Джак Хигинс
Мишена — Белият дом (16)

Петнайсета глава

Пътниците в транзита бяха обхванати от еуфория. Бари, който седеше отпред до Куин, им разясняваше ситуацията.

— Жената, при която отиваме, се казва лейди Хелън Ланг. Родена е в Америка, но не се лъжете по външния й вид. Убивала е няколко пъти. Има и една голяма опасност. Това е шофьорът й Хедли, който е много черен.

— Още един негър, какво толкова — каза Долън и потупа автомата си „Армалайт“. — Аз ще се погрижа за него.

— Ти вече извърши грешка, която за малко не ти коства живота — отвърна Бари. — Както знаете, аз съм стара пушка от Виетнам. Хедли Джаксън — също. Морската пехота, Специалните сили, има медали. Този човек може да ни създаде много проблеми.

— Значи е кофти негър — прояви остроумието си Долън.

— Значи може да се окаже твоят гробокопач, синко. — Бари извади едромащабна карта и я подаде на останалите в задната част на транзита. — Комптън Плейс се намира ето тук. Точно на брега на морето. Има едно село, което се казва Комптън, но то е на седем километра. Едно от ония безлюдни места, които ги има из провинцията. С население не повече от петдесет души. Никакъв проблем.

Мълън, едър екземпляр със зловещ външен вид и бръсната глава, каза:

— Тона си е чиста разходка, Джак. Защо трябваше да ни разкарваш всички чак дотук? Можеше и сам да го свършиш.

— Защото тя ме покани. Убих сина й преди три години, британски офицер, който работеше под прикритие. Затова тя очисти Тим Пат Раян в Лондон и приятелите ми в Ню Йорк. Сега иска моята глава. Малко като в ония стари уестърни по телевизията, в които героят казва да се срещнем на улицата при изгрев-слънце.

— Тая сигурно е сбъркана.

— Петима мъртви мъже — и всички е убила с едно оръжие. Което означава, че си разбира от работата. Дори е очистила двама нехранимайковци на Парк авеню, когато се опитали да изнасилят някакво момиче.

— Ще й пръснем мозъка — каза Куин. — Нейния и на чернилката.

— Сигурен съм в това — отвърна Бари. — Не искам да ми лази по нервите до края на живота ми. А ако не й видя сметката сега, няма да ме остави на мира.

В гласа му имаше известна доза съжаление. Съжаление, което самият той не можеше да си обясни.

— Лесна работа, Джак — успокои го Куин. — Преди още да си се усетил, вече ще се прибираме у дома.

— Да се надяваме — отвърна Бари. — Изучете добре картата, за да знаете къде отивате.

 

 

Беше късен следобед. Валеше и имаше гъста мъгла. Мерцедесът мина през Комптън, продължи по пътищата, кръстосващи старата провинция. Хедли спря пред двора на къщата и изключи двигателя. Лейди Хелън бързо излезе от колата и отключи вратата към кухнята. Хедли вкара багажа вътре.

— А сега какво?

— Ще се преоблека и ще се подготвим.

— За какво ще се подготвим, лейди Хелън?

— За Джак Бари. — Тя вдигна ръка. — О, той ще дойде, Хедли, няма да може да устои. От друга страна, Чарлс Фъргюсън, господин Дилън, Блейк Джонсън…

— Може да дойдат първи, на което силно се надявам.

Тя погледна навън.

— Не ставай глупав, Хедли. Ако им се наложи да карат от „Гетуик“ в тази мъгла, ще са им необходими часове, докато пристигнат. Ще се видим след петнайсет минути.

В спалнята си тя взе от гардероба тъмен комбинезон, подобен на боен, и се преоблече в него. После си обу удобни обувки тип „кубинки“, отвори чантата и извади оттам двайсет и петкалибровия колт. Извади патроните, сложи заглушителя на цевта, след което отново вкара пълнителя. Отвори едно чекмедже, извади оттам четири пълнителя и сложи по два във всеки джоб.

Дишането й беше станало тежко. Взе шишенцето с хапчета и изсипа две на дланта си. Поколеба се, но изсипа още две. Отиде в банята и ги глътна с вода.

— Какво пък — промърмори си тя. — Какво значение има някаква свръхдоза сега? Накрая вече е все едно.

Слезе на долния етаж и намери Хедли в кухнята. Правеше чай. Той беше облечен в анцуг и й подаде една чаша с ободрителната напитка.

— Готов ли си за войната, Хедли?

— Много време мина от последния път.

— Надявам се не си забравил някои навици. — Тя се усмихна. — Беше много добър приятел.

— Лесно е, когато е за човек като вас. — Той отпи от чая. — По дяволите, дори пия чай вместо кафе, за да ви угодя. — Остави чашата. — Все пак, ако имате намерение да доведете нещата докрай, предлагам да се отправим към хамбара да се поупражняваме.

Там Хелън не използва колта, макар че беше в раменния й кобур. Хедли й даде деветмилиметров браунинг със заглушител и вкара в него пълнител с двайсет патрона.

— С това нещо наистина се чувствам така, сякаш ще водя Трета световна война — каза тя.

— Повярвайте ми, ще се наложи. Краката леко разкрачени, хванете оръжието с две ръце.

Тя стреля по мишените една по една и продупчи всичките.

— Боже мой, Хедли! А сега какво следва?

— Много просто. Ще чакаме да видим кой ще се появи пръв.

 

 

Транзитът спря до един бор срещу имението в Комптън Плейс. Вятърът беше успял да поиздуха мъглата и сега в ниското се виждаха къщата и земите около нея, както и морето оттатък имението. Но след малко мъглата се спусна отново.

— Остави транзита тук — каза Бари. — Ключовете под стелката. Ще отидем пеша.

— С теб сме, Джак — отвърна Куин.

— Добре е да го чуя. Получаваш похвала и потупване по рамото, както обичахме да казваме във Виетнам.

Докато слизаха по хълма и стигнаха до първите постройки, заваля. Хедли, застанал до стъпалата на горния етаж на хамбара, се беше въоръжил с АК-47 със заглушител и мерник за нощно виждане. Той се прицели в Куин и натисна спусъка. По някаква случайност обаче точно в този миг Куин се обърна към Бари да говори нещо с него. Куршумът пропусна сърцето на жертвата и се заби в приклада на автомата „Армалайт“. Той се дръпна назад.

— Исусе Христе!

— Залегнете! — извика Бари и всички се подчиниха.

— Добре ли си? — попита той Куин, когато пропълзя до него.

— Мисля, че да.

— Познах звука. Това е „Калашников“ със заглушител. Доста съм ги чувал във Виетнам. — Бари заговори на другите с приглушен тон: — Тя е там и ни очаква. Ще се погрижим за нея. Разпръснете се и вървете напред.

 

 

Лиърджетът се спускаше все по-надолу и по-надолу, мина през мъглата на височина триста метра и полетя над Хорсшу Бей.

Лейтенант Лейси каза по радиоуредбата за вътрешна комуникация:

— Не е добре. В момента приливът е на половината си ниво. По-добре да се откажем.

Дилън и Блейк, екипирани с парашути и комбинезони, с раменни кобури и автомати, погледнаха към Фъргюсън и Бърнстейн.

— Както прецените, господа — отвърна генералът.

— Какво пък. — Дилън натисна ръчката и отвори люка. — На кого му е притрябвало да живее вечно? — Дари Блейк с широка усмивка. — Ти си по-възрастен, давай пръв.

— Толкова си любезен — каза Блейк, когато Лейси намали височината на двеста и четирийсет метра. После американецът се гмурна във въздушната шир, а Дилън го последва веднага след това.

Духаше силен вятър, мъглата се простираше до хоризонта. Над провинцията се спускаше вечерта. Дилън скочи, преобърна се няколко пъти от въздушния поток на двигателите на самолета и издърпа халката на парашута. Когато погледна нагоре, самолетът отново набираше височина.

Под него Блейк се приземи върху пясъка, на метри от вълните. Дилън обаче цопна в солената вода, на почти два метра дълбочина. Движението му към брега беше затруднено, защото парашутът го теглеше назад. Натисна бутона за освобождаване и изхлузи раницата с ремъците и парашута, след което тръгна вече по-бързо към пясъчната ивица.

— Добре ли си? — попита го Блейк.

Дилън кимна.

— Хайде да го направим — каза той.

Двамата се изкачиха нагоре по брега, спряха се при боровите дървета и се насочиха към къщата. Тогава внезапно избухна взрив и във въздуха пред тях се вдигна дим.

— Според мен това беше димна граната — каза Дилън. — Да побързаме. — И те продължиха надолу по хълма.

 

 

Бари остана назад. Инстинктът за самосъхранение заговори у него. Куин поведе останалите надолу към хамбара. Хедли се прицели в Мълън и го простреля в главата. После хвърли димна граната. Нападателите залегнаха светкавично и откриха по първия етаж на хамбара автоматичен огън. Хедли беше улучен в дясното рамо.

Лейди Хелън се приближи приведена до него.

— Добре ли си?

— Леко повреден. Не се притеснявайте.

— Давай напред, Куин — нареди Бари.

Куин се изправи.

— Да вървим — заповяда на хората и всички се изправиха, и тръгнаха след него. Лейди Хелън, застанала зад Хедли, вдигна браунинга и стреля няколко пъти. Куин отлетя назад от куршумите. Атаката беше спряна и Хелън се протегна към Хедли.

— Хайде да влезем вътре.

Долън и Макгий се оттеглиха с пълзене назад.

— Добре, момчета, хайде в хамбара — нареди им Бари. — Няма къде да се скрият.

— За бога, Джак, гледката никак не е приятна отвърна Долън. — Влез ти през вратата и ще ти пръснат мозъка.

Бари извади пистолет „Берета“.

— Или ще влезеш, или аз сам ще ти пръсна мозъка. Хайде, отивай и се качвай по стълбите.

Уплашен, Долън тръгна напред. В същия момент Блейк стигна до двора и изстреля автоматичен откос по него, като го отпрати на земята.

Блейк се наведе, а през това време Бари се приближи до Макгий.

— Не се тревожи, ще се справим — каза му.

Дилън се появи от другата страна на двора и също стреля със своя „Калашников“.

— Там ли си, Джак? — провикна се той.

— Значи това си ти, Шон — обади се Бари. — Винаги пристигаш прекалено късно.

Блейк стреля по посока на гласа на Бари и оттам му отвърнаха с нов откос. Почувства нещо мокро и пареща болка в лявата ръка и падна назад. Дилън отвърна със стрелба и три куршума улучиха Макгий право в лицето.

Последва тишина. Само дъждът леко барабанеше в гъстата мъгла. Бари запълзя напред, отвори вратата на хамбара и се промъкна вътре. Видя я на площадката да издърпва Хедли на безопасно място.

— Тук съм — провикна се той.

Тя се обърна и пусна Хедли. Бари беше насочил пистолета към нея, когато тя без колебание извади своя колт.

Беретата му засече. Той отчаяно издърпа затвора, но през това време тя спокойно се прицели в него. И тогава се случи нещо странно. Въздухът сякаш не й достигна, тя се олюля и падна на колене. Бари извади пълнителя, смени го с друг и се прицели. В този миг Дилън влетя през вратата на хамбара.

— Не! — извика Шон и стреля. Куршумът от автомата му удари Бари в лицето и го отхвърли назад. Терористът изкрещя от болка.

Бари обаче се опомни и стреля неколкократно по Дилън, като го събори и изчезна през задната врата. Отново настъпи тишина. Дилън се изправи и тръгна нагоре по стълбите.

Там лежеше Хедли, от рамото му течеше кръв. До него беше лейди Хелън с посивяло лице. Дилън коленичи до нея.

— Какво ви е?

— Сърцето ми, господин Дилън. И без това ми оставаше още малко живот. Всички ли очистихме? — Той се поколеба. — Кажете ми истината.

— Както изглежда, избихме бандата, но не и Бари.

— Какъв срам. — Тя затвори очи.

Миг по-късно един рейндж роувър на Кралските ВВС влезе в двора. В него бяха Чарлс Фъргюсън и Хана Бърнстейн.

 

 

Дилън оглеждаше труповете. Куин, прострелян с няколко куршума, беше единственият все още жив член на бандата.

— Мили боже, Куин, не съм те виждал от години — каза му Дилън.

— Дилън?

— Всичките ти приятелчета са мъртви.

— А Джак?

— Черен гологан не се губи. Както винаги успя да се измъкне.

— Копеле.

— Къде ли би отишъл?

Куин успя да се усмихне слабо.

— Ще ти струва една цигара.

Дилън извади сребърната си табакера. Цигарите вътре все още бяха сухи въпреки падането му във водата. Даде на Куин една и му я запали със зипото.

— Долетяхме с „Чийфтън“ от Дуунрей заедно с Дохърти. Помниш ли го от доброто старо време?

— Да.

— Кацнахме на една стара писта недалеч оттук. Шанкли Даун. На един мъж на име Кларк е. Дохърти трябваше да ни чака. — Гласът му беше слаб. Голямо копеле е Джак. Винаги се е мислел за номер едно. Решил е да се върне обратно със самолета в Ълстър, а нас кучета ни яли. Ще се върне в „Спаниш Хед“, неговото старо скривалище.

Куин явно си отиваше.

— Изчакай малко, все още можем да го пипнем — каза му Дилън. — Помниш ли какво беше характерно за мен? Че мога да летя на всичко, което е с крила. Там, в Шанкли Даун, нямаше ли други самолети?

Куин кимна.

— Малък самолет, но с два двигателя. От онези, при които се качваш на крилото, за да влезеш вътре.

— „Чесна“ 310.

— Хвани го, Дилън, начукай му го на копелето. — Пръстите на Куин изпуснаха цигарата и главата му клюмна на една страна.

Дилън отиде при Фъргюсън, който говореше по мобилния си телефон и тъкмо свърши.

— Повиках отряд „чистачи“. Мисля, че в това време не биха успели да се върнат за по-малко от четири часа. Как е той? — попита Блейк и кимна към Куин.

— Мъртъв. И четиримата са мъртви.

— Познавам ли някого от тях?

— Ще бъдеш приятно изненадан. Четирима от списъка ти с най-търсените.

Хана Бърнстейн беше донесла аптечката от джипа и беше бинтовала ръката на Блейк. Хедли беше с превързано рамо, когато се наведе над лейди Хелън. Дилън също коленичи до нея и тя му се усмихна.

— Значи успя да избяга, господин Дилън. Колко жалко!

Дилън хвана дланта й; беше студена.

— Той само си мисли, че се е измъкнал. Ще го хвана заради вас, скъпа моя, кълна се. — Дилън стана и й помогна да се изправи на крака. — Заведете я вътре — каза той на Фъргюсън. Хана постави ръка на гърба й. Блейк явно изпитваше силни болки, а и Хедли не беше добре.

— Ужасна бъркотия. Чарлс — отбеляза лейди Хелън. — Няма да изглеждам добре на снимките във вестниците.

— Няма да те снимат във вестниците — отвърна Фъргюсън. — Моят отряд „чистачи“ ще събере целия боклук и ще го откара в Лондон, където ще бъде изгорен в един крематориум. Накрая ще останат само няколко килограма сива пепел, които лесно ще могат да изхвърлят в Темза.

— И ти разполагаш с властта, за да го сториш.

Той я пое от Хана и сложи ръка на гърба й.

— Аз мога всичко.

— Налага се да ви оставя — обади се Дилън. — Ще трябва да вървя. Ще взема рейндж роувъра.

— Защо толкова бързаш? — попита Фъргюсън.

— Куин ми каза, че са долетели и са кацнали на една писта в Шанкли Даун с чийфтън, пилотиран от един стар познайник — Дохърти. Сигурно Джак в момента излита, ако вече не е излетял.

— Но ти какво можеш да направиш?

— Летището е собственост на някой си Кларк, а там има и една „Чесна“ 310. Мисля да преследвам Джак Бари, ако ще до края на света. Чесната е малко по-бавна от чийфтъна, но мисля, че ще мога да го догоня. Нали знам крайното му местоназначение.

— „Спаниш Хед“? — попита Блейк.

— Да.

— Но за него ще е лудост да отиде там.

— Той си е луд.

— Но къде ще кацнеш там, Шон?

— Познавам това място много добре още от едно време. Когато приливът не е силен, до имението има достатъчно широка и подходяща брегова ивица.

— В такова време? Ти си побъркан — каза Фъргюсън.

— Винаги съм бил, генерале.

Намеси се и Хана Бърнстейн:

— При тези обстоятелства по-добре да отида с него, сър.

— Изключено! — отсече Дилън.

— Нека ти кажа нещо, Дилън. За да тръгнеш с рейндж роувъра, ти трябват ключове, а те са у мен. Второ, ти не можеш да тръгнеш, без да те придружава представител на полицията, какъвто съм аз. Главен детектив от Специалния отдел на Скотланд Ярд. Като се има предвид, че Северна Ирландия е част от Обединеното кралство…

— Леле, ама и ти си доста упорита.

— Мислех, че досега вече си го разбрал — намеси се Фъргюсън. — Остава ми само да кажа, че ще поддържаме връзка.

 

 

Когато Бари пристигна в Шанкли Даун, Дохърти и Кларк стояха в единия от двата хангара и пушеха. Бари спря транзита и слезе от него. Раната на лицето му кървеше.

— Бързо да тръгваме — нареди той.

— Ами другите? — попита Дохърти.

— Те няма да дойдат с нас. Всички са мъртви.

— Чакай малко, какво става? — попита Кларк.

Бари извади беретата и го застреля между очите. После се наведе над трупа му и претърси якето му. Откри плика с двете хиляди лири и го прибра. Когато вдигна глава, Дохърти се беше втренчил в него ужасено.

— Джак?

— Провалихме се. Нагазихме в лайната. А сега да тръгваме. — И той бутна Дохърти към чийфтъна.

Миг по-късно самолетът рулира по пистата и излетя в смрачаващото се небе.

 

 

Четирийсет минути по-късно Дилън и Хана пристигнаха с рейндж роувъра. Зад волана беше Дилън. Те спряха пред трупа на Кларк и слязоха.

— Мъртъв е — каза Дилън. — Обади се на Фъргюсън и му кажи, че имаме още боклук за неговите „чистачи“.

Отиде във втория хангар, качи се върху крилото на чесната, влезе в кабината и провери приборите. След секунди в самолета влезе и Хана.

— Наред ли е всичко?

— Резервоарите са пълни. Те имат преднина пред нас, а и чийфтънът е много по-бърз. Домът на Дохърти в Дуунрей се намира на около четирийсет минути път от „Спаниш Хед“. Куин мислеше, че ще отидат там. Ще ги настигна, като кацна на брега на морето.

— Приливът висок ли е в момента?

— Ще проверим на място. — Той включи двигателите. — Ако не ти харесва, остави да ме действам сам.

— Майната ти, Дилън. — Тя затвори вратата на кабината и закопча колана си. После си сложи слушалките на главата.

— Завърти копчето на пет. Там съобщават какво е времето във Великобритания. После потърси за Ълстър.

Той също си сложи слушалките и излезе от хангара в дъжда. Закара машината до края на пистата.

— Колко време ще летим? — попита го тя по вътрешната радиоуредба.

— Час и половина, ако вятърът духа в нашата посока, два, ако е в противоположна посока. Защо?

— Според прогнозата за времето приливът ще се покачи там само след час. Мъглата се разнася и луната е в идеалната си половина.

— Добри новини. — Той се усмихна, подаде повече мощност и самолетът се понесе по пистата.

* * *

Чийфтънът се насочи към пистата в Дуунрей. Вече падаше мрак. Машината кацна и се спря при бараката на Нисън. По време на полета Бари беше открил барчето на Дохърти и беше унищожил половин бутилка ирландско уиски. Не беше превързал лицето си, макар че в самолета имаше и аптечка. Само беше почистил раната с уиски. Когато чийфтънът спря, той отвори вратата и слезе. Мъглата беше изчезнала, но валеше много силно.

— Отново на родната земя — каза Бари.

— Обеща ми десет хиляди лири в плик, Джак. — Дохърти слезе след него.

— А, извинявай, забравих. Ужасно, нали? — Той извади беретата и го застреля. Малко по-късно вече се отдалечаваше от пистата.

 

 

Падаше мрак, мъглата се разнесе и се показа луната. Дилън летеше вече над Ирландско море.

— Ще успеем ли, Шон? — попита го Хана.

— Надеждата умира последна, скъпа моя. — Между тях беше възникнала някаква особена интимна близост.

Самолетът вече летеше ниско, на не повече от четиристотин и петдесет метра. Виждаше се брегът, скалите на Северна Ирландия бяха черни на лунната светлина. Дилън погледна картата и леко обърна машината наляво.

— Ето това е. Смъртта ни чака отпред. — Той се снижи на сто и осемдесет метра. — Има само един проблем. Приливът нараства много бързо.

Преминаха над скалите и се показа замъкът.

— Тук ли е? — попита тя.

— Прословутата „Спаниш Хед“.

Той отново зави към морето, наклони самолета на една страна и спусна колесника.

— Кацаме. Моли се всичко да мине гладко. Може и да помогне.

Вълните долу се блъскаха в брега, от който не беше останало много суша. Дилън изравни машината на не повече от петнайсет метра над водата и след секунди колесникът нагази във водата. Чесната кацна върху мокрия пясък и спря.

Когато той изключи двигателите, настъпи дълбока тишина. Свали слушалките. Оттук морето изглеждаше сравнително спокойно на лунна светлина. Усмихна се.

— Приятна гледка.

— Моля те, не го повтаряй повече — отвърна Хана. — Не и с мен на борда. Сега мога ли да сляза?

— Страхотна мисъл. Ако се забавиш още малко, ще трябва да газиш във водата. Хайде да вървим.

Те прекосиха пясъчната ивица и откриха една пътека, която се виеше нагоре между две скали. Когато се качиха на върха, откриха, че замъкът е съвсем наблизо.

— А сега какво ще правим? — попита Хана.

— Мислех, че се разбира от само себе си. Ще търсим къщата на пазача.

 

 

Старият Джон Харкър беше в кухнята в малката къщичка и чакаше водата за чая да заври, когато изведнъж усети някакво течение. Обърна се. Вратата беше отворена. После с изненада откри до себе си Дилън и Хана.

— Помниш ли ме? — попита го Дилън.

— Господи!

— Господарят ти върна ли се вече?

— Преди десет минути. Откъде разбрахте?

— Аз знам всичко. А сега вземи фенера и ни преведи през градината. Аз ще реша какво ще правя, когато стигнем до замъка.

— Както кажете. — Харкър се поколеба. — С него свършено ли е?

— Доколкото зависи от мен.

— Слава богу. — Старецът взе електрическото фенерче. — Има един таен ход от библиотеката, който излиза в предния коридор. Да вървим.

 

 

Бари се намираше в кабинета близо до коридора към главния вход. Беше си налял голямо уиски и изпи половината. После слезе на долния етаж в библиотеката. Отново отпи голяма глътка и се загледа в портретите на своите прародители. Всички бяха истински представители на фамилията Франсис, но не и той. Погледна към един от тях, който беше в униформа на силите на Конфедерацията. Той сякаш се усмихваше и му беше забавно.

— Копеле — каза си Бари. — Арогантно копеле, но добър воин.

Вдигна тост към портрета, а в това време вратата зад него се отвори и влязоха Дилън и Хана. Дилън не беше въоръжен, но тя стискаше валтер в ръката.

— Шон? Ти да не би да си се съюзил с дявола?

— Само временно.

Бари се усмихна:

— Как стигна дотук?

— Както и ти, само че кацнах на брега.

— А в Комптън Плейс какво стана.

— Твоите всичките са мъртви. Блейк и Хедли Джаксън са леко ранени. Това е.

— А лейди Хелън? — Дилън сви рамене и Бари някак странно се развълнува. — Добре е, нали?

— Не е добре със сърцето. Прекара инфаркт.

— Господи. Като нищо щеше да ме очисти. Пистолетът ми засече, но тогава тя падна.

— Аз съм главен детектив Хана Бърнстейн от Специалния отдел на Скотланд Ярд — намеси се Хана. — Трябва да ви предупредя, че…

Бари метна чашата си по нея и залегна, когато тя стреля. Миг по-късно вече беше изчезнал през тайния вход.

— Хайде — каза Дилън и двамата изтичаха в коридора.

Стигнаха до главния коридор. Вратата беше отворена, а до нея стоеше Харкър с фенера.

— Мина покрай мен. Тръгна по пътеката надолу между дърветата. Води към скалите.

Дилън и Хана затичаха по пътеката, старецът ги последва.

 

 

Бари тичаше приведен между дърветата, стиснал в лявата ръка беретата. Тичаше безцелно, без да знае къде да отиде. Небето се беше заоблачило, на хоризонта проблесна светкавица и удари гръм.

Хелън Ланг. Тази жена не излизаше от ума му. Но защо? Стигна до пътеката, която водеше към Соук Хоул. След секунди по пътеката изтичаха неговите преследвачи.

Отново проблесна светкавица. Вълните бушуваха долу. Чесната също се виждаше. Бари стигна до Соук Хоул. Когато стигна до стъпалата, водещи надолу, се спря и насочи беретата към Дилън, който се приближи.

Дилън изби пистолета от ръката му и застана лице в лице с него.

— Отдавна чакам този миг, куче — извика, сграбчи дясната му китка и силно я изви. Костта изпука и Бари изкрещя. После Дилън го метна по стълбите надолу. Оттам се чу слаб стон.

Старият Харкър беше вдигнал фенера високо.

— Бог да ни е на помощ, що за човек сте вие?

— Понякога и сам се питам. — Дилън се върна при Хана. Обади се на Фъргюсън. Кажи му да уреди Лейси и Пари да ни приберат с лиърджета.

— Разбира се. Добре ли си, Дилън? — Тя го хвана за ръката.

— Никога не съм бил по-добре. — От Соук Хоул отново започна извира вода. — Джак си беше гадно копеле и морето го прибра при себе си. Така завършва нашата история. После се обърна и тръгна след Харкър нагоре по пътеката.

 

 

На следващия ден Дилън седеше с Хана и Фъргюсън в една стая в клиника в Лондон. Влезе Хедли в изрядната си шофьорска униформа и с превръзка на ръката.

— Как е тя? — попита Фъргюсън.

— Не е добре. Поиска да види господин Дилън.

Дилън стана и влезе в нейната стая. Тя беше в леглото. В лявата й ръка беше вкарана система, електронни датчици, залепени по нея, следяха за състоянието й. До нея седеше медицинска сестра.

Дилън се приближи.

— Лейди Хелън.

Тя отвори очи.

— Чух, че си го спипал. Така ми каза Чарлс.

— Точно така.

— Значи е свършено със „Синовете на Ерин“. Дори на Връзката. Но знаеш ли какво? — Тя примигна бавно. — Дори това не може да върне Питър.

Той взе дланта й в своята.

— Знам.

Хелън се усмихна.

— Господин Дилън, сигурно си мислите колко лош човек сте. А аз мисля, че сте един от най-благородните и морални мъже, които познавам. Запомнете го.

Очите й се затвориха и дланта й се отпусна. Един от електронните прибори издаде странен звук. Сестрата се намеси и Дилън излезе.

— Отиде ли си? — попита го Фъргюсън. Двамата с Хана стояха прави.

— Да, но няма да бъде забравена. Никога — отвърна Дилън и сложи ръка на рамото на Хедли. — Да се поразходим в градината. Искам да изпуша една цигара.