Джак Хигинс
Мишена — Белият дом (7)

Шеста глава

В своя кабинет в Белия дом Блейк любезно поздрави Алис. Беше успял да поспи в самолета, както и да преглътне една от онези мъчителни закуски, които ти сервират, без да се съобразяват с часовите разлики, но изпитваше отчайваща нужда да се изкъпе и да се преоблече, което направи веднага щом се добра до кабинета си — толкова често му се налагаше да спи там, че винаги държеше на разположение дрехи.

Когато седна зад бюрото си избръснат и издокаран в син спортен костюм, Алис му подаде чаша кафе.

— Току-що се подмлади с десет години — изрази одобрението си тя.

— Виж колко бумаги са се натрупали!

— Направила съм каквото е по силите ми. Разкажи ми какво стана.

Блейк ръководеше Подземието по свой си начин. Алис беше единствената му служителка. Когато трябваше да се свърши някаква работа, той призоваваше хора от тайния си списък: стари приятели от ФБР, обикновено пенсионирани или с прекратени правомощия, различни експерти, от университетски професори до стари другари от Виетнам, който или каквото е необходимо. Организацията беше като на терористична групировка с отделни ядра. Никой освен Алис не знаеше какво правят останалите. Сега тя се възмущаваше от историята му.

— Не мога да повярвам, че в Белия дом има шпионин.

— Какво пречи? Има ги навсякъде — в Пентагона, в ЦРУ, във ФБР…

— Добре, добре, разбирам какво искаш да кажеш. — Тя му наля още кафе. — Всичко е в компютрите, това е истинският проблем. Каквито и мерки да вземаш, достъпът си остава лесен.

— Лоша работа — съгласи се Блейк. — Ти откри ли нещо за „Синовете на Ерин“?

— Нищо особено. Името на Джак Бари фигурира в компютрите на ЦРУ и ФБР, но това е единственото нещо за „Синовете на Ерин“.

— Но той определено спомена за тях — намръщи се Блейк и се замисли.

Изведнъж се оживи:

— Сетих се нещо. Дилън каза, че „Синовете на Ерин“ му звучало като име на ирландски пъб.

— Браво на него — ухили се тя.

— Ще сменим стратегията, търси пъбове, ресторанти, клубове, виж какво ще излезе.

— Слушам и изпълнявам, господарю.

Тя излезе и Блейк се зае с документите.

След не повече от час тя се върна:

— Беше съвсем лесно, след като потърсих на правилното място. — Погледна листчето в ръката си: — „Синовете на Ерин“. Беше в списъка на ирландските клубове. Това е в някакъв си ресторант „Мърфи“ в Бронкс.

Блейк погледна адреса, а после и часовника си:

— Имам шанс да хвана влака за Ню Йорк. Обади се, запази ми място, наеми ми кола и резервирай хотел, на държавна сметка, разбира се. И да е нещо, което отговаря на положението ми.

Тя си тръгна, заливайки се от смях.

* * *

Малко след три колата на Блейк спря пред „Мърфи“ на Хейли стрийт. За разлика от модерните напоследък ирландски пъбове фасадата на ресторанта не беше цялата в зелено, но пък изглеждаше по-стара и внушителна.

— Изчакай ме тук — каза Блейк на шофьора, слезе от колата и се отправи към заведението.

Вътре беше мрачно и доста старомодно с отделните сепарета и махагоновата ламперия. Обедното оживление беше преминало, само двама души довършваха порциите си в едно от сепаретата. Барманът беше най-малко на седемдесет и пет, беше си навил ръкавите и се взираше през очилата на края на носа си в спортната страница на „Ню Йорк Таймс“.

— Здравейте — започна Блейк, — „Бушмилс“ и вода.

— Е, поне имате вкус. — Старецът се зае да изпълнява поръчката.

— И би трябвало с име като Дули. Един приятел ми каза за това място, Бари се нарича.

Старецът бутна питието през бара:

— Не си спомням за такъв.

— Почерпи се и ти. — Старецът си наля едно голямо и светкавично го изпи.

— Каза ми, че членувал в някакъв клуб тука, „Синовете на Ерин“ се казвал.

— А, това са четири-пет момчета. Нищо особено, освен дето единият е сенатор.

— Охо, сенатор!

— О, да, сенатор Майкъл Коен, много свястно момче.

— Доста интересно. А кои са останалите?

— А, чакай малко… Патрик Кели, отговаря за строителни обекти наоколо… Том Касиди, притежава верига ирландски пъбове… и не мога да се сетя кой още — намръщи се той.

— Почерпи се още едно.

— Ами, благодаря, щом нямаш нищо против. — Той си наля, изпи половината и кимна: — Брейди, Мартин Брейди, шефче в „Тиймстърс Юниън“. Чух, че дал фира поминалата седмица.

— Как така дал фира?

— Очистили го. Някой го издебнал, докато излизал от ведомствения фитнес салон една вечер. — Наведе се към Блейк: — Чух, че имал разногласия с мафията. Сещаш се.

— Да… а кога се срещат „Синовете на Ерин“? Имам предвид коя вечер?

— А, не е нещо редовно, просто от време на време. Не са идвали тук от месеци.

— Така ли? — Блейк пусна една двайсетачка на бара. — Изглежда съм пропуснал момента. Приятно ми беше да си поговорим. Задръж рестото.

— Е, благодаря тогава.

* * *

Когато влезе в колата, Блейк се обади на Алис по мобилния си:

— Вземи нещо за писане. — Той й продиктува имената на членовете на клуба. — Виж в компютъра на нюйоркската полиция за подробности относно убийството на Брейди. Сега съм тръгнал към „Пиер“, ще ти звънна след час.

— Защо аз никога не ходя в „Пиер“, а само ти?

— Защото съм много важна персона, Алис.

— Знаеш ли какво ме привлича в теб? Невъзможното ти самочувствие. — Тя затвори телефона.

Блейк тъкмо се беше заел със сандвичите и кафето в хотелската си стая, когато Алис му позвъни:

— Седнал ли си?

— Толкова ли е зле?

— И така може да се каже. Искаше да проверя за убийството на Брейди, нали?

— Точно така.

— Ами, реших да мина всички имена през полицейския компютър, за да видя дали ще изскочи някаква връзка със „Синовете на Ерин“.

— И изскочи ли нещо?

— Би могло да се каже. Нямаше нито дума за самата групичка, но Брейди, Кели и Касиди бяха споменати.

— Давай нататък.

— И тримата са били застреляни, Блейк. Първо Брейди, някакво мафиотско разчистване на сметки. Три дни по-късно пада Касиди, имало слухове, че го рекетирали, и три дни по-късно Кели е застрелян и ограбен, докато бягал за здраве близо до дома си в Осининг.

— Мили боже — реагира Блейк, — и пълно мълчание за това, така ли?

— Имало е съобщения по вестниците, но напълно независими едно от друго, нямало е какво да ги свърже. Ако не знаеш за „Синовете на Ерин“, няма откъде да ти хрумне, че убийствата може да не са това, което изглеждат.

— Така си е.

— Смяташ ли да запознаеш полицията с това?

— Не знам още. Имаше ли нещо за сенатор Коен?

— Нямаше го в полицейския компютър, но все пак той е жив. Вчера гостува на шоуто на Лари Кинг.

— На каква тема?

— Е, и сам можеш да се сетиш — мира в Ирландия. Всички гледат да се замесят в това напоследък. Щял да ходи до Лондон, за да даде едно рамо на общите усилия и да се покаже пред избирателите си от ирландски произход. Какво искаш да направя?

— Извади от чекмеджето една от онези президентски заповеди, дето са празни, но имат подпис и печат от шефа и я попълни на името на капитан Хари Паркър. После ми я пусни по този факс. Той й продиктува номера на факса в стаята си.

— Кой е той?

— Продукт на нулевата толерантност към престъпността по улиците на добрия стар Ню Йорк. Ръководи специален отдел за убийства — най-добрите детективи, яки компютри, такива ми ти работи. Познавам го от времето на ФБР.

— И сигурно ти дължи услуга?

— Няма нужда. Щом му представя президентската заповед, става мой. Ще поддържаме връзка.

След това той позвъни на Фъргюсън в лондонското Министерство на отбраната, но понеже там беше осем часът вечерта, разговорът беше пренасочен към апартамента на Кавендиш Скуеър.

— Няма да се зарадваш особено — започна Блейк и продължи с лошите новини, включително и обстоятелствата около „Синовете на Ерин“.

— Изглежда, някой не си поплюва — обобщи Фъргюсън.

— И така може да се каже. Сетих се за убийството на Раян в Лондон. Все пак и той е имал вземане-даване със „Синовете на Ерин“. Можеш ли да измъкнеш подробности от Скотланд Ярд? Знаем, че според Дилън убиецът е жена, но повече ме интересува какво оръжие е било използвано.

— Веднага се заемам, ще ти звънна след половин час.

Фъргюсън се обади на архива в Скотланд Ярд и после се свърза с Дилън:

— Искам те тук възможно най-бързо.

Дилън пристигна след десет минути, Ким го пусна да влезе и той се заизкачва по стълбите, докато Фъргюсън вадеше втория лист хартия от факса си.

— Какво става? — попита Дилън.

Генералът се беше зачел в документите. Вдигна поглед и му ги подаде:

— Това е докладът за Раян, след като са го извадили от реката. С доста необичайно оръжие е убит. Виж сам.

Дилън прегледа листовете и кимна:

— Колт, двайсет и пети калибър. Дамски пистолет, но доста смъртоносен, когато е зареден с куршуми с изместена тежест. — Той върна листата на Фъргюсън — И какво от това?

— Блейк току-що ми се обади от Ню Йорк. Намерил е „Синовете на Ерин“ и почти всички са мъртви. Трима от тях се застреляни в рамките на седем дни, и то преди не повече от две седмици.

Дилън подсвирна.

— Доколкото знаем, е останал само сенатор Майкъл Коен от Ню Йорк… Мили боже! На всичкото отгоре той пристига тук след няколко дни за мероприятие относно мирния процес в Ирландия. Ще отседне в хотел „Дорчестър“. Само това ни липсва, да очистят американски сенатор в Лондон. Убеден съм, че министър-председателят ще ни натовари да го пазим.

— Какво ще правим?

— Ще се обадя на Блейк да го запозная с фактите.

* * *

В стаята си в „Пиер“ Блейк съсредоточено слушаше какво му говорят по телефона и после кимна:

— Още тази вечер ще се видя с един от най-добрите специалисти по убийствата. Запиши си номера на факса тук. Изпрати ми материалите и аз ще те държа в течение какво съм открил. Там ли е Дилън?

— Сега ще ти го дам.

— Какво ти шепне интуицията, ирландски ми приятелю?

— Ами, знаеш какво е казал народът: един път е случайност, два пъти е съвпадение, три пъти е вражеско действие, а вече мога да преброя четири пъти.

— Наистина ли мислиш, че е дело на един човек, и то на жена?

— Едно нещо знам със сигурност: някой иска да се отърве от „Синовете на Ерин“, а четири от пет не е лошо постижение. Ако бях на мястото на онзи сенатор, Майкъл Коен, щях доста да съм притеснен.

— Както и аз. Ще поддържаме връзка.

Дилън затвори телефона.

— Значи седим и чакаме — обърна се той към Фъргюсън. — Ще кажеш ли на премиера?

— Не още.

— Ами Картър?

— Картър да си гледа работата. Дай да обърнем по едно за лека нощ и после да те няма.

* * *

В кабинета си на Полис Плаза номер едно Хари Паркър се готвеше да се прибере вкъщи. Денят беше доста тежък: три трупа на наркобосове, шест мъчителни разпита и цяла планина бумаги. Тъкмо вземаше решение да се отбие в любимия си бар, когато телефонът иззвъня:

— Хари, ти ли си?

— Кой е?

— Блейк Джонсън.

— Ах, ти куче, не съм те виждал от случая Делани — кога беше това, преди две години или три? Чух, че си се разкарал от ФБР.

— Изкачих се нагоре. Ще ти разправям, когато се видим.

— И кога ще се случи това?

— След петнайсетина минути.

— Ама аз тъкмо си тръгвах.

— Хари, ами ако ти кажа, че идвам при теб по молба на президента?

— Ще ти отговоря, че само ме баламосваш. — Последва мълчание, което накрая Паркър прекъсна: — Май не се шегуваш, а, Блейк? Какво работиш сега? — В този момент инстинктите, трупани на улицата в продължение на двайсет и пет години, проработиха. — Леле, в какво ме забъркваш?

— В нещо доста интересно, можеш да си сигурен. Слагай кафето.

Хари Паркър се облегна назад и се замисли. Той беше четирийсет и осем годишен чернокож, отраснал в Харлем. Завърши Колумбийския университет със стипендия и веднага след това постъпи в полицията. Цял живот бе искал да стане полицай и никога не бе имал нищо против нощните смени и седемдесетчасовата работна седмица. За разлика от жена си.

Тя го напусна преди десет години и се ожени за някакъв баптистки свещеник, но му остави един син, лекар, и една дъщеря, репортер в местната станция на Си Би Ес и самотна майка, която преди две години го дари с внучка.

Вдигна телефона и позвъни на закусвалнята отсреща:

— Здрасти, Мира, днес ще оставам до късно. Прати ми сандвичи със сирене, картофки и кафе за двама.

Отвори едно чекмедже, извади кутия цигари, поколеба се малко и запали. Беше ги спрял, но какво толкова, и без това се очертаваше безсънна нощ. Изправи се до прозореца и се загледа в дъжда. Телефонът иззвъня.

— Капитан Паркър, някакъв господин Джонсън иска да ви види.

— Пратете го при мен.

Малко по-късно се почука на вратата, но се оказа, че е момчето с поръчката.

— Остави ги там — каза Паркър и Блейк Джонсън се появи на прага.

— Хм, мирише приятно. Почти нищо не съм хапвал цял ден.

— И сега си дошъл да ме подяждаш, така ли? — Хари освободи момчето и добави: — В такъв случай можеш да седнеш.

Настаниха се един срещу друг на ниската масичка в ъгъла и Блейк си взе един сандвич:

— Страхотно.

— Чувствай се като у дома си и не се притеснявай, че ще ме оставиш да умра от глад. — Паркър махна капачката на едно от кафетата. — Гледам, загладил си косъма. Та каква е тази работа?

— Прочети това. — Блейк извади един плик от джоба си и си взе още един сандвич.

Паркър отвори илика и извади факсимилето:

— Мили боже, президентска заповед!

— Това е само копие, оригиналът е на път по президентски куриер.

Хари беше изумен:

— Никога не съм виждал такава заповед, само съм чувал, че ги има, Блейк. Знам, че вече не си във ФБР, но за кого работиш — за ЦРУ, за Тайните служби?

— Нито едно от двете, Хари, работя за самия голям шеф.

— Тоест?

— Моят отдел е много специален и изключително секретен, Хари. Докладвам лично на президента, което обяснява тази заповед. По този въпрос вече не си отговорен нито пред полицейското управление на Ню Йорк, нито пред кмета. Отговорен си пред един-единствен човек — президента на Съединените американски щати. Приемаш ли тези условия?

— Имам ли избор?

— Не, задачата, която изпълнявам, засяга националната сигурност, а твоят професионален опит ми е крайно необходим.

Изведнъж Хари Паркър се почувства горд. Взе си сандвич и се усмихна:

— Аз съм твоят човек, Блейк. Казвай сега.

* * *

Малко по-късно, навил ръкави пред компютъра, той заяви:

— Ще вкарам информацията за Раян — пръстите му затанцуваха по клавиатурата. — Така, а сега да видим тези „Синовете на Ерин“. — Дъждът биеше по прозореца в унисон с потракването на клавишите. — Номер едно, Мартин Брейди, „Тиймстърс Юниън“. Излязъл от салона за фитнес една вечер и бил застрелян в тила, докато се навеждал да отключи колата си. Типична мафиотска екзекуция, а и знаем, че са му имали зъб.

— Да — каза Блейк, — но мисля, че за такива убийства мафията имитира ЦРУ. Обикновено използват малък калибър, двайсет и втори да кажем.

— Прав си. — Паркър отново се зае с клавишите. — Но в този случай е използван колт, двайсет и пети калибър, и куршуми с изместена тежест. — Той се облегна назад. — Боже господи, я пак да видя файла за Раян! — Отново посегна към клавиатурата: — Колт, двайсет и пети.

— Възможно ли е да е съвпадение? — попита Блейк.

— Как ли пък не! Ще сравня експертизите за още съответствия и се обзалагам, че ще намеря.

— Дай да видим и другите.

Паркър отново се хвана на работа:

— Три дни по-късно рано сутринта Касиди излиза от новия си ресторант в Бронкс. Полицията разполага с информация, че по това време са действали рекетьори, и решава, че той е една от жертвите. — Натисна още няколко клавиша и добави: — Не е истина! Използван е колт, двайсет и пети калибър.

— Остава още един — напомни Блейк.

— Патрик Кели, строителен предприемач, милионер — продължи Паркър, — има навика да става в шест часа и да прави неколкокилометров крос. Намерен застрелян близо до къщата си в Осининг. Винаги носел златен часовник за петнайсет хиляди долара и златна верижка на врата си. И двете липсват. — Погледна Блейк: — Класифицирано е като излязъл от контрол въоръжен грабеж.

— Я да видим какво е било оръжието.

Паркър направи нужното, изчака резултата и кимна:

— Страхотно! Същото оръжие е използвано и в Лондон, и в Ню Йорк — Извърна глава към Блейк. — Какво ще кажеш?

— Убиецът е на ниво, само дето е използвал едно и също оръжие. Виж само как се е погрижил за всяко убийство да има обяснение. Брейди и мафията, Касиди, жертва на рекет, и Кели е обран.

— Определено е на ниво, а и както няма очевидна връзка между убийствата, тази работа с оръжието никога нямаше да излезе наяве, ако не беше ти, но има още една загадка.

— Това, че според моят колега от Лондон убиецът е жена ли?

— Ни най-малко, а фактът, че с пистолет, използван в Лондон, са извършени три убийства в Ню Йорк. Направо не мога да повярвам. Кой е тоя, дето ще мине през проверките по летищата с пистолет?

Блейк се намръщи, но след миг изражението му се разведри:

— Може би е пътувал с частен самолет. Някой високопоставен и много богат, от тия, дето ги пускат да минат направо.

— Леле, за какво става дума тук? — притесни се Паркър.

— Не мога да ти кажа, но ти обещавам, че когато мога, ти пръв ще научиш.

— Ами, много благодаря.

— Повече нищо не мога да направя. — Блейк се изправи. — А сега трябва да се видя с президента.

* * *

В Лондон вече минаваше полунощ, но той все пак се обади на Фъргюсън:

— Става все по-интересно.

Генералът седна в леглото и бодро го подкани:

— Разказвай.

— Какво мислиш? — попита Блейк накрая. — Може би е някоя лоялистка група, която си е поставила за цел да ликвидира „Синовете на Ерин“?

— Блейк, драги мой, аз съм старо куче, отдавна съм в този занаят и съм се научил да вярвам на инстинктите си. Един пистолет в Лондон и Ню Йорк означава и един убиец. Главата си залагам.

— Но пък жена? Не е лесно да се повярва.

— Достатъчно дълго съм живял, за да знам, че всичко е възможно. Ще говориш ли с президента?

— Да.

— Сенатор Майкъл Коен трябва да дойде в Лондон до няколко дни. Отбележи това пред президента, може би е по-добре сенаторът да си остане вкъщи.

— Ню Йорк, Лондон — сви рамене Блейк, — и двете са станали много опасни напоследък.

* * *

По същото време в една добре обезопасена къща в графство Даун, Ълстър, Джак Бари тъкмо отпиваше от уискито си в кухнята, когато телефонът му иззвъня. Беше Връзката.

— По дяволите, къде се губиш? — изръмжа Бари.

— Аз съм много зает човек, драги мой. Блейк Джонсън се върна във Вашингтон, така че предполагам сега се криеш.

— Би могло да се каже. С него бяха Шон Дилън и някаква главна инспекторка. Изгубих двама от моите, но успях да им се изплъзна.

— Това е добре. Вярвам, че не си споменавал за нашите уговорки.

— Разбира се, че не — излъга Бари.

— Чудесно. Ще те държа в течение. — Връзката затвори телефона.

Бари изпсува. Въобще не му харесваше, че не знае с кого си има работа, но пък и „Синовете на Ерин“ нямаха никаква представа. Той помисли малко и набра сенатор Майкъл Коен на кодирания си телефон. Бяха се срещали няколко пъти в Щатите и се разбираха добре. Коен се беше влюбил в тази игра; в смразяващите кръвта истории, в нощните акции, струваше му се много романтично.

Сенаторът вдигна веднага:

— Кой е?

— Бари е. В кофти момент ли те хванах.

— Да, сега има парти. Оттеглих се за малко в кабинета си. Смятах да ти се обадя, но тъкмо се връщам от Мексико. Имам лоши новини. Мартин Брейди е бил застрелян, някаква публична екзекуция. Говори се, че била мафията.

— Ама че съвпадение. Тим Пат Раян оня ден си го получи по същия начин.

— Това факт ли е? — попита сенаторът. — Все пак той си беше гангстер.

— Какво става с Кели и Касиди?

— Не съм ги чувал от месеци. Май трябва да им се обадя… — Някаква врата се отвори с трясък и се чу пиянски кикот. — Господи, идват! Ще се чуем.

* * *

Блейк си беше уредил самолет на ВВС да го вземе сутринта. Краткият полет беше лишен от събития. Вихреше се типична мартенска буря, но младото майорче, което отговаряше за операцията, не се разколебаваше лесно.

— Началникът на кабинета е при президента в Нантъкет, сър. Нареди да ви закараме дотам с хеликоптер.

— На брега ли ще кацаме? — попита Блейк.

— Точно така, сър.

— Писнало ми е от такива изпълнения още от Виетнам.

— Тогава не съм ви карал аз, сър. Моля, последвайте ме, вътре има сандвичи и кафе. Излитаме след трийсет минути.

Той вдигна чадъра си и поведе Блейк по пистата.

Старата къща с дървена облицовка в Нантъкет принадлежеше на семейство Казалет от години. За президента тя беше изпълнена с различни спомени: детството, училищните ваканции: два пъти се беше възстановявал там, след като го раняваха във Виетнам. Къщата пазеше и един горчив спомен: бавното гаснене на съпругата му от левкемия и терористичната заплаха, дошла скоро след като най-накрая бе открил каква чудесна дъщеря има — графиня Мари дьо Бризак, понастоящем парижанка, преподавател по изкуство в Сорбоната.

Цял живот бе обожавал плажа и сега се разхождаше там с Хенри Торнтън; следваше ги човек от Сикрет Сървис, Кланси Смит, а Мърчинсън, ретривърът на президента, си играеше около водата. И тримата носеха шлифери, за да се предпазят от силния вятър. Прибоят бучеше, беше толкова приятно да си жив и Вашингтон беше далече.

Президентът махна два пъти с ръка и Кланси, отлично запознат със значението на този жест, измъкна цигара от пакета си марлборо, запали я и я подаде.

— Неведнъж съм казвал — намръщи се Торнтън, — направете това пред камера и ще загубите много гласове.

— Живеем в свободна страна, Хенри. Може да не е здравословно, но не ме прави лош човек. — Той се наведе и почеса Мърчинсън зад ушите. — Виж, ако пребия това прекрасно куче, вече е друга работа.

Разнесе се вой на двигател. Кланси изслуша съобщението и докладва:

— Идва хеликоптер, господин президент. Блейк Джонсън е.

— Добре. Сега ще разберем какво е станало в Ирландия — каза Джейк Казалет и се отправи към къщата.

* * *

Събраха се в хола и Блейк седна срещу президента, а Торнтън се облегна на камината.

— С министър-председателя обсъдихме този въпрос, както ти е добре известно, но тази работа ми изглежда доста неправдоподобна. Лицето Бари например.

— Съвсем истински си е, сър, и се хвалеше с източниците си, които очевидно са в Белия дом. Бари знаеше кой съм и за кого работя.

— Всичко е знаел! Ама чак предател в моя Бял дом! Не мога да повярвам.

— Непрекъснато се случват такива неща, господин президент. Само попитайте който и да е журналист кои са източниците му — отбеляза началникът на кабинета. — Няма никакво основание да си мислим, че сме неуязвими.

— А и прекалено много информация е леснодостъпна — допълни Блейк. — Всичко вече е в компютрите. Инсталирани са всякакви защити, но аз мога да вляза в ЦРУ от Лангли, ако ми трябва, а съм напълно убеден, че ако се постараят достатъчно, и те ще проникнат във файловете на Подземието. Дори и настоящият разговор се записва.

— Боже мой, разбира се, чрез онези охранителни джаджи, които монтира, нали? — попита президентът.

— Точно така, сър, системата тук е свързана с Вашингтон чрез директна линия.

— Кодирана, разбира се — уточни началникът на кабинета не без известна ирония.

— Информацията би трябвало да постъпва в архива на Белия дом, където се картотекира.

— В компютър — каза Торнтън. — А голямото проклятие на тази система е, че има много хора, които знаят как да влязат във всеки компютър, създаден от човек.

— Освен това в Белия дом работят немалко хора — каза Казалет, — въпреки че човекът на Бари сигурно има ирландско родословие или поне е съпричастен с ИРА.

— Но, господин президент, това се отнася за страшно много хора — възрази Торнтън. — Даже моята майка е родена в Ирландия. Дошла е тук като малка от графство Клер. Бащиният ми род, Торнтънови, са от Англия.

— Баба ми по майчина линия е била дъблинчанка — ухили се Казалет и се обърна към Блейк: — Ами ти?

— Господин президент, Джонсън е чисто английско име, но разбирам какво иска да каже началникът на кабинета. Винаги се е говорело, че около четирийсет милиона души в тази страна са с ирландски произход. А ако броим и хората като вас самия или началника на кабинета, които имат някаква частица ирландска кръв, един бог знае за каква цифра става дума.

— И за кой знае каква огромна част от персонала на Белия дом — добави Торнтън.

— Не се и съмнявам. Няма нужда да споменавам, че ще обърна всеки един камък. Само че съм оставил най-лошите новини за накрая.

— Искаш да кажеш, че може да е и по-зле? — Президентът поклати глава. — Давай направо, Блейк.

Докато той разказваше за живота и смъртта на „Синовете на Ерин“, президентът и началникът на кабинета слушаха ужасени.

— Това е безумие! — промълви президентът, когато Блейк свърши. — Запознат ли е министър-председателят с всички факти?

— Не съвсем, господин президент. Бригаден генерал Фъргюсън реши да изчака, докато приключа с разследването си тук.

Казалет се замисли, после погледна към Торнтън:

— Няма да ни е излишно по едно питие. За мене скоч и сода, без лед, а вие, господа, си налейте каквото желаете.

Той отиде до френския прозорец, отвори го и пое дълбоко от студения въздух. Торнтън му подаде скоча:

— Може ли да отбележа нещо?

— Моля.

— Мисля, че не обръщаме достатъчно внимание на сенатор Коен.

— Защо?

— Спомена се за някаква мистериозна Връзка, за която се предполага, че предава подбрана информация за ирландския проблем на „Синовете на Ерин“ и има силно подозрение, че Тим Пат Раян е бил тяхната връзка в Лондон.

— Е, и? — попита Казалет.

— Ами тези са от лошите, господин президент. Няма как да не са, щом са се забъркали с Джак Бари. От това следва, че и сенатор Коен е от лошите.

— Сетих се вече за това — каза президентът. — Възможно ли е той да е Връзката?

— Едва ли — отговори Блейк. — Ако е той, защо му е да излиза на светло, като става член на клуба?

— Има смисъл в думите ти.

Казалет се намръщи, а Торнтън попита:

— Какво ще предприемем?

— Официално, нищо — отвърна президентът. — Коен ще отрече каквото и да е участие, а едва ли можем да докажем нещо.

— Можете ли да му забраните да заминава за Лондон?

— Че защо? Ако той е набелязаната мишена, ще си остане такъв и в Лондон, и в Ню Йорк. Освен това въпреки твърденията му в медиите неговата визита въобще не е по мое поръчение, а е само начин да се докара пред електората.

— И сега какво ще правим? — попита Торнтън.

Президентът се обърна към Блейк:

— Първо, кажи на Фъргюсън да запознае министър-председателя с последния развой на събитията. Аз ще обсъдя нещата с премиера.

— А сенатор Коен?

— Какъв беше онзи стар английски израз, който Дилън използваше? Сритай го отзад ли?

— Точно така, господин президент.

— Ами тогава, сритай сенатор Коен отзад. Изплаши го, накарай го да се втурне да бяга презглава, наблюдавай го внимателно. С малко късмет може да изскочи нещо.

— Както заповядате, господин президент. Сега най-добре да тръгвам, че задържам хеликоптера.

— Той може да почака. Сега ще обядваме, господа, а после можеш да се върнеш към света на проблемите, Блейк.

* * *

Три часа по-късно телефонът на сенатор Майкъл Коен иззвъня, докато той беше в нюйоркския си офис.

— Аз съм — каза Връзката — и имам лоши новини, сенаторе. За съжаление настъпиха тежки времена за „Синовете на Ерин“. Всички са мъртви. Брейди, Касиди, Кели, Раян. Всички гушнаха букета. И на всичкото отгоре, и четиримата са убити с един и същи пистолет.

Зениците на Коен се разшириха от ужас:

— Господи! Не е истина! Знам за Брейди и Раян, но и Кели и Касиди… Какво става, за бога?

— Чувал ли си за последния мохикан? — изсмя се Връзката, — ами, ти си последният син на Ерин. Чудя се къде ли ще попадне следващият удар. Между другото, президентът знае, че си замесен.

— Ще отрека. Всичко ще отрека. А ти откъде знаеш?

— И друг път съм ти казвал, че имам информация за всичко, което става в Белия дом.

— Кой си ти? Господи, как ми се иска да не се бях забърквал в това.

— Само че се забърка, а по въпроса кой съм аз, това ще трябва да си остане една от най-големите мистерии в живота ти. Може да използвам преобразувател на гласа, може да съм най-добрият ти приятел, или пък да съм жена. Всъщност смята се, че жена е убила Раян в Лондон.

— Да гориш в ада, дано!

— Отдавна е уредено. А сега ме слушай внимателно. Президентът е наредил на Блейк Джонсън да си поговори с тебе, да ти каже нещичко за това, което се случва, и да те посъветва да се скриеш в миша дупка.

— Какво да правя? Трябва да съм в Лондон след три дни.

— Да, знам. Според мен трябва да отидеш. Не мисля, че там ще е по-опасно за тебе отколкото тук, а и докато те няма, ще видя какво мога да направя по нашия проблем.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Когато дойде Джонсън, се прави на глупак. Вечеряли сте заедно от време на време и си нямал никаква представа какво става всъщност.

— Но кой стои зад всичко това? Да не са гадните протестанти?

— По-скоро е английското разузнаване. А това означава, че в Лондон си в безопасност.

— Това пък откъде го реши?

— Защото си американски сенатор и никак няма да им хареса да те убият в Лондон.

— Ще се опитам да ти повярвам.

— Добре. Ще те държа в течение. Аз ще се справя със ситуацията.

Хенри Торнтън затвори телефона и се замисли:

„Паникьосал се е, а когато човек се паникьоса, е готов на всичко. Коен започва да пречи. С малко късмет тайнственият убиец ще се погрижи за него. А ако не… може би ще се наложи да потърси помощ. Колкото до Бари, засега ще оставим това настрана. Първо да видим какво ще стане с Коен.“

Той отиде до бюфета и си наля уиски, ирландско, разбира се. Беше казал истината на президента. Покойната му майка бе родена в графство Клер. Но това, което пропусна да спомене, бе, че майка му имаше незаконен брат по бащина линия, който е бил доброволец при Майкъл Колинс във Великденските бунтове в Дъблин през шейсетте. Британците го екзекутирали и Торнтън бе израснал с името на този човек.

Но това въобще не бе всичко. През 1970 година, докато се занимаваше със следдипломната си специализация в Харвард, Торнтън се запозна с една прелестна ирландска католичка от Куинс Юнивърсити, Белфаст. Казваше се Розалин Фицджералд. Тя беше истинската любов на живота му. Прекараха една година заедно в пълна идилия, любовта им беше нещо много повече от сексуално привличане, и тогава се случи нещастието. Тя си отиде вкъщи за лятната ваканция и докато се разхождала по една белфастка улица, започнала престрелка между английски десантни части и ИРА и Розалин останала на място на тротоара.

Омразата му към всичко английско стана непреодолима. Успехът и парите не значеха нищо за него, докато не дойде възможността да отвърне на удара.

Той отпи от уискито и промърмори:

— Мамка ви! Ще дойде и моят час.

* * *

В кабинета си в Манхатън Коен посрещна любезно Блейк, изслуша го, преструвайки се на изненадан, и накрая го изпрати до вратата, поклащайки мрачно глава. Обеща да внимава в Лондон, но заяви, че се налага да отиде. Каузата бе изключително важна, а и бе обещал.

— Моля ви, дръжте ме в течение — каза той на Джонсън, докато му стискаше ръката и го гледаше искрено в очите.

Блейк обеща да изпълни молбата му. След това поговори накратко с президента и се обади на Фъргюсън в Лондон.

— Какво ще правиш? — попита той.

— Ще се видя с министър-председателя. Ще изложа всички факти пред него и ще чакам да чуя резултата от разговора му с президента.

— Ами Коен?

— Казваш, че президентът няма да му забрани да дойде, следователно ще дойде. На мен ще се падне задачата да го пазя.

— И какво мислиш, че ще стане?

— Казах ти вече, аз съм старо куче, отдавна съм в този бизнес. Вярвам на инстинктите си, а те ми казват, че той ще умре в Лондон. — Фъргюсън затвори телефона.