Стивън Ледър
Мисията невъзможна (4)

Бони Ким чакаше Хауард във фоайето на вашингтонския изследователски център на ФБР. Заведе го в лабораторията си, където съпругът й работеше усилено на един компютър.

— Коул, радвам се да се видим отново — поздрави го Анди и разтърси сърдечно ръката му.

— Не знаех, че работиш тук — призна Хауард и се настани на един стол до плота.

— Решихме, че така ще е най-добре — обясни Бони. — Като се има предвид какво е снимано на касетата, сметнахме, че не бива да се изнася от сградата на ФБР.

— Ръководителят ми се съгласи на драго сърце да поработя тук известно време — добави Анди.

— Каза ли му върху какво работиш? — поинтересува се Хауард.

— Само, че изготвям някакъв компютърен модел за ФБР. Казах му, че за момента е секретна работа, но в не много далечно бъдеще ще излезе статия.

— Добре. Как върви?

Анди повдигна очилата си с пръст.

— Почти завърших модела с разположението на снайперистите.

Бони застана зад него и постави ръка на рамото му.

— Не е излизал от лабораторията вече два дни — обясни.

Анди се усмихна и вдигна рамене:

— Най-сложното бяха измерванията. Лазерното устройство, което успя да осигуриш от пътното управление, направо дойде като дар от небето.

Той премести ръце към клавиатурата. За пръв път Хауард забеляза колко малки и деликатни бяха. Мониторът просветля и на него се показаха три жълти точки.

— Това са снайперистите — обясни Анди. — За да получим пълна картина, използвам мащаб едно към четири хиляди. — Той натисна още няколко клавиша и в десния горен ъгъл на екрана се появиха четири сини кръгчета. — Това са мишените. За целите на модела приемам, че набелязаната мишена е втората фигура отдясно. Толкова са близо една до друга, че при тези разстояния разликата няма да е много голяма. Ясно ли е дотук?

— На мен ми звучи добре, Анди.

От жълтите кръгчета към сините се проточиха дълги бели черти.

— И така, допускам, че куршумите ще минат по права линия от снайперите до целта. Вероятно знаеш, че на практика не става така, че ще опишат параболична крива, но за модела това не е от значение. Ето.

Анди се облегна, за да даде възможност на Хауард да разгледа добре геометричната фигура, очертана от седемте кръгчета и трите линии. Анди се усмихна и отметна несресаната си коса от очите.

— Не изглежда много по-различно от модела, който използвах за демонстрацията у дома, а?

— Точно това си помислих и аз — призна Хауард.

— Не трябва да забравяш, че формите и цветовете не са важни, от значение са само разстоянията и ъглите. Тук се вижда точно копие на ситуацията в пустинята.

На Хауард му се стори, че математикът се опитва да оправдае усилията, които бе хвърлил в проекта, затова се усмихна окуражително:

— Разбирам, Анди. И сега какво?

— Сега трябва да въведем данните за местата, където предполагате, че може да се появи целта, като използваме същия мащаб. Всъщност това не е чак толкова важно, защото можем да променяме мащаба доста лесно, щом веднъж е запаметен от компютъра. Например тук съм въвел данните за Белия дом и околния район.

Той пъхна някаква дискета в едно от дисковите устройства. Компютърът забръмча силно, докато информацията се прехвърляше на твърдия диск.

— И така, ето моят модел на Белия дом.

Пръстите на Анди пак затанцуваха по клавишите. На екрана се появиха бледите контури на президентската резиденция, заобиколена с ливади.

— Сега ще го доведа до мащаба на модела със снайперистите.

Картината се сви и придоби по-реалистичен вид. Приличаше на скица на някой архитект и Хауард оцени колко много труд е хвърлен в нея. Разбираше защо Анди не се беше прибирал вкъщи цели два дни.

— Добре, сега ще наложа модела със снайперистите върху плана на Белия дом. Ще сложа четирите мишени в Овалния кабинет, но отсега мога да ти кажа, че това няма никакво значение. След малко ще видиш защо.

Анди натисна още няколко клавиша и кръгчетата и линиите се появиха на схемата. Той се обърна.

— Виждаш ли? Независимо колко въртя снайперистите около Белия дом, няма начин местата им да съвпаднат с някоя от съседните сгради. Оттук мога да заключа, че атентаторите нямат намерение да стрелят по президента в Белия дом.

Хауард загледа как кръгчетата и линиите бавно се въртят около сградата. Само една от фигурите можеше да съвпадне с някоя от сградите, при това останалите две оставаха във въздуха.

— Анди, това е страхотно. Наистина страхотно.

Хауард се взря в екрана. Моделът щеше да проработи, даде си сметка той. Наистина щеше да проработи.

— Колко време ти отне да въведеш координатите на сградите? — поинтересува се той.

Анди свали очилата си и потърка очи; Бони леко размачка раменете му.

— Това е проблемът — сподели той. — Въвеждането на данните ми отне двайсет и четири часа непрекъсната работа. — Той забеляза мрачното изражение на Хауард и вдигна ръце. — Знам, знам, нямаме време. Обмислям как да се ускори процесът с помощта на скенер, така че компютърът сам да изгради модела според плановете на сградите и да ги вкара в мащаб.

— Какво ще кажеш да ги вземем директно от Управлението по градоустройство и планиране? Архивите им не са ли компютризирани?

Анди се удари по челото.

— Разбира се! Защо не се сетих? — Той погледна часовника си. — Веднага ще им се обадя.

— Направи го от мое име и ако има някакви проблеми, да се свържат с кабинета на Джейк Шелдън във Финикс.

— Чакайте малко — обади се Бони. — Върху кои градове ще се спрем?

— Добър въпрос. Логично е да започнем с Вашингтон. Ще се свържа с Тайните служби да видя дали могат да ми дадат някаква информация за програмата на президента.

Бони погали мъжа си по врата.

— Преди това обаче трябва да се върнеш вкъщи и да се наспиш.

Той отблъсна ръката й.

— Не, това е важно. Имам работа да върша. Ще спя, след като се свържа с кметството.

 

 

Матю Бейли вдигна крака на отсрещния стол и отпи от бирата си, докато наблюдаваше как група любители на водолазния спорт слизат от едно корабче. Бяха смесена компания — половин дузина младежи с военни прически, шепа азиатски туристи, семейна двойка на средна възраст с бански в един цвят, двама пооплешивели господа с големи шкембета, имащи вид на инструктори, и едно изключително красиво русо момиче с бикини, няколко номера по-малки от необходимото, което явно не обръщаше внимание на жадните погледи, които привличаше.

— Курва — промърмори си той сам на себе си, макар че мислите му бяха насочени към Мери Хенъси, не към блондинката от корабчето.

Той остави чашата си върху бялата кръгла масичка и бавно прокара пръст по ръба й. На кея отдолу водолазите започнаха да мият екипировката си в един голям черен пластмасов варел със сладка вода. Блондинката се наведе, гърдите й почти изскочиха от горнището на банския й.

— Кучка — промърмори Бейли.

Прокара ръка по челото си, за да избърше потта. Температурата беше над трийсет градуса и кожата му никак не понасяше слънцето. Не искаше да се разделя с Мери Хенъси, но тя бе настояла, а Бейли трудно можеше да й откаже каквото и да било. Направи точно както му беше казала, отиде в Орландо, дори посети Дисниленд, но скоро започна да се отегчава.

Нае кола, използвайки друга от шофьорските книжки, осигурени му от поддръжниците на ИРА в Ню Йорк, и тръгна на юг, през Маями до Флорида Кейс, ивицата малки островчета, проточваща се от полуострова навътре в морето като наниз перли. Отседна в хотел „Марина дел мар“ на Кей Ларго, най-големият и най-близкият до сушата от островите, и прекарваше дните си в бар „Джилиган“. Беше забелязал някаква промяна в Мери при срещата им на летището, нещо в начина, по който му се беше усмихнала и бе докоснала ръката му. Бейли от месеци се опитваше да флиртува с нея, но тя поддържаше отношенията им на строго делово ниво. В кафенето обаче той бе почувствал, че между тях е възможна и сексуална връзка. Бейли усети, че се възбужда, затвори очи и стисна бедра, представи си как бе въртяла задника си, докато се отдалечаваше от масата му. Господи, каква страхотна фигура: дълги, изящни крака, стегнат задник, тънка талия и гърди, които той изгаряше от желание да докосне. Той отново отвори очи и видя как блондинката се навежда, за да вдигне един колан за кислородни бутилки и да го пусне във варела. Гърдите й се разлюляха и от наблюдателницата си на балкона Бейли успя да забележи зърната й. Момичето внезапно вдигна поглед и видя, че я гледат. Усмихна се и се наведе още повече, за да му предостави по-добър изглед. Бейли се усмихна и вдигна чашата си за поздрав. „Курва“ — раздвижи безмълвно устни, знаейки, че тя няма да успее да прочете думата по тях. Тя извърна очи, извади колана от водата и започна да събира останалата част от екипировката си. Един от инструкторите се завтече да й помага.

Блондинката сигурно беше наполовина на възрастта на Мери, но не се приближаваше дори малко до нея, даде си сметка Бейли. Момичето просто имаше младо тяло, докато Мери разполагаше с опит, увереност и естествен чар, който караше мъжете да обръщат глави след нея. Инструкторът постави наставнически ръката си върху рамото на блондинката и смехът й прокънтя чак до балкона на Бейли. Той изпразни чашата си и една сервитьорка с бели шорти и престилка се появи до рамото му и попита дали ще желае още. Бейли поклати глава. Три от слабите американски бири бяха повече от достатъчно.

Бейли се върна в стаята си, под памучната му риза се стичаха струйки пот. Когато отвори вратата, отвътре го лъхна студен въздух. Беше оставил климатичната инсталация включена с пълното съзнание, че ако не го направи, когато се върне, в стаята ще е като в пещ. Затвори вратата след себе си и спусна щорите. Остави черните си очила върху телевизора и застана до двойното легло. Затвори очи и вдиша дълбоко хладния въздух. Мери Хенъси отново се появи пред очите му: нежните й кафяви очи, които блестяха, когато се смееше; меката й, лъскава коса, сега изрусена; изящният й нос и перфектните й зъби. И стегнатите й, възбуждащи гърди. Бейли изви гръб и прокара ръка по предната част на шортите си. Беше се възбудил. Потрепери и се отпусна на леглото, разкопча ципа си и започна да повтаря името на Мери, отново и отново.

 

 

Коул Хауард прочете книгата, която му беше дал Крацър по време на полета за Финикс. Липсата на емоция при описанията на убийствата бе смразяваща. Хауард никога не беше вадил служебното си оръжие в състояние на ярост и въпреки цялото си обучение знаеше, че когато се наложи да стреля, съзнанието му ще се раздира от противоречия. Беше ставал свидетел на пораженията, които причиняваха куршумите на човешката плът и на психологическите проблеми, които изпитваха агентите, натиснали спусъка. Знаеше, че от него не може да стане снайперист — Прекалено много го беше грижа за хората. Снайперистът трябваше да е хладнокръвен и да действа машинално. Като машина за убиване.

Таксито го остави пред безличната сива тухлена сграда, в която се помещаваше представителството на ФБР. Отвън по нищо не личеше, че тук се намират седалищата на Бюрото и другите федерални агенции. Хауард плати на шофьора и слезе. Погледна към матовите прозорци. По стъклата преминаваха отраженията на облаци. Небръснат мъж с мръсна фланелка седеше на прага на една от дървените съборетини от другата страна на улицата. Чешеше се по провисналия корем и надигаше бутилка бира. Гърлото на Хауард беше пресъхнало и той се почеса по врата.

На бюрото му го чакаше бележка да се обади на Джейк Шелдън. Кели Армстронг вече беше при началника, седнала с кръстосани крака, показвайки изящните си глезени и скъпите си обувки с високи токчета. Изгледа със снизходителна усмивка Хауард и отново се обърна към Шелдън.

— Настанявай се — подкани го началникът и махна към стола до Кели.

Хауард седна и тя се измести със стола си.

— Кели тъкмо ме запознаваше с напредъка по разследването — продължи началникът.

Хауард се усмихна напрегнато. Компютърно обработените снимки бяха разстлани върху бюрото пред Шелдън.

— При наемането на колата младият, онзи, който не държи радиостанция, е използвал кредитна карта и шофьорска книжка на името на Джъстин Дейвис — заговори Кели. — Отпечатъците му, са навсякъде в автомобила и по формуляра, който е подписал. В момента ги проверяваме в картотеката. Другата кредитна карта и шофьорска книжка са на името на Питър Арнълд, но на формуляра и в колата му няма отпечатъци. Това е автомобилът, който е бил почистен.

— Имаме ли доказателства, че точно тези коли са били на местопрестъплението? — осведоми се Хауард.

Кели кимна:

— Криминолозите направиха отливки ца следите от гуми, намерени до мястото, където са били кулите, и те съвпадат с отпечатъците от гуми на двете коли.

Хауард кимна замислено, едва скриваше раздразнението си. Кели трябваше да осведоми него, преди да се обърне към Шелдън.

— Хората от фирмата за коли под наем успяха ли да идентифицират някого от снимките?

— Не, картината от видеокамерата е прекалено размазана, за да бъде от някаква полза.

Шелдън се обърна към Хауард:

— Някакъв напредък със специалиста по снайперите?

Хауард кимна:

— Изглежда, че си имаме работа със снайперист, обучен в армията. И имам предположения за марката на две от оръжията.

— Как ще ни помогне това? — попита началникът.

— Снайперистите имат предпочитания към оръжието, което използват. И едната от пушките, от марката „Барет“, е доста необичайна. Дадоха ми името на един човек от „тюлените“, който е специалист по това оръжие. Възнамерявам да проверя всички въоръжени сили за снайперисти, които не се водят на отчет.

— Жалко, че не можем да постигнем повече със снимките — отбеляза Шелдън. — От това, което научавам от Кели, дори най-подобрените варианти, получени от тъст ти, не са достатъчни за позитивна идентификация.

— Той ме увери, че хората му ще ми приготвят нещо по-добро към края на седмицата. Проследяваме също кредитните карти, използвани за наемане на колите, нали така, Кели?

— Вече е направено — отвърна тя. — С картата на името на Джъстин Дейвис е закупен еднопосочен билет за Лос Анжелис, използвана е и още няколко пъти след това. Ще съсредоточим търсенето в Калифорния.

Хауард им разказа за срещата с Анди Ким и Шелдън се съгласи да се свърже с вашингтонското управление с молба в лабораторията да бъдат изпратени колкото се може повече програмисти като подкрепление.

— Ще се нуждаем и от допълнителни хора във Финикс — допълни. — Ще натоваря Макграт да помогне на Кели за кредитните карти. Ти имаш ли нужда от помощ?

Хауард се замисли за момент, после поклати глава:

— Мога да се справя. Въпреки че искам да се свържа с Тайните служби в Белия дом.

Шелдън се съгласи:

— Нека първо аз да говоря с тях. Тайните служби винаги се засягат, щом стане дума за протокол. Ще помоля някой да ти се обади. — Той се облегна назад в креслото си. — Добре, хайде да действаме.

Усмихна се добродушно на двамата агенти, макар че Хауард остана с впечатление, че усмивката е предназначена повече за Кели, отколкото за него.

 

 

Джокера свали металната капачка на кутията „Гинес“ и отпи от тъмната течност, докато гледаше играта. Келтският футбол включваше всичко най-агресивно от обикновения футбол, ръгбито и свободната борба и се играеше колкото заради резултата, толкова и заради физическия контакт. Обедните мачове в Бронкс бяха като магнит за нюйоркското ирландско общество и за онези жители на града, които обичаха да гледат как възрастни мъже се млатят едни други до безсъзнание. Денят беше топъл и Джокера бе разкопчал палтото си. В клоните над главата му пееха птички и той дори бе видял хора да се усмихват по улиците, сякаш си даваха сметка, че лятото не е далеч. Джокера се приближи до една дървена пейка и се настани до някакъв човек със син анорак, който четеше вестник. Мъжът вдигна глава, сякаш да защити територията си, и Джокера се усмихна и вдигна бирата си.

— Имате ли нещо против да седна до вас? — попита.

Непознатият поклати глава и отново сведе поглед към вестника. Джокера се съсредоточи върху играта. Повечето възгласи, които се чуваха от играчите и зрителите, бяха с ирландски акцент и той забеляза няколко бутилки ирландска бира да се подават от ръка на ръка.

Джокера трябваше да се появи във „Филбинс“ едва в три, затова беше решил да се разходи до Бронкс. Някои райони на квартала бяха доста приятни местенца и по някакъв начин му напомняха за Глазгоу, град, който се опитваше да преодолее мизерията и бедността, които вече не заслужаваше. Той бе прекарал по-голямата част от детството си в Глазгоу и се беше научил да го обича въпреки несгодите. Щом споменеше за града пред някого, който не е бил там обаче, разговорът неминуемо се насочваше към Горбалс и уличните банди, въоръжени с бръсначи. Беше му писнало да обяснява, че мизерните блокове в Горбалс отдавна вече са сринати и че престъпниците в Глазгоу, както навсякъде по света, ходят вече с автомати.

Джокера напълни устата си с бира и я глътна бавно, за да се наслади на вкуса и усещането на гъстата, ароматна течност. Беше чел някъде, че на бременните в британските болници им давали да пият ирландска бира, толкова била богата на витамини и хранителни вещества. Докато пиеше, той надникна във вестника на съседа си. Беше „Белфаст телеграф“. Джокера зачете заглавията на статиите и съседът му го изгледа намръщено. Джокера отмести поглед. Стана и се разходи около игрището, наблюдавайки лицата на хората и вслушвайки се в говора им; опитваше се да намери някаква следа, която да го насочи към Матю Бейли. Двама мъже му бяха познати от „Филбинс“; не знаеше имената им, но по-високият, с черна, рошава брада и рунтави вежди, пиеше водка, а другият, червендалест, с провиснал над колана корем, предпочиташе „Гинес“ и от време на време си поръчваше уиски. Единият му махна и той се присъедини към тях. Двамата го знаеха по име и тримата започнаха да бъбрят като стари приятели на по чашка. Джокера носеше друга кутия „Гинес“ в джоба си и им я предложи. Бираджията я прие с лек поклон, другият смъмри Джокера, че не носи водка и тоник.

— Какъв барман си? — добави със смях.

Джокера призна, че е забравил имената им и те се представиха: бираджията се казваше Том, другият — Били. Както винаги при среща на непознати от Белфаст разговорът скоро премина към основните теми: къде си учил, къде си живял, кои са ти родители. Отговорите на тези въпроси издаваха религиозните и политическите ти убеждения и социалното ти положение и тежко на протестант, който не улучи какво да говори пред католици, и обратното. Прикритието на Джокера беше толкова добре изпипано, че той без затруднения убеди двамата си събеседници, че произлиза от католическо работническо семейство и че се е преместил от Белфаст в Глазгоу още като дете.

— Какво те води в Ню Йорк? — поинтересува се Били.

— През последните две години получавах пари под тезгяха и данъчните ме надушиха — отвърна Джокера, докато наблюдаваше играчите на терена. — Реших, че не е зле да се покрия за известно време.

— Да, в ужасно състояние е тази британска икономика — съгласи се Том, докато бършеше устни с ръкава си. — Е, и тук положението не е много розово. Имаш късмет, че си намерил работа.

— Да, това беше добро попадение. Един приятел ме извика преди известно време, каза, че тук имало работа в някаква хубава кръчма. — Джокера отпи голяма глътка бира. — Може би го познавате. Матю Бейли.

Двамата мъже поклатиха глави.

— Не бих рекъл, че името ми говори нещо — каза Том. Били се наведе съучастнически към него.

— Това не беше ли някой от момчетата? — попита; дръпна се и вдигна ръка. — Не искам да любопитствам, нали се сещаш. Просто понякога тук се навъртат хора, които се представят не за такива, каквито всъщност са, ако ме разбираш.

— Да, разбирам. По-добре забравете. Телефонът, който ми беше дал, не отговаря, така че предполагам, че се е преместил.

Той остана да побъбри с двамата до два и половина, след това им пожела всичко хубаво и тръгна обратно към Манхатън. На път към „Филбинс“ изтегли триста долара от един автомат с кредитната си карта.

 

 

Телефонът на Коул Хауард иззвъня.

— Агент Хауард? — попита рязък, авторитетен глас.

— На телефона.

Хауард бе наредил снимките на снайперистите на бюрото си.

— Казвам се Боб Сейнджър и съм началник на Разузнавателния отдел на Тайните служби. Току-що говорих с шефа ви; той ме помоли да се свържа с вас.

— Чудесно. Къде сте в момента?

Сейнджър изсумтя, сякаш се сдържа да не се изсмее:

— В момента съм на около хиляда метра над Сан Бернардино, на път за военновъздушната база „Андрюс“.

Хауард остана удивен. Връзката беше толкова ясна, сякаш му се обаждаше от съседната стая.

— Можете ли да стигнете на летището до десет и половина?

— В „Андрюс“ ли?

— Не, на международното „Скай Харбър“ — отвърна Сейнджър, имайки предвид главното летище на Финикс.

Хауард погледна часовника си. Тъкмо минаваше десет.

— Добре — отвърна.

Беше предвиждал пак да ходи до Вашингтон за срещата с представителя на Тайните служби. Възможността да го види във Финикс бе добре дошла.

— Елате на главния терминал и там попитайте за мен — инструктира го Сейнджър.

— С кой самолет идвате? — попита Хауард и се пресегна за химикалка.

Сейнджър отново изсумтя леко.

— Не се притеснявайте, агент. Ще ни намерите.

Връзката прекъсна и Хауард остана да се чуди какво е имал предвид представителят на Тайните служби. Той взе колата си от служебния паркинг и потегли бързо към летището. Спря пред главния терминал. Когато автоматичната врата се отвори със съскане пред него, той забеляза голяма тълпа служители и пасажери да зяпат през една висока витрина към пистите за излитане. Той се приближи и изведнъж си даде сметка какво наблюдаваха. Навън стоеше огромен „Джъмбо джет“, в електриковосиньо и сребристобяло и със златисто-черния герб на президента отдолу. Президентският самолет. Зрителите стояха занемели пред бляскавия символ на президентската власт. Самолетът изглеждаше току-що излязъл от поточната линия на „Боинг“. Хауард застана между две колички за багаж и загледа как един екип от работници с гащеризони презареждат летателния апарат под надзора на двама мъже с тъмни костюми, черни очила и радиостанции.

Хауард заразглежда намръщено самолета. Президентът нямаше предвидена официална визита във Финикс, иначе ФБР щеше да бъде информирано. Той се насочи към изхода за пистите. Пътят му бе препречен от двама агенти на Тайните служби също с черни очила и тъмни костюми. Хауард се представи и бавно бръкна в джоба на сакото си за служебната карта. Двамата агенти застанаха нащрек, по-младият посегна към колана си. Хауард се усмихна и забави движението на ръката си, отвори портфейла и показа документите.

По-възрастният агент разгледа служебната му карта.

— Носите ли оръжие, сър? — попита.

Хауард поклати глава. Двамата агенти се поотпуснаха и се отдръпнаха. По-младият му отвори вратата с безизразно лице.

— Боб Сейнджър ви чака на борда, сър — каза по-възрастният. — Приятен ден.

Хауард тръгна към самолета; чу младият агент да говори по радиостанцията си. На различни позиции около самолета стояха половин дузина агенти, неколцина изгледаха изпитателно Хауард. Всички имаха малки слушалки на ушите. Един порив на вятъра отметна сакото на един от тях и той мерна картечен пистолет в кобур от изкуствена материя. Дори Хауард, ветеран с осем години служба във ФБР, се почувства неловко под каменните погледи на мъжете с тъмните костюми.

Огромният самолет олицетворяваше мощта и превъзходството на Съединените щати както с големината, така и с техническото си съвършенство, и излъчваше същото обаяние както звуците на националния химн или видът на издигащото се американско знаме. Вдъхваше чувство за непобедимост. На Хауард му идваше да отдаде чест на машината или да наведе страхопочтително глава.

Към главното отделение водеше подвижна стълбица и в основата й чакаше друг агент от Тайните служби. Той махна на служителя от ФБР да се качва. Стъпалата изглеждаха безкрайни и Хауард едва сега започна да оценява истинската големина на самолета. Друг агент посрещна новодошлия на върха на стълбите и го поведе по един коридор към просторна заседателна зала с осем бели стола около продълговата махагонова маса. В един от столовете с висока облегалка седеше мъж около четирийсетте с радиостанция и компютърни разпечатки пред себе си. За разлика от останалите агенти на Тайните служби той носеше деликатно пенсне на върха на носа си и беше преметнал сакото си на облегалката на стола. Хауард влезе и другият мъж го погледна над пенснето си като преподавател в колеж, прекъснат, докато проверява контролни работи. Той се усмихна и свали очилата си.

— Агент Хауард?

Хауард кимна и другият мъж стана и стисна ръката му; представи се като Боб Сейнджър. Махна на госта към един от свободните столове; подчиненият му затвори вратата, оставяйки двамата мъже сами.

— Президентът тук ли е? — попита почти шепнешком Хауард.

Сейнджър се усмихна и поклати глава:

— Не, днес е с резервния самолет. Този е SAM 28000; една от комуникационните му системи се наложи да бъде ремонтирана, затова президентът ще използва SAM 29000 през следващите няколко седмици. Двата самолета са еднакви. Всъщност в момента президентът може би седи на аналога на моя стол.

Хауард огледа тапицираната с плюш стая.

— Не мога да повярвам, че се срещаме в президентския самолет.

Сейнджър се облегна назад.

— Ако трябва да сме точни, това е президентският самолет само ако президентът е на борда. В момента представлява просто един „Боинг 747-200В“ с президентския герб. Президентът трябва да посети Лос Анжелис след две седмици, затова запознахме екипите от охраната с позициите им. Както можете да се досетите, след 1992-ра ние все още имаме едно наум в Лос Анжелис9.

Хауард кимна. Погледна през един от прозорците и забеляза работниците, извършвали презареждането, да се отдалечават от самолета. Един от мъжете с работни гащеризони махна за довиждане на един таен агент, но той не му обърна внимание. Неколцина агенти се запътиха към стълбите, говорейки по радиостанциите си.

— Ще се отбием в Далас, за да обсъдим въпросите по сигурността с тамошния началник, след това отлитаме за Вашингтон — продължи Сейнджър; забеляза тревожния поглед на Хауард и добави: — Не се притеснявайте, агент Хауард, няма да ви вземем с нас. Пилотът е инструктиран да изчака, докато си тръгнете. Искате ли кафе?

Хауард поклати глава.

— Добре — продължи Сейнджър. — Да се залавяме за работа. Джейки ми каза, че смятате, че се готви атентат срещу президента.

— Разказа ли ви за видеозаписа?

— Да. Носите ли го?

Хауард извади касетата от джоба на сакото си и му я подаде. Сейнджър посочи един телевизор с видеокасетофон и Хауард се приближи до тях и вкара касетата. Сейнджър свали очилата си и двамата мъже изгледаха записа мълчаливо. Когато лентата свърши, Сейнджър започна да чисти стъклата на пенснето си с бяла ленена кърпичка.

— Успяхте ли да идентифицирате снайперистите?

— Не, но мислим, че са обучени в армията. От „тюлените“, може би.

Сейнджър вдигна вежди:

— Какво ви кара да мислите така?

— Видът на оръжията им и разстоянията, на които смятат да стрелят.

Сейнджър кимна:

— Добре, ще проверя в тримесечниците ни за военни снайперисти.

— Тримесечници ли?

— Следим внимателно всеки, който някога е заплашил с нещо президента. Това е нещо като вашия списък на най-търсените престъпници, но е доста по-дълъг. В момента имаме около петстотин имена и агентите ги проверяват на всяко тримесечие. Затова ги наричаме тримесечници. Имаме и списък на съмнителните лица с около десет хиляди имена, но те не се проверяват толкова редовно. Просто следим за тях в хотелските регистри и списъците за личен състав на фирмите по местата, които се посещават от президента. Ако получим съвпадение, разпитваме съответните лица и ако се наложи, ги отстраняваме от района за времето на посещението. Ще проверим в списъка на съмнителните лица за снайперисти, разбира се, но честно казано, те по-скоро само лаят. Тримесечниците са по-важни.

— Съмнявам се хората, които търсим, да са писали заплашителни писма. Изглеждат твърде професионално, за да го правят.

— Съгласен съм, но докато не ни предоставите име или снимка, друго не можем да направим.

— Работим по подобрени снимки на снайперистите — продължи Хауард. — Наели сме компютърни специалисти за повишаване качеството на записа. — Той се облегна напред. — Има и друга причина да искам тази среща. Може да успеем да определим къде смятат да извършат атентата.

Той описа накратко идеята на Анди Ким, докато Сейнджър продължаваше да търка очилата си.

Тайният агент остана впечатлен.

— Страхотна идея — възкликна. — Нашите компютърджии може да поискат да погледнат програмата му.

— Сигурен съм, че с удоволствие ще им я покаже. Помага с голяма готовност. Сега има нужда от програмата на президента за следващите няколко месеца. Вече знаем официалните му визити, но искаме повече подробности за дневния му ред: всяка среща, откъде ще мине, дори къде ще задоволява физиологическите си нужди. Ако Анди въведе данните в компютърния си модел, можем да разберем за кое мероприятие е правена репетицията.

Сейнджър отново постави очилата си и погледна Хауард над тях.

— Доколко надежден е господин Ким?

— Математик е в Джорджтаунския университет. Жена му работи при нас като компютърен специалист. Анди Ким е достатъчно надежден.

— И по-добре да е така. Нали не искаме информацията за дневния ред на президента да попадне в лоши ръце?

Хауард се усмихна:

— Аз поемам отговорността.

Сейнджър също се усмихна, но не особено сърдечно.

— Радвам се да го чуя, но поемането на отговорността не ме интересува. За мен е важна само сигурността на президента. Кой, освен Ким участва?

— Жена му. И ще натоварим още четирима-петима програмисти да им помагат. Сведенията няма да излязат от лабораториите ни, цялата работа ще се върши там.

— Лабораторията във Вашингтон ли? — попита Сейнджър и Хауард кимна. — Имам едно предложение. Защо Ким и другите програмисти не се преместят в нашата централа в Белия дом? Имаме цялата апаратура, от която могат да изпитат нужда. Предполагам, че програмата му може да бъде прехвърлена на дискети и пренесена.

— Вероятно. Може и така да стане.

— Добре. Разбрахме се, значи. Нещо друго да ви помогна?

— Имам един въпрос.

— Казвайте? — усмихна се Сейнджър.

— Смятате ли да засилите охраната?

— Заради случилото се в Аризона ли? Твърдо не. Не защото не приемаме заплахата насериозно, а защото президентът вече е най-силно охраняваният човек на планетата. Всеки град, който посещава, се прочиства за евентуални размирници, никой не може да пристъпи до него, без да бъде претърсен от агентите ни. Имаме хеликоптери, отряди на земята и разполагаме с разузнавателна мрежа, която няма равна на себе си.

Хауард слушаше лекцията на Сейнджър, но през цялото време си мислеше за опита за покушение срещу Роналд Рейгън по време на президентството му, когато едно хлапе успя да го простреля въпреки всички мъже с тъмни очила, и то с единствената цел, да впечатли една холивудска актриса. Струваше му се, че Сейнджър гледа с твърде голямо пренебрежение на снайперистите, но си даваше сметка, че информацията му все още не е достатъчна, за да задейства алармената система.

— Знаете ли колко смъртни заплахи получава президентът на Съединените щати всеки месец? — попита Сейнджър; Хауард поклати глава. — Числото никога не е по-малко от трицифрено. Някои са писмени, други — по телефона; някои направо влизат в Белия дом и започват да крещят. Разследваме всички, но не скриваме президента от очите на обществото през това време. Това би означавало никога да не се покаже пред хора.

— Това обаче е друго. Подготовката е като за военна операция.

— Така е, но не знаете за къде и за кога е планиран ударът. А от това, което ми каза Джейк, излиза, че дори не сте сигурни, че целта е президентът. Прав ли съм?

Хауард призна неохотно. Сейнджър усети неловкото му положение и се приведе:

— Само луд би помислил да убие президента. С това няма да постигнат нищо. Политиката на вицепрезидента няма да се различава и на йота от сегашната. Сега не е като при Кенеди.

— А един луд не е в състояние да планира толкова сложна операция, това ли искате да намекнете?

— Точно така. Всички опити за покушения в последните години са били дело на луди: хора, които търсят изява, или психопати. Не сме ставали свидетели на организирани опити за атентат, на заговори. Точно това е причината за моя скептицизъм. Кой би поискал да убие президента? Руснаците вече са ни съюзници, дори Кастро се опитва да изгради мостове към нас. Иракчаните, иранците, всичките ни стари врагове се стараят отново да възобновят връзките си с нас. Не, приемам, че това е подготовка за голям атентат, но не вярвам президентът да е мишената. — Сейнджър вдигна ръце. — Това не означава, че ще ви откажа помощ. Би било лудост, ако го направя. Ако не ми представите твърди доказателства обаче, аз няма да отменя нито едно мероприятие.

— Това се подразбира.

Хауард си даваше сметка, че началникът на Тайните служби е прав, фалшивата тревога нямаше да помогне за кариерата му.

— Ако компютърният ви модел съвпадне с плана на някое място, на което трябва да се появи президентът, е, тогава нещата ще се променят коренно. Вижте, тази вечер съм във Вашингтон, обадете ми се утре сутрин, за да уредим прехвърлянето на Ким и програмистите ви при нас. Колкото по-скоро започнат, толкова по-добре.

Сейнджър се изправи и протегна ръка. Хауард я стисна.

— Пушите ли? — попита агентът от Тайните служби.

Хауард отговори отрицателно, но Сейнджър все пак му даде две кутии цигари и кибрит с големи емблеми на президента.

— Вземете ги все пак. Сувенири от президентския самолет.

Когато Хауард стъпи на земята, мъжете с тъмните костюми започнаха да се оттеглят от терминала, гледайки часовниците и шепнейки в радиостанциите си. Моторите на огромния летателен апарат забръмчаха и докато агентът се качи в колата си, самолетът вече се понасяше величествено към пистата за излитане.

 

 

Анди Ким спря червения си „Чероки Ларедо“ пред бариерата и смъкна стъклото.

— Не мога да повярвам, наистина не мога да повярвам — каза на жена си.

— Знам, и аз все си напомням, че не е сън — прошепна Бони.

Засмя се, но веднага си придаде сериозно изражение, когато от страната на Анди се появи един пазач с бележник в ръка.

— Анди Ким и Бони Ким — представи се Анди, преди охранителят да успее да проговори. — Чакат ни. В западното крило.

Бони се наведе през мъжа си и показа документите си от ФБР на съвършено сериозния служител. Той кимна, погледна в бележника си и махна на колегата си да вдигне бариерата.

— Паркова клетка 56, там ще ви посрещнат — изстреля рязко и им подаде по един временен пропуск.

Анди подкара колата бавно по алеята и вдигна прозореца.

— Много сърдечно посрещане, няма що.

— Не им плащат да са сърдечни, предполагам — отбеляза Бони.

Двамата обърнаха глави наляво. Белият дом блестеше на следобедното слънце като току-що боядисан. Тревата наоколо изглеждаше неестествено зелена, но системите за поливане свидетелстваха, че е истинска.

— Родителите ми ме доведоха тук като дете, малко след като получихме гражданство — сподели Анди. — Редихме се два часа на опашка през август, за да видим къде живее президентът. „Нашият президент“, така се изразяваха, сякаш им беше личен представител. Толкова се гордееха, че най-после могат да се нарекат американци.

Той видя мястото за паркиране и спря между един бял сааб кабриолет и един черен линкълн.

— Подкараха ни през стаите за посещение като овце, почти не ни даваха възможност да разгледаме заради опашката отвън. — Той изгаси двигателя и погледна жена си. — Толкова биха се гордели, ако видят какво правим. Да работим в самия Бял дом в помощ на президента.

На Бони й се дощя да прегърне съпруга си с все сила. Родителите му бяха загинали при автомобилна катастрофа преди седемнайсетия му рожден, ден и тя знаеше, че най-много му липсва това, че не може да им покаже какви успехи е постигнал и каква полза е имало от финансовите им жертви, направени за него. Толкова му се искаше да ги накара да се гордеят с него, но пияният шофьор с претоварения камион го беше лишил от това.

— Сигурно щяха да са много горди — каза тя и стисна ръката му.

— Надявам се. — Той я погледа няколко секунди в очите, след това й намигна. — Хайде да се захващаме за работа.

Слязоха от джипа и Анди започна да вади кашони от задната седалка. Бяха взели няколко твърди диска, компактдиска на Бони и резервни копия на всички програми, които използваха. Докато Анди нареждаше кутиите на асфалта, към тях се приближи млад мъж с военна прическа и следи от акне по бузите; носеше синьо сако и сиви панталони. Представи се като Рик Палмър, бивш военен програмист, работещ за Белия дом, и им помогна в носенето на кашоните. Бяха разговаряли предварително, за да се увери, че няма да имат проблеми с несъвместимостта на програмните продукти, но за пръв път се срещаха лично. Той ги преведе през един страничен вход покрай униформен пазач, който огледа внимателно пропуските им.

— До вечерта ще ви осигуря лични пропуски — обеща Палмър, докато ги водеше към подземното ниво на западното крило.

Движеха се по табели към комуникационния център на Белия дом и командната зала. Палмър бутна една врата с рамо и покани семейство Ким в помещение с ослепително бели стени.

— Настанявайте се — подкани ги той и остави кашоните, които носеше, върху едно от четирите бюра в стаята. На всяко имаше компютър Ай Би Ем и телефон.

— Това беше към секретарския отдел, но Боб Сейнджър го изиска за вас. Е, всъщност за нас, защото ще работим заедно.

— Чудесно — обади се Анди.

— Чакаме още петима програмисти — отбеляза Бони. — Ще се наложи да намерим още бюра. И компютри.

— Оставете аз да се грижа за това — успокои я Палмър. — Тези компютри са свързани с главната ни система, по-късно ще ви заведа да я видите. Мисля, че ще останете впечатлени. — Той потърка ръце и кимна към компактдиска, който разопаковаше Бони. — Добре, дайте сега да видим какво сте донесли.

 

 

Коул Хауард взе самолет от Финикс за Сан Диего; там нае кола и потегли на юг към Коронадо. Времето бе топло и слънчево и той караше със свалени стъкла. Сградите, в които се помещаваше военноморската база, се намираха на юг от градчето. От другата страна на базата се виждаха още постройки и когато Хауард се приближи, установи, че това е полигон от недовършени едноетажни къщи; зад него се простираше тясна и дълга пясъчна ивица. Група мъже тичаха по плажа, носейки нещо, приличащо на телеграфен стълб, над главите си.

Часовият, който прегледа документите на Хауард на портала, изглеждаше на не повече от шестнайсет години, висок, хилав и с тежка форма на акне. Той провери името на агента в един списък и го насочи към паркинга за посетители.

Бившият командир на Рич Лъвъл беше едър мъж, над метър и осемдесет на височина и с телосложение на боксьор в тежка категория. Когато се ръкуваха, Хауард се почувства като дете пред него. Всичко на яйцевидната му глава изглеждаше по-голямо от нормалното: големи сини очи, високо чело и дебели устни, под които се криеха едри, ослепителнобели зъби. Казваше се Сам Тъкър и говореше бавно с тексаски акцент. Носеше безупречно изгладени камуфлажни дрехи, куртка с нашивка на мичман втори ранг на рамото. Той заведе Хауард в един претъпкан кабинет и му махна да се настани на един стол.

— Споменах за идването ви пред щабкома и той каза, че иска да присъства, агент Хауард.

— Щабком?

— Щабен командир — обясни Тъкър. — Лейтенант Уолш. Казах му, че ще го уведомя, когато пристигнете.

— Разбира се, нямам нищо против.

Мичманът вдигна слушалката и се обади на командира си. След като каза стегнато „слушам, сър“ няколко пъти, той затвори телефона и стана.

— Щабкомът каза, че може би ще желаете да ви разведа наоколо, след което би искал да ви приеме в кабинета си.

Хауард кимна. Сподели, че знае съвсем малко за Специалното десантно подразделение на флота и с удоволствие би приел малко разяснения. Решиха да използват колата на Хауард, излязоха от базата и отидоха до група бетонни постройки, която според Тъкър представлявала тренировъчния център на „тюлените“. Оставиха колата и мичманът заведе агента от ФБР в Центъра за специално военноморско въоръжение „Фил X. Бъклю“. Тъкър махна към снимките по стените:

— Това са всички випуски на Коронадо. Случвате добро време за посещението си. В средата сме на Адската седмица.

— Адска седмица ли?

— Да, първият етап от подготовката на „тюлените“ със седемседмична програма за влизане във форма: главно тичане и плуване. На четвъртата седмица ги докарваме до границите на възможностите им, наричаме я Адска седмица. Ако преминат през нея, имат всички шансове да се справят и по-нататък. До края на Адската седмица двама от трима кандидати отпадат.

Хауард зина от учудване:

— Доста голям процент.

— Положението е дори по-лошо от това — ухили се Тъкър. — Само един от петима завършва пълния двайсет и шест седмичен курс. Взимаме само най-добрите от най-добрите. Лесно можете да познаете онези, които още не са минали Адската седмица, носят бели фланелки. Минат ли я, слагат зелени.

Двамата мъже излязоха на голям асфалтиран плац.

— Наричаме го Месомелачката — обясни Тъкър. — Тук извършваме тренировките.

Заведе Хауард при един стълб, на който бе закачена месингова камбана.

— Всички момчета са доброволци — продължи. — Когато някой иска да се откаже, просто трябва да удари камбаната. .

— Каква е интензивността на програмата? — поинтересува се Хауард.

— В края на първата фаза трябва да могат да пробягат шест километра за по-малко от трийсет и две минути, да преплуват километър и половина в залива за седемдесет минути, три километра в открито море за деветдесет и пет минути и да могат да преминат петдесет метра под водата. Тренировките са по дванайсет часа на ден. Учебната програма също е наситена; обучаваме ги на първа помощ, разузнаване и спасителни акции.

— Видях няколко човека да тичат с един телеграфен стълб по плажа.

— Да, караме ги да извършват много работа в екип. Така се изгражда колективният дух. Същото е и с НЛМ, караме ги да я носят навсякъде.

— НЛМ?

— Надуваема лодка, малка. Тежи около сто и двайсет килограма и е четири метра дълга. Хората ни са длъжни да я носят навсякъде със себе си, като се грижат да не се повреди или спадне. При „тюлените“ работата в екип е може би по-важна, отколкото в което и да било друго подразделение. Животът ти често може да зависи от човека до теб. Една грешка, когато си на трийсет метра под водата във военна зона, и си мъртъв.

— Рич Лъвъл сработваше ли се добре с другарите си?

Тъкър закри очи с голямата си длан.

— Командирът ме е инструктирал да изчакаме, докато ви приеме в кабинета си, преди да обсъждаме причините за посещението ви, сър.

Хауард кимна, даваше си сметка, че няма смисъл да настоява.

— Във Вирджиния има друга база на „тюлените“, нали?

— Да, в Литъл Крийк. Отряд едно, три и пет са тук, две, четири и осем са в Литъл Крийк.

— А Отряд шест?

— „Бандата“ имате предвид — усмихна се Тъкър. — Те имат собствени правила. Дори обслужващият им персонал се избира специално. Тренират отделно и са подчинени пряко на министъра на отбраната и президента.

— Те са антитерористичен отряд, нали?

— Да, занимават се и с друга мръсна работа. Отначало са били към Отряд две, но сега само административният им отдел е в Литъл Крийк. Доста време прекарват с Отряд делта. Интересувате ли се от Шести?

Хауард вдигна рамене:

— Просто ми беше любопитно. Често четем за тях, питах се какво ли представляват.

— Извратени копелета, повечето. Не бих искал сестра ми да се омъжи за такъв.

— Ще го запомня. Каква е организацията тук?

Мичманът се насочи към най-високата сграда на базата.

— Основното подразделение е взвод, дванайсет бойци и двама офицери. Взводът има две отделения от по шестима бойци и един командир. Аз съм командир на отделение. Всеки отряд се състои от четиринайсет взвода плюс един за управление.

Достигнаха постройката и Тъкър покани Хауард вътре.

— Това е кулата за гмуркане, в която тренираме хората си да преживяват на седемнайсет метра дълбочина — обясни мичманът; група „тюлени“ тренираха да плуват от дъното до повърхността без кислородни бутилки. — Девизът ни е „Лесното беше вчера“ и това е съвършено вярно. Това бяха най-тежките шест седмици в живота ми, вярвайте ми. — Тъкър погледна часовника си. — Командирът чака. Време е да вървим.

Върнаха се в лагера и Тъкър поведе посетителя по един сив, безличен коридор към кабинета на началника си; помещението беше няколко пъти по-голямо от кабинета на Хауард и значително по-подредено. Уолш носеше парадна военна униформа без нито една прашинка върху тъмносиния плат. Беше пълната противоположност на командира на отделение: по-нисък, мургав, с тъмни, мътни очи и насечен нюйоркски акцент. Изглеждаше готов да сътрудничи по всякакъв начин и изслуша обясненията на Хауард за причините да се интересува от Рич Лъвъл с подпряна на пръстите си брадичка. Тъкър остана прав до вратата.

— Бихте ли ми казали защо ФБР се интересува толкова от Лъвъл? — попита Уолш.

— На този етап провеждаме само предварително следствие.

— Това е учтивият начин да ни държите в неведение, доколкото разбирам — усмихна се Уолш. — Както и да е, както вече ви е казал мичман втори ранг Тъкър, Лъвъл напусна Отряд три на „тюлените“ преди осемнайсет месеца.

— Колко дълго е служил при вас?

— Дванайсет години.

— На какви основания е напуснал?

— Не ви разбирам.

— Освобождаване от служба с изказване на благодарности?

— А, разбирам. Напусна по собствено желание, ако мога така да се изразя.

— Което е учтивият начин да ни държите в неведение, доколкото разбирам.

Уолш се засмя, Тъкър се усмихна сдържано.

— Точно в десетката — отбеляза Уолш; завъртя пръстена си и загледа изпитателно ФБР агента. — Матрос Лъвъл беше освободен от служба по собствено желание, но ние не направихме опит да го разубедим. Нали знаете, че беше снайперист?

Хауард кимна.

— Лъвъл беше обучен във всички аспекти на дейността на „тюлените“: подводни взривове, въздушни десанти, разузнаване, всичко. Специалността му обаче бяха снайперите. Беше се проявил отлично в операция „Пустинна буря“, но срещаше трудности със службата в мирновременни условия.

Хауард кимна:

— Сигурно не намира много голямо приложение за уменията си.

— Такава е съдбата на всичките ни хора. Мичман втори ранг Тъкър ви разведе, нали?

Хауард кимна.

— Подлагаме ги на най-жестоките физически тренировки, които можете да си представите — продължи Уолш. — Държим ги на ръба на възможностите им, но не можем да им осигурим истински бойни условия. Не е като с британските САС, които постоянно поддържат уменията си в борбата срещу ИРА. Германците си имат „Фракция червена армия“ и остатъците от бандата „Бадер-Майнхоф“, французите се занимават с баскските терористи, италианците си имат „Червените бригади“. Ние нямаме домашни терористи, в мирно време нашите хора са като спортни коли от „Формула едно“ със запалени двигатели, но без писта, по която да карат.

— И Лъвъл не е могъл да го издържи, така ли?

— Мичман втори ранг Тъкър може да ви даде по-точна информация от мен. Аз съм в Отряд три едва от осемнайсет месеца.

Уолш погледна Тъкър и той кимна кратко.

— Според мен той все по-трудно издържаше — заговори младши лейтенантът. — Снайперистите са особено племе. Не са като никой друг вид войска. Да убиваш в разгара на битка, не е трудно, агент Хауард. Инстинктът за самосъхранение взима връх и човек започва да стреля, без да се замисля. Убивай, за да оцелееш. Лесно е да наръгаш някого в корема, ако те напада с нож. Снайперистът обаче убива от разстояние, за неговия живот обикновено няма никаква опасност, въпреки това той наблюдава жертвата отблизо. Снайперистът гледа през мерника си и вижда очите на жертвата. Трябва да си много специален тип, за да убиваш и да останеш нормален. Матрос Лъвъл, както всичките ни останали снайперисти, преминаваше през редовни психиатрични прегледи и от тях стана ясно, че поведението му вече не е адекватно. Това не означава, че е загубил уменията да поразява целта с необходимата точност. Напротив. Той дори подобряваше постиженията си.

— Какво тогава не беше наред?

Тъкър пое въздух през стиснатите си зъби.

— Мисля, че му липсваше.

— Стрелбата ли?

Тъкър поклати глава:

— Убиването. Стрелбата можехме да му я осигурим, дори при ситуации, близки до истинските. Не можехме обаче да му позволим да убива.

— Но откъде този проблем? — поинтересува се Хауард.

Тъкър се усмихна напрегнато:

— Стрелбата по мишени вече не му носеше удовлетворение. Беше развил страст към лова на хора. Все говореше за това, описваше различни случаи, в които е убивал, с големи подробности.

— Военни разкази?

— Повече от военни разкази. Развиваше мания. И не мислете, че си го измислям, погледнете психиатричните доклади.

Хауард погледна лейтенанта:

— Може ли да се уреди?

— Ще накарам да ви ги изпратят от Личсъст — увери го Уолш.

— „Личсъст“?

На Хауард постоянно му се налагаше да пита за разяснения по жаргона на „тюлените“. Както повечето затворени групи, те използваха съкращения, непознати за външния човек. Той ги разбираше и нямаше нищо против, защото при ФБР и полицията положението беше съвсем същото.

— Извинявайте, това е отдел „Личен състав“. Ще ви изпратят всичко, което може да ви послужи.

— В какви операции е участвал? Споменахте „Пустинна буря“.

Тъкър пристъпи напред и продължи:

— Лъвъл служеше в един от двата взвода от Източното крайбрежие, които бяха изпратени в Кувейт преди нахлуването на съюзническите сили. Отбелязал е двайсет и осем потвърдени попадения, но през повечето време е действал сам, така че има много недоказани. Твърди, че е убил повече от петдесет човека, главно висши иракски офицери.

— Какво оръжие използваше?

— „Барет“ модел 82.

— След „Пустинна буря“ ли се появиха психологичните му проблеми?

Тъкър го погледна нервно:

— Мисля, че е по-добре да се каже, че „Пустинна буря“ е отворила вратата за него и той не е пожелал да я затвори. Тогава всъщност за пръв път уби човек.

— И това му хареса?

— Не мисля, че „харесвам“ е правилната дума. Това беше като предизвикателство за него. И след войната в Залива той вече не чувстваше, че способностите му се подлагат на достатъчни изпитания. След връщането си в Калифорния той на няколко пъти подава молба за прехвърляне в Отряд шест. Беше му отказано. „Тюлените“ от Западното и Източното крайбрежие не се обичат особено. Точно тогава психиатрите започнаха да изразяват загрижеността си относно оставането му на служба.

— Беше ли близък с някого от подразделението? С някого, с когото да мога да разговарям?

— Партньорът му се казва Лу Шолен, също снайперист.

— Може ли да го видя?

— Напусна няколко месеца след Лъвъл.

Хауард си записа името в бележника.

— Може ли да видя и неговото служебно досие? — обърна се към Уолш.

— Разбира се — отвърна лейтенантът. — Все пак нямаме данни двете напускания да са свързани.

— Казвате, че бил снайперист. И той ли използваше „Барет“?

Уолш погледна Тъкър, който поклати глава:

— Не, Шолен предпочиташе „Хорсткамп“.

Очите на Хауард заблестяха при споменаването на тази марка оръжие.

— Какъв човек беше Шолен? — поинтересува се той.

— Малко необуздан тип, но дяволски добър „тюлен“ — отвърна мичманът. — Единственото петно върху досието му е телефонното пиратство. Отначало специалността му във флота е била електроника и той използваше знанията си за телефонни злоупотреби. Телефонната компания го хвана да продава малки черни кутии, с чиято помощ можеш да звъниш по целия свят на цената на обикновен телефонен разговор, и искаше да го съди. Успяхме да ги разубедим и уредихме нещата между нас. — Тъкър се ухили. — Доста зор видя на Месомелачката, повярвайте ми.

— Има ли друг, който да е бил близък с Лъвъл?

— Не. И двамата бяха вълци единаци. Както ви казах по-рано, ние насърчаваме работата в екип, но снайперистите винаги са самотници.

— Способен снайперист ли беше Лъвъл?

Тъкър вдигна рамене:

— Най-способният, когото съм виждал. Може да улучи цел от две хиляди метра, когато си поиска. Твърдеше, че очистил някакъв иракски полковник от повече от три километра в пустинята. Нямаше обаче свидетели.

— Три километра? — възкликна Уолш. — Не съм го чул. Това са почти две мили. Никой снайперист не може да улучи цел на две мили разстояние.

— Така твърдеше той, сър. А рядко преувеличаваше — отвърна Тъкър.

— Шолен и той ли беше толкова добър, колкото Лъвъл?

— Почти. В смисъл че и той беше от световна класа, но Лъвъл е нещо съвсем друго.

Хауард извади снимката на снайпериста с пушката „Барет“ от джоба си и я показа на Уолш.

— Знам, че качеството не е много добро, но това ли е Лъвъл?

Уолш вдигна снимката и бавно я приближи към лицето си. Присви очи, намръщи се и вдигна рамене:

— Това може да бъде всеки, агент Хауард.

— Да, съжалявам. Правена е от голямо разстояние, наложи се да я обработваме.

Уолш подаде снимката на мичмана.

— Това върху лицето сянка ли е, или брада? — попита Тъкър.

— Смятаме, че е брада.

— Лъвъл нямаше брада, поне докато служеше тук. Не е позволено, запушва кислородната маска. Може, разбира се, да си е пуснал после. — Той присви очи и се вгледа в снимката. — Мога да ви кажа едно нещо, това в ръцете му със сигурност е „Барет“. Не може да има спор.

— Да, точно това ме насочи към него. Показах я на друг снайперист и той ми каза, че това е любимото оръжие на Лъвъл. — Хауард потърка брадичката си. — Може да прозвучи глупаво, но не вярвам да е взел пушката със себе си, нали?

Двамата офицери се изсмяха.

— Съмнявам се — отвърна Уолш.

— И дума не може да става — съгласи се Тъкър, — но може да си купи от всеки оръжеен магазин.

— Имате ли представа с какво се занимава сега?

Двамата мъже поклатиха глави.

— Мислите ли, че може да се препитава от уменията си?

— Какво, да работи като наемник ли имате предвид? — уточни Уолш.

— Да, нещо такова.

Уолш и Тъкър се спогледаха, после отново се обърнаха към агента.

— Възможно е — призна Уолш.

Хауард погледна Тъкър за потвърждение. Мичманът кимна. Хауард се замисли, почуквайки с химикалка върху бележника си.

— Този последен въпрос е в рамките на предположенията и не бих желал да се разчуе извън границите на тази стая. Но искам да знам точно с какво си имам работа, да получа представа на какво е способен Лъвъл. — Двамата мъже запазиха мълчание в очакване. — Ако му се плати достатъчно, Лъвъл би ли стрелял по президента?

— Боже мили — прошепна Тъкър.

— Въз основа на онова, което четох в досието му, мисля, че да — отвърна лейтенантът.

— О, да — съгласи се Тъкър. — Определено.