Джак Хигинс
Мишена — Белият дом (6)

Пета глава

Лиърът пристигна към полунощ и те намериха лейтенантите Лейси и Пери да ги чакат, готови за ранно излитане в седем сутринта. Бяха подходили доста официално. Самолетът носеше знаци на Кралските военновъздушни сили, а Лейси и Пери бяха в парадни униформи.

— Радвам се да ви видя отново, господин Джонсън — каза Лейси и се обърна към Дилън, който се качваше последен по стълбата. — Пак влизаме в акция, а, Шон?

— Ами, ще се изразя така: не бих си направил резервация за уикенда в Марбела отвърна той и влезе в самолета.

Издигнаха се на десет хиляди метра височина и се насочиха през Ирландско море. Хана намери запасите с чай и кафе, а Дилън — три чаши.

— Казваш, че Фъргюсън ни очаквал още вчера в Министерството на отбраната.

— Точно така се изрази.

— Как ти се стори?

— Спокоен.

Дилън си наля чай.

— Ех, скъпа, така говори, когато е вбесен.

* * *

Голямата изненада на летище „Фърли Фийлд“ беше Фъргюсън, който ги очакваше в даймлера. Лейси ги изпроводи до колата, като ги опази доколкото можа от дъжда с голям чадър за голф.

— Влизайте, за бога, и започвайте да разправяте. Радвам се да те видя, Блейк. Седни до мен. — Хана и Дилън заеха срещуположните места и тя натисна копчето за затваряне на стъклото, което ги отделяше от шофьора. — Добре, започвайте с най-лошото — продължи Фъргюсън. — Говори ти, Дилън, че вие ирландците сте добри в това.

— Никога няма да повярваш, че покойната му майчица е от Кери — каза Дилън на Блейк, — но това е положението.

Той описа събитията в Белфаст и в „Спаниш Хед“, без да пропусне нищо. Фъргюсън го слушаше с мрачно лице.

— Пълна трагедия. Той наистина е знаел, че не си Макгуайър, а това беше организирано само преди няколко дни.

— Не само това, генерале. Той знаеше за Подземието и се хвалеше с източника си на вътрешна информация.

— И какъв може да е той?

— Трябва да е някой от Белия дом. Много хора действат оттам по един или друг начин.

— Но за Подземието се предполагаше, че е сигурно — каза Фъргюсън.

— Също като твоето учреждение, генерале, но колко хора знаят за него? — отбеляза Блейк. — Компютърният достъп е още един проблем. Дори и деца са ни хаквали.

— Нас също — съгласи се генералът.

— И ние го правим, когато можем, сър — отбеляза Хана. — Париж, Москва…

— Дори Вашингтон — каза Дилън.

— Значи нямате никакви следи — обърна се Фъргюсън към Блейк.

— Общо взето, не. Трябваше да използвам Туристическото бюро, това е другото име на отдела за фалшифициране. Исках паспорт на името на Томи Макгуайър, в случай че Бари поискаше да го види. Освен това имаше и неща като самолетни билети, резервацията в Европа, всичко на името на Макгуайър.

— И всичко в компютъра — каза Хана.

— Но все още остава неопровержимият факт, че той е знаел кой си ти. Не ми харесва тази работа — изрече Фъргюсън. — Никак не ми харесва. Можем да се обзаложим, че и на президента няма да му хареса.

— Можеш да си сигурен — заяви Блейк.

— Какво да правим? — попита генералът.

— От известно време си мисля за този Макгуайър — отговори Дилън. — Може би има нещо, което не ни казва.

— И какво те кара да мислиш така? — попита Хана.

— Хората като него винаги крият по нещо. Достатъчно дълго си била ченге, за да знаеш това. — Той се обърна към Фъргюсън: — Нека аз да опитам.

— Това включва ли изтръгване на информация с незаконни средства? — попита Хана.

— Не, само ще го запозная със страха от бога.

— Твой е — кимна Фъргюсън.

— Супер — каза Дилън. — Ето какво ще направим…

Тайната къща в Холанд Парк беше голяма викторианска постройка зад висока ограда. Изглеждаше доста безобидно, но разполагаше с такива охранителни системи, че беше недостъпна. Макгуайър беше изумен от предложените удобства. Собствена стая в цял апартамент, телевизор, чудесна храна. Това, което не му беше известно, бе, че го наблюдават на монитори дори когато ходи до тоалетната.

От време на време го водеха долу до голяма гостна с много приятна камина и още по-голям телевизор. Сервираха му вкусна храна. Имаше дори бутилка шабли. Охраната също беше приемлива, някой си господин Фокс, който не носеше униформа, а само костюм в морскосиньо. Разбира се, Макгуайър не знаеше, че Фокс носи магнум „Смит & Уесън“, 38-ми калибър, в кобур под лявата си мишница, също както не знаеше, че голямото огледало със златната рамка осигурява чудесен изглед за всички, които се намират в съседното помещение, а в този случай това бяха Фъргюсън, Блейк и Хана Бърнстейн.

Те наблюдаваха как Макгуайър довършва обяда си, а Фокс прилежно стои до стената. На вратата се почука, Фокс отключи и Дилън влезе в стаята.

— Гледам, добре се оправяш, Томи — каза той.

— Пак ли ти — зяпна го Макгуайър. — Какво искаш?

— А, само да те запозная с последните събития в Ълстър. — Дилън запали цигара, вдигна бутилка вино, наля в празната чаша на Макгуайър и го опита. — Не е лошо. Да, изпуснахме Джак Бари. Успя да избегне кафеза. Отървахме се от двама от неговите хора, Дейли и Бел. Говорят ли ти нещо?

— Никога не съм ги чувал.

— Странното е, че Бари очакваше моя американски приятел Блейк, човека, който се представяше за тебе. Знаеше всичко за него, знаеше, че работи за президента, твърдеше, че имал вътрешен източник на информация.

— Виж, аз нямам нищо общо с тези работи — заяви Макгуайър. — Казах ти всичко, което знам за Бари. Ако си го изпуснал, това си е твой проблем.

— Е, определено си е проблем, синко, но твой, а не мой. Защото мисля, че си ужасен лъжец. Сигурен съм, че знаеш много повече, отколкото казваш.

— Глупости. Казах ти всичко, което знам.

— Така ли? Ами тогава по-добре да те пуснем.

— Да ме пуснете? — Той беше изумен.

— Ами, ти наистина ни пусна по следите на Бари. Кофти късмет, че ни се изплъзна, но не е твоя вината, пък и няма защо да крием, не бихме искали тази история да стига до съда. — Той кимна към Фокс. — Доведи главния инспектор.

— Веднага, сър.

Фокс отвори вратата, извика и Хана влезе с документ в ръка.

— Съберете вещите на задържания и го отведете на летище „Хийтроу“ — каза тя и се обърна към Макгуайър. — Томас Макгуайър, това е заповед за вашето депортиране като нежелан субект. Според документите вие сте влезли в страната чрез незаконен полет от Париж и ще бъдете върнат там. Нямам никаква представа как ще се отнесат с вас френските власти.

— Ама, вижте сега… — започна Макгуайър, а Дилън го прекъсна:

— Късмет, Томи. Ще ти е нужен.

— Какво искаш да кажеш?

— Джак Бари има много приятели из цяла Европа и Близкия изток — Организацията за освобождение на Палестина, либийците, такива ми ти хора. През годините дори и с мафията е въртял бизнес.

— Това какво общо има с мене?

— Той знае, че моят приятел Блейк Джонсън се представяше за тебе, затова сигурно ще иска да разбере какви игрички играеш. Той ще те чака, Томи, така че ти желая късмет.

Дилън се обърна.

— За бога, този човек е садист — каза Макгуайър. — Искам да кажа, той уби едно момче в Ирландия, като го пъхна в бетонобъркачка.

Последва тишина.

— Това факт ли е, господин Макгуайър? — попита Хана.

Той погледна към нея, после към Дилън и седна.

— Не мърдам оттук.

— Тогава говори — каза Дилън.

Вратата се отвори и влязоха Фъргюсън и Блейк.

— Добре, човече, започвай — каза Фъргюсън.

— Дайте ми цигара, за бога!

Дилън му предложи една от старата си сребърна табакера и му даде огънче.

— Изплюй камъчето, Томи. Ще ти олекне.

— Както ви казах, никога не съм виждал Бари лично, но той работеше с Жобер в Марсилия, а аз работех за Жобер, така че се срещах с хора, които Бари е изпратил да му вършат оръжейните сделки. Имаше един, Дулин се казваше, с него имах вземане-даване в Париж. Патрик Дулин.

— Знам го — намеси се Дилън. — Намериха го обесен в килията му в затвора „Мейз“.

— Същия — каза Макгуайър. — Една вечер излязохме да се позабавляваме в Париж, накрая се озовахме в едно от онези плаващи ресторантчета, дето се мотаят нагоре-надолу по реката, готина храна, пиене. Та той се натряска до козирката. Започна да разправя какво животно бил Бари.

Историята започна да става интересна и те решиха да я изслушат.

— Дулин каза, че преди бил шофьор на Бари. Мисля, че е станало преди около три години. Той го карал нанякъде през нощта, а Бари бил доста пиян. Казал на Дулин, че току-що бил заковал пет британски агенти под прикритие, четирима мъже и една жена. Казал, че набутал единия в бетонобъркачка. Другите май били застреляни, не съм сигурен.

— Господи! — промълви Хала.

— Нещо друго? — Дилън беше неумолим.

— Знаете, че движи „Синовете на Ерин“, нали? Казал, че ударът станал благодарение на нюйоркския клон, с малко помощ от някакъв, когото нарекъл Връзката.

— Връзката ли? — попита Фъргюсън.

— Да, някой доста навътре. Изглежда, Бари обяснил на Дулин, че всичко било като в доброто старо време, когато разни детективи от Дъблин Кесъл работили за Мик Колинс.

— Май доста неща му е казал отбеляза Хана.

— Грижи се за него, Фокс — кимна Фъргюсън. — Ще поддържаме връзка.

— Генерале.

— Хайде, тръгваме си — каза Фъргюсън на другите.

* * *

Един час по-късно, докато разговаряше с Блейк в кабинета си, Фъргюсън беше изненадан от влизането на Хана и Дилън.

— Открих нещо, сър — каза тя. Преди три години е била отстранена група под прикритие в Ълстър, четирима мъже и една жена. Командирът, майор Питър Ланг, загинал от поставена в колата му бомба, с такава мощност, че не били намерени никакви останки. Тук има подробности за останалите четирима. Това трябва да е случаят, за който говорил Бари.

— Мили Боже, Питър Ланг, момчето на стария ми приятел Роджър Ланг — каза Фъргюсън. — Запознахте се с майка му, лейди Хелън Ланг, на погребението на Тони Ърмсуърт.

— Очарователната дама на терасата ли? — каза Дилън. — С доказателство като това, бих казал, че сме напипали нещо. Та какъв ще е следващият ход?

— Мисля, че трябва да си поговоря с президента — каза Блейк.

— Още не, Блейк — поклати глава Фъргюсън. — Знам, че не си длъжен да ми се подчиняваш, но те моля, задръж за малко. Искам да свърша някои неща. — Той се обърна към Хана: — Имаше ли някаква допълнителна информация, някаква връзка с Бари?

— Не, сър, а трябва да ви кажа, че влязох както в МИ-5, така и в МИ-6.

Той се умисли.

— Веднага се обади на Саймън Картър. Попитай го какво знае за Джак Бари и „Синовете на Ерин“, както и за каквото и да е изтичане на информация, може би дори от Белия дом.

— Веднага, сър — каза тя и излезе.

Фъргюсън се изправи:

— Блейк, нека да си вземем по един сандвич и да изчакаме събитията.

* * *

Половин час по-късно те седяха на маса в ъгъла, когато Хана дойде и седна при тях.

— Както винаги беше доста сърдит, сър. Е, не съвсем.

— По-точно? — попита Фъргюсън.

— Като че ли изпадна в шок. Имах чувството, че знае всичко. Но как би могъл?

— Този нечестив мошеник е способен да излъже и Всемогъщия — отбеляза Дилън.

— Трябва да спомена, че се съвзе доста бързо. Разказа ми историята на Джак Бари и нищо повече, нищо, което да не знаем.

— И нищо за Вашингтон или „Синовете на Ерин“? — Блейк се обърна към Дилън: — Картър още ли е заместник-директор на Тайните служби?

— Разбира се.

— В такъв случай, ако не знае нищо…

— Свържи се с него по мобилния си — нареди Фъргюсън на Хана.

Тя го направи и му подаде телефона.

— Саймън — каза Фъргюсън, — трябва да се видим. На терасата при Уестминстър след трийсет минути.

— Ама виж сега, Фъргюсън…

— Тъкмо приключвам един доклад за министър-председателя. Ще се радвам на твоя принос. — Генералът затвори и отново се замисли. Накрая каза: — Блейк, ще те взема като представител на президента. Това ще го впечатли, а тебе, Дилън, ще те взема, защото винаги го изкарваш извън релси.

— Ако някой някога ме е мразил, това е милият стар Картър.

— Ами да, обичам да го държа в напрежение. — Фъргюсън се обърна към Хана: — Ти си компютърният гений, скъпа моя. Провери всичко, което може да е от значение. — Той се изправи. — Да тръгваме, господа.

* * *

Камарата на общините заедно с Камарата на лордовете е забележителна институция, и то не само заради невероятната си история като седалище на управлението в Обединеното кралство. Местоположението й на Темза е достатъчно уникално, но най-голямо впечатление правят нейните удобства. Храната, която предлагат двайсет и шестте ресторанта и барове, е не само чудесна, но може би и най-евтината в Лондон.

Дори и човек като Фъргюсън с неговите връзки трябваше да се нареди на дългата опашка; всеки човек бе щателно проверяван от най-едрите полицаи в Лондон. Най-накрая се добраха до централния салон, преминаха през лабиринт от коридори и стигнаха до терасата, надвиснала над Темза.

Беше краят на март, но все пак имаше достатъчно слънце, за да има хора и на терасата. Наоколо беше пълно с хора, членове на Камарата на лордовете в единия край, членове на Камарата на общините в другия, както и чуждестранни гости.

— Слава богу, че си със сако, Дилън. Поне изглеждаш по-прилично.

Дилън махна на сервитьора, понесъл поднос с шампанско.

— С японската делегация ли сте, сър?

— Как иначе? — Дилън подаде една чаша на Блейк, друга — на Фъргюсън, който я прие без особено желание, и взе една за себе си.

Застанаха до парапета и се загледаха в Темза.

— Доколко може да се разчита на охраната? — поинтересува се Блейк.

— Течението долу е пет възела — отвърна Дилън. — Дори и морски тюлен трудно ще се справи.

— Но не и това копеленце — намеси се Фъргюсън. — Доплува дотук по-миналата година, докато вашият президент и премиерът имаха среща, само за да покаже на Картър, че охраната му не струва. Издокарал се като сервитьор и им сервирал сандвичи.

Блейк избухна в смях.

— На Картър това никак не му хареса — допълни Дилън.

— Не бих и очаквал да го оцени — каза Блейк и в този момент се появи самият Картър.

Когато видя Дилън, лицето му се изкриви в гримаса.

— За бога, Фъргюсън, нужно ли е присъствието на тази свиня?

— Бог да ви поживи, Ваша Милост — каза Дилън. — Много мило от ваша страна да се срещнете с мен, та вие сте толкова изтъкната личност.

— Дилън е тук, защото имам нужда от него, това е положението. А това е Блейк Джонсън, от личната тайна служба на президент Джейк Казалет.

— Да, чувал съм за господин Джонсън. — Картър с нежелание протегна ръка.

— И така — продължи Фъргюсън. — Главен инспектор Бърнстейн те помоли за информация относно Джак Бари и „Синовете на Ерин“.

— Казах й всичко, което знам. Сигурно го е проверила в нашия компютър. Знам, че се занимавате с такива работи.

— Както и вие. Значи не знаеш нищо за някаква американска връзка на Бари, евентуално в Белия дом.

— Ако знаех, щях да ти кажа.

— На теб се пада честта — обърна се Фъргюсън към Блейк. — Разкажи му всичко.

Когато Блейк свърши, Картър беше удивително спокоен.

— Голяма част от това може да са пълни глупости. Защо да вярваме на Макгуайър? Защо да приемаме за чиста монета това, което е казал онази отрепка Дулин?

— От друга страна, докато Блейк беше в ръцете на Бари, той му казал, че разполага с чудесни източници — отбеляза Дилън.

— И сигурно има, защото ме очакваше. Той знаеше, че не съм Макгуайър — добави Блейк.

Картър сякаш нямаше какво да каже и Фъргюсън махна на сервитьора с шампанското.

— Още по едно, господа. И на теб няма да ти се отрази зле, Картър.

— Щом така казваш.

— И още едно нещо. Отнася се за групата под прикритие, която Джак Бари отстрани преди три години — майор Питър Ланг и останалите. Нищо не си споменал за това пред главен инспектор Бърнстейн.

— Защото не ме е попитала. Информацията е в компютъра пред очите на всички. Но както и да е, никога не е имало предположение, че Бари и „Синовете на Ерин“ може да имат нещо общо с тази работа. Рови колкото щеш, Фъргюсън, но няма такова досие. Така, има ли нещо друго? Доста съм зает.

— Нищо особено. Ще уведомя министър-председателя, че си оказал съдействие.

— Смяташ да намесваш премиера в тази работа? — намръщи се Картър.

— За разлика от всички останали ти си запознат с уникалното ми положение в това отношение. Личната армия на министър-председателя, нали така викаше на моя отдел?

— Върви по дяволите! — избухна Картър и се обърна да си ходи.

— Изглежда, това беше — ухили се Дилън. — А сега какво?

— Вече съм уговорил среща с премиера за следобед — каза Фъргюсън. — Ще те взема с мен, Блейк, така че да чуе и от тебе за какво става дума. А ти, Дилън, можеш да останеш в колата както обикновено.

— Всичко си е постарому и си знам мястото. — Той се усмихна на Блейк.

* * *

Когато се върнаха в Министерството на отбраната, намериха Хана все още да седи пред компютъра.

— Нещо да докладваш? — попита Фъргюсън.

— Попаднах на едно нещо, сър. Според няколко източника през последните две години Тайните служби въобще не са били щедри на информация към американските ни приютели относно операции в Ирландия. Говори се, че такива материали, изглежда, често попадат в ръцете на Шин Фейн.

— И какво са правили? — попита Фъргюсън.

— Е, общият поток не е спирал, но, изглежда, е имало какво да се желае по отношение на качеството на материалите. Казано направо, пращали са неща, които може да се намерят на политическите страници на по-добрите вестници. И от време на време по нещо по-пикантно…

— Но никакви подробности за операции под прикритие — прекъсна я Дилън.

— Така изглежда.

— Но ако това е официалната позиция на Сикрет Интелиджънс Сървисис — каза Блейк, — ти не би ли трябвало да си информиран?

— Аз съм последният, на когото ще кажат — отвърна Фъргюсън. — Винаги са ненавиждали привилегированото ми положение спрямо министър-председателя. Поставят всякакви пречки на пътя ми, оказват толкова малко съдействие, с колкото може да им се размине.

— Познато ми е чувството — каза Блейк. — И аз си имам проблеми с ЦРУ и ФБР.

— Следователно Картър и неговите хора са узнали какво се е случило преди три години — каза Дилън. — Може би не веднага, но по някое време.

— Така изглежда — кимна Фъргюсън. После се обърна към Хана: — Заеми се с главен инспектор.

— Разполагаме с два сигурни факта, сър. Нещо ги е накарало да се отнасят с нашите американски приятели с достатъчно подозрение, за да започнат да им изпращат безобидни материали и дезинформация. Предполагам, че преди това сигурно са разбрали какво се е случило, но са решили, че просто няма как да го докажат.

— А другият факт?

— Че не съществува досие, или поне в момента. Щом заместник-директорът го казва, аз му вярвам.

— А ти вярваш ли? — обърна се Блейк към Фъргюсън.

— О, да, всичко пасва. Те си играят собствените игрички, знаеш как е. Като е толкова важен мирният процес, те са решили да не снасят проблем пред министър-председателя, защото това би замесило и президента, и така ще има проблем. Това също така би замесило и мене и тебе.

— Копелета — възнегодува Блейк.

— Да, но нищо не са губили, като пращат на твоите хора безполезна информация — каза Фъргюсън. — По същия начин се оправяхме и с нацистите през Втората световна, така заковахме предателя.

— Все тая, само те кара да се замислиш кой всъщност управлява тази страна — каза Дилън.

— Тогава какъв е планът? — попита Хана.

— Да се видя с министър-председателя. Нямам избор, също както и Блейк. Президент Казалет очаква доклад, а не виждам как Блейк му казва нещо различно от цялата истина.

— Точно така — съгласи се той.

— А въпроса с намесата на СИС? — попита Хана.

— Но такава няма. Няма досие, няма информация за инцидент. Учудване от историята на Макгуайър и деликатни намеци, че е пълна глупост.

— И това е всичко? — каза Хана.

— Ни най-малко. Ще се видя с премиера, ще го запозная с положението и от сега нататък ще се оправям с цялата работа по мой си начин.

— Нека бог помага на Саймън Картър — каза Дилън.

* * *

Даймлерът премина през охраната на Даунинг стрийт.

— Не мисля, че ще се бавим — каза Фъргюсън.

— Сигурно, а и аз съм свикнал да чакам, когато идваме тук. — Дилън се ухили на Блейк. — Полезен съм, когато им трябва наемен убиец, но това не пречи да се срамуват от мене пред голямата клечка вътре.

— На твое място бих чел „Таймс“. Много е поучителен — каза Фъргюсън и излезе, следван от Блейк.

Полицаят отдаде чест, вратата се отвори и един служител ги посрещна с широка усмивка.

— Генерале, господин Джонсън, министър-председателят ви очаква.

Той ги поведе нагоре по стълбите покрай портретите на всички предишни премиери, а след това по един коридор, почука леко на една врата и я отвори. Министър-председателят стана от бюрото си и го заобиколи, за да се ръкува с Фъргюсън.

— Генерале.

— Господин министър-председател. В началото на мандата ви обсъдихме особеното положение, което заемам. Ако си спомняте, споменах, че президентът на САЩ също разполага с подобен отдел.

— Подземието ли?

— Да, господин министър-председател. Това е Блейк Джонсън, който го ръководи.

Премиерът подаде ръка на Блейк.

— Седнете, господа. Намекнахте, че въпросът е от изключителна важност.

— Така е наистина — каза Фъргюсън.

— Слушам ви.

Когато Фъргюсън приключи, министър-председателят се мръщи известно време.

— Невероятна история. Какво следва?

— Господин Джонсън трябва да докладва на своя президент. Бих предложил да го направи, когато се върнем в моя кабинет.

— Съгласен съм. По една случайност по-късно тази вечер трябва да говоря с президента по въпроси, засягащи мирния процес в Ирландия. Ще обсъдя тази афера с него и ще подчертая, че имам пълно доверие в теб и в господин Джонсън.

— А какво да предприемем относно позицията на заместник-директора на тайните служби?

— Каква позиция? Те не знаят нищо. Саймън Картър е бил пределно ясен по този въпрос. „Никакво досие“, както се изразил. Това, изглежда, е точно от онези ситуации, с които моите предшественици са очаквали да се справяте, генерале, така че — справяйте се.

— Имате думата ми, господин министър-председател.

Двамата с Блейк станаха, вратата се отвори като с магическа пръчка и те напуснаха кабинета.

* * *

Блейк не успя да говори с президента. Най-накрая го свързаха със секретарката на началника на кабинета, която му каза, че президентът произнася реч в Бостън, след което щял да отиде в къщата си в Нантъкет за тридневна почивка. След това Блейк се обади на секретарката си Алис Куормби и понеже използваше кодирана линия, можеше да говори спокойно.

— Тревожех се за тебе — каза тя.

— И има защо. Онова копеле Бари се изплъзна от капана, но за малко да хване мене. Интересува ме тази негова дружинка „Синовете на Ерин“. Той спомена за нюйоркски клон. Провери ги и виж какво може да се открие.

— Веднага.

— Трябва доста бързо да се върна, така че виж дали някой военен самолет не излита оттук по-късно днес.

— Ще ти звънна след малко.

* * *

В кабинета на Фъргюсън проведоха последно съвещание.

— Повече нищо не можем да направим тук — изрази на глас очевидното Хана.

— Да, всичко зависи от теб, стари приятелю — каза Дилън. — Нюйоркски клон на „Синовете на Ерин“ засмя се той. — Звучи като название на ирландски пъб.

— Знаеш ли, това не е лоша идея — намръщи се Блейк.

— Но не решава мистерията за Белия дом — каза Хана. — Също като в кримките на Агата Кристи.

— Проблемът с тези кримки, скъпа — отбеляза Фъргюсън, — е, че са много елементарни.

— Икономът е убиецът — обади се Дилън.

— Не, но обикновено в отдалечената къща за през уикенда остават много малко хора и убиецът трябва да е някой от тях.

Телефонът иззвъня. Фъргюсън послуша, после кимна.

— Изчакайте. — Той погледна към Блейк: — Твоята секретарка проверила разписанията и тази вечер гълфстрийм на Кралските военновъздушни сили лети към Щатите. Могат да минат да те вземат от Фърли Фийлд.

— Чудесно — отговори Блейк.

— Потвърдено — каза генералът и затвори телефона.

— Ами това е значи — ухили се Дилън. — Всичко зависи от теб, стари приятелю. Ще чакаме със затаен дъх.