Джак Хигинс
Мишена — Белият дом (5)

Четвърта глава

Както често се случва в Белфаст, бръснещият северен вятър носеше дъжда на талази над града, накъдряше водите на Белфаст Лох и блъскаше прозорците на стаята на Дилън в „Европа“ — най-бомбардирания хотел на света. Той надникна навън и се загледа в железопътната гара, размишлявайки какво огромно място заема този град в живота му. Смъртта на баща му преди толкова години, бомбардировките, цялото това насилие. И сега политиците най-сетне бяха решили да сложат край на всичко това.

Вдигна телефонната слушалка и позвъни на Хана в стаята й.

— Аз съм. В приличен вид ли си?

— Не. Тъкмо излизам от банята.

— Идвам на секундата.

— Не ставай глупав, Дилън. Какво искаш?

— Обаждах се на летището. Самолетът от Лондон закъснява с един час. Мисля да сляза в бара. Какво ще кажеш да обядваме?

— Бих хапнала някой сандвич.

— Ще се видим долу.

Едва минаваше дванайсет и в „Библиотеката“ — бара на хотела, беше тихо. Дилън си поръча чай — любимия чай на Бари и на цяла Ирландия, сетне се настани в ъгъла и зачете „Белфаст Телеграф“. Хана се появи двайсет минути по-късно с елегантен кафяв костюм с панталони, а червената й коса беше прибрана на опашка.

— Страхотно — одобрително закима Дилън. — Изглеждаш като репортер, изпратен да отрази модно ревю.

— Чай?! — в отговор възкликна тя. — Шон Дилън пие чай, въпреки че барът работи?! Не мога да повярвам!

Той се ухили и махна на бармана.

— Щом сме в Ирландия, аз лично смятам да хапна сандвичи с шунка. А ти?

— Салата и чай.

Дилън даде поръчката и сгъна вестника.

— И какво, значи? Отново опряха до нас да решаваме ирландския проблем из засада.

— Ти обаче не смяташ, че сме в състояние.

— Седемстотин години, Хана. Решението отдавна зрее.

— Изглеждаш ми потиснат.

Той запали цигара.

— О, типичното чувство за Белфаст. От първия миг на завръщането си ставам подвластен на миризмата на това място и цялата му атмосфера. За мен завинаги ще си остане военна зона. Доброто старо минало. Трябва да посетя и гроба на баща си, но никога не го правя.

— И на какво се дължи това, как мислиш?

— Един господ знае. Имах подреден живот — Кралската академия, Националния театър, запозната си с цялата история, при това тогава бях едва на деветнайсет.

— Да, зная, бъдещият Лорънс Оливие.

— И тъкмо тогава баща ми се прибра и беше прострелян от британски парашутисти.

— Случайно.

— Знам, знам, но на деветнайсет нещата изглеждат различно.

— И ти се записа в ИРА, за да се бориш за великата кауза.

— Много време изтече оттогава. И имаше много трупове.

Млада келнерка донесе поръчката, сервира и се оттегли.

— И като се обръщаш назад — продължи Хана, — съжаляваш за постъпките си, така ли?

— О, кой знае? Можех вече да съм станал изпълнител на главни роли в Кралската Шекспирова трупа. И да имам петнайсет филма зад гърба си. — Дилън лакомо изяде един сандвич и посегна за втори. — Можех да стана известен. Марлон Брандо ли беше казал нещо в този дух?

— Но за сметка на това си си спечелил доста скандална слава. Ще трябва да се утешаваш с това.

— И в живота ми няма жени. Ти безмилостно ме отблъскваш.

— Горкичкият.

— Нямам ни близки, ни приятели. Е, с изключение на многобройните ми братовчеди в Каунти Даун, но само да ме мернат отдалеч, ще си плюят на петите и ще изчезнат яко дим.

— И нищо чудно, но стига вече с тези терзания. Разкажи ми нещо повече за Джак Бари.

— Познавах по-добре чичо му — Франк Бари. Преди да се разцепим, научих много от него. Джак винаги е бил гаден. Във Виетнам се доказа, а причината да го изритат от армията беше убийство на виетнамски затворници. И през всичките тези години, откакто траят вълненията, става все по-зле. Друга подробност, която може би си научила от досието му, е, че различни организации по света често го наемат да извършва убийства.

— Аз пък си мислех, че става дума за теб, Дилън.

— Печелиш.

В този миг в „Библиотеката“ влезе Блейк Джонсън. Носеше тъмни очила марка „Рей-Бан“, тъмносиня риза и панталони в същия свят и сиво сако от туид. Черната му коса, тук-там прошарена, беше разрошена. Без да даде знак, че ги е познал, Джонсън застана на бара.

— Горкият нещастник. Има вид на човек, който пристига от дълъг път.

— Неведнъж съм го казвала и пак ще повторя — голямо си говедо, Дилън. — Хана се изправи. — Да вървим да го изчакаме.

Дилън извика бармана.

— Впишете сметката на стая петдесет и две.

* * *

Дъждът продължаваше да барабани по стъклата. Дилън извади от хладилника половин бутилка шампанско и я отвори.

— Типично за Белфаст, но какво друго да очаква човек през март — отбеляза той, напълни три чаши и вдигна едната. — Радвам се да те видя, Блейк.

— И аз се радвам, драги ми ирландецо — отвърна той и се обърна към Хана: — Госпожо главен инспектор, по-благоуханна от всякога.

— Ало, не ми взимай репликите — сряза го Дилън. — Но както и да е, да се захващаме за работа.

Всички насядаха.

— Прочетох досието на Бари — започна Блейк. — Голяма гад. Но искам да чуя и твоята версия, Шон.

— Отначало се познавах само с чичо му Франк Бари. Той основа „Синовете на Ерин“, крайна отцепническа групировка. Самият Франк гушна букетчето преди няколко години, но това е друга история. Оттогава Джак ръководи нещата.

— А ти го познаваш лично.

— Засичали сме се, разменяли сме по някой и друг изстрел, когато се е налагало. Да кажем, че не съм най-любимият му човек на света.

— И сме сигурни, че не познава Макгуайър лично?

— Така твърди самият Макгуайър — поясни Хана. — Защо му е да ни лъже? Неговата цел е да се отърве.

— Добре. Наизустил съм всичко, което ми изпратихте по електронната поща. Миналото на Макгуайър, тези французи, за които работи — „Жобер и Ко“, както и този Тим Пат Раян, който едва не ти светил маслото в Лондон, Шон. Впрочем тази подробност с жената убиец много ме заинтригува. Но да се върнем на Бари, искам да чуя всичко лично от теб, дори да повториш онова, което пише в досието.

Дилън изпълни молбата му и дълго говори. Като свърши, Блейк кимна и отбеляза:

— Ясно, с този ще трябва много да внимавам.

— Има още една подробност, която трябва да знаеш за семейство Бари. Като начало, те са стара протестантска фамилия.

— Протестантска?! — не повярва Блейк.

— Това не е толкова необичайно. Ирландската история познава много ирландски националисти протестанти. Да вземем например Улф Тоун. По-интересното е, че прачичото е бил лорд, с други думи, наследник на титлата става Франк Бари, който обаче, както знаеш, е мъртъв.

— Да не искаш да кажеш, че титлата по право се пада на Джак Бари?

— Неговият баща е по-малък брат на Франк Бари и е починал преди много години, тоест Джак остава единственият наследник.

— Лорд Бари?

— Франк очевидно не е предявил претенции към титлата, а Джак със сигурност не е. В противен случай кралицата и личният съвет щяха да се изправят пред сериозен проблем — обясни Хана.

— Има си хас — отвърна Блейк.

— Джак обаче приема всичко много сериозно — продължи Дилън. — Бари са стара фамилия, с дълга история. Имат семейно имение и замък, наречен „Спаниш Хед“, който се намира на морския бряг на четирийсет километра северно от Белфаст. Сега е собственост на „Нешънъл Тръст“. Преди години Джак много се превъзнасяше за него. Така че… нашият Джак е сложна личност. Както и да е, да се залавяме за работа. Между шест и седем часа Макгуайър трябва да е в бара, където ще му бъде съобщено, че таксито му го чака.

— Което ще го отведе в неизвестна посока?

— Естествено. Аз предполагам, че срещата ще се състои в града, на място с множество възможности за измъкване, в случай че възникнат неприятности. Да речем пристанище или нещо такова.

— А вие ще ме следвате.

— Такава е идеята. Зелен ленд роувър. — Дилън му подаде лист, на който беше изписан номерът на автомобила.

— А ако ме изгубите?

— Изключено е. — Хана Бърнстейн извади на масата черно куфарче и го отвори. — Имаме далекомер.

— Ще те проследи до дупка. Последна дума на техниката — допълни Дилън.

Далекомерът представляваше черна кутия с екран.

— Погледни. — Хана натисна някакъв бутон. Появи се пътна карта на някакви улици. — Имаме карта на цяла Северна Ирландия.

— Поразително — отбеляза Блейк.

— Особено с помощта на това. — Хана отвори малка кутийка и извади златен пръстен с монограм. — Надявам се да ти стане. В противен случай ще ти дам друга слушалка, която можеш да забодеш където пожелаеш.

Блейк премери пръстена на лявата си ръка и кимна.

— Мисля, че ми отива.

— Без оръжие — уточни Дилън. — В това отношение хората на Бари не могат да бъдат излъгани по никакъв начин.

— В такъв случай ще трябва плътно да ме следвате.

— О, не се безпокой, няма да те изоставим, при това ще сме въоръжени до зъби.

— Тоест, най-общо казано, планът е аз да ви отведа до Бари, а вие да го заловите? Без полиция и без подкрепления?

— Това е секретна операция, Блейк. Пипваме мръсника и веднага го боцваме, после го откарваме на летището, където ни чака специален лиър, с който се приземяваме директно на Фарли Фийлд.

— А после?

— После го отвеждаме в тайната квартира в Холанд Парк в Лондон, където генералът ще го разпита — отвърна Хана.

— Страхотни вещества има в наши дни — додаде Дилън. — Всичко ще си изпее, преди да се усетим, макар че главният инспектор никак не одобрява тези методи.

— Млъквай, Дилън — остро го сряза тя.

Блейк кимна.

— Излишно е да спорите. Радвам се, че съм тук, президентът също се радва. Няма проблем. Нали съм във ваши ръце, това ми е напълно достатъчно.

* * *

„Библиотеката“ беше популярно заведение сред бизнесмените, които обичаха да пийват по едно питие на път за вкъщи, и когато Блейк влезе малко след шест, вече беше препълнено. Той се настани на бара, поръча си уиски и сода и запали цигара. Беше напрегнат, но се владееше. Имаше огромно доверие на Дилън. Стана шест и половина. Поръча си второ малко уиски и тъкмо когато барманът му го сервира, портиерът донесе табела с надпис „Макгуайър“.

— Аз съм — обади се Блейк.

Докато слизаше по стъпалата към червеното такси, дъждът се лееше като из ведро. Качи се на задната седалка и с изумление установи, че зад волана седи жена с прошарена коса.

— Добър вечер, господине поздрави тя със силен местен акцент. — Вие си стойте кротко, аз ще ви закарам където трябва.

Тя потегли и Дилън, който търпеливо чакаше зад волана на зеления ленд роувър в компанията на Хана, мигом я последва.

Жената закара пътника до пристанището, прекосявайки цял квартал от изоставени, полуразрушени складове. Най-сетне спря до стар пикап форд транзит.

— Слизайте, господине, пристигнахме.

Блейк изпълни нареждането. Таксито се отдалечи. Блейк зачака под проливния дъжд, но задната врата на форда се отвори и отвътре изскочиха двама мъже. Единият беше с късо пухкаво яке, а другият — брадат мъж, носеше дълго кожено палто до глезените като на австралийски фермер. И двамата бяха въоръжени с пистолети.

— Господин Макгуайър? — попита брадатият. — Аз съм Дейли, това е Бел, Дейли и Бел. Звучи като кабаретно представление, само че не е. Един грешен ход и както казват по телевизията, с вас е свършено. Заемете позиция.

Блейк се подпря на покрива на форда и зае разкрачен стоеж. Подложиха го на старателен обиск. Накрая Дейли със задоволство отсече:

— Качвайте се отзад и да потегляме.

Пейките не бяха много удобни. Дейли седна насреща му, а Бел заключи задната врата и се настани зад волана. След миг потегли.

— Вижте, какво става тук? — попита Блейк. — Очаквах да се срещна с господин Бари.

— Той няма търпение да се запознае с вас, но трябва да потърпите още малко, така че си запалете цигара и се наслаждавайте на пътуването.

Като забеляза, че таксито завива, Дилън остави своята кола в една странична пресечка и последва червения автомобил пеш. След потеглянето на форда се върна тичешком и скочи зад волана на роувъра.

— Прехвърлиха го в бял форд — заяви и след миг вече го следваше по осветените улици.

Дъждът се лееше безмилостно и вече се смрачаваше. По всичко личеше, че излизат от града.

— Значи не е в Белфаст — отбеляза Хана.

— По всичко личи.

На едно място пътят беше в ремонт и движението беше преустроено в една лента.

— По дяволите! — ядосано възкликна Хана.

— Спокойно, моето момиче, отвори куфарчето и всичко ще бъде наред.

Тя положи куфарчето на коленете си, вдигна капака и се зае с клавишите. Картата беше доста ясна, още повече че навън вече се стъмняваше. Фордът не се виждаше, но това нямаше значение. Времето летеше, а те продължаваха да се движат на север.

— Къде, на майната си, отиваме? — попита Хана.

— Един бог знае — отвърна Дилън. — Но май ми идва едно прозренийце.

— Като например?

— Вървим на север, а брегът вече е доста близо. Какво ще кажеш за „Спаниш Хед“?

— Луд ли си? Нали каза, че е собственост на Нешънъл Тръст?

— Така е, но по тези места идват туристи чак след Великден.

— Кажи ми, че се шегуваш.

— Гледай си в монитора и скоро ще разберем.

* * *

Отзад на микробуса имаше прозорци. Караха по крайбрежен път и за момента дъждът беше спрял, а част от луната беше покрита от буреносните облаци. Най-накрая завиха по някакъв страничен път и спряха пред порта с надпис „Спаниш Хед Нешънъл Тръст“.

От другата й страна се виждаше къщичка, прозорците й светеха. Бел натисна клаксона, някаква врата се отвори и се появи старец. Той се поколеба и Бел извика:

— Натисни гадното копче, Харкър, и ни пусни да влезем.

Портата очевидно беше автоматична. Старецът отвори някаква кутия, закрепена до нея, порови вътре, портата се отвори и Бел вкара колата. Блейк наблюдаваше кулите и бойниците на замъка, които се издигаха над стръмните скали. Беше доста впечатляваща гледка. Едва след като се приближиха, забеляза, че това е голяма провинциална къща в готически стил от деветнайсети век. Фордът спря, Бел слезе, заобиколи колата и отвори задната врата. Блейк последва Дейли и се озова в нещо като двор.

— Оттук, господин Макгуайър — каза Дейли.

Бел се справи с внушителната дъбова врата и ги поведе навътре. Влязоха в огромна приемна с каменен под, голяма камина и знамена, провесени на специални стълбове: трикольорът на Република Ирландия, флагът на Великобританската уния и най-изненадващо, старото знаме на американската Конфедерация.

— Оттук.

Дейли тръгна по виещите се стълби и Блейк го последва, като Бел подсигуряваше тила. Минаха по широк коридор; по стените му висяха портрети. Накрая Дейли отвори масивна махагонова врата. Влязоха в библиотеката. Тук имаше още портрети, голяма запалена камина, лавици с книги и широки френски прозорци. Някакъв човек се наслаждаваше на гледката навън с чаша вино в ръка. Беше висок, със солидни рамене, носеше черен пуловер и джинси. Той се обърна. Лицето му беше красиво, мургаво, мрачно и някак си жестоко.

— Господин Макгуайър? Джак Бари.

— За мен е удоволствие. — Блейк се опита да изглежда уплашен. — Бях започнал малко да се притеснявам.

— Зарежете това, господин Джонсън. Много добре знам кой сте. Блейк Джонсън, личната хрътка на президента Джейк Казалет. Вие сте шефът на Подземието, нали така му викахте? Желаете ли чаша сансер? — Той извади бутилката от кофата с лед, напълни една чаша и му я подаде. — Заповядайте. Знам от сигурни източници, че истинският Макгуайър е в ръцете на бригаден генерал Чарлс Фъргюсън и Шон Дилън. Както и че другият ми дилър в Лондон, Тим Пат Раян, е мъртъв.

Блейк опита виното:

— Осемдесет и шеста, може би и осма.

— Седма — отвърна Бари. — Та значи познавате стария ми приятел Шон Дилън.

— Приятел ли?

— Попреувеличих малко. Но да се върнем към фактите. Разполагам с чудесни източници, обаче има и неща, които вие можете да ми кажете, включително някои подробности за операциите на онова дърто копеле Чарлс Фъргюсън.

— Така да се каже, що не ме цунете отзад — отговори Блейк.

Бари си наля още сансер.

— Предположих, че ще реагирате така. — Той кимна към Дейли. — Мисля, че Соук Хоул ще свърши работа, Боби. Там е доста студено и отново започва да вали. Бутни го вътре за час и ще видим.

* * *

Валеше като из ведро. Докато Дейли и Бел водеха Блейк към скалите, светкавици осветяваха морето, а вълните се разбиваха с грохот долу. Поеха надолу по тясна пътечка; Бел вървеше отпред с фенер в ръка. След известно време той спря:

— Тук е.

Бяла пяна изригна пред тях с глух тътен. Дейли побутна Блейк напред.

— Слизай. Има една площадка три метра надолу. Ще се оправиш. Доста е студено тази вечер и ще ти оставя дрехите.

Блейк се поколеба и заслиза. Имаше нещо като стъпала и после малка издатина. Изведнъж пространството се изпълни с вода и той задържа дъха си. Господи, колко бе студена!

— Наблюдавай го, ще се върна — каза Дейли на Бел и се отправи към замъка.

* * *

Прав бях, значи — каза Дилън, когато стигнаха до замъка. — „Спаниш Хед“.

Той спря колата, без да изключва двигателя. Хана слезе и се опита да отвори портата, но не успя.

— Зарежи, сигурно е автоматична. Чакай малко.

От едната страна имаше стъпала, предназначени за пешеходци. Докато тя се качваше, вратата на къщичката се отвори и излезе някакъв старец.

— Влизането забранено. Частна собственост.

— Вече не е. — Тя извади валтера от чантата си и го натика под брадичката му. — Хайде, отваряй и действай бързо.

Старецът беше ужасен и му личеше. Приближи се до кутията, натисна копчето и портата се отвори. Дилън вкара колата и я паркира встрани от пътя.

Слезе и притисна стареца към вратата:

— Я да видим дали съм разбрал правилно. Ти сигурно си пазачът. Има ли някой друг в къщата?

— Вдовец съм.

— Как се казваш?

— Харкър, Джон Харкър.

— Ами май доста лошо постъпваш, господин Харкър. Затворено е от септември до Великден, а ти пускаш лица като стария ми приятел Джак Бари например.

— Не разбирам за какво говорите — отвърна възрастният човек с треперещ глас.

Дилън извади валтера си и бодро заяви:

— Може би паметта ти ще се проясни, ако тикна това зад дясното ти коляно и дръпна спусъка.

— Негова светлост си е вкъщи, няма да отричам — мигновено се предаде Харкър, — а и какво би могъл да стори стар човек като мене?

— Негова светлост, а? — засмя се Дилън. — Колко често идва тук?

— Когато реши през зимата, а има и други, които знаят, хора от селото, дето работят в имението.

— И които ще си държат устите здраво затворени, няма смисъл да питам — каза Хана.

— Какво да правим? — каза старецът. — Времената са тежки, а Негова светлост не е от тия, дето позволяват да им противоречиш.

— Куршум в главата, а? — попита Дилън.

— Няма нужда от това, не и със Соук Хоул, дето може да се даде добър урок на някого. Тим Лиъри умря там миналата година.

— И какво представлява тази мокра дупка?

— Нещо като комин в скалите. Вълните се разбиват вътре. Негова светлост вкарва хората вътре, когато иска да им обясни някои неща.

— Мили Боже! — каза Хана.

— Той едва ли има нещо общо с това — каза Дилън и се обърна към Харкър. — Да си дойдем на думата. Бял микробус, форд транзит. Пристигнал е малко преди нас, нали?

Харкър кимна:

— Замина за Белфаст днес следобед. Върна се преди около четирийсет минути.

— Кой беше вътре?

— Боби Дейли и Шон Бел, двама от хората на Негова светлост, на отиване, и само Бел зад волана на връщане.

— А ти умираше от любопитство и отиде нагоре по пътя, за да видиш какво става.

— Откъде знаете? — Харкър беше удивен.

— Всичко знам аз. Какво стана?

— Не бях много близо, но видях Бел да отваря задната врата на микробуса, Боби Дейли излезе оттам с още един човек и тримата влязоха в къщата.

— И ти се приближи, скри се под някое дърво и изчака.

— Това пък откъде го знаете? — Старецът отново бе изумен.

— Защото съм ирландец, тъп нещастник такъв, аз съм от графство Даун, имам шесто чувство. А и си мокър като кокошка от висенето под дъжда. Така, кой е заедно с Бари в замъка?

— Само Дейли и Бел.

— Добро момче. Сега ще се поразходим натам тихо и кротко, а ти ще водиш. Някоя подходяща черна пътечка ще свърши чудесна работа.

— Както желаете, сър.

* * *

Лампите, разположени на различни места из имението, осигуряваха известна светлина, докато се движеха по тясната пътека през гъстия храсталак на гората, над която бяха надвиснали бойниците на замъка. Изведнъж Харкър застина на място:

— Май идва някой.

Те се скриха сред дърветата. Миг по-късно Дейли изскочи от една странична пътека и се отправи към замъка.

— Ето го — прошепна Харкър. — Това е Боби.

Дейли продължи към замъка, а Дилън промърмори:

— Откъде идва, това е въпросът.

— Там са само скалите и Соук Хоул.

— Защо му е на Бари да прави срещата тук, а не в Белфаст? — Дилън се обърна към Хана: — Защо да си прави труда да мъкне Блейк чак дотук? Няма никакъв смисъл.

— Освен ако не се е размирисало — отвърна тя.

— Съгласен съм. — Дилън се обърна към Харкър: — Соук Хоул значи, и по-тихо.

* * *

Шон Бел се приюти под едно дърво отстрани на пътеката и постави фенера на земята до нозете си. Беше нещастен; мокър до кости от проливния дъжд и на всичкото отгоре не можеше да пуши. Чу се глух бумтеж като от динозавър с колики и Соук Хоул изригна високо във въздуха. Той се замисли как ли се справя американецът. Нямаше да изкара дълго в такава нощ.

Чу се леко щракване и заглушителят на края на валтера се притисна към дясното ухо на Бел.

— Трудният начин, господин Бел — каза Дилън, — е да ти пръсна черепа, така че бъди послушен.

— Кой си ти, бе? — изграчи Бел, а той го претърси и го лиши от един револвер 38-ми калибър.

— „Уебли“, трийсет и осмица. Отдавна не ги продават. Сигурно здраво сте закъсали с вашата дружинка. — Той напъха пистолета в джоба на якето си. — Казвам се Дилън.

— Боже господи!

— Кофти вечер за тебе. Подозирам, че едно мое американско приятелче е някъде наоколо.

Той отново натисна с валтера и Бел извика от болка:

— В Соук Хоул е. Входът е надолу по пътеката.

— А какво търси там?

— Бари знаеше, че той не е този, за когото се представя. Очаквахме го.

— Сериозно? Ами води ни тогава.

Бел вдигна фенера и тръгна по пътеката, като се дръпна назад, когато Соук Хоул изригна високо в нощния въздух.

— Наблюдавай го — каза Дилън на Хана и отиде до стъпалата, които водеха надолу. — Още ли си там, Блейк? Аз съм Дилън.

— Защо се забави толкова? — извика Блейк, застанал на площадката и хванал се за един ръждив железен прът.

— Качвай се горе — отвърна Дилън.

Изминаха няколко минути и Блейк се зададе бавно по стъпалата.

— Господи, Дилън, чувствам се ужасно. Върнах се обратно във Виетнам, където веднъж изкарах шест часа в едно блато.

— Какво стана?

— Бари знаеше всичко. Името ми, президента, Подземието. Каза, че имал чудесни източници, но искаше информация, която мога да му дам за вас и Фъргюсън.

— Хайде да отидем в замъка да го зарадваме.

— С голямо удоволствие — отвърна той. — Само секунда. — Извърна се към Бел, който стоеше на върха на стъпалата. — Дръж това, копеле гадно! — Удари Бел с всичка сила и той полетя надолу. Миг по-късно Соук Хоул изригна.

— Готови ли сме да тръгваме? — попита Дилън.

— И още как.

Блейк ги поведе към замъка и се спря пред масивната входна врата.

— Обратно към портата, дядо — обърна се Дилън към Харкър. — Сядай си вътре и си дръж езика зад зъбите. Прави каквото ти казвам и няма да те застрелям. Разбрахме ли се?

Старецът се изпари.

— Някой да има излишен пистолет? — попита Блейк.

— Това по-скоро е за музея, но сигурно ще ти свърши работа. — Дилън извади уеблито.

— Хайде, че работа ни чака — каза Блейк и отвори вратата.

* * *

В библиотеката Дейли постави ново дърво в огъня, а Бари стоеше до френските прозорци и наблюдаваше дъжда.

— Гадна вечер, Боби. Чудя се как ли е господин Джонсън.

— По-добре, отколкото си мислиш — каза Блейк, отваряйки вратата.

Всички застинаха за миг, после Бари отметна глава и се засмя:

— Мили боже, това си ти, Шон!

— Както винаги, Джак, плътно по петите ти. Чарлс Фъргюсън иска информация, особено след онова, което научих от това приятелче. Вътрешен информатор, а? Това може да е само на нивото на Белия дом. Лошо момче си ти, не може да се отрече.

— Както винаги, Шон, както винаги. Предполагам, че Бел е поел по пътя на всички смъртни.

— Точно така.

— Е, всички това ни очаква. Налей едно бренди на господин Джонсън, Боби, нека да е голямо. Сигурно има нужда. Той вдигна чашата си. — За ветераните от Виетнам.

— Не мисля. Убивал съм, но не и като вас. — Блейк пое брендито от Дейли и се загледа в картините по стените. — Тази униформа не е ли на Конфедерацията?

— Да. — Бари погледа към портрета. — Здравият господин в края е Франсис Първи. Трупа състояние в Барбадос през осемнайсети век. Захар и роби. Връща се тук и си купува титла. Всички са се казвали Франсис. Оттам идва и Франк.

— Докато дойдеш ти?

— Да, Джак на името на Джон. Този, който се е бил за Конфедерацията и е убит при Шилох. В писмата си твърди, че е избрал да се бие на тази страна, защото сивите униформи отивали на очите му.

— Нищо чудно, ако поне малко е приличал на тебе — каза Блейк. — Но да си дойдем на думата. Ти знаеше, че идвам на мястото на Макгуайър.

— Какво става с него?

— Както ти е добре известно, той се намира на сигурно място в Лондон й си казва и майчиното мляко.

— Прасе.

— Да — каза Дилън. — Всичките са такива. А ти, изглежда, всичко знаеш.

— Както винаги не можеш да отречеш. Държа да съм една крачка напред. Това ме поддържа жив.

— И си искал информация за генерал Фъргюсън, както чуваме — каза Хана.

— Ами, защо не. Той е стара лисица.

— Скоро ще го видиш лично — отвърна Дилън. — Убеден съм, че има за какво да си говорите.

— Не се и съмнявам. — Бари се обърна и си наля още сансер. После се премести до камината. — Налей още едно бренди на господин Джонсън, Боби. Убеден съм, че няма да му дойде зле.

Дейли отиде до бюфета и се пресегна за гарафата с бренди, но отвори едно чекмедже и когато се обърна, в ръката му имаше пистолет.

— Ха, така. Май си сменихме местата — каза Бари.

Но ръката на Дилън се стрелна нагоре и се чу глух пукот. Дейли падна назад към бюфета, прострелян в сърцето, а когато се свлече на пода, ръката му все още стискаше гарафата.

Хана извика и Дилън се извърна точно навреме, за да види как част от ламперията до камината се отваря, а Бари прави една-единствена крачка и изчезва. Дилън се втурна натам, но се чу леко щракване и той не успя да помръдне панела.

— По дяволите! — изруга Блейк.

— Трябваше да се досетя — въздъхна Дилън. — Никога не би използвал това място, ако нямаше един-два резервни изхода. Тук е като в заешка дупка. Сега никога няма да го хванем.

— А какво ще правим с този? — Хана погледна към Дейли. — Да извикаме ли полицията?

— Само това ни липсва. — На пода имаше индийски килим, който Дилън използва, за да увие трупа. — Помогни ми.

Блейк направи каквото бе помолен:

— И сега какво?

— Махаме се оттук. Аз ще се отърва от доказателствата. Този може да прави компания на Бел в Соук Хоул.

Той тръгна по коридора и Блейк отвори масивната врата пред него. Дъждът се втурна вътре.

— Страхотна вечер за вършене на мръсна работа. Ще се видим при портата — каза Дилън и се отдалечи.

* * *

Когато Блейк и Хана стигнаха до къщичката, там нямаше и помен от Харкър, въпреки че светлините бяха още запалени. Те се скриха от дъжда в ленд роувъра и няколко минути по-късно се появи Дилън.

— Всичко е наред. Земните пътища на лукавите винаги свършват зле. — Той се приближи до вратата на къщичката и здраво я ритна. Тя се отвори и оттам надникна Харкър.

— Изпуснахме ги — каза Дилън. — Негова светлост и Дейли се изпариха през някакъв таен проход.

— Намират се такива неща там.

— Както и да е. Няма смисъл Бари да узнава за твоето участие в тази работа. Дръж си устата затворена и няма да имаш проблеми. Това никога не се е случвало.

— И още как ще си държа устата затворена. Ще ви отворя портата.

Дилън се настани зад волана, изкара колата от имението и пое по крайбрежния път.

— И сега какво? — попита Хана.

— Можеш да се обадиш да изпратят лиъра да ни вземе рано сутринта. Фъргюсън обича да го запознават с лошите новини възможно най-бързо, както ти е добре известно. — Дилън се обърна към Блейк: — А ти? Обратно към Вашингтон ли?

— Не, по-скоро искам да проследя тази работа докрай. Идвам с вас до Лондон да ви помогна да устоите на гнева на Фъргюсън.

— Добре, тогава следваща спирка — Европа и качествен румсървис.