Стивън Ледър
Мисията невъзможна (8)

Един шофьор от ФБР чакаше пред летище „Кенеди“ и държеше табелка с името на Коул Хауард. Взе куфара на агента и го занесе до колата. На път за Манхатън двамата размениха по няколко учтиви реплики за полицията, за времето, за убийството на трима агенти от Управлението за борба с наркотиците в Бронкс същия следобед.

Шофьорът закара Хауард до Федерал Плаза и му помогна да получи временен пропуск, който агентът защипа за джоба на сакото си. Служителката от пропуска предупреди в Отдела за борба с тероризма за идването му, след това му обясни как да го намери. Шофьорът му кимна за довиждане и Хауард се насочи към асансьора.

Когато вратата се отвори със съскане на етажа на отдела, една дребна, слаба жена с прошарена коса и тревожни очи, които все отбягваха неговите, го заведе в кабинета на Мълхоланд. Ед Мълхоланд беше около петдесетте, с остри черти и прошарена къса коса. Имаше яка десница и изглеждаше в отлична спортна форма.

— Коул, радвам се да се запознаем. Джейк Шелдън говори много добри неща за теб. Искаш ли кафе? Чай?

Хауард поклати глава:

— Не, благодаря.

Мълхоланд погледна над рамото му.

— Кейти, би ли повикала Ханк? И помоли Франк Съливан и Дон Клътси също да дойдат. Благодаря.

След като секретарката се оттегли, Мълхоланд махна към два сиви дивана, поставени под прав ъгъл един спрямо друг в другия край на кабинета. Пред тях имаше малка, квадратна масичка от месинг и стъкло, върху която бяха разпръснати половин дузина полицейски списания.

— Да седнем там, Коул, да се разположим по-удобно.

Докато двамата мъже прекосяваха кабинета, Мълхоланд удари госта си по гърба. Приятелско „потупване“, от което зъбите му изтракаха.

— Наистина се радвам, че си в екипа, Коул, страхотна работа си свършил досега. Страхотна.

Мълхоланд напомняше на Хауард на пълководец, който с радост изпраща хората си в битка, под дъжд от куршуми, с пълното съзнание, че на него нищо не може да му се случи, докато обичаните му воини отиват на сигурна смърт. Вдъхваше увереност, но на Хауард му се струваше с твърде приповдигнато настроение и прекалено щедър на комплименти. Агентът от Финикс остави куфарчето си до единия диван и седна, като оправи гънките на панталона си. Мълхоланд издърпа един въртящ се стол с висока облегалка и го постави от другата страна на масичката, срещу диваните. След малко в кабинета влезе пооплешивял мъж, среден на ръст и с евтин кафяв костюм.

Мълхоланд го представи като Ханк О’Донъл младши, началник на Отдела за борба с тероризма. О’Донъл приличаше повече на книжен плъх, отколкото на борец срещу тероризма и когато се ръкуваха, Хауард забеляза, че пръстите му са нацапани с мастило, сякаш е писал с пускаща химикалка. Когато новодошлият седна на единия от диваните, агентът от Финикс забеляза, че панталоните му са изтъркани отзад, сякаш прекарва по-голямата част от времето си седнал.

В кабинета влезе друг мъж и Мълхоланд го представи като агент от клон „Европа“, Франк Съливан беше висок, с руса коса, болезнено жълтеникава кожа и луничав, чип нос. Той обясни, че Дон Клътси бил на полева акция и щял да се прибере в службата до час. Съливан се разположи на дивана, а Мълхоланд се настани на въртящия се стол като всемогъщ монарх на трона си.

— Това, между другото, е предварителният инструктаж преди тазвечерната среща в управлението на Тайните служби във Вашингтон — обясни Мълхоланд, скръствайки ръце пред изпъкналия си гръден кош. — Искам да получа представа с какво точно си имаме работа тук. Коул, ти си свършил огромната част от работата досега, защо не ни поставиш в течение?

Хауард кимна и взе куфарчето си. Отвори го, извади папките и постави две от тях на масата.

— Мери Хенъси и Матю Бейли, и двамата — членове на Ирландската републиканска армия, и двамата — издирвани за убийства от британците, бяха заснети да репетират атентат сред аризонската пустиня.

Той постави третата папка на масичката и продължи:

— Илич Рамирес Санчес, познат още като Карлос Чакала, най-известният световен терорист, отговорен за маса убийства, случаи на изнудване и отвличания. Той е бил заедно с Хенъси и Бейли в Аризона и заедно с тях е подготвял тримата снайперисти.

Хауард постави досиетата на двамата бивши „тюлени“ върху първите три.

— Рич Лъвъл и Лу Шолен, бивши „тюлени“ от флота и добре обучени снайперисти. Способни да улучат цел от две хиляди метра. Третият снайперист още не е идентифициран.

Ханк О’Донъл се изкашля тихо.

— Ние можем да хвърлим светлина върху самоличността на третия снайперист — обади се той и подаде една папка на Хауард. — Дина Рашид, ливанка, един от най-добрите снайперисти на християнските милиции.

Хауард отвори папката. От вътрешната страна на корицата бе залепена снимка на слабо момиче с дълга кестенява коса, мургава кожа и черни очи. Хауард си спомни, че третият снайперист на записа имаше дълга коса.

— Според клона ни за Близкия изток Рашид е изчезнала от Бейрут преди около пет месеца и се издирва навсякъде — продължи О’Донъл. — Не е засечена при влизане в САЩ, но същото важи и за Хенъси, Бейли и Карлос. От досието й научих, че двамата с Карлос не са напълно непознати. — Той се изкашля виновно и добави срамежливо: — Всъщност в миналото са били любовници.

Хауард кимна и постави новата папка върху останалите.

— Всички знаем, че Карлос е бил сред терористите, поканени от Саддам Хюсеин, и се смята, че това е било начало на терористична кампания срещу САЩ и Великобритания.

Мълхоланд се наведе напред и кръстоса пръсти.

— Това не е голо предположение, Коул. Представители на ИРА също са присъствали на споменатата среща в Багдад и след броени седмици стреляха с минохвъргачка по Даунинг Стрийт.

Съливан кимна:

— Неколцина терористи от ИРА са били забелязани в Ирак около Коледа на 1990, а стрелбата с минохвъргачка беше на седми февруари 1991. Британският министър-председател Джон Мейджър е бил в заседателната зала заедно с военния си съвет и по някаква щастлива случайност никой не е пострадал. Една от мините паднала в градината на Даунинг Стрийт 10 и от експлозията са се счупили прозорците на околните сгради. Преди няколко години по нареждане на Маргарет Тачър били сложени взривоустойчиви завеси, само това ги спасило.

— Няма доказателства, че Хенъси или Бейли са били замесени, нали? — попита Хауард.

Съливан поклати глава:

— Специалните части имат някои предположения, но не се споменават нито Хенъси, нито Бейли. През това време той е бил в Щатите.

— Спомням си нападението, но не съм си давал сметка, че зад него може да стои Ирак — призна Хауард.

— Точно така го е планирал Саддам — отбеляза тихо О’Донъл. — Той търси отмъщение, не публична изява.

— А това ни довежда до мишените — намеси се Мълхоланд. — Боб Сейнджър вече вдигна Отдела за разузнаване на Специалните части по тревога. Сигурни ли сме обаче, че целта на терористите е президентът?

Хауард се облегна назад, постави ръце на коленете си.

— Не знам, Ед. Не знам. Нямах време да прегледам целия списък, но британският министър-председател се очаква след броени дни; принцът на Уелс идва на кралска визита следващия месец. Много британски политици и бизнесмени също се очакват да посетят страната и всеки от тях може да е набелязан за цел. Повечето политици са от Консервативната партия, а някои от бизнесмените са от военната промишленост.

Мълхоланд кимна:

— Разкажи за тези компютърни специалисти, които работят за нас в Белия дом?

Хауард обясни за компютърния модел на Анди Ким.

— Помислили ли сте за включване на различни цели в програмата? — поинтересува се Мълхоланд. — Тези британски високопоставени лица?

— Мислихме за това, но времето ни притиска, а и кого да определим за цел, ако не е президентът? Нямаме възможност да преправяме, модела за всяко идващо чуждестранно лице, дори да се ограничим само с британците. А какво ще кажете за възможностите от американска страна? Всеки член на Конгреса може да се смята за потенциална жертва. В лицето на военните, от които Саддам би искал да се отърве, има куп цели.

Мълхоланд кимна:

— Защо казваш, че времето ви притиска?

Хауард обясни за подслушания телефонен разговор, при който Лу Шолен бе успокоил майка си, че до две седмици всичко ще свърши. След това разказа на останалите за идентифицирането на телевизионния канал по епизода от „Стартрек“ и всички се засмяха.

— Отлично — възкликна Мълхоланд.

— Много остроумно — добави О’Донъл, пошляпвайки крака си.

— Значи, знаем, че атентатът трябва да се извърши на Източното крайбрежие в рамките на следващите две седмици. Какви са възможностите ни? — попита Мълхоланд.

— Можем да отменим всички публични прояви на президента през този период — предложи Хауард.

— Той никога няма да се съгласи.

— Предвид на обстоятелствата…

Мълхоланд поклати глава:

— Вече изказах това предложение пред Боб Сейнджър; той смята, че безопасността на президента вече е сто процента осигурена, нищо друго не можело да се направи, освен да се затвори в противоатомно укритие.

— Може да излязат с изявление, че има здравословни проблеми — предложи Хауард.

— Това, без съмнение, е правено и друг път, но от Белия дом смятат, че президентът не може да се крие всеки път, когато разкрием някой заговор. Това означава да не си подаде носа от Белия дом. Предполагам, че има и известен момент на честолюбие. Ако зад това стои Саддам Хюсеин, президентът не иска да му доставя удоволствие, като показва страха си.

— Какво ще кажете да ги сложим в списъка на десетимата най-търсени? — попита О’Донъл плахо, сякаш се страхуваше от мъмрене, че се е намесил.

— Кого? Снайперистите или терористите? — уточни Мълхоланд.

— Мислех си за снайперистите. Ако знаят, че ги издирваме, може да се подплашат.

— В този случай може да опитат друг път — отбеляза Хауард.

— Коул е прав — съгласи се Мълхоланд. — Освен това цялата операция се организира от Карлос. Сигурен съм, че ако снайперистите се откажат, той ще си намери други. А тази Рашид явно има лични причини да участва, така че надали ще се стресне. Можем обаче да включим Хенъси и Бейли в списъка, Карлос също. Те са издирвани терористи.

— И какво ще напишем в листовката за издирване? — поинтересува се Хауард. — Нямаме отпечатъците им, а и не са извършили никакво престъпление на територията на САЩ.

— Бейли се е опитал да закупи ракета земя-въздух в Лос Анжелис — намеси се Съливан. — Има основателни причини ФБР да се интересува от него и Хенъси.

— Това надали оправдава включването им в списъка на десетимата най-търсени — не отстъпваше Хауард. — Пресата ще повдигне много въпроси, особено ако се разбере, че издирваме и Карлос. Предполагам, че няма да огласяваме причината да ги търсим.

— Без съмнение — отвърна Мълхоланд. — Можем просто да използваме това, че са терористи. Издирване на активисти от ИРА в сътрудничество с британските власти.

— Такъв прецедент няма досега. Журналистите ще започнат да задават въпроси, а и се съмнявам да постигнем бързо резултати. Спомнете си двуседмичния срок.

— Ами британците? — обади се О’Донъл. — Ще ги уведомим ли?

— Ти как мислиш, Ханк? — попита Мълхоланд.

О’Донъл вдигна рамене:

— Отношенията между Бюрото и Ем Ай 5 не са особено сърдечни. Прекалено много интереси са замесени.

— Ние обаче продължаваме да ги информираме, нали?

— Изпращаме им сведения, но те не са приоритет. Съобщихме им, че Бейли и Хенъси са били забелязани на наша територия, но за Карлос още нищо не сме им казали. Не го сметнах за нужно на сегашния етап.

— Имаш ли представа защо може Карлос да се е събрал с ИРА? — попита Мълхоланд.

О’Донъл прехапа замислено устни и началникът му се усмихна:

— Просто питам за мнението ти, Ханк. Не си на изпит.

О’Донъл кимна:

— На този етап всичко е в сферата на предположенията. Но ако трябва да изразя мнение, мисля, че ИРА само обслужва Карлос. Той командва, а те му уреждат паспорти, шофьорски книжки, хотели, инфраструктурата за операция от негов тип. Карлос не е действал в САЩ преди. Доколкото ни е известно, това е първото му посещение в страната. ИРА пък има дълга традиция в САЩ. Тук събират по-голямата част от финансовите си средства и често идват, когато в Ирландия стане прекалено напечено. Освен това ирландската колония е много по-организирана от повечето малцинствени групи. Има законни организации, предлагащи работа, съвети и подкрепа, но съществуват и престъпни мрежи, търгуващи с оръжие и фалшиви документи. Карлос не би могъл да се свърже с тях сам, но Бейли и Хенъси лесно ще му помогнат.

Гледището на О’Донъл бе посрещнато с кимане. Мълхоланд изпука кокалчетата си, лекото пращене отекна в тихия кабинет като гърмеж.

— Няма нужда да казвам, че залавянето на Карлос ще бъде най-големият успех в историята на Бюрото. Съгласен съм обаче с Хауард, че не можем да го обявим за издирване, без да възбудим доста неудобни въпроси сред медиите. А и както изтъкна той, обявяването на снайперистите за издирване няма да ни доведе доникъде. Лъвъл и Шолен са само наемници. Като имаме предвид и ограниченото време, мисля, че трябва да разгласим издирването само на Бейли и Хенъси, като приемем, че те са с Карлос. Основната ни цел обаче ще е той. И това е съвсем сериозно, господа. Жив или мъртъв, той трябва да бъде заловен.

Мълхоланд погледна Съливан:

— Франк, ти ще увеличиш натиска върху информаторите си, открий къде са Хенъси и Бейли, какви документи използват, с кого се срещат, всичко, както си му е редът. Притисни всеки, който е просрочил визата си или работи незаконно. Всеки, който откаже да сътрудничи, ще отлети с първия полет за Ирландия. И искам да се свържеш с всичките ни представителства в градовете с големи ирландски колонии, да пуснат и те пипала. Дон идва във Вашингтон, но ще ти осигуря достатъчно хора тук. — Мълхоланд забеляза, че Хауард иска да вземе думата. — Хрумна ли ти нещо, Коул?

— Само една идея. Не мисля, че слагането на Хенъси и Бейли в списъка на най-търсените ще доведе до резултати навреме. Защо вместо това не го обявим пред обществеността? Да покажем снимките им в някое популярно телевизионно предаване. „Най-търсените на Америка“ или „Неразгадани мистерии“, предавания, подтикващи зрителите да разследват престъпления.

— Не мисля, че публичността в едно разследване на атентат е най-разумното нещо — намръщи се Мълхоланд.

Хауард поклати глава:

— Няма да издаваме истинската причина. Ще покажем снимките им, но ще обявим, че ги издирваме за въоръжен грабеж или контрабанда на наркотици. Ще помолим зрителите да се обадят, ако ги забележат. Някои от тези предавания имат много висок рейтинг благодарение на нас.

— Това е идея — съгласи се Мълхоланд. — Дължат ни услуги, това е сигурно. Все пак няма да е много лесно. Нека се чуя с един познат продуцент; ако има време, ще го направим. — Той се удари по коленете. — Добре, да действаме. Ханк, хващай Дон, като дойде, среща на долния етаж след четирийсет и пет минути. Нека всички да научат, че през следващите няколко дни ще сме в Белия дом. Кейти ще знае как да се свърже с нас. Франк, благодаря, че участва. От теб зависи да попаднем на някаква следа от Карлос.

О’Донъл и Съливан излязоха, но когато Хауард понечи да ги последва, Мълхоланд го сграбчи за рамото и го задържа.

— Чакай малко, Коул, бих искал да ти кажа още нещо.

Той затвори вратата след излизащите агенти, след това се облегна на бюрото си с кръстосани крака и скръстени на гърдите ръце.

— Първо, искам да повторя, че смятам, че си свършил отлична работа по това разследване. Не съм от тези шефове, които си приписват заслугите на подчинените си, искам да го знаеш. Когато всичко това свърши, всеки ще си получи заслуженото, обещавам.

Той се усмихна, показвайки големите си бели зъби, разположени толкова близо един до друг, че приличаха на една непрекъсната ивица в устата му.

— Закачи знамето си на мачтата ми и аз винаги ще стоя зад теб.

Хауард кимна, не беше сигурен дали началникът е напълно искрен. Бе работил достатъчно дълго във ФБР, за да знае, че не думите, а делата са важни.

— Благодарен съм ви за това.

— Освен това искам да поговорим за срещата ни с Боб Сейнджър. Доколкото разбирам, вече си се срещал с него.

— Веднъж, за да му разкажа за компютърния модел на Анди Ким.

— Какво мислиш за него?

Хауард погледна Мълхоланд в очите, усещаше клопка. Можеше двамата със Сейнджър да са близки приятели. Той вдигна непринудено рамене:

— Изглежда добър професионалист. С готовност премести Ким в Белия дом и му осигури достъп до архивите на Тайните служби. Както казахте обаче, смята охраната на президента за съвършена. Имам чувството, че ми се надсмиваше.

— Да, напълно в негов стил — усмихна се Мълхоланд. — Трябва да имаш предвид, че Боб Сейнджър има само една грижа в живота: да охранява президента. Той не се интересува от арести, от разкриване на престъпници, от преследване на бегълци. Грижи се само повереният му човек да остане жив и здрав. Боб е като повечето висши служители от Тайните служби. Издигнал се е сам по йерархията. Те започват с тримесечниците и продължават по списъците на съмнителните лица, прочистват по този начин пътя на президента. След това пристъпват към същинската охрана, отблъскват тълпата, стоят около колата му, придружават го навсякъде. Целия си живот прекарват в дебнене на някой маниак с пушка, който се опитва да застреля президента, и знаят, че когато това стане, от тях се очаква да застанат на пътя на куршума. Затова са те, да поемат куршума вместо президента. Когато заемат тази длъжност, нещо става с тези хора. Забелязва се по погледа им; същият невиждащ поглед като на ветераните от Виетнам. Нещо зад тези очи обаче също се променя. Гледната им точка се изкривява и след известно време те започват да си мислят, че са нещо повече от останалите сили на реда. Мислят се за най-добрите и че другите не могат да ги научат на нищо ново. Забравят, че ние защитаваме четвърт милиард души от милиони престъпници. Не казвам, че Боб Сейнджър е стигнал дотам, но и не се изненадвам, че ти се е сторило, че ти се надсмива. Когато се срещнем с него, искам да помниш, че той се интересува единствено от сигурността на президента. Бюрото иска да залови Карлос, Хенъси и Бейли. Ние работим с Тайните служби, но техните цели са други. За тях няма значение дали Карлос ще напусне страната, или ще бъде заловен. Боб ще предпочете да включим Карлос в списъка на десетимата най-търсени пред по-предпазливия подход. Ако се опита да го предложи, остави ме аз да се оправям, разбрано?

— Няма проблем — съгласи се Хауард.

— Добре.

Мълхоланд се отблъсна от бюрото и удари госта си по гърба:

— Добре, Коул, нека се обадя на познатия си продуцент. После отлитаме с хеликоптера за Вашингтон.

 

 

Звънът на телефона стресна Патрик Фаръл и той се събуди, но му бяха нужни няколко секунди, за да се осъзнае. Обикновено спеше дълбоко и доста труд се изискваше, за да го събудиш.

— Спиш ли, Пат? — чу се глас с ирландски акцент и Фаръл позна Матю Бейли.

— Мамка ти, Матю, кое време е?

Фаръл седна в леглото и се почеса по гърдите. Цифрите на електронния будилник светеха червено. Беше един и половина.

— Сам ли си? — попита Бейли.

Фаръл погледна спящата фигура до себе си.

— Може да се каже — отвърна. — Къде си?

— Не много далеч от теб, Пат, старо куче. По плана ли е всичко?

— При мен няма проблеми.

— Утре сутринта ще дойда. Искам да пробвам центуриона, става ли?

— Чудесно, ще приготвя няколко бири.

— Осем часа преди купона да не се пие, помниш ли?

— Да, добре.

Спящата фигура до Фаръл се размърда. Той се пресегна и погали гъстата черна коса, разпиляна върху възглавницата. Понижи глас:

— Матю, тук всичко е тип-топ, но може да има проблем в Ню Йорк. Познаваш ли някой си О’Брайън? Демиън О’Брайън?

От другата страна на линията последва кратко мълчание.

— Познавам Сиймъс О’Брайън, но не се сещам за никакъв Демиън. А, има Демиън Дж. О’Брайън от старата школа, живее в Дъблин, но сигурно отива към седемдесетте и никога не съм го виждал. Какво има?

— Някой си Демиън О’Брайън питал за теб в Ню Йорк преди няколко дни. Твърдял, че сте приятели.

Една ръка изпълзя изпод чаршафа и се промъкна по бедрото на Фаръл. Той се усмихна и разтвори крака.

— Сиймъс отива към осемдесетте и живее в един старчески дом в Дери, доколкото знам.

— Проблемът, Матю, е, че двама от нашите отишли да попритиснат този О’Брайън, да видят каква му е играта. Полицията ги открила в стаята му завързани и застреляни.

— Мамка му — прошепна Бейли толкова слабо, че Фаръл едва го чу.

Нахалната ръка напипа целта си и започна да стиска, Фаръл едва се сдържа да не изстене.

— Какъв е този О’Брайън? — попита Бейли. — Къде е сега?

— Кажи ми, да ти кажа, Матю. Чупил се е.

— От САС, а?

— Не знам, изглеждал надежден, доколкото разбирам. Поработил малко във „Филбинс“, а знаеш, че Шорти ги надушва от километри. О’Брайън си попийвал порядъчно, едва ли не алкохолик.

— Ти какво мислиш? Нас ли преследва? Дали не се опитва да разбере кой е оправил Маниън?

— Маниън?

— Офицерът от САС, когото Мери разфасова. Представяше се като Балънтайн, но истинското му име е Пит Маниън.

— О’Брайън не е споменавал за Маниън. Търсил е теб.

Бейли изсумтя:

— Бога ми, Пат, надали ще влезе във „Филбинс“ и ще започне да разпитва за офицер от САС.

— Да, извинявай.

Ръката, галеща слабините му, доста разсейваше Фаръл, но докосването й му харесваше и той не искаше да я отблъсква. Той се отпусна в леглото.

— Добре ли си, Пат? Дишаш тежко — отбеляза Бейли.

— Просто съм уморен. Може този О’Брайън да бачка за федералните и да са го изтеглили, когато е станало напечено.

— федералните надали ще убият хората ни, как мислиш? Ем Ай 5 биха го направили, също и САС, но не и федералните. Освен ако не стане престрелка.

— Никаква престрелка, момчетата са били чисто голи, вързани и застреляни в гърдите и лицата. Полицията смята, че е дело на банда, нещо, свързано с наркотици.

— Мамка му! — възкликна Бейли. — Какво, за Бога, става там? Мислиш ли, че този О’Брайън знае къде съм?

— Матю, никой не знае къде си.

— Да, така е. Да си забелязал нещо странно около летището?

— Хайде, това е параноя.

— Може би, но ще се радвам, ако си отваряш очите на четири.

— Добре, ще внимавам — обеща Фаръл.

Ръката между краката му стана по-настоятелна.

— Слушай, утре ще се видим, спи ми се. Смазан съм.

— Добре, Пат, старо куче, приятни сънища. Ще съм на летището в шест. Чао.

Връзката прекъсна, преди Фаръл да успее да възрази срещу ранния час и той затвори, клатейки глава. Обърна се и погледна младежа до себе си.

— Добре, нещастнико, изпроси си го.

— О, радост — въздъхна младият мъж и придърпа Фаръл върху себе си.

 

 

Хеликоптерът излезе от облаците и Коул Хауард видя светлините на Капитолия. Гледката на нощния Вашингтон спираше дъха: националните паметници — блестящи в цялото си великолепие, докато наркопласьори и проститутки предлагаха стоката си по тъмните ъгли между тях. Кокаин, СПИН, убийства, Вашингтон ги имаше повече от кой да е друг град по света, но от въздуха това не личеше и Хауард гледаше замаян като дете на първата си разходка до столицата.

Не пътуваше за пръв път с хеликоптер, но въпреки това се чувстваше малко неудобно. Не можеше да забрави, че стабилността на цялата система зависи от едно въртящо се витло, закрепено с един-единствен стоманен болт. Дори със слушалки на ушите той пак чуваше рева на мотора и седалището му се тресеше от вибрациите. Трудно беше да повярва, че тази машина още не се е разпаднала, макар да знаеше, че летенето с хеликоптер е сто пъти по-безопасно от шофирането по пътищата отдолу.

Гласът на пилота прозвуча от слушалките, дори и той вибрираше.

— Момчета, Белият дом се вижда вече отдясно. Ще направим едно кръгче над площадката, след това се приземяваме. Има вятър с двайсет възела, затова малко ще се разтресем, но иначе няма нищо обезпокоително.

До Хауард седеше Дон Клътси, пълничък веселяк със замазана назад черна коса, който му хареса от пръв поглед. Дланите му бяха влажни и той се потеше обилно, но при ръкуването стискаше силно и говореше с носов бруклински акцент като гангстер от евтин филм.

Хауард погледна надясно и видя дома на президента, невероятно бял сред яркозелените ливади. Клътси също го беше забелязал; вдигна палец и кимна. Зад сградата се виждаше бял знак с формата на буква Н, показващ хеликоптерната площадка, а малко по-встрани се вееше флуоресциращ оранжев ветроуказател. Докато прелитаха в кръг отгоре, Хауард си помисли за жена си и колко разстроена я беше оставил. Бе опитал да й се обади от Ню Йорк, но линията все даваше заето. Или го наказваше по този начин, или изливаше душата си пред баща си. Сега часът отиваше към два. Той се почуди дали е прекалено късно да й се обади.

Хеликоптерът се задържа във въздуха и преди Хауард да се усети, те се приземиха и роторът се забави. Когато витлата спряха да се въртят, помощник-пилотът отвори вратата за пътниците и Хауард, Мълхоланд, Клътси и О’Донъл се измъкнаха навън, привели глави, макар че нямаше никаква опасност. Хауард предположи, че това идва от гледането на твърде много военни филми, където рейнджърите излизат от летателните си апарати, докато роторите още работят, приведени на две и с готови за стрелба автомати. Мълхоланд спря да стисне ръката на пилота и помощника му и да ги поздрави за успешния полет.

Един агент от Тайните служби ги чакаше и Хауард забеляза, че носи черни очила, въпреки че беше нощ. Той или познаваше Мълхоланд, или беше добре инструктиран, защото веднага се насочи към него и го поздрави с добре дошъл в Белия дом, преди да се представи на останалите агенти от ФБР. Казваше се Джош Роулингс и имаше вид на наскоро завършил колеж. Той успокои агентите, че има кой да се погрижи за багажа им, и ги въведе през един заден вход, където се наложи да покажат документите си на въоръжен пазач. Тръгнаха по тесен коридор, украсен с малки акварели в позлатени рамки по стените и постлан с наситеносин килим. Далеч от Финикските офиси на Хауард.

— В момента сме в западното крило — обясни Роулингс. — Тук се намират личните покои на президента и нашите офиси.

Качиха се по някакво стълбище в друг коридор с няколко полирани дъбови врати отстрани. Млада секретарка с кестенява коса и ясни сини очи, чийто цвят се подчертаваше още повече от синия й вълнен костюм, ги покани с усмивка. Роулингс им каза довиждане и се върна на долния етаж.

Сейнджър седеше зад бюрото си с навити ръкави и преглеждаше купчина книжа през пенснето си. През прозореца зад него се виждаха осветените ливади, спускащи се към булевард „Пенсилвания“. Сейнджър вдигна глава, сякаш изненадан от влизането им, но Хауард бе сигурен, че началникът на Разузнавателния отдел на Тайните служби е бил уведомен навреме за кацането на хеликоптера. Сейнджър се изправи и посрещна гостите, ръкува се с Мълхоланд. След това поздрави Ханк О’Донъл, оставяйки Хауард трети, което говореше красноречиво за старшинството при разследването. Дон Клътси последен се ръкува с домакина. Кабинетът на Сейнджър бе три пъти по-голям от този на Джейк Шелдън във Финикс, с картини с маслени бои по стените, мек килим със същия наситен син цвят като онзи в коридора и масивни антикварни мебели от гладко полирано дърво и блестяща кожена тапицерия. Секретарката влезе и помогна да наредят четири стола в груб полукръг срещу бюрото и агентите от ФБР заеха местата си.

— Изабел, би ли повикала Рик Палмър, кажи му да вземе Анди Ким и да идват.

Сейнджър махна към купчината документи на бюрото си:

— Този Карлос е гадно копеле. Какво, по дяволите, ще правим с него?

Мълхоланд скръсти ръце на гърдите си. Обясни накратко плана им за издирване на двамата ирландски терористи, Бейли и Хенъси. Сейнджър кимаше от време на време, наблюдавайки внимателно говорещия над очилата си. Мълхоланд описа как ФБР възнамерява да пусне лъжлив сигнал по телевизията за извършено престъпление, за издирване на двамата ирландци заради операция по контрабанда на наркотици във Флорида. Беше успял да се свърже с познатия си в телевизията, преди да се качат на хеликоптера, и той го бе уверил, че до два дни сигналът ще бъде излъчен.

— Защо просто не включите Карлос в списъка на десетимата най-търсени? — поинтересува се Сейнджър.

Хауард си даде сметка, че Мълхоланд е бил прав, че Сейнджър би предпочел просто да подплаши Карлос, вместо да се опитва да го залови. Мълхоланд се изправи, приближи се до бюрото и се опря на него.

— Боб, на този етап смятаме, че имаме възможност да заловим всички замесени: Карлос, Хенъси, Бейли и снайперистите. Те надали знаят, че сме ги разкрили или че ни е известно, че са на Източното крайбрежие. Ако го изиграем добре, ще пипнем всичките.

— От това, което ми каза за телефонния разговор на Лу Шолен с майка му, става ясно, че имаме само две седмици. Между другото, Коул, това хрумване със „Стартрек“ наистина е гениално.

Хауард се усмихна при този комплимент. Погледна Мълхоланд и кимна едва забележимо за благодарност, че началникът е удържал на думата си — очевидно той бе съобщил на Сейнджър за заслугата на агента от Финикс.

— Шолен е казал, че ще стане в рамките на две седмици — съгласи се Мълхоланд.

Сейнджър подсмръкна, сякаш имаше хрема. Свали пенснето си и започна бавно да го лъска с червената си кърпичка.

— В такъв случай сложете Карлос и снайперистите в списъка на десетимата най-търсени и пратете всичките си агенти да ги издирват — предложи той.

— Нямаме толкова време, а и ако мобилизираме цялото ФБР, ще се наложи да обясняваме на медиите. Това означава плакати по стените на пощенски станции, полицейски участъци, навсякъде. Ако използваме телевизията, можем да си спестим по-голямата част от истината.

Сейнджър кимна:

— Значи, ще чакаме будното американско гражданство да върши работата на ФБР, така ли, Ед?

Той се усмихна и погледна над очилата си.

Мълхоланд също се усмихна. Хауард остана с впечатлението, че двамата мъже отдавна се познават и че изпитват извратено удоволствие да се подиграват един на друг.

— Знаем, че трябва да се случи в рамките на две седмици, и то на Източното крайбрежие — продължи Мълхоланд. — Твоите хора сигурно вече подготвят маршрута на президента и проверяват лицата от тримесечниците и списъка на съмнителните. Защо не им раздадеш снимки на Карлос и останалите, за да ги показват, докато обикалят? Твоите агенти така или иначе ще проверят всички хотели, могат да улучат с един куршум два заека. ФБР може да провери фирмите за коли под наем, магазините, бензиностанциите и останалите места. Ще се ограничим обаче само там, откъдето трябва да мине президентът.

На вратата се почука и секретарката въведе Анди Ким и някакъв млад мъж с военна прическа и белези от акне по лицето. Ким забеляза Хауард и се ръкува с него, докато Сейнджър представяше другия човек като Рик Палмър, програмист от Тайните служби.

— Рик, би ли ни разказал за напредъка в програмата за вероятните места на атентата?

Ким видимо настръхна и Хауард го прие като лош знак. Той се усмихна окуражително на корееца. Палмър се почеса по дясната буза, сякаш белезите го сърбяха.

— Стигнахме до августовската програма на президента, но още нямаме съвпадение. Поне не над деветдесет процента. Около половин дузина варианти показаха високи стойности на вероятност, при един тя е около осемдесет и шест процента.

Сейнджър не изглеждаше изненадан от новините и Хауард предположи, че е повикал компютърните специалисти по-скоро заради Мълхоланд, отколкото да се информира той.

— Сред тези места има ли на Източното крайбрежие? — попита той.

Палмър погледна Ким, който побутна очилата си и се изкашля нервно.

— Едното е в Бостън, другото май беше във Филаделфия — отвърна с треперещ глас.

Сейнджър кимна:

— Коул има информация, която може да ви помогне. Първо, смятаме, че опитът за атентат ще бъде направен в рамките на следващите две седмици.

Анди Ким посърна, сякаш си даваше сметка, че или е пропуснал мястото, или програмата му има някаква грешка. По челото му се образуваха дълбоки бръчки.

— Второ — продължи Сейнджър, — снайперистите явно се намират в района на Балтимор и Вашингтон, поне в момента. Като се има предвид краткият срок, не вярвам да се преместят много надалеч. Смятам, че трябва да се върнете от самото начало и отново да проверите данните за всички прояви на президента на Източното крайбрежие през следващите четиринайсет дни.

Палмър също се намръщи, погледна Ким, който вдигна рамене.

— Веднага започваме — обеща Палмър.

— Питам се дали да не разгледаме възможността за други цели — сподели Хауард.

— Например? — попита Сейнджър.

— Сената, Пентагона. Сещам се за неколцина висши военни, които сигурно заемат челно място в списъка на враговете на Ирак. Имам също и списък на гостуващите високопоставени лица от чужбина.

Палмър и Ким се спогледаха изненадано при споменаването на Ирак, което означаваше, че нямаха никаква представа за хода на следствието. Още гледаха на проблема като на математическа задача, не като на криминално разследване.

Мълхоланд и О’Донъл кимнаха в съгласие и Сейнджър ги изгледа изпитателно, сякаш живо се интересуваше от реакцията им.

— Разширяването на търсенето ще ни отнеме още време, ще изисква още хора — възрази той. — Предлагам да се съсредоточим върху проявите на президента през следващите два дни. Ако все още няма резултат, ще се насочим към мероприятията, при които той няма да присъства, но в които ще участват други възможни цели. Ед, кога очакваш снимките на Бейли и Хенъси да бъдат показани по телевизията?

— До два дни. Вторник вечер, ако познатият ми се справи навреме.

— Дано да се справи. Следващата седмица може да е твърде късно.

Сейнджър прибра кърпичката в задния джоб на панталона си и погледна часовника си:

— Господа, сега е почти три. Уредил съм ви стаи в един близък хотел. Сега ще бъдете закарани и утре рано ще дойдат да ви вземат.

Вратата се отвори и секретарката се появи. Хауард се почуди дали Сейнджър не е натиснал някое скрито копче, без да докосва вътрешната комуникационна уредба или телефона. Зад секретарката стоеше млад мъж с фотоапарат. Сейнджър обясни, че гостите трябва да се фотографират за пропуските им за Белия дом, така че те един по един застанаха до стената, за да ги снимат.

Когато и тази процедура свърши, Сейнджър помоли секретарката си да ги упъти към колите.

— И гледайте да не ви вдигнат багажа — предупреди той, погледна Мълхоланд и вдигна рамене: — И това се случва понякога.

 

 

Биологичният часовник на Джокера го събуди в пет часа сутринта. Имаше лош вкус в устата и езикът му бе покрит с дебел слой от някаква неприятна материя. Той преглътна, но гърлото му беше пресъхнало и той едва не се задави, затова изтича в малката баня и отпи от чешмата. Изкъпа се и уви тънка кърпа около кръста си, след това се върна в спалнята и се наведе до леглото. Извади пистолета и заглушителя изпод дюшека. Оръжието изглеждаше чисто ново; нямаше почти никаква драскотина, а заглушителят изобщо не беше използван. Тринайсетте патрона бяха с кухи куршуми. Оръжието и боеприпасите не бяха нещо ново за Джокера. Тези куршуми бяха изключително смъртоносни. В предната си част бяха кухи, което обуславяше лесното отклоняване при проникване в тялото на жертвата и повечето поражения. Бяха истински унищожителни боеприпаси и тъй като бяха големи, излизаха от цевта със сравнително малка скорост, около 340 метра за секунда. Джокера се засмя, когато преброи куршумите в пълнителя. Знаеше, че друг модел на „Зиг-Зауер“, Р226, побира и по повече, по шестнайсет, но дори тринайсет бяха твърде много. Ако попадне в ситуация, в която да му се наложи да изстреля толкова куршуми, смъртта му беше сигурна. Принципът на безразборната стрелба, толкова обичан от играчите на пейнтбол, не вършеше голяма работа в истинския живот. От първия си ден в полка войниците от САС се обучаваха да изразходват по два куршума на цел — и двата в гърдите. Ако има време, можеше да се изстреля и трети, в главата, за пълна сигурност, но при освобождаване на заложници се използваха само по два — бум, бум, и прицелване в следващия нападател. В ситуация, когато човек е изправен пред повече от двама нападатели, това би било голяма грешка, защото независимо колко патрона има в пълнителя, противникът винаги има повече. Само аматьор, който стреля на посоки, може да използва тринайсет патрона. А когато се стигнеше до убиване, Джокера не беше аматьор.

Той се избърса и си навлече дънки и черна фланелка с висока яка, уви пистолета в палтото си. Занесе го при колата и го скри под седалката си, след това се върна на рецепцията на мотела и плати с кредитната си карта. Движението беше спокойно и той бързо стигна до дома на Патрик Фаръл в Лоуръл. Къщата беше двуетажна, в колониален стил, с няколко декара двор и американско знаме, веещо се гордо на един пилон. Номерът на къщата бе написан на пощенската кутия, поставена на края на алеята пред двора. Джокера забави, но без да спира. Пред един баскетболен кош бе паркирана колата „Линкълн Континентал“, която беше забелязал пред офиса на „Фаръл авиейшън“. След като се увери, че е видял самия Патрик Фаръл, Джокера тръгна към летището.

 

 

Когато Патрик Фаръл пристигна, Матю Бейли вече чакаше пред сградата на „Фаръл авиейшън“. Бейли погледна часовника си и изсумтя. Петнайсет минути закъснение. Той слезе от колата и застана до входа на постройката.

Фаръл му махна:

— Здрасти, Матю; извинявай, будилникът ми не иззвъня.

Бейли отново изсумтя. По-вероятно старата свиня да е останала за втори тур в леглото с някой обратен задник, Фаръл никога не беше подбирал компанията си, в леглото или извън него, но бе първокласен пилот и ключова фигура в плана на Мери Хенъси, затова Бейли само се усмихна и го изчака да отключи двойната стъклена врата.

— Искаш ли първо едно кафе? — попита Фаръл.

Бейли отказа, поиска веднага да вземе самолета, Фаръл разбра намека и отвори един метален шкаф зад гишето на рецепцията. Вътре имаше повече от дузина ключове, всеки с метална пластинка, носеща номера на съответния самолет. Той взе един комплект, затвори шкафа и вдигна една навигационна карта от една маса.

— Слушалки? — попита Бейли.

— В самолета.

Двамата мъже излязоха и се приближиха към групата самолети, наредени с носове към пистата.

— Нали нямаше проблеми със свидетелството за правоуправление? — попита Фаръл.

— Не, училището, което ми препоръча, е първа класа. Уредиха ми писмения, дадоха ми няколко урока и накрая ме свързаха с един изпитващ от Авиационната асоциация. Всичко мина по мед и масло.

Бейли се беше учил да пилотира от либийски военни инструктори и можеше да управлява различни едно- и многомоторни самолети. По време на шестмесечното обучение на разноските на полковник Кадафи либийците го бяха инструктирали за работа с всякаква навигационна техника и дори го бяха научили да пилотира френския хеликоптер „Алует 111“. За летене в САЩ с либийско свидетелство за правоуправление очевидно и дума не можеше да става, затова Фаръл му беше издал фалшив документ за петдесет часа уроци по пилотиране и Бейли бе отишъл в Ню Мексико, за да си извади ново свидетелство за правоуправление под фалшиво име. Разрешителното се отнасяше само за едномоторни летателни апарати с неподвижни крила, но Бейли не смяташе да лети с друго.

— Летял ли си с „Центурион“ преди? — попита Фаръл.

— Разбира се. Кой модел е?

— Осемдесет и шеста, един от последните, конструирани от „Чесна“. Не е обаче типичен модел 210, а подобрен вариант на „Атлантик ейро 550“, произведен от една севернокаролинска фирма. Подобрили са двигателя и витлото, сега може да развие 180 възела, продължителност на полета — 1360 километра, земен пробег при излитане — четиристотин метра. Ето го.

Самолетът беше бял със зелени ивици и емблемата на компанията, представляваща, зелено самолетно витло и сокол на двете врати, Фаръл смъкна покривалото и свали въжетата, прикрепващи крилата и опашката за земята, Бейли обиколи машината за оглед на задкрилките и механизма за приземяване. Изчака Фаръл да вземе проби от горивото, за да провери дали няма кондензат или примеси в резервоара. Денят беше хубав за летене, синьо небе докъдето ти поглед стигне със съвсем леко загатване за облачност на около седем хиляди метра. Ветроуказателят сочеше на югозапад, но висеше почти напълно отпуснат.

Фаръл хвърли последната проба от горивото на земята, провери нивото на маслото и кимна на Бейли:

— Добре, да тръгваме.

Двамата мъже се качиха в пилотското отделение и закопчаха коланите.

— Уредите за управление са почти като на модел 210 — обясни Фаръл. — Скорост на излитане със спуснати задкрилки — 56 възела; с вдигнати — 65. След излитане вдигаш задкрилките при 80 възела, оптимална скорост за набиране на височина — 90 възела, или около четиристотин метра в минута.

Той разгъна навигационната карта на скута си и посочи пистата:

— Между осемстотин и три хиляди метра височина сме в обсега на диспечерската служба на международното летище „Балтимор-Вашингтон“; Ако се държиш под осемстотин метра, няма проблем, но вдигнеш ли се над тази височина, трябва да поддържаш връзка с контролната кула на летището. До залива Чизапийк ще летим под седемстотин метра, но след като се вдигнем, трябва да ги уведомя, просто да знаят кои сме. Тук трафикът е доста натоварен заради „Балтимор-Вашингтон“, военновъздушната база „Андрюс“ и международното „Дълс“ на Вашингтон, въздушното им пространство се припокрива. Къде смяташ да летиш?

Бейли се усмихна:

— По-добре да не знаеш, Пат, старо куче.

— Добре, както искаш. Само гледай висотомера. Докато си под максималната разрешена височина, няма проблеми.

Бейли кимна. Двамата мъже сложиха слушалките и изпробваха комуникационната система, Фаръл накара Бейли да вземе ламинирания списък за проверка на машината и двамата заедно го прегледаха, преди да запалят двигателя. Бейли разгледа измервателните уреди на таблото. Самолетът беше снабден с впечатляваща екипировка: аудио- и радарна система „Бендикс/Кинг НМА 87“, двойно устройство за управление КХ 155 с автоматична система за насочване KR 87 и далекомер на „Чесна 400“. Имаше също устройство за определяне на координатите от самолет „Феникс F4“, уред за локализиране на гръмотевични бури „Стормскоуп WX-10“ и автопилот.

— Искаш ли да поемеш управлението? — попита Фаръл по радиостанцията.

— Разбира се.

— Добре, просто имай предвид, че пистата стига точно за излитането. Действай, все едно е по-къса от необходимото.

Бейли погледна списъка за проверка на „Центурион“: клапи на обтекателя — отворени; задкрилки — нагласени на десет процента; автопилот — изключен; уреди за управление — свободни. Той регулира дросела на 1700 оборота в минута; самолетът се разтресе, двигателят загъмжа. Бейли провери манометрите, магнитния генератор и витлото и насочи самолета към пистата. Задържа крака на спирачките, докато двигателят набере пълна мощност, след това ги отпусна и машината потегли рязко. Ускори плавно и Бейли скоро се издигна във въздуха отпуснал спокойно ръце върху уредите за управление. Прелетя над дърветата около пистата и стабилизира курса на седемстотин метра височина.

— Супер — отбеляза.

Той нагласи навигационните устройства и се насочи на изток към залива Чизапийк, докато Фаръл се свързваше с контролната кула на Балтимор.

 

 

Джокера спря на бензиностанцията и напълни резервоара на колата си. Плати бензина и си купи пакет бисквити и шест кутии кока-кола. Не продаваха алкохол, но в жабката имаше още половин бутилка „Феймъз Грауз“.

Той скри колата на същото място като предния следобед и отиде под големия кестен с бутилката. Пистолета остави под седалката, увит във вестник. Тревата беше мокра от утринната роса и той си постла палтото, за да седне. Погледна сградата на „Фаръл авиейшън“ с бинокъла. Отпред имаше две коли, но линкълнът на Фаръл не се виждаше. Джокера се облегна на дървото и отвори бутилката, вдигна тост към сградата и отпи голяма глътка.

 

 

В стаята на Коул Хауард имаше електронен будилник и той го нагласи за осем, за да се обади веднага на жена си. Боб Сейнджър беше уредил да ги вземат в осем и половина. Когато будилникът иззвъня, Хауард се извъртя, изключи го и се пресегна към телефона. При първото набиране сбърка номера и събуди някакъв старец. Хауард отново набра и Лайза вдигна на четвъртото или петото позвъняване.

— Здравей, скъпа.

— Коул?

„Да, същият“ — помисли си Хауард. Колко мъже можеха да й се обадят рано сутрин и да я нарекат „скъпа“? Тя очевидно още му се сърдеше.

— Да, аз съм. Как са децата?

— Добре.

Това беше. Никакви въпроси, никаква загриженост, просто децата бяха добре, „затова ли ми досаждаш толкова рано?“.

— Станала ли си вече?

— Голф.

Отговори от по една дума. Лош знак.

— А? С кого ще играеш?

— С татко.

Това бяха две думи, но втората — не особено приятна за Хауард.

— Скъпа, извинявай.

Думите сами му се изплъзнаха, преди да успее да ги спре. Той изобщо не се чувстваше виновен за скарването им, но искаше да оправи нещата и единственият начин да го постигне бе като се извини.

— Няма за какво да се извиняваш — отвърна тя, което означаваше, че има.

— Добре, добре, просто исках да ти се обадя, за да знаеш, че съм пристигнал.

— Добре — измърмори тя, сякаш безопасността му беше последното, за което би си помислила. — Виж, в осем трябва да тръгвам, а ми остават още много неща за вършене. Знаеш ли кога ще се прибереш?

— Най-късно след две седмици.

Тя не възрази, не затаи дъх от ужас, просто каза „добре“ и затвори. „Ох — помисли си Хауард, — това вече са проблеми.“

Той се избръсна, взе си душ и слезе на рецепцията, където О’Донъл и Клътси вече чакаха.

— Ед каза да тръгваме без него, той щял да вземе втората кола — каза О’Донъл.

По пътя за Белия дом тримата мъже размениха някои общи приказки, тъй като не знаеха колко доверие могат да имат на шофьора. Показаха служебните си карти на пропуска и охраната провери имената им в един списък.

Боб Сейнджър вече ги чакаше в кабинета си и отново имаше цяла купчина компютърни разпечатки на бюрото. Поздрави ги, но не попита за Мълхоланд, затова Хауард предположи, че началникът от ФБР вече му се е обадил. Сейнджър ги заведе в подготвения специално за тях кабинет и ги запозна с една дебела секретарка на средна възраст на име Хелън, която щеше да ги обслужва. Тя беше весела и услужлива жена и вече им бе уредила пропуски за Белия дом, които те закачиха на джобовете на саката си.

Хауард огледа кабинета и прецени, че бюрата и телефоните изобщо няма да стигнат. Обърна се към Хелън, но тя го изпревари, като съобщи, че вече е минала през другите отдели на Белия дом и допълнителните мебели и апаратура ще бъдат изпратени още преди обяд. Хауард помоли да му покаже къде работят Анди Ким и Рик Палмър. Тя се усмихна широко и го заведе до една махагонова врата на подземния етаж.

— Веднъж прекарах осемнайсет месеца зад тази врата — съобщи тя. — Наричаме я Гробницата.

Хауард се усмихна:

— Разбирам те много добре. И аз съм прекарал няколко месеца в едно помещение, наречено Гробницата.

Тя го остави пред вратата и Хауард загледа как дебелите й бедра се търкат едно в друго, докато се отдалечаваше. Шумоленето на найлоновите й чорапогащи продължи да се чува и след като тя зави зад ъгъла.

Хауард почука и влезе. Анди Ким седеше пред голям цветен монитор; Бони, с вързана на опашка коса, стоеше зад него. И двамата изглеждаха изтощени като кучета и агентът осъзна, че явно не са спали предната нощ. В помещението бяха наблъскани бюра, имаше голяма бяла дъска, на която с червен и черен маркер бяха написани няколко реда на програмен език и някакви математически уравнения. Отляво се виждаха две малки походни легла. Семейство Ким бяха толкова погълнати от екрана, че усетиха присъствието на Хауард едва когато той застана зад тях.

— Коул! — възкликна Бони. — Здравей! Анди ми каза, че ще останеш тук за известно време.

Под очите й имаше тъмни сенки и косата й не беше толкова лъскава, колкото си я спомняше той. Съпругът й очевидно беше уморен, повече отколкото при последната им среща.

Анди Ким се изправи и се ръкува с Хауард, но отбягна погледа му. Агентът се досети, че се притеснява, задето нещата не вървяха добре.

— Вие двамата спешно се нуждаете от един хубав сън — установи Хауард. Бони стисна раменете на съпруга си.

— Той не е спал от три дни — обяви.

— Сигурно греша някъде — въздъхна Анди, без да сваля очи от монитора. — Сигурно пропускам нещо.

Хауард не се сещаше какво да каже. Новината, че снайперистите планират да нанесат удара си през следващите две седмици, очевидно бе разстроила Анди, но агентът не искаше да прозвучи снизходително, ако му каже да не се тревожи.

— Започваме отначало — обясни Бони. — Проверихме всички ъгли и разстояния в модела, сега ще започнем да проверяваме всички места, на които трябва да се появи президентът.

— Ама аз съм сигурен, че всичко е вярно — възкликна Анди.

— Анди, не забравяй, че може целта на терористите да не е президентът. Може да не улучиш, въпреки че всичко е вярно. Опита ли с някоя от другите възможности? Принцът на Уелс например или британският министър-председател?

Анди вдигна поглед.

— И при тях не се получава, но аз съм сигурен, че целта им е президентът. Чувствам го. И ако успеят, грешката ще е само моя. Няма да го преживея, Коул. Наистина няма да мога.

Бони се усмихна нервно на Хауард, сякаш се извиняваше за реакцията на съпруга си.

— Ти какво ще правиш, Коул? — поинтересува се тя.

— Имаме следа към снайперистите и хората, които им помагат. Бюрото и Тайните служби работят заедно за залавянето им.

— Какви са шансовете? — попита рязко Анди.

Хауард вдигна рамене:

— Надяваме се.

— Каква е вероятността? — настоя Анди.

Хауард се усмихна напрегнато:

— Не знам, Анди. Не можеш да разглеждаш едно разследване като математично уравнение. Има прекалено много фактори, късметът играе немалка роля. Можем буквално да се сблъскаме с тях, могат да ги спрат за превишение на скоростта или някой от нашито хора да ги срещне случайно. Не мога да преценя каква е вероятността.

До монитора лежеше някаква разпечатка и Хауард я взе.

— Това е списък на мероприятията, на които ще присъства президентът през следващите две седмици — обясни Бони.

Хауард прегледа списъка. Повечето мероприятия бяха на Източното крайбрежие, но имаше и двудневно пътуване до Лос Анжелис и посещения в Далас и Чикаго.

— Далас — измърмори той, достатъчно силно, за да го чуят двамата корейци.

— Мислех, че се съсредоточаваме върху Източното крайбрежие — отбеляза Бони.

— Извинявай, просто разсъждавах на глас. Трудно е да не си помислиш за Далас, когато става дума за атентат срещу президент. Имаме обаче доказателства, които сочат Източното крайбрежие.

Той продължи да чете разпечатката. Президентът беше зает човек, нямаше съмнение в това, до двайсет посещения на ден: срещи на закуска, речи на обяд, церемонии по откриване, разглеждане на фабрики, благотворителни мероприятия, спортни събития. Хауард се зачуди откъде намира време този човек, за да управлява страната.

— Нямах представа, че пътува толкова — призна той. — Май съм си го представял, че през повечето време седи в Овалния кабинет.

— Да, де да беше така — съгласи се Анди Ким. — Положението обаче е по-лошо, отколкото личи от списъка. — Той прокара ръка през черната си коса. — Той няма само една програма за едно мероприятие. Да речем, че разглежда някоя фабрика. Може да посети още десетина обекта между това, да не споменаваме пътуването. И ние трябва да пуснем програмата за всяко място, на което ще спре. Да речем, че трябва да извърви стотина крачки от колата до входа на някой хотел. Трябва да вземем координатите му на всеки десет крачки и да ги прекараме през програмата. Това са десет изчисления само за една кратка разходка. Всеки път, когато се качва или слиза от лимузината, трябва да въвеждаме координатите му в програмата. Не можеш да си представиш колко е сложно.

— Всичко ще се нареди — намеси се окуражително Бони.

— Надявам се.

Вратата на помещението се отвори и вътре влезе мъж със спортен екип. Носеше сиви шорти, изтъркани маратонки и бял анцуг, мокър от пот; дишаше тежко. Анди Ким погледна новодошлия, после се обърна отново към компютъра. Спортният костюм се появи толкова неочаквано, че на Хауард му бяха необходими няколко секунди, за да познае президента на САЩ.

— Здравейте, момчета, реших да намина да проверя как върви нашият модел — поздрави той.

Гласът му с акцент от Средния запад нямаше как да бъде сбъркан след толкова хиляди репортажи по телевизията и радиото и Анди Ким се извърна изненадано. Зина от удивление и вдигна ръце от клавиатурата. Бони бе не по-малко изненадана.

Президентът затвори вратата и се приближи до семейство Ким. На врата му бе преметната малка кърпа и той избърса с нея челото си.

— Боб Сейнджър очаква големи успехи на този фронт — сподели той.

Протегна ръка и Анди Ким се втренчи в нея, сякаш беше зареден пистолет. Усети се, че трябва да я стисне едва когато Бони го сръга в раменете.

— Аз съм Анди Ким — представи се с треперещ глас; Бони отново го сръга. — А това е съпругата ми Бони.

Бони се ръкува с президента.

— Агент Бони Ким, ФБР — представи се сама, за да не си помисли първият мъж, че е дошла само за морална подкрепа на съпруга си.

— Радвам се да се запознаем, Бони. — Президентът се обърна към Хауард: — А вие сигурно сте агент Коул Хауард от Финикс?

Хауард кимна и политикът разтърси сърдечно ръката му; здраво стискане, доста по-продължително от нормалните ръкувания с президента, когато му се налага да поздрави стотици почитатели за колкото се може по-кратко време. Този жест показваше, че държавният мъж наистина се радва да се запознае с Хауард.

— Боб ми разказа за „Стартрек“. Страхотна работа, Коул. Страхотна.

Той се наведе и се втренчи в монитора. Изглеждаше по-слаб отколкото по телевизията и косата му бе сякаш по-тъмна. Хауард си спомни слуховете, че си я бил боядисал в сиво за президентската кампания, за да си придаде по-зрял вид, и неволно затърси да види черни корени на космите.

— И така, Анди, би ли ми демонстрирал как работи туй чудо? — помоли президентът.

Нервно в началото, но с нарастваща увереност, Анди Ким му показа как работи компютърният модел. Извади разположението на сградите на три мероприятия на президента и наложи положението на снайперистите върху тях. Президентът зададе няколко въпроса съвсем на място, които издаваха добри познания по компютри, и скоро програмистът разговаряше с него като с равен.

Накрая президентът се изправи и разкърши гръбнак, сякаш го болеше.

— Казвам ти, Анди, наистина съм впечатлен от това. Много е важно да покажем на тези терористи, че не могат да си разиграват коня, където си поискат. Не можем по никакъв начин да им позволим да диктуват условия. Саддам се опита в Кувейт и ние му показахме каква грешка допуска. Сега ще им докажем, че президентът на Съединените щати не се плаши толкова лесно.

— Не предвиждате да промените програмата си, нали, сър? — осведоми се Хауард.

Президентът го погледна право в очите:

— Нито на йота. Всеки израз на страх от наша страна ще бъде сметнат за успех от тяхна. Пред хора като Саддам Хюсеин човек не може да издава слабост. Ако при всяка заплаха се криех в Белия дом… е… никога нямаше да си покажа носа от него, нали?

— Вероятно, сър — съгласи се Хауард, но се съмняваше президентът някога да се е изправял пред противници като Карлос Чакала и Ирландската републиканска армия.

Президентът се усмихна:

— Е, момчета, трябва да вървя, но искам да знаете, че смятам, че вършите дяволски добра работа. Дяволски добра.

Той избърса отново чело с кърпата и излезе.

Анди Ким погледна жена си, сякаш не можеше да повярва какво се е случило току-що. Хауард се потърка по врата. Президентът, изглежда, изобщо не се впечатляваше от факта, че някои от най-жестоките световни терористи се опитват да го хванат на мушка.

 

 

Карлос и Мери Хенъси заслизаха заедно по стръмната ливада към сивкавосините води на залива Чизапийк. Небето над тях бе ясно и синьо и от изток подухваше свеж бриз, който разрошваше косите им и носеше аромат на море.

— Много добре си избрала къщата, Мери — похвали я Карлос. — Идеална е за целите ни.

— Имах голям избор. Пазарът на недвижима собственост в Мериленд е в застой, толкова много собственици предпочитат да дават под наем, вместо да продават.

Карлос кимна и поглади гъстите си черни мустаци.

— Великият американски капитализъм се препъва.

— Я, Илич! — направи се на изненадана Мери. — Не знаех, че толкова се интересуваш от политика.

Карлос присви очи и изгледа изпитателно жената до себе си. Смяташе Мери Хенъси за проницателна, интелигентна жена с много достойнства, но сарказмът й често го изненадваше. Чувството й за хумор беше типично английско, макар че говореше с ирландски акцент. Въпреки слуховете за него Карлос изобщо не се вълнуваше от политиката. По време на кариерата си бе служил на много господари от всички части на политическия спектър и никога не се беше смятал за свързан с една или друга кауза. Карлос беше бизнесмен, много просто, и винаги бе служил само на един политически цвят — зеления, цвета на парите.

— Ами ти, Мери Хенъси, доколко се интересуваш от политика?

Тя се намръщи, сякаш въпросът я е сварил неподготвена. Над главите им крещяха чайки, един малък самолет прелетя към „Бейбридж“.

— От политика ли? — измърмори тя сякаш сама на себе си. — Едно време се интересувах, предполагам. Сега не съм сигурна.

Стигнаха до края на ливадата и погледнаха към каменистия плаж отдолу. Отляво имаше дървено кейче, забито в брега като обвинителен пръст.

— Имаш ли семейство? — попита Карлос.

Познаваше Мери Хенъси почти от шест месеца, но за пръв път разговаряха за нещо друго, освен за операцията. Тя бе изградила твърда обвивка около себе си и той досега не беше успял да я пробие, но сега имаше чувството, че водата по някакъв начин събужда стари спомени у нея и я кара да отвори душата си.

— Имам син и дъщеря, и двамата са на двайсет и няколко — отвърна тъжно тя. — Отдавна не съм ги виждала.

Карлос кимна:

— Разбирам те. И аз отдавна не съм виждал жена си и децата.

Тя се обърна към него:

— Ти обаче ще се върнеш при децата си, Илич. Аз никога вече няма да видя моите. Никога. Има голяма разлика.

Тя продължи надолу, излезе на плажа. Носеше бяла ленена риза и бледозелени къси панталони и Карлос загледа фигурата й с наслада. Трудно бе да повярва, че тази жена е майка на две деца, които вече са възрастни, прехвърлили двайсетте. Вече беше забелязал, че не носи сутиен; пък и не се налагаше. Карлос се усмихна при мисълта, че преценява Мери така, както Лъвъл бе гледал на Дина Рашид. Не че някога би опитал да вкара активистката от ИРА в леглото си. Тя бе красива, възбуждаща жена, но беше една от най-способните професионалистки в бранша и всяваше респект у всеки, с когото работеше. Освен това, помисли си Карлос, Магдалена щеше да го убие, ако научи за такава връзка. Или по-лошо.

Той последва Мери на плажа и скоро я настигна. Тя коленичи и вдигна един камък. Гърдите й издуха ризата й и Карлос ги загледа с възхита. Тя вдигна поглед, очите й проблеснаха игриво и той разбра, че са го разкрили. Карлос поклати глава и продължи нататък; Мери се изправи и хвърли камъка.

— Винаги съпругът ми е бил този, който се занимаваше с политика в семейството — продължи тя. — Беше адвокат и съветник на ИРА. Твърдеше, че политиката била единственият начин за успех, че насилието раждало само ответна реакция. Това бяха пълни глупости, Илич, и в крайна сметка доведоха до смъртта му.

Карлос продължи покрай брега и Мери го последва.

— Тогава аз бях просто една съпруга и майка, но това се промени, когато протестантите убиха брат ми. Застреляха го пред очите на жена му и децата му на Коледа. И аз бях там, цялата бях в кръв.

— Брат ти в ИРА ли беше?

— Всички мъже в рода ми членуваха в ИРА. Нямаше друг избор. Знаеш как се отнасят палестинците към еврейските заселници на Западния бряг на Йордан. Точно така се отнасят католиците към протестантите в Северна Ирландия. Те нямат право да бъдат там, това е нашата страна. Протестантите контролират всичко в Северна Ирландия: заетостта, полицията, образованието, социалните служби. Католиците са по-долна класа хора.

— И вие със съпруга си се опитахте да го промените?

Мери се изравни с Карлос.

— Той се опитваше да убеди Върховния съвет на ИРА да преговаря с британското правителство. Вярваше, че Тачър, а после Мейджър били готови на отстъпки и искали да изтеглят войските си от острова.

— Говориш, сякаш не си споделяла мнението му.

Тя вдигна рязко поглед към него.

— Не, не го споделях. И не само аз. Когато Лиъм се опита да спре вълната на насилие, ние изпратихме свои хора в Англия.

Карлос не я прекъсна. В очите й гореше онзи пламък, който бе виждал неведнъж у привържениците на различни каузи по света. Убеждение, че те и само те знаят кое е най-справедливо за човечеството. Убеждение, което я беше накарало дори да предаде съпруга си.

— Нещата се развиха зле, много зле — продължи тихо тя. — Един самолет с цивилни беше взривен. За отмъщение британското правителство заповяда да бъдат избити двайсетина от най-видните личности в организацията. Сред тях и съпругът ми.

Карлос спря удивен.

— Какво искаш да кажеш?

— Изпратиха САС срещу нас със заповед за трудни арести.

— Трудни арести?

— Другото име на убийство. Някои си бяха чисти засади, други бяха нагласени като нещастни случаи и самоубийства. Много са способни в убийствата хората от САС. Истински професионалисти. Съпругът ми бе застрелян в колата си. Полицията твърдеше, че било дело на протестантски екстремисти, същата група, която уби брат ми. — Тя вдигна ръка и избърса очи. — Те убиха мъжете, които обичах, Илич. Това е моят начин да им отмъстя.

Отмъщение, помисли си Карлос. Най-силният стимул, по-силен дори от парите. Тя казваше „мъжете“, не „мъжа“, забеляза той. Съмняваше се да е грешка на езика или да е имала предвид брат си, но предпочете да не любопитства.

— Ние ще успеем, Илич. Трябва.

Карлос кимна:

— Знам. Макар че, честно казано, Мери, имам известни тревоги. Толкова много неща могат да се провалят.

— Планът е перфектен. Ако нещо се провали обаче, можем да изчакаме и пак да пробваме. Основаната идея е добра, трябва само да ни се предостави възможност. Всичко е нагласено, но не е задължително да стане точно сега. Имаме екип, имаме екипировка.

— Отлагането би означавало нова тренировка.

— И какво? Пак ще тренираме. Спомни си, че ИРА за малко не уби Тачър на конгреса на Консервативната партия в Брайтън. Тогава съпругът ми каза, че те може всеки път да имат късмет, докато на нас ни стига да извадим късмет само веднъж.

— Имал е право, разбира се. След цялата тази подготовка обаче аз няма да мина през всичко втори път.

Мери го погледна лукаво:

— Сигурно ти липсват жената и децата, а?

Карлос знаеше, че е права.

— Отдавна не съм ги виждал. Точно затова толкова искам да успеем от първия път. Тогава семейството ми ще има отново собствен дом.

Мери подсмръкна:

— Точно това е разликата между нас. Ако успеем, ти ще имаш спокойно пристанище за семейството си. Аз обаче никога няма да мога да видя моето. Отдавна се крия, но то не е нищо в сравнение с онова, което ми предстои.

— Знам, знам.

Продължиха известно време в мълчание. Малкият самолет, който упражняваше кацане и излитане на летището „Бейбридж“, се издигна в небето и продължи на запад, откъдето беше дошъл, бръмчейки като разгневена оса.

— Станало ли е нещо между Лъвъл и Рашид? — попита накрая Мери.

— Станало ли? В какъв смисъл?

Мери се усмихна и го погледна като майка, която иска да покаже на детето си, че много добре знае каква беля е направило. Очите й бяха сухи, но изглеждаха зачервени.

— Много добре знаеш в какъв смисъл.

Карлос се изкиска тихо:

— Американецът й досаждаше и Дина се погрижи.

— Погрижила ли се е? Какво е направила? Той подвива опашка винаги, когато я види.

— Чукаха се.

Мери го погледна изненадано:

— Чукали са се и това го кара да бяга от нея като от дявола?

Карлос я погледна в очите:

— Както го описва тя, сеансът им отговаря напълно на определението „безопасен секс“. Но не и за него.

Карлос вече не можа да се сдържи и избухна в гръмогласен смях, показвайки неравните си, пожълтели зъби. Кикотът му отекна в залива, докато не се загуби сред крясъците на чайките.