Стивън Ледър
Мисията невъзможна (6)

Пристигаха един по един на интервали от час, според нарежданията на Карлос, оставиха колите си зад къщата, на асфалтовата площадка, използвана някога за баскетболно игрище. Гледката от задната страна на сградата бе изключителна — широк изглед към залива Чизапийк — и всеки от новодошлите на свой ред слезе до водата, за да погледа високите подпори на моста „Бейбридж“, издигащи се в маранята отляво, преди да се върне в къщата и да бъде посрещнат от Карлос.

Мери Хенъси не беше избрала къщата заради величествения изглед, а заради дискретността, която предоставяше — най-близката обитаема сграда беше на повече от километър. Постройката бе закрита отвсякъде от дървета. Имаше само два начина да се стигне до нея — надолу по криволичещото еднолентово шосе и по вода. Беше дървена постройка с висок фронтон, боядисана наскоро в кремаво. Имаше седем стаи и три бани и бе оградена с дванайсет декара добре поддържани ливади, зелени и свежи въпреки морските ветрове.

Карлос беше оставил колата си в гаража и когато Рич Лъвъл пристигна, чакаше в кухнята с чаша черно кафе с много захар. Световният терорист отвори задната врата и се изправи на верандата, докато снайперистът наблюдаваше гледката с ръце на кръста. Бившият „тюлен“ се върна при червения си „Форд Мустанг“, отвори багажника и извади две чанти: една от изкуствена материя с дрехите и друга, съдържаща очевидно пушката му. Той забеляза Карлос, когато затваряше багажника и му махна. Терористът вдигна чашата си за поздрав.

— Аз ли съм пръв? — провикна се Лъвъл и метна чантата с оръжието на рамо.

— Да, така че ще можеш да си избереш най-хубавата спалня. Завивки ще намериш в шкафа на горния етаж. За съжаление няма прислужница.

— Тук е по-добре от „Холидей ин“ — усмихна се Лъвъл.

Приближи се към верандата и Карлос му отвори вратата. Терористът седна пак на масата и отвори последния брой на „Вашингтон Поуст“; Лъвъл се качи на горния етаж и се настани в една от спалните. Карлос прегледа страниците за външна политика, но там нямаше нищо интересно за него. Американската преса бе с доста ограничен мироглед и външните събития не влизаха в приоритетите на редакторите. Бизнесстраницата съдържаше мрачен анализ на държавната индустрия с още по-песимистична прогноза за бъдещето. Доларът спадаше спрямо повечето световни валути и пазарът на недвижима собственост замираше. Карлос се усмихна. Целият свят ликуваше, когато Русия и източноевропейските страни признаха, че комунизмът няма бъдеще. Чудеше се колко ли време трябва на човечеството, за да осъзнае, че капитализмът е не по-малко неефективна система. Америка, която се гордееше, че била най-богатата и благоденстваща страна в света, имаше един от най-високите проценти на детската смъртност, повече затворници от коя да е тоталитарна държава и средна продължителност на живота, по-малка отколкото на повечето страни от Третия свят. Системата вече се рушеше, а никой не получаваше по-голямо удоволствие да гледа упадъка на САЩ от Илич Рамирес Санчес.

Отвън се чу бръмчене на кола и той излезе пак на верандата. Беше Дина Рашид. Тя остави белия си „Форд Ескорт“ до мустанга на Лъвъл, слезе до брега и остана там няколко минути с развята от вятъра дълга, къдрава, черна коса. Толкова бе стройна, помисли си Карлос, почти хилава, с телосложение по-скоро на юноша, отколкото на трийсетгодишна жена. Както обикновено беше облечена в черно — дънки и поло, носеше и черни рокерски обувки. Тя се обърна, сякаш усети, че я наблюдават, и му помаха.

— Страхотно! — извика.

Притича по ливадата до верандата и го прегърна, толкова силно, че му изкара въздуха.

— Наред ли е всичко? — попита.

— Всичко е по план — отвърна той. — Лъвъл е горе.

— Мръсник! — изсъска тя и се изплю шумно. — Ако пак се опита да ме обарва, ще му усуча топките.

Карлос се усмихна и я потупа по гърба. Преди много години Карлос и Рашид бяха любовници; но това отдавна бе минало. Връзката им обаче ги беше сближила и те си имаха пълно доверие.

— Само се постарай да може да стреля, Дина. Това е единственото, което ме интересува.

Тя го притисна по-силно и го целуна по бузата.

— Не се безпокой, Илич. Измислила съм нещо специално за господин Лъвъл, ако пак се опита да ме опипва.

Тя се отдръпна от Карлос и се засмя гърлено. Лицето й беше мургаво, с високи скули, опъната кожа и блестящи кафяви очи. Косата й бе разпиляна по раменете й — това беше единственото женско в нея. Дори ходеше като мъж. Докато тя се връщаше към колата си, пристигна и последният снайперист, Лу Шолен. Рашид го поздрави и двамата заедно качиха куфарите и оръжията си в къщата. Карлос се здрависа с Шолен, след това упъти двамата към спалните.

По-късно Карлос излезе в градината и загледа моста в далечината. Мери Хенъси беше права, времето се оправяше.

 

 

Джокера остави последната чаша на полицата и се почеса по брадичката.

— Готово, Шорти — извика.

— Добре — отвърна му дребосъкът; беше слязъл в мазето за ново буренце с бира. — Аз ще затворя. До утре.

— Може ли да взема остатъка от онази кутия мляко от хладилника? — попита Джокера.

Шорти се засмя:

— Все с тая котка. Взимай.

Джокера отвори малкия хладилник под бара и взе млякото. Облече палтото си, сложи си вълнената шапка и излезе. Часът бе два през нощта, но улиците все още бяха оживени. Едно такси мина покрай него и шофьорът натисна клаксона, за да му даде да разбере, че е свободен. Джокера поклати глава, щеше да се прибере пеша. Реши да изтегли пари от един автомат и пъхна кутията с мляко в джоба си. Когато наближи автомата, огледа улицата за съмнителни силуети в тъмното. В Ню Йорк човек никога не можеше да се чувства в безопасност, независимо по кое време на деня. Той пъхна кредитната си карта в машината, набра личния си код и зачака. Двама едри мъже с шлифери с вдигнати яки се приближиха по другия тротоар, смеейки се гръмко. Автоматът изщрака и Джокера протегна ръка за парите. Докато ги пъхаше в джоба, си даде сметка, че не е сам — двамата мъже бяха прекосили улицата безмълвно и стояха от двете му страни. И двамата бяха високи колкото Джокера, но много по-едри, сякаш прекарваха по-голямата част от времето си в залата за тренировки.

Всички надежди на Джокера, че може просто и те да искат да теглят пари, се изпариха, когато единият го сграбчи за рамото.

— Май доста често използваш този автомат — избоботи той.

Имаше високо чело, рунтави вежди, закриващи очите му, и говореше с чист белфастски акцент.

— Да, за барман, който получава заплатата си в брой, теглиш доста често — съгласи се другият.

Неговият акцент също беше ирландски, но по-мек, от Дери може би, помисли си Джокера. Имаше малки свински очички и дебела гуша, но тялото му изглеждаше стегнато и мускулесто под тънкия шлифер.

— И какво, да не сте от финансова полиция? — тросна се Джокера.

Понечи да си тръгне, но натрапникът го стисна по-силно.

— Бихме искали да поговорим, господин О’Брайън, ако това ти е името — рече онзи със свинските очички.

— Демиън О’Брайън. А вие кои сте?

— Няма нужда да знаеш — отвърна онзи с рунтавите вежди. — Имаме само няколко въпроса, това е.

Държеше едната си ръка дълбоко в джоба като персонаж в долнопробен гангстерски филм, но когато сръга Джокера в бъбреците, той усети твърдото дуло на пистолет. Голям пистолет.

— Хайде да идем у вас, а? — предложи той.

— Добре — съгласи се Джокера, проклинайки се, че още не си е купил оръжие.

Беше решил да не го прави, защото не искаше да привлича вниманието, но ако имаше свястно оръжие, лесно щеше да се справи с бабанките от двете му страни.

— Може ли да вървя напред, за да не събудим подозрения? — попита той.

— Много смешно, О’Брайън — изръмжа онзи със свинските очички. — Просто върви.

Тримата мъже тръгнаха по тъмната улица, двамата бабанки отново започнаха да се кикотят гръмогласно като пийнали приятели на път за вкъщи. Главният вход на хотела беше заключен както всяка вечер след полунощ, но нощният администратор бе оставил на Джокера ключ, защото той често се връщаше по малките часове. Джокера отключи вратата и тримата мъже се качиха по стълбите; пистолетът през цялото време бе насочен в гърба на Джокера. Докато влязоха в стаята, натрапниците не пророниха нито дума. Онзи със свинските очички запали лампата, след това дръпна резето на вратата. Този с рунтавите вежди извади оръжието от джоба си. Беше матов черен 9-милиметров „Зиг-Зауер“ Р228 с двойно действие на спусъка; предпазителят бе свален. Не беше особено голям пистолет, дори изглеждаше малък в ръката на мъжагата, но без заглушител все пак щеше да произведе доста силен гърмеж. Сякаш прочел мислите на Джокера, нападателят с рунтавите вежди извади топчест заглушител от джоба си и го завинти на дулото.

Джокера свали шапката си и я остави на тоалетното шкафче.

— Може ли да си сваля палтото? — попита.

Онзи със свинските очички кимна и Джокера съблече връхната си дреха. Остави кутията с млякото на перваза на прозореца и закачи палтото на закачалката на вратата. Онзи с рунтавите вежди държеше пистолета постоянно насочен в корема му и Джокера си даваше сметка, че няма шанс да избяга.

— Искате ли да пийнете нещо, докато разговаряме, господа?

— Сядай — нареди онзи с рунтавите вежди и махна към креслото в ъгъла срещу прозореца.

Джокера се подчини. Докато прекосяваше стаята, очите му търсеха нещо, което би могъл да използва като оръжие. Най-близо, до телевизора бе полупразната му бутилка „Феймъз Грауз“. Можеше да я достигне с две крачки, но нападателят с рунтавите вежди щеше да има предостатъчно време да изпрати куршум в гърдите му. Пистолетът щеше да направи дупка с големината на портокал в тялото му. Той зачака да чуе въпросите.

Нападателят със свинските очички се приближи до прозореца и спусна щорите.

— Разпитвал си за Матю Бейли — започна той, без да се обръща с лице към Джокера. — Питахме се защо.

Обърна се към Джокера с вдигнати въпросително вежди.

— Стари приятели сме. Замина по-рано за Щатите, реших да му се обадя.

— От колко време се познавате?

Джокера вдигна рамене:

— От седем-осем години.

— И как така не знаеш как да го намериш сам?

— Загубихме връзка.

— Откъде знаеш, че е в Щатите?

— Така чух.

— От кого?

Джокера вдигна безпомощно ръце:

— Бога ми, де да знам? Някой от Глазгоу, не помня вече.

Нападателят със свинските очички въздъхна разочаровано.

— Не вярвам някой в Шотландия да знае къде е.

— Какво друго да ви кажа?

Двамата, мъжаги запазиха мълчание за известно време. Джокера знаеше, че го правят, за да увеличат натиска, затова се опита да се успокои. Най-накрая онзи с рунтавите вежди наруши мълчанието:

— Казал си на Били О’Нийл, че ти били дали някакъв телефон, но не си могъл да се свържеш.

— Били О’Нийл ли?

— Един човек от „Филбинс“. На един мач по келтска топка.

Джокера потърка брадичката си, брадата му бе набола.

— Да, така е.

— Та, кой ти даде този номер? — попита онзи със свинските очички.

— Не помня.

— Казал си на Били, че Матю ти го бил дал — отбеляза онзи с рунтавите вежди.

— Сигурно той — отвърна Джокера.

Започваха да го побиват тръпки. Бяха го хванали на тясно.

— Е, аз не вярвам да ти е дал номера си тук, О’Брайън — сподели онзи със свинските очички. — Всъщност съм съвсем сигурен, че не ти го е дал.

Джокера не се сещаше как да се оправдае. Напрегна мускулите на краката си, готов да скочи или към бутилката, или към пистолета.

— И си казал на Бийки Магуайър, че Матю си търсел зелена карта — продължи онзи с рунтавите вежди.

Онзи със свинските очички поклати глава:

— Голяма грешка, О’Брайън. Матю няма нужда от зелена карта.

— Сигурно съм сбъркал.

Онзи с рунтавите вежди се ухили:

— И още как.

— Кажи сега, ти от САС ли си, О’Брайън? — попита онзи със свинските очички.

Приближи се до тоалетното шкафче и взе портфейла на Джокера. Застана до колегата си и започна да преглежда съдържанието му.

— Преди няколко месеца хванахме един от САС. — Извади кредитната карта и я показа на онзи с рунтавите вежди, който кимна. — Той също имаше „Виза“. И също използваше много често автомати за теглене. — Двамата погледнаха Джокера. — И така, О’Брайън, и ти ли си от САС, или какво?

Докато двамата мъжаги чакаха отговора му, Джокера чу тропане откъм аварийната стълба. Даде си сметка, че това е котката, дошла за млякото си, и че скоро ще започне да чука по прозореца. Шансът беше малък, но като се има предвид какво знаеха двамата му посетители, той бе единствен.

— Имам приятели и те не са много далеч — заплаши ги Джокера.

Искаше да ги накара да застанат нащрек, за да реагират прибързано, когато котката издаде присъствието си.

— Да, бе — подигра му се онзи с рунтавите вежди.

Двамата мъже се изсмяха. Точно в този момент котката заудря с лапи по стъклото, както беше правила всяка нощ през изминалата седмица. Двамата мъжаги се извъртяха рязко към прозореца. Онзи с рунтавите вежди вдигна пистолета, докато другият се пресягаше към връвчицата на щорите. Джокера скочи от стола и се хвърли към бутилката. Нападателят с рунтавите вежди го чу и понечи да се извърне, но Джокера вече беше сграбчил шишето. Замахна с все сила и улучи мъжагата в слепоочието. Бутилката отскочи от черепа на нападателя и падна на леглото. Преди онзи с рунтавите вежди да успее да реагира, Джокера се хвърли върху него с юмруци. Удари го два пъти, веднъж в гърлото, веднъж в слънчевия сплит, и мъжагата се свлече на земята; от една рана на главата му потече кръв. Джокера се наведе и с лекота измъкна пистолета от безжизнените му пръсти. Нападателят със свинските очички го изрита в ребрата с бързина, неподозирана за размерите му, и го изпрати върху леглото, но преди да нанесе втори удар, Джокера вече държеше пистолета насочен към него.

— По-кротко — нареди. — Само по-кротко.

— Много си бърз за барман, О’Брайън — изръмжа нападателят със свинските очички.

Колегата му изстена на земята. Джокера се отдалечи бавно към другия край на стаята. Опипа ребрата си. Нямаше счупено, но щеше да му излезе огромна синина. Котката продължи да чука по прозореца. Нападателят със свинските очички се обърна да я погледне.

— Това е приятелят ми — обясни Джокера.

Котката измяука и нападателят поклати глава:

— Една шибана котка.

Джокера прехапа устни и се замисли над възможностите си. Прикритието му вече се беше провалило. Нямаше друг избор, освен да напусне Ню Йорк. Вашингтон му се струваше най-подходящото място, на което да отиде, макар че Бийки Магуайър вероятно беше казал на двамата мъжаги за Патрик Фаръл, мъжът, за когото споменал Бейли. Какво обаче да прави с двамата мъже в стаята си. За убийство и дума не можеше да става, но все пак имаше нужда от няколко часа, за да се измъкне от града. Той махна с пистолета към ранения мъж на земята:

— Съблечи го.

— Сигурно се шегуваш — изръмжа онзи със свинските очички.

— Не знам колко качествен е този заглушител, но мисля да го пробвам.

Джокера вдигна пистолета към корема на нападателя.

— Добре, добре.

Нападателят със свинските очички бързо коленичи и свали шлифера на колегата си.

— И останалото — нареди Джокера. — Бързо.

Нападателят с рунтавите вежди се опита да се съпротивлява, но другият го накара да мирува. След няколко минути лежеше гол на пода като тюлен на брега на морето, облеклото и обувките му бяха нахвърляни на куп до прозореца.

— Добре, сега вържи ръцете му зад гърба с вратовръзката — заповяда Джокера. — И гледай да е здраво, защото ще проверя.

Нападателят със свинските очички се подчини, после се изправи.

— Сега ти се съблечи.

Нападателят се подчини, но личеше, че обмисля начин да се измъкне.

— Дори не си и помисляй — предупреди Джокера.

След като нападателят се съблече чисто гол, Джокера му нареди да се обърне с лице към прозореца и да коленичи. По кръста на мъжагата се диплеха гънки тлъстина, кожата на ръцете му висеше отпусната.

— Събери ръце зад гърба си и сключи пръсти — нареди Джокера.

След като нападателят се подчини, той пристъпи напред и го зашемети с един удар с пистолета в слепоочието. Нападателят със свинските очички се просна до обездвиженото тяло на колегата си. Джокера бързо върза китките му с вратовръзката. Стегна краката на двамата с коланите им и бързо провери дали китките на онзи с рунтавите вежди са добре завързани. Зашемети и него с ръкохватката на пистолета. Пъхна оръжието в джоба на панталоните си и вдигна щорите. Котката го погледна и измяука. Джокера й отвори прозореца и тя скочи върху мъжагата със свинските очички, после на леглото. Джокера отвори кутията и й наля мляко в една чаша.

— Ето, млада госпожице, заслужи си яденето.

Котката залочи млякото, докато Джокера прибираше дрехите на двамата мъжаги в куфара си.

Той намери две носни кърпички и ги използва, за да запуши устата на двамата си пленници, след това вдигна бутилката „Феймъз Грауз“. Отпи голяма глътка и прибра уискито в куфара си. Котката привърши млякото, изтича до прозореца и грациозно изскочи на аварийната стълба. Обърна се, измяука като за сбогом и изчезна в мрака. Джокера затвори прозореца след нея, изгаси лампата и излезе с багажа си.

 

 

Кели Армстронг натисна с все сили клаксона и наруга възрастната жена в колата пред нея. Финикс бе сред градовете с най-голям процент на пътнотранспортни произшествия не заради пияни шофьори или самонадеяни хлапаци, а заради всички пенсионери, които се преместваха в Аризона заради по-благоприятния й климат. Отслабналото им зрение и забавените им реакции водеха все до едно — хората от „Бърза помощ“ да ги вадят от потрошените им коли. Жената, задържаща трафика пред Кели, бе типична бабичка: хилава, кокалеста, с бяла коса, набръчкана кожа и очила с дебели лещи, приведена над волана на кола, прекалено голяма и мощна за нея. Вероятно седеше върху купчина телефонни указатели и имаше дървени трупчета на педалите, за да ги достига, и планираше винаги маршрута си така, че да не й се налага да прави ляв завой.

— Хайде, кучко, давай! — изкрещя Кели и отново натисна клаксона.

Най-сетне бабичката забеляза, че светофарът се е сменил на зелено и потегли на тласъци. Денят бе хубав, небето — безоблачно и наситеносиньо, температурата се колебаеше около двайсет и пет градуса и на Кели й се струваше, че всички пенсии са излезли да се шматкат по улиците. Тя яростно занатиска копчетата на радиото, търсейки свястна станция с музика, която да направи мравешкото й пълзене по-поносимо. Накрая попадна на запис на „Пет шоп бойс“ и забарабани по кормилото, докато следваше бабичката точно със седем километра в час под ограничението на скоростта.

Фъргъс О’Моли управляваше строителна фирма със седалище в Личфийлд Парк, на запад от Финикс и близо до военноморската база „Люк“. Славеше се с качествена работа на разумни цени и беше създал стабилна компания с повече от петдесет работници. Макар че бе живял в Аризона през по-голямата част от петдесет и седемте години на живота си, той продължаваше да тачи ирландските си корени до такава степен, че беше изрисувал детелини отстрани на камионите си и още говореше с напевен ирландски акцент. Кели вкара буика си в паркинга на О’Моли и спря до открит камион, натоварен с железа за строеж на скелета. Двама млади мъже спряха работа, за да я погледат, докато слизаше от колата и се запътваше към административната сграда с бял плик в ръка. Единият подсвирна, но Кели не реагира. Беше свикнала с този вид внимание и вече не се дразнеше от закачките на непознати. Знаеше, че лошото идва, когато спрат да й свиркат.

О’Моли не беше от този тип хора, които прахосват пари за скъпо обзавеждане, и в офиса му имаше само най-необходимата мебелировка. В чакалнята нямаше диван за гостите, само бюро, зад което секретарката му тракаше усърдно на пишеща машина. Тя тъкмо вадеше някаква папка от един шкаф, когато Кели влезе и поиска да говори с шефа й. Жената едва проговори в уредбата за вътрешна комуникация и Фъргъс О’Моли изскочи от кабинета си като вихър, сграбчи Кели за ръцете и я притисна до гърдите си. Вдигна я и тя зарита безпомощно във въздуха.

— Кели, скъпото ми момиче, какво става с теб? — възкликна гръмогласно той, изкарвайки въздуха от белите й дробове.

Пликът се изплъзна от ръцете й и падна на пода.

— Чичо Фъргъс, би ли ме оставил на земята. Моля те.

— Нима не мога да прегърна собствената си племенница?

О’Моли въздъхна, стисна я още по-силно и я целуна шумно по бузата. Кели долови миризма на уиски в дъха му.

Накрая той я остави на земята, вдигна плика и я въведе в кабинета си. Както в приемната, и тук повечето мебели бяха покрити с фин слой прах. Той забеляза изражението й на отвращение и извади кърпичка от джоба на панталоните си, за да избърше един стол.

— Сядай, сядай — покани я той, даде й плика и се облегна на затрупаното с книжа бюро. — Казвай сега какво те води насам?

Кели отвори уста да заговори, но О’Моли вдигна ръка:

— Нещо за пиене? Кафе? Чай? Нещо по-силно?

Кели поклати глава:

— Не, благодаря, чичо Фъргъс. Но ти не се лишавай.

— Кели, мое момиче, надявах: се да го кажеш.

Той се усмихна и се втурна към другия край на бюрото, тресейки тлъстините си. Беше мъж-планина, работните му дънки стояха изпънати от голямото му шкембе, а ръкавите на ризата му бяха навити до лактите на дебелите му ръце. Имаше широки длани, похабени от работа, а кожата на лицето му бе загрубяла от слънцето по строежите. Той отвори долното си чекмедже и извади бутилка уиски. Намери чаша под купчина фактури и си наля порядъчно количество.

— Пия за теб; животът ти да е изпълнен с веселие, джобовете ти да преливат от пари.

Той вдигна чашата и отпи жадно. Кели се засмя. О’Моли се върна при нея и я погледна с любов.

— И така, какво има?

Кели отвори белия плик и извади една от снимките вътре.

— Питах се дали не познаваш този човек — каза и подаде снимката на О’Моли.

Той загледа фотографията и се почеса по брадичката.

— Какво те кара да мислиш, че може да го познавам?

— Ирландец е.

О’Моли я погледна и вдигна вежди:

— Ако не знаеш кой е, как можеш да знаеш, че е от Ирландия?

Кели се усмихна:

— Чичо Фъргъс, няма да ми повярваш, ако ти кажа.

— Опитай — подкани я той и отпи нова глътка.

— Наел е кола и жената, която му я е дала, твърди, че имал акцент.

— Американците не могат да определят разликата между ирландец, австралиец и южноафриканец, добре го знаеш. Всичките им звучат еднакво.

Кели поклати глава:

— Пуснах й няколко записа и тя разпозна акцента като ирландски.

О’Моли се усмихна лъчезарно и вдигна чаша:

— Умно момиче.

Кели почувства, че я облива топлина. Обикновено не се нуждаеше някой да я хвали; разглеждаше го просто като поредната хитрост на мъжете, за да я подлъжат. Чичо й обаче бе друго нещо и тя се зарадва, че го е впечатлила.

— И така, познаваш ли го?

О’Моли погледна снимката и поклати глава:

— Изглежда ми познат, но не мога да свържа лицето с никакво име.

Той й върна снимката.

Кели се вгледа в лицето му, търсеше признаци на неискреност, но той продължи да я гледа уверено в очите. Тя му подаде компютърно обработената снимка на русата жена.

— Ами нея?

Реакцията на О’Моли бе очевадна. Той зина от удивление, ококори се и скочи от бюрото.

— Откъде си ги взела?

— От пустинята.

— Наскоро ли?

— Да. Чичо Фъргъс, стига с тази тайнственост. Коя е тази? Познаваш ли я?

— Да, момиче. Познавам я. Но Исусе, Дево Марийо и Йосифе, какво, по дяволите, търси в Аризона?

 

 

Рашид хвърли мократа кърпа на пода и извади стара мъжка пижама. Тъкмо я връзваше на кръста, когато вратата на спалнята й бавно се отвори и на прага се появи Рич Лъвъл с лукава усмивка.

— Мислех си, че носиш нощница за девственици — сподели, оглеждайки я от глава до пети.

— Махай се от стаята ми — изсъска тя, стягайки горнището на пижамата си.

— Хайде, Дина, не се прави на толкова недостъпна.

Рашид взе четката си за коса и седна пред тоалетното си шкафче, започна да сресва косата си с дълги, отмерени движения. Наблюдаваше в огледалото как Лъвъл затваря вратата след себе си.

— Ако не се махнеш, ще извикам Карлос.

— Не ме е страх от него.

Лъвъл се приближи зад нея и започна да разтрива раменете й.

— Значи си истински глупак — отбеляза тя и продължи да се сресва.

Лъвъл стисна леко врата й. Наведе се и я целуна по рамото. Брадата му одраска кожата й.

— От пет седмици не съм бил с жена, а ти наистина ме възбуждаш.

Тя се изправи рязко и вдигна четката като нож; той се стъписа.

— Привличането не е взаимно, Лъвъл. Отвращаваш ме.

Лъвъл измъкна четката от ръцете й и я хвърли настрани, пристъпи напред и я притисна силно до тялото си. Опита се да я целуне по устните, но тя вдигна коляно; не улучи тестисите му, но въпреки това успя да му причини болка. Блъсна го силно в гърдите и той се олюля назад. Пристъпи да я хване отново, но тя вдигна ръка. Той зачака да я чуе какво ще каже.

— Просто се махай — изсъска тя.

Възбуденият му член издуваше вече дънките му.

— Не — възпротиви се той.

Тя поклати глава:

— Няма да се справиш.

— С какво да се справя?

— С мен. Няма да се справиш с начина, по който обичам да се чукам.

Той се усмихна злобно:

— Ами да опитаме.

Рашид облиза бавно устни.

— Наистина ли искаш, нещастнико? Добре, ще си го получиш. Но ще съжаляваш.

Лъвъл пристъпи към нея, но тя отново вдигна ръце:

— Не. Или ще го направим по моя начин, или изобщо няма да го правим.

— По твоя начин ли? Какво имаш предвид?

— Свали си дрехите и лягай на кревата — нареди тя.

За момент той сякаш понечи да откаже, но после бързо разкопча ризата си, под която се показа гладката кожа на гърдите му. С усмивка свали дрехата, пусна я на пода и разкопча дънките си. Седна на леглото, за да ги свали, после събу и чорапите си. Легна назад и смъкна боксерките си, остана чисто гол на леглото. Понечи да се пъхне под завивките, но Рашид поклати глава:

— Не, искам да те гледам.

Тя вдигна ризата му, седна на леглото до него и хвана члена му. Стисна го и той затаи дъх. Лъвъл посегна към нея, но тя отблъсна ръката му.

— Както аз искам — настоя.

Лъвъл се усмихна и тя почувства как членът му се възбужда още повече. Тя го възседна леко, после се наведе напред и вдигна ръцете му над главата. Той се опита да я целуне, но тя държеше глава далеч от неговата, косата й погали лицето му. С бързи, отмерени движения тя завърза ръцете му с ръкавите на ризата за таблата на леглото.

— Какво правиш? — попита той, опитвайки се да се освободи.

— По този начин се чукам с мъже, които не харесвам — обясни тя.

Слезе от него, взе панталоните му, измъкна колана и върза с него единия му крак за другата табла на леглото.

— Не ми харесва така — възпротиви се той, опитвайки да се измъкне.

Рашид седна на леглото и отново хвана члена му.

— На мен ми се струва, че ти харесва — отбеляза тя.

Той изстена. Рашид стана и отиде при гардероба за един от коланите си. Върза с него другия крак на Лъвъл.

— Досега съм чукала само двама американци. И те като теб бяха свине.

Тя стана и взе портфейла си. Извади презерватив. Разопакова го и седна на леглото.

— Не искам гума — запротестира Лъвъл.

Рашид му надяна презерватива с едно движение.

— Да не си въобразяваш, че ще се чукам с прасе като теб без презерватив? — Тя плю в лицето му. — Ти си луд.

Лъвъл се опита да избърше слюнката й във възглавницата, но не успя да извие главата си толкова. Тя се проточи от носа му и капна върху брадичката му. Рашид забеляза, че членът му започва да омеква и го погали няколко пъти, докато отново се възбуди.

— Интересно как вие прасетата губите интерес, когато се почувствате застрашени.

— Стига. Развържи ме. Промених си решението.

Рашид се изсмя гърлено:

— Ти си го изпроси, мръсник, и сега ще си го получиш.

Тя стана и смъкна горнището на пижамата си. Имаше широки рамене и малки гърди, като леки подутини. Лъвъл забеляза, че не се бръсне под мишниците и космите там бяха гъсти и дълги. Имаше косми и около зърната. Тя издърпа възглавницата под гърба му.

— Бяха заложници, тези американци. Хванахме ги в Бейрут и ги държахме закачени с белезници за радиатори в продължение на месеци. Воняха, но американците винаги вонят.

Тя бавно развърза връвчицата на долнището си и го остави да се смъкне по слабите й, мургави крака. Космите на слабините й бяха гъсти и дълги като тези под мишниците. Лъвъл спря поглед между краката й и тя се ухили:

— Единият беше от ЦРУ, така и не разбрахме какъв беше другият. Бяха пълни нещастници, Лъвъл. Всички ли американци са такива пихтии?

— Развържи ме, Дина — проплака той.

Рашид се изсмя. Обърна му гръб и отиде при гардероба. Наведе се, при което мускулите на седалището и бедрата й изпъкнаха. Въпреки страха, свиващ стомаха му, Лъвъл почувства, че се възбужда още повече. Тя се изправи и той изстена. Рашид държеше пушката си. Погали я нежно, както бе галила члена му; погледът й беше суров. Тя отново седна на леглото до него.

— Имах заповед да ги убия, но и без това щях да го направя. Голямо удоволствие беше. Ненавиждам американците, Лъвъл. Мразя ги.

Тя вдигна един патрон на сантиметри пред лицето му и го пъхна в патронната камера.

— Пусни ме — примоли се той.

— Нали искаше да разбереш какво е да се чукаш с мен? Млъквай сега и се забавлявай.

Тя отново го възседна и хвана члена му с лявата си ръка. Този път го стисна по-силно, заби нокти в плътта му и той изскимтя. Докато устата му беше отворена, Рашид пъхна дулото на пушката вътре, металът изтрака в зъбите му. Той се опита да отмести глава, но тя натисна по-силно и краят на цевта изду бузата му.

— Дръж си главата изправена, свиньо, или ще ти го завра в гърлото.

Лъвъл се подчини и тя се усмихна.

— Хайде сега, смучи, нежно, сякаш смучеш мен.

Лъвъл събра устни около цевта и започна да смуче леко, като бебе с биберон. Рашид пусна члена му и смъкна предпазителя, постави пръст на спусъка.

— За да се задейства спусъкът, е нужен натиск от килограм и половина — изрече тихо. — Реших, че ще ти е полезно да го знаеш.

Тя отново постави лявата си ръка върху члена му, започна да го гали и продължи:

— Те знаеха, че ще им е последното чукане, но някак си ми се струва, че не им достави удоволствие.

Тя леко насочи члена му към правилното място, започна да се движи леко напред-назад. По лицето на Лъвъл се стичаше пот, събираше се на локвичка под адамовата му ябълка. Очите му бяха широко ококорени от ужас, но той продължаваше да смуче дулото на пушката. Тя продължи да намества члена му между краката си.

— Най-трудно е да улучиш точния момент — продължи тя. — Да разбереш точно кога ще свърши.

Тя разтвори по-широко крака и започна бавно да се движи нагоре и надолу.

— Не исках да натисна спусъка, преди да свършат, знаеш ли? За Бога, Лъвъл, никога не съм се чувствала толкова могъща.

Тя започна да се движи по-бързо, косата й се разпиля върху раменете, кожата й се навлажни от пот.

— Да знам, че съм била последният човек, когото са видели, преди да умрат; че са умрели, докато са ме чукали.

Цевта на пушката се движеше навътре и навън между устните на Лъвъл в такт с движенията на тялото й. Изведнъж тя забави темпото.

— Натисках спусъка и мозъкът им се размазваше по пода, телата им започваха да се гърчат. Членовете им ставаха толкова големи, толкова твърди, и от гърчовете проникваха толкова дълбоко в мен. По-дълбоко, отколкото на кой да е жив мъж. Всяка жена трябва да преживее това усещане. Господи, какъв оргазъм. — Тя се усмихна. — Разбира се, те не можеха да го видят. Не можаха да научат какво невероятно удоволствие ми доставят. Както се казва, Лъвъл, единственият добър янки е мъртвият. Май трябва да ти благодаря предварително… — Тя го натисна толкова силно с крака, че той затаи дъх. — Хайде, Лъвъл, възбуди ме.

Гласът й бе плътен и рязък като на мъж. Лъвъл се опита да се съпротивлява, но крайниците му бяха вързани здраво. Пръстът й потръпна върху спусъка. Лъвъл се опита да си представи други неща, да не мисли за това, което ставаше, надявайки се възбудата му да премине. Замисли се за бейзболни мачове, за стари филми, за декомпресионни таблици, но нищо не помагаше. Той отвори очи. Рашид го гледаше с отворена уста, с премрежени очи, без да престава да се движи върху него. Гърдите й блестяха от пот като на див кон в галон и мускулите на врата й бяха изпъкнали като стоманени въжета. Малките й гърди се движеха и той премести поглед надолу по корема й към космите на слабините й. Докато тя се повдигаше и отпускаше, той успяваше да забележи блестящия влажен презерватив да се показва и изчезва като бутало. Лъвъл затрепери от страх. Почувства как моментът наближава и по хищническата усмивка на жената върху себе си разбра, че и тя усеща, че е на път да свърши. Искаше му се да закрещи, да я помоли да извади дулото на пушката от устата му. Бедрата му се раздвижиха нагоре-надолу, сякаш не му се подчиняваха вече. Той я желаеше, въпреки че си даваше сметка, че това ще е краят. Спусъкът започна бавно да се мърда.

— Чукай ме и умри!

На прага на оргазма Лъвъл забеляза как чукчето се премества. Той закрещя както никога не беше крещял в живота си и така и не чу глухото изщракване на ударника в празната патронна камера.

Карлос чу отчаяни писъци от спалнята си и се усмихна. Лъвъл надали щеше да поиска пак да спи с Дина.

 

 

Дон Клътси си наля кафе и сипа три пълни лъжички захар.

— Искаш ли? — предложи на Франк Съливан, докато го разбъркваше.

Съливан поклати глава, без да вдига очи от досието, което четеше, и изръмжа. Клътси се приближи отзад и надникна през рамото му.

— Мери Хенъси — прочете. — Ълстърската полиция я търси от две години, нали? Не са ли я открили вече?

— Не, но един агент от Финикс може да я е намерил — отвърна Съливан, без да престава да чете.

Взе една снимка и я подаде на Клътси.

Другият агент взе фотографията и я сравни с тези в досието. Цветът на косата беше различен, но иначе бе ясно, че става дума за едно и също лице.

— Кога е направена? — поинтересува се Клътси.

— Наскоро, само това знам. Дори не ми е известно откъде я е взел. — Съливан му показа друга снимка. — Била е с този човек. Познат ли ти е?

Клътси погледна снимката и вдигна рамене:

— И той ли е от ИРА?

— Матю Бейли, той е членът на ИРА, който се опита да купи ракета в Лос Анжелис миналата година. Има и още един, но не мога да го намеря в досиетата.

Съливан показа на колегата си снимка на мъж с мустаци, черни очила и радиостанция.

— Ще попитам момчетата от Финикс дали може да проверя в Ълстър и Ем Ай 5.

Един мъж на средна възраст се показа на вратата. Казваше се Дъглас Фългър и работеше в съседния кабинет, в Отдела за контраразузнаване, клон Близък изток.

— Здрасти, Франк, ще играем ли бейзбол в събота?

— Разбира се, Дъг. Срещу кого?

— С един от бруклинските отряди за бързо реагиране — отвърна с усмивка Фългър. — По-добре си вземи по-здрава бухалка.

Той влезе и кимна на Клътси. Погледна снимката на Мери Хенъси.

— Хубава жена. Изглежда опитна — отбеляза.

— Такава е — потвърди Клътси. — От ИРА, терористка, която се възбужда, като изтезава тайни агенти. — Той подаде на Фългър снимката на мъжа с радиостанцията. — Предполагам, че не познаваш този.

Фългър погледна снимката и изсумтя:

— Стига бе, Дон. Да не съм вчерашен.

Съливан вдигна глава:

— Познаваш ли го?

— Хайде, момчета, няма агент от антитерористичните сили по света, който да не го познава. — Фългър отвори широко уста. — Боже мили, да не искате да ми кажете, че е в Щатите?

— Кой е? — попита Клътси. — Кой, по дяволите, е този?

Фългър вдигна снимката пред очите му:

— Освен ако не се лъжа много зверски, господа, това е Илич Рамирес Санчес. Известен като Карлос Чакала.

 

 

Лу Шолен включи малкия телевизор в спалнята си и нагласи звука достатъчно високо, за да заглуши гласа му. Карлос беше наредил да прекъснат всякакви контакти с приятелите и роднините си до атентата, но според Шолен това беше прекалена предпазливост. Нямаше доказателства, че някой е попаднал на следите им, а освен това той имаше добър начин да провежда разговорите си, без да могат да бъдат засечени. Карлос бе излязъл преди известно време, Лъвъл седеше на долния етаж и гледаше телевизия на остъклената веранда, а ливанката си беше в стаята.

Той измъкна сака си с инструменти изпод леглото и разкопча страничния джоб, за да извади малка пластмасова кутия с размерите на книжка джобен формат. От едната й страна имаше дванайсет сиви копчета, от обратната — малък, покрит с решетка високоговорител. Електронната схема вътре бе съвсем проста и Шолен беше сглобил устройството за няколко долара. Кутията генерираше електрични импулси, наподобяващи онези, които се използват от телефонните компании. Бе напълно безполезен предмет в ръцете на човек, който не разбира начина на функциониране на комуникационните системи, но Шолен не беше аматьор. Той отвори малък бележник и прокара пръста си по колоните от числа. Десет години му бяха необходими, за да събере информацията в това тефтерче, чрез размяна на номера с други телефонни пирати като деца, разменящи картички със снимки на бейзболни играчи.

Шолен набра телефонния номер на една застрахователна фирма в Балтимор. Знаеше, че офисът ще е затворен (минаваше девет) и че никой няма да вдигне. Изчака до третото позвъняване, след това допря решетката на високоговорителчето до микрофона на телефонната слушалка. Натисна едно по едно дванайсет копчета, като по този начин изпрати звукови импулси по линията. Долепи слушалката до ухото си и заслуша серията от сигнали, показващи, че разговорът се свързва през Балтимор със Сан Франциско, на другия край на страната. Изщракванията спряха и той отново чу сигнал от звънене, макар че този път отговаряше телефон на хиляди километри от него. Според телефонните записи, сега той говореше със застрахователната компания в Балтимор. Той долепи кутията до слушалката и въведе нова последователност от импулси, след което отново се чу серия от изщраквания. Този път разговорът се прехвърляше на юг по Западното крайбрежие към една телефонна централа в Лос Анжелис. Шолен спря пръст на един номер в бележника си, принадлежащ на един от шест съседни обществени автомата в Лонг Бийч. Натисна още няколко копчета и на другия край на страната телефонът зазвъня. Шолен заработи бързо с пръсти, за да набере следващата серия импулси, преди от другата страна някой да вдигне. Следващият код прехвърли разговора към Сан Диего. Когато електронните импулси се предадоха на другия край на страната със светлинна скорост, телефонът в Лонг Бийч спря да звъни.

Шолен допря слушалката до ухото си и отново чу сигнал от набиране. Този път щеше да се свърже със Сан Диего, но ако някой се опита да проследи разговора, щеше да стигне само до обществения автомат в Лонг Бийч. Последната серия импулси, които той генерира с помощта на черната кутия, го свърза с телефона върху масичката в хола на родителите му в Коронадо. Майка му вдигна на петото иззвъняване и веднага изля цял порой от въпроси с грубия си германски акцент, който не се беше променил особено въпреки всички години, прекарани в Америка. Шолен я изчака да свърши.

— Добре съм, мамо. Не, не знам кога ще се прибера. Как е Уилис?

Основната причина за обаждането бе кучето на Шолен. Преди заминаването му ротвайлерът страдаше от липса на апетит и безсъние.

— О, Лу, никак не е добре. Много боледува, затова миналата седмица го заведохме на ветеринар. Червата му били преплетени, така каза.

Стомахът на Шолен се сви.

— Нали се е оправил, нали, мамо?

— О, сега е добре, върна се вкъщи, но доста скъпо ни излезе, Лу. Осемстотин долара за операцията и лекарствата.

Шолен въздъхна с облекчение. Беше отгледал кучето от съвсем малко и го обичаше повече от всичко на света.

— Не се безпокой, мамо. Ще ти изпратя парите след две седмици. Сега се храни добре, нали?

— Като разпран. Трябва да го заведем следващата седмица пак, за да му махнат шевовете, но коремът вече е добре. Та, кога се връщаш?

— Не знам, мамо. Тази работа е много важна. Би трябвало да я свършим до две седмици.

— На Уилис му липсваш, Лу. И на нас. Моля те, ела си скоро.

— Ще си дойда, мамо. Поздрави татко от мен. Трябва да затварям вече.

Шолен остави слушалката. На телевизора капитан Кърк и Спок тъкмо се телепортираха на борда на космическия си кораб.

 

 

Дните, когато агентите на ФБР са се обличали в гащеризони на телефонната компания и са се катерили по телеграфни стълбове, за да подслушват телефони, бяха отминали с възникването на цифровите централи. Механичното подслушване бе заменено от компютризирано следене — за голямо облекчение на агентите, които не толкова отдавна се принуждаваха да прекарват часове във влажни мазета или в задната част на микробуси със запотени от стегнатите слушалки уши.

Щом Джейк Шелдън получи необходимото разрешение за подслушване на телефона у родителите на Лу Шолен, задачата бе прехвърлена на един агент, Ерик Тифенбахер, от четвъртия етаж на централата на ФБР на източна Индианола Стрийт. Той на свой ред се свърза с един петдесетгодишен техник в главното управление на телефонната компания, човек, подбран изключително внимателно както самите специални агенти. Негова задача бе да уреди подслушването на телефона и той я изпълни, като натисна няколко клавиша на компютъра си, за да свърже съответната линия със сградата на ФБР. През това време поддържаше връзка на друга линия с Тифенбахер и му изпрати пробен сигнал по апарата, предназначен за подслушване, за да се уверят, че сигналът е добър. Във всеки даден момент техникът поддържаше до шейсет линии, предназначени за подслушване, за ФБР и Управлението за борба с наркотиците и разполагаше с достатъчно информация, за да провали цял куп важни разследвания на организираната престъпност и корупцията. Бюрото го проверяваше много внимателно всяка година, но техникът за нищо на света не би си и помислил да търгува с информацията, която имаше. Внучката му беше загинала преди пет години, блъсната от трима чернокожи младежи, които току-що бяха ограбили един магазин за алкохол. За него подслушването бе нещо като личен кръстоносен поход, начин да помогне да силите на закона срещу напастта, заливаща улиците.

Покрай трите стени на помещението, в което работеше Тифенбахер, бяха наредени магнетофони. Апаратите се активираха гласово и ролките се завъртаха само ако по съответната линия се провеждаше разговор. В средата на стаята имаше бюро с фурнир от тиково дърво и стол, на който Тифенбахер пушеше цигара след цигара, докато следеше разговорите и сменяше ролките, щом се наложи. На всеки час той взимаше бележника си и проверяваше апаратите, за да си запише показателите за изразходваната лента. Това отбелязване бе резервен вариант за проверка, защото времетраенето на всеки разговор се записваше по електронен път заедно с номера на телефона от другата страна на линията. Подслушването в епохата на цифровата техника беше проста задача на компютърното програмиране.

Тифенбахер се редуваше с трима други агенти, всичките — заклети пушачи, и те се грижеха в помещението денонощно да има човек. Някои от магнетофоните бяха маркирани с червени лепенки, което означаваше, че за всеки разговор, записан на тях, трябва моментално да бъде докладвано на агентите, водещи разследването. Останалите се проверяваха веднъж на ден. Повечето служители в сградата наричаха помещението за подслушване Гробницата, а четиримата агенти, работещи вътре, бяха известни като Живите мъртви. И четиримата имаха едно или друго провинение пред някой висш началник в Бюрото. Работата в Гробницата не беше добра кариера за амбициозен агент.

Ерик Тифенбахер се беше провинил, като бе допуснал партньорът му да бъде застрелян по време на арест. Работеше от пет месеца в Гробницата и вече си търсеше работа извън Бюрото. Когато магнетофонът на Шолен заработи, Тифенбахер смачка фаса си, взе чифт слушалки и се приближи до апарата, който имаше червена лепенка с две имена: Коул Хауард и Кели Армстронг. Той включи слушалките в магнетофона и заслуша. Възрастната дама говореше рядко по телефона, главно с местни магазини за доставки по домовете или с ветеринаря, който лекуваше кучето й. На червената лепенка бяха записани домашните номера на двамата агенти, така че да могат да бъдат намерени, по всяко време. Кели Армстронг беше посетила Гробницата скоро след началото на подслушването и бе помолила, ако излезе нещо интересно, да се обадят първо на нея. Беше споделила много малко подробности по разследването, докато стоеше облегната на бюрото му и наведена така, че да му осигури по-добра гледка към деколтето си. Наистина страхотна мацка, мислеше си Тифенбахер, с гърди, които просто те канеха да ги погалиш. Освен това беше много стилна — елегантно облечена и постоянно поглеждаше златния си „Картие“. Носеше венчална халка, но той вече обмисляше да я покани на по чашка след работа.

Тифенбахер заслуша разговора. Възрастната жена очевидно говореше със сина си, Лу Шолен, мъжът, от когото се интересуваха агентите. На екранчето под магнетофона се виждаше номера на телефона, с който разговаряше жената. Цифрите щяха да се запишат на лентата след разговора, но Тифенбахер ги преписа в бележника си, за да може веднага да ги съобщи на Кели Армстронг. Може би, ако я впечатли, тя щеше да бъде по-склонна да излезе с него.

 

 

Лайза Хауард влезе с две чаши кафе в хола и ги остави на масичката внимателно, за да не размести книжата на съпруга си.

— Благодаря, скъпа — каза той, вдигна поглед и се усмихна. — Как са децата?

— Спят като къпани. Толкова бързо растат. Еди ме попита дали може да започне да играе голф, можеш ли да си представиш?

— Обзалагам се, че баща ти ще бъде безкрайно доволен, като разбере.

Теодор Клейтън бе запален по голфа и Лайза играеше от години. Беше достатъчно добра, за да се състезава, но го правеше само за удоволствие.

— Татко иска да му купи специален комплект стикове.

Тя отпи глътка кафе. Хауард остави жълтия маркер, с който подчертаваше интересните пасажи в документите.

— Виж, ако Еди иска стикове за голф, аз ще му купя. Рожденият му ден е скоро, страхотен подарък ще стане.

Лайза се усмихна леко:

— Всъщност татко вече му е купил. — Тя забеляза, че съпругът й понечва да възрази и побърза да го прекъсне: — Знам, знам, но нямаше какво да направя. Знаеш колко е упорит. Това е само един комплект щеки.

Хауард се намръщи. Това беше повече от един комплект спортна екипировка, това бе поредният случай на намеса на тъста му в семейните му работи. Хауард винаги бе жадувал за независимост, да се грижи сам за семейството си, но независимо от усилията му той не можеше да се сравнява с безграничното богатство на Теодор Клейтън. Хауард знаеше, че няма да се свърши само със стиковете за голф. Скоро щяха да последват предложения за коне, коли, издръжка за следване, ваканции, всичко, което поискат децата му. С времето щеше да им става все по-лесно да приемат подаръците, а той не искаше децата му да свикват, че всичко ще им бъде поднасяно на тепсия.

— Ако синът ми иска да се захване с някакъв спорт, предпочитам аз да му осигуря екипировката… — започна Хауард, но усети колко дребнаво звучи и спря. — Това означава ли, че се е отказал от бейзбола?

Лайза се усмихна и поклати глава, дългата й руса коса се разпиля по раменете й.

— Разбира се, че не. Просто иска да играе голф с мен, това е. И би искал и ти да играеш с нас.

Хауард отново взе маркера си.

— Да, сигурно. Аз на игрище за голф.

Той усети, че назрява спор, затова си отдъхна с облекчение, когато телефонът иззвъня.

— Аз ще се обадя — каза.

Беше Кели Армстронг. Хауард се намръщи и погледна часовника си. Сигурно се обаждаше от дома си, даде си сметка той.

Кели му съобщи за обаждането на Лу Шолен до майка му и че телефонната компания проследила източника до един обществен автомат в Лонг Бийч.

— Коул, мисля, че трябва да идем там и да координираме издирването. Не мисля, че кредитната карта на Джъстин Дейвис е за отвличане на вниманието, смятам, че те наистина са на Западното крайбрежие. Президентът трябва да посети Лос Анжелис след десет дни, мисля, че там смятат да ударят.

— Ами…

— След четирийсет и пет минути има самолет, вече си взех билет. Ще ти се обадя от управлението ни в Лос Анжелис.

— Не съм убеден…

— Коул, вече говорих с Джейк Шелдън и той одобри. Хауард си пое дълбоко въздух и затвори очи.

— В такъв случай, Кели, разбира се. Приятно пътуване.

Той тресна телефона и се върна в хола. Лайза го погледна загрижено.

— Тази кучка, Кели Армстронг — изсъска той. — Пак се опитва да действа зад гърба ми.

— Е, не мисля, че ти е конкуренция, скъпи — успокои го Лайза.

Хауард се усмихна:

— Да, може да си права.

 

 

Влакът спря във Вашингтон и скоро перонът се изпълни с пътници с премрежени погледи. Джокера слезе от последните. През четири и половина часовото пътуване бе успял да дремне, макар че болката в ребрата още го притесняваше. Пред гарата имаше опашка за таксита и той се нареди. Денят бе приятно топъл и той свали палтото си с болезнено присвиване на очи. Жената пред него се обърна, изгледа го от глава до пети и се извърна с изражение на отвращение. Джокера предположи, че видът и миризмата му не са от най-приятните. Нямаше време да се изкъпе и обръсне в хотела, а докато пътуваше с влака, бе допил бутилката „Феймъз Грауз“. Жената беше елегантна и грижливо гримирана. Дрехите й очевидно бяха скъпи и нови. Носеше кожените си обувки в чанта „Гучи“ и дори маратонките на краката й бяха безупречно бели. Джокера не се изненада на реакцията й.

Един чернокож с износено палто обикаляше опашката, за да проси. Жената с маратонките му обърна гръб, изцъка раздразнено с език.

— Дайте нещо на бедния. Имате ли някой цент? — повтори той зад гърба й.

След това изгледа Джокера, усмихна се и отмина, повтаряйки молбата си към безчувствените хора назад.

Джокера се питаше дали двамата мъжаги, които бе оставил в хотела, бяха успели да се развържат и как щяха да се облекат. Усмихна се на себе си. Пистолетът на нападателя с рунтавите вежди беше в куфара му, увит в панталоните му. Присъствието на оръжието го караше да се чувства по-сигурен. Съмняваше се да са го последвали — нямаше как да знаят къде отива. Ако Бийки Магуайър им беше казал, че му е споменал за Патрик Фаръл, можеше да се обадят на летеца и да го предупредят, че някой се интересува от него и Бейли в Ню Йорк.

Редът на Джокера дойде и той се качи в таксито. Поиска да го закарат до най-близкия евтин мотел и се отпусна на седалката. Преди всичко трябваше да си наеме стая, да дремне няколко часа и да си осигури нова бутилка уиски. След това щеше да започне издирването на фирмата на Фаръл.

 

 

Мери се завъртя под топлите завивки и се протегна. Електронният будилник на нощната масичка бе нагласен за девет, затова тя се пресегна мързеливо и го изключи. Трябваше да освободи стаята едва към обяд, така че нямаше закъде да бърза. Един душ, спокойна закуска, след това някоя хубава книга. Единствената й работа бе да чака обаждането на Матю Бейли. Тя вдигна телефона и поръча пържени яйца, препечени филийки, кафе, портокалов сок и последния брой на „Балтимор Сън“, след това отиде в банята. Там провери корените на изрусената си коса и установи, че е време за ново боядисване.

Тъкмо привършваше яйцата, когато Бейли се обади.

— М-м-мери — заекна той, — наред ли е всичко?

Звучеше напрегнат, но винаги беше така, когато разговаряше с нея.

— Всичко е наред, Матю.

Тя му даде адреса и телефонния номер на къщата в Чизапийк Бей.

— Ще действаме ли? — попита той.

— Разбира се. Времето тук е страхотно и всичко е готово. Защо не минеш през Пат Фаръл да провериш дали няма някакви проблеми, преди да отидеш в къщата?

— Ще го направя. И в същото време ще си резервирам билет.

— Добре. Това е добре.

След кратка пауза Бейли пак заекна:

— М-м-мери?

— Да?

Тя застана нащрек, в очакване на някаква неприятна реплика. Последва нова, по-кратка пауза.

— Нищо. Доскоро.

Връзката прекъсна и Мери остави слушалката. Имаше лоши предчувствия за Бейли. Надяваше се да не се е разколебал.