Джак Хигинс
Мишена — Белият дом (10)

Девета глава

В десет часа Дилън се обади на Блейк и го събуди. Във Вашингтон беше пет сутринта.

— Господи, Шон, знаеш ли колко е часът?

— Правя ти голяма услуга, Блейк. Това, което ще ти разкажа, е значително по-интересно от нощния филм. Когато свърша, ще се разсъниш като за световно, ще слезеш в кухнята в спортен екип, ще изпиеш един портокалов сок и ще се настроиш за дълъг сутрешен крос.

— Щом казваш.

— Ти само слушай.

— Бог да ни е на помощ, работата става все по-заплетена — каза Блейк когато Дилън приключи.

— Ти го каза. Пак ще се чуем — засмя се Шон и затвори.

* * *

Лейди Хелън Ланг тичаше в Хайд Парк. Беше десет и половина на следващата сутрин. Тя поседна на една пейка до езерото да си почине. Не беше останала без дъх и се чувстваше превъзходно. При мисълта за предстоящата вечер в „Дорчестър“ имаше чувството, че ще влиза в битка. Твърдо беше решила какво ще направи. Харесваше й идеята Коен да си отиде по пътя на останалите от клуба. Не се заблуждаваше, че има вероятност някога да се изправи пред Джак Бари или пред Връзката. Все пак смяташе, че до голяма степен ще е раздала справедливост. Тази мисъл щеше да й дава някаква утеха следващия път, когато слагаше цветя на гроба на сина си.

Някой я извика по име, тя вдигна очи и видя Хедли, който се приближаваше към нея.

— Реших да видя как си.

— Много мило от твоя страна. Тя се изправи и изведнъж остана без дъх. Хвана се за гърдите, седна и затърси в джоба си шишенцето с хапчетата. Намери го, но го изпусна на земята.

Хедли го вдигна, седна до нея и го отвори:

— Зле ли е този път?

Разбира се, тя излъга:

— Не, не, просто за малко ми причерня.

Той й подаде две хапчета. Тя ги взе и ги глътна:

— Сега съм по-добре.

— Това не е на хубаво, лейди Хелън.

— Чаша хубав чай — тя го потупа по коляното, — и ще изкарам до края на света, Хедли. Заведи ме до кафето отсреща, моля те.

Двамата се изправиха и тя го хвана под ръка.

* * *

В кабинета на Фъргюсън в Министерството на отбраната тримата с Хана Бърнстейн и Дилън обсъждаха събитията от изминалата нощ.

— Ама че глупави мачистки изпълнения — ядоса се тя. — Може ли да правиш такива неща на твоята възраст, генерале!

— Горчиво се разкайвам, главен инспекторе — каза Фъргюсън, чиято дясна ръка беше превързана.

— Изглеждаш страхотно, когато се ядосаш, момиче — възхити се Дилън. — Очите ти хвърлят искри, а страните ти се зачервяват.

— Я върви по дяволите! — отвърна му тя. — Това е трябвало да бъде мащабна операция на антитерористичния отряд. Щяха да напълнят цялата околност с въоръжени до зъби командоси и той нямаше да избяга. Все пак е един от най-издирваните ирландски терористи.

— Също така щяхме да цъфнем на първа страница на всеки един таблоид, а това щеше да е излишно — отвърна Фъргюсън. — Отговорността е моя.

В този момент иззвъня телефонът:

— В централата има обаждане от Ълстър. Някой си Джак Бари — каза секретарката на Фъргюсън.

Той натисна бутона на високоговорителя, за да могат Дилън и Хана Бърнстейн да чуват разговора.

— Джак Бари ли? Кажи им да го проследят.

— Не могат, генерале. Обаждането е от кодиран мобилен телефон — отговори секретарката.

— Добре, тогава само ме свържи.

Връзката беше изненадващо чиста.

— Фъргюсън, ти ли си?

— Кой друг може да бъде?

— Исках само да те уведомя, че не съм се удавил в Темза и че съм се прибрал жив и здрав вкъщи. Но ти си голям късметлия, мислех, че съм те уцелил.

— Ами, не точно. Но изби пистолета от ръката ми, между другото. Доста добро изпълнение.

— Дилън там ли е?

— Естествено.

— До следващата ни щастлива среща в ада, Шон — чу се смехът на Бари и връзката прекъсна.

— Ама че копеле! — каза Хана Бърнстейн. — Защо му е да си играе глупави игрички по телефона? Сега със сигурност знаем, че е жив. А досега бяхме в неведение.

— За него всичко това е игра — обясни Дилън. — Бих добавил и че според много хора е луд за връзване, от тия дето винаги ще направят нещо безумно, вместо да постъпят като разумни хора.

— Изглежда, единственото хубаво на тази история е, че сенатор Коен няма да ни умре в ръцете — въздъхна Хана.

— Напълно ли си убедена? — поклати глава Фъргюсън. — Досега няма нито една улика, че Бари е убил останалите. Единствената логична причина да се появи тук, ако целта му е била Коен, е, че сенаторът е станал неудобен. Така че успяхме само да неутрализираме едната опасност, поне временно. Колкото до другата — нашата мистериозна убийца все още е напълно реална. — Той вдигна телефона. — Свържете ме със сенатор Майкъл Коен в хотел „Дорчестър“.

Той остави високоговорителя включен.

Малко по-късно се чу гласът на сенатора:

— Майкъл Коен на телефона. Кой се обажда?

Чарлс Фъргюсън. Убеден съм, че знаете кой съм.

— Знам и още как, но не искам да говоря с вас.

— Сенаторе, повярвайте ми, мисля единствено за вашето добро.

— Аз съм сенатор на САЩ, дошъл на посещение във вашата страна по молба на президента — излъга Коен. — Ако не престанете да ме безпокоите, ще се оплача в кабинета на министър-председателя — изрече той и тресна телефона.

— Направо се разбесня — отбеляза Дилън. — Какво ще правим сега?

— Ще се оттеглим за обяд, разбира се.

* * *

Джилиано, управителят на пиано-бара на „Дорчестър“, ги посрещна сърдечно. Фъргюсън посещаваше това заведение вече над двайсет години, Дилън имаше този навик от значително по-скоро, но пък бе от най-редовните. Хана Бърнстейн, разбира се, винаги бе добре дошла. Като всеки уважаващ себе си италианец, Джилиано оценяваше женската красота, особено когато е съчетана с ум, а Хана не бе лишена и от двете. Фактът, че беше и главен инспектор на Специалния отдел на Скотланд Ярд, придаваше допълнителна тръпка, а мисълта, че е убивала при изпълнение на служебния си дълг, силно го вълнуваше. Джилиано добре си спомняше историята от вестниците. Преди няколко години тя пресичала улицата на път към Гровнър Скуеър, когато някаква жена изскочила навън с викове, че се извършва въоръжен обир. Понеже този ден Бърнстейн била на смяна в американското посолство, тя носела пистолет и напълно засрамила бандитите, като застреляла единия от тях, който бил въоръжен с карабина с рязана цев.

Джилиано церемониално я целуна по бузата и след това предложи специалитетите за деня на заведението: домашно приготвени канелони със сирене моцарела и шунка. Следваха „gnocchi di patate al pesto“, картофени кнедли с чесън и сос. Те поръчаха и Дилън поиска бутилка шампанско „Крюг“, обикновена реколта.

— И още нещо — каза Фъргюсън на Джилиано. — Разбрах, че сенатор Майкъл Коен е направил резервация за един часа.

— Така е — отвърна изненаданият Джилиано.

— Ами, в такъв случай, нали ще бъдеш така добър да го настаниш на съседната маса?

— Пак ли почваме, генерале — ухили се италианецът. — Цяла книга мога да напиша: Студената война, скритите комунисти, израсли в английските обществени училища, че после и ирландците. — Той се усмихна на Дилън: — Ще ме прощаваш, приятелю…

— Знам, знам, ужасен негодник съм съгласи се Шон.

— Значи американецът получава съседната маса — каза Джилиано. — Приятно прекарване.

Той се отдалечи, шампанското пристигна и Дилън настоя той да налее.

— Откъде разбра, че Коен ще идва тук?

— По телефона, момчето ми — ухили се Фъргюсън. — Много удобно устройство, трябва и ти да го пробваш някой път.

— Как ще действаме? — попита Хана.

— Кураж, скъпа, кураж. — Фъргюсън вдигна чашата си за тост. — Да пием за живота, любовта и щастието.

— Е, ако добавиш и мир в Ълстър, няма да е зле — отвърна Дилън.

В това време на стълбите се появи Коен.

Джулиано го посрещна и го отведе до съседната на тяхната маса. После взе поръчката — сухо мартини — и се отдалечи.

— Сенатор Майкъл Коен? — обърна се към него Фъргюсън. — Аз съм бригаден генерал Чарлс Фъргюсън.

Сенаторът побесня:

— Това е най-скандалната намеса в делата ми, извършвана някога. Предупредих ви, че ще се оплача в кабинета на министър-председателя. Този път наистина ще го сторя.

Стана да си върви, но в това време пристигна сервитьорът със сухото мартини. Дилън пое нещата в свои ръце:

— Нямам нищо против да се правите на политик, сенаторе. И в Ирландия си имаме такива. Макар че си имаме една поговорка: „Не казвай на майка ми, че съм депутат, тя си мисли, че свиря на пиано и е горда с мен“.

— Как смеете!

— О, я си затваряйте устата — реагира Дилън. — Престанете да вършите глупости. Ако искате да запазите живота си, чуйте какво ще ви каже този човек.

— Само ме изслушайте, сенаторе — обади се и Фъргюсън. Нека обсъдим с вас „Синовете на Ерин“. Името говори ли ви нещо?

Коен седна отново и пребледня.

— Нямам нищо общо с това.

— Слушай, мекотело — намеси се Дилън. — Снощи Джак Бари беше тук, в Лондон. И знаеш ли защо? За да ти свети маслото.

Коен доста се притесни, но се опита да блъфира:

— Нищо не знам за това.

— Всички членове на „Синовете на Ерин“ са мъртви. Може някой просто да не харесва вечерните клубове и посетителите им, но ние смятаме, че Джак Бари спешно е пристигнал тук, за да те ликвидира — заяви Дилън.

Намеси се и Хана:

— Но това не обяснява кой е този, който ще иска да се отърве от приятелите ти и го е сторил.

— Глупости — отсече сенаторът. — Пълни глупости. А сега настоявам да ме оставите на мира! — Той отпи от мартинито и преглътна.

— Значи няма да ни сътрудничите — каза Фъргюсън. — Добре, сенаторе, да бъде както искате. Министър-председателят и президентът ще бъдат информирани за отказа ви. Само че сега сте ни нужен жив. Затова довечера ще бъдем на Форума за ирландски мир, за да не ви се случи нещо.

— Вървете по дяволите! — Той стана и си излезе.

Пристигна и тяхната поръчка.

— А сега какво, сър? — попита Хана.

— Ами, ще се насладим на превъзходния лек обяд, ще се върнем довечера и ще се опитаме да опазим копелето живо.

— Мислите, че може да възникне проблем ли?

— Никога не съм бил по-сигурен. — Фъргюсън взе вилицата и се обърна към Дилън: — Тук си на изискано място, скъпо момче, опитай се да се държиш цивилизовано.

 

 

Тъй като нямаше при кого да отиде, Коен се обади на Връзката по кодирания мобилен телефон и му изпя всичко за съмненията си, за страховете си.

Когато свърши, Торнтън отговори:

— Не виждаш ли какво правят с теб? Договорих се с Бари да те пази. Затова пристигна. Те са научили, че е тук, и той е побеснял.

— Ти ми каза, че ще съм в безопасност в Лондон.

— Така е. Просто исках да се презастраховам, като изпратих Бари. Всичко ще бъде наред.

— Ти заяви, че Бари ще се погрижи за този, който стои зад убийствата.

— В момента стават много неща, за които не знаеш. Просто ми се довери.

— Ако нещо се обърка, веднага изчезвам.

— Сенаторе, сенаторе. Нищо няма да се обърка. Успокой се, отпусни се, забавлявай се. Ще поддържаме връзка.

Торнтън затвори, след което веднага набра номера на Бари:

— Говорих с Коен. Направо се е побъркал от страх. Фъргюсън и Дилън непрекъснато са по петите му. Защо не ми каза, че положението се е влошило чак дотам?

— Защото всичко стана едва снощи, а аз бях достатъчно зает с това да си измъкна задника невредим от Англия.

— Цял съм в слух.

Бари се придържаше към истината. Накрая каза:

— Не знам как ме е открил Дилън.

— Този мъж е като трън в петата.

— В армията повтаряха това двайсет години, а в ИРА продължават да го повтарят и досега. Както и да е, какво ще правим с Коен?

— Ще трябва да го оставя да изпълни задачата. Ще измисля нещо за него, като се върне в Щатите. Ако има нещо, потърси ме — отвърна Торнтън и затвори.

* * *

В къщата на Саут Одли стрийт лейди Хелън Ланг след дълго търсене в гардероба най-накрая намери великолепен вечерен костюм от черен креп. Застана пред огледалото. На вратата се почука и влезе Хедли с чаша чай.

— Как ти се струва? — попита го тя.

— Добре ми изглежда.

Тя окачи костюма.

— Чудесно — каза и отпи от чая си. — Имам час във фризьорския салон на Даниел Галвен след четирийсет и пет минути.

— И така сте си добре, лейди Хелън.

— Довечера ще дойдат всички мъже от елита заедно със съпругите си, Хедли.

— Коен също ли?

Тя се усмихна.

— Трябва да изглеждам много добре. А сега върви да се приготвиш. Ще се срещнем след четвърт час.

 

 

Форумът за ирландски мир в балната зала на „Дорчестър“ беше великолепно тържество, на което всички посетители бяха длъжни да са облечени официално — фрак, смокинг или строг тоалет. Министър-председателят още не беше пристигнал, но няколко от членовете на кабинета вече стояха в залата. Списъкът на гостите включваше каймака на обществото. Дилън, който винаги се учудваше как хората взимат прекалено насериозно подобни неща, си взе чаша шампанско от минаващия покрай него сервитьор. Шон носеше вечерен смокинг с копринени ревери.

Хана, издокарана в червен копринен костюм от „Версаче“, се обърна към него:

— По-спокойно, Дилън, цялата нощ е пред нас.

— Изглеждаш страхотно, малката — отвърна той. — Направо си за списание „Вог“.

— С ласкателствата няма да стигнеш далеч.

— Знам. Поне се засрами.

Фъргюсън се доближи до тях.

— Наред ли е всичко?

— Господи, генерале! — възкликна Дилън. — Когато бях малък и баба ми в Белфаст ме водеше в бар-салона на „Гранд Сентръл“ за обедния чай, главният сервитьор беше облечен в същия костюм.

— По дяволите, Дилън. Търпението ми е на изчерпване. — Той сви вежди. — Света Дево, това е лейди Хелън Ланг. — Обърна се да я посрещне.

Двамата се прегърнаха.

— Толкова се радвам да те видя, Чарлс — каза тя и забеляза Дилън. — О, това не е ли господин Дилън?

Той й целуна ръка.

— За мен е голямо удоволствие да ви срещна отново, лейди Хелън.

— Не можах да устоя на изкушението и дойдох. Живея на Саут Одли стрийт, точно зад ъгъла. За мен е много удобно. Винаги отивам пеш до пиано-бар.

В този миг хората около главния вход се засуетиха.

— Министър-председателят, генерале — обади се Хана.

— Съжалявам, Хелън — каза Фъргюсън и се обърна към Дилън: — Донеси на лейди Хелън чаша шампанско. Аз отивам да се видя с един стар приятел. Елате с мен, госпожо главен инспектор.

Те се отдалечиха, а лейди Хелън каза:

— Понякога се движите на острието на бръснача, господин Дилън.

— Много прозорливо. — Той взе две чаши от друг минаващ сервитьор и й подаде едната. — Ето, заповядайте. — Огледа се. — Доста хора са се събрали тази вечер.

— Които вие презирате.

Той вдигна чашата си.

— За вас, лейди Хелън, и за мен, единствените нормални хора в един побъркан свят.

Тя се усмихна и също вдигна чашата си. Дилън долови някаква студенина и неудобство у събеседницата си. На какво ли се дължеше това?

— Форум за ирландски мир. — Той поклати глава. — Необходими бяха цели седемстотин години, за да го разберат. — Пое си дълбоко дъх: — Бог да ни пази. Съжалявам за тези думи.

— А, имате предвид сина ми. — Усмивката й излъчваше спокойствие и самообладание. — Щом работите за Чарлс, не може да не знаете биографията ми. Но както беше казал един прочут писател, миналото е като чужда страна, господин Дилън. Никога не бива да живеем с миналото. Трябва да сме винаги в настоящето.

— Умна мисъл, но от нея не ми олеква — отвърна Дилън.

До тях доближи дама на преклонна възраст.

— Скъпа Хелън, колко ми е приятно да те видя.

Те се целунаха по бузите и Хелън Ланг каза:

— Сигурно не се познавате. Херцогинята на Стийвли, Шон Дилън.

— Приятно ми е. — Дилън целуна ръката й.

— О, аз много харесвам ирландците. Те са толкова мъжествени и сурови — каза херцогинята. — Вие суров ли сте, господин Дилън?

— Той работи за Чарлс Фъргюсън — отговори вместо него Хелън.

— Така значи.

— Много съжалявам, но дългът ме зове — извини се той и се отдалечи.

Видя, че Фъргюсън разговаря с един от министрите, а Хана дискретно стоеше наблизо.

— Коен току-що пристигна — каза му тя. — Говори с американския посланик в ъгъла. Трудно е да го държиш под око сред толкова хора.

— Скъпа моя, никой няма да тръгне да го убива на събитие като сегашното.

— Мислиш, че няма да му се случи нищо ли? — Тя поклати глава. — Генералът е на съвсем различно мнение.

— Той е по-стар от теб, което означава, че е по-мъдър и по-често излиза прав. От друга страна, колко често е грешал?

— Предпочитам да не се случва, докато сме с него.

В този миг около вратата отново настана суматоха и в залата влезе министър-председателят с малък антураж.

— Хайде — каза Хана тръгна през тълпата към Фъргюсън. Дилън я последва.

Тримата наблюдаваха как премиерът се движи из залата, като от време на време се ръкува с някого или разменя по някоя и друга дума. Най-накрая стигна до американския посланик, който още разговаряше с Коен. Всички наоколо се усмихваха. Всъщност Дилън за пръв път виждаше сенатора.

— Доста доволен ми изглежда — каза Фъргюсън.

— Само за момента, сър — отвърна Хана. — Само за момента.

Церемониалмайсторът, облечен във великолепен червен фрак, обяви:

— Дами и господа, министър-председателят.

Внезапно утихнаха всички разговори и премиерът се приближи до микрофона.

— Ваше Величество, скъпи лордове, дами и господа. Живеем във вълнуващи времена. Мирът в Ирландия вече е на една крачка и тази вечер искам да ви кажа…

 

 

Речта му беше аплодирана бурно и той веднага се върна до вратата при хората си.

— А сега какво, сър? — попита Хана.

— Като гледам страхотните блюда, сега ни е паднало да си хапнем.

— Ами Коен?

— Двамата се навъртайте около него.

 

 

— Но ако нещо трябваше да се случи, едва ли щеше да е тук, нали? Не е ли така? — попита Дилън.

— Точно така.

— Аз не съм много гладна. Ще започна първа с наблюдението.

— Както пожелаеш, скъпа. Виждам, че още е с американския посланик.

Тя се обърна и започна да си пробива път през тълпата.

* * *

Коен стоеше заедно с американския посланик в ъгъла, като около тях имаше и други хора — нещо като защита срещу тълпата. Той пиеше и се потеше прекалено много. Всичко се дължеше на стреса, разбира се. Чувстваше се ужасно и наистина беше много уплашен.

До момента не беше споменал нищо на посланика за положението, в което се намираше. В края на краищата как би могъл? Беше забелязал Фъргюсън, Дилън и Хана Бърнстейн още в началото и до известна степен присъствието им влошаваше още повече нещата. Той си взе поредната чаша шампанско и блъсна една доста привлекателна жена.

— Ужасно съжалявам.

— Не се тревожете — отвърна Хелън Ланг.

Коен видя Хана Бърнстейн да си пробива път в тълпата. Това го изнерви. Защо, по дяволите, не го оставеха на мира?

Посланикът сложи ръка на рамото му.

— Добре ли си, Майкъл? Май се потиш.

— Да, хвана ме някаква настинка по време на полета — каза той. Изведнъж си даде сметка, че трябва да се махне оттук. — Ще се върна в апартамента си и ще взема един аспирин.

Хелън Ланг, която беше наблизо и чу, веднага се обърна и тръгна из залата. Тя се спря при вратата, за да провери дали магнитната карта, дадена й от Хедли, е в чантата й. После продължи нататък.

Коен изпи шампанското, видя Хана да стои до един от баровете с чаша в ръка. Раздразнението му премина в гняв. Той се насочи към изхода. Спря се при вратата и се огледа. Видя, че и тя тръгна след него. Сенаторът отиде до тоалетната и влезе вътре. Тук беше доста оживено. Сега вече се потеше по-силно. Улови се, че наблюдава в огледалото всяко от лицата на непознатите. Наплиска лицето си, взе кърпа и се избърса.

Някаква шумна група мъже също излизаха навън. Той тръгна след тях. Забеляза, че Хана Бърнстейн оглежда балната зала. Той се възползва и бързо се шмугна към бар-салона. Поуспокои се. Сякаш беше извоювал победа. Малка, но все пак победа. Стигна до фоайето, влезе в асансьора и натисна бутона.

 

 

Хана стоеше вече десет минути на едно място, когато пристигна Дилън.

— Търсих те. Къде е нашият приятел?

— Вътре. — Посочи вратата на тоалетната. — Видях го да влиза, но още не е излязъл.

Дилън се усмихна.

— Някои неща не са по силите дори на тактичните и коректни ченгета. Остави на мен.

Докато чакаше, тя наблюдаваше тълпата.

Най-накрая Дилън се появи отново, като спря само за да си запали цигара.

— Изчезнал е.

— Странно, защото влезе вътре. — Тя моментално изпита раздразнение. — Да видим тогава дали не е в балната зала.

Тя тръгна обратно към салона.

* * *

Магнитната карта на Хелън Ланг свърши добра работа. Тя влезе в апартамента на Коен и затвори вратата. Всичко беше много луксозно. Великолепна баня и спалня, душ-кабина, добре обзаведена дневна. Прислужницата беше спуснала завесите. Хелън се промъкна вътре, отвори плъзгащата се врата на терасата и излезе навън. Точно срещу сградата се намираше Хайд Парк, а зад него се виждаха светлините на града. Долу под терасата Парк Лейн гъмжеше от коли. Обзе я някаква странна носталгия. Ръмеше и тя се премести под навеса, запали цигара и зачака.

 

 

Коен слезе от асансьора и забърза по коридора към апартамента си. Сърцето му биеше учестено. „Боже, какво ми става? — каза си той. — Трябва да пийна нещо.“ Отвори вратата и влезе. Взе бутилка уиски от лакирания китайски бар и с треперещи ръце си наля голяма чаша. Изпи я и си наля нова. Какво да прави? Никога досега не беше изпадал в такава безизходица. Всичко се сриваше. Тогава му хрумна, че единственият човек, който може да му даде съвет, е Бари. Отиде в спалнята, взе мобилния си телефон от чантата, върна се в дневната и му позвъни.

— Ало, кой е? — попита Бари, който още се криеше в къщата в Каунти Дауи.

— Коен е. За бога, какво става?

— Какво имаш предвид?

— Виж, говорих с Връзката. Знам всичко за произшествието снощи в Лондон. Говорих с Чарлс Фъргюсън и онзи Дилън. Бяха се лепнали за мен.

— И какво ти казаха?

Той му разказа всичко.

— Връзката каза, че си дошъл тук, за да ме защитаваш.

— Така е.

— Дилън обаче твърди, че си пристигнал да ме ликвидираш.

— На кого вярваш? На приятелите си или на онова кирливо ченге? Ние с теб сме на едната страна на барикадата. Ще оправим нещата заедно. Кога трябва да се върнеш в Ню Йорк?

— Утре.

— Отлично — излъга както винаги невъзмутимо Бари. — В момента се случват някои събития, които не знаеш, но ти обещавам, че всичко ще се нареди и съмненията ти ще се опровергаят.

— Добре, добре. Ще бъда на разположение.

— Чудесно.

Бари помисли малко и се обади на Връзката:

— Току-що говорих с Коен от Лондон.

— И?

— Съмнява се, колебае се. Трябва да предприемеш нещо.

— Като например?

— Не можеш ли да устроиш така, че да го блъсне камион, когато се върне в Ню Йорк?

— Ще помисля — отвърна Торнтън и затвори.

 

 

Коен остави мобилния телефон и взе чашата.

„Защо, по дяволите, изобщо ми трябваше да се забърквам в това?“ — прошепна той сам на себе си.

Когато поднесе чашата към устните си, завесите внезапно се разтвориха и от терасата влезе лейди Хелън с двайсет и петкалибров колт със заглушител в дясната ръка.