Джак Хигинс
Мишена — Белият дом (11)

Десета глава

— Какво, по дяволите, означава това? — попита възмутен Коен при вида на бабката с пистолета. А пък и възрастната жена му беше позната отнякъде.

— Възмездие, сенаторе, това е.

— Чакайте малко. Ако искате пари…

Тя се изсмя.

— Не, не съм дошла за пари. Помните ли онези стари филми, на които крадецът пита: „Парите или живота“? Е, в този случай аз предпочитам да взема живота ви. Пари си имам.

Коен се ужаси:

— Коя сте вие?

— Седнете и ще ви кажа.

Той се подчини и седна на дивана, треперещ като лист.

— Какъв е проблемът?

— Мисля, че в гангстерските филми го наричат време за разплата.

— Но какво съм направил?

— О, нищо лично. Сигурна съм, че ръцете ви не са се изцапали. Вие сте типичен политик. Но сте заговорничели със „Синовете на Ерин“.

Коен беше пребледнял.

— Боже мой, значи сте вие! Но защо? Защо?

Тя извади със свободната си ръка сребърната табакера, измъкна цигара и я запали.

— Аз имах син, сенаторе, смел и възпитан младеж. Нека ви разкажа как свърши той заради глупавите фантасмагории, които вие и приятелите ви бяхте намислили.

Когато тя свърши, лицето на Коен беше придобило мъртвешки цвят. Седеше свит в ъгъла на дивана. Тя наля нова чаша уиски и му я подаде.

— Това е невероятно — промълви той.

— Но е истина, сенаторе. Най-страшният ви кошмар. Аз застрелях Тим Пат Раян тук, в Лондон, после отидох в Ню Йорк и очистих приятелчетата ви Брейди, Кели и Касиди.

Той отпи от уискито и тежко преглътна.

— Какво искате?

— Да започнем с въпросите. Връзката. Кой е той?

— Само един глас по телефона. Не го познавам, кълна се.

— Но навярно се досещате кой може да е?

— Не! Той знае много, но аз нямам представа откъде черпи информация! Никога не ми казва!

— А Джак Бари? Къде може да е сега?

— Някъде в Северна Ирландия. Само това знам.

— Но вие говорихте с него. Аз ви чух.

— По специален телефон, кодиран. Има номер, но не може да бъде проследен.

— Така ли? — Тя вдигна мобилния телефон. — Кой е номерът?

Той се поколеба и лейди Хелън насочи колта към него.

Коен й го каза.

 

 

Бари вечеряше, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Кой се обажда?

— Не е важно, господин Бари, но ще ти позвъня пак — отвърна Хелън.

Тя прибра телефона в чантата си, отиде при бюрото, бързо си записа номера на листче и също го сложи в чантата си. Беше преместила пистолета в лявата си ръка, за да може да пише. Коен се възползва от възможността и хвърли чашата по нея, след което се стрелна под завесите и излезе на терасата.

Беше доста глупаво от негова страна. Нямаше къде да избяга. Имаше само едно фонтанче и терасата свършваше. Надникна надолу към светещата лента на Парк Лейн. Забеляза желязна стълба точно под перваза. Очевидно се използваше от обслужващия персонал на хотела. Бързо седна на перваза и премести единия си крак върху стъпалото на стълбата. В този момент Хелън Ланг излезе на терасата с насочен към него пистолет.

— Не, за бога, не! — извика той. Кракът му се подхлъзна и той полетя надолу.

 

 

Хелън погледна надолу. Движението по улицата беше спряло, шофьорите нервно натискаха клаксоните и шумът беше неописуем. Бързо се обърна, влезе в апартамента и излезе по коридора. Малко по-късно вече се намираше във фоайето на хотела. Мина през балната зала, взе си чаша шампанско и се сля с гостите.

Възмездие беше най-точната дума. Но в случая намесата й се беше оказала ненужна. Коен сам си беше платил цената. Всичко рано или късно се връщаше. Такъв беше законът на живота. Не й се наложи да го прави тя, да натисне спусъка. Но беше доволна от резултата. Около главния вход имаше трескаво движение. Зърна сред тълпата Фъргюсън и Дилън. Усети болка в гърдите. Извади кутията си с хапчета и глътна две с шампанското, след което се насочи към изхода на залата.

— Може би се е качил в апартамента си — отбеляза Дилън, когато свършиха с претърсването на залата. Тогава изведнъж от улицата се разнесе свиренето на клаксони и настъпи суматоха.

— Ще отида да видя какво става там, сър — каза Хана на Фъргюсън.

Движението почти беше спряло и тя веднага видя причината за хаоса. На асфалта се бяха скупчили хора, а в средата на кръга лежеше безжизнено тяло. Отстрани стоеше един полицай с мотор и се обаждаше по радиостанцията. Хана му показа служебната си карта.

— Главен инспектор Бърнстейн, Специалния отдел на Скотланд Ярд. Какво се е случило?

— Тъкмо минавах по улицата, шефе. Падна отгоре и едва не удари двама минувачи — мъж и жена. Жената е в шок, ето там. Повиках линейка и подкрепление.

Хана се наведе над трупа и веднага разпозна в него Коен.

— Познавам този човек, полицай. Той беше отседнал в хотела. Останете тук и не отговаряйте на никакви въпроси. Нито на пресата, нито на когото и да било другиго. Това е тревога с повишена степен. Ясна ли съм?

— Разбира се.

— Сега ще вляза вътре, но ще се върна.

 

 

Претърсиха апартамента на Коен — тримата и разтрепераният управител на хотела.

— Нищо, никакви следи от борба — каза накрая Хана.

— Съгласен съм с теб, главен инспектор — отвърна Фъргюсън. — Дали е паднал, или някой го е бутнал? — Обърна се към Дилън: — Ти какво мислиш?

— Хайде, стига, генерале, в нашия занаят няма случайни съвпадения.

— Прав си. Тя трябва да е била дяволска жена.

— Склонен съм да се съглася — кимна Дилън.

Фъргюсън се обърна към управителя:

— Дръжте апартамента заключен и под наблюдение. Скоро ще пристигнат криминалистите от полицията да направят оглед и да вземат отпечатъци и проби.

— Разбира се, господине.

— Ти ще съобщиш лошата новина на Блейк, а чрез него и на президента — каза Фъргюсън на Дилън. — Аз поемам министър-председателя.

— Най-тъжното е, че с вашето рицарско звание е свършено — отвърна Дилън.

Фъргюсън се усмихна.

— Винаги съм знаел, че си на моя страна, Дилън.

 

 

Въпреки че къщата й на Саут Одли стрийт се намираше сравнително близо до хотела, лейди Хелън беше наредила на Хедли да я чака с мерцедеса на Парк Лейн. Тя мина през тълпата от любопитни зяпачи и покрай тялото на сенатор Майкъл Коен. Хедли я забеляза, излезе от колата и отвори задната врата. След като влезе, той седна отново зад волана и потегли.

— Просто си карай из улиците, Хедли. Вечерта беше тежка. — Тя си запали цигара.

— Какво се случи?

Тя му разказа всичко.

— И сега Коен вече го няма, а аз имам следа към Джак Бари. — Хелън му показа мобилния телефон. — Да опитам отново, а?

Бари вдигна веднага.

— Кой се обажда?

— Възмездието — отвърна тя. — Но първо малко последни новини. Сенатор Майкъл Коен падна от седмия стаж на „Дорчестър“ на Парк Лейн. В момента говоря по неговия телефон.

Джак Бари потръпна. Никога досега не беше изпитвал такава тревога.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Че сенатор Майкъл Коен лежи на асфалта на Парк Лейн пред хотел „Дорчестър“. Прилича на вечер в Белфаст — линейки, полиция, любопитни. Но ти добре ги знаеш тези неща.

Странно, но Бари не се разгневи. По-скоро леко се изплаши.

— Коя си ти, по дяволите?

— Брейди, Кели, Касиди в Ню Йорк, Тим Пат Раян в Лондон, а сега и сенатор Майкъл Коен. Ето коя съм. — Тя се изсмя. Оставате само ти и Връзката.

Бари си пое дълбоко дъх:

— Все пак коя сте вие? Лоялистка, от Борците за свобода? От „Червената ръка“ от Ълстър? Протестантска кучка?

— Всъщност може и да се изненадаш, че изповядвам римокатолическата вяра, господин Бари. Религията няма нищо общо с това. Ти ме учудваш с думи като „протестантска кучка“. Та нали самият ти си протестант. Както и Уолф Тоун, който е основал ирландското републиканско движение, както и Парнел, който стигна най-близо до обединяването на Ирландия. А после и Оскар Уайлд, Джордж Бърнард Шоу, Шон О’Кейси… — всички са били протестанти.

Той гневно я прекъсна:

— Какви са тия лайна? Няма защо да ми четеш уроци по история? За какво е цялата работа? Коя си ти?

— Жената, която ще те екзекутира, както екзекутира и другите. Справедливост, господин Бари. Цялата тази работа е за справедливост. Рядко срещана в наши дни. Но аз възнамерявам да постигна за себе си справедливост.

Той слушаше спокойния и премерен глас, а в същото време казаното беше ужасяващо. Това засили яда му.

— Ти си луда.

— Не съвсем. Вие убихте сина ми преди три години в Ълстър и екзекутирахте приятелите му, четирима, включително и една жена. Едва ли си спомняш, господин Бари. По ръцете ти има толкова много кръв, че сигурно ти е трудно да си спомниш кое тяло на кой е. — Даваше му прекалено много информация, но това не променяше нищо. В главата й започна да се оформя план за действие.

Бари никога досега не се беше чувствал толкова объркан и безсилен.

— Виж, телефонът на Коен няма да ти свърши никаква работа. Кодиран е. Разговорите не могат да се проследят.

— Но поне мога да говоря с теб.

— Добре, и какво искаш?

— Много е просто. Както споменах, ти уби сина ми в Ълстър преди три години. Сега аз ще убия теб.

Отново изпита страх:

— Няма начин. Ти си луда, госпожо!

— Поне мога да говоря с теб по този телефон, когато си поискам. Дори можем да си уредим и среща. Аз ще съм на разположение.

— Когато кажеш, кучко. Посочи ми време и място, само ми посочи. — Но тя вече беше затворила.

 

 

— Подай ми шишето, Хедли — каза лейди Хелън. Отпи глътка и го върна. — Отлично. Чувствам се страхотно. — Извади сребърната табакера и отново си запали цигара. Дръпна силно и вдиша дима. — Великолепно. Карай си така. Обикаляй — двореца, Пал Мал.

Дъждът отново се беше усилил. Чистачките скърцаха наляво-надясно. Хедли се движеше внимателно из улиците с натоварено движение.

— Обичам да пътувам в дъжд — каза тя. — Имам чувството за сигурност. Сякаш останалият свят не съществува. Обичаш ли дъжда, Хедли?

— Дъжда? — Той се изсмя високо. — Лейди Хелън, доста дъжд съм изтърпял във Виетнам. Патрули в блатата на делтата на Меконг, пиявици, които се завират по тялото ти, безкрайни мусонни дъждове, леещи се като порои.

— Само като те слушам, ме побиват тръпки. Намери някоя кръчма. Пие ми се.

Той така и направи. Много солидно място, наречено „Гренадир“, близо до Сейнт Джеймс. Бяха идвали тук и преди. Собственикът Сам Хардейкър беше бивш сержант от гренадирите-гвардейци и познаваше Хедли от дните му в посолството.

— Голямо удоволствие е за мен, лейди Хелън.

— Радвам се да те видя, Сам. Не се надявам да имаш нещо толкова прозаично като бутилка шампанско.

— Имам една в хладилника. Не е кой знае какво, но е „Болингър“. Обещах я на един офицер от гвардейските гренадири в двореца, но ще мине и без нея.

Тя и Хедли седнаха в едно ъглово сепаре. Сам им донесе бутилката шампанско в кофичка и две чаши. Той отвори бутилката и наля, а лейди Хелън опита виното.

— Божествено. — Тя се усмихна и Сам напълни чашите. — Казват, че ако ти е омръзнало шампанското, значи ти е омръзнал животът.

— Не знам — отвърна Сам. — Пия само бира.

Той се оттегли и Хелън си запали нова цигара.

— Как е, добре ли е, Хедли?

Той кимна.

— Чудесно е, лейди Хелън.

Тя вдигна чашата си.

— Да пием за нас тогава. За любовта, за живота и за търсенето на щастието. — Двамата се чукнаха. — И за проклятието на Джак Бари и Връзката.

Хедли отпи няколко глътки и остави чашата на масата.

— Нали не искате наистина да се срещате с онова копеле?

Тя отново си запали цигара. Намръщи се.

— Единственият начин да го видя кой е, Хедли, е да се срещна с него.

— Добре, да кажем, че му видите сметката като на останалите. После какво? Връзката пак остава невредим и никога няма да разберете кой е бил той. Никой от убитите не е знаел.

— Налей ми още една чаша. Нека разгледаме ситуацията от философска гледна точка. — Тя се облегна назад. — Политиката, Хедли, е виновна за много злини. Вземи и нашата ситуация. Забрави за „Синовете на Ерин“ и за Връзката. Всичко започва с това дали правителствата са постигнали диалог или не. Събитията нямаше да се развият така, ако британското и американското правителства не бяха постигнали диалог помежду си. Министър-председателят и президентът и техните приятелски разговори по телефона.

— Е? — попита Хедли.

— Ако не се бяха споразумели да си споделят информация, разузнавателните служби нямаше да разберат нищо за Връзката. — Хелън се пресегна за бутилката и му наля в чашата. — Е, тогава кой трябва да поеме отговорността за всичко?

— Не разбирам за какво говорите.

— Върховната власт, Хедли, трябва да поеме и върховната отговорност. Ако Белият дом е намесен, значи титулярят на върховната власт е президентът. — Тя погледна часовника си. — О, вече е късно. Да си вървим.

Хедли й помогна да се качи и седна зад волана на мерцедеса.

— За бога, какво искате да кажете? — попита я той, когато потеглиха.

— Издействах си покана за партито на Чад Лутър в неговото имение в Лонг Айлънд за следващата седмица. Президентът също е поканен.

Хедли рязко извъртя волана.

— Боже мой, не бихте го сторили!

Тя сбърчи вежди, но после се усмихна.

— Не ставай глупав, Хедли. Да не си помисли, че ще се опитам да го убия? Боже, какво ли още си мислиш за мен? — Поклати глава. — Още не съм си изгубила ума, Хедли. Не, имах предвид, че винаги мога да обсъдя ситуацията с него.

— Да я обсъдите? Искате да кажете да му изложите всичко, всичко, което сте сторили? Убийствата? Та той веднага ще нареди да ви арестуват.

— Не ме разбираш правилно. — Тя си запали цигара. — Бъркотията е в Белия дом, нали? Той не иска да се разчува, както и аз. Цялата тази работа с Връзката от Белия дом би се превърнала в огромен скандал. Може да застраши президентския му мандат. Със сигурно ще навреди и на мирния процес в Ирландия, за който положи толкова усилия. Той трябва да свали маската от Връзката. — Хелън хвърли бегъл поглед към Хедли. — Иначе кой знае какво може да изтече в медиите.

— Искате да кажете да изнудвате президента? Готова сте да стигнете дотам? — Поклати глава. — Вече се разправихте с лошите, лейди Хелън. Нека всичко да спре дотук.

— Не мога. Дните ми са преброени, Хедли. Повече отколкото предполагаш. За мен това е много важно. Лонг Айлънд също е важен за мен. Ако не си доволен, тогава не идвай.

— Не заслужавам подобно отношение.

— Знам. През цялото време беше твърд и непоклатим като скала. Най-добрият ми приятел.

— Просто не искам такова пренебрежение.

— Значи ще дойдеш?

Той въздъхна.

— Какво да правя? — Той смени скоростта. — Нали няма да ходите пак с колта в чантата?

— Напротив. — Хелън се усмихна. — Кой знае, може пък да срещна Връзката.

 

 

Блейк изслуша Дилън. Когато ирландецът свърши, той отвърна:

— Случилото се ме връща в миналото ми във ФБР и към списъка с най-търсените престъпници. Повечето от тях са маниакални убийци.

— Значи мислиш, че човекът, който е убил Коен и другите, е един и същ?

— Разбира се. Вярвам в случайните съвпадения толкова, колкото и ти.

— Значи жената?

— Предполагам.

— Как се връзва това със статистиката на ФБР и ЦРУ? Искам да кажа, че знаем за жени, които в миналото са участвали в терористични движения и организации. Бандата „Баадер-Майнхоф“ в Германия, ИРА, палестинците. Но все пак броят им е твърде малък.

— Е, и?

— Ако приемем версията, значи една-единствена жена е отговорна за избиването на всички членове на „Синовете на Ерин“. Убила е петима души.

— Шон, приятелю мой, ти имаш ли по-добро предположение?

— В интерес на истината, не, но мисля, че ще е добре да задействаме по-пълно нашия приятел от полицията капитан Паркър.

— И как да го задействам?

— Не знам точно, но ченгетата затова са ченгета. Те подушват неща, които другите хора не могат. Ако го оставим да души около мъртвия сенатор, може да изрови полезна информация.

— Добре, остави на мен.

Блейк затвори, седна и помисли за миг, след което се обади на президента.

— Разбрахте ли за Коен?

— Нямаше как да не чуя — отвърна Казалет. — Непрекъснато го дават по Си Ен Ен.

— Мога ли да ви видя?

— Ела още сега.

 

 

Президентът седеше на бюрото си в Овалния кабинет и подписваше документи, подавани му от началника на кабинета. Торнтън вдигна поглед, когато Блейк влезе, и широко се усмихна.

— Изглеждаш ми доста мрачен, Блейк. Нищо чудно.

Казалет се облегна на стола си.

— Ще свършим по-късно. Какво ще правим сега, Блейк?

— Един господ знае.

— Мислиш, че са го бутнали ли? — попита Торнтън.

— Разбира се, че са го бутнали. Другият вариант е да се е паникьосал и да е скочил.

Блейк беше отчаян.

— Хайде, господа, знаете цялата история, знаете и залозите. Наистина ли вярвате, че става дума за нещастен инцидент? Че Коен просто се е навел прекалено ниско от балкона си?

— Нека опростим картината — каза Казалет. — Съществува някой, който е убил петима американски членове на „Синовете на Ерин“.

— Който направо е закрил „Синовете на Ерин“, бих казал аз — обади се Торнтън.

— Какво остава тогава — попита президентът.

— Джак Бари, който се крие в Ълстър, и Връзката тук, във Вашингтон.

— Това важно ли е с оглед на случилото се? — попита Торнтън.

— Нека поставим нещата така — каза Блейк. — Властта на Връзката не се основава само на секретната информация, с която той разполага. Информацията му беше полезна, докато разполагаше с хора, с които да се разпорежда.

— А те всички са мъртви сега — обобщи президентът.

— Не и Бари. Той все още е жив и е по-опасен от всичките тях, взети заедно. И тъй като Връзката още си е на мястото, а Бари е въоръжен и на негово разположение, ние продължаваме да сме изправени пред голям проблем.

— Какво предлагаш? — попита президентът.

— Мислех дали да не проверим обкръжението на Коен в Ню Йорк. Моят приятел капитан Паркър може да се натъкне на нещо. — Блейк погледна към Казалет. — И мисля, че е време за мащабно разследване тук, в Белия дом, господин президент.

— Добре, съгласен съм. Ти провери Коен. — Казалет се обърна към Торнтън: — А ти виж какво може да излезе тук, Хенри. Ако от Белия дом изтича информация, тогава с него трябва да се заеме началникът на моя кабинет.

— Още сега се захващам, господин президент — отвърна Торнтън, след което и двамата с Блейк излязоха от Овалния кабинет.

Докато вървяха по коридора, Блейк попита:

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Дявол знае. Трябва да държим всичко захлупено и да не се разчува. Ти си върши твоята работа, Блейк. Ще започна да проверявам биографията на всеки един служител тук. Ще включа и Сикрет Сървис.

— Ще им кажеш ли истинската цел?

— Господи, не, за момента не. Просто ще извършим дискретна проверка. Ако не открием нищо, тогава ще му мислим. Ще държим връзка.

Блейк се отдалечи и Торнтън го наблюдаваше, докато не се скри от погледа му. Усмихваше се, не чувстваше изобщо никакъв страх. Връзката се чувстваше възбуден.

 

 

Блейк докладва за интервюто на Фъргюсън, а той говори с министър-председателя по телефона.

— Май положението наистина излиза от контрол, генерале.

— Поемам пълна отговорност за случилото се снощи.

— Не е необходимо. Вината не е нито ваша, нито моя. Дайте просто да оправим нещата — бяха последните думи на премиера и той затвори.

Седнал на бюрото, Фъргюсън се обърна към Хана Бърнстейн и Дилън:

— Поне не търси изкупителна жертва.

— Какво ще правим сега, сър? — попита го Хана.

— Според мен всичко зависи от Блейк — отвърна Дилън.

— Да, мисля, че си прав — съгласи се Фъргюсън.

 

 

Торнтън позвъни на Бари:

— Казалет, Торнтън и Блейк Джонсън току-що си поприказваха в Овалния кабинет.

— Трябва ли да ме вълнува това?

Той му предаде накратко разговора.

— А, значи пак скучни работи — каза Бари. — Какво толкова се надяват да открият за Коен в Ню Йорк? Дали е имал любовници, дали прекалено често е ходел по мъжките тоалетни?

— Така е. Заниманието няма никакъв смисъл. Мисля, че няма за какво да се притесняваме.

— Ние? Те не знаят къде точно се намирам. За теб пък не знаят абсолютно нищо.

— И докато зависи от мен, ще остане така. Не си губи времето с глупави идеи, Бари. Помни, че дори и да стигнат до теб, това няма да им помогне да стигнат до мен.

— Копеле — отвърна Бари и Торнтън затвори.

Бари запали цигара и отиде до прозореца. Дъждът неумолимо барабанеше по стъклото. Едно нещо той не каза на Връзката. За мобилния телефон на Коен и за мистериозната жена. Беше като някаква странна психологическа пъпна връв. Обърна се и погледна към собствения си телефон на масата. Прииска му се да й звънне. Да чуе гласа й отново.

* * *

Возеше се на задната седалка на мерцедеса. Връщаха се в Норфолк. Единствената светлина беше тази на таблото пред шофьора и фаровете, пронизващи мрака като лъчи. Беше много спокойна, чувстваше се уютно. Отново я беше обзело усещането за безопасност.

Тихо свиреше музика. Беше казала на Хедли да пусне някоя от любимите касети на съпруга й. Той беше избрал Ал Боули, най-популярния британски певец в миналото. През трийсетте години той беше по-популярен в Англия и от Бен Кросби. Беше загинал във войната.

— Тази ми харесва — каза тя. — „Лунна светлина на магистралата“. Доста подходяща за случая, но не става за чаша чай.

— Знаете вкуса ми, лейди Хелън — отвърна Хедли. — Аз си падам само по Ела Фицджералд и Каунт Бейси.

— Странен човек е бил този Ал Боули. — Тя си запали цигара. — Бил е от Южна Африка, но някои смятат, че е бил от Близкия изток. В Англия е живял десет години. Станал известен певец. Жените го обожавали. Вечерял в „Савой“ с аристокрацията, бил приятел с най-страховитите гангстери на Лондон.

— Голям човек.

— Вярвал в предопределената съдба. Особено по време на бомбардировките в Лондон през четирийсетте години. Една вечер той се разхождал по улицата, когато паднала бомба. Взривната вълна обаче изобщо не го засегнала и се отървал невредим.

— На мен ми се е случвало много пъти във Виетнам.

— Боули го изтълкувал като небесен знак. Повярвал, че е бил благословен от съдбата да бъде непобедим.

— И после какво станало?

— Няколко седмици по-късно отново прозвучал сигнал за въздушна тревога. Всички от сградата слезли в мазето, но Боули си останал в леглото. Нищо страшно, видите ли.

— И?

— После го намерили мъртъв в леглото. Една бомба избухнала и откъснала вратата от пантите.

— И вратата ударила Боули?

— Точно така.

Хедли помълча известно време, докато караше. Най-накрая попита:

— Защо ми разказахте тази история?

— Защото в нея става дума за съдбата и за това, че не можеш да я избегнеш. Мислиш, че си избегнал смъртта на едно място, а тя те намира на следващото.

— Не разбирам какво общо има с вас.

— О, има, и то много, Хедли. Историята показва неминуемостта на събитията.

— Като това да говорите с президента на Съединените щати ли? Не мога да го разбера, лейди Хелън, не мога.

— Помниш ли знака, който друг президент е държал на бюрото си? „Отговорността не може повече да се прехвърля“. Е, прав е бил. — Тя впери поглед в мрака. — Я, виж, къде сме. Искам да си взема чай и сандвич. Да спрем.

Спряха на един старомоден паркинг за камиони встрани от пътя. И преди се бяха отбивали тук. Беше почти два през нощта. Наблизо бяха паркирани само два камиона, чиито шофьори ядяха в кабините. Хедли поръча сандвичи със стек и горещ и силен чай. Тя също излезе от колата.

— Мирише вкусно, Хедли — каза, докато жената от заведението пържеше стековете.

— Винаги е така, лейди Хелън.

Хелън отхапа от сандвича, а по брадичката й потече сок от месото. Жената веднага й подаде хартиена салфетка.

— Ето, заповядайте.

Дъждът продължаваше да вали като из ведро. Тя изяде сандвича и изпи силния горчив чай.

— Да вървим — каза накрая.

Този път седна на седалката до него отпред.

— Мислиш, че съм се побъркала ли, Хедли?

— Мисля, че отивате прекалено далеч, лейди Хелън.

Та си запали нова цигара.

— Повечето хора се оставят да ги носи течението, винаги са любезни и учтиви, изобщо не се съпротивляват на живота. Спомням си как веднъж седях заедно с моя счетоводител в един лондонски ресторант. До нас имаше четири жени, едната от които в инвалидна количка. И четирите без изключение пушеха. Приятелят ми прошепна, че не понася дима и ще трябва да си тръгне. Жената в количката заяви на висок глас, че за съжаление някои хора не можели да се научат да бъдат толерантни към инвалидите.

— И после какво стана?

— Повиках му такси и го изпратих. После се върнах и казах на жената в количката, че поне тя е още жива, докато приятелят ми има рак на белите дробове и му остават само още три седмици живот. — Хелън сбърчи вежди. — Защо ти казвам това ли? Сигурно защото тогава за пръв път аз изразих открито своята позиция, показах, че не съм пасивна. Не можех да подмина коментара на жената с безразличие.

— Също както не можахте да останете безразлична и към „Синовете на Ерин“. Добре, ясно. Но президента? Не е ли прекалено? — Той поклати глава.

— Нищо не ти е ясно, Хедли. Ти си прекрасен човек, но като повечето хора виждаш само видимата страна на нещата. Мислиш, че продължавам да съм си тази, която винаги съм бил. Грешка. Аз съм една забързана жена, която няма никакво време, Хедли.

— Не говорете така.

— Но е самата истина, Хедли. Ще умра. Не днес или утре, но скоро, твърде скоро. А имам да свърша доста работа преди това. И бог ми е свидетел, първо ще я свърша. Ще отида в Лонг Айлънд и ще се срещна лично с президента. Имам връзка с Бари по телефона и мога да му се обадя, когато си поискам. — Тя извади шишенцето си с хапчета и изсипа две в дланта си. — Така че, подай ми отново уискито и натисни педала на газта докрай. Можем да сме си у дома преди три часа.

 

 

Времето обаче съвсем се влоши, дъждът се усили още повече. Когато се изкачиха на хълма, а после се спуснаха към селото, пред тях се разкри мрачна картина. Водата беше заляла улицата поне с трийсетина сантиметра, а мъжете се мъчеха при шлюза.

Хедли спря до кръчмата. Старият Том Армсби слагаше чували с пясък в прохода на вратата, а Хети му помагаше. Тя вдигна глава, когато мерцедесът спря и лейди Хелън отвори вратата.

— Положението изглежда доста критично.

— Лошо е и за всичко са виновни от общината. Копелетата така и не можаха да намерят пари да ремонтират шлюза след последния път, когато ни спаси Хедли. Още малко и всички къщи в селото ще бъдат залети от потопа.

Лейди Хелън се обърна към Хедли:

— Те са прости хорица. Повечето са пенсионери. Наводнението ще ги съсипе.

— Знам. — Той излезе от колата, свали шофьорската си куртка, нави ръкави и нагази във водата. — Как се казваше, когато имаш чувството, че вече си бил на дадено място и преди?

— Дежа вю. На френски е.

— Да, точно така.

Хедли тръгна към мъжете, които се бореха с шлюза. Тя слезе от колата и го последва. Долу във водната стихия имаше един младеж. Той беше пребледнял като мъртвец, но отчаяно се гмуркаше.

— Извадете го оттам — нареди Хедли. Извлякоха момчето и го замъкнаха на брега. — Къде е лостът?

Някой му го подаде. Хедли го взе и моментално се гмурна. После излезе на повърхността, пое си дълбоко въздух и отново се спусна под водата. Търсеше железните приспособления за заключване на шлюза. Натисна с лоста по-силно и отново се появи на повърхността, вдишвайки жадно въздух.

Гмурна се пак, втори, трети път и най-накрая бравите поддадоха и вратите на шлюза започнаха да се отварят. Силата на водата ги отвори още по-широко. Хедли изскочи на повърхността и беше посрещнат от бурни овации. Потопът вече изтичаше през шлюза и нивото на водата, заляла улицата, спадаше.

Няколко чифта ръце го измъкнаха от водата. Той веднага се изправи на крака. Хети Армсби изтича при него и му наметна едно одеяло.

— Страхотен си, негодник такъв! Ела, влез в кръчмата. Всички да влязат. Майната му на закона тази вечер.

Всички се насочиха към входа на кръчмата, а лейди Хелън се присъедини към Хедли.

— Не искам да се изхвърлям, но тези хора като нищо могат да преименуват сега църквата си на „Сейнт Хедли“.

* * *

На следващата сутрин времето в Комптън Плейс беше все така мрачно и дъждовно. От изток духаше силен вятър и пороят се лееше на талази върху пясъка на залива Хорсшу Бей.

Хелън, с дъждобран и с нахлупена качулка, разхождаше кобилата си из боровата гора. Спря се при един полуразрушен параклис и се скри от дъжда зад една от стените. Духаше силен вятър и едва успя да запали цигарата си.

Погледна към бурното море и си спомни как преди няколко години беше на гости през зимата на свои приятели в Лонг Айлънд. Показаха й имението на Чад Лутър. Палат на палатите. Тя обаче не се съгласи да я разведат. Чад я беше канил много пъти, най-вече защото обичаше парите, а тя имаше повече от него. Тя обаче не прие нито веднъж поради една проста причина. Не го харесваше. Беше вулгарен, суетен, ограничен.

Тя се качи на коня и тихо си каза: „Хайде, скъпа, коя си ти да го съдиш? Сигурно все има някой, който да го харесва и да го обича. Бог знае кой обаче“.

Продължи да мисли за Лонг Айлънд. Дръпна леко юздите и конят се впусна в галоп.

 

 

Хедли беше дошъл отново до селото, за да види какво е състоянието на шлюза. Продължаваше да вали силно и нивото на водата в резервоара беше високо, но като че нямаше сериозни проблеми. Отби се в бакалията, напазарува и потегли към дома. Нямаше и следа от лейди Хелън. Остави покупките в кухнята и отиде в двора. Чу пистолетни изстрели, които идваха от хамбара. Когато влезе, тя се упражняваше в стрелба по мишени със своя двайсет и петкалибров колт.

— Значи да разбирам, че все пак ще ходите в Лонг Айлънд, и то с колта в чантата?

— Вдругиден — отвърна тя и презареди. — Ще използвам един от реактивните гълфстрийми на компанията. Можем да кацнем на летище „Уест Хамптън“ в Лонг Айлънд. Много е удобно.

— Все ми се иска да не взимате със себе си пистолета.

— Както ти казах, искам да съм готова за всичко. За всякакви ситуации. Ако не искаш да идваш, недей.

— Не, трябва да дойда. — Той взе браунинга от подредените на масата оръжия и стреля много бързо по мишените. Простреля и четирите в главата.

— Отново ли се фукаш, Хедли?

— Не. Просто проверявам дали съм във форма, за да съм сигурен, че и вие сте. В края на краищата как ще постъпите, ако срещнете Връзката?

— Значи идваш? С мен си?

— О, хайде, стига. Някой все пак трябва да ви пази гърба. — Той взе колта от нея, провери го и й го върна. — Добре, заемете стойка за стрелба и си спомнете какво съм ви учил.