейк, нали помниш Фарли, полигона на Кралските ВВС в покрайнините на Лондон? Отделът разполага с лиърджет, който редовно излита оттам, пилотиран от лейтенантите Лейси и Пари. С тях сме имали някои много интересни преживявания. Сега сме изправени пред нов проблем.
— И той е?
— Лейди Хелън Ланг иска да си разчисти сметките с последния останал жив човек в цялата проклета бъркотия — Джак Бари. Затова го е примамила да излезе от дупката си. Той не може да устои и й е казал, че ще намине. Тя ще бъде в неравностойна позиция в Комптън Плейс. Мястото се намира на километри от най-близкото населено място, по средата на дълбоката английска провинция. Затова ще кацнем във Фарли. Там имат арсенал и всички останали екстри. Само слушай и запомняй.
Той отново се обади на Фъргюсън:
— Кажете на Лейси да ми намери подходящо място край брега близо до Комптън Плейс. Както споменах, ще се спусна с парашут. Поне тя ще може да разчита на подкрепа. Само пригответе необходимата екипировка и оръжия.
— Извинявай, поръчай за двама — намеси се Блейк.
Дилън се засмя и продължи разговора си с Фъргюсън:
— Хей, оня щур американец на средна възраст реши да скочи с мен. Той е нещо като военен кореспондент на президента.
— И двамата сте луди — отвърна Фъргюсън.
— Естествено, затова просто се погрижете за подготовката — каза Дилън и затвори.
Чийфтънът кацна на една стара писта за бомбардировачи в Шанкли Даун, рулира и спря до също толкова вехтите хангари и една колиба с димящ комин. На площадката ги чакаха самолет „Чесна 310“, микробус „Форд Транзит“ до него и мъж в кожено яке.
Всички слязоха от чийфтъна.
— Здрасти, Кларк, изглеждаш добре — каза Дохърти.
— Къде са ви парите? — попита Кларк.
Дохърти извади дебел плик.
— Два бона в брой.
Кларк преброи парите и Бари го удари леко по рамото.
— Толкова ли са?
Кларк погледна към ирландеца и приятелите му. Както винаги не бяха много приказливи.
— Да, добре. Както кажете. Ключовете са в транзита.
Бари го потупа по лицето.
— Добро момче. Няма страшно, ще се върнем.
Той кимна на хората си. Те влязоха в транзита, Куин седна зад волана и потеглиха.
Гълфстриймът се приземи във Фарли. Дилън и Блейк слязоха от самолета. Фъргюсън и Хана ги чакаха заедно с Лейси и Пари.
— Готово ли е всичко? — попита Дилън.
— Да обсъдим нещата — предложи Фъргюсън.
Влязоха вътре, където бяха приготвили една стая за тях. В нея имаше маса за сгъване на парашути и парашути, два автомата „Калашников“ АК-47 и два пистолета „Браунинг“ със заглушители.
— Виждам, че помните предпочитанията ми — каза Дилън и се обърна към Лейси: — Какви са шансовете ни?
— Нека ви покажа на картата, сър. — Лейси ги отведе при масата. — Карта от военното министерство, сър. В едър мащаб. Комптън Плейс е толкова близо до морето, че няма значение. Ето тук е заливът Хорсшу Бей. Много широка брегова ивица, когато има отлив, а довечера има отлив. Можем да почакаме, докато водата спадне, но…
— Това е невъзможно. Ако тръгнем сега, след колко време ще стигнем?
— Четирийсет минути.
— Ще дойдем с вас — намеси се Фъргюсън. — Ще ви спуснем, а после ще кацнем на една станция за зареждане на Кралските ВВС в Брамли, на двайсет минути полет от Комптън Плейс. Ще пристигнем с кола.
— Страхотно. — Дилън отново погледна картите и се обърна към Блейк: — Ами нека да бъде Хорсшу Бей тогава.
Двамата с Блейк се оставиха в ръцете на обслужващия персонал — застаряващ главен сержант, който провери екипировката с професионална компетентност. Сложиха си само по един парашут, без резервен, и по един автомат, пистолет и резервни пълнители.
— Виж, Блейк, ти си бил във Виетнам, но преди много време — каза Дилън.
— Млъкни, Дилън, става ли?
— Добре де, знай, че съм с теб.
Облякоха комбинезоните, сложиха си раменни кобури за браунингите и провериха автоматите АК-47. Фъргюсън и Хана влязоха при тях.
— Лейси казва, че мъглата над Хорсшу Бей е гъста. Не е толкова зле над Брамли, където ще кацнем ние.
— Това е добре за вас, генерале. — Дилън се усмихна на Блейк. — Хайде да го направим.
— Че защо не! — отвърна той, взе си парашута и излезе.